tag:blogger.com,1999:blog-61995229059639656922012-02-16T05:14:49.699-08:00Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.comBlogger301100tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-42200296037700243602011-10-05T08:51:00.000-07:002011-10-05T09:03:57.192-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-AI6D4kHAD-w/Tox9qeo0r1I/AAAAAAAAAJY/gFsqNH5QJHc/s1600/dinev1.1.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 210px; height: 286px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-AI6D4kHAD-w/Tox9qeo0r1I/AAAAAAAAAJY/gFsqNH5QJHc/s320/dinev1.1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5660037000430137170" /></a><br /><br /> <br /><br /><br /><br />Сънувах баща си.<br />В болницата съм.<br />Чакам за операция.<br /><br /> ***<br /><br />Здравей татко, <br />Ето, минаха повече от 36 години, откакто получих последното ти писмо. Сега съм тук, от където ти си отиде, все още на този бряг...<br />Чакам...<br />Ти чакаш ли ме?<br />Все още пазя твоите някогашни писма, писани в друго време. Все още ги препрочитам. Хартията остарява, мастилото изтлява...<br />Много ме разсмиваха тези твои писма. Дори не си помислях колко щастлива поради младостта си съм била. В сравнение с днешната ми възраст, ти също си бил млад. Млад, жизнен, жаден за лудости, ненаживял се.<br />Колко тъжно нещо е старостта, татко, ти не я познаваш. Не познаваш болезнената тежест на годините, предателството на тялото, изкривяването, застлъстяването, задъхването.<br />Да ти разкажа защо ти пиша. <br />Препрочитам писмата ти от Банкя, когато се наложи да спреш и да лекуваш сърцето си. Трябваше да оставиш театъра, репетициите, вълненията. Позволяваха ти се само записите в радиото. И то, без да са натоварващи. Болното сърце показва твърде много обиди, преглъщани, изригвани, обиди, стягащи душата, така казват. Нашите сърца са поели неимоверно количество обиди и са се задръстили. <br />Сърцето... Сърцето, което спира.Дори и през ум не ми е минало преди 36 години. Нито за твоето, нито за моето... За секунда не бих допуснала тогава, че днес ще лежа, ще чакам и ще пиша. Ще лежа за операция, ще чакам да се събудя пак в този свят и ще ти пиша на теб, отсъстващият.<br />Подготвям се, мисля за всяко нещо като за последно. Последната вечеря, последният разговор, последната мисъл, последното писмо...<br /><br /> <br /> ***<br /><br />Ами ако се събудя в другия си живот!? <br />Където никога не съм напускала Университета, станала съм сътрудник на академик Динеков, изучила съм френски и италиански и съм професор по българистика с практика из университетите в Европа. Книгите ми са бестселъри, живея сама и свободна от домашни задължения. Обикалям по света, познавам невероятни люде, пиша и печеля от написаното. Хехехе!<br />Животът ми трябваше да бъде такъв, татко, трябваше...<br />Когато получавах писмата от теб, животът ме галеше. А аз се борех с него, дори го мразех. Мразех съдбата си на провинциална актриса, мразех малкия, скучен и дремещ град, където пребивавахме.<br />Сега си мисля колко прекрасни мигове, какви прекрасни дни и нощи съм преживяла тогава! На сцената и извън нея, в живота, моят истински живот! Сред колеги и почитатели, като актриса, като майка, като любима и...<br />Моят живот...<br />Сърцето, това нежно мускулче, ... което крепи живота ни. <br />Докоснато от Божията длан. Затова се обръщам към теб, татко, защото не мога и не мога да се примиря, че позволих да стигна до тук. До болничното легло, операцията и страха. Нещата, от които ти избяга преди 36 години, вярвайки в безсмъртието си и не вярвайки в Бог.<br /> <br /> ***<br /><br />Болестта е занимание самотно. <br />Макар да усещам любовта на близките си, макар да чувам молитвите им. Макар да благодаря на Бога за изпитанието. Все пак огромна самота ме изпълва, татко, страданието и страхът ме застигнаха и макар да благодаря на небето, че децата и внуците ми са пощадени, болестта ми, смъртоносната, е само мое занимание.<br />Страхът също е занимание самотно. <br />Смъртоносната болест и смъртоносния страх. Затова, вероятно, си спомних за теб в часовете преди операцията. Тогава не разбирах нищо от ужаса ти и се смеех на забавните ти писма от Банкя. Сега, ако стигна до санаториума, там... сигурно ще се смея и аз. <br />Хуморът често прикрива ужасът от настоящето. <br />А като си помисля... животът ми бе пълен и препълнен. Негодувах, защото не разбирах. <br />Пиша ти, защото твоят някогашен смъртен страх явно е бил по-непреодолим от моя. Аз се уповавам на Бог и на лекарите, ти нямаше никакво упование.<br />Лежа на леглото в болницата и си мисля...<br />Спомням си...<br /><br /> *** <br /><br /><br />Лежа на диванчето у дома и се усещам необичайно. <br />Тихо е.<br />В другата стая похърква мъжът ми. Котето се е свило върху дясната ми ръка и доверчиво е положило главица в шепата ми. Децата ми са здрави, внуците са прекрасни, благодаря на Бога, само вие, майко и татко, много ми липсвате. Но в тишината на нощта сякаш се докосвам и до вас, говорим си, чувам ви, усещам се специална. <br />И си мисля... човек нали винаги си мисли за лошото... кой от нас двамата с мъжа ми пръв ще... Да. <br />Оказах се аз. <br />Аз съм тук, в болницата и ти пиша, татко.<br />Вторият ден от мъчителното пребиваване.<br />По това време у дома слагам кафето в кухнята. Храня котето, почиствам му тоалетната и въртя велоелгометъра. А после сядам пред компютъра и пиша. Дали всеки номрален човек изпитва такова отвращение от болестта? Смъртоносната болест...<br />Ти се шегуваше с нея, татко, но мисля, че не си даваше сметка за какво става дума. А може би отвращението си обръщал нарочно в шега, за да понесеш мисълта... за сърцето. <br />Твоят ужас и омраза са се изостряли от алкохола, цигарите и липсата на вяра. Сега аз разбирам колко безпомощни сме хората.<br /><br /> ***<br /><br /><br />Гълъби... Кацат по прозореца. Наронила съм им трошици от черния хляб, с който ни хранят. <br />Диабетичка съм като теб, татко.Умът ми е изпълнен със страх и очакване, но тялото диша и живее. Унизеното мое тяло... ще бъде разрязано, закърпено и захвърлено, доказвайки сякаш не Божествения си произход, а този от маймуната. <br />Представям си те теб, татко, мъж в силите си, красив, умен, актьор и пияница, какво изумление и обида си изпитал, когато са ти казали да спреш. Да заживееш като дядо, да се подчиниш на плътта, да оковеш духа. Защото твоят дух те водеше по дяволски пътечки, унищожаваше те, а ти му се оставяше с радост. <br />Когато работех за телевизията бях почти на твоите години. Пътувах и откривах из цялата страна чешити за снимане, нямах почивен ден, освен една неделя на две седмици... Беше невероятно, чудех се кога и как ще спра!<br />Спрях...<br />Горката аз, горкото ми унизено тяло! <br />Непрекъснато моля Бога за милост. <br /><br /> *** <br /><br />Ти дори не би могъл да си представиш колко се промени животът, татко. Колко се промени света! <br />Ти обичаше промените, приписваше ги на своята партия, толкова е смешно днес. Гордееше се дори с тролеите по новите тролейбусни линии, със самолетите, с корабчетата, татко, татко... Обожаваше пътуването с бързите влакове, а от морето сме се връщали дори и с такси. Само че светът и тогава се е променял много по-бързо, отколкото ти гордо обявяваше, сякаш е лична твоя заслуга като партиец. Мили татко...<br />Днешният живот щеше да бъде огромно изпитание за теб, дали щеше да искаш да го живееш?<br />Моето изпитание ме сварва напълно неподготвена, както обикновено става с изпитанията. Майка, милата, беше търпелив човек и винаги очакваше от живота неприятни изненади. Много, много ми липсва! Липсва ми мекия, момински глас по телефона: Да, моля. <br />Тя си остана срамежливото, възпитано момиченце, което неуката ми баба беше отгледала като истинско чудо.<br />Утре е денят, татко! <br />Оставям се в ръцете на хирурзите, Бог и Пресвета Богородица!<br />Лежа и чакам.<br />Вързаха ми червено конче на дясната ръка като на жертвено агне. Моля се. Не спирам да се моля.<br />Пресвета Богородице, помилуй мен, грешната!<br />Дали това са последните ми молитви?<br /><br /> *** <br /><br />Бях такова леко, гъвкаво, щастливо, усмихнато, умно момиче! Толкова мечти ме чакаха по пътя. Хората се обръщаха, когато минавах край тях. Обгръщаше ме лъчезарната вяра в младостта и талантите ми. Носех стройното си тяло, разлюляла свободни от сутиен гърди, гледах право напред и нищо не спъваше самоуверените ми, бързи стъпки. Къде отиде това момиче? <br />Тук лежи стара жена с тежко, затлъстяло тяло, тежък задух, тежко минало и съвсем неясно бъдеще. <br />Аз ли съм това?<br />А ти обичаше да правиш кьопоолу. Странно, не помня пиянствата ти и лудостите, мъката на майка, семейните притеснения, скандалите така ясно и с такава сила, както твоето кьопоолу. Ти само това правеше в кухнята. Но то беше ритуал. Печенето на чушките, много внимателно, да не остане неопечено дори и ъгълче. После същото се повтаряше със сините домати. После още по-внимателното белене и подреждане в голяма чиния. И после... чесънът в дървеното хаванче, леко нарязан, леко осолен, непрекъснато чукане, капка олио и пак чукаш в хаванчето, докато стане на чеснов пастет. И по същия начин чушките една по една, патладжаните...<br />И нещо разказваш, обясняваш, рецитираш...<br />Татко...<br />Не спирам да се моля...<br /><br /> *** <br /><br />Всеки спомен, всяка мисъл за живота вън от болницата, е болезнен. Опитвам се да спя. Сънувам и се будя с ужас!<br />Защото сънят е много по-хубав от реалността.<br />Чакането е непоносимо.<br />Не ми се полага не само храна, но и вода. С тялото ми се отнасят внимателно, но всичко, което му се случва е крайно унизително. А най-голямото унижение всъщност предстои. Моля се...<br />Мисля за теб, татко, и за милата ми майчица. Не ви казах колко сте важни за мен, колко сте ми нужни, колко е страшно без вас, нищо не ви казах, не можах...<br />Сега се моля, моля се да ме отмине горчивата чаша. Но нека бъде не моята воля, а Твоята...<br />Да спра с лошите мисли. Да благославям и благодаря за изпитанието. Да чакам търпеливо. Защо ли така се страхувам? <br />Душата е безсмъртна и където и да отиде, ще бъде щастлива, не е ли така? Защо ни е даден страх от Бога? Не трябва ли да се радваме, когато отиваме при Него? Или когато чакаме... да се върнем в този живот. Воля Негова...<br />Пресветая Троице, помилуй нас!<br /><br /> *** <br /><br />Татко, ти смяташе, че човек звучи гордо. Дори и за миг не се усъмни в тази теза.<br />Човек, това звучи гордо!<br />Думи на бездомник, на Сатин, отрепка, впиянчен философ, търсещ трансцеденталното. Богоборчески думи, но на дъното на живота звучаха наистина гордо!<br />Бяхме горди, учехте ни да сме горди, а дори не се замисляхме, че гордостта е един от тежките грехове пред Бога. Ти вярваше в рая на земята и беше убеден, че Бог е мъртъв. Живя в тежка заблуда, че твоята партия и твоят строй са най-справедливите в света. Живя в тази заблуда, но мисля, че някъде дълбоко в душата ти, в някакво скрито кътче, живееше вярата в небесата.<br />Твърде малко внимание обръщах тогава, в детските си години, на твоя свят, на твоите спомени и не се интересувах от живота ти. Не сме говорили, освен понякога, рядко, когато майка ти се е карала за пиянството, обвинявайки твоите родители за това. <br />Онова черно, мрачно, миризливо мазе, покрито с петна от влага и лишеи, миришещо на плесен, където вечно легнала в кревата ни посрещаше баба Олга, твоята майка. Но пък чичо Борис като настроеше китарата и започваха песните, весели и безкрайни, песните на твоето и моето детство. <br /> В дядо Петковия двор,<br /> иа-иа-ор!<br /> Навъдили се котенца!<br /> Иа-иа-аа!<br /><br /> И тук мяу,мяу!<br /> И там мау, мяу,<br /> и тук маяу, и там мау,<br /> навсякъде мау, мяу!<br /><br />Смея се на спомена, прекрасно, татко, мили! Пеехме всички братовчеди и братовчедки и вие, нашите бащи, вуйчовци и лели!<br /><br /> *** <br /> <br />Бяхте израсли пет деца в това мазе, в мизерията, смрадта и мръсотията. Но братята ти бяха станали певци, а ти - актьор. Сестрата, която е трябвало да се жертва за вас, беше останала обикновена домакиня, женена за смехотворен и жалък представител на мъжкия пол.. .чичо Кирчо.<br />Кирчо-свирчо! Водеше ни на походи из Витоша и все си подсвиркваше. Обожавахме тези походи, обожавахме свиркането на чичо Кирчо, обожавахме малките хижи, където обядвахме, вие пиехте вино, ние се наливахме с лимонада, а после тичахме из храстите...<br />Моето детство и твоята младост, татко.<br />Денят дойде.<br />Вече дори не изпитвам страх. <br />Искам само времето да отмине. Да се върна в къщи, да погаля котето, да полея цветята, да седна в моето кресло с плетка в ръка, да пиша..., да пиша... Да си направя кафе...<br />Надявам се да се събудя в този свят, където мога да върша всичко това. Дребните неща... колко са прекрасни!<br />Обичам ви, мили мои, живи и мъртви!<br />Моля се...<br />Целувам иконката на Пресвета Богородица...Пак се моля. Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешната!<br />Над главата ми преминават луминисцентните лампи от болничния коридор, качват ме в асансьора...<br />Моля се...<br /><br /> *** <br /><br />Тук съм.<br />Лежа на специалното легло със затъкнато гърло, завързани ръце, неподвижна, разрязана, задушаваща се, зашеметена, неориентирана, жадна, жива...<br />Тук съм.<br /><br /><br /> *** <br /><br /><br />Нощес бурният вятър едва не ми отнесе прозорците. Котето се скри в шкафа. Гледах дивите му пристъпи и рехавата стена на дъжда, който носеше по пустия булевард и си мислех, че за пръв път след операцията в живота ми духа такъв вятър. <br />Вчера за пръв път се разходих сама, за пръв път направих покупки в магазина, за пръв път гладих, за пръв път се къпах, за пръв път, след операцията... Странно.. <br />А бях убедена, че нищо вече не може да ми се случи за пръв път!<br /><br /> ***<br /><br />Пътувахме извън София. За пръв път след операцията. През Петрохан, през могъщата планина, малко страшничко ми беше. Спряхме на едно ханче да хапнем. От чешмите течеше минерална вода, топла. <br />Реших да ползвам тоалетната, беше ми крайно необходимо! <br />Отворих и вътре видях гола жена, мастита и тлъста, наведена над малката мивка. Бързо затворих, стресната. И започнах да обикалям около смрадливата, крайпътна тоалетна, доста изненадана от случая. Приближи ме мъж, криво усмихнат.<br />- Тоалетната ли искате да ползвате? - попита.<br />- Да. <br />Беше очевадно за всички!<br />- Жена ми се къпе, налага се да... почакате.<br />Онемях. <br />И усетих коленете си празни. Приседнах до нашата маса. Пътувах с мъжа си и неговия братовчед, поканил ни в семейната си къща в едно подбалканско село.<br />Жената доста дълго се къпа...<br />Собственичката на ханчето чука по вратата, вика, нищо.<br />Аз си изядох кебапчетата.<br />Жената излезе. С мокра коса, млада и дебела, набързо се пъхна в колата на мъжа и потеглиха. Влязох на бегом в тоалетната и онемях! <br />Как беше успяла да се окъпе на тази малка мивка, с едно късо кранче, от което едва-едва течеше минералната вода?<br />Загадка.<br /><br /> *** <br /><br />Картина на разрухата.<br />Подбалканско село. Прашни пътища, тишина, усмихнато дворче. Телена ограда и порта, които едва се държат. Къщата се взира в мен със счупените си прозорци като слепи зеници. Малката къща, макар и някога реставрирана и поддържана, сега е приклекнала сякаш, белите стени се ронят, дървенията по прозорците и терасата е изкривена и изкорубена.Паметникът е висок почти колкото къщата. Донесен е от някое друго място и стоварен тук. <br />Сивият някога бронз е потъмнял и оцвъкан от птиците. Родителите са живели в сянката на нелепата смърт на единствения си син. Застрелян като партизанин. Ползвали са всички привилегии на тоталитаризма. Разбира се, намразили са ги до такава степен, че са изболи очите им от снимките на гробищата.<br />Тъжно. <br />Къщата бавно се руши. Бюстът на младия човек стои нелепо в малкото дворче. Грандоманщината му навява пустота.<br />На полусчупената пейка пред портата й е седнал старец. Домът, опрял гръб на оградата от другата страна също е пуст. Там живее някакъв безработен дядо, слаб и жилав за годините си. Няма ток, само едно бяло, самотно кученце се радва на хората през телта. Стопанинът се прибира нощем, спи и през деня пак изчезва. Някога е имал жена и три деца.<br />Кученцето върти опашка на всеки минаващ.<br /><br /> *** <br /><br />Пусто и тихо е наоколо.<br />Прекрасна, пищна есен се спуска бавно над селцето. Небето е необикновено синьо. Животът е толкова хубав, татко, не спирам да му се възхищавам.<br />На терасата, където съм седнала и пиша, цъфтят мушкати. Гледам пустото дворче отсреща и си мисля как ли би живял този младеж, ако времената бяха други. Но времената са такива, татко, време на разруха. На отказ да се разделиш с миналото и неумение да живееш в бъдещето.<br />Бялото кученце все така подскача зад телената ограда.<br />Чака стопанина си.<br />Сбогом, татко.<br />Може би някога отново ще се срещнем.<br />В другия живот.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-4220029603770024360?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-50454280000508806362011-09-01T01:26:00.002-07:002011-10-05T09:58:16.489-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-eMyhewlqwdg/Tl9CP042n8I/AAAAAAAAAJQ/99oovNvav74/s1600/stanna%2B%25281%2529.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 245px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-eMyhewlqwdg/Tl9CP042n8I/AAAAAAAAAJQ/99oovNvav74/s320/stanna%2B%25281%2529.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5647305297408466882" /></a><br />Мило Захаринче, <br />да вземеш да си смениш името, че ми кипва кръвната захар... Хайде, мило Зинче, така е по-добре. Не се споменава бялата отрова, дето ми е забранена, ама то и белият хляб ми е забранен, че и бялото вино... Жива съм за оплакване! Зинче, Зинчеее... От цяла една година се каня да ти пиша и все не сколасвам. То снегове ни затрупваха, то дъждове ни отвяха, то жеги ни морят, ама сега вече писмото е налице. Реших се, щото времето лети, потъва, а ти сигурно и поетичен конкурс по входовете на блока спретна. Може и зимнината вече да си приготвила, пък аз все се офлянквам. <br /><br />Никакво отлагане повече! Никаква мерехлюндия, направо ще ти разкажа патилата си невероятни. Дето и през ум не ми е минало, че ще ме сполетят, ама то и умът ми... напоследък... Но това е друга история.<br /><br /> Животът ми потъва, умът ми изтлява,<br /> а времето отлита, без да запаметява...<br /><br />Забравям, мила, отвявам и май не съм с всичкия си вече.<br /><br />Отидох при моя кардиолог. Той е много добър специалист, приятелче от години, рекох, ще ми каже от какво така бързо се уморявам и задъхвам. Джипито ме гони заради килограмите, натрупала съм била тлъстини, ами то в тоя живот вече само сладкото похапване ми остана. Другите грехове... кучета ги яли! Пиене, пушене, секс... Един хубав секс, миличка, хич няма да е лошо, но и това е друга история.<br /><br /> Не тръпка сексуална ме отнесе,<br /> а байпас животът ми поднесе!<br /><br />Та, преглежда ме моят приятел и ей така, на шега ме праща на коронарография. Сега, Зинче, аз съм интелигентен човек, знаеш, стихове пиша, двете стихосбирка се канехме да издадем, та... Горе-долу се сетих на какво му викат коронарография и се вдървих от страх! Никога не съм влизала в болница, освен когато раждах и не искам да си спомням. Не съм имала по-тежка рана от ожулено коляно и като видя кръв... Той и малкият ми син припада като види кръв.<br /><br />А сега - коронарография! Всичко вътрешно ми се вцепени и още съм си вцепенана, да знаеш. Не съм се отцепенила! То е все едно да си вървиш по плажа, например, да дишаш морето, пясъка да гали петите ти, слънцето на жари гърба ти и изведнъж... да те улучи падащо лайно от самолет. Четох някъде, че било тежко и вледенено като гюлле. И можело да се случи на не знам колко милиарда веднъж! На мен ми се случи. Приеха ме в болница, жените ме утешават, че нищо няма да усетя, ама то утешава ли се страхът човешки, питам? <br /><br /> Страх зад прозореца наднича!<br /> Страхът е вечен! Аз съм нищо!<br /> От мене нищо не зависи! <br /><br />Почуствах се наистина пълно нищожество, преглеждат ме, премятат ме... Аз с всичките си ейвани, коприни, парфюми, гердани, гривни, пръстени, модни гримове, ягодови червила, извити мигли, широкополи капели и – хоп! Дори пижама не си носех, не вярвах, че ще остана в болницата. С Първолетка и Данчето...<br /><br />Да ти разкажа и за тия две жени, едната Първолетка, другата – Данчето. От някакви села наблизо. Данчето щом отвореше очи и започваше да пее. Та стари градски песни ли не щеш, та народни ли... После преминаваше на мръсни вицове и тогава вече се изключвах, доколкото е възможно, когато си в една стая с гласовита и речовита състайничка. Опитвах се да се правя на заспала. Защото Данчето не пееше, а врещеше и при това фалшиво. А мръсните вицове... сигурно и пожарникар би се изчервил.<br /><br />Първолетка пък, щом се събудеше и започваше да си разказва историята, та дъщерята с тумор в мозъка ли не щеш, та синът със счупен крак ли не щеш, та вторият й мъж с пиянството ли не щеш! Първият вече бил починал пак от това пусто пиянство... Ако спираше да говори на нас, то започваше същите монолози по тутурутката. Джиесема, искам да кажа. Ама онова, което най ме шашна, беше колко си приличаха двете, май бяха вакарелки, не помня... Данчето от 12 години живее в Италия с децата си, Първолетка не беше мърдала от село, ама и двете имаха еднакви подстрижки, еднакви прически, еднакво накъдрени, еднакво боядисани и спираха да говорят, само когато заспиваха.<br /><br /> Страхът по жилите ми лази,<br /> че утре коронаро ще ме гази.<br /><br />Стихчетата ме успокояват, Зинче. Дали не съм превъртяла наистина?<br /><br />Треперих една цяла нощ, пишман станах триста пъти, че си послушах приятеля доктор, на сутринта ме водят за коронарото. Мен краката ми се подкосяват. Тъкмо ме разпънаха на високото легло, една сестра вика:<br /><br />- Госпожо, слезте, дойде спешен случай! Бързо!<br /><br />Аз си проклех късмета, че е все такъв и след като се освободи леглото, ти да видиш! На бегом се качих и се заканих да не помръдна дори и мъртвец да ми докарат! Лекарите и сестрите изпопадаха от смях, ама аз бях сериозна!<br /><br />Зинче, каквото се случи след това, хич не е за разказване! До този момент още не съм повярвала!<br /><br />Живо чудо било, дето не ме е тръшнал инфарктът. Още по-живо чудо било, дето съм се разхождала по мръсните софийски улици като човек, а не като ковчег, например. Абе, казвам ти, да не попаднеш на доктори!<br /><br />- Госпожа Геновева, - вика съответния такъв в съответната болница. - Вие сте за операция!<br /><br />Щях там да си остана от шок! Сърцето ми работело само с десет процента, смъртта стояла на една ръка разстояние и май вече лекичко ме потупвала по лявото рамо. Уау! <br /><br />Пратиха ме в друга болница, моите ми купиха една синя пижамка да ми отива на очите...Щото то май само сините ми очи останаха, Захаринке, захарно да ти е името, сладко ми е да го изписвам, оф, сладичкото само го мечтая!... Вързаха ми червено конче за късмет, като агне на заколение, направиха ми клизма, забраниха ми дори вода да пия и... зачаках. С моя овнешки късмет, чаках цяло денонощие, защото операцията пред мен била много тежка, та моята я отложиха за другия ден. Пак клизма, пак не пий вода...Седях си гладна, жадна и трепереща и чаках утрото. Какво се случи след това не помня, но ще ти разкажа какво помня като се събудих. Като ме събудиха, леле, Зинче, що ли го направиха!<br /><br /> Простих се със живота тука и сега,<br /> приготвих се за вечното изгнание!<br /> Ала очите си отворих в таз среда,<br /> където пак не съм платила парното. <br /><br />Сега, миличка, като махнеш нефелното сърце, имам още диабет, астма, дископатия, плексит и шип на врата. Та, помисли си какво усетих като се събудих, защото ни бяха опънали по гръб и така трябваше да спим три месеца. Аз се опитах да дишам и едва не си изтръгнах гръкляна заради джаджите, дето ми ги бяха набутали в гърлото, скараха ми се, щяха да ме набият, десният ми крак не се виждаше от бинтове, от гърдите и корема ми стърчаха тръби, пикаех в торбичка, бях разпрана отгоре до долу и до мен изтъркаляха Стоян от Ихтиман. В тясната стая, наречена реанимация, някъде правеха операция, чуваха се викове и караници, сестрите празнуваха нечий рожден ден, питаха се каква китайска храна да си купят, дали пиле по пекински или императорско пиле. Младите доктори не ме забелязваха, прозорците бяха затворени, а от повредения климатик духаше жега вместо прохлада в жежката, юлска нощ. Устните ми се напукаха и реших, че съм в ада. Моментално започнах да се моля, да шепна, да давам знаци, че искам малко вода. Вода не ми се полагаше, ако някой ме забележеше, намокряше устните ми...<br /><br />Захарче, що ли човек доброволно се подлага на това, а? Трябва не чавка да му е изпила акъла, ами всички чавки на света да са го налетели!<br /><br />Нейсе, подбраха ни със Стоянчо, аз се уредих покрай него, защото повечето сестри и болногледачки бяха от този край, ихтиманския. Та ни качиха на по-добро място. Миеха ни, премятаха ни, изпишкваха ни, изакваха ни, сменяха ни превръзките и ни почистваха раните толкова близо един до друг, че сякаш се знаехме от деца. Той си мечтаеше за топли мекици и овнешки пържоли, имаше си ферма човекът. Носеха му голи праскови, аз само при вида им получавах колики и разстройство. Като започнаха да ни раздвижват, болничната ми ношница не можеше да се затваря отзад, та докторът каза:<br /><br />- Госпожо Геновева, тук всички дядковци са с оперирани сърца, много е опасна такава гледка за тях, да знаете.<br /><br />Развявах си задника без никакви задни цели, повярвай ми! Рехабилитаторът беше красив, млад, с дълга, копринена коса, вързана на опашка. Много внимателен и миришеше на хубаво. А моята коса се скубеше и вонеше, непрекъснато ми повтаряха колко тежка жена съм, колко големи гърди имам, та манипулациите ставали още по-тежки. Стоянчо имаше огромно шкембе и непрекъснато ги овикваше, на него не се караха. Поне дупето ми, надявам се, беше си останало секси, мъжът ми много го тачи, още от млади години... Е, като ми извадиха непрекъснато кървящия дренаж, тогава направо реших, че сънувам и това просто не се случва с мен. Зинче, нали сме чада Божии? Честно казано, по-близо се усетих до маймуната на оня, дето в края на живота си се отрекъл от теорията си. Бях едно огромно, кървящо, болящо, треперещо и неориентирано парче месо, без мозък, без чувства, без мисли, само с инстинкт за оцеляване.<br /><br /> И оцелях, приятелко любима.<br /> Сега парчетата живот събирам.<br /> Събирам спомените си отново, мила,<br /> че втори шанс небето ми сервира.<br /><br />Все си мисля за този втори шанс и защо ми е даден, Зинче. Ще си издадем стихосбирката, нали? Няма да те оставя, докато не направим поетична вечер в клубчето при блока ви. Аз не мога да ям и да пия, както едно време, но пък съм ви подготвила толкова нови стихове...<br /><br />Да ти призная, често си мисля и за Стоян от Ихтиман. Дали си е хапнал мекичките, дето са му забранени, щото и той е диабетик? Тестото го правел негов приятел, дето държал пицария и такова тесто нямало дори в Италия. По специална рецепта било, та мекичките ставали като душички! Дали си е пекнал пържолките? Овнешките, защото ставали меки и ухещи на билки, той ги киснел в марината. По-хубави били от свинските, дето също са му забранени. Толкова интимно се опознахме, лежейки един до друг три дена, през такъв ад минахме, взаимно подкрепяйки се, че бих могла да си представя и къщата му, и жената, и децата, и овцете, и кучетата...<br /><br />Как мислиш, дали съм още с всичкия си?<br /><br /> Дали тоз светъл ум е вече поразен?<br /> Дали това сърце отново ще е с мен?<br /> Живей живота като за последно! <br /> И радвай се на всичко отредено! <br /><br />Е, надявам се скоро да се видим. Стихчетата ще ги поогладя, ще ги полирам и ще си направим поетична вечер. Вече си мечтая, Зинче! <br /><br />Твоя Геновева.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-5045428000050880636?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-81164582886249818622011-09-01T01:26:00.001-07:002011-09-01T01:26:41.470-07:00<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-8116458288624981862?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-90002953876563129782010-12-12T22:20:00.000-08:002010-12-12T22:22:05.946-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/TQW7hkBSVhI/AAAAAAAAAI8/qzq5qSQ8EZA/s1600/%25D0%25A0%25D1%2594%25D0%25A0%25D1%2595%25D0%25A0%25D0%2586%25D0%25A0%25D1%2591%25D0%25A0%25C2%25BB.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/TQW7hkBSVhI/AAAAAAAAAI8/qzq5qSQ8EZA/s320/%25D0%25A0%25D1%2594%25D0%25A0%25D1%2595%25D0%25A0%25D0%2586%25D0%25A0%25D1%2591%25D0%25A0%25C2%25BB.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5550048301083153938" /></a><br /> <br />Чудила съм се през годините на моята някогашна жажда да живея в манастир, да бъда монахиня, моминска мечта, странна наистина. Още повече в едно безбожно време, когато вярата се отричаше, подобни желания, изказани гласно биха били предмет на подигравки, защото Бог нямаше и ние бяхме длъжни да свалим небесата тук, долу, на земята.<br />Самотата, безмълвието, тишината, различния живот зад манастирските стени ме привличаха, макар че живях съвсем друг живот. Суетен, егоистичен, пълен с приятелства, безсънни нощи и бесовици. Затова и желанието ми за монашески живот се прехвърли върху малкия ми син, който беше семинарист.Хвала на Бога, той остана в този тежък, плътски наш живот да се бори с битието му и ме дари с прекрасна внучка. Но често с ангелогласното си пеене прекрачва за моя радост в онзи, духовния свят, където остана мечтата ми. Свят на безмълвие, вяра и безпределна любов.<br />Мислила съм често в нощните си безсъници дали някоя далечна прапрабаба македонка не е изоставила тегобите, страданията и вечните бягства и не се е посветила на монашеската тишина, молейки денонощно Бога за милост. Милост за живите, грешните, страдащите, бездомните.<br />Като огромна река, широка, спокойна, блага, примамваща те в дълбоките си, сомнамбулни дълбини, ни заляха другите вери, сектите, идолопоклонниците, скверноложците, замаяха ни с мантри, йоги, омове, магии...<br />Деца, последно време е...<br />Макар че всички времена са последни. Евангелистът го е знаел. Времената винаги са последни.Ние не го знаем, не го знаехме...Последността ни застигна неподготвени. Нищо не направихме... <br />Имахме приятел по време на прехода, Жоро Магът. Тогава общувахме с магове, екстрасенси, ясновидци...Появиха се от Нищото и ни обсебиха. Жоро съсредоточаваше с магическа гимнастика театралната трупа на един приятел режисьор, където репетираше и после играеше и мъжът ми. Учеше ги на тай-чи, освобождаваше мозъка, сетивата и крайниците им за работа с театралните образи. А на мен даде ксерокопие на книга, където се медитираше с думичката „ом“, с поглед вперен във върха на запалена свещ. Тялото се отпускаше, мислите се изтриваха и духът тръгваше из незнайни земи.<br />Веднъж гостувахме на Жоро в неговото село, в оклоностите на София. Докато ние, жените, приготвяхме неделния обяд, мъжете се усамотиха. С регресивна медитация Жоро върна моят съпруг през много минали животи в началото. Когато е бил жена на ловец...Или нещо такова, не помня точно, но тогава ми се видя логично. И дори обясни някои раздвоявания в неговия характер...<br />После се случи онази случка, която преобърна живота ни. Пиян военен едва не уби съпруга ми, а Жоро изчезна. Останахме само аз и неврохирурзите, и поразения мозък на бащата на моите деца и дядото на първите ни внуци. Приятели даваха дневни дежурства край леглото му, аз отивах там нощем. Слагах одеяло върху парното и лягах, колкото мога, а дланите на ръцете ми лежаха върху челото му. Така той утихваше и заспиваше, и не се налагаше да го връзват с каиши за ръцете и краката. Човешкият мозък е нещо странно, непознато и непознаваемо. Докато се възстановяваше, съпругът ми буйстваше, гонеше всички за цигари и бира, държеше се като пиян, като луд, преследваше ме със сексуални желания, ухажваше сестрите. Непрекъснато търсеше дрехите си, за да отиде на представление, помнеше кога има такова или на репетиция. Нощем непрекъснато се молех:<br />Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните...<br />Екстрасенсите, маговете и ясновидците изчезнаха от живота ни. Последно се видяхме с маг Мариета, май така се казваше, когато отидохме на посещение при възстановяващия се от мозъчната операция мой мъж. Беше в санаториум близо до София. Разхождахме се в полето, бавно и тежко, той май говореше, той тогава не спираше да говори, а край нас минаваше шосето, по-надолу имаше надлез, май имаше и линия на влака, не помня точно. Изведнъж отсреща излетя кола, тя криволичеше неистово, летеше неудържимо и за мой ужас, макар и да не вярвах на очите си, че това се случва точно сега и точно с нас, хвърчеше право насреща ни! Аз изкрещях на сина си :<br />-Лягай, лягай в храстите!<br />Блъснах болния си мъж, сама се хвърлих в тревите, същото направи и Мариета, която миг преди това ни обясняваше как вижда летище за космически кораби в насрещния хълм...Секунди преди да ни смаже, колата се отклони и завъртя около стълба до нас. После спря. От нея излезе неимоверно пиян мъж, дебел, разплут, ужасен, пелтечещ...Плачеше и благодареше...Заряза колата и тръгна да се прибира, залитайки и облян в пиянски сълзи...Обещаваше си никога вече, бил на гости, имаше някакъв църковен празник, пийнали, напил се, благодаря ти, Господи, ще ви даря с нещо, втори живот живеем...Искаше да ни даде пари, незнайно защо, после отмина и забрави, а ние продължихме разходката си.<br />Странна случка, запомнила съм я, демоните се завъртяха и се отнесоха, пощадиха ни... За пореден път. <br />Вървя към манастира. Внезапно звън на камбани разлюлява тополите, огромни и красиви, манастирски камбани. Вечерта е тиха, есенна и влажна. Мъртвите, чупливи, кафяви листа пукат и шумолят под краката ми. Прекрасни в своето последно одеяние. В манастирският двор е сумрачно, излънено с радостни обещания. Небето над мен свети с последните слънчеви лъчи и звездите се изсипват огромни, сияйни. Прошумолява дъждец. От някакъв облак, невидим за очите. Нощта разперва криле над водите, необхватни и безшумни...А те просветват с ликовете на звездите и фенерите на безшумните, рибарски лодки. Очите на моите мъртви, защото за Бога всички сме живи, надничаха през тези светлинки, прорязващи спящата вода.<br />Бяхме млади, любими, покрай които хората се изпълваха с любов и смях. И подминаваха вратите на нашите стаи с пръст на устни и лукава усмивка. Бях самотната жена, любими,седнала в ъгъла на ресторанта, чието лице се отразяваше в тъмното стъкло на нощта. И тъмни мъже обикаляха наоколо, но аз чаках теб. Бяхме влюбени, любими, и животът изтече покрай нас...Последните години, последните десетилетия, любими, приятелите вече си отиват един след друг, последността ни застига.<br />Вървя през двора на манастира. Тихо и сумрачно. Млад монах ме води по стълбището, отваря някаква врата, прекръствам се. Влизам.<br />Църквичката е малка и сумрачна. През едно прозорче се процежда последната дневна светлина. Наколо като големи, черни птици безшумно сноват монасите в черните си раса и ме обгръща вятъра на техните стъпки. Замръзвам, вцепенявам се, и постепенно ежедневната суета се влива в жилите ми, тръгва с кръвта, изтича в коленете, те се подкосяват. Някой леко ме подхваща и ме насочва към дървените столове, наредени покрай стената. В олтара гори свещ. Такава гори и пред него. Няма електричество, няма и намек за света отвън. Усещам се като една от първите християнки, обгърната от любовта на своите братя и сестри по вяра. Усещам се закриляна, обичана, преродена. Монасите пеят. Малки канделабри със запалени свещи осветяват само местата, където те четат. Владиката е неразличим от тях, само почтителното им държане подсказва, че той води службата. Чувам и гласа на своя син. Пее с монасите, а аз треперя...Трепет от радост, от жал, от обич...<br />Тъмно, свещите горят с нашата вяра, сърцата ни пеят с невидимите в мрака монаси, Бог ни обгръща и приласкава.<br />Деца, последно време е...<br /> Докато се молех в шепнещия мрак на малката, монашеска църква, докато тихо се хранех на масата за гости в монашеската трапезария с питателна, вкусна, постна храна, разнообразявана само с риба след неделната литургия, докато коленичех вечерта след вечернята за нощната молитва, си мислех, не, давах си сметка какво всъщност ме е привличало в този живот. Простотата, външната подреденост и повторяаемост на действията, тихата съзерцателност, точните задължения за всеки, както и пълната свобода на вътрешната изява, външно съзнателно подчинена на един общ живот по Бога.... това е нещо, което много ми харесва сред хаоса на сегашния ми живот. През годините успях да разбера, че аз, разпиляната, свободната, неограничаваната, да, аз обичам реда. Винаги го създавам около себе си, винаги се старая да подредя събитията, нещата, хората...Това ми дава спокойствие, а тук редът дава хармония. Дава усещане за предопределеност, за смисъл в живота. Моето монашеско послушание може би, беше да внеса ред в живота си.<br />В църквичката, в ранната, празнична утрин влезе млада майка с бебе на ръце. Изтръпнах и едва не изохках. Тя беше висока и красива, сякаш Талевата Ния. Дълги, тежки и лъскави коси обрамчваха бялото, обло лице. Снагата се изправяше стегната,с тънка талия, въпреки отрочето, което спеше. И другото, заловено за полите й. На лицето грееха две огромни, вакли очи, от моето място дори виждах гъстите, черни мигли над тях. Отново ме изпълни радост и благост от споделената вяра. Един монах запали няколко свещи на полилея и го завъртя. Той се залюля и така тихо очертавайки светли пътеки през храма, се люля до края на литургията, когато се наредихме за причастие. Децата най-напред, после мъжете, после ние, жените...Прекрасната майка бе най-отпред с бебето и малкия, подал ръчица от другата страна. Тишина...Само владиката шептеше думите за причастие и обичта на колоните ни обграждаше всички.<br />Последно време е...<br />По пътя за София вече пътувахме в мрака на ранната, есенна нощ. Луната ни гледаше отгоре. Внезапно от среща, през пустото шосе изскочи рижаво куче, прибяга пред нас и направо се хвърли под колата. Синът ми дори не намали, не караше бързо, пък и шосето беше празно, не очаквахме кучето да го пресече. Глухо ли беше, гонеше ли нещо?...рижаво, озъбено или на мен така ми се стори...Демоните на ежедневието ни чакаха. <br />Последността на времената...нека ги изпълним с вяра и любов, можем ли?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-9000295387656312978?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-71920169052301746122010-08-17T08:44:00.000-07:002010-08-17T08:48:37.943-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/TGqvQ5EZtNI/AAAAAAAAAIs/NG6ToSJUnfI/s1600/uspenie300.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/TGqvQ5EZtNI/AAAAAAAAAIs/NG6ToSJUnfI/s320/uspenie300.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5506406199145903314" /></a><br />15 август, средата на лятото. Горещо. Но утрото е прекрасно, обляно в светлина и радост от предстоящия празник, Успение на Пресвета Богородица.<br />Успение....Красива дума. Умри, заспи, или пък сънувай? Успението е заспиване, след което животът ти продължава във вечен сън. Сънят на другия живот. Красиво...<br />Думата смърт е страшна. Грозна и ликвидна. Да бъдеш или да не бъдеш? Кое е по-достойно? Самоубийците стоят по средата, на линията между живота и съня за живот. Крачката им към битието ги връща там, където не искат да се върнат. Крачката им към нищото, ги обрича на нищо, лишава ги от успение, от нещо след смъртта. Унищожавайки живия живот, те унищожават и вечния си сън. Като Юда.<br />Преди шест години на 17 август, два дена след Успение, си отиде моята майчица. Бях ходила на море и всеки ден й се обаждах оттам, защото и брат ми беше на почивка. Тя ме разпитваше за Ахтопол, нейният град за отмора, не беше виждала морето вече 20 години. А много го обичаше. Успокоявах я, че става все по-населено и мръсно, романтиката си е отишла. И градчето, китно и чистичко някога, е започнало да заприличва на бунище, както цялата ни страна. Разсмивах я, защото как иначе, ако не с усмивка да подминаваме недостатъците на съществуването ни? <br />После се прибрах, голямата ми внучка Мария остана при мен цяла седмица. Постихме и се подготвихме за изповед и причастие. Тя - за пръв път, а аз - за пореден. 15 август е имен ден на Мария и рожден ден на баща й, моят малък син. Да, два дена не се обадих на майка. Радвах се на първото причастие на внучката, на прекрасния празник, на светлината в живота, толкова рядка напоследък.<br />И после...Богородица прие душата на моята златна сенчица, както се казва в едно стихотворение за майката, което съм слушала и от нея, и от леля ми.. Майчица, златна сенчица...Два дена и...нямаше на кого вече да звъня за подкрепа, за утеха, за...всичко. Първо причастие за Мария, успение за Вяра.<br />Пресвета Богородица събрала учениците на Спасителя. Искала да ги види, да се прости с тях, дори с Тома Неверни. Всъщност най - вече с Тома Неверни. За да видят как тя ще се върне в прегръдките на Сина си и ще ги благослови, обичайки ги завинаги. Обичайки всички люде по земята, както ги обикнал и нейния Иисус. Макар че Иисус не е неин. Той принадлежи на небето и земята преди всички векове и до края на времето.<br />Наскоро чух или четох, не помня, че там, в своето успение, в съня ни след живота ние ще бъдем на 33 години завинаги. Прозвуча ми смешно, защото никому не е дадено да знае какво го чака там. Не се и замисляме, страшно си е. Макар че никого няма да отмине...<br />Та, опитах се да си спомня каква бях аз на 33, заслужава ли си да мъча небесата, ако Бог ме вземе там, със същността си на 33 – годишна. На 33 нашият Господ Иисус Христос се подложи на кръстни мъки заради греховете ни, изтърпя ги и със смъртта си смъртта победи. Къде ти е, смърте, жилото? А аз?<br />Аз бях безработна актриса по това време. С две малки деца, без пари, в жилище под наем. Едно таванче, било преди това слугинско помещение на богаташите Чапрашикови, където децата ми трябваше да лазят, за да си легнат под наклонения покрив. Стаята, в която спяхме ние с таткото беше кръгла, с капандури вместо прозорци, които стояха непрекъснато отворени, за да влиза въздух. Е, поне нямаше мухи. <br />Тоалетната изградихме от фазер, крехка и ляла, с електрическо душче, направено по поръчка, но аз не смеех да къпя децата там. Водех ги в събота при майка ми, където и перях седмичните ни чаршафи и дрехи. По скърцащите дървени стълби за таванчето непрекъснато се качваха приятели, колеги на съпруга ми от театъра. Един от тях, висок два метра и тежък повече от необходимото за тази височина, актьор с тромав говор и тежки движения, не смееше да ползва нашата тоалетна. Той не успяваше да влезе през вратичката и се облекчаваше през капандурите над дивите орехи.<br />Тогава Коко Азарян ме покани на гастрол в Разградския театър, още не ме бяха забравили като добра актриса. Той беше мой учител и това можеше да се окаже нужното за уреждането ми в софийски театър. Е, не се оказа. <br />Малкият син замина на село при бабата на мъжа ми, а големият остана да се оправя с училището, компаниите на баща си от театъра и отсъствието на майка си. И с пиянството на двамата.<br />Разград е красиво градче. Помня пазара му и осмарския пелин, който пиех тогава. Помня и един сценичен работник, рус и синеок, който ме гледаше с обожаващи очи, мен, столичната актриса. Макар да бях безработна такава. Това ласкаеше суетата ми. Бях майка на две деца, жена на 33, остарявах, погрознявах, без работа, без самочувствие. Направо летях от това внимание!<br />Помня и приятелката му, секретарката на театъра, която хем ме ревнуваше от него, хем ми беше приятелка и всяка вечер се запивахме двете. Имената им обаче, не помня.<br />Аз звънях на съпруга си у дома всяка нощ, плачех и сърцето ме болеше за децата, но изкуството искало жертви. Така ли? Истина ли е? Кое е по-достойно, да понасяш стрелите на живота или сам да сложиш край? Умри, заспи...<br />Помня огромната самота, несподелима с никого!<br />Помня и невероятните репетиции, великолепния Коко, песните на Челентано, които съпътстваха началото на деня. Да, празникът на сътворението на спектакъла, костюма, който подчертаваше моята женственост, хищническият ми монолог, след който публиката избухваше в аплодисменти. После тръгнахме по турнета, пътувах, играех на хора, които идвах организирано, по принуда, не се интересуваха от нас, имаха си свои проблеми. Хора от малките градове и селцата. Самотата ми растеше, обсебваше дните и нощите, изцеждаше душата ми, нямах опора, имах само нея. <br />И бързах да се прибера, където заварвах или пиянски тайфи на таванчето. Или махмурлия съпруг, който плачеше от моето отсъствие. Дори не помня децата си, какво им е било, какво е стягало сърчицето на големия син, който ходеше на училище...какво е мислел малкия за мама в далечното, дунавско село? Заслужаваше ли си? <br />Повечето от приятелите в моите спомени вече ги няма, преминаха в другия живот, отидоха си...Дали небесата ги прибраха? Или...не знам.<br />Стоя права в църквата, изпълнена с люде, дошли за празника. Непрекъснато сноват и ме блъскат, но аз слушам прекрасното песнопение и плача. Болят ме вече краката и пристъпвам от единия на другия. Боли ме кръста, главата, боли ме душата, знам. <br />Тече Света литургия, а хората продължават да се блъскат, дори коленопреклонните молитви не спират потока им напред-назад, напред- назад... Някои са дошли облечени така, както отиват на плаж. Бързаме да запалим свещичка на празника, а дори не се поглеждаме! Толкова ли не се обичаме, та си позволяваме да пристъпим в храма голи, неумити, невчесани, неприготвени?Други пък не спират да шепнат, да търсят познати, да се бутат около столчетата за сядане. Жените поне ухаят приятно, но мъжете носят домашните си миризми на пърцуца, пот и чесън. Това ме разсейва, свила съм се в един ъгъл, където е прохладно в адската, августовска жега и плача.<br />Пресвета Богородице, помилуй нас! <br />Според Светото писание, Божията майка, на 64-годишна възраст, напуска земния живот и отива при сина си. Три дни преди смъртта Архангел Гавраил й съобщава, че Бог е пожелал да я вземе при себе си в своето царство, за да царува вечно с него. Последното й желание е да види Светите апостоли заедно. По чудесен начин те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим. Три дни след това сам Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на майка Си. Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред светицата закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата й. Апостолите чуват ангелско пеене и виждат в облаците пречистата Божия майка, обкръжена от ангели, която им казва: "Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни." <br />Аз съм вече почти на нейната възраст. Бог единствено знае колко дни са ми отредени. Смъртта и тлението предстоят. Но предстои и успението на вечния сън. Учените доказват чрез телескопа Хабъл, че във всеки миг може би някъде в безкрайната Вселена се ражда една нова земя, с ново небе и нови галактики, нови Слънчеви системи. Черният вакуум е изпълнен от невероятни цветове, от прекрасни картини на Сътворението. Чакащи само Божият пръст да ги посочи и да вдъхне живот на планетите. Може би там ни чака и другият наш живот. А този тук е само един лош сън, кой знае...може би..<br />Пресвета Богородице, помилуй мен, грешната, бъди с мен през всичките ми дни и бди над моите деца!Амин.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-7192016905230174612?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-2539454976039659862010-03-20T22:02:00.000-07:002010-03-22T03:19:43.259-07:00<a href="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/S6dEJvTB6HI/AAAAAAAAAIk/4kGOIEToBYs/s1600-h/s1%5B2%5D.JPG"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 256px; height: 320px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/S6dEJvTB6HI/AAAAAAAAAIk/4kGOIEToBYs/s320/s1%5B2%5D.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5451400808061069426" /></a><br />Момичето със сините очи се събуди преди изгрева на слънцето. Духаше вятър. Баба й спеше в голямото легло и тихо похъркваше. Малката печица беше угаснала. Беше необикновено тихо. Тих и някак странен, ухаещ на пролет, вятърът се промъкваше през пролуките, през ключалките, под праговете на вратите и будеше синеоките.<br />-Хайде, хайде, хааайййдеее...- шептеше той.<br />Момичето се измъкна от топлото, бяло и уютно легло. Отвори тихичко вратата на спалнята и бавно слезе по стълбите с босите си нозе. Като мина покрай голямото, стенно огледало за миг зърна образа си в него. Златистите къдрици сияеха по нежните й рамене и обгръщаха цялата й стройна, момичешка фигура като прегръдка на любим човек. Тя наметна топлия, вълнен шал, оплетен от баба й, обу се набързо и с мъка отвори тежката, външна врата на дома си.<br />Навън я посрещна пролетният вятър. Замръзналите ледунки на стрехите капеха, стопени от топлата му ласка. Дълбокият до вчера вечерта сняг, покрил пътища и пътечки, за една нощ беше изчезнал. И на ята пристигаха птиците.<br />-Добре дошлиии, добре дошлиии! - посрещна ги момичето със сините очи.<br />Птиците кацаха по клоните на трите ели и на крушата, въртяха весело опашки, поздравяваха я, цвърчейки и не вярваха на очите си. Малкото момиченце за една зима се беше превърнало в красива девойка. Очите й сияеха с цвета на пролетното небе, косите й грееха с топлината на пролетното слънце, а бързите й нозе я носеха по пътечката към близката гора, където надничаха очичките на кокичета и минзухари. А кукурякът развяваше зелената си грива изпод есенната шума.<br />Момичето със сините очи знаеше, че не трябва да ходи сама в гората. Но ранното утро я зовеше и тънката, прозирна мъгла между боровете вече бавно се вдигаше. Тя се остави на топлите пориви на вятъра. Нещо я зовеше, шептеше й, целуваше я и се смееше, нещо ново и необичайно, нещо....неповторимо.<br />Пред очите й се простря поляна. Тук сякаш цареше знайно лято. Цъфтяха непознати, красиви цветя, ухаеха незнайни, лековити билки, пееше весело, бързоструйно поточе. На полянката танцуваха три момичета. Едната с коси като пшеница, другата с къдри от вятър, третата- червенокоса, буйнокоса и дива като младо животно. Песента им се носеше над тревите, те полягаха от томителна сладост и капките роса обливаха коренчетата им с живота.<br />- Кои сте вие? - попита момичето със сините очи.<br />- Ние сме самодиви.Ела при нас, бъди ни посестрима..- отговориха трите девойки. Обърнаха се към нея и доплуваха по въздуха сякаш, така леко дотичаха по пътечката. Синеочка приседна в тревата. Трите я гледаха с ясните си сини очи, дълбоки и нежни при първата, необозрими и потайни при втората, студени и пронизващи при третата.<br />- Бъди ни посестрима и ние ще те научим на велики тайни. Тайните на тревите и цветята, на небето и земята, на горите и горските пътеки.<br />- Аз ще те науча как да омайваш хората.- каза Първата. - Хубостта ти никога няма да погасне, младостта няма да те напусне.<br />-Ще ти разкрия магията на вълшебните билки и треви. - пристъпи втората.- Ще летиш по света с вятъра, ще видиш незнайни земи.<br />-Аз ще ти подаря Разковниче. Ще имаш всичката любовна власт на земята. Ще можеш да откриваш заровени богатства, да събаряш високи зидове, да отваряш заключени врати. И никой няма да те победи, защото няма да знае как да освободи магията. - добави третата.<br />-Разковничето ще открие любимия ти човек и ще донесе късмет на теб и на нас, твоите посестрими.- пошепнаха трите.- Само таралеж, захлупен под паничка може да открие тази билка, ние ще го заведем, а той, докосвайки се до нея, ще се освободи от паничката и така ще открие билката. <br />Внезапно момичето със сините очи се оказа в средата на кръга, образуван от трите магьосници. <br />- Бял оман ще оплетем, корен от перуника ще вплетем, щастие, любов и успехи ще ти донесем! Никога не изричай имената им на глас, не споделяй с другите, ще им отнемеш магията! Бял имел, да се въртят момците, омайниче, да омайваш душите, перуника да магьосваш за щастие, босилек за здраве, седефче да се пазиш от зли сили, стани ни посестрима!<br />-Синеочке, Синеочке, не се лъжи, ще те омагьосат злите ветреници, ще ти вземат силата, ще те превърнат в тяхна слугиня, ще вгорчат живота тииииии....- шептеше вятъра в клоните на боровете.<br />-Ще те научим как да си винаги бяла и червена! - прошепна Първата самодива.- Златната златика лекува жълтия тен на лицето, лошите сънища и лошите болести.<br />-Лилавият ирис ще изтрие синините и болката, лилави цветове ще те целуват и ще свети белотата на твоята нежна кожа.- допълва Втората.<br />- Трепетликата ще излекува страха ти, ще те прегърне като стара дружка, а копърът ще пъди злите духове и призраци, малкият напръстник пък ще прогони злите, домашни джуджета...Стани ни посесрима!- запя Третата.<br />-Синеочке, Синеочке, питай ги къде е другата им посестрима, защо я няма, къде е, къде е? - изчурулика едно птиче. Въртеше опашка в тревата и ги гледаше с едно оченце.<br />- Питай ги къде е другата им сестра, Синеочке, къде е, къде ееееее.... развя косите им вятъра.- В тъмни езерни, води, вплела коси в плачущи върби, потъна тя в скръбта си там завинагииии!<br />- Махай се, ветрогонецо! - завъртяха се по поляната трите. Засвяткаха огнените им погледи, засвистяха буйните им къдри, заплющяха леките им поли. Полегнаха от вятъра тревите, вейници и билки се разлетяха над гори и потоци.<br />-Послушай, послушай, дете! Послушайййййй... - пропя волното дете на въздуха.- Ще ти изпият младостта, ще ти откраднат хубостта, ще пречупят смелата ти воля, ще те погубяяят!<br />-Сестрицата им се влюби в човешко дете, красив младеж, избяга от гората... - шепнеха тревите.- Къде е тя днес, къде е, къдееее? В тъмни, езерни води завинаги тя потопи скръбта си, попитай русалките....<br />-Пази душата си, пази душата си, пази душата си! - пропя и птичката.<br />Срещнаха се духовете на горите с духовете на въздуха, самодивите с елфите, разлюля се водата на мълчаливото езеро, разлюляха водите му водните дъщери- русалките. Те не можеха да говорят, но плачеха, едри сълзи блестяха по страните им, вятърът развяваше зелените им коси, русалките бяха скръбни, езерото беше тъмно и мрачно, а плачущите върби въздишаха в мокрите им къдрици.<br />- Бягай, не е работа на човешките дъщери да другаруват със самодиви, лъжовни и зли са те, ще те измамят, ще ти вземат сините очи, ще побелеят русите коси, ще се сбръчка бялата кожа, ще окапят бисерните зъбки, ще погрознееш, ще плачеш ден и нощ, ще искаш да се върнеш при хората, но и там няма да си своя , чужда ще бъдеш, чужда за всички и всичко, дете, бягай,бягайййй! <br />Развилняха се самодивите, раздивяха се, разфучаха се, разлюляха поли, развяха коси, сипна се снежна фъртуна над нежните треви, над разцъфналите, пролетни цветчета, над тихата, горска поляна. Вцепени се от студ и страх Синеочка, хукна по тясната пътечка, босите й нозе се разкървавиха от ледената вихрушка, тъничката й снага се разтрепера от снежната прегръдка. Тичаше, тичаше, тичаше....<br />- Какво има, детето ми? Нещо страшно ли сънуваш? - попита я баба й. Момичето със сините очи отвори тежките си клепачи. Лежеше в голямото, месингово легло. Баба й беше запалила печката. Дърветата топло припукваха. Миришеше на палачинки.<br />- Бабо, бабо, много те обичам! - извика тя и прегърна старата жена.- Странен сън сънувах.<br />-От вятъра е, дете. Нощеска духна топлия чичопей, донесе пролетта, а сега отново се изви снежна вихрушка. Лошо време е това, магьосническо. Ето ти градински чай, пийни си и лошите сънища ще отлетят. После ще сваря дилянка, за да ти върна спокойствието. Върбинката пък ще успокои лошотията, ще те предпази от страха. Имам и пелин, за да те пази от зли сили, и бял равнец за да развалим магията, спокойно, дете мое.<br />-Бабинко, откъде знаеш всичко това?- взря се в нея момичето със сините очи.<br />-Е, дълга история, чедо. На всяко момиче се случва в първата пролет на своята младост да срещне магьосниците, горските самодиви. Но е много важно да се опазиш от техните магии, да не им станеш посестрима. Не е дадено на човешките деца да общуват с духовете и магьосниците на горите. Помоли се на Пресвета Богородица да омие очите ти, да отпусне душата ти, да благослови живота ти, чедо. <br />Момичето със сините очи притвори клепачи, заслуша се във вятъра, в птичето пеене, странно чувство обви душата й...сякаш беше изгубила нещо много скъпо, много обичано, много желано и сега трябваше да се примири с тази загуба. Да я оплаче и забрави...<br /> -Хайде, ставай, палачинките са готови. - чу тя баба си да я вика от кухнята.-С какво сладко ги искаш?<br />- Сладкото от бели череши, бабо, нали знаеш!- провикна се Синеочка.<br />После момичето със сините очи изживя живота си. Хубав или лош беше не ни е дадено да знаем. Но никога повече не си спомни това, пролетно утро и самодивите в гората.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-253945497603965986?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-33009201310833180862010-02-13T21:08:00.000-08:002010-03-09T19:03:28.039-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/S3eF7rWrSTI/AAAAAAAAAIc/UbDqJmjMTsw/s1600-h/13039_1318629765374_1219666453_965661_775212_n.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/S3eF7rWrSTI/AAAAAAAAAIc/UbDqJmjMTsw/s320/13039_1318629765374_1219666453_965661_775212_n.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5437962335369775410" /></a><br /><br />Преди години моята майчица, докато беше още жива с нежната си усмивка ми каза:“ Сърцето ми вече мъждее. Като кандилце е, ту просветне, ту угасне, скоро съвсем ще се потуши.“ Усмивката й беше бебешка, защото в устата й не бяха останали вече зъби. Но очите й, небесно сини, чисти, ясни светеха с неугасващата си обич. Аз, небрежната й дъщеря, подминавах този поглед и тази усмивка, бързах по пътеките на живота си, гонех кариера, задачи...глупости! Днес никъде не мога да открия нейната усмивка, само в спомените си, и нейните думи, само в миналото си.<br />Затова, деца мои, спрете на днешния ден и се обърнете към душите си. През годините на безбожие моята вяра мъждееше точно като сърцето на майка ми. Ту присветне и се разгори, ту затихне и угасне. От момиче обичах да влизам в големите храмове, да присядам на дървените скамейки, с часове да се наслаждавам на прекрасните икони, да слушам изумителните песнопения. Но всичко това беше несъзнателно.<br />Живеехме в грозни времена, нашата младост ги осмисляше. Дори не се досещахме как би трябвало да живеем, как би трябвало да осъществяваме силата и красотата си. Крачехме в единен строй, рапорт даден, рапорт приет!<br />Никой не ни учеше да тачим родители и старини. Напротив! Знаехме, че сме богоборци, че ще свалим небето тук, на земята, че септември ще бъде май! Живеехме в лъжа, смятахме се за безсмъртни, марширувахме и се кланяхме на едни люде, убоги, тъпи, прости и зли. Самите ние озлобявахме и така наежени тръгнахме в живота. <br />Ние въобще не пораснахме.<br />Не знаехме как да създадем семейство, не знаехме как да гледаме деца. Не стъпвахме в църкви, защото религията е опиум за народа! Не познавахме православните празници, не тачехме вековните си традиции, всичко започваше и свършваше с нас, тук и сега!<br />Деца мои, моля ви за прошка!<br />Смятайки че градя кариерата си на актриса, аз ви изоставях на баби и вуйчовци. Раснахте почти без майка, защото трябваше да губя младостта, таланта и силата си по малки, провинциални сцени. Да живея с хора, смятащи се за гении, чиято единствена гениалност бе как успяваха да изкарат пари за непрекъснатите си запои. Лъжливата суета на премиерите, когато всичко е прекрасно, когато се чувстваш красив, силен, богоравен, неповторим, бързо угасваше в сутрешни скандали, в махмурлийски обеди, в алкохолни вечери. Дълго и дълбоко затъвах в тази гнусна яма, постепенно унищожавах и талант, и младост, и хубост, стигнах дъното..Голям грях щях да сътворя, ако не ме бе подела ръката на Бога. Без да мисля за вас, за близките, за никого, дори сега ми е трудно да споделя, но...щях да полетя от един балкон! <br />Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен, грешната! <br />Спирам за малко, защото...това е страшно...изповядала съм го...<br />Пресвета Богородице, помилуй нас, грешните! <br />Деца мои, много малко от вашите празници успях да споделя, не правете същата грешка! Много малко от вашите имени и рождени дни, от вашите възходи и падения помня! Не бъдете като мен!<br />Знам, че Бог ме е обичал, че моят ангел-хранител години наред е плакал с горчиви сълзи, че смирено и кротко са очаквали да се отворят духовните ми очи.<br />Големият син напусна семейството още като дете, нямаше 15 години. Грехът ми към него е голям, защото в невежата си младост предпочитах премиерите, рециталите, пътуванията, запоите, компаниите, песните до зори пред факта, че съм майка. И че като майка трябва да науча сина си на истинските християнски добродетели. Самата аз не ги знаех и нехаех за това. Той започна да бяга от къщи, да се събира с наркомани, да...живее своя живот. Така каза, поиска да живее своя живот. Бях се провалила като майка, това ме съсипа. <br />Сине мой, прости ми!<br />Когато малкият син влезе в Духовната семинария, постепенно живота ми започна да се преобръща. Да, сътвори се чудо! Постите, които трябваше да пазя, моето вцърковяване, постепенно ме отказаха от алкохола, цигарите, злословията, гордоста, суетата и макар да живея в този грозен и несъвършен свят, който сме сътворили ние самите, започнах да се боря с греховете си. Много ми е трудно и до днес.<br />Но винаги изпитвам светла радост, когато започнат постите, когато вляза в храма, покрила главата си със забрадка и застана на опашката за изповед. Когато прехвърлям греховете си от причастие до причастие и се изпълвам със светлите сълзи на разкаянието. <br />Спомням си до днес как преди години, отец Димитър, мой духовен водач тогава, ми забрани по време на Великденския пост да се изповядам в неделята, в която обикновено го правех, защото бях нарушила поста. Бях пила алкохол и бях вдигнала грозен скандал със съпруга си, бях хвърлила едно малко столче по него и му бях разбила веждата. Той нищо не помнеше, защото също много пиеше по онова време. Но аз... знаех, че съм в пост, знаех, че демонът ме дърпа надолу и все пак се бях оставила.<br />Стоях и гледах как изповяданите миряни се редят на опашка за причастие и горчиво плачех. Три недели стоях и гледах, и се изповядвах, и отец Димитър ми каза:“Защо се нарича пост? Защото стоиш на пост като войник и пазиш душата си от грях!“ И ме пусна в редицата на причестяващите се.<br />Елици, во Христа крестихте ся!<br />Е, децата пораснаха, пораснаха и внуците. Ние с дядото минахме през огромни премеждия, блъскахме се в този живот и се опитвахме да живеем вече по християнски. 40 години сме двамата заедно, надявам се да оставим добри спомени за нас.<br />Но днес, деца мои, моля ви за прошка! „Нека не празнуваме плътски, а божествено, казва свети Григорий Богослов, не по мирски, а духовно, празникът не е наш, а на Онзи, Който го е създал.“<br />Простете ми, деца мои, от мен простено да ви е!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-3300920131083318086?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-72566433328742828582009-12-21T20:41:00.000-08:002009-12-21T20:42:55.048-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SzBORYKAkpI/AAAAAAAAAIU/Tx4oxYEP9wo/s1600-h/icon.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 280px; height: 159px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SzBORYKAkpI/AAAAAAAAAIU/Tx4oxYEP9wo/s320/icon.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5417916412175880850" /></a><br />В живота си често съм се борила с човешките ни демони. Наричам ги човешки, защото си ги завъждаме ние, хората. Всички останали Божии творения живеят по Бога. Нам е дадена и свободна воля, и разум и ние ги използваме, за да викаме демоните на злото в повечето случаи. <br />През годините това бяха гордостта ми, суетата, завистта, злословието, да изреждам ли още? Не че съм ги победила, но ги разпознавам и гледам да ги избягвам. Най-голяма мъка обаче, ми е създавал демонът на алкохола. Още от времената на опиянения Ной, на когото засрамените синове прикриват голотата, та до днес пиянството мъчи човечеството. А аз си мисля, че от тази зависимост произлиза и наркоманията, и хазартната такава.<br />Не, никой от моите близки хора или аз не се е лекувал от подобни зависимости. А може би е трябвало, защото баща ми си отиде в разцвета на силите си, горд, пиян и неразкаян. Макар че беше блестящ актор, алкохолният демон разяждаше и творчеството му, и живота ни, и семейния уют.<br />Казват, че дъщерите приличат на бащите си Е, признавам, че този демон мъчеше и моето семейство десетилетия наред. Ние, хората, не обичаме да говорим за недостатъците си, срамуваме се да признаем зависимостите си и направо ги отричаме пред света. Подиграваме се на другите люде за техните грехове, но стръвно защитаваме себе си и своите собствени такива. Защо?<br />Защото не умеем да се молим и разкайваме, защото сме горди и зли, защото считаме за унижение да изповядаме грозотата на душата си пред свещеник, защото не желаем да се смиряваме и направо размахваме като знаме невежеството си. И жалко, и тъжно...<br />Заради демона на пиянството твърде размазани са спомените от семейните ни празници, от празниците на синовете ми, от техните училищни тържества. Помня ясно, че около рождените дни и около големите по онова безбожно време чествания, ние, децата и аз, гледахме да се покрием някак си, да заминем някъде на почивка, да избегнем алкохолната еуфория на главата на семейството или моята такава. Да смирим ударите на пиянския бяс и мрачните бездни на махмурлука. Но въпреки всичко аз поне като майка, не успявах да избегна семейните скандали. <br />Няма нищо по-грозно от тях! Всеки един от нас беше убеден в своята правота, не се изслушвахме, крещяхме си грозни думи, които никога друг път не бихме произнесли, ненавиждахме се, замеряхме се с какво ли не, наранявахме се физически и психически, всичко това в повечето случаи пред очите на децата ни!<br />Добре, че това остана в миналото, в миналото на моето семейство и в миналото на моето детство и младост. Днес нашите внуци за нищо на света не биха повярвали, че дядо и баба могат да се мразят така. Та ние сме тяхната представа за сигурността в живота. 40 години споделяме лудостите и радостите си, докато смъртта ни раздели.<br />Ще попитате как се измъкнахме от това блато. Постепенно и с помощта на смирението и молитвата. Няма по-мощна сила от искреното покаяние и горещата молитва! „Нека се молим усърдно и честно, казва свети Йоан Златоуст- искрено и сърдечно - с молитвата намираме достъп до Бога: с нея диша душата, тя услажда живота, тя притъпява страданията, тя побратимява хората- тя готви вечността!“<br />От дън душа викам към тебе, Господи!<br />Постепенно през дългите нощи на пиянства, побоища и скандали започнах да произнасям тихо, почти на ум една простичка, лека молитва. Молитвата на монасите. Иисусовата молитва. Нейните думи навлизаха все по-дълбоко в душата и живота ми. Когато в началото на 90-тте години семейството ни преживя тежък инцидент, в който едва не загубих най-близкия си човек, тя зае централно място в мислите ми. От дън душа виках към небето всяка нощ, безгласно, в ума си, объркания мой, човешки ум, от който най-често си патим! Виках без глас Иисусовата молитва. <br />Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй мен, грешната.<br />Ето, виждате ли, прости думи? Но я се опитайте да ги произнесете, ако сте горди и надменни, ако не се признавате за грешни, ако нямате Бог, в който да вярвате, ако не ви пука от този живот! Ако сте богати и задоволени, ако подигравката е винаги на езика ви, ако сте пияни, надрусани или сте пред игралната машина в хазартната зала. Опитайте тогава, да видим дали ще се обърне езика ви. Трудно е, нали? Много, много трудно.<br />Молитвата е велико оръжие, казва свети Ефрем Сирин, неоскъдно богатство, неизчерпаемо съкровище, спокойно пристанище, корен на мира, майка на хиляди добрини. Да, така е, когато е произнесена от смирено и скърбящо сърце.<br />Ето вече повече от две хиляди години нашият Спасител се ражда от Дева, но ние сме слепи за това. Не Рождеството празнуваме, не своето спасение търсим, а Коледата на огромните трапези, на преяждането и препиването, нали така? Често такива празнични трапези завършват с грозни сцени, дори трагични понякога.<br />Всяка година Младенецът ни милва с поглед и усмивка, нежно обгърнат от святата си майка. Но ние виждаме ли това, залисани в сметките, във вечното безпаричие, в суетата около коледните базари и лъскавите витрини на магазините? Отворихме ли сърцата си за небесната радост, помолихме ли се от душа, както казваше баба, за здравето на децата и добруването на хората? Или отново решихме, че е по-важно да напълним стомасите си и да опияним ума си? <br />И все пак в нощта на Бъдни вечер, както става от две хиляди години насам, небесата ще се отворят, ангелите ще слязат на земята и в тишината на светлата нощ, ако все още имаме уши да се заслушаме, можем да чуем тяхната песен:<br />Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците – благоволение!<br />На всички пожелавам светли и спокойни празници, много радост, здраве и любов и нека отворим сърцата си за ангелската песен:<br />Слава във висините Богу, на земята мир, а между човеците – блага воля!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-7256643332874282858?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-20549596532415522472009-11-22T06:11:00.000-08:002009-11-22T06:18:32.792-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SwlIMrfZpCI/AAAAAAAAAIM/rkFu5U8KXIQ/s1600/VavedenieOhrid.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 252px; height: 320px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SwlIMrfZpCI/AAAAAAAAAIM/rkFu5U8KXIQ/s320/VavedenieOhrid.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5406932210305049634" /></a><br /><br /><br />Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисъла на човешкия живот? Децата...<br />Наскоро прочетох една мисъл : Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота. <br />Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата...семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.<br />Като дете една вечер се разсърдих на родителите си, тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожованите от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!<br />Нямам спомен да са ме търсили, нямам спомен и как съм се прибрала. Вероятно мракът и страхът са ме подгонили към светлината на малкия ни дом. Но в спомена ми е останало чувството за огромна самота. Сякаш за миг се докоснах до времето, когато няма да ги има.<br />Сегашното време...Няма ги...<br />Нашите деца сме ние самите. Обичам празника Въведение Богородично, защото той е свързан с детето, с малката Мария, тригодишната дъщеричка на Йоаким и Ана, която с бяла рокличка, с венче в косите, със свещичка в ръка и придружена от дружките си, сама изкачва 15 стъпала на храма. Тя влиза вътре и остава там, служейки дори в Светая Светих със своя чичо Захарий.. <br />Храмът може да бъде и нашето сърце, нашата душа. Когато ние, родителите, не сме го почистили, когато ние не сме запалили кандилото на любовта, нежността и разбирателството, как искаме децата ни да не крещят, защото те не разговарят, крещят. Да не се блъскат по превозните средства, да не говорят с толкова цинични думи? Понякога се страхувам, че това не може да се промени, че няма начин. Или има начин, но труден. Труден, защото децата в семейството си не срещат разбиране, не намират топлина и доброта. А те са най-голямото богатство, което имаме. Ние родителите, работейки, говорейки, вървейки по улицата, трябва да знаем, че нашите деца ни гледат, наблюдават и копират нашите думи, жестове и поведение.<br />Когато родих първия си син бях студентка, после млада актриса и смятах театърът за най-важното нещо в живота си. Така че сега, като се обърна назад, не виждам празниците на детето си, а неговата огромна самота, самотата, в която раснах и аз, защото родителите ми имаха други задачи. <br />Деца мои, няма по – важно нещо от усмивката на детето, няма по – безнадеждно нещо от неговата сълза. Малката Мария със запалена свещичка вече две хиляди години наднича в храма на душите ни. Нека отворим широко вратите му. <br />Девойки възхвалете, майки празнувайте, люде, прославяйте, се пее в днешната служба на празника, благословете Пречистата Божия Майка, защото тя е застъпница за човешкия род.<br />Аз раснах като дете, чиито дядовци са били: враг на народа, бащата на майка. И комунист – бащата на татко. Обичах и двамата, макар първия да си отиде много рано, нямах и пет години. Вторият също не живя дълго, вечно си подсвиркваше и ни разсмиваше с моите братовчеди, когато се събирахме на празници. <br />Таткото на майка беше търговец и живееше с трите си дъщери – красавици в малко, провинциално градче. Беше построил двуетажна, каменна къща с висока каменна ограда. Беше изписал от Италия разноцветни стъкла за прозорците в гостната на втория етаж, къщата имаше голям двор и пристройки за слугините на баба. Татковият татко беше водопроводчик и живееше с четиримата си синове – красавци и невзрачната си дъщеря в столицата. Обитаваха едно мазе, където целогодишно миришеше на влага и мухъл. И баба ми не ставаше от кревата. Сега си мисля, че също като мен е страдала от астма. <br />В моите спомени те са мои дядовци и нищо повече. Шизофренията на времето дойде с годините...<br />Семейството е нещо свято. Домът и децата трябва да носят радост, да ни изпълват с желание за живот и да ни дават сили в борбата за хляба. <br />Вървя по есенните улици. Вървя към храма. Вратите му са широко отворени и отвътре се носи песнопение: <br />Пречиста и нескверна Майко Божия, спаси нашия, човешки род!<br />Спаси ни, Майчице, помогни ни, защото сме грешни и слаби...<br />Честит празник!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-2054959653241552247?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-59849135658649046632009-11-01T00:17:00.000-07:002009-11-01T00:18:47.484-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/Su02ULpSzAI/AAAAAAAAAIE/0WUZqwclsNs/s1600-h/%D0%A1%E2%80%A0%D0%A0%C2%B0%D0%A0%D1%97%D0%A0%D1%94%D0%A0%C2%B0-%D0%A0%C2%BB%D0%A0%C2%B0%D0%A0%D1%97%D0%A0%D1%94%D0%A0%C2%B01.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 182px; height: 137px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/Su02ULpSzAI/AAAAAAAAAIE/0WUZqwclsNs/s320/%D0%A1%E2%80%A0%D0%A0%C2%B0%D0%A0%D1%97%D0%A0%D1%94%D0%A0%C2%B0-%D0%A0%C2%BB%D0%A0%C2%B0%D0%A0%D1%97%D0%A0%D1%94%D0%A0%C2%B01.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5399031248638364674" /></a><br />Утрото розовее зад синия хребет на планината. Въздухът ухае на липов чай. Уханието на моето детство. Баба грабваше малката стълба и ние се избивахме кой да се катери по липата и да бере уханните цветчета подобни на златни звездички. <br />В просветляващия летен ден постепенно се очертават огромните корони на липите и кестените. Долу, точно под мен и под балкона лъскаво просветват вишните. Това са две ниски, кичести дръвчета, растящи на самотек пред импровизираното магазинче, откъдето купувам продуктите за своя живот. <br />Живот е много силно казано, нали ? Дишам ненаситно. Само в ранното утро можеш да пиеш с пълни гърди липовия мирис. През деня той потъва в грохота и миризмата на коли, камиони, багери...А нощем през балкона в носа ми се навира противната воня на свинарници. Гадост !<br />Зад мен апартаментът още не се е събудил. Само котката ме дебне с дивите си, зелени очи зад завесата. По стаите пълзи мрак и тишина. Не искам да се връщам. Толкова години се връщам и заварвам пустота, грозота и неплатени сметки.<br />Мъчно ми е за котето. То не е свикнало да се оправя само, глезено е, домашно коте с див, пустинен характер.<br />Долу, в ранния сумрак спира кола, лъскава, голяма, не ги разпознавам колите. После внезапно, тя пламва. Май иззад храстите притича някой, метна нещо, не виждам оттук. От колата изхвърча момиче, роклята й гори, то се търкаля в тревата. Млад мъж блъсва вратата на шофьора и също се изтърколва в тревата. Нещо викат, плачат, не ги чувам добре. Пищят.<br />При мен е тихо.<br />Седнала съм на перваза. Единият ми крак е преметнат отвън. Другият опира с босата си пета цимента на балкона. <br />Под балкона плъзва лека, бяла мъгла. Това е горещия дъх на земята, докоснал хладното, чисто небе. С мъглата между горния и долния свят тръгват духове-бродници, усмихнати, неясни, но красиви. Да тръгна ли и аз с тях ?<br />Трябва само да преметна другия крак. Да го направя ли ?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-5984913565864904663?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-81723697791392696982009-10-18T03:23:00.000-07:002009-10-18T03:30:15.437-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/StruJRA3qRI/AAAAAAAAAH8/jtzya8yeM08/s1600-h/pytishta.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 226px; height: 320px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/StruJRA3qRI/AAAAAAAAAH8/jtzya8yeM08/s320/pytishta.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5393885346682874130" /></a><br /> <br /><br /><br /><br /> ПОНЕДЕЛНИК <br /><br /><br /><br />СТАРЕЦЪТ<br /><br /> Пътеката става все по-сенчеста и тясна. Колата пухти, майката седи до вцепенения си син. Тя самата е бяла и вцепенена. Само очите й, вперени в момчето, горят с изпепеляващ огън.<br />Той е без образ, безок, безмисловен, безчувствен. С очи на птица, празни кухини, с огромни сенки под тях. Кожата едва покрива изхвъркналите челюсти и зъби. Лице на палячо, без коса, без вежди, без мигли.<br />Колата рязко спира. Мъжът отваря предната врата и слиза. Той е силен и здрав мъж на средна възраст. Изнася младежа на ръце, майката излиза и го подхваща от едната страна. Мъжът поема другата.<br />Чуват се само песните на птиците. От пътеката, през гъстата борова гора се вижда вече манастирът.<br />Младежът спира. Вкопава се. Окаменява. Костеливото тяло затреперва. Очите изхвръкват от орбитите си. Мъжът внимателно полага момчето на тревата. Момчето започва да говори, но говор не се чува , само хрипящи звуци. Гласът е гърлен, оформя тежко буквите. Майката вдига глава. Не познава този глас. Синът се надига, усеща нечие невидимо присъствие, крещи с много гласове, изпълзели от мрака. <br /> МОМЧЕТО / ПЛАМЕН / :<br /> Тук...има...някой...Огън! / крещи момчето с гласовете на демоните/ Кой си ти, който ме изгаряш? Кой си ти?!<br />Викът се извисява в писък, младежът отхвърля с чудовищна сила вкопчените в него възрастни, като сухи съчки.<br /> МОМЧЕТО /ПЛАМЕН/ :<br /> Къде ме водите? От онова място ме пресреща огън и ме изгаря!<br />Вятърът преминава в ураган,в леден порой. Незнайна сила подхвърля като лист гърчещото се тяло на младежа и го запокитва зад ръба на пропастта.<br />Жената изпищява. Пада в прахта. Мъжът безпомощно гледа към бездната.<br />Вятърът изчезва. Дъждът спира. Засиява слънце. Запява сойка. Кълвачът подема ежедневната си работа, чук-чук-чук...<br />Мъжът плахо приближава жената.<br />Никой не смее да доближи ръба на урвата. Там, долу, момчето сякаш е заспало. В сриването си е изпочупил храсти, клони, малки дръвчета. Лъчезарна кротост е озарила чертите му.<br /> СТАРЕЦ :<br /> Какво има, чедо ?<br />До тях стои старец, кротко усмихнат, дребен, в монашески дрехи.<br />Без плът, с прозрачна, светеща кожа, бяла, мека брада. Поглед на добро старче, вдъхващ доверие и спокойствие.<br />Старецът сочи жената. Прави знак да бъде отведена към манастира.<br />Посяга и поема ръката на жената, изправя я.<br /> СТАРЕЦ :<br /> С търпение спасявай душата си,чедо, в скръбта си бивай дълготърпелив. Търпението нека бъде онова, което те прави цялостен, без никакъв недостатък. Каква е похвалата, ако те бият, защото си извършил престъпление? Но ако търпиш, когато правиш добро...<br />Старецът се прекръства. Двамата пътници безмълвно го гледат.<br /> СТАРЕЦ :<br /> Не съдете никого за неговите недостатъци, защото всеки е наш брат. Сърце кротко и смирено Ти, Господи, не ще презреш...<br />От пропастта бавно и внимателно, сякаш сега се учи да ходи, излиза младежът. Той е чудовищно слаб, едва докосва земята под себе си. Но лицето му грее радостно.<br /> МОМЧЕТО / ПЛАМЕН // прошепва / :<br /> Мамо... <br />Усмихнат, старецът изчезва по пътя към манастира. Момчето тръгва бързо след него. Като постепенно излизат от омагьосването си, мъжът и майката поемат след тях. Пред очите им се е извършило чудо, те още не могат да го възприемат, младежът крачи бързо, незнайна сила го носи над земята.<br />Зад гърба им, черната паст на урвата сякаш захлопва листатите си челюсти.<br /><br /><br /> <br /><br />ГРЕТА<br /> <br />Грета бърза от училище. Внезапно момичето спира. Притиска ключовете, които е извадила от джобчето на раницата си към гърдите, очите й се изпълват със сълзи.<br />Апартаментът е празен. Пуделът Роко се е сврял под единственото кресло в мезонета. Огромните пространства на жилището са пусти, няма мебели като се изключат креслото, поставката с телевизора и печката в кухнята.<br />Момичето души въздуха. Мивката в кухнята е пълна с бутилки от белина и „Аче“. До тях, на плота са поставени жълтите ръкавици. Наоколо е празно и чисто, само в банята, до ваната е опряна дръжката с парцалите, дето мият плочките и пода. Грета кашля, миризмата я удря силно в носа. Тук никога не е било толкова чисто.<br /> ГРЕТА :<br /> Роко ! Хайде, на разходка, Роко !<br />Друг път този вик изстрелва пудела право към вратата, той започва да лае и да върти опашка. Обожава разходките.<br />Роко скимти тихо под креслото и изобщо не излиза. Не се храни, не излиза, само пие огромни количества вода. Грета не разбира защо кучето е напрегнато, така става, когато се появи Марго, но Грета не я усеща. Не, няма я...<br />Тя подрежда своето ъгълче, изтупва дюшеците, които им служат за легла, измива прозорците, сяда на единственото бюро, загледана навън, през прозореца.<br />Навън е есен. Няма нужда да пере и чисти, защото всичко свети от чистота. <br />Грета обикаля празните помещения. Външната врата се отваря, влиза Бранимир. Роко се скрива някъде още по-дълбоко. В тази празнота той намира ъгълче, за да го направи. Грета е убедена, че е зад вратата на банята. Там е затрупано с боклуци, Роко се крие, когато идват хора именно там.<br />Бранимир се взира в Грета.<br /> БРАНИМИР :<br /> Ходих в полицията.<br /> ГРЕТА : <br /> Защо? <br />Той се вглежда в нея, засмива се.<br /> БРАНИМИР :<br /> Нищо не знаеш, нали?<br /> ГРЕТА :<br /> Какво да знам?. <br /> БРАНИМИР :<br /> Нашите ги няма вече повече от три денонощия. Казах на полицаите, те ще ги издирят, нали това искахме? Защо не си извела кучето? Искаш да ни осере и опикае, както го държаха мама и татко ли? Тях ги мързеше, щото вечно бяха пияни, ама ние сме нещо друго, нали? Ние сме различни, нали? Ние ще уредим живота си, можем и без тях, нали?<br />Грета навежда очи.<br /> ГРЕТА :<br /> Страх ме е.<br /> БРАНИМИР :<br /> Ще бъда до теб, не се бой, само изведи Роко. Роко!<br />Яростният вик изстрелва пудела иззад вратата на банята, той се мушва в краката на момичето, трепери, подвил опашка. Скимти ужасено.<br />Навън то се успокоява, Грета го повежда към градинката отсреща, есен е, красиво е. Листата летят, развяни от вятъра като театрална драперия, оранжеви, червени, зелени, пъстри... <br />Момичето и кучето потъват в една алея, листата под краката им шумолят, кучето вдига крак. После хуква, освободено от каишката, Грета изненадано подскача, хуква след него.<br /> ГРЕТА : / крещи/<br /> Роко, Роко!<br />Кучето изчезва по тясната пуста алея.<br />От прозореца на апартамента Бранимир ги следи с поглед, нещо в израза на лицето му издава голяма изненада, неразбиране, объркване дори. После той се заема да чисти, започва от банята.<br /><br /><br />АКТРИСАТА<br /> <br />Нощ е и старата жена не спи. Телевизорът е намален почти докрай. <br />Навън е тъмно. Жилището е тихо и пусто. <br />От стените я гледат красиви, млади актьори и актриси в разни роли, посипани сякаш с паяжина в синия сумрак...<br />Гледа я лицето на красавица, жизнена, лъчезарна, изпълнена със смях. Старата жена се надига от леглото. С кратко, протестно мякане се надига и котаракът, изсипва се тежко и мързеливо от леглото, освобождавайки изтънелите й глезени.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Топчо, защо не отваряш вратата ? Не си гладен ? Или не ти харесва този час на денонощието, а?<br />Гласът й е необикновено млад, звънлив, макар думите да излизат малко неясни от беззъбата уста. <br />Старата бавно се изправя, отдавна вече си е научила урока, не бърза, постепенно, бавно задвижва кокалите си.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / : <br /> Кольо не стигна тоя позор, тялото му не остаря, не се предаде, направо заспа и не се върна в този свят. Топчо, ти не знаеш за кого ти говоря...... <br />Тя поглежда към портрета над леглото си, оттам се подсмихва лицето на Кольо.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Страхуваш ли се, Топчо ? От какво ? / души около себе си / На какво мирише ? На цигари ? Глупости ! Тук никой не пуши, откакто...от много години вече...<br />Тя скрива страха, но страхът довежда ужаса, а ужасът е непобедим.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Кога изтече всичко, Топчо ? Домът ми, сестрите, майка, татко, дворът с кокошки и рози, градината с вишни и дюли, съученичките с черни престилки и барети.../ припява / За ученичката с черна престилчица, за ученичката с сини очи...<br />Хлопва врата, отваря се, скръцва, старицата подскача и се хваща за сърцето. Котаракът е отворил вратата на кухнята. Тя се засмива, гали го, говори му. <br />Блъсва я мирис на цигари, странно, никой не пуши в този дом...Нощ е още, мракът пълзи като сива мъгла навън, издига се леко над тополите, отдолу неусетно изплува розовото утро.<br />Старата жена се ослушва, оглежда се, души въздуха, настръхва...<br />Бавно се връща в стаята си, бавно затваря вратата, Топчо, котаракът, се промушва, свива се в краката й. Тя пресяга с бастуна и гаси телевизора....<br /> <br /><br /><br /> ВТОРНИК<br /><br /><br /><br />МИХАИЛ<br /><br />Старицата вдига глава, в стаята влиза сина й, Михаил. Тя затваря албумите, в които се е взирала до преди малко.<br />Михаил сяда до майка си на стола, изпълва го с натежалото си тяло, изглежда уморен и объркан. От шкафа вади уреда за мерене на кръвно, вдига ръкава от пеньоара на майка си, увива черната гума, прави всичко това автоматично.<br />Доктор Данев е тежък, дори пълен мъж около 40-тте, ерген. Не обича да се хаби напразно. <br />Кръвното е високо, доктор Данев слага майка си в леглото. <br />Тя поглежда сина си, тихо изохква и послушно ляга. Мишо я завива с лекото, оранжево одеало.<br /> МИХАИЛ :<br /> Вчера закарах сестра ми и Пацика в един манастир. Пацика май...иска да остане там.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА // невярващо / :<br /> Пламен ? Защо си ги карал в манастир ?<br /> МИХАИЛ :<br /> Пацика...Той...беше болен...много болен, но сега е добре !<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / : <br /> Защо никога нищо не ми казвате ?<br />Гласът на старата жена звучи инатливо.<br /> МИХАИЛ :<br /> Защото вдигаш кръвно, затова ! Пацика ще се оправи, нещо...беше го закъсал и физически, и ...Абе, въобще.....Стана...чудо !<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Господи, мили Боже...моето внуче, единственото ми, Господи!<br />Възрастната жена тихо се отпуска в леглото, очите й се изпълват със сълзи, тя едва ги сдържа, синът й не смее да я погледне, на него също му е тежко.<br /> МИХАИЛ :<br /> Там, по пътя към манастира стана чудо, това е, не ме питай повече, нищо друго не мога да ти кажа./Старицата притваря очи, шепне нещо./ Има ли нещо за вечеря?<br />Вратата на стаята с трясък се отваря и вътре, важно вирнал опашка се вмъква котаракът Топчо. Той е ангорец, сиво-бял, достолепен и великолепен, със съзнание за собствената си личност много по-силно от това на хората наоколо. <br />Вяра тежко, с помощта на сина се надига и тръгва към кухнята като влачи непослушните си крака.<br />Михаил присяда до масата в кухнята. Той знае, че майка му е болна, стара, че апартаментът постепенно, не по нейно желание, се покрива с прах и паяжини. Но някак отлага мисълта за този факт в необозримото бъдеще, не му се иска да променя начина си на живот, поне не вкъщи.<br />Докторът с облекчение с отпуска, носи се звън на чинии, отчаяно и нахално котешко мяукане и смях.<br />В един миг старицата отпуска ръце, вдига глава, в стъклото на кухненския шкаф е подпъхната икона на Богородица. Тя е обикновена, книжна, каквито се продават по сергиите, но възрастната жена се прекръства.<br />Внезапно Топчо настръхва, пухкавата му опашка се вирва като сабя, огромната му глава издава някакъв странен, заплашителен звук и той изчезва със съскане някъде из апартамента.<br />Майката и сина се ослушват и сега ясно чуват звука. Някой драска на тяхната врата, драска и скимти, нещо...куче сякаш.<br />Мишо отваря бързо. До краката му моментално се свива ужасено пуделче, мръсно, рошаво и жалко на вид.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Господи, Роко, какво ти е?<br />Роко чува гласа й, стрелва се изпод чехлите на доктора и кляка пред старата жена. Маха опашка, върти се, ляга, вирнал лапки, предлагайки коремчето си. От него се носи мирис на застояло, на мърша и мръсотия.<br />Кучето явно не е хранено, то трепери, движението на мъжа към вратата го изстрелва в най-отдалечения ъгъл на кухнята.<br />Старата жена се разсмива, кучето чува звукът от смеха й, отпуска се, маха плахо опашка.<br />Тя го вика нежно, приятелски.<br />Животинката покорно тръгва след нея към банята.<br /> МИХАИЛ :<br /> Е, сега вече...няма що, имаме си и кученце, а, Топчо ?<br />Котаракът е изчезнал някъде из вътрешността на апартамента.<br /> <br /><br />МАНАСТИРА<br /><br /><br />Дървената тераса на манастира мирише на минало, това е забравена миризма, изчезнала от панелния град, непозната вече на хората. Дъските скърцат с древните си кости като човек. Майката е седнала с архимандрита пред килията. На масичка пред тях има порцеланови чашки за кафе.<br />Архимандритът е великолепен мъж. Младолик, едър, достолепен в черното си расо. Гъстите, руси къдри се сливат с къдрите на брадата и достигат под кръста му. От благодушното, бяло лице две ясни, сини очи се взират в гостите. Огромен сребърен кръст свети под брадата. Благият му поглед успокоява.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Брат Климент настани сина Ви в килията, но той е само послушник, не е още монах. За какъв монах говорите?<br /> МАЙКАТА / ВИОЛЕТА / : <br /> Пламен не може да спи. Нощем броди из стаите като вълк. Повръща храната. Поддържаме го със системи, връзваме го с каиши, горкото ми дете, с какво разгневихме Бога, отче? Мисля,че ако не беше онзи старец, монахът на пътя...Пламен нямаше да оживее.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Кого сте видели, госпожо?<br /> МАЙКАТА / ВИОЛЕТА / :<br /> Един старец, побелял, с брада до пояс, тих, дребен, кротък....Той ни доведе, Пламен летеше след него...като си помисля...преди това не можеше да ходи, срути се в урвата, аз мислех...стори ми се, че.../ тя стреснато млъква, преглъща неизречените думи /После старецът изчезна, не разбрахме кога...<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Нямаме такъв монах в манастира.<br />Архимандритът се надига, благославя жената, поема от ръцете й подносчето с чашките за кафе и тръгва по дървените стълби.<br />Майката остава сама, сега вече не удържа плача си, тихо се отпуска пред иконата на Богородица в дъното на килията.<br /> МАЙКАТА / ВИОЛЕТА/ :<br /> Не съм се молила, не умея...не знам как...не разбирам какво става, помогни ми, Майчице, да понеса радостта, както ми помагаше в мъката, защото не знам какво ми се случи, помогни на детето ми, Богородице, ти сама си майка, знаеш как страда майчиното сърце, закриляй ни, Богородице, трябва да ни закриляш, ние сме объркани,грешни сме... <br />Долу, край поддържаните гробове на покойни монаси и заслужили за манастира люде, играят огромни пеперуди.. Те са едри и ярки като зениците на самодиви. Лека, тънка мъглица ги обвива, стеле се кротко покрай надгробните плочи и подобно шепот се носи над заспалите треви. Пеят щурци.<br />От малката църквичка се носи утринната литургия. През двора, като хлопа с клепалото минава монах.<br />Жената става бързо, измива се на чешмичката, бърза, притеснява се. Надниква в тихата килия на сина си, вижда, че спи. Над главата му гори кандило под иконата на светец. Тя се приближава и от иконата благо усмихнат я поглежда Старецът. Жената тихо изахква, прекръства се и бързо излиза от килията. Тя цялата трепери, обляга се на дървената стена.<br /> МАЙКАТА / ВИОЛЕТА, шепне/ :<br /> Господи, благодаря ти...Майчице, Богородице,това е...ЧУДО !<br />Жената постепенно идва на себе си. Оглежда се зашеметено. <br />Решава да се разходи.<br /><br /><br /><br />УРВАТА<br /><br />Пътечката, която излиза от манастира, тръгва стръмно надолу, многогодишната шума въздиша под нозете й, тя се пързаля, птиците стреснато я освиркват, сврака й подвиква.<br />Жената се засмива, очите й, същите като на майката, но по-наситено сини, греят. Тя се усеща пак малка, мъничка, щастлива, дете на слънцето и вятъра. Сълзи на благодарност се стичат по страните й, знае, че животът й се променя, променя се и животът на детето й. Тя може да му помогне, може да спаси себе си и него, просто трябва още малко да помисли, да почака, да се порадва на мига.<br />Пътеката рязко спира. Жената се оглежда и вижда,че е навлязла в гъста, тъмна борова гора, слънцето се крие зад високите дървета, повява вятър. Става хладно. Тя потръпва.<br />А долу...в тъмното дере нещо се чернее.<br />Надниква над пропастта, надолу се е свлякла шума, сякаш някой се е пързалял по нея. Сладникав,гаден мирис довява вятърът до нея и макар никога да не е усещала подобен, тя веднага разбра какво е.<br />Поглежда, навежда се още повече, леко се плъзва надолу, като се държи за стеблата на дърветата.<br />Два огромни, черни чувала лежат на дъното на пропастта. Наоколо бръмчат мухи, оси, птици кацат и учудено се оглеждат. Тя не смее да си помисли дори какво е открила, но като се вглежда в черната купчина, изпищява. Писъкът й е беззвучен, не се откъсва от гърлото, като в сън, в кошмар.<br />Хуква нагоре, дори не се докосва до храстите и дърветата, лети, без да мисли, няма представа как стига до манастира. На бегом пресича двора и тичешком изкачва дървените стъпала към офиса на архимандрита. Блъсва вратата, дори без да почука и си поема дъх.<br />Сега жената е абсолютно сигурна, че в тревата от единия чувал, явно разкъсан от животни, се белее ръка, бяла, по-скоро жълта, неподвижна, с олющен червен лак на ноктите.<br /><br /><br /><br /><br />БРАНИМИР<br /><br /> Грета отхвърля съня като дреха. Подскача и се изправя. Както винаги лежи на голия матрак, завита със старото одеало. Бранимир не спира да пере и да чисти.<br /> БРАНИМИР :<br /> Трябва да отидем в телевизията днес, забрави ли? Обличай се!<br />Той подхвърля дрехите й. Прави кафе.<br />После внимателно се взира в очите й. Те са мътни, затворени и пусти.<br /> ГРЕТА :<br /> Роко изчезна.<br />Той се взря в празния й поглед.<br /> БРАНИМИР :<br /> Грета? Не помниш ли? Нищо ли не помниш?<br />На външната врата се звъни. Бранимир замира неподвижен. Звънът се повтаря, младежът спира Грета като хваща лакътя на дясната й ръка и го стисва. Прави й знак да мълчи и да не мърда. Звъни се още два пъти.<br />Отвън старицата, облечена в леки, полудомашни дрехи и подпряна на дървен бастун, стреснато гледа в краката си. Кученцето се стрелва надолу по стълбите и излита през отварящата се врата. Жената залитва, подпира се на перилата и се задържа.<br />Мезонетът не дава признаци на живот и старицата закуцуква бавно надолу.<br />Тя пресича с патешка походка улицата и тръгва по алеята. Кученцето не се вижда никъде.<br />Бранимир припряно хвърля дрехите на Грета, блъска я, гони я да се приготви. Той бърза. Грета се разплаква, отчаянието я похлупва като черна наметка.<br /> ГРЕТА / плаче /:<br /> Мама е добра!<br />Гласът й става тъничък, скъсва се, тя се разплаква.<br /> БРАНИМИР :<br /> Ти не знаеш къде е, нали, не си я виждала от...онзи ден, когато рано сутринта излязоха с татко, на вратата се звънна, както сега и те излязоха с някакви хора, някакви...дето не ги познаваме, може да са мафиоти, може да са ги отвлекли, може да са лоши хора, нали?<br />Грета не спира да плаче, страхува се, болката в слепоочията се усилва, повръща й се, Грета е уплашена и объркана. <br /> ГРЕТА / нейни мисли / :<br /> Мразя да съм уплашена. Трябва да се стегна. Трябва да слушам Бранимир, трябва да му помогна, той винаги ми помага, когато се обърквам и разболявам....а мама я няма, мама изчезна с татко, забрави за мен, Бранимир ще ми помогне! Баткото!<br /><br />БРАТЪТ И СЕСТРАТА<br /><br />Улиците :<br /><br />Те вървят по улиците. Хората ги заглеждат. Показват им вестници, купуват от будките, там има снимки на цялото семейство. Хората са ужасени и изпълнени със съчувствие към двете изоставени деца. <br />Полицията :<br /> <br />Полицаите ги изслушват съсредоточено, не се случва често разплакани и объркани младежи да търсят изчезналите си родители. С младежите влиза побелял, добре облечен мъж, легитимира се, прегръща децата. Това е генералният директор на телевизията. Той обяснява, че таткото Бранимир е артистична, широко скроена натура, поет, подготвя книга, подготвя и нов филм за корупцията, дори днес е трябвало вече да го е монтирал, работата му е рискова, господа полицаите би трябвало да се активират, да го потърсят, колегите му ще се погрижат за децата. Редно е, човешко е.<br />Момчето е мрачно и мълчаливо, отговаря само когато е необходимо, казва това, което е нужно. Момичето не спира да плаче, грозновато, уплашено, притеснено, сякаш не съвсем в ред, смахнато сякаш.<br />Братът излага фактите, без да ги коментира, не е необходимо, тук често са се сблъсквали с фамилията Браневи. Един от полицаите вади досие, голямо, показва го на децата. <br />Ежедневниците :<br /><br />По ежедневниците се появяват съобщения, че авторът на актуални документални филми Бранимир Бранев/52/, е отвлечен от дома си заедно със съпругата си Цветанка Бранева, /42/, по всяка вероятност, от мафиоти. Търсят се материалите от последния му филм, екипът се заема с монтирането в отсъствие на автора. Публикуват снимките им, който ги е видял, да се обади в съответното РПУ, анонимността гарантирана.<br />У дома :<br /><br />Братът и сестрата се прибират, затварят вратата на мезонета, залостват.<br /><br /><br />ПУДЕЛЧЕТО РОКО 1<br /><br />Късно вечерта по вратата на бившата актриса и нейния син Михаил отново някой скимти и драска. Докторът отваря, Роко се мушва между краката му и се хвърля директно на леглото на старата жена. Оттам, цял настръхнали косми и възмущение, със съскане излита котаракът Пухчо и изчезва в гардероба.<br />Майка и син дълго и от сърце се смеят. После Мишо нахранва уплашеното пуделче, измива му лапките, майката сменя изцапаните с кал чаршафи и всичко отново утихва.<br /><br />Зад стените на мезонета братът и сестрата, прегърнати спят върху дюшека на пода. Момичето е изпило лекарствата си, кризата е минала и сега, буден в мрака, Бранимир чака.... <br /><br /> <br /> <br /> СРЯДА<br /><br /><br />РАЗПИТЪТ 1<br /><br /><br />Грета плахо поглежда следователя отсреща. Той е млад, красив, рус с бебешки хитровато лице. Самата тя е тежка, тромава, грозна, косите й са на фитили от мръсотия, мазни, по лицето й просто видимо сякаш избиват черни, мазни пъпки, мазна и потна е кожата по ръцете и тялото й, на всичко отгоре е настръхнала като на голишато пиле.<br /> ГРЕТА :<br /> Мама е добра. Тя винаги ме храни, облича, грижи се за мен, мама...не пие, пие малко, не се кара, Брани се кара с нея, но Брани също е добър...и татко е добър...само...много пие, понякога се карат с мама, мама не ми е истинска, така каза Брани, тя ме е взела като бебе...била съм болна, тя ме е гледала, лекувала ме е...<br /> СЛЕДОВАТЕЛ :<br /> Ти вярваш ли му на Брани? <br />Въпросът му я стряска. Тя спира да говори, поглежда го под вежди, капки пот се стичат от тях в очите й, Грета замижава, очите я смъдят, обърква се, не вижда.<br /> ГРЕТА :<br /> Брани е добър, той ми помага за уроците, той понякога...купува храна, само не обича кучето...Роко...<br /> СЛЕДОВАТЕЛ :<br /> Къде е кучето?<br /> ГРЕТА :<br /> Не знам, избяга, Брани го изгони, Роко се плаши...аз също...много ме е страх, когато татко вика, когато мама вика, когато плаче.../Грета се разтреперва,пръстите й конвулсивно се свиват, това са дебели, тежки пръсти, дланта й е голяма като на мъж./ Мама ще ми купи рокля за абитуриентския бал, обеща да купи, взе пари назаем,мама е бедна, ние сме бедни, татко печели, но...татко е добър, само...да не пие...всички пият, хората са лоши, така каза Брани, той ще ме заведе далече, няма да ме бият повече...няма...<br /> СЛЕДОВАТЕЛ : <br /> Кой те бие?<br />Грета се стряска, отваря очи, поглежда под вежди, вижда само пода и обувките на следователя. Това са обикновени мъжки обувки, но тя ги харесва. Харесва мъжа отсреща, той е красив, Грета обича красивите неща.<br /> ГРЕТА :<br /> Аз обичам красивите неща, Роко е красив, Брани също, мама е красива без очила...Брани казва, че ще живеем добре, ще отидем далеч, далеч...Само математиката е много сложна, аз уча, чета по цели нощи, няма да ме скъсат, ще уча...затова мама обеща да ми купи рокля за абитуриентския бал...<br /> СЛЕДОВАТЕЛ :<br /> Някой биеше ли те? Баща ти?<br /> ГРЕТА :<br /> Той не ми е баща, Брани ми каза, и мама не ми е майка, аз съм сираче, мен са ме осиновили, първо мама, после и татко, когато са се оженили, Брани не ми е брат, аз съм сираче, но мога да уча, мога да готвя, мама ме научи да плета, искам да си ходя, искам да видя Брани, къде е Брани?<br /> СЛЕДОВАТЕЛ :<br /> А майка ти къде е, знаеш ли? Баща ти?<br /><br />Спомен на Грета :<br /><br />Тя спи, свила се е на пода, до нея се е гушнал Роко, двамата са в нейната стая, завити с тънкото одеало, дебелото е на татко, той се е прибрал, крещи, в кухнята свети, само там има голяма крушка и лампа с лампион, мама е сготвила, събудила се е, татко крещи, тя плаче, после тя започва да крещи. Внезапно се появява Брани, баткото, старият Бранимир, Мики, крещи и на него, Грета вижда през открехнатата врата, кога е дошъл Брани?<br />После Роко се разлайва, бяга в банята, изчезва, Грета става и отива в кухнята и...вече нищо не помни.<br /> ГРЕТА :<br /> Не помня, Роко избяга, мама плаче, татко крещи, не помня...<br />Грета се захлупва на масата и заспива. Това е вече трети ден, всеки ден по 12 часа тя повтаря едно и също, стига до този момент и заспива, това е Грета.<br />Тогава се появява Марго.<br />Умората, недоспиването, страхът, желанието за сън, всичко изчезва. Марго е стегната, красива, косите й са лъскави от сила, лицето й свети от усмивка, очите й искрят от радост. Марго облизва устни, младият, красив следовател се стряска, става и излиза.<br />Марго е готова, знае какво да говори, чака...........<br /><br />МАРГО<br /><br />Марго усеща жегата с цялата си кожа. Затворила е прозореца от нейната страна, защото прахолякът по пътя я задушава. Брат й върти кормилото мълчаливо, не я поглежда. В края на пътя спира.<br />Тук започва урвата и пътеката между боровете. Тя е засипана от многогодишна шума. <br /><br />Спомен на Марго :<br /><br />Братът и сестрата катерят урвата, спират, оглеждат, Брани определя мястото. Вади въже, забива колчета, тя му помага и се смее.<br /><br />Брат й слиза от колата. Предстои да приключат последната фаза, най-неприятното вече е извършено.<br />Наоколо няма никой. В ранното утро се чува само далечното, манастирско клепало, което вика монасите на утренна.<br />Той отваря багажника. Чудно, колко необикновени неща може да събере един обикновен багажник!<br /> БРАНИМИР :<br /> Защо се хилиш? <br />Тя не отговаря. Не обича да говори излишно. Грета е по приказките. Марго е силна и мълчалива.<br />Брат й измъква с пъшкане първия чувал. Голям, черен, найлонов чувал, в който е събран цял един живот, странна работа. Човешкият живот, разбира се, е странна работа, какво друго?<br />Марго посяга и поема дясната страна на чувала. Не й тежи. Тя наистина е силна. Оставят двата чувала под боровете.<br /> МАРГО : / нейни мисли /<br /> Сега трябва бавно и внимателно да смъкнем първия чувал, долу, в урвата. Там не е стъпвал човешки крак, абсолютно съм сигурна, поне не и през последните десетилетия. Проверих много внимателно. / засмива се, говори на глас, тихо, за да не я чуе брат й / Марго е внимателна и умна. Грета е глупачка, тя е страхливка. <br /> БРАНИМИР :<br /> Защо все се хилиш? <br />Марго не отговаря, мълчаливо помага да завлекат черния си товар до огромната дупка, издълбана от ветровете, снеговете и дъждовете в подножието на урвата. Последните метри те се пързалят надолу главоломно и Марго не спира да се смее.<br />Приятно е, прилича на спускане с шейна. Многогодишната шума се е превърнала в пухкав, хлъзгав килим, няма нужда дори да се засилваш, така и така не можеш да спреш, все надолу и надолу.<br />Въжето ги чакаше търпеливо. Оставиха чувала, покриха го с шума и клони, после се хванаха един по един за въжето и бавно се изкатериха нагоре.<br />Марго диша с пълни гърди планинския въздух. Чувства се зашеметена и доволна. <br />Брат й измъква и втория чувал. Миризмата на кръв я блъсва силно в носа, завива й се свят, не, не, не бива да допуска Грета до себе си сега! Не, не бива!<br /> БРАНИМИР :<br /> Какво ти е? <br />Марго не му отговаря, стремглаво се спуска с товара по урвата, той едва я догонва, изранява лактите и дланите си, диша учестено. Прибират въжето, тя първа, брат й -втори... Въжето се проточва след тях като змия, младежът го отвързва и продължава нагоре. Работата е свършена. На Марго й олеква. За малко да се издаде, за малко!<br />Брат й подкарва по обратния път. Нямат търпение да се докоснат, да се целунат, да се любят, тя знае, че ще спрат на някое закътано местенце, тялото й вече сладостно се отпуска, има да разправя после на Грета, само какви неща има да й разправи!<br />Качват се в колата и потеглят.<br />После той спира колата и тя разтваря устни.<br /><br /><br /><br />ВЯРА<br /><br /><br />Вяра се ослушва. Спира душа. Бавно и с пъшкане намята хавлията.<br />Звукът се повтаря. Някой отключва външната врата.<br />Ранна утрин е. <br />Душът е хладък заради високото кръвно. Задъхва се. Тежко загръща хавлията, тя се опъва на корема й.<br />Излиза в коридора. Нищо. Никой. Но ясно усеща острата миризма на цигарен дим.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Кольо?/ тих смях / Много смешно...Добре, че ги няма децата. Сама ли си говоря ?<br />Болните й, ревматични крака я тътрят към леглото. Нощната лампа свети и до нея са разпръснати писма и снимки.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Глупости правя, наистина, Кольо...ровя из...спомените...Дори не разбрах кога се изниза животът. Онова малко момиченце с тънки крачета, или това беше Виолета, Вили.../ киска се / Не, аз съм това, с рехавите плитчици направо бяла косица, бели вежди, бели мигли, като бяла мишчица...<br />Ето, на тази снимка, станала кафява от времето, тя е с гола глава като раковоболен след химиотерапия, зъбите й стърчат, сякаш се е озъбила, а не усмихнала.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Тук съм след менингита, докторът ме спаси тогава...как му беше името ? Нищо не помня вече, Топчо, нищо...Не можех да поднеса лъжичката до устата си, не можех да преглъщам, учех се като новородено....какво разбираш ти, коте галено ?<br />Роко се надига от кревата, Топчо вече е навирил опашка към кухнята. Нищо, никой друг, тишина...<br />Димът от цигара току-що се е разнесъл, тя долавя отзвук от тихо кикотене, толкова тихо, като сънувано...<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Я не ме...Кой ти беше крив, Кольо ?.../ говори на портрета, който насмешливо я наблюдава от стената / Цяла нощ беше скитал, знаеше, че трябва да се пазиш, че не трябва да пиеш, не трябва да пушиш, микроинфаркт беше изкарал...На премиера бил, глупости ! Самодейци някакви, мацка ли имаше, а? Мацка е била...празнувал си оздравяването, щото оня глупав доктор ти каза, че като минат шест месеца, вече си здрав ! / тя се смее / Бях си купила нов комбинезон, помниш ли ? Черен, секси...ти заспа в креслото, усмихнат, пиян още и...часовникът спря, така го изхвърлих този часовник, на девет часа и пет минути спря.../ Старата жена души въздуха, кашля. Роко е вирнал ушички, наострил е муцунка, леко дори приръмжава./ Какво има, Роко?<br />Хлопва врата. Вратата на кухнята. Топчо измяуква и след минута е скочил на телевизора. Роко се разлайва и изчезва под кревата.<br />Мирисът на цигари е изпълнил пространството. Вяра кашля.<br />Роко я гледа и маха опашка, готви се за разходка. Топчо вече е застанал пред вратата на кухнята. Вяра я отваря, бавно тръгва към печката, приготвя си кафе.<br /> МИХАИЛ : <br /> Госпожо, сама ли си говорите?<br />Старата жена се стряска, на прага на кухнята е застанал усмихнат Михаил, Роко се търкаля радостно пред него.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Мишо, кога си влязъл, не съм те усетила!<br /> МИХАИЛ :<br /> Като слушаш вътрешните си гласове....На какво мирише?/Докторът души въздуха, изненадан е./Ако не знаех какъв заклет непушач си, щях да кажа, че ми мирише на цигари?<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> И ти ли го усещаш ? Слава Богу, помислих, че полудявам. <br /> МИХАИЛ :<br /> Госпожо, стаята ти е потънала в мръсотия, в паяжини по портретите, търкалят се кофички от кисело мляко, паничката на Топчо е мръсна, Роковата също..нека изпрахосмуча, нека измия прозорците, нищо няма да ми стане, стига си командвала, остави ме да оправя и тук, не можеш вече, болна си....Не се занимавай с прането, купих нова пералня, мога и аз да се оправя. Стига се инати, знаем македонския ти инат, стига !<br />Вяра сваля кафето от печката, разлива в две чаши, подава на сина си. Тръгват към хола. Кучето и котето вървят след тях, Топчо е настръхнал, но не закача пудела.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Нещо ми е примъчняло, сине, никой не остана от моите хора, затова ровя снимките, ще ми мине.<br /> МИХАИЛ :<br /> Мамо, малко като се освободя, намислил съм да те кача на колата, да отидем на гости на сестра ми. После, мисля да те разходя с колата из цяла София, да минем по улиците, където си живяла, на Витоша да отидем, ей-така, на разходка, ти вече...колко време как не си излизала по-далеч от градинката и магазина?<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :<br /> Мечтая си за морето, Мише, всяко лято те водехме, теб и сестра ти, после само аз и ти, толкова обичам морето, маме! Вече повече от двайсет години стоя тук, не мърдам...<br />Старата жена не споделя с никого, че не само сънува мъжа си, но си говорят, чува го, скоро ще започне и да го вижда.<br /> СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / : / нейни мисли/<br /> Какво ли иска от мен? Какво искат майка и татко , хората, които ме помнят от дете, от девойка, малко са вече тези хора в този живот, много малко, да не кажа....няма ги тук. Другаде са вече./ без да иска го изрича на глас / Другаде са..<br />Стреснато се оглежда. Михаил не я е чул.<br /><br /><br /><br /><br />ВИОЛЕТА<br /><br /><br /><br />Виолета бърза към студиото. Чувства се като на премиера. В екипа се усеща леко напрежение. Виолета знае, че наближава времето, когато трябва да предаде щафетата. <br />Гергана е младо и като за радиоводеща, доста ефектно същество. Ентусиазирана, напориста. Красива.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Кой е приел да дойде днес?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Доцентът, богословът, твоят приятел, много беше...<br /> ВИОЛЕТА : <br /> Ти ли избра темата?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Аз...Не успяхме да се свържем с теб, помисилих, че ...Изненада ни, че се връщаш, два месеца вече, откакто...<br /> ВИОЛЕТА : <br /> Каква е точно?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Кое ?<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Темата, за нея говорим.<br /> ГЕРГАНА : <br /> А, темата...Пътищата на живота.<br />Виолета спира рязко, момичето се стряска, вглежда се в нея.<br /> ГЕРГАНА:<br /> Мислиш, че е много обширна ли?<br /> ВИОЛЕТА:<br /> Мисля, че е много...Да, обобщаваща. Освен това самото предаване носи такова име, как да насоча госта? Какви сламки си определила?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Имах предвид сектите, вярата, повод ми е книгата "Шифърът на Леонардо".<br /> ВИОЛЕТА :<br /> О-о, стига с тази глупава книга!<br /> ГЕРГАНА :<br /> Хората я четат, тече рекламна кампания, просто не можеш да отминеш...Филмът дори го забраняват.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Хората гледат и тъпо шоу, слушат гадна чалга, хората живеят различно от нас, хората....<br /> ГЕРГАНА :<br /> Доцентът каза, че има какво да сподели...<br /> ВИОЛЕТА : <br /> Той винаги има какво да каже, той е гений, ние, обаче, какво ще го питаме ?...<br />Влизат в студиото. Техническият екип е вече там, музикалната редакторка се спуска към Виолета, прегръща я.<br /> ВАЛЯ :<br /> Как е Пацика?<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Добре, ще става монах.<br />Гергана ахва, но музикалната дори не трепва. Тя се казва Валя и с Виолета са тандем вече близо 20 години,нещо като "свещени крави"в програмата.<br /> ГЕРГАНА :/ ужасена /<br /> Монах? <br /> ВАЛЯ :<br /> Това не е ли много...? <br /> ВИОЛЕТА :<br /> Много е !Върви да доведеш госта, Гери! <br />Гергана хуква по коридора, внезапно спира, обръща се към Виолета с виновна физиономия, плахо пристъпва назад.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Какво има?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Ами...Вили, има нещо, дето...<br /> ВИОЛЕТА : <br /> Къде е папката? Къде е сценарият?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Ами...точно за него...<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Какво се е случило пак?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Снощи, след като го написах, отидох на концерт с...После ходихме на вегетариански ресторант...<br />Настъпва пауза. Тонрежисьорката Зоя и тоноператорът Славчо, видимо развеселени, подготвят компютъра, навъртат лентите, вкарват дисковете за начало и внимателно се ослушват.<br />Валя вече вади сидитата с музика.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> И?<br /> ГЕРГАНА :<br /> И...като се върнах в къщи, беше вече късно....<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Беше с гадже, нищо не помниш, забравила си чантата със сценария в ресторанта, познах ли?<br /> ГЕРГАНА :<br /> Да.<br />Отново настъпва пауза, екипът с мъка сдържа кикота си, но Виолета побеснява.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Тук нищо не се е променило, докато ме нямаше! Веднъж го беше объркала, още по-веднъж - въобще забрави да го донесеш, как водеше своите предавания?<br /> ГЕРГАНА:<br /> Ами, справях се...<br /> ВАЛЯ : / тихо процежда /<br /> С оная работа...<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Сега какво да правим? Ако аз си бях подготвила предаването...<br /> ГЕРГАНА :<br /> Може да го водя пак аз, ти си още натоварена, притеснена, ще се справя.<br />Гневът й внезапно отминава, появява се познатата апатия, Валя я гледа многозначително насреща, двамата техници са обърнали гръб, но усеща напрежението им.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Добре, ще си взема дълга отпуска и без това не съм почивала през годините, ще ти бъда редактор известно време, но сега съм дошла, настроила съм се, да започваме, времето тече.<br />Малката въздъхва успокоено и весело хуква по коридора.<br /> ВАЛЯ : / просъсква /<br /> Не й отстъпвай !Тя ти смачква предаването, прави го глупаво и беззъбо, това момиченце нищо не разбира, не се давай! Туй, малкото, непрекъснато забравя, забравя сценарий, забравя да пише, забравя да покани гост в студиото, забравя темите си, мисли с...оная си работа. Чудо е, че предаването още оцелява, вечно сме пред сваляне...<br />По коридора се задават Гергана и доценът-богослов. Малката настанява госта, намества му слушалките, не може да й се отрече младост и чар. Богословът е достолепен, дори малко страшничък с вида си на мрачен пророк, дългата къдрава коса, прихваната на опашка, пронизващите, тъмни като нощ зеници и гневно присвитата, тежка уста.<br />Когато Виолета влиза, той става, целува й ръка, усмихва се и усмивката му е необикновено топла и добра.<br />Прозвучава шапката на предаването и Виолета се приготвя за ефир. Тя усеща как вълнението оттича, адреналинът й се покачва и се появява така чаканото чувство на радост, на полет, което не й позволи толкова години да се откаже от работата си.<br />Светва червената лампичка и тя безшумно поема дъх.<br /> ВИОЛЕТА :<br /> Добър ден, дами и господа, вие сте с предаването "Пътища"....Наш гост е философът, богословът, доцент...извинете, вече професор, нали така ? / Богословът кима/ Ще поговорим за пътищата на човека, за паденията и възкресенията, за светлината на вярата и мрака на безверието...<br />Тримата от екипа й вдигат усмихнати глави, поглеждат я, малката кима успокоено. Валя пуска първото музикално парче, Виолета се усмихва на госта си. Предаването започва.<br /><br /><br /> ЧЕТВЪРТЪК<br /><br />ПЛАМЕН<br /><br /><br />Момчето се събужда с усещането за неистова радост. Гърдите му дишат сладкия въздух, пият го като сутрешно мляко. <br />Ръцете на майка му го завиват, докосват, галят, ухаят прекрасно и носят сънища.<br />Пламен отваря очи и вижда пред себе си иконата на Стареца. Усещането за закрила и обич, безкрайна, гореща обич, не се изгубва.<br />Вратата се отваря и влиза архимандритът.<br />Едрият, красив свещеник му помага да се изправи.<br />Пламен усеща леко замайване, но бавно посяга и намята черната роба.<br />Момчето все така бавно излиза на терасата, присяда на пейката до вратата. Архимандритът сяда до него. Срещу тях са зелените, буйно обагрени есенни хълмове на планината. Полъхва лек ветрец, птиците оглушително пеят, радват се на есенното слънце, на искрящото небе, на Божия прекрасен свят.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Толкова е хубаво тук...Когато бях малък и мама и татко още не бяха се разделили, ми беше така хубаво. Не помня откога не ми е било...<br />Пламен замълчава. Неясна болка сграбчва сърцето му.<br /> <br /><br /> ПЛАМЕН :<br /> Вие ми вярвате за Стареца, отче.<br />Архимандритът се засмива.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Нашият покровител ? Заради Него съм тук. Това е семейна легенда. Още в турско в нашето село прапрабаба ми била единствената ялова невеста в рода ни. Десет години нямала деца, пък жените били силни тогава, те създавали родовете, те пазели огнищата, те надвивали на робството с вяра и много деца. Така сме оцелявали. В моя род по-умните момчета ги пращали да учат в чужбина или ставали свещеници. Прапрабаба един ден се дигнала и дошла тук, в манастира, паднала пред иконата на светия старец и се обляла в сълзи. Тогава й се явило видение. Старецът, цял в светлина и елейно ухание, дошъл до нея, изправил я и й казал : " Живке, /прапрабаба се викала Живка, и аз съм Живко, това ни е родово име/ Живке, ще имаш дете, син ще добиеш, но трябва да го доведеш тук, монах да стане..." Пък прапрабаба изплакала : " Давам го, пресвети, давам го, стига да го добия! "<br />Архимандритът млъква за миг, Пламен усеща топлото ухание, което предхожда идването на Стареца.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Не само светлина е видяла, отче, извинявайте, че Ви прекъсвам, уханието е неописуемо.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> И ти ли си го усетил?<br /> ПЛАМЕН :<br /> То е тук.<br />Архимандритът поглежда засиялото лице на момчето, става му радостно без причина. <br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Не съм говорил за това, знаеш ли.<br /> ПЛАМЕН : / прошепва/ <br /> Той е тук....Старецът...<br />Около тях е необичайно тихо.<br />Архимандрит Сионий със светското име Живко се засмива.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Та, прапрабаба Живка се върнала в село весела, наистина родила момче, ама забравила какво е обещала. Задомила сина си още като момче, бил само на 14 години, бързала да продължи рода. Живко обаче не живял и месец с булката си и полудял, бягал от къщи, намирали го все пред вратите на манастира, не познавал никого, не искал да се храни, слабеел и гаснел. Прапрабаба си спомнила какво е обещала, довела сина си в манастира и той се оправил, бил щастлив като монах. Той именно се заел с библиотеката, тогава книгите и ръкописите били занемарени, дори захвърлени в мазетата и много повредени.<br /> ПЛАМЕН :<br /> И останал в манастира, така ли?<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Прапрабаба ми била серт жена, опънала се на Светеца, като й причернеело долу, като й примъчнеело за снахата, вдовица, без да е загубила мъжа си, току идвала и прибирала прадядо Живко. В селото обаче той бързо се побърквал отново, започвал да бяга, да не се храни, да не познава никого, не се докосвал до жена си, добре, че тя била бременна още от сватбата, родила, оставила детето и се върнала при своите. Прапрабаба се кротнала, синът й, моят прадядо станал първият библиотекар тук и описал историята в една книга..../Архимандирът спира, засмива се./Аз я получих като станах на 16, така ни е останало в рода, ако има някой със склонност към съзерцание, към благочестие....В комунистическо това се наказваше, нашите криели, че имаме свещеници и монаси в рода, черни монаси, трима епископи и двама митрополити, един мой дядо дори за патриарх го гласели, той изчезнал по време на преврата, комунистическия, убили го, никой не знае къде...На баба донесли само очилата и расото, кървави, разкъсани и изпочупени, та....<br />Синоий млъква.<br />Настъпва тишина. През двора минава старият игумен, архимандритът се надига.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Искам да... постъпя като послушник тук, отче. Какво трябва да направя?<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Ще говорим и за това, сега оздравявай. <br />Пламен става и бавно тръгва. Вижда как отец Сионий, размахал дългите си брада и коса, пресича двора. Крачката му е едра,стегната.<br />Светлината се променя, уханието изчезва и светът възвръща нормалния си вид.<br /><br /><br /><br /><br /><br />РАЗПИТЪТ 2<br /><br /><br /><br />Бранимир е почервенял от яд, вече е прегракнал, трепери и едва се сдържа.<br /> БРАНИМИР : <br /> Оставете сестра ми, тя е болна, майка й се грижеше за нея, тя всъщност не й е майка, тя е готова да прости на всички...<br />Михаил се вглежда в него. <br /> МИХАИЛ :<br /> Вашето куче дойде у нас, майка ми се грижи за него, знаете ли?<br /> БРАНИМИР :<br /> Роко?<br /> МИХАИЛ :<br /> Точно така, Роко. Защо е избягало? Мама се опита да го върне, но то отново избяга.<br /> БРАНИМИР :<br /> Роко е глупак, майката на Маргарита й го купи, за да има за какво да се грижи, така я посъветваха. Маргарита е безпомощна без майка си и без мен, баща ми я тормозеше. Той тормозеше всички, дори екипа, с който работеше, защото не знаеха кога ще се напие и кога ще изтрезнее. Не знам как го търпяха там, в телевизията, той и сценариите си ги пишеше така, пиян, филмите така снимаше, хората му се смееха, но понеже е имал талант някога, прощаваха му, аз обаче - не! Той пропиваше всичко, жена му...заедно се мъкнеха по кръчмите, караха се, биеха се, аз се измъкнах, но Маргарита остана, жал ми е за нея, тя...тя е...жал ми е...<br /> МИХАИЛ :<br /> Какво се случи онази нощ?<br /> БРАНИМИР :<br /> Бих искал да я видя, сигурно е много объркана, бих искал да я видя!<br /> МИХАИЛ :<br /> Ще я видиш, разпитват я.<br /> БРАНИМИР :<br /> Разпитват, нея?! Вие сте психиатър, лекар сте, как позволявате, тя е болен човек, тя има нужда от лекарства и спокойствие, тя може...може да...<br /> МИХАИЛ :<br /> Разкажи ми какво се случи.<br /> БРАНИМИР :<br /> Тя какво ви каза?<br /> МИХАИЛ :<br /> Не знам, сега нея я разпитва следовател, после ще дойде при мен.<br /> БРАНИМИР :<br /> Защо? Тя нищо не помни, тя ...има нужда точно от Вас, доведете я, недейте я оставя сама, тя е объркан, болен човек, разбирате ли?<br /> МИХАИЛ :<br /> Разбирам, че ти не искаш да говориш, така ли е? Досега ни разказа за баща си, за майка си...<br /> БРАНИМИР : <br /> Тя не ми е майка! Мама го е напуснала отдавна, аз съм бил малък, тя не може да го понася, той и нас е тормозел, влачел е нощем пиянски компании, разни...пачаври, дори ги е запознавал с мама, на сутринта нищо не помнеше, извиняваше се, аз бях малък, но още тогава го намразих, после се ожени за тази...нещастница, монтажистка в телевизията, може и да е била добра монтажистка и добър човек преди да го срещне, но сега е също толкова долна, впиянчена...курва! Те са идиоти, разбирате ли, момичето е израсло с тях, в техните пиянски компании, баща ми е започнал да се вмъква в леглото на малката....жена му затова спеше между двамата, така спяхме, долу, на пода, защото нямаше пари дори за едно читаво легло, камо ли за матраци и други екстри, спяхме като пещерни хора, той, жена му, Маргарита и аз. Затова се измъкнах веднага щом можах, отидох при майка ми, тя си има друго семейство, но ме прие, докато си намерих работа и квартира. Тогава на този идиот, баща ми, му падна този мезонет, това наследство като подарък от небето, той не го е заслужил, нито онази пачавра, сегашната му жена, нищо не са заслужили!<br /> МИХАИЛ :<br /> Затова ли ги убихте?<br /> БРАНИМИР :<br /> Мезонетът по право е мой, не съм ги убивал, само защитих сестра си, Маргарита, тя не ми е истинска, те се караха и се биеха, както винаги, аз бях дошъл да говоря с баща ми за пари, дължеше ми пари, той на всички дължеше, няма човек, с когото е работил и от когото да не е взел заем. Тези пари ми трябваха за лекарства на Маргарита, тя искаше да завърши, да има диплома, поне това можеха да й осигурят, само че те знаеха само пиене, пиене и...до колко години му става патката на пияницата? Знаете ли? Той се набутваше при Маргарита, когато мене ме няма, онази...кифла, не го спираше, пък и не можеше, тя си пиеше биричката, а той опипваше Маргарита, горкото момиче нищо не разбира, не й е ясно какво върши с нея, само плаче и се дърпа, знаете ли колко пъти съм го пребивал заради това?<br /> МИХАИЛ :<br /> Сега вече чашата преля, така ли?<br /> БРАНИМИР :<br /> Чашата отдавна беше преляла, отдавна трябваше да я взема при мен, мислех, подготвях квартирата...тя е толкова...толкова безпомощна.<br /> МИХАИЛ : <br /> Ти я обичаш.<br /> БРАНИМИР :<br /> Обичаме се, ние можем да се обичаме, той не бива да я докосва, той е стар, скапан, пияница, вони на...смърт, на...биехме се, когато Маргарита влезе, държеше нож, удари го няколко пъти, после удари и нея, мисля, че не знаеше какво върши, мисля, че дори не видя какво прави, заспа."Толкова е тихо, сега е толкова тихо"....<br /> МИХАИЛ :<br /> Така ли каза? А как ще обясниш черните чували, опитът да бъдат изгорени труповете, измитата с белина кухня и баня, как ще обясниш, че си карал в нощта над 100 км, за да отнесете чувалите в онзи дол, там, където човешки крак почти не стъпва? Как ще обясниш това, че цяла седмица лъжеше, ти и твоята доведена сестра.<br /> БРАНИМИР :<br /> Тя не ми е сестра, дори и доведена!<br /> МИХАИЛ :<br /> Ти ли измисли всичко?<br /> БРАНИМИР :<br /> Нищо не съм измислял, тя....е сомнамбул, не знае какво върши, мозъкът й не работи.....аз исках...исках да...страхувах се за нея, тя има нужда от грижа, исках да се грижа, да й помогна, тя е болна, не разбирате ли? Искам да я видя, искам да видя Маргарита!<br /> МИХАИЛ :<br /> Маргарита е признала пред следователя, че сте подготвяли убийствата отдавна, че сте се готвили да избягате, да продадете мезонета и да отидете в чужбина, да се ожените и да си уредите живота без родители. Тя е потвърдила, че ти си убил баща си, че майката се е опитала да те спре, но си убил и нея, удушил си я, че тя ти е помагала да ги натъпчете в чувалите, че още преди месец сте открили това място, ходили сте няколко пъти там, истина ли е?<br /> БРАНИМИР : <br /> Тя не може да признае нищо, тя нищо не помни, тя лъже, вие лъжете, искам да я видя, искам да видя Маргарита!<br />Михаил се вглежда в младежа.<br /> МИХАИЛ : <br /> Искаш да видиш Маргарита? Тя каза, че името й е Марго, не Маргарита, нито Грета, а Марго. /Бранимир отпуска глава върху ръцете си, ляга на масата, плаче./ За съжаление тя е психически нестабилна, шизофреничка, освен това страда от някаква разновидност на множествената склероза, подлежи на <br />лекарско освидетелстване, нейните показания засега не могат да бъдат предявени в съда. Разкажи ми какво се случи наистина.<br />Бранимир затваря очи.<br /><br /> <br /> ПЕТЪК<br /> <br />ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН<br /><br /><br />Прекрасен ден в края на лятото е. Утрото идва прохладно, синеоко, с дълбоката, ярка синева на бъдещата есен. Вяра се пробужда още по тъмно, лежи известно време в леглото. Подушва и разбира какво я е събудило толкова рано.<br /> ВЯРА : <br /> Мирисът на твоите цигари, Кольо. Трийсет години близо този мирис не е...бях го забравила, защо ли напоследък...и в това хубаво утро...? А, Топчо, Роко ? Отидоха си горещините, слава Богу, а ?Днес е приятно, спокойно, ще взема душ, ще направя кафе, не ми се мотай в краката, Роко ! Ще седнем с Мишо и ще си поговорим, ако ни оставите на мира, глезльовци такива !<br />Радостта я изпълва, мирисът на цигари я разкашля, тя тръгва към кухнята. До нея, навирил пухкава опашка, мяука Топчо, Роко не се е показал още.<br /> ВЯРА : <br /> Роко, къде си ? Напоследък се криеш, не идваш при мен, не скачаш в кревата, и теб те плаши Кольо май, а ?<br />Вяра се опитва да се движи тихо, едва-едва потропва с кафеника, чашките са измити и готови още от вечерта. Навън шумят тополите. Зад блоковете небето е просветляло, слънцето е изгряло, но хладният ветрец подсказва настина хубав ден в края на лятото.<br />Вратата на Мишовата стая хлопва, после майката чува и сифона в банята, зашуртява чешмата, душът, Мишо е станал сам, без подканяния.<br />Чехлите му зашляпват към кухнята, появява се и Роко, мушва се под масата.<br /> МИХАИЛ :<br /> Мамо, направи ли ми кафе?<br /> ВЯРА :<br /> Кафето е на масата.<br />Мишо тежко сяда на стола в кухнята. Много обича да си пие сутрешното кафе на терасата, с поглед към все още неизсечените тополи и новопоявилите се кръчмички под тях. <br /> ВЯРА :<br /> Баща ти обичаше да пие кафе тук, на това място...когато пиеше кафето си в къщи, разбира се. Обичаше шума на тополите. Всяко хубаво нещо в живота отчиташе като своя лична заслуга, независимо какво: топола, роля, самолет, дете, автобусна линия. Своя и на партията си...<br /> МИХАИЛ :<br /> Помня, че ме разхождаше по тролеи, автобуси, обичаше да обикаля новоткритите линии до новите квартали, толкова се гордееше, сякаш той ги е строил, голям комунист беше, госпожо, как сте се разбирали?<br /> ВЯРА :<br /> Той непрекъснато внушаваше на сестра ти колко важно е, че живеем в социализма, как се грижи партията за нас, сякаш по света хората дремят, не се развиват, техните държави...Пращаше я на летни бригади, другите деца с родителите си на море, моята дъщеря-на бригада. Тя го слушаше, обожаваше го. <br />Тополите шумят под балкона. Тук са далеч от шума и мръсотията на големия булевард.<br /> МИХАИЛ :<br /> Не помня тия неща, помня само как ме водеше да гледаме излитането на самолетите.<br /> ВЯРА :<br /> Ти беше само на тринайсет ненавършени, гупата ти раждаше в този ден, тъкмо отделяше майката в малкия аквариум.../ пауза/ Помня, на една премиера, на "Таня" мисля, да, "Таня" от Арбузов, смяташе се за десидентска пиеса, главната героиня не беше партийка, пък годеникът й, партиец, й изневеряваше, а тя ражда дете от него, такива работи...<br />Михаил се смее.<br /> МИХАИЛ :<br /> Потресаваща история, значи!<br /> ВЯРА :<br /> Не, пиесата беше написана на говорим език, иначе съветските пиеси, задължаваха ни да правим по две на сезона, те не можеха да се изговорят...Аз бях млада, красива, сестра ти наскоро беше родена, един генерал...във Военния театър, наскоро го бяхме основали, та, там директорите ни бяха полковници, генералите идваха на премиерите или, както "Таня" на генералните репетиции, спираха премиерите, ако не одобряха...генералната линия например в спектакъла. Тогава и Джери Марков спряха, „Да се провреш под дъгата“, баща ти правеше страхотна роля там, Кольо изобщо беше...голям актьор беше.<br />Михаил обичаше тези сутрини, преди да отиде на работа, преди да се завърти денят, когато майка му се заравяше в спомени. Навън се полюшваха и шушнеха тополите. Бяха се полюшвали и шушнели и тогава, когато баща му си е пиел кафето на този стол, на този балкон, какво не би дал да го види!<br /> ВЯРА :<br /> Отиваме, значи, след генералната в кабинета на директора, там целият генералитет, начело с...забравих му името, но баш главния. Той ме слага до себе си, баща ти не играеше в този спектакъл, пък там режисьорът имаше новаторски идеи, вкарваше прожекция, екран в дъното на сцената, това бяха спомените на Таня за детето, което умира от дифтерит...<br /> МИХАИЛ :<br /> Ма то, голяма трагедия!<br /> ВЯРА :<br /> Написана беше човешки, нали ти казвам. Тя сама по строежите, не успява да спаси детето си, както и да е...Генералът, баш генералът се прокашля. А ние треперим, мислим, че новаторските идеи с прожектирането на смеещото се дете, докато Таня плаче над креватчето на починалото вече момченце, бяхме заснели наскоро родения ти братовчед, тебе още не те бяхме предвидили...абе, западно влияние си беше и треперим, значи, дали ще одобрят другарите, когато баш генералът ме потупва по рамото и казва : "Другарката Вяра много вярно превъплъти майката, е, преувеличил е авторът, няма такива другари, дет си оставят децата, жените, не, няма да разрешим такова нещо! Не!" Ние примряхме, добре, че пиесата беше съветска, ако беше българска...<br /> МИХАИЛ :<br /> Значи горките автори и това не могат да пишат, че комунистите пият, чукат и зарязват децата си?<br /> ВЯРА :<br /> Дори не си го помисляй! Та, треперим значи ние, а генералът отсича : "Всичко добре, другари, но защо другарката Таня е гримирана, начервена, с лак по ноктите, нашата, партийна другарка е красива сама по себе си!"<br />Изумително сините очи на Верчето светват, лицето й се подмладява, смехът й откънтява младежки звънлив, Михаил обожава да вижда майка си такава.<br /> МИХАИЛ :<br /> Госпожа, за жалост, трябва да тръгвам, ще си поговорим довечера, хайде..../Вяра прибира чашките от кафе, заслушала се е в спомена вътре в себе си./ <br />Не каза как завърши генералската препоръка, изпълни ли я? Другарката Таня без грим и прически?<br />Майката лукаво го поглежда с искрящо - сините си очи.<br /> ВЯРА : <br /> Ти как мислиш? Какво ти разбира генерал от театрален грим? Тогава се плескахме като за световно. Може да се каже, че генералът стана новатор, постепенно всички театри намалиха грима, приближиха до живота изкуството, но аз не го послушах, бях вироглава. Освен това бях и звезда, снимах в киното. Пиесата обаче беше подложена на унищожителна критика, защото и съветските другари я отрекоха, та накрая я спряха. За радост и успокоение на баща ти. Много ме ревнуваше от "Таня", той не играеше и моят любим беше друг актьор.<br /> МИХАИЛ :<br /> Мамо, мисля този уикенд най-после да те кача на колата и да пообиколим София. Не си излизала вече от години, само до магазина и до комшийката. Ще направим, както татко едно време. Ще се обадим и на сестра ми, може да й отидем на гости в Люлин, тя сега е сама. А следващия уикенд мога да те закарам и в манастира, при Пацика, прекрасно е там, тихо, спокойно, започвам да разбирам племенника си, макар че...добре, хайде, ще вървя, но утре няма да те оставя, ще се разходим като някога, като...<br /> ВЯРА :<br /> Да щеш...да намериш време и за морето, маме...колко още ми остава да живея... <br />Михаил излиза, без да чуе последните й думи. <br />Вяра започна да души. След излизането на сина й миризмата на цигари отново се появи. Тя ставаше по-осезаема точно тук, на балкона.<br /> ВЯРА :<br /> Не ме плаши, Кольо, хич не ме плаши, отдавна съм забравила тази миризма, Михаил се отказа и от пиенето, никое от децата...Роко, къде си, хайде на разходка, Роко!/Пуделчето се изнизва изпод масата с подвита опашка./Какво ти става, рошльо, и теб те плаши, така ли? Нищо, не му обръщай внимание, това е само...<br />Но Роко нещо подушва, това нещо го кара да подвива опашка, да се мушка под креватите и да тръгва с нея, само когато го вика за разходка. <br />Старата жена бавно, тежко тръгва към външната врата. После спира.<br /> ВЯРА :<br /> Аз тази сутрин взех ли си душа, Роко ? Не съм...Приготвих си хавлията, ох, нещо...ми е тежко...<br />Тя посяда на креслото в стаята си. <br />Бавно намъква сандалите, глезените й са стегнати със специални три четвърти чорапи въпреки топлото време. Глезените й винаги са я подвеждали, но сега вече въобще не я държат.<br />Все така бавно слизат с Роко по стълбите. <br />Старата жена бавно върви по алеята към магазина. Роко се стрелна през краката на хората и изчезна.<br /> ВЯРА :<br /> Няма да те търся, Роко, нямам крака за това, да знаеш.<br />Бавно тръгва към алеята.<br /><br />ЛУДНИЦАТА<br /><br /><br />Марго отвори очи. Тихо и тъмно. Надига се внимателно. Трябва да бъде абсолютно безшумна, мишките я дебнат, трябва да излъже всички, дори въздуха наоколо, всички и всичко!<br />Марго е красива и гъвкава, походката й е безшумна като на пантера, тя умее да се измъква от всякакви ситуации. Сега открехва вратата, коридорът е пуст, тръгва бавно и тихо по него.<br />Грета е тромава и страхлива. Очилата непрекъснато се смъкват от носа й, никога не са й по мярка. Тя проскимтява на всяка крачка и бърза да се скрие в сенките на нощта.<br />Най-ранните спомени на момичето са от някаква кошарка, където тя живее, нейната къщичка, тук е топло, тихо, сигурно, никой не я забелязва. Детето се стреми да забави всички свои жизнени процеси, да спи, да не се храни, да диша само в краен случай, да не пишка, да не ака, да не тревожи никого наоколо, да се размие във въздуха.<br /> ГРЕТА : / шушне / <br /> Прекрасно дете, прекрасно дете, прекрасно дете... <br /> МАРГО : / зло, шепне /<br /> ШШШт! Ще те чуят, тихо!<br />Майка й е много добра, навежда се през кошарката и нежно й говори. Домът на Браневи е малък, тя е сама, никой не й крещи....<br />Братът се грижи за нея, бърза от училище, приготвя детските храни, кашички, супи.<br />Старият Бранимир за разлика от младия разказва весели случки, пиейки бира на масата в малката кухничка. Смехът ехти из апартаментчето, момиченцето също се смее, често без да разбира защо.<br />Мама има грозна усмивка, криви зъби и оголва розовите си венци като отмята глава назад. Очилата падат от носа й също както сега тези на Грета.<br /> МАРГО :/ просъсква /<br /> Спри да дишаш! Шумна си! <br />Момиченцето знае, че мама я обича, тя се гуши в нея, слуша плача й, но се чувства прекрасно, уютно като в кошарката си. Тук може да се стопи, да изчезне...<br /> ДЕТСКИ ВИКОВЕ :/ в спомена /<br /> Очиларка, очиларка, очиларка!<br /> Маргарита се отдръпва, виковете я застигат по училищните коридори, тя свикна с тях. Носи очила, шини на кривите си зъби и хапчета в чантата, които пие в определено време.<br /> БРАНИМИР : / в спомена /<br /> Спокойно, не ги слушай, ти си кралица, Марго, разбра ли? Те са идиотчета! Ти си моята кралица!<br />Маргарита прочете "Кралица Марго", беше на седем години, постепенно започна да чете, четеше много, безразборно, разговаряше по цели нощи с брат си, когато той се прибереше. <br />Бранимир пуши, скита нощем, влиза в пуберитета и не иска да разговаря с никого, освен със сестра си.<br />Бащата е пиян. Майката боледува, очите я болят.<br />Започват скандалите, побоите и...заспиванията. Странните заспивания насред маса, насред улицата, насред урока. <br />После мезонетът, изпочупената покъщнина пред блока, телевизорът и видеото, празното жилище...<br /> БРАНИМИР : /крещи в спомена /<br /> Това наследство е и мое, и на Маргарита, ще те убия, ти нямаш право да ни лишаваш от него заради пиенето си, ти си идиот, ще те убия!<br /> БРАНИМИР СТАРШИ :/ също крещи / <br /> Махай се от дома ми! Убивам се от работа, не спирам, ти само пари искаш! Махай се!<br /> БРАНИМИР :<br /> Този дом е и мой, имам право на него!<br /> БРАНИМИР СТАРШИ :<br /> Ще те лиша от това право, ще се откажа от теб, ти си ми син, но ще се откажа!<br /> БРАНИМИР :<br /> Само посмей, ще видиш какво ще стане!<br /> БРАНИМИР СТАРШИ :<br /> Какво? Ще ме убиеш ли, а ? А? <br /><br />Марго се движи безшумно по коридорите. Знае, че на рецепцията има дежурен, че в кабинката отпред има пазач, че всички прозорци са зарешетени. Може да се промъкне само през мазето, ако успее да пролази покрай рецепцията. Разучила е всичко. Тези доктори са толкова доверчиви, толкова лесни за...<br />Тя спира. Чува шум, Грета проскимтява, но Марго вече се е снишила, сляла се е със сенките в коридора. Минава дежурната сестра, тръгнала по визитация, прозява се. Докато стигне на третия етаж, където е стаята на момичето, тя ще е далеч, не бива дори дишането й да усети.<br />Сестрите в тези заведения са специална порода, подбирани и отглеждани някъде, за да бъдат достатъчно дебели, тъпи и нечувствителни.<br />Марго пролазва в сенките като змия, тихо се изнизва по стълбите към мазето, още по-тихо открехва вратата, отдъхва си. Единственото място, за което се безпокои, е тази врата и това мазе, не знае със сигурност дали не го заключват нощем. Не е заключено.<br />Сега вече е лесно!<br /><br /><br /><br /><br /> СЪБОТА<br /><br /><br />ИЗПОВЕДТА<br /><br />Късното лятно утро е невероятно красиво. Пламен се събужда с изгрева. Все още не го задължават да присъства на утринните, но той постепенно се буди рано, радостен, че чува манастирското клепало.<br />Облича се, все така обхванат от тази неописуема радост, прекръства се пред иконата на Стареца, прочиства и запалва отново кандилото. То гори денонощно. Момчето го поддържа.<br />Понякога нощем, като се събуди, вижда Стареца, приседнал на стола, до леглото му. Чува тихия шепот:<br /> СТАРЕЦЪТ :<br /> Гневът е лош съветник, чедо мое, ако върху теб е слязла росата на чистотата, то препаши твоите бедра с кърпата на послушанието и като станеш от вечерята на безмълвието, измий нозете на братята си със съкрушен дух./Стареца се усмихва./ Постави пред вратите на своето сърце строги и бдителни стражи, обуздай неудържимия ум в твоето разстроено тяло, обучавай се в безмълвие дори мислено, сред околния шум бъди равнодушен, сдържай своя език, който буйно се стреми към възразяване, и седемдесет пъти по седем на ден се сражавай с този мъчител.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Отче...<br /> СТАРЕЦЪТ :<br /> Покай се, чедо мое, изповядай се, чедце, още много тегоби те чакат напред, съблечи се от собствената воля като от срамна дреха, облечи се в бронята на вярата...Бог сам ще ти се открие, чедо, ти само слушай, слушай сърцето си, изповедта ще умие душата ти, послушник е този, който с тялото си стои пред хората, а с ума си търси небесата чрез молитва. Моли се, дете, моли се, от послушанието се ражда смирение, а от смирението-разсъдителност. Тогава и радостта ще те споходи, защото след разсъдителността идва наблюдателността, а после и Божията прозорливост.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Защо аз, отче, защо мене...защо?<br /> СТАРЕЦЪТ :<br /> А защо не, чедо мое?<br />Тази сутрин Пламен пристъпи към стаичката за изповеди. Дойде денят му. <br />Всичко му носи радост.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Ето, ти седиш пред лицето на Бога и аз, недостойният свещеник, те слушам, братко. Ако скриеш нещо или премълчиш нарочно, Бог ще го открие, затова бъди искрен и разкажи какво ти тежи.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Отче, никога не съм се изповядвал...трудно ми е, макар че се готвя толкова време...<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Започни оттам, откъдето ти е по-леко. Разкажи ми за себе си, аз ти говорих толкова много за мен...<br /> ПЛАМЕН :<br /> Имах хубаво детство, така поне мисля...мама беше актриса в провинцията, пътувахме, татко беше оператор в местната телевизия, живеехме...сега разбирам, че сме живели лошо, но аз харесвах този живот, винаги имаше хора у дома, пиеха, танцуваха, смееха се...Особено след премиерите, мама...беше добра актриса, баба също била...примадона, така мисля се е казвало...<br />Момчето се усмихва, поглежда иконата на Стареца пред себе си.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Почини си малко, ако ти е трудно.<br />Навън минава монаха с клепалото.<br /><br /><br />МАРГАРИТА<br /><br />Грета лекичко се размърда, студено й стана, сънят постепенно я напусна. Отвори очи и видя, че лежи на пейка в градинката. <br />Денят явно е прекрасен, топъл, лек, уханен, с далечен намек за идващата есен. По алеите се задават кучкарите, тя се свива на пейката, не отделя очи от входа отсреща, малко я тресе. Чака.<br />Старата жена излиза бавно от входа на блока, тежко опирайки се на дървен бастун. Покрай нея като светкавица профучава Роко, подминава я, пресича булеварда. Старицата замира уплашено, вика:<br /> ВЯРА :<br /> Роко, Роко, чакай, тук, тук, при мен!<br />Но кученцето не я чува, тича към момичето. Грета радостно се надига, завива й се свят, нейното кученце тича към нея.<br />Марго не обича животни, не обича нищо, Марго е красива и зла. <br /> ГРЕТА :<br /> Роко, миличък, къде беше, защо ме остави, кой те гледа, тази баба ли? Роко!<br />Кученцето яростно лае срещу нея, тя посяга да го погали, той отскача, озъбва се и хуква по алеята нагоре.<br />Вяра е пресякла булеварда, бавно се приближава към момичето. <br />Лицето й е клоунски бяло, също и устните, но очите са живи, сини, весели, момински очи. Плетена на една кука, колосана, бяла шапка краси белите й коси, бяла копринена блузка трепери над старите, тежки рамене, полата също е бяла, бели са и сандалите на изтънелите глезени, които не държат вече тежкото, старо тяло.<br /> ВЯРА :<br /> Можете да си приберете Роко, аз трудно се движа, не мога да го разхождам, както сигурно е свикнал.<br /> ГРЕТА :<br /> Той избяга. <br />Мълчаливо прави място на старицата, тя въздъхва и сяда.<br />Оставя на пейката плетената си на една кука бяла чанта.<br />Момичето се изправя, хуква по алеята, пресича булеварда, вратата на блока е широко отворена, явно старицата не е успяла да гони Роко и да затвори вратата. Грета се мушва във входа, тихичко пролазва по стълбите, не иска да я чуе никой. <br /><br />Спомен на Грета :<br /> БРАНИМИР СТАРШИ : / пиян крещи / <br /> Въображаема приятелка, каква въображаема приятелка ? И име й измислила, Марго ! Шантавии и дивотии ? Че да й слагаме и чиния за ядене, да й оправяме кревата, я, стига, марш ! Никакви такива ! Патка с патка !Махни я от къщи, дай я<br />в приют, тя е болна, луда е, кой знае какво може да й се случи, после ние ще сме виновни!<br />Скандалите плашеха Грета и тя викаше на помощ Марго.<br /> ГРЕТА : /тихичко, като заклинание/<br /> Марго ще вземе, каквото боли, Марго ще махне, който крещи, Марго ще помогне на Грета, Марго е красива и силна, нали ?<br />Роко лае. <br />Веднъж татко, много пиян, реши да легне при нея. Той може би обърка майка й с нея, защото всички вече спяха на пода, бяха получили мезонета, а нямаха какво да сложат в него. Бащата се промъкна откъм страната на момичето, започна да пъхти, да я гали, лъхна я миризма на алкохол, на цигари, на...гадост !Тя притихна, не помръдна....Бащата захърка и Грета тихичко се измъкна, пролази до кученцето, гушна се в него......<br /> ГРЕТА : /тихо /<br /> Ще кажа на Марго, Роко, тя ще го ...тя ще ме...тя ще ми помогне...И Брани, нали ? И Брани...<br />Някъде горе, над главата й, някой отваря врата, момичето отключва светкавично и се мушва в празния мезонет.<br />Тук е тихо. Грета бавно обикаля стаите, качва се по витата стълба, пусто е, празно е, майка й я няма, татко й също, но за него тя знае, че е убит, че някой го уби, че брат й го...уби.<br />Крясъците още живеят между празните стени.<br /> БРАНИМИР СТАРШИ : <br /> Хич не мисли, че ще ти оставя нещо! Ти си непрокопсаник, ти си като майка си, само чакаш да докопаш нещо!<br /> БРАНИМИР :<br /> А ти какъв си? Пияница, търпят те от съжаление, никой не те бръсне за слива, хората бягат от теб, пропиваш всичко, дори парите за лекарства на сестра ми!<br /> БРАНИМИР СТАРШИ :<br /> Тя не ти е сестра, не ти е никаква, на мен не ми е никаква, никой няма да получи нищо, всичко е мое, ще правя с него, каквото си искам!<br /> БРАНИМИР :<br /> Ти дори не подозираше за този чичо, дори не го познаваше, такъв късмет все на такива като теб, пияници, задници, се случва!<br /> БРАНИМИР СТАРШИ :<br /> Кой е задник, бе, копеле? Кой е задник!<br /> БРАНИМИР :<br /> Копеле е на майка ти сина!<br />Грета се е върнала в кухнята, чекмеджетата са затворени, масата свети от чистота, мивката е измита, чините са прибрани.<br />Бранимир замахва с ножа, един път, втори път, трети път, много....пъти.<br />Някой пищи.<br />Някой пада, кръвта плисва наоколо.<br />Някой затиска писъка. Задушава го.<br />Някой пада, пада, пада....<br />Грета затваря очи и пищи.<br /> БРАНИМИР :<br /> Всичко ще бъде добре. Не се бой, всичко ще се нареди, не се плаши, нали сме говорили, чувалите са тук, всичко ще се оправи, ти само...спи, спи...ти...поспи...<br />И Грета заспива.<br />Така я намира полицията. На другия ден.<br /><br /><br />ВЕРЧЕТО СИ ОТИВА<br /><br />Вяра проследява с поглед бягащото към блока момиче. Тежко се надига от пейката.<br />После сякаш светът се отмества. <br />Небето става по-наситено синьо, тревите по-зелени, вятърът по-нежен, тя е дете...<br />Насреща й се задава баща й, такъв, какъвто го помни като малка. Висок, хубав, косата ниско подстригана, очите засмени, сини, пронизващи, ясни, елегантното черно бомбе, пардесюто, развято от невидимия вятър, усмивката неудържима, ухаещ на нещо сладко, силно, мъжко. На шоколад и мъжки парфюм. <br /> ВЯРА :<br /> Татко?<br />Вяра не се учудва, напоследък нейните идваха често.<br />Оглежда се. Намира се на детската площадка, наоколо майки с деца, колички, деца в пясъка, кучета се гонят...<br />Тя внимателно оставя чантата и плетената си лятна шапка на пейката, завива й се свят, мъчи се да хване силната ръка на баща си и тихо пада.<br />Толкова тихо и толкова незабележимо, колкото се бе старала да премине и в живота. Малкото, слабичко момиченце с белите, пухкави къдрици, белите вежди и белите мигли, без да е албинос, пшеничено, бяло-руса, крачета като клечки, ясни, любопитни, дълбоко сини очи, ръцете на татко я грабнаха, вдигнаха я високо, високо, видя децата си, внукът си, Роко тича надолу по алеята към къщи, комшийката бърза по стълбите към нея...<br /> КОМШИЙКА :<br /> Верче, Верче, не ме плаши, Вероника!<br />Ръцете на татко я сложиха на силните, широки таткови рамене.<br /> БАЩА :<br /> Да вървим, детето ми, чакат ни...<br /><br /> <br /><br /><br />ИЗПОВЕДТА 2<br /><br />Пламен се е привел по епитрахила на отец Сионий. В ръката му гори свещ.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Старецът каза да не съдя никого, моите приятели живееха в изоставени къщи, друсаха се, мен ме беше гнус, аз се тъпчех с хапчета, намирах...навсякъде, крадяхме, да, крадяхме, аз...<br />Пламен се навежда почти до пода, коленичил е пред свещеника, покрит с епитрахила му, но дори тук, в самотата си, изпитва неистов срам и радост, неописуема радост. Сякаш някаква зла енергия изтича от тялото му, освобождава го. Той плаче със сълзите на разкаянието, те мият лицето му, душата му, огромната му тъга.<br /> ПЛАМЕН : <br /> Караха ме да крада, да разбивам будки нощем, аз...съм страхлив, не мога, предпочитах да се прибера, да поживея при мама, тя от радост ми разрешаваше всичко...тогава, тогава...<br />Пламен се запъва, разплаква се, отец Сионий мълчаливо чака, свещичката в ръцете на момчето трепери.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Аз...аз не бях наркоман, отче, аз...само се преструвах, не исках да ме изгонят, нямах къде да отида, моите родители не се интересуваха от мен...така си мислех...тогава пиех...бира с разни...лекарства за луди, паркизан, такива работи...мама се срамуваше, поне аз така мисля, срамуваше се от чичо и от баба, не им казваше нищо, поне аз..не, сигурен съм, тя...само ми даваше пари, продаваше мебели, накити, всичко, което може...даваше ми пари и ме молеше да остана вкъщи, татко си отиде, той ни напусна...Друсах се с паркизан, с хапчета, крадях ги от мама, тя...не беше добре, чичо Мишо, той ги предписваше за нея, аз дори...дори не допуснах, че...тя е болна, тя е болна, отче, аз я разболях!<br />Пламен продължава да плаче, но сълзите не намаляват радостта му. Тя расте, изпълва го.<br /><br />СПОМЕН НА ПЛАМЕН :<br /><br />Тогава се случи...Шейла, красива, странна, пее с групата на Гуруто. Шейла се смее, Шейла пие, лежи в тревата, прегръща Пламен, целуват се, любят се...<br />Шейла се промъква под храстите, нощта е тъмна, звездна, момичето лази в тревата, голо, прекрасно, кикоти се, търкаля се в прегръдките на Пламен, те са под цъфтящия, люляков храст...<br />Шейла стои в празния хол, огромните, дантелени пердета се веят от вятъра, нахлул през балконите, тя е в прозрачна, бяла роба, тялото й е женствено, гладко, с тежки, кръгли гърди, тънък кръст и дълги, гладки бедра, усмихва се, Пламен гледа, не се знае откъде, но Шейла приема в прегръдките си друг, непознат, после това е Гуруто...Шейла се люби с Гуруто, пуши...дава на Пламен да опита, той повръща, тя се смее...<br />Пламен в някакво мръсно, мърляво, празно жилище, оплескано с повръщано и кой знае още какво, лази по пода, опитва да се люби с Шейла, тя се изплъзва, той лази, намира я да си бие кокаин...може би...всичко е размазано, противно, Пламен припада...<br />Пламен тича по пусти и грозни улици, вали дъжд, той е мокър, слаб е, едва диша, опира се о стените, почти пада, пак се надига, изкачва стълби, дълго...бавно...задъхва се...<br />Влиза в празни, пусти стаи, от отворените прозорци духа вятър, вее разкъсаните пердета, блъска дъжд...<br />Пламен излиза на балкона, на перваза виси дреха, само тя е цветна, ярка, алена, всичко друго е сиво, размазано, страшно... Момчето се навежда надолу, долу, на паважа лежи Шейла, хора се трупат, дрънчат тролеи, спират коли, вие сирена на „Бърза помощ“, вятър, дъжд...Пламен припада...<br />Отец Сионий подхваща момчето, преди да се строполи на пода, поема го, внимателно го слага на стола срещу разпятието в изповедалнята.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Седни, братко, седни, Бог те слуша, още си много слаб, ако искаш утре ще продължим.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Моля Ви, отче, моля Ви, просто...не мога...още не мога...толкова е...страшно!<br />Пламен вдига глава, радостта от деня и утрото засиява пред него, може би това е Стареца, той го гледа и му се усмихва.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> По природа зло и страсти няма в човека, Бог не е творец на страстите.<br /> ПЛАМЕН :<br /> Шейла се самоуби, отче, надрусала се и скочила от балкона. Нещо или някой я ядосал. Исках и аз да умра.<br />Пламен плаче. Сълзите му сякаш отмиват чернилката, чувството за вина, че не я е спрял, че не я е разбрал, че тя го е изоставила, не го е обичала.<br /> АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :<br /> Бог ни изпраща спасение точно тогава, когато най-малко очакваме и точно там, където не сме го виждали преди. Ти си стъпил на първото стъпало, не се обръщай и не се оглеждай, твоят път е напред, Пламене, ще ти помогна да вървиш, но не мога да те водя докрай, ти сам трябва да извървиш и пътя си и да изкачиш стъпалата. Ще ти бъде тежко, ще ти бъде самотно и страшно, не знам, доколко си готов, но аз, недостойният свещеник, се обръщам към Теб, Отче. Приеми тази душа, Отче човеколюбче, както си приел блудницата, разбойника, митаря и блудния, и снеми от нея тежкото бреме на греховете. Ти, Който взе върху Себе си греховете на света и изцери човешките немощи, Който не дойде да призовеш праведните, а грешните към покаяние, чуй мене, грешния Твой свещеник, и очисти тази душа от сквернотата на плътта, та като приеме частица от Твоите светини, да не му бъде за осъждане причещаването, прости му прегрешенията и по молитвите на Пречистата Твоя майка благослови неосъдно да приеме светото и пречисто Твое тяло и драгоценната Кръв за изцеление на своята душа. Защото Твое е царството и силата, и славата с Отца и Светия Дух,сега и всякога и вовеки веков! Амин!<br /> <br /><br /><br /> СЪБОТА- ПРЕЗ НОЩТА<br /><br /> <br /><br /> РОКО<br /><br /><br />Пуделчето Роко се прокрадва в мрака към входа на кооперацията. То е мръсно и гладно, скитало объркано из алеите на парка, чакайки нежния, младежки глас на старицата да го призове. В тишината и тъмнината пред входа сега то дочува думите й:<br /> ВЯРА : / тихо /<br /> Роко, Роко? Тук, тук!<br />Усеща миризмата й, входът се отваря за някаква весела двойка младежи и Роко се мушва незабелязано вътре. Хуква по стълбите като избягва всякаква близост с мезонета. Оттам мирише на смърт и страх.<br />Роко кляка пред вратата, откъдето излизаше със старата жена на разходка. Жално проскимтява. Нищо друго не нарушава сънната тишина наоколо. Роко чака и джафва. Чува нечии стъпки, върти опашка. Отново джафна, по-смело и по-радостно. Вратата се отваря.<br /> МИХАИЛ :/ прошепва /<br /> Роко !Миличък! Къде беше?<br />Кученцето се вмъква вътре, махайки опашка. Мъжът го вкарва в банята, Роко обича процедурата на миене. Безропотно подава лапички, налага да влезе във ваната, за да бъде измита с шампоан сплъстената козинка на гърба и опашката му.<br /> МИХАИЛ :<br /> Омърлял си се, тя сигурно...тя щеше да те търси! Пък ние те забравихме, миличък...тя сега ни гледа, нека види...<br />Мъжът плаче, но Роко не разбра нищо, обърка се от странните сигнали, които му дава тялото до него. Усеща тъгата, той познава тъгата, тя се стеле около него изпод другия вход заедно със страха и смъртта. Но тук Роко също усеща нещо...нещо, което го плаши, той подвива опашка, притичава в кухнята и дълго пие вода. Мъжът седи на един стол и му говори.<br />Кученцето тръгва да обикаля апартамента, влиза в хола, там спира. На дивана спи момче, непознато. Приближава се и лекичко близва ръката на му. Връща се в кухнята.<br /> МИХАИЛ : <br /> Нея я няма, няма я, Роко, тя ...сега тя...сигурно ни гледа...Нека й кажем колко я обичаме...Роко...<br />Роко излиза в коридора. Тръгва към стаята, където спеше неговата стопанка, чакайки да чуе необичайно младежкия, ласкав глас. Тихо е и миризмата й някак...не се усеща. Вратата е открехната и той влиза вътре. Тръгва към леглото. Миризмата се усилва, тя го успокоява, макар че има нещо странно....Жената, която спи на леглото...не е тя. Миризмите се объркват и кученцето се свива. Нещо се е променило, нещо, което не може да определи. Макар че не надушва нищо страшно, нищо гонещо го оттам..<br />Уморената животинка се примирява. Това е неговата стая, неговата миризма и неговото легло. На леглото спи някой друг, но той не е враждебен. <br />Все пак Роко не се решава да скочи и да се свие в краката й. Остава долу, ляга на килима, после подушва, усеща миризмата от отсъстващата си стопанка по-силно и се доближава до креслото. <br />Тук скача и се свива на кълбо върху недовършената плетка на Вяра. Сякаш тя го прегръща и кученцето заспива.<br />Спи и градът, доколкото един град може да спи. В него винаги има някой буден, някой дебнещ, някой умиращ и някой раждащ се. Спи и Маргарита с тежкия, непробуден сън на лудостта и болката.<br />Бранимир не спи.<br />Душите на мъртвите се грижат за нашите сънища. Грижат се и за нашите делници, за нас, за живота ни.<br /> Бранимир остана сам, чудовищно сам. Небето и земята се бяха отвърнали от него, но той не го разбра.<br />Усеща само студа и самотата.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-8172369779139269698?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-20054979363298366532009-10-02T23:38:00.000-07:002009-10-02T23:47:06.519-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SsbzFfsslAI/AAAAAAAAAHU/ElyNzBICmV0/s1600-h/esen+1-+pat.png"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 214px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SsbzFfsslAI/AAAAAAAAAHU/ElyNzBICmV0/s320/esen+1-+pat.png" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5388261279929242626" /></a><br />Припича. Хладенее.<br />Обичам есента.<br />Листата се люлеят.<br />Ветрец май прошумя.<br /><br />Дечицата се гонят.<br />Старче плете крака.<br />Аз трябва да си ходя,<br />добре ми е така.<br /><br />Над езерото тихо<br />бял облак прелетя.<br />И белоснежни лилии<br />затварят ветрила.<br /><br />Съвсем по Димчо есенно<br />душата ми запя.<br />Ах, песните, ах, песните<br />на моята душа!<br /><br />Мирише на кюфтета.<br />Дошла е вечерта.<br />Да тръгвам, че вечеря<br />ще трябва да глася.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-2005497936329836653?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-51040143380636166222009-10-02T23:33:00.000-07:002009-10-02T23:37:50.699-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SsbxNJZvE3I/AAAAAAAAAHM/fG1FV6JxNAU/s1600-h/+%D0%A0%C2%B5%D0%A1%D0%83%D0%A0%C2%B5%D0%A0%D0%85+2.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SsbxNJZvE3I/AAAAAAAAAHM/fG1FV6JxNAU/s320/+%D0%A0%C2%B5%D0%A1%D0%83%D0%A0%C2%B5%D0%A0%D0%85+2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5388259212359832434" /></a><br /><br />Есента.<br /> Паяжинки плете<br />и шепти.<br /> С тихи пръсти <br />и меки ръце,<br /><br />и смях на деца.<br /> Есента.<br /><br />Кротко идва<br /> в душата тъга.<br />Сладка мисъл<br /> за спокойствие и тишина.<br />В есента.<br /><br />Свети слънце.<br /> Хлад полъхва.<br />Листенцата блестят,<br /> прошушват.<br />Тихичко летят в смъртта.<br /> Есента.<br /><br />Есента.<br /> С дъх на късни рози<br /><br />и вехнеща трева.<br /> Сезон без възторзи.<br />Сезон на тишина.<br /> Есента.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-5104014338063616622?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-74467061850020666142009-08-21T07:02:00.000-07:002009-08-21T07:04:16.666-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/So6pWN4hcyI/AAAAAAAAAHE/ssJNM9j0Vw8/s1600-h/more.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/So6pWN4hcyI/AAAAAAAAAHE/ssJNM9j0Vw8/s320/more.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5372417604648530722" /></a><br /> Страдам от депресия. Не постоянно, но често. Как разбирам ли ? Всъщност страдам и от липса на самочувствие, макар че то е поради депресията, така поне мисля. Ще се опитам да обясня. <br />Та, четох...или май гледах...не, четох някъде за някакви двама братя, дето фамилията им е като моята, но не сме роднини, че дали някакво парти на морето, дето им били и хотелите, за милион и нещо лева...лева, не евро, не долари, левове. Това добре, аз обаче се притесних, друснаха ме нервите и се нагълтах с успокоителни. Милион че и нещо ! <br />Чакайте бе хора, какво са консумирали, колко души са събрали, какво става тук ? Е, дали за певицата 30,000 лева, най-прочутата, вечната Амбър, но като погледнах цените на....менюто, разбрах ! Певицата им е струвала горе-долу колкото печената пуйка или патка....или не помня какво пернато беше. Обаче за моето любимо бяло вино, щото аз това пийвам отвреме-навреме и реших да проверя, ами за една бутилка, колко мислите ? 6,000 хиляди лева ! Шест...хиляди ! Леле ! <br />Направете сметка колко струва една чаша, щото аз така обичам да го пия, на чаши ! Е, как да не те хване депресията !<br />Чакай, викам, няма да надничам в чуждата чиния, ще си гледа моята си...Гледам си я...Чаша вино в местната кръчма все още е лев и петдесет, няма шикозен басейн с морска вода и лъскави келнери с шампанско...но пък, лев и петдесет, нали ? Олекна ми.<br />Тази сутрин пък гледах по Хистъри, че някакъв дребен, незначителен човечец, емигрант от Естония, построил в Америка цял коралов замък с непозната и неоткрита и до днес техника. Замъкът е трийсеттонен, видях го, необикновено красив, със стъпала, перила, масичка във формата на сърце, коралови столове и пейки, дори коралова детска люлка. Работел повече рано сутрин или дори нощем, никой не го виждал каква техника ползва. Разказвал, че очаква любимата си, своята 16- годишна сладурана, която така и не дошла. Невзрачен, дребен, със средно образование, живял тихо, незабелязано, но показвал замъка си на туристи и така печелел, за да започне отново да дълбае и строи. <br />Защо ? Какво е имал предвид ? Изследователи дори заминали за Естония, за да открият тайната му. Нищо не открили, дори и 16-годишната сладурана липсвала. Е, то след повече от петдесет години, каквато и сладурана да е била...нали ? Но не ! Просто не съществувала, той си я бил измислил !<br />Невзрачният гений... невзрачен по външност ! Та той се хвалел, че знае тайните на египетските строители и че използва магнитна магия в работата си, каквото и да значи това. Беглец, без образование, Боже мой ! Естония, моля ви се ! Дори не мога да си я представя ! Заминал за Америка, имал куража, станал световна знаменитост...Аз с моите две висши за къде съм ?<br />Гледах филм и за някаква англичанка, близо деветдесетгодишна баба, ама капитан на кораб, имаше и военен чин, може би маршал, не знам, не им разбирам...та тя не се пенсионирала, флотът я уважавал и умряла на път за някъде си, на капитанския си мостик, нали така го наричат ! Аз съм плавала само по Дунава и по едно време с „кометите“ по морето, но ми ставаше лошо и после мразех целия свят !<br />И сега ме тресна глава и ме блъсна депресията. Която си е просто комплекс за малоценност. Реших да замина малко на море, да се успокоя и...не знам какво си въобразявах като взех това решение ! <br />Качих се на автобуса рано сутринта и поех към Ахтопол. Морето синьо, бистро, ласкаво, всяка песъчинка и камъче се виждат, а дълбоко навътре във водата слънчеви зайчета се гонят и галят босите нозе...Направо подивях ! Сърцето ми се разтуптя, душата ми запя и...<br />-Любомире!- изпищя фалцетно женски глас до ухото ми ! - Излизай веднага от водата ! Чу ли ? Ей-сега идвам и...ще видиш ! Ще кажа на баща ти !<br />-Мария, Мими ! Мария, ела да си изпиеш млякото ! Ела, че повече няма да те пусна в морето !<br />-Едър, печен !<br />Това вече беше мъжки глас.<br />- Едър печен слънчеглед !<br />-Айде на царевицата ! - пригласи му циганче на по-млада възраст !<br />-Айде на крадената царевица !- допълни мургавия бас след него.<br />-Любомире, ела, ела, ще ти купя царевица, баби !- намеси се неуморната баба.<br />Но неуморните, български дечица изобщо не чуваха неуморните си баби ! Крещяха, дивееха и кой знае защо си го изкарваха на невинните летовници.<br />-Айде на крадената царевица от нивата на Бойко Борисов, моля ! Не се блъскайте, не се натискайте !Има за всички !<br />- Айде на секси царевицата, моля ! - довърши цигането.<br />Пардон, ромчето. Сега те се наричат роми, нали ? Някой мина през главата ми, някакво детенце ме улучи с водна топка и разбира се, появи се с „добър ден „ симпатяга и ми поиска пет лева за чадъра, който не ползвах. Нищо, те и чадърите им не ставаха за ползване, стари, разкъсани тук-там от морските бризове, но ...карай, нали морето е великолепно ! <br />Реших на следващия ден да вървя по пътеката през гората и да търся неплатена зона. Не че съм скрънза, но пък пет по пет...за десет дена това ми е бялото ниво, нали ?<br />Пътеката се оказа доста ....не намирам думи...осеяна с...абе, направо да го кажа, осеяна с лайна ! Всеки следващ Божи ден се питах с какви ли нови видове екскременти богатства ще се увеличи колекцията. То и бунгалото, в което спях една не се срути на главата ми първия ден. Подпрях тук-там врати, прозорци и масичка, после разбрах, че тоалетната е на километър почти разстояние по права линия и нагоре. Тя беше обща, с клекала, а душовете в също така общата баня или не работеха, или падаха върху главата ти като пуснеш водата. <br />Наложи се нощем да пикая в кофа, покривах я с кърпа и постепенно разбрах, че не съм единствена. Олекна ми. Но два дена депресията така ме мачкаше, така ме газеше...дъх не можех да си поема !<br />Една сутрин подминах някакъв удавник на брега и нагазих в морето. Онзи лежеше вече повече от час напълно неподвижно. Хората го заобикаляха, заглеждаха го и го подминаваха. Беше мръсен, по плувки, а до него се валяше в пясъка също така мръсна, хавлиена кърпа.<br />Нагазих в морето и продължих да вървя. Водата беше прозрачна и топла, показваше ми всяко камъче и всяка уплашена рибка, гъделичкаше петите ми със златистия си пясък и гонеше слънчевите зайчета по нозете ми.Струваше ми се дори, че чувам смеха им. С всяка стъпка ставах все по-млада, гъвкава и влюбена. Влюбена в морето, в живота, в любовта....<br />-Леле, какво беше това вълнение, какво беше това корабокрушение ! - крещеше удавникът от плажа. Беше се съживил, скочил на крака и се въртеше като дервиш.<br />Аз прегръщах слънчевите зайчета. Душата ми пееше.<br />-Господьо, прости ма, Господьо ! - падна онзи на колене. - Прости ма !Господьо !<br />Беше дошъл на себе си и май се опитваше да разбере къде е. Не го слушах. Прегръщах водата, взряна високо, високо в тъмносиньото небе с белите, бягащи облаци. <br />Душата ми летеше над Австралия....<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-7446706185002066614?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-66158134320301318362009-05-23T20:52:00.000-07:002009-05-23T20:53:39.909-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/ShjEvc5Xj-I/AAAAAAAAAG8/_DMu29Rjh20/s1600-h/sv_kirli_i_metodij.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 242px; height: 320px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/ShjEvc5Xj-I/AAAAAAAAAG8/_DMu29Rjh20/s320/sv_kirli_i_metodij.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5339233677737431010" /></a><br /><br />Станало ни е навик на нас, хората, да не обръщаме внимание на чудесата наоколо и да ги приемаме за даденост. Самата ни поява на този свят е чудо, но веднъж стъпили здраво на нозете си, ние вече пренебрегваме светлината на деня, намираме за досадна понякога слънчевата ласка или плисъка на морето, или уханието на цветята. Те са тук и са завинаги, те ни служат. Намираме ги за естествени и необходими, както естествено и необходимо е да говорим езика си. И дори през ум не ни минава, че нашето слово е едно от най-големите чудеса в живота ни. Той ни е даден по Божий промисъл и е стигнал до нас чрез подвига на двамата солунски светители, които са го превърнали в писменост. Да четеш и пишеш е толкова естествено, колкото да дишаш и тичаш. Гордеем се, че сме европейци, а всъщност първите наши представители в Европа, едни от небесните й покровители са именно двамата братя, сътворили славянското четмо и писмо, защитили го пред света и подарили го на нас.<br />Помня с каква неистова радост се събирахме на празника, аз в първите редици с лента „отличник“, горда и самоуверена. Вървяхме и пеехме през булеварда, а движението спираше и хората ни изпращаха с усмивки. <br />Бяхме страхотни сладури, момичета и момчета в униформи, лъскави, черни престилки с бели якички, лачени коланчета през кръста, кадифени панделки за конските опашки, зашеметени от хормони, веселие и радост от живота.<br />Дори през ум не ми е минало, че тази даденост, този наш български език, на който пиша и чета, е дело на един също така млад човек. Константин Философ е бил тийнейджър по днешните измерения, той е бил 14-годишен, когато отива да се учи във Византия, в Магнаурската школа. И още оттогава са го наричали „философ“. Според пространното житие, написано от неговия не по-малко гениален ученик свети Климент Охридски, той е имал предчувствие за мисията си още в ранно детство.<br />Още като беше на седем години, момчето видя сън и го разказа на баща си и на майка си: "Стратегът събра всички девици на нашия град и ми рече: "Избери си от тях другарка и връстница-помощница, която си искаш." Аз огледах всички и си избрах една, от всички най-красивата по лице, сияйна и украсена с много златни огърлици и бисери. Името й беше София, сиреч мъдрост!" <br />Този красив, умен и заможен юноша се държи странно. Напуска светските забавления, крие се в манастир, когато решават да го дарят с богата и красива невеста. Но за разлика от днешните младежи, които бягат от къщи, за да се правят на големи, Константин смята Премъдростта за по-благолепна от слънцето и нея тачи като сестра и любима. Когато го дадоха да се учи, продължава житиеписецът му, преуспяваше повече от всички ученици в науките с много бързата си памет, та всички се чудеха. Но един ден, както имат обичай богаташките деца да си правят развлечение с ловуване, и той излезе с тях на полето, като взе своя сокол. Пусна го, но излезе вятър, грабна го и го отнесе. От това момчето изпадна в такова униние и печал, щото два дни не яде. Като си помисли за суетата на този живот, окайваше го и казваше: "Такъв ли е тоя живот, скръбта да измества радостта? От днес нататък ще хвана друг път, който е по-добър, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот!" <br />Константин, наречен Философ удържа на думите си. Блестящ дипломат, той тръгва да разнася Словото и вярата по диви, неизследвани тогава земи, сред езичници и невежи люде. <br /><br />Тогава Философът беше на 24 години, пише свети Климент. Царят свика съвета, повика и него и му рече: <br />-Философе, чуваш ли какво говорят агаряните против нашата вяра? Понеже си служител и ученик на Света Троица, иди и им се противопостави!<br />Като пристигна, агаряните бяха нарисували демонски образи отвън върху вратите на всички християни за поругание. И попитаха Философа: <br />- Философе, можеш ли да разбереш какво значи това? <br />А той отговори: <br />-Виждам демонски образи и си мисля, че вътре живеят християни, поради което демоните стоят отвън, понеже не могат да живеят с тях. А където няма този знак отвън, там демоните спокойно си живеят с обитателите на дома.<br />Според днешните ни мерки за човешките знания и възможности, бихме определили свети Константин Философ като гений. Но свърхчовешките му възможности, изумителната му памет и таланта бързо да учи чужди езици са дар Божий. Този велик дар той поставя в услуга на ближните си, в услуга на тези, които живеят в мрак и невежество. И езичници, и мохамедани, и евреи той оборва със силата на своето Слово, говорейки и пишейки на съответния език. <br />Когато беше във Венеция, против него се събраха като врани на сокол епископи, свещеници и монаси, подигнаха триезическата ерес и казваха: <br />- Човече, кажи ни, как сега си направил книги за славяните и ги учиш, когато никой друг преди тебе не ги е изнамерил? Ние познаваме само три езика, на които подобава да славим Бога в книгите ­ еврейски, гръцки и латински!<br />Философът им отговори: <br />-"Не вали ли дъжд от Бога и слънцето не свети ли еднакво на всички?" И въздухът не е ли еднакъв за всички? И как не ви е срам, като мислите, че езиците са само три, а на всички други народи и племена заповядвате да бъдат слепи и глухи? Бога ли си представяте немощен, че не може на всички да даде това, или завистлив, че не иска? Ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото ще говорите на вятър. Толкова например различни думи има в света и ни една от тях не е без значение. ... И тъй какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум; ще пея с дух, ще пея и с ум. Благодаря на моя Бог, задето повече от всички ви говоря езици; но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат... <br />Според една легенда, свети Константин, наречен с монашеско име Кирил, е сънувал азбуката. Буквите му се явили като нежни девойки, водени от най-голямата си сестра Премъдростта. Онова, което остава в моята славянска душа е фактът, че и двамата братя са се отказали от светската слава и богатства. Методий дори ние познаваме само под монашеското му име, не знаем истинското. Манастирът и чистия, несветски живот е дарил и двамата със силата да наложат новосъздадения език в Европа. Тяхната вяра и всеотдайност им е помогнала да победят. Затова ги славим и до днес !<br />Нека завършим с думите на папа Йоан Павел Втори : Основният критерий, вдъхновявал значителното дело извършено от Кирил и Методий, беше Християнската вяра. Културата и вярата не само не влизат в противоречие, но създават помежду си отношения, подобни на отношенията между дървото и неговите плодове. Културното наследство, завещано от Солунските Светци на славянските народи, беше плод от дървото на тяхната вяра, която те посадиха в своите последователи. <br />Поклон вам, първоучители славянски и небесни покровители европейски !<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-6615813432030131836?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-39976441857993832842009-04-14T23:15:00.000-07:002009-04-14T23:34:08.277-07:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SeV8HtcF0iI/AAAAAAAAAG0/SP5x5EHJ3-4/s1600-h/icon.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 280px; height: 159px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SeV8HtcF0iI/AAAAAAAAAG0/SP5x5EHJ3-4/s320/icon.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5324798606333825570" /></a><br />Велика събота, денят на мълчанието. Но и денят на очакването. Отминали са дните на съд, на страдания и мъчения, на страхове и надежда. Останала е само мъката, скръбта изпълва душите на Христовите ученици.<br />Христос е в гроба. Заедно с Него те погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти.<br />Вървели са след Него и са присъствали на всичките чудеса, извършени от Сина Божий. Благославяли са земята и са благодарели на небето за радостта да докоснат края на Неговата дреха. Бедните галилейски рибари са изоставили семействата си, забравили са роднините си, за да бъдат денонощно със своя Учител. Опивали са се от водата, превърната във вино на сватбата в Кана Галилейска. Прегръщали са възкръсналия Лазар и са хвърляли цветя и клонки под копитата на муленцето, с което техния Учител е влязъл в Йерусалим. И все пак не са слушали внимателно. <br />Оставили са го да умие нозете им на Тайната вечеря като се подсмихвали смутено, без да разберат огромното смирение на сина Божий пред човешката му природа. Не са изтълкували правилно думите Му : Истина ви казвам: един от вас ще ме предаде. Любимите Му ученици три пъти са заспивали, когато Той се е молел на Небесния си Отец да го отмине горчивата чаша и е плакал в Гетсиманската градина с кървави сълзи.<br />Не сме ли и ние невнимателни и небрежни в живота си като тях ? Нима разчитаме правилно небесните знаци, които ни се дават ? Смятаме за напълно заслужени победите, които завоюваме в живота си, защото сме се борили за тях и веднага след това ги хвърляме на боклука. Забравяме какво сме постигнали, заживяваме постарому, поддаваме се на предишните съблазни, които сме победили и разрушаваме живота си по своя воля, но виним небето за това ! Победите смятаме за заслужени, загубите са несправедливост, пратена ни незаслужено, не е ли така ? Готови сме да повярваме на всеки, който ни обещава здраве, късмет и лесен живот, макар да виждаме, че е мошеник. И обвиняваме онзи, който ни говори истината, който ни учи да сме смирени, последователни и внимателни. Който ни обещава не царството земно, а царството небесно, ако живеем праведно и чисто. Бързаме да получим богатствата си тук и сега.<br />-Толкова ли не можахте да бъдете един час будни с Мене ? - пита Христос любимите си ученици.- Душата ми е прескръбна до смърт.<br />Често подминаваме скърбящите, изоставяме самотните и нуждаещите се от помощ люде, защото просто нямаме сили и време да се занимаваме с чуждите страдания. Не е ли така ? Хиляди пъти сме изоставяли своите ангели- пазители, разплакани от делата ни, хиляди пъти сме преповтаряли грешките си, защото по-лесно е да заспиш и забравиш чуждото страдание, отколкото да съчувстваш и помогнеш.<br />-Ставайте да вървим ! Ето, предателят иде ! - казва Христос.<br />Но Неговите ученици и тогава не го разбират. Те чакат Царят йудейски, синът Божий да покаже на света своята сила. Не са подготвени да го видят изтезаван, окървавен, безпомощен и смазан. Не знаят как да опазят вярата си, когато онзи, в когото вярват увисва на разпятието. Дори самият Син Божий изплаква :<br />-Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил ?<br />Слаба е човешката ни природа, вярата ни иска непрекъснато потвърждение в живота, ненаситни сме в лакомията си да получаваме, трудно даваме без да искаме да ни се върне поне толкова, колкото сме дали.<br />Когато Христос издъхнал, земята се потресла, храмовата завеса се раздрала, гробовете се разтворили и телата на починалите светии възкръснали.<br />Но страхът прогонил вярата.<br />Да, всички ние чакаме чудесата тук и сега. Чакаме да получим богатствата си в този живот. Така и учениците на Христос са приемали думите му буквално, затова Неговата смърт ги потресла, обезверила и разгонила. Той не само не създадал вечното Царство, но и погинал като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той е безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. <br />Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.<br />Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. <br />Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. <br />Апостолите са се разпилели, не смеят да признаят, че са Негови ученици, крият се по ъглите. Да, човешката природа е слаба. Нека не бързаме да ги обвиним за слабостта им. Нека си помислим колко пъти през своя живот сме предавали приятелите си. Колко пъти нас са ни предавали ? <br />Преди години попаднах в зала за реанимация. Тишината беше оглушителна. Една майка вече втори месец живееше с дъщеричката си тук. Обличаше я, хранеше я, къпеше я, четеше й приказки и й разказваше за живота. Детето бе блъснато от камион на ъгъла, където преди седем години пак камион бе блъснал сестричката й и тя загинала. Странното съвпадение, отнело й едното дете и оставило другото в кома, изпълваше с надежда сърцето на майката. Тя вярваше, че малката ще се събуди, ще възкръсне и ще се върне в живота. Тя говореше убедено и усмихнато за това, което ги очаква в бъдеще. Нямах сили да срещна повече тази жена, потънах в моето нещастие тогава и дори не се поинтересувах по-късно какво се е случило. Сега вярвам, че момиченцето расте и поумнява в този свят, сред нас. Но тогава тази среща ме потресе и благодарих от все сърце на Бога, че ми праща изпитания, които мога да понеса. Такова изпитание като това на тази майка, не знам дали бих понесла!<br />Чакат и учениците Христови, и жените – мироносици, всеки в соя ъгъл, чакат изпълнението на думите Му. <br />Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.<br />Гробът е празен.<br />Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. <br />И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!<br />Иисус е обиколил подземното царство, разтворил е портите адови, носи ни Своето възкресение като победа на доброто над злото.<br />След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи "камък", който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него. <br />И все пак в деня на Възкресението Той се явява на Мария Магдалина, тя го познава, разнася вестта навсякъде, но учениците Му са слепи за Него. Едва когато сам се разкрива, те радостно коленичат. Едва тогава от очите им пада пердето на скръбта и незнанието.<br />- Мир вам !- им казва Той.<br />Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него..., но и за всички хора въобще, които... желали да видят Христа и да чуят Неговия глас. <br />Той беше в гроба с тялото Си, в ада - с душата Си, в рая - с разбойника, и на престола - с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем.<br />Мир вам ! Христос возкресе !- ще се поздравяваме радостно утре.<br />Воистина возкресе ! - ще отговаряме с думите на Мария Магдалина, казани на римляните, подавайки червено яйце. Кръгло и безкрайно като вярата ни в Него.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-3997644185799383284?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-12334080550042735332009-04-08T00:46:00.000-07:002009-04-09T04:46:43.772-07:00<a href="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SdxW3vGWDOI/AAAAAAAAAGs/G-VLcgjQyec/s1600-h/lazar.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 278px; height: 250px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SdxW3vGWDOI/AAAAAAAAAGs/G-VLcgjQyec/s320/lazar.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5322224375180954850" /></a><br />Беше болен някой си Лазар, от Витания, когото Иисус обичаше. Сестрите на Лазар изпратиха да му кажат: "Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!" А Иисус рече: "Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея син Божий." И престоя два дни в мястото, където се намираше. И каза на учениците си: "Лазар, нашият приятел, е заспал; но да отидем при него, за да го събудя." А учениците му рекоха: "Господи, ако е заспал, ще оздравее." Те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече направо: "Лазар умря; но радвам се за вас, че ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него и ще го възкреся." <br />Болестите и смъртта – страховете човешки. Колкото и напреднало да е човечеството, каквито и постижения да има в технологията и дори в космоса, човекът си е същество, изтъкано от страхове и най-големият е страхът от смъртта. Защото животът ни е единствен и неповторим, няма да имаме втори шанс, няма да можем в друг живот да избегнем грешките от този, няма да постигнем мечтите си в другия свят. Тук, в този, човек може да обиколи света, да преплува с лайнер океана, да посети непознати и далечни земи, да види далечни и непознати животни, да качи далечни и непознати върхове, тук, на тази земя, в този живот. И ето че едно човешко същество през всички тези столетия и хилядолетия е получило втори шанс. Лазар е възкръснал ! <br />Как бихме реагирали днес ? Днес лекарите и медицината вършат чудеса и спасяват дори отписани от живота люде, нали ? Казваме, че тези хора са се спасили по чудо. И как заживяват те, ако наистина смъртта е надникнала в очите им ? <br />Иисус е обичал Лазар по човешки, не като син Божий, а като приятел. Затова е скърбял за него също по човешки, както скърбим ние, хората, когато изгубим любимо същество. Но също така е тръгнал да изпълни мисията си на земята, знаейки Своята по-нанатъшна съдба. Мисията на Спасител.<br />Иисус дойде във Витания и намери, че Лазар е вече от четири дена в гроба. Марта го посрещна, падна при нозете му и каза: "Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми Лазар. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, ще ти даде Бог." А Исус й рече: "Брат ти ще възкръсне." Марта му каза: "Зная, Господи, че ще възкръсне при Възкресението, в последния ден." Исус й рече: "Аз съм Възкресението и животът. Само вярвай и ще видиш славата Божия!" А тя, като се затече, повика скришом сестра си Мария и рече: "Учителят е дошел и те вика." Мария, ученолюбивата Мария, която винаги сядала до Иисус и брат си, за да слуша притчите на Учителя, вярващата Мария, тази, която сестра й Марта укорява, че немари домашната работа, за да слуша и се учи, тази, която самия Иисус защитава, защото не само от хляб живее човек, а и от Словото Божие...тази Мария не повярвала на своя Учител ! Тя се усъмнила, че Той може да възкреси покойния й брат, тя притичала при къщовницата Мартя, за да търси подкрепа. <br />Наскоро гледах в новините по телевизията една, съсипана от скръб майка, чиято дъщеря беше зверски убита от влюбения в нея младеж, когото отблъснала. Тази жена каза следните прости и потресаващи слова : Аз не го мразя, няма да го прокълна, моето семейство има своя ангел-застъпник на небето. Но той е мъртъв, той е завинаги мъртъв !<br />Тази жена, чието дете беше грабнато от ръцете й в разцвета на силите си, в младостта и красотата си, не таеше нито злоба, нито жажда за отмъщение. защото знаеше, че убиецът е вече мъртъв за земята и за небето. Нейната вяра я крепеше и й помагаше. Тя имаше своето упование в страшната си мъка. <br />Двете сестри на Лазар, когото Иисус е обичал в живота си на земята, са я загубили.<br />Исус, като ги видя да плачат и дошлите при нея юдеи да плачат заедно с нея, смути се, просълзи се и - като че ли незнаещ - питаше: "Къде го положихте?" А това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Исус веднага им заповяда да вдигнат камъка. Сестрата на умрелия, Мария, му каза: "Господи, какво искаш? Та той вони вече; защото е от четири дни в гроба." <br />Това е другия наш, човешки страх, по-скоро ужас – тлението ! Със сърцето си го разбираме, но с разума не можем да приемем факта, че в утрешния ден може да сме само разлагаща се плът. Помня какъв див гняв ме обзе, когато гледах татко, все още млад, все още красив, с гарваново черна коса и леко посребрени слепоочия, с иронична усмивка на тънките устни, сякаш сега ще отвори присмехулни очи и ще ме разсмее. Не можех да се примиря с бъдещото му осъствие от живота и особено с тлението на човека, който ме е създал ! И въпреки годините, въпреки натрупаната мъдрост да речем, въпреки силната си вяра, същият гняв изпитах при смъртта на майка ми. „Та той вони вече...“,- казва любящата сестра Мария.<br />А Иисус й рече : "Всеки, който вярва в мене, и да умре, пак ще оживее. Само вярвай, и ще видиш славата Божия, защото за това дойдох - за да владея и над живи, и над мъртви." Мария му каза: "Вярвам, Господи, че ти си Син Божий, по свое благоволение въплътил се заради нас, та тия, които са в мрак, да видят светлина." Иисус издигна очи към небето и каза: "Отче, благодаря ти, че винаги ме слушаш; но това казах сега заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че ти си ме пратил." Като каза това, Иисус извика с висок глас: "Лазаре, излез вън!" И при този пресвят глас мъртвецът веднага стана, след като разкапващата се плът се обнови. Иисус им заповяда да разповият овързаните му ръце и нозе. А народът, който беше там, като видя това дивно чудо, всички като с една уста прославиха Бога и казваха: "Наистина Божий син е този!" И повярваха в него. <br />Хилядолетията не са променили много човечеството. Вярата винаги е свързана с материалното, не с духовното. Народът повярвал, защото видял. А какво правим ние днес? Какво правим, когато нашите близки се връщат към живота сякаш по чудо ? Заживяваме ли друг начин, ставаме ли други хора, променяме ли мисленето си ? Или си оставаме все тези земни, обвързани с бита си люде, които, за да добият богатство като Юда дори предават Спасителя си. <br />Чудото на Лазаровото възкресение пък, предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие . Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя. <br />Защото след като слави Иисус за Лазаревото възкресение, след като го посреща в Йерусалим като Спасител, размахвайки върбови клонки и пеейки : Осанна! След всичко това, същият този народ ще крещи :Разпни го ! И дори неговият най – близък ученик Петър ще се отрече от Него три пъти, докато пропее петела. А ученикът му Тома ще иска да бръкне в раните Му, когато го срещне вече възкръснал, за да се убеди в Божествеността Му.<br />Не сме се променили много през тези две хиляди години, все така сме лековерни и податливи на злото, все така искаме да бръкнем в раната на ближния, за да се уверим, че страда, все така се люшкаме между Осанна и Разпни го ! Но нека с възкръсналия Лазар да се зарадваме на пролетта, размахала уханни крила с цветовете на дъгата. Да се зарадваме, че сме живи, че слънцето ни гали, че очите ни се наслаждават на Божия свят. <br />Лазар - медоносна капка от Божията премъдрост! - казва свети Климент Охридски.<br />Лазар - извор на духовна благодат!<br />Станете и ходете !- ви казвам аз. Разповийте смъртните савани на омразата от себе си и се обичайте !<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-1233408055004273533?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-9742889780177501522009-02-25T21:06:00.001-08:002009-02-25T21:07:52.043-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SaYjhDfC2FI/AAAAAAAAAGU/n14U-EhcPFQ/s1600-h/prochki.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 120px; height: 128px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SaYjhDfC2FI/AAAAAAAAAGU/n14U-EhcPFQ/s320/prochki.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5306968261680879698" /></a><br /> <br /><br /><br />Колко време може да издържи цветето без живителния дъх на дъжда ? Колко време може да издържи живото същество без глътката въздух ? Колко време издържа човешкото сърце без благодатната целувка на Прошката ? <br />Представете си за миг, че никога няма да чуете смеха на приятеля, когото сте обидили. Че няма да прегърнете детето си, което сте нагрубили. Че няма да целунете сбръчканата ръка на майката, която сте изоставили. Може и да има люде, които прекрасно си живеят с грубостите и злобата, с клюките, злословията и презрението. Навярно на тях не им тежат изречените грозни думи и закани, не им пречат подигравките и ненавистта. Те, вероятно, се чувстват прекрасно, когато са потънали в дългове, алкохол, наркотици и безмозъчен разврат. Не страдат, ако децата им мизерстват, а любимите им хора са предадени и изоставени. Не им тежи гневът, който безмилостно изгаря душите и словата им. Такива люде често са болни, озлобени, изпити от жлъч, озверели, познавате ги, нали ? Срещате ги непрекъснато, блъскате се с тях в градския транспорт, разминавате се по коридорите, пътувате заедно в асансьора и неопростената злост поболява и вас, наравно с останалите.<br /> Това са непростилите и непростените, това сме всички ние, защото не сме познали благодатта на Прошката.<br /> "И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си... <br />Простички думи, но колко от нас ги помнят и изпълняват ? Прощаваме ли на длъжниците си или непрекъснато трупаме в сърцето си гняв спрямо тях. Защото чувстваме длъжника винаги по-долу от себе си, смятаме, че никога няма да изпаднем в неговото положение, няма да се провалим, няма да се пропием, да проиграем парите си, да се надрусаме, да...да изброявам ли още ? <br />....ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец", се казва в Новият завет. И още : "(прощавай) до седемдесет пъти по седем". <br />Колко прави това, изчислихте ли ? Да, това е, толкова пъти трябва да се прощава, но на другия, на длъжника, на приятеля, на близкия. Защото Бог прощава само на тия, които сами не си прощават.<br />Прошката е чудо, пише Грег Андерсън, което се получава от само себе си. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата. Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.<br />Лежах у дома, измършавял от рака, продължава Грег, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. " Грешах. В леглото, в което умирах, започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Представях си как на тези хора им се случва нещо хубаво; как имат това, към което се стремят. Виждах ги усмихнати, щастливи, доволени. И предлагах моята прошка с голяма искреност. Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване.<br />Освободете се чрез прошката! Оздравейте физически и психически !<br />Божието слънце грее и над добри, и над лоши. Топлият дъжд мокри и праведни, и неправедни. А благодатта на Прошката лекува не само душата, но и тялото. Защото злобата, ревността, завистта непрекъснато разболяват човека. <br />Слушали сте, че бе казано,казва нашия Господ Иисус Христос, - обичай ближните си и мрази врага си. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...<br />Ето тук спирам и се замислям. Защото виж как е казано : обичайте, благославяйте, молете се за тези, които ви проклинат, обиждат и гонят !Нима е възможно за обикновения човек да постъпи толкова добродетелно ? Да не отмъщава, да не въздава с равно зло, ако е вече обиден или наранен, да не постъпва с обиждащия, както той с него е постъпил, да не храни ненавист, да му прави добро...Господи !<br />Преди повече от десетилетие, в началото на деветдесетте години, пиян военен едва не уби скъп за мен човек. Той оживя като по чудо, върна се сред обичащите го и нашия живот се промени коренно. <br />Но тогава, докато заедно с приятелите денонощно бдяхме над него, докато плачех и се борех за оцеляването на семейството ни, на децата ни, докато следях възстановяването на моя близък, трупах огромен гняв и ненавист, огромна жажда за разплата. Сега вече не помня нито лицето на онзи човек, нито гласа му, но тогава, на разпитите и очните ставки се взирах в червендалестото, разплуто същество, което беше още младо, животът беше пред него, и...да, пожелавах му поне да го застигне това, което застигна нас.<br />После годините ни показаха защо ни е било изпратено това изпитание. Научихме се да ценим и малките радости в живота, да се радваме на слънчевото утро и морския залез, да обичаме безрезервно не само близките си, децата си, внуците, но и целия Божи свят, който е безкраен. Научихме се да прощаваме и да се смиряваме, защото за живия няма по-голямо благо от живота, нали ? <br />И все пак...не съм пожелавала злото на онзи младеж, не съм се замисляла за него дълги години, не знам дали е жив и какво прави, но да го обикна, да го благославям и да се моля за него...Май не съм достигнала дълбочината на Божията Прошка. <br />Прости им, те не знаят какво правят...<br />Онзи пиян военен наистина не знаеше какво е направил. Той нищо не помнеше, това още повече разраняваше оболялата ми душа. Терзаех се, че така и няма да разбере какво е причинил... Днес разбирам, че в мен горчилката не е изгребана докрай. Не знам как да го направя, вече минаха толкова години, може би ще мога...не да го обикна, но да се моля за него. И това е нещо. Не напразно тежките, човешки зависимости се лекуват първо с Прошката. Провинилият се тръгва да обикаля хората, които е обидил или излъгал, или ограбил, с покаянието започва лечението. Защото Прошката е истина и свобода. <br />Прости на себе си.<br />Прости на другия.<br />Прости на миналото.<br />Освободи душата си и върви напред !<br />Простете ми волните и неволни прегрешения...От мен простено да ви е...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-974288978017750152?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-33951114977352397822009-02-18T21:21:00.000-08:002009-02-25T21:09:06.438-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SZzsze0x1BI/AAAAAAAAAGE/Ht2lIuSGYLY/s1600-h/magicmirror%25204.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 217px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SZzsze0x1BI/AAAAAAAAAGE/Ht2lIuSGYLY/s320/magicmirror%25204.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5304374830327518226" /></a><br />Имало някога един човек, който тръгнал да търси щастието. Той знаел само, че то се намира там, където се докосват небето и Земята. Дълго пътувал. Пустините го изморили, острите кремъци на планините изранили нозете му. Оборил глава скиталецът и се замислил, защото все не достигал там, където небето и Земята си подават ръка. Когато и последните сили го напуснали, дрипав и унил, оборил глава. Сълзи на горест и отчаяние мокрели лицето му. Изведнъж почувствал нечие присъствие. Повдигнал уморено очи и видял пред себе си старец, чийто благ поглед вливал бодрост и успокоение у него.<br />- Защо скърбиш, синко? - попитал старецът.<br />- Търсех щастието, страннико - отговорил скиталецът.<br />- И къде го търсиш?<br />- Там, където небето и Земята се допират, но те никъде не се срещат.<br />- Небето навсякъде докосва Земята, синко, тя цяла плува в него и щастието е навсякъде, стига окото ти да не бъде сляпо да го види. Вглъби взор в себе си и виж, че то стои в тишината и те чака. Напусни прашните пътища и поеми пътя към самия себе си и ще видиш, че там, в светлата тишина на твоето аз, живеят заедно небето и Земята. <br />В светлата тишина на нашето „аз“ греят съзвездията от нашето детство, светулките от летните нощи. Приспивно бръмчи бабиното вретено, светят по страните ни уханните целувки на мама. Това е щастието на невинността, на незнанието и очакването.<br />Наистина щастлив е онзи, който не се оценява съобразно чужди съждения, а се възприема чрез вътрешните сетива като съдия на самия себе си, казва свети Амвросий. Понеже нито гони общественото мнение заради някаква награда, нито пък се страхува от наказание. <br />Следователно има щастие и в страданията, колкото и жестоко да ни се струва. Защото страдалия човек е милостив и намира често своето щастие като помага на другите страдащи. Щастието да цениш и да бъдеш ценен. Да бъдеш обичан въпреки несгодите, да споделяш с любов недоимъка, да благодариш за изгрева и залеза и да очакваш по- добро бъдеще, макар и потънал в мизерия. Защото щастието не винаги е в парите, не се купува и не се продава. <br />Макар че има люде, дето намират го намират именно там ! В големите измами, в продадените си идеали. Може ли да има щастие в злото, в желанието да властваш, да мамиш и убиваш ? Вероятно...Защото и големите злодеи на човешката история са били щастливи. Но тяхното мимолетно щастие е донесло само гибел на човечеството.<br /><br />Зова смъртта. На този свят съм сит :<br />достоинства – родено лицемерие,<br />нищожества, придаващи си вид <br />и гаврата с човешкото доверие,<br />и с чест удостоени подлеци,<br />и с девственост търгуваща нечестност,<br />и силата в ръцете на скопци,<br />и съвършенство в мрак и неизвестност,<br />и с вид на вещ, на сведущ глупостта,<br />и в глупост обвинена прямотата,<br />и творчеството с вързана уста,<br />и истината в служба на лъжата.<br /><br />Отдавна бих напуснал тази кал,<br /> но, друже мой, за тебе ми е жал.<br /><br />Говори се, че този сонет на Шекспир предхожда по време прочутия монолог на Хамлет : Да бъдеш или да не бъдеш. Всъщност нищо ново под слънцето, вековете и прогреса не са променили човечеството. То е все така покварено и омерзено в жадното търсене на лесно щастие.<br />„Единствено демокрацията има право да напише на своите сгради :Свобода, Равенство, Щастие“, пише френския философ Робер Мисраи. „ Очевидно е, че днес това не е осъществено, продължава той, но това не е възражение срещу демокрацията, а посочване на бъдещите пътища за нейното усъвършенстване. „ <br />„Ние смятаме тези Истини да са самоочевидни, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от техния Създател с определени неотнимаеми Права, между които са правото на живот, правото на свобода и правото на щастие) —се казва в Декларацията за независимостта на САЩ.<br />Мисля си например, добавя блогър в Интернет, че ако това беше записано в нашата Конституция или пък действително представляваше някаква ценност за нас, дали щяха да се случат следните неща:<br />— Децата в детските домове, освен нахранени и облечени, да бъдат отгледани като истински хора, готови да търсят щастието си, щом станат пълнолетни граждани.<br />— Гражданите да живеят в хармонична среда и запазена природа, защото въпросът не е в парите или в курортите, а именно в щастието на гражданина ;-)<br />Всеки човек има своя собствена представа за щастието: за едни то е удовлетворението от постигането на някаква цел; за други то е любовта, приятелството, уважението, материалните блага; за трети то е в задоволеността от живота. Има и хора, които смятат, че човек е щастлив поначало, че животът е щастие.<br />Защото животът ти е даден, ти не си го създал, той теб е създал. Затова и вярващият сутрин благодари на Бога за щастието да отвори очите си все още в този свет. Тук, в живота, където са неговите близки, където той диша в копнеж <br />Щастие е да имаш хубав дом, децата ти да са здрави и нахранени, светът около теб да е мирен и предвидим.Други обаче, намират своето щастие в кризите, в противоречията, в сблъсъците на идеи и идеологии. Според Робер Масраи в исторически, политически или икономически план, кризата като най – крайно събитие се явява сериозен и опасен сблъсък. Кризата изправя индивида пред смъртен риск, пред бунт или поне пред една обикновена, сърдечна криза. <br />Тя налага на човека и труден избор. Да се хвърли в промяната със своите сили, разум и талант. Или да се свие зад някой ъгъл на историята, опазвайки себе си и семейството си за по – добри дни. Да се сниши, да се смали и да изчака бурята да отмине.<br />Наричам щастие, заявява Робер Масраи, опита от съществуването. Щастието обозначава форма на съществуване, в която личността не е вече разпръсната или раздробена, а единна и независима. Насладата от съществуването не е абстрактна. Естетична или интелектуална, насладата от живота се подхранва от великолепието на света, когато възприемането му е споделено. <br />Значи, щастието все пак, независимо от радостта, която дава самотата на великите гении, е споделяне. Сподели радостта си от нежното цвете, сподели възхитата си от бурното море, сподели възторга си от първия сняг, споделяй и обичай, може би тогава ще си щастлив.<br />Душа, ядро на моя свят греховен,<br />душа, метежен пленник на нощта,<br />ти изнемогваш, мреш от глад духовен,<br />пилееш се във външните неща.<br />Ти, гостенката, пръскаш щедри средства<br />за този мой, наемен дом, без смут<br />натрупваш ти за червея наследства,<br />от теб добити с непосилен труд.<br />Расти, душа ! Граби от днес нататък<br />от тялото усещания ти.<br />изчерпвай всяка радост без остатък,<br />живей в разкош, но външно не блести.<br /><br />Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.<br />Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-3395111497735239782?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-52180841696114676642009-02-11T01:15:00.000-08:002009-02-25T21:09:38.032-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SZKX6HjwHuI/AAAAAAAAAF8/suwo6XpSsrM/s1600-h/4697.0.nejnost.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 214px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SZKX6HjwHuI/AAAAAAAAAF8/suwo6XpSsrM/s320/4697.0.nejnost.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5301466736085704418" /></a><br />Защото Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него. Както очите ни се отварят всяка сутрин за светлината на света, така и сърцата ни още от люлката, та до гроба всеки Божи ден се отварят за любовта. Но човешката любов е егоистична, себична и често пъти безпощадна. Свободната воля често ни води по пътеките на злото до бездната на отчаянието и любовта се изражда в омраза, омерзение и ненавист. <br />„Който много люби, много страда и трябва да му се прощава. - пише Яворов на своята любима Мина.- Аз бих желал целият ми живот да беше един спомен за теб и цялото ми същество – само една мечта все за тебе. „<br />Ако разгледаме тази негова страст днес, в нашето съвремие, то трийсет и няколко годишния поет едва ли би бил приет добре в обществото с непозволената си любов към шестнайсетгодишната девойка. Реакцията към него не би била по-различна от реакцията на тогавашната, богата и известна фамилия Тодорови, които не са искали да го допуснат дори на погребението на тяхното дете. И все пак, тази именно страст, тази неосъществена любов даде на българската поезия най-прекрасните стихове, нали ?<br />„Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение с Бога.- пише поета.- Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое божество, на което тя се кланя в живота. И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми.“<br />Дарът на любовта е особено нужен на поета. Защото отваряйки прозорците на душата си, той отваря и сетивата си към Отвъдното, непознатото, към демоните на смъртта и саморазрушението. И макар че Любовта е по-силна от смъртта, болката, страданието по недостижимата любима е непоносимо бреме дори за богоизбраните. А Яворов несъмнено е бил белязан от Бога с дара на любовта и на поезията.<br /><br /> Душата ми е пленница смирена,<br />плени я твоята душа! - пленена,<br />душата ми е в тихи две очи.<br /><br />Душата ми те моли и заклина:<br />тя моли; - аз те гледам; - век измина...<br />Душата ти вълшебница мълчи.<br /><br />Душата ми се мъчи в глад и жажда,<br />но твоята душа се не обажда<br />душата ти, дете и божество...<br />Мълчание в очите ти царува:<br />душата ти се може би срамува <br />за своето вълшебно тържество.<br /><br />"Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм". Тези думи на свети апостол Павел макар и обърнати към Бога и Божията любов, са думи човешки и ние, човеците, ги разбираме като свои. Защото душа, лишена от любов, е мъртва. Пусти са словата, вдъхновени от омразата. Дори в мъката има любов, дори в смъртта се ражда възкресението.<br />„И когато аз се опомних, пише в дневника си Яворов след смъртта на Мина.-и повярвах, че ти си загубена на земята вече за мен, аз се спрях и попитах : Къде сега ? За кого сега ? Аз никога не те погледнах с окото на мъж.<br />Ти ме попита веднъж защо те любя.<br />И аз не знаех защо.<br />Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.<br />И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех чрез тебе.“<br />Странно признание на мъж, който определя себе си като грешник и вероятно наистина е бил такъв. Девствената му любов към твърде рано починалата девойка, остава в известен смисъл единствена в живота му и той я противопоставя на другата, земната, плътската любов, която коства и творчеството, и живота му. Любов, пламнала над един гроб, любов, възкръснала от една смърт, обречена любов !<br />„Стоят двама на двата бряга на една река.- пише Лора, другата жена в живота му - Под двама разбирайте, двама влюбени. Мостчето, което ги дели не е опасно,но е неприятно за минуване. Тя е загледана в неговите чудесни очи и е готова не само мостчето, но и през реката право да мине. Но той не се затичва към нея, не му и минава през ум да го направи, а я вика сама тя да дойде. Е, кажете ми, ако бяхте жена, какво бихте казали, ако всички, които срещнехте по пътя, бяха такива ?“<br />Каква е тази любов, обсебила душата на една красива, интелигентна и необикновена жена, която тя предлага, изправена на гроба на съперницата си ? Тя знае, че така цял живот ще се бори с един призрак. Това е неравна борба, винаги в полза на неземната, на спомена. Откъде черпи самочувствие, та оставя нетърпението да измести съчувствието и иска отговори там, където поета задава все още само въпроси ?<br />Какво носи тази жена на оболялата душа на поета ?<br /><br />Душата ми е стон. Душата ми е зов.<br /> Защото аз съм птица устрелена,<br /> на смърт е моята душа ранена,<br /> на смърт ранена от любов.<br /><br /> Душата ми е стон. Душата ми е зов.<br />Кажете ми що значат среща и разлъка?<br />И ето аз ви казвам: има ад и мъка -<br /> и в мъката любов !<br /><br /><br />Миражите са близо – пътят е далек.<br /> Учудено засмяна жизнерадост<br /> на неведение и алчна младост,<br /> на знойна плът и призрак лек...<br /> Миражите са близо – пътят е далек:<br />защото тя стои в сияние пред мене,<br />стои, ала не чуе кой зове и стене,<br /> тя – плът и призрак лек !....<br /><br />Можеш да имаш дар несравнимо по-голям от дара да възкресяваш мъртви, казва свети Йоан Златоуст, да даваш зрение на слепите и да вършиш всичко, което са правили Апостолите. Кой е този дар? Любовта! И продължава : Нека се постараем да придобием този дар - нека започнем да се обичаме един другиго: тогава никой няма да чувствува нужда от нищо; тогава всичко в живота ще бъде леко; тогава всичко ще свършва с успех. <br />За жалост, природена сестра на Любовта е Ревността и нейната гореща злъч понякога унижава и унищожава нежната красавица, подвластна на Бога. Твърде земни сме ние, хората и Ревността е наша, човешка рожба.<br />Яворе, пише трескаво Лора, ако не бързаш за обяд, ела след свършването на заседанието към ханчето.<br />Приятелю, добавя друг ден тя.- ще отида сега веднага в ханчето. Когато излезеш от театъра, върви по шосето, ще ме срещнеш на връщане към края на пепиниерата...<br />Неделя заран<br />Страх ме е, че ще ми се сърдиш, но аз искам да те видя непременно тази сутрин.<br />Ти трябва да дойдеш, защото денят ще ми е изгубен.<br />Сряда заран<br />Ще се помъча да ти внуша днес да мислиш за мене...<br />Грешката беше в това, че те обичах твърде много...<br />Какво се е случило между двамата влюбени е тяхна, вечна тайна. Не е наша работа да любопитстваме дали тази жена е била нещастна и слаба или този мъж е бил самовлюбен и жесток. Дали тази необикновена, неспокойна душа е търсила само и единствено при поета покой и щастие, което той, за жалост, не е могъл да й даде. Или просто две надарени същества са се вкопчили в смъртна хватка, в любовен двубой, чиито изход е само смъртта.<br />Няма нищо вече от теб- пише Лора- Нищо – в никое писмо....Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе...<br />Не ние, земните човеци имаме право да съдим двамата, отнели по собствена или не воля, своя земен живот. Това е работа на Небето. Ние не сме съдници, но ние сме тези, които с възхита четем и препрочитаме днес най-прекрасните стихове за любовта, писани някога по нашите земи. Вдъхновени от Любовта. Защото, по думите на свети апостол Павел, Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада" <br /><br /> Две хубави очи. Душата на дете<br />в две хубави очи -музика- лъчи.<br />не искат и не обещават те...<br />Душата ми се моли,<br />дете,<br />душата ми се моли !<br />Страсти и неволи<br /> ще хвърлят утре върху тях<br />булото на срам и грях.<br />Булото на срам и грях<br /> не ще го хвърлят върху тях<br />страсти и неволи.<br />Душата ми се моли,<br />дете,<br />душата ми се моли...<br />Не искат и не обещават те !<br />Две хубави очи. Музика, лъчи<br />в две хубави очи. Душата на дете.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-5218084169611467664?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-88235531406057838102009-01-23T08:42:00.000-08:002009-02-25T21:09:45.177-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SXnzvN_FmfI/AAAAAAAAAFU/NGNVNSULnFU/s1600-h/Bashtata1.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SXnzvN_FmfI/AAAAAAAAAFU/NGNVNSULnFU/s320/Bashtata1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5294530829484399090" /></a><br />Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Простички думи, като всичко, което ни е оставил нашия Господ Иисус Христос. И още същата тази нощ на Тайната вечеря, любимите му ученици и бъдещи апостоли, го предават. Макар че са искрени в думите си :Ако потрябва дори да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе.<br />Да положиш душата си за своите приятели...<br />Приятелите от детството и младостта, шумни, пъргави, усмихнати, пъргаво изкачват стълбата, вземайки по няколко стъпъла наведнъж. Надничат зад ъгъла с пръст на устни, готови да прихнат, докато ти се чудиш как да ги оправдаеш пред класната за бягството от час. Първата цигара, първата глътка алкохол, първата любов, всичко това споделяш първо с приятеля. Той е винаги до теб, когато трябва да излъжеш родителите си, той ти подава ръка, когато си се провалил и светът сякаш се е срутил отгоре ти. Той още от пуберитета замества родители, учители, близки, той е всичко, всичко, което имаш в живота, докато в ушите ти шуми парада на младостта ! Готов си да положиш не само душата, но да дадеш и живота си за него. Истината обаче е, че ти не знаеш още цената на човешката добродетел, не знаеш и кои са точно тези добродетели, не знаеш цената на душата си и на живота си. Сутрин слънцето огрява лъчезарната ти усмивка и това си е негово задължение. То е тук да свети и топли заради теб, заради твоите приятели, заради вашата радост и разбирателство. Не е необходимо да правиш никакви жертви, животът е прям, пътят е светъл и прав, а хората около теб те обожават. Това е младостта.<br />Добрият и истинският приятел остава завинаги, независимо от всички обстоятелства, пише тийнейджър в Интернет. Понякога приятелската връзка е толкова хубава и чиста, че може да се сравни с любовта. Приятелството е душевно привличане. То прилича на красива ваза, в която има букет цветя, подарени в знак на обич и вярност. И ето как завършва есето си този младеж: Един човек, който казва, че ми е приятел, никога не трябва да взема публично страната на неприятелите ми- без значение дали съм прав !<br />Някога Джек Керуак е влязал в затвора, защото заедно с приятеля си от детинство прикрил улики за убийство. Убиецът бил именно този негов приятел, а Керуак се опитал да му помогне. Тримата били неразделни в купоните, веселбите и бунта си срещу обществото. Бийт поколението претендираше да е либерално, свободно и отдадено на любовта, не приемаше войните и нравоученията, пиеше, пушеше трева, любеше се, както намери за добре. В един момент един от тримата пирятели се оказва убиец и то на своя любим, неразделен другар, на своя любовник. Керуак застава на негова страна, това ли е то : да положиш душата си за своите приятели ? Или, както категорично определя момчето във форума : приятелят никога не трябва да взема страната на неприятелите ? И кои са приятели, кои – неприятели ?<br />Днешният динамичен и комерсиален свят ни дава възможност да осъзнаем какво е значението на думата приятелство, пише друг форумец. То може да се опише така : Приятелството е бисер на морското дъно, години са нужни да го откриеш, а само секунди, за да го загубиш. В ученическите години е по-лесно да откриеш човек, който да умре за теб или да влезе в ада. Едва в по-късен момент от живота си ние помъдряваме и оценяваме приятелите си, едва тогава откриваме значението на думата. Приятелството е умение да споделиш болката си или разочарованието си и да я разбереш у човека до себе си.<br />Наистина огромна трябва да е любовта, щом полагаш душата си за приятеля. Тази любов е пред всичко доверие. Твоята душа е отворена, доверява се на другия, неговата също. Така изграждате стената на своето приятелство, в която се разбиват житейските бури и утихват ураганите на злобата. Но дали винаги е така ? Не те ли поглеждат присмехулно през рамо приятелките ти ? Не се ли посмихват след теб ? Една дама в български сайт за приятелството споделя : За да спечелим истински приятели, е необходимо да съблюдаваме следните основни принципи : винаги да бъдем усмихнати, да показваме веселия си нрав, чувството си за хумор, никога да не отправяме критики, защото по този начин рискуваме да засегнем нечие достоинство, винаги трябва да изслушваме другите, да показваме искрената си заинтересованост към тях, да бъдем толерантни, винаги да ги подкрепяме и никога да не предаваме доверието им.<br />Но липсата на критика не е ли предателство спрямо доверието на приятеля ? Ако най-близките не му показват неговите недостатъци, тогава какво биха направили враговете му ? Кажи ти моите кривиц, казва в писмо дякон Игнатий, па да се поправим. Защото всеки бърка, па не може сам да се съвземе, продължава Апостолът на свободата ни. На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.<br />Защото няма любов по-голяма от тази, да положиш душата си за своите приятели. От тях очакваме да ни обичат дори когато бъркаме, нали ? затова са приятели. да ни защитават, когато ние не можем. Да бъдат до нас, когато страдаме. И се обиждаме, ако ни критикуват, ако се опитват да ни помогат в слабостта ни. Психологът Ханс Селие споделя : Колкото силно жадуваме за одобрение, толкова се ужасяваме от неодборението. Лесно е да имаш приятели, когато си млад, тогава и любовта и приятелството са завинаги. нито за миг не можеш да допуснеш, че след пет, след десет години ще се срещнете случайно може би, ще се поздравите и няма да има какво да си кажете. Вие, дето не сте се разделяли за повече от едно нощ в младостта си.<br />В заника на живота почти не ти остават приятели. Децата са пораснали, внуците са отлетели и ако е останал някой до теб, той наистина е положил душата си за вашето приятелство. Той се е появил, когато разочарованията и болката то битието са станали непоносими и някой е трябвало да разтовари това бреме от раменете ти. Може да е бил любим човек някога, може да е бил съпруг или съпруга, но всъщност това е твоят приятел, докато смъртта ви раздели.<br />Дори мрака да пълзи навън, дори гъста, жълто-кафява мъгла да наднича през прозорците, той ще запали светлинка. Светлината на една свещ, разпръскваща студа и тъмнината, светлината на своята любов, на положената за теб душа. Защото наистина няма любов по-голяма от тази, да положиш душата си за своите приятели.<br />Абе дявол да го вземе, пише в романа си „По пътя“, споменатият по-горе Джек Керуак, не мислите ли, че трябва да приемаме всичко за хубаво, че няма абсолютно никаква полза да се тревожим и всъщност трябва да проумеем от какво значение би било за нас да разберем, че наистина и за нищо не се тревожим.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-8823553140605783810?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-65017391195501743982009-01-23T08:36:00.000-08:002009-01-23T08:37:46.044-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SXnyUAvoSeI/AAAAAAAAAFM/ikxR7H6wrHU/s1600-h/kachta1.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SXnyUAvoSeI/AAAAAAAAAFM/ikxR7H6wrHU/s320/kachta1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5294529262561806818" /></a><br /><br />МЛАДЕНА ВЪРВИ ПО ПЪТЯ...Босите й пети тупат бързо и равномерно.Смътна сянка на уплаха преминава за миг през сърцето й...Младена МИСЛИ:<br />„Там е царевичната нива....“<br /> Там, между свиленокосите кулени я чака орисаната й, човешка съдба.Може да се върне, но мислите я теглят, викат я напред по пътя на спомена...тихичък ужас весело пощипва нозете й. Шумоли топла прах .Златни мушички светкат в бистрия въздух. Дългият ден гасне щедро, красиво. Цяла огряна от залязващото слънце, Младена стои и мисли. Дълбоко, с женската си интуиция, успяла да спаси нищожна част от душата й през дългите години на труд, тя разбира, че ще продължи, ще върви, ще види, ще чуе...<br />Мигът замръзва във въздуха. Звънва тишина. Неподвижност. Спира пукота на царевичните стъбла, раздалечавани от сълна ръка. Спира и Младена. Спира времето. Две лица в замръзналия свят наоколо. Две съдби....<br />........МЛАДЕНА И ГЕОРГИ СЕ СРЕЩНАХА ЗА ПЪРВИ ПЪТ САМИ край тази нива. Младият мъж протегна към момичето два млечни мамула и зъбите му млечно лъснаха в усмивка. Прошумоля тих ветрец.Младена протегна ръка и жилавите му пръсти щракнаха около тънката китка. Така я заведе у тях.<br />Тя влезе спокойна, съвсем не уплашена, усмихната. Слисаната й бъдеща свекърва изпусна дървената лъжица, с която бъркаше качамака. Замириса на изгоряло. Влизайки след Младена, Георги сниши глава. Къщата-плетенарка беше строена според ръста на старите. За коравият, мургав момък тя стана вече ниска и тясна.<br />Тримата замряха с неподвижни погледи.Младена вдигна очи към бъдещия си мъж, Георги забоде своя в пръстения под. Сред одимената стая, белите нозе на момичето искряха като две буци сирене. Устата му сладостно се напълни със слюнка. Той преглътна незабелязано.<br />- Марш! Вън!- кресна в този миг майка му. Крясъкът се откъсна от гърлото й като граблива птица, готова да забоде нокти в младото, спокойно лице насреща й.Георги излезе и дръпна Младена след себе си.<br />- Иди си дома, рече той, - И кажи на бащу си, че подир неделю правим сватба. Айде!<br />Нищо не помрачи ведрата лъчезарност на Младена през тези две седмици. Нито побоя, който трябваше да изтърпят с майка й, нито тежката работа в полето, с която я натовариха смръщените й родители, нито злостните погледи на комшийките, нито приглушения кикот зад гърба й.<br />Бъдещата й свекърва по цял ден обикаляше селото да разправя, че не я ще за снаха! Не подмина никого, дори побърканата си братовчедка и глухия раздавач.<br />Защото имаше тъмни думи около бялото лице на Младена, думи за мъже и те не даваха мира на старата, ядяха я отвътре заради нейния Георги. Не я свърташе в къщи, заряза си домашната работа, скара се със сина и мъжа си, подлудя. <br />А всеки ден Георги причакваше Младена в царевичака с топлите мамули и без да спира дори, загадъчно усмихната, тя ги поемаше, преплитайки пръсти с неговите. По-долу бързичко ги хвърляше, защото зад завоя я чакаше майка й и до къщи я блъскаше в гърба, убедена в тайните им срещи, но без да смее да ги залови.<br />В началото на първата седмица, Георги събра другарите си и до края на определения срок вдигнаха в дъното на двора едноетажна постройка с коридор и стая. Сложиха вътре легло, маса, печка и няколко стола. Горният праг на вратите си беше според ръста на младоженеца.<br />Вечер, щом свършеха работа, заслушани в лютите викове на старата, изпиваха по две котлета вино. Никой не обели дума. Само бащата на Георги, седнал на прага насреща им, се подсимхваше под гъстите мустаци, пощипвайки космите на здравата си гръд.Такива си бяха в рода: космати, черни и кокалести.<br />Мъжете тръгваха по тъмно. Навън, пред портите стояха жените и бабите. Изпращаха ги с мълчаливи погледи. И шепот....<br />Тънкият кръст на Младена, леката походка и неизменната, ласкава усмивка събираха бабите край дуварите. Кукумявчени очи зорко следяха всяка сянка под прозореца й нощем. Нищо не видяха, нищо не се случи освен, че две от стариците умряха. Камбаната ги изпрати с тежки, бавни, камбанни слова, отмерящи дългия ден.<br />Погребенията, сватбите и кръщенетата съставяха единствените забавления на село. И някой побой в кръчмата. Домашните крамоли не влизаха в сметката, бяха си ежедневие. <br />Мома като Младена рядко се появяваше. Другите си бяха моми като моми. Едри, гърдести, тежки, прилични една на друга като любеници. А пред нея мъжете омекваха, укротяваха се. Някои се опитаха да я крадат. Тя не се даде. Но имаше един, дето си заряза дома, остави жена и дете и даже, казваха, бил се обесил ли...или просто умрял в други земи. <br />Беше левент мъж, другоселец, с особена хубост. Брада и мустаци не красяха гладкото му, момчешко лице. Гласът му не гърмеше нагоре-надолу из улиците. Работеше кротко, без викове и караници, а вечер сядаше пред къщи и плетеше рибарски кошчета за мъжете и малки кошнички за жените. Понякога шареше весели свирки за децата. Не го обичаха, но го търпяха. Рядко се запиваше в кръчмата и тогава пак не беше като другите. Не се караше, не налиташе на бой и не посягаше на жена си у дома. Седеше на прага, загледан в небето, докато заспи с бистра усмивчица на лицето.<br />Срещна веднъж Младена и се поболя. Не го спряха ни жена, ни дете. Нощем обикаляше около къщата й, денем я причакваше и пресрещаше. Казаха ли си нещо, никой нищо не разбра. Побеля момчешкият перчем за дни, хлътнаха младите му гърди. Младена не смееше да се покаже навън, а баща й до късно седеше пред портата, палейки цигара от цигара.<br />Другоселецът събра една нощ всички шарени играчки, всички свирки, плетеници и кошници, всичко изработено от леките му пръсти и изчезна, хвърляйки във всеки двор по нещо. Само Младенини подмина. Пътят го грабна и отнесе. Жена му се прижени, детето го забрави, но бабичките още си шушукаха по опашките за хляб, щом Младена се зададеше с бялото си лице, тънката снага и веселата усмивка.<br />От тогава баща й нямаше мира. Не я пускаше никъде сама и ката ден ги отупваше с майката за всеки случай. Иначе той беше весел човек. Обичаше да пее като пийне. И хубаво пееше, и с никого не се караше напразно....<br />......СПРЯЛА НА ПЪТЯ , МЛАДЕНА ВИЖДА БЕЗ ДА СЕ ОБЪРНЕ онази, другата Младена назад зад себе си.Седи на малката пейчица пред портата, огряна от умореното, вечерно небе. Не подозира за своята посестрима и тъжно й става наМладена-пътницата. Мисли. Защо е така? Защо? Това ли е?...<br />....В последните дни на втората седмица, Младена започна да се заседява навън. Очите й топло галеха гъвкавата, котешка снага на пътя, който се изтягаше през нивите и изчезваше през хълма в синевата. Дълго не откъсваше поглед от него, присвила зеници.<br />- Младено! Скоро да съ приберъш! Бащу ти шъ ти строше ногье! Чуеш, Младено? Младено!<br />Без да пророни дума, Младена се прибираше.<br />Съботата на втората седмица Георги зверски ритна портичката и също изрева името й, но победоносно. В падащият мрак зад него се клатушкаха другарите му. Бащата излезе, удариха длани, надигнаха кани с вино и на другия ден вдигнаха сватбата. Тримата мъже, баща, син и сват, се харесаха, та виното тази година свърши по-рано от друг път.<br />Че пиеше Георги, пиеше. Че я побийваше понякога, ей-така, по бабешки съвети, побийваше я. Но не от това я болеше, защото не туй му беше кусурът. Работлив беше Георги и от нищо нямаше страх. Дворът им- подреден и пълен със земни благини. Къщичката, галена от обичливата ръка на Младена, грееше цяла. И тази гиздавост разяждаше езиците на селските жени. Чистотата се смяташе за порок, понеже издаваше мисъл за плътта и срамните й желания. А плътта на Младена, ухащото й на чистота тяло, дори когато натежа от бременността, си остана гиздаво, лъхащо прохлада и в най-горещите дни.<br />Друг, друг беше кусурът на Георги. Добра дума не се отронваше от устата му. Как не се мъчи Младена, как не се опитва да разчупи горчивата костилка на душата му. Не и не!<br />Потъмня светлата хубост на младата жена, сведоха се лъчистите й очи, напукаха се белите пети, стопи се слънчевата усмивка. Скъп беше на ласки Георги, тежък.<br />Младена роди първия си син. От тъмно до тъмно се навикваха със свекървата през двора. Не се погаждаха как да го гледат. Едната отвиваше, другата завиваше. А детето все ревеше. Пък в неделята, изкъпани и сресани, временно помирени, подмишкосали мъжете си, снаха и свекърва отиваха на хорото. Стояха настрана и гледаха. Мълчеха. Мъжете поемаха към кръчмата. Единствен Георги позволяваше на своята Младена да влезе с него и да изпие една лимонада. Старият харесваше снаха си. Приятно му беше да си каже приказката с нея, да поседне вечер под астмата пред къщичката на младите. Нито веднъж младата жена не повиши глас да го овика, нито веднъж той не й се скара, по жена си викаше от сутрин до вечер. Затова щурееше старата, затова пустосваше и на всеки разправяше, че Младена е вещица-омайница. Чакаше я да роди женско чедо, та да се сбъднат думите й.<br />Младена спеше лошо, отслабна, повехна. Само понякога, в топлите утрини, когато малкият още придремваше в количката до нея, а тя заливаше мръсното бельо и пелените с гореща вода и тежко търкаше с домашния сапун, нещо дръпваше очите й нагоре към бистрото небе и надолу, по пътя, изчезващ зад хоризонта.<br />След това бебето се събуждаше и подивялата от умора млада майка го друсаше из двора в раздрънканата количка.<br />Младена и Георги имаха и други деца. Роди се и чаканото женско чедо. То беше мургаво и кокалесто като двете си братчета, на за зла радост на свекървата със странно различни очи. Едното оченце с дълги, руси мигли и вита веждичка гледаше с ласкавия, небесен поглед на майката. Другото, дълбоко и тъмно мереше с бащиния, суров поглед под тежката, затворена вежда. Тогава всички повярваха, че Младена е вещица-омайница и невестите престанаха да се спират на приказки с нея. Тя се затвори в къщи.<br />Георги построи още две стаи, после баня според новата мода. Купи крава и овце. Единствените спокойни часове на Младена бяха, когато извеждаше кравичката на паша. Рядко се налагаше да вика по нея или да я гони из полето. Беше кротко животно, единствената й дружка. Вървейки след нея Младена или предеше, или четеше, или двете придремваха на сенчица. <br />Родителите на Георги обичаха по-големия син, а тези на Младена-малкия. В неделя и празници се надпреварваха кой да даде повече левченца на любимеца си. Те пък криеха съкровищата си из стаите и се дебнеха един друг. От момиченцето никой не се интересуваше. А самото то, заядливо и изпълнено с невероятна енергия, се караше с всички, биеше братята си, посягаше дори на майка си. Не беше дете за ласки. Страх имаше само от баща си.<br />Младена копаеше и редеше голямата градина. Освен доматите, пипера и лозницата, след смъртта на свекърва си, тя огради къщите с тъмни чемшири , а вътре пося и насади пъстри лехи с ярки, весели цветя.<br />Нито едно от децата не взе сините очи и бялото лице на майка си, само едното оченце на дъщерята понякога напомняше за някогашната Младена. Никое нямаше ведрата усмивка и леката походка. Самата тя ги забрави. Сега ходеше тежко, тромаво като всички селски жени. Снагата й се разду и напълня неимоверно от лошата храна, лошата вода и лошите думи. Нежната извивка на стъпалото и тънкия глезен се скриха и снишиха.<br />... МЛАДЕНА ПЪТНИЦАТА ВИЖДА СЪС СЪРЦЕТО СИ как другата Младена задъхано шари из двора с патравата походка на дюстабанлийките. Вижда избелелите очи и изтънялата плитчица на косите й, някога буйни и тежки като ръкойки пшеница. Болка рязва гърдите й. Поема дъх и бистрия въздух звънва ласкаво из кръвта й. Това ли е тя? Защо е така? Защо? Това ли е?<br />....Месо семейството ядеше само на големи празници и когато си идваха децата от града. Те пък от своя страна, повели снахи и зет, се срамуваха от теснотията на бащината къща. Затова рядко се вдигаха да дойдат. Щерката се ожени първа, още неизкарала гимназията, макар че беше добра ученичка. Не се свъртя на село, но единствена тя дълго целуваше майка си при пристигане и плачеше на изпроводяк. Мъжът й беше военен, обикаляха страната, докато се установиха край морето. Пишеше по някое писмо отвреме-навреме, но с години не се виждаха. Едно пътуване струваше куп пари.<br />Синовете, затворени и тежки, с коли и къщи в града, освен редовната си работа, въртяха и частна търговия. Трупаха имот и самочувствие. По-малкият, Младен, обичаше да попийва, пушеше все вносни цигари и доста си поживя като ерген. Всяко лято скиташе с приятели и компании по морето и се ожени много късно, според разбиранията на баща си и цялото село. Взе си младичка жена, момиче почти. Тя се гнусеше от чаршафите и чиниите на майка му. По цял ден миеше и переше, когато се излъжеха да дойдат на гости. <br />Но миризмата на овце си оставаше. В лютите зими Младена гледаше новородените агънца в кухнята при себе си, под кушетката, на топло. Радваше се на крехката им, бебешка безпомощност.<br />По-големият, Георги, не близваше алкохол и в живота си не беше палил цигара.Освен къщата и колата, той имаше и вила извън града, а също голямо лозе и големи вноски за децата. Братята не се много погаждаха и рядко се засичаха на село. Избягваха да си говорят.<br />Жената на Георги дойде само един път. Не повтори повече. Самият той със слизането от колата, се хващаше на работа. Мълчаливо и сръчно връзваше, копаеше, чукаше, стягаше и боядисваше до здрач. А вечер, седнал пред портата до късно съветваше баща си как да живее. Дядо Георги кимаше с глава и не смееше да запали вечерната си цигара.<br />Само че това бяха редки мигове. Иначе старите си живееха сами. Младена ставаше рано, приготвяше закуската, слагаше боба да ври на котлона и изкарваше кравата. В неделя палееше печката и месеше пита. Майсторка беше, макар снахите й да намираха маджите й тежки и мазни. Люти. Дядо Георги ги харесваше, скрил в себе си убеждението, че младите непростимо са си изнежили стомасите. На седемдесетте си и пет години още въртеше педалите на старото колело и беше ходил на лекар веднъж, когато ядоха с бабичката купената от магазина, отровна създърма.<br />Старецът падна на оседмесетата си година. Нещо то сецна в кръста, после пък краката отказаха да го слушат. Едвам го дотътряха, проклетите, до кръчмата неделно време. Винце вече не пиеше. Само ракийца и то в празник. Иначе с нея вечер си мажеше изкривените пръсти и схванатия кръст. С нея на село лекуваха всичко вътрешно и външно. Така си беше. Така си отлетяха годините, стопиха се....<br />...И ЕТО, В ТОЗИ МИГ ТЕ ПРЕМИНАХА ПРЕЗ КИПНАЛАТА КРЪВ НА МЛАДЕНА с плавността на две крачки от младите й нозе. Не се обърна, но знае, че са там, зад гърба й, вижда ги...<br />Спряла сега, лека и щастлива, тя мисли. Пътят се извива под нея, гъделичка петите й, тегли очите й, вика я. Неизминатият път, чиято тиха песен толкова утрини я мамеше отвъд хоризонта.<br />Насреща, в царевичните ниви, я чака младият Георги.И Младена чака. Две замръзнали, застинали лица. Две съдби.<br />Може да започне отово и тя започва.Тръгва. Върви бързо, бързо, нозете й весело целуват топлата пръст, радостни със своята лекота. Гъвкавата талия описва красиви дъги в чистия простор. Слънцето позлатява снагата й. Косата й е заплетена от нежни, звънливи нишки. Златното момиче. Приказките. Чува как младият мъж тича и чупи стеблата с отчаян пукот.<br />-Няма да ме стигне, няма...<br />- Няма, Младено, няма...<br />Младата жена се засмива. С онази изгубена през годините усмивка.<br />- Не бързай, Младено, недей...<br />- Няма да бързам, няма...<br />- Недей, Младено, недей...<br />Тя не спира, не протяга ръка, не поглежда мъжа в царевицата. Отминава.<br />-Върви, Младено, върви...<br />-Вървя, не бързам, вървя...<br />Нещо в нея се скъсва. Плисва светлина. Нозете й летят като криле на птица. Макове и синчец се люлеят пред очите й. Пеят. Тя поглъща света с ненаситността на новородено. Песни, песни навсякъде.<br />За миг спира да поеме дъх. И си спомня как дъщеря й пищеше, теглейки я за дрехата, давеше се, тръшкаше се в прахта с новата си рокличка. Пищеше непрекъснато, без причина, от злоба и инат. Младена яростно я откъсваше от себе си и я хвърляше в чимшира. Малката оставаше там с часове, докато заспи, уморена от толкова рев.<br />-Върви, Младено, върви...<br />- Вървя...<br />В гърдите й нещо се затъркаля, заблъска, зазвънтя, откъсна се и полетя навян. Младата жена запя. Никога в живота си не беше пяла, не беше се смяла с другарки, не беше пътувала, не беше споделяла болки и радости. Нищо в живота си не беше решавала сама.<br />-Вървя, не бързам, вървя...<br />Край пътя, над големите дървета, редом с Младена бърза реката. Бърза бъбрива и пенлива, лакома за събития и хорски съдби. В една от старите върби запява авлига. Жената намалява ход. Разлива се успокоена и голямата вода. Младена бавно, в упоение се съблича и все така бавно, пропита от хладна, синя наслада, влиза в нея. Съблича се не крадешком, а спокойно, без да бърза и без да се оглежда.<br />След това продължава, освободена от игото на тежките дрехи, носейки младото си, гладко тяло като награда. Наближава краят на пътя.<br />Пред Голямата порта я чака младият стопанин с тъжните очи. Защо тъгува? Не бива, не бива. Той умря отдавна. Не живя дълго. Грях имаше към него Младена. Грях в ранното моминство. Но сега идва, освободена от греха, заплатила за всичко. Мъжът се усмихва, кимва...Усмихва се и Младена и това е красиво в бистрата тишина. Той протяга ръка с писана свирка. А свирката сама свири. Леко, весело, чудно! Златна пътека, слънчева песен...<br />После и той остава след нея.<br />-Върви, Младено, върви...<br />Насреща й идат нейните мъртви. Очите им галят, устните казват неказани думи.<br />-Хубава си, Младено, хубава...<br />- Хубава съм, хубава...<br />Струи светлина, капе от лъчистото небе златен дъжд. Диша се леко, свободно. Младено вижда огромно поле, окосено и росно. Ухае на билки и прясно сено, на лято и метличина. Майка й и свекърва й седят на ниски столчета и предат златни нишки. Златиста паяжина се люлее във въздуха. Шарени вретена бърмчат в пъргавите пръсти. Бръмчат вретената, звънят пажините, пеят жените. Люлее се цялото поле. Като бели езици светят в зелените му, дъхави пазви спретнати огньове. Там са баща й и свекър й. Замахват със златисти секири като светкавици и ухаещите пънове безшумно се разцепват. Гледа ги Младена, гледат я и те и се усмихват, усмихват...<br />Нещо звъни, шушне, шумоли. Щурчета, весели детски душички...И те я гледат с мъничките си, кръгли очета. Трият крачета и пеят. Добро е, добро...<br />ЛЕНИВО ЛЯГА ОГРОМНА ТИШИНА....Стаяват се всички. И сянката на уплаха преминава през гърдите й.<br />- Ти ли си Младена?<br />- Аз съм, аз...<br />Погледнаха я, усмихнаха се. Засмиват се всички пак, звънва бистирят въздух, залюляват се хора и треви. Сърцето я заболява от красота, очите я смъдят от светлина. Кимнаха й.<br />- Не, не си ти, не си. Друга е, друга...<br />- Друга коя?<br />- Друга Младена, Младено...<br />И всички кимат и нежно я галят с очи, и мило й става като ги гледа...<br />- Друга е, друга...<br />- Друга Младена, Младено...<br />Среща другата по обратния път. Вижда лицето й и пак диша леко, спокойно. Дълбоко, далече се плиска реката. Младена усеща белите езици на огньовете в полето. Потъва в тишина и тъмнина. Топло... Някой диша до нея...Добро е, добро...<br />Нищо друго не усети....<br />...ДЯДО ГОГА СТРЕСНАТО отвори очи. Слънцето грееше в лицето му по най-необичайния начин. Седна в леглото и се огледа.И разбра защо е така.Просто беше закъснял тази сутрин. Когато бабата го будеше, слънчевите лъчи още не стигаха до леглото и лицето му.<br />После осъзна и кое го беше събудило. Навън, в оборчето, спокойно, но упорито мучеше кравата. Бабичката се беше успала. Ядоса се.<br />- Дадем ти ребра гяол, Младено!<br />Никой не му отговори. Необичайна тишина лежеше в къщата. Не се чуваше тропане на чинии, не се долавяше сладкия, сутрешен мирис на бобец и пържени яйца. Не шуртеше вода и не се носеше из двора гласът на бабата да пустосва кокошки и крава. Кипна му на дядото.<br />- Младено, ей, Младено!<br />Нямаше отговор. Беше тихо.<br />- Дадем ти млако гяол, да ти дадем!- ругаеше под носа си той за разсънване и „добро утро“. Без да погледне към другия край на леглото, старецът с поскърцване и попъшкване размърда кокали из двора. Чула познатото хлопване на външната врата, кравата спря да мучи и търпеливо зачака. Чакаха и кокошките, дотичали до мрежата, разделила тяхнното царство от съблазните на градината. Но не така търпеливо. Кокоша им работа! <br />Бабичката, обаче, не се виждаше никъде. Ядът на стареца растеше и след като нацепи дърва и напали печката, което също не му беше работа, тръгна да я търси. Нито за миг не допусна, че е още в леглото. Съвсем случайно забеляза скупчената й до стената дребна фигурка и слисан замря с цепеница в ръка.<br />- Младено!- рече.- Чуеш, Младено!<br />Шумно хвърли дървото под печката. Нищо, нито звук. Гледайки успокоеното й в съня лице, старецът се разядоса вече не на шега. Бутна я. Стори му се необичайно хладна и мека, та преди да я блъсне втори път, изненанадано се втренчи в лицето й.<br />- Младено, що праиш, узел та гяол? Я са дигни!<br />Отпуснатотот тяло на бабата се стегна чак, когато наистина здравата я разтърсваше и хем хълцаше уплашено, хем трепереше, а сълзите бяха на очите му. Само дето хич не му се вярваше, та си даваше кураж с викове:<br />- Кравата мучи, кокошките и они са гладни, па и я, чуеш, Младено?!<br />Внезапно очите й го погледнаха с младия си, весел израз. Дядото стреснато подскочи и кой знае защо още повече се уплаши.<br />- Печка съм запалил!- вбеси се той. Толкоз по му растеше ядът, колкото повече му беше страхът.<br />-Йощ не съм закусил! Чуеш?<br /> Обвинението я удари в лицето и то за миг остаря, съсухри се и се примири.<br />- Божъ, Гога, куде сум била! Божичко!<br />- Куде си била? У одър, куде...-мърмореше, успокоен вече дядото, намествайки се удобно на стола за обичайната закуска.<br />Замаяна, стресната и засрамена, бабичката изглеждаше още по-мъничка. Една шепа човешки вълнения. Беше се стопила с годините. Угаснала беше Младена.<br />-А! Кажи, де! Куде?<br />- Боже, откуде мъ върну!<br />- Откуде? От оной свет?<br /> Дядо Гога си резна доматче, сипа си ракийка, а малко след това получи и своите сутрешни пържени яйца. Но вместо да хукне да храни кокошките, вместо да издои и изведе кравата, баба Младена седна на отсрещната страна на масата и подпря брадичка. Гледаше объркано и подплашено,та съвсем заприлича на непослушно дете. Сините й очи светеха на почернялото, сбръчкано лице, необичайно живи и млади.<br />- Баш от там, от оной свет мъ върну, бех си тръгнала, отивах си. Гога, толко убаво беше, много убаво, божичко!<br />Дядото сладко цокна ракийцата и каза, без да смее да я погледне:<br />- Айде, Зоица цел час реве, чуеш ли? Едни глупосте с теб.<br />- Пък то, друга Младена била. Пак Младена, ма друга. Срещнахме съ наобратно. Не я знам, не е наша.<br />- Рекох ли нещо? Беж, къ си проста? Узел та гяол!<br />- Не беа гяоли, други беа, и мама видех, и тате, и твоите. Ама добри, Гога, убави...<br />Гореща мечтателност просветли погледа й. Беше някак срамно за гледане, сякаш разголи внезапно интимни места от тялото си.<br />- Млъч, къ съг чъ та убием! Сбърка съ на старос!<br />- Не знам кви беа, не знам.- тихичко вече си мърмореше бабичката като покорно излезе навън и денят си потече, както обикновено.<br />Баба Младена умря наколко години след този сън. Пак така си заспала, ама дядото не успял да я събуди. Той я преживя с пет години. Продаде кравата и телето, които имаха тогава. Остави си само кокошките, за да има с какво да посреща децата, ако рекат да го видят. Не отиде в града при синовете. Известно веме живя при щерката. Не беше лоша тя, добра домакиня беше и му готвеше по селски манджите. Весела женичка израстна и като те погледнеше с тези различни очи, сърцето на човека сладко примираше. И с мъжа й, бивш военен, старецът се разбираше, ама не стоя много. Върна се на село, заживя сам.<br />С една каручка разнасяха безплатна храна за такива като него, дето не можеха сами да се грижат за себе си. Храната беше предостатъчно и разнообразна, та от обеда на стареца му оставаше и за вечеря. С кокошките някак се оправяше, макар че от година на година намаляваха. Не му и бяха нужни. Но градината запустя. Доматите и пипера изгоряха, гроздето подивя, лозницата се разрасна върколашки, разкриви се, а плодът стана кисел, зъл. Чимширите и цветята се изгубиха, изсъхнаха, само тук- там избуяваше по някой тъмен храст като забравен кичур на олисяло теме.<br />Дядото не си взе друга бабичка да го гледа, въпреки съветите на комшиите и синовете си. Човек по-лесно свиква със самотата, отколкото да си промени навиците. Тежък старец беше.<br />Последата седмица преди да умре той отслабна, стопи се. Усещаше нещо, изгуби апетит, а и да заспи не смееше. Идваха в съня му неговиге другари, мъртви отдавна. Викаха го от портата, чукаха с пръсти по прозорците, бързаха. Ту на риба го викаха, ту някой покрив да стегнат, ту царевицата да копаят. Нетърпеливо думкаха по вратата, ходеха пъргаво из стаята, мира не му даваха. Надигаха котлета с вино, със здравец закичени, припрени, както винаги. А Гога хем знаеше, че са умрели, хем бързаще да им отвори, хем не можеше да се помръдне от леглото. Така се мъчеше цяла нощ, без да мигне.<br />Дотегна му и се оплака на съседката. И тя стара жена, с голяма челяд. Беше пъргава и дръжелива като неговата Младена. И от магия разбираше, и баеше, и уроки лекуваше, ама никой вече не я търсеше. Нямаше урочасани на днешното време.<br /> -Стой, - рече му комшийката.- иде ли ти Младена?<br />- Що?- не разбра дедо Гога.- Коя Младена?<br />- Твойта, твойта Младена иде ли ти на сън?<br />- Не, нема я Младена.- поклати глава той.<br />И се замисли. Бабата чакаше, чепкайки тихо бозавата тазгодишна вълна.<br />- Не, не я видох. Ей така идеа, ама Младена....не. Що?<br />- Ако я видиш, за тебе е дошла. Съг не бой съ. Щом я нема, нъ ти е времъ. Имаш йощ дни.<br />- Имам, а?<br />- Имаш, имаш, не бой съ. За Младена мотри, она кът дойдъ...<br />- Не, немаше я, не.<br />Категорично тръсна глава дядото и се прибра. Пийна си ракийката, па си легна. Срам го беше да признае, че вече втора нощ не смее да затвори очи и лампата му свети до сутринта.<br />Така, на запалена лапма посред бял ден то намери момчето, дето разнасяше храната и веднага изтича при фелдшера. Но дядо Гога нямаше нужда от фелдшер. Нито от доктор, нито от никой. <br />Тази нощ Младена се беше върнала.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6199522905963965692-6501739119550174398?l=maiadineva.blogspot.com' alt='' /></div>Maia Dinevahttp://www.blogger.com/profile/03875246973235593794noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6199522905963965692.post-39827173691552432142009-01-03T23:37:00.000-08:002009-01-06T06:08:04.318-08:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SWNltVP5EqI/AAAAAAAAAFE/SmP9aJl8vP4/s1600-h/Untitled-Scanned-12.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 220px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_ro5XxDIxias/SWNltVP5EqI/AAAAAAAAAFE/SmP9aJl8vP4/s320/Untitled-Scanned-12.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5288182216935412386" /></a><br /> Момиченце се родих. Кукличка. Златокосо, синеоко, бяло. Градско чедо. Малко расло на село. Всъщност не се усещам добре нито там, нито тук. Пухче някакво. В полето само ми е хубаво като дъщеря на дърветата, слънцето и тревите.<br />Старата къща се рони. мирише на прах и дюли. Дюли, забравени отдавна върху червясалия, скърцащ гардероб. Спя на железен, стар креват с огромни табли, рисувани гондоли, лебеди и месингови топки. Не бързам за никъде. понякога ми става неспокойно, но не си обръщам внимание. Нощем се услушвам в разните шумове. Лае куче. нощният кучешки лай звучи зловещо. Чувам и човешки звуци. Гласове или стъпки. Плаша се. Изтръпвам, услушвам се. Излишно- нищо не може да ми се случи. Тук нищо особено не се случва, освен да умре някой стар човек от смъртта си или някой заклет пияница да се удави в реката.<br />Знам,че след два- три дни ще цъфне сестра ми. Доста дълго ме оставиха сама.<br />Е, ще трябва да посрещна кака ми, няма как ! Човек се примирява с близките си и дори започва да ги харесва, щом са далече. Домиляват му. Нещо като носталгия.<br />Добре, стига офлянкване ! Трябва да се приготвя за посрещането. Да измета двора, да измия прозорците, да изпера и изгладя чаршафите. Не се научих да пера като хората. Все го претупвам, пустото му пране, та вечно нещо боядисвам в бързината. Сестра ми е виртуоз. Пере бавно и старателно, търка, нервите да те хванат.<br />Наоколо кънти от слънце, небето сияе. колко много цапаме ние, хората. Всичко мърсиме, състаряваме, захабяваме. Мръсотия навсякъде и то сътворено от мен. ще се пръсна от кихане, носът ми се поду, горкият. Отиде ми хубостта ! Листата на домати те в градината не мога да забърша, с извинение.<br />На мене въобще ми е чудно, че маминка и какичка ме оставиха толкова дълго време сама. Не че ми е зле, но чакането е неприятно. Тази вечер ще се вдигна и ще отида в града. Ще гледам някой филм, ще отида на ресторант и ще се прибера с такси. Не че съм заритала за всички тези удоволствия, но много евтино ще излезе на моите почивката ми. Мама ми каза да не се грижа за нищо, да почивам и се възродя като феникс от нервите си. Под което разбирам намек за финансова подкрепа.<br />Ослепително слънце. Уличката блести под него до самия си край. Оттам идва сестра ми. Виждам я ясно. пълничка, но стегната, спретнат, чиста. Оглежда се любопитно и гнусливо. Впрочем, може би бъркам. Може би не е гнусливо, а само любопитно. Така, както съм седнала, пред краката ми падна жълто листо. Първото, жълто листо за тази година. Сестра ми ме видя, спря за миг и забърза. Бледа е. Би трябвало и аз да се затичам насреща й. Правя го. Няма да ми се счупят краката.<br />-О, не ме целувай ! Мръсна съм, направо от влака. А в автобуса пък беше такава прах...! Много си почерняла. Цялата мириша на влак !<br />-Аз пък мириша на кокошки.<br /> И я целунах. Видях отблизо очите й- неспокойни и бягащи. Усмихна се.<br />-Ето моите покои, скъпа, заповядай ! И се чувствай като у дома си.<br />Тръгва из двора. Ръцете й късат листа. Доматите ми !<br />-Голям двор. Ти ли си ги поливала ? Пътувах ужасно. Адска жега и толкова хора.... Друсаш се, друсаш, друсаш ! Безкрайно ! Има и кокошки ? Носят ли яйца ? Мога ли да направя някакъв сладкиш ?<br />- Аз ги гледам. И пера, и готвя, и чистя.<br />Тя се смее. Става все по-сладка, неописуема като в детството. Виждам я в къщата. Всичко й харесва и аз започвам да мисля, че това не е моята сестра, че са я подменили. Но е остаряла, с лош цвят на лицето, торбички под очите и много бели коси, които не бях забелязала до сега. Сигурно и аз я тревожа покрай всички други. <br />-Имаш ли телевизор тука ?<br />-Сигурно има, не помня. Е, разказвай, как е София, преместила ли се е ? Децата как са ? мама ? Носиш ли ми клюки ?<br />Ходя подире й. От дете обичах да я дразня така- тя си вършеше работата, а аз ходех подире й и я тормозех.<br />- Слава Богу, тази вечер има интересна серия. Семейна история, но много хубаво направена. Ти не гледаш ли телевизия ?<br />- Гледам кокошки. Вечер се разхождам. Реката гледам, луната...<br />- Това там кухнята ли е ? Струва ми се, че бих легнала и не бих станала. Ужасно съм уморена.<br />- Ами постой при мен. Ще ти олекне.<br />- Дошла съм не да стоя, а да те прибера.<br />Подреждам масата под ореха. Сядаме и гледаме слънчевия залез.<br />- Мама как е ?<br />- Мама е най-добре от всички, мен ако питаш. Ще ни надживее, както надживя татко. Тя е лесна. Цял живот боледува и цял живот някой е длъжен да я гледа. Мъжът ти се обажда. Казах му, че си тук. Ще те потърси.<br />Изплю проклетото камъче ! затова е дошла да слухти тук и да злобее. Ама няма да се ядосвам. С него аз приключих окончателно. Когато отидох да живея при него, не ми повярваха. Майка ми се изсмя, баща ми изобщо не обърна внимание, не му беше до мене, достатъчно грижи имаше със себе си. После двамата се харесаха, не оставаха трезви никога, когато татко благоволеше да ни дойде на гости. И накрая ме пъдеха, за да не им развалям пиенето. Сестра ми по това време не говореше с мен. А ние скитахме из провинцията, разнасяхме изкуството по студените и мръсни селски салони и аз преживях всичко, което може да преживее една жена от един мъж. Каквото и да значи...това.<br />Дотук ! Баща ми умря, любимият ме напусна, какво повече ?<br />Дете не успях да износя. Не ми беше до това. Като помисля, май за нищо не ме бива.<br />- Тук се спи чудесно. Ще видиш. Не ти ли се доспива вече ?<br />Гледа ме като прозрачна. Не ме вижда.<br />- Вие разделихте ли се окончателно ?<br />- Да. нали всички го предсказвахте ? Само на татко не му пукаше. Те си се харесваха с любимия. Чашката ги свързваше.<br />- Защо го наричаш така ?<br />- Как ? Любимия ? Защото е мой любим, много ясно .<br />- Омръзнахте ми всички, остарях, погрознях, подивях от вас- деца, мъже, бащи, майки, сестри ! До гуша и е дошъл този живот, поне пари да имах, а то и там сме....<br />- А така ! Не може да бъде, подменили са те, това ти ли си ? Моята умна, изпълнителна, преуспяваща, давана за пример сестра ? Шашкаш ме, нали успяваше във всичко ?<br />- Аз и тук смятам да успея. Хич не вярвам на нервното ти разстройство. При първата любовна история, която засучеш и ще се оправиш. Нервно разстройство!<br />- Нямам такова.<br />- И аз това казвам. Искам да разбера как ще живеем по-нататък, защото много ми става. Сега аз тичам от къщи при майка и от майка- в къщи. Там готвя, тук чистя и обратно. При това знаеш колко е придирчива. Цял живот ми е пълнила главата с оплаквания и вайкания и аз, глупачката, вярвах от все сърце, че е нещастна жертва. Е, татко умря. А тя награби мене. Ти беше най-удобното средство за мъчение на татковото място- провинциална актриса, любовник, с когото открито живееш, пътуващи, скандални, бездетни и какво ли не още. Скарате се, аз тичам. Ти се тровиш, аз тичам ! Не разбирам защо все аз трябва да съм на топа на устата. Омръзна ми всичко. Така че и с теб няма да се церемоня. Уморих се.<br />- Споко бе, како ! <br />Разцелувах я . Тогава тя се разплака. конвулсивно някак, мъчително, като човек, който не е свикнал да плаче. Оставих я и отидох в тоалетната. По-точно, нужник, на двора, до него се стига по бетонна пътечка. Като се връщах, видях, че сестра ми седи неподвижно под ореха. Очите й бяха мъртви и вкаменени. дожаля ми за нея. От дете понякога замръзваше така, с очи замрели в някаква точка. И да размахаш ръка пред лицето й, няма да забележи. Баща ни казваше в такъв случай : „ Сестра ти се зачая...“Негов израз.<br />- Да вървим вътре. Нали искаше да гледаш някаква серия по телевизията ? Успокой се, моля те, че на какво прилича това ? Две луди на едно място.<br />Погледна ме и се засмя. Обхвана ме сладко спокойствие. Мързелива сладост, от която ти отмаляват коленете. Телевизорът бръмчи, лампата мижи, огромна нощ навън. Нищо не й пречи, ни шум, ни светлина. Удрят се в нея и тя ги поглъща. Нощта, искам да кажа.<br />Лежа и поглеждам през мигли. Не съм сама. Там е седнала сестра ми. Гледа телевизия и плете. Ще спя спокойно. И нищо няма да ме буди, никаква мисъл, никакъв спомен. Под клепачите ми остава образа й с ръце, отпуснати в скута и очи далече-далече.<br />Събуждам се от миризмата на палачинки. Толкова е хубаво ! Палачинките са семейна традиция, както лошия сън на чуждо място и вярвам, че тя ще го спомене.<br />- Много лошо спах, не съм свикнала в това легло... На прозорците няма пердета и тази луна...<br />Изобщо ние имаме много традиции в нашето семейство. Жените, искам да кажа. Вземам книгата до главата си. Няма за къде да бързам, мога изобщо да не стана.<br />На вратата се чука и влиза сестра ми.<br />- Много лошо спах, не съм свикнала в това легло...А и тази луна...Защо нямаш пердета на прозорците ? Защо се смееш ?<br />- А ти защо чукаш ?<br />Тя ме гледа неразбиращо.<br />-Много спиш. Аз не можах.<br />-Знам.- промърморвам.<br />Тя не ме чува.<br />-От въздуха ли, от тишината ли...<br />-Сигурно от новото легло....<br />-Възмръсничко е тук.- казва гнусливо. - Не мислиш ли ? Ще ставаш ли ? Време е.<br />-За кое е време ?<br />Тя не отговаря.<br />-Не бързам за никъде.<br />-Сънувах много сънища, странни...<br />-И аз сънувам. Цветно при това. Като лудите, нали си чела в дебелите книги ?<br />-Хайде на закуска ! Има палачинки. Стига мързел ! Добре си живееш, няма що, да можех и аз така да си почивам.<br />-Кой ти пречи ? Особено тук. Защо прави палачинки ? Можеш да се излежаваш, да си четеш, можем чудесно да си почиваме двете. Пълно бягство.<br />-Ще изстинат палачинките, казах ли ти ?<br />-Разбрах с носа си.<br />Излизам да се мия на двора. Обичам да се развявам по нощница. Дразнех всички в къщи. Баща ми не. Той ходеше по бели гащи, а аз по нощница и щом се звъннеше на вратата, пращахме мама или сестра ми. Баща ми стигна до там, че казваше :“ Дигни телефона, аз съм гол. „<br />-Защо се смееш ?<br />-АЗ ?<br />-Време е за покупки. Доколкото успях да разуча шкафа и хладилника, ти си главно на яйца и вино. Ходиш ли изобщо на пазар ?<br />-Да. Ходя. За хляб. Чакам на дълга, дълга опашка.<br />-Вземи, моля те, торбата и обиколи селото. Аз ще изгладя през това време. постарала си се да почистиш,но в прането и гладенето...хич те няма. Само си размазала мръсотията. А гладенето...<br />-Ненавиждам го от душа и сърце. Това е твоята стихия-дом, семейство и бит. Слава Богу, разбрах, че си дошла, мислех, че са те подменили.<br />-Знам, че ненавиждаш, знам всичко, знам ви вас, великите бохеми, ти и татко ! Само че трябва и да се яде, нали ? А на мен вече ми е нужно спокойствие, тишина искам !<br />-Спокойствие и тишина тук, колкото искаш. само не ги нарушавай ! Но ти си свикнала на друго....Баня, топла вода, пералня, сушилня, миялна, чисто бельо, ухаещи чаршафи, добра храна. Аз не мога да ти предложа такива неща. Иди на курорт, на санаториум, на хотел...Там пък ще ти липсва домашния уют, нали ? Не си лесна....<br />-Права си. Човек сам си създава и удоволствията, и неудобствата.- и се засмя. Олекна ми. Както беше потеглила, не знам до къде щяхме да я докараме. Ужасно е заприличала на мама.<br />-Ще отидеш ли за хляб ?<br />-След малко.<br />-Мразя твоето „ след малко „!Обикновено то значи никога и аз свършвам работата.<br />-Е, стига вече, де ! Обличам се. Излизам. Върлувай из къщата, горкото ми къще, върлувай, колкото щеш !<br />Оставям я седнала край масата, с ръце в скута. Странен навик. Не съм го забелязала до сега.<br />-Кафе има в нощното ми шкафче !- викам през оградата. Мисля, че ме чу. Неспасяемо прашната, моя стаичка с проядените от молци пердета и скърцащия гардероб...леле ! Осигурила съм на сестра ми достатъчно работа до вечерта. Моята стаичка, ухаеща и тиха... Нищо, ще се върна. Не вярвам да ме чака за обяд. Ако ме чака, толкова по-зле за нея.<br />В автобуса мога да си отдъхна. миризма, друсане, но сама. Ето го и градът. Сив, грозен, мръсен, съвсем като истински. Влизам в най-луксозното заведение. Днес ще съм само луксозна. Новият хотел- като всички хотели. Мрамор, мокет, магазинче. Запазвам стая.. Това е изненада за мен, става ми весело. Я, гледай ти какви номера може да върти моя милост ! <br />Изпращам телеграма на сестра ми от рецепцията. Сама да си прави покупките. Така й е орисано. Донасят ми цигари. И парче торта. Леле, много е диетично !<br />От терасата на стаята си виждам реката- бавна, ленива, допада ми ужасно. Сладострастна. От едното любопитство дойдох тук, стая като стая. Кафяви тапети, атлаз по леглото, и той кафяв. Банята в по-тъмно, шоколадово кафяво, с вана. И топла вода. Големи, кръгли огледала в бежови рамки. Пълня ваната. Чак сега разбирам от какво съм се лишила на село, с чешмата на двора и душчето във вонящия клозет до кокошките. Ще се цивилизовам. И едно приключение мога да си позволя, лечебно е. дори препоръчват.<br />Има още телефон и телевизор. Богатска работа. Усещам, че огладнявам. винаги, щом отида на чуждо място ме хваща глад и жажда. Майка ми изпадаше в отчаяние. В къщи можех да не ям с дни, но отидехме ли на гости, ела гледай ! Тя се държи превъзпитано и хапва само някоя и друга хапка. Европа ! А аз омитам чинията, пресягам се към нейната и окото ми вече в десерта. Изяждам и моя, и нейния. Понякога и този на сестра ми, защото тя подражаваше на майка и почти нищичко не хапваше. Най-напред я излагах аз- лакома, непослушна и във вечен конфликт с другите деца. Биех се най-дивашки, обичах да заповядвам. Към края на вечерта пък баща ми се напиваше и не искаше да си ходи. Беше подигравчия, оставаше, докато свърши пиенето и докато се заяде с някого. Обикновено с домакините. С годините престанахме да излизаме заедно. баща ми си скиташе на една страна, ние със сестра ми- да друга, а майка – в къщи.<br />Стоя на прозореца. Гледам. Какво правя тук ? Къде да ида ? В тихата къща вече е сестра ми. Пак думи, разговори, обяснения. Тя по-рано не говореше толкова. Мълчеше и наблюдаваше. сега не мога да я спра. <br />В София ? Да се върна ? Там е майка с нейните болести, диети, проблеми, оплаквания. Боли ме главата. това не е добър симптом, лошо е, много лошо. Ще ми се завие свят, ще ми прилошее, ще се задуша, ще ме свие астмата...Пак лекари...<br />Защото съм глупачка, затова ! Ще се разходя, ще си купя книги, ще обядвам, ще спя. Имам цял ден. И цяла нощ. Най-неприятна е нощта на чуждо място. като дете не исках да си затварям очите, защото под клепачите ми играеха някакви черни точици, които ме плашеха.<br />Денят успях някак да утрепя. Чака ме по-тежкото – вечерта. Обезателно русо, русо момче, обезателно.<br />Така си и знаех. Черен и пиян ! Все такъв ми е късмета.<br />-Мога ли да седна при вас ? <br />-Не ! <br />-Я, много гордо ! Е, що ? Що, питам ?<br />То няма и нужда от отговор. Мъжището само си сяда. И ме зашеметява с дъха си. Дебел, пък и фиркан- не ти е работа ! Чудесно се уредих ! Хак ми е, защото си го търсех.<br />-К,во ше пием ?<br />Не отговарям.<br />-Мооого гордо ! Неприятен ли съм ?<br />- Вървете си, ако обичате.<br />-Кажи, кажи, дразна ли та ?<br />Мълча си.<br />-Начи съм неприятен...кажи нещо лошо, кажи нещо мръсно, ше се чупа...<br />-Моля Ви, оставете ме на мира...<br />-Гордо, гордо ! Кажи сега, че съм педерас, кажи нещо обидно. Кажи „педерас“ и ше си хода. Така обичам, айде, де !<br />Ще ме фрасне, та няма да мога да се събера после. Иди се оправяй ! Ама че тъпа идея-да вечерям сама в провинциален ресторант. Ако се огледам, сигурно няма друга сама жена на маса. Бих си тръгнала, но любезният другар ме спира с ръце и крака, а келнерът го няма.<br />-Айде, разкарай се, педерас такъв ! Айде ,чупката ! Казах нещо, марш ! Досажда ли Ви ? Той е всеизвестен досадник. Вие не сте оттук, нали ? Разкарай се, ти казах, марш, да те няма ! Дамата не е сам, разбра ли ? Ей-сега ще си отиде, не се безпокойте. Безобиден е, но нахален и като не го знаеш...плаши. Мога ли да седна ?<br />Така. Уредих се. Хубаво момче, русо. Сяда. говори. Отваря уста. Защо ми е всичко това ?<br />-Благодаря за...намесата.- казвам.<br />-Какво ще пием ?<br />- Моля ?<br />-Попитах какво ще пием ?<br />-Трябва ли да кажа, че не бива да пия?<br />-Бяло вино. Студено бяло вино.- казвам.<br />-Тогава шампанско. Студено, бяло шампанско. Геле, Геле, бутилка бяло шампанско ! И по-бързо !<br />Изобщо всичко е толкова лесно в този живот !Чудя се на себе си. Все ми е трудно, все се ровя излишно, все се ядосвам. А то- гърми