ЗА ПРОШКАТА

Колко време може да издържи цветето без живителния дъх на дъжда ? Колко време може да издържи живото същество без глътката въздух ? Колко време издържа човешкото сърце без благодатната целувка на Прошката ?
Представете си за миг, че никога няма да чуете смеха на приятеля, когото сте обидили. Че няма да прегърнете детето си, което сте нагрубили. Че няма да целунете сбръчканата ръка на майката, която сте изоставили. Може и да има люде, които прекрасно си живеят с грубостите и злобата, с клюките, злословията и презрението. Навярно на тях не им тежат изречените грозни думи и закани, не им пречат подигравките и ненавистта. Те, вероятно, се чувстват прекрасно, когато са потънали в дългове, алкохол, наркотици и безмозъчен разврат. Не страдат, ако децата им мизерстват, а любимите им хора са предадени и изоставени. Не им тежи гневът, който безмилостно изгаря душите и словата им. Такива люде често са болни, озлобени, изпити от жлъч, озверели, познавате ги, нали ? Срещате ги непрекъснато, блъскате се с тях в градския транспорт, разминавате се по коридорите, пътувате заедно в асансьора и неопростената злост поболява и вас, наравно с останалите.
Това са непростилите и непростените, това сме всички ние, защото не сме познали благодатта на Прошката.
"И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си...
Простички думи, но колко от нас ги помнят и изпълняват ? Прощаваме ли на длъжниците си или непрекъснато трупаме в сърцето си гняв спрямо тях. Защото чувстваме длъжника винаги по-долу от себе си, смятаме, че никога няма да изпаднем в неговото положение, няма да се провалим, няма да се пропием, да проиграем парите си, да се надрусаме, да...да изброявам ли още ?
....ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец", се казва в Новият завет. И още : "(прощавай) до седемдесет пъти по седем".
Колко прави това, изчислихте ли ? Да, това е, толкова пъти трябва да се прощава, но на другия, на длъжника, на приятеля, на близкия. Защото Бог прощава само на тия, които сами не си прощават.
Прошката е чудо, пише Грег Андерсън, което се получава от само себе си. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата. Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Лежах у дома, измършавял от рака, продължава Грег, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. " Грешах. В леглото, в което умирах, започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Представях си как на тези хора им се случва нещо хубаво; как имат това, към което се стремят. Виждах ги усмихнати, щастливи, доволени. И предлагах моята прошка с голяма искреност. Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване.
Освободете се чрез прошката! Оздравейте физически и психически !
Божието слънце грее и над добри, и над лоши. Топлият дъжд мокри и праведни, и неправедни. А благодатта на Прошката лекува не само душата, но и тялото. Защото злобата, ревността, завистта непрекъснато разболяват човека.
Слушали сте, че бе казано,казва нашия Господ Иисус Христос, - обичай ближните си и мрази врага си. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...
Ето тук спирам и се замислям. Защото виж как е казано : обичайте, благославяйте, молете се за тези, които ви проклинат, обиждат и гонят !Нима е възможно за обикновения човек да постъпи толкова добродетелно ? Да не отмъщава, да не въздава с равно зло, ако е вече обиден или наранен, да не постъпва с обиждащия, както той с него е постъпил, да не храни ненавист, да му прави добро...Господи !
Преди повече от десетилетие, в началото на деветдесетте години, пиян военен едва не уби скъп за мен човек. Той оживя като по чудо, върна се сред обичащите го и нашия живот се промени коренно.
Но тогава, докато заедно с приятелите денонощно бдяхме над него, докато плачех и се борех за оцеляването на семейството ни, на децата ни, докато следях възстановяването на моя близък, трупах огромен гняв и ненавист, огромна жажда за разплата. Сега вече не помня нито лицето на онзи човек, нито гласа му, но тогава, на разпитите и очните ставки се взирах в червендалестото, разплуто същество, което беше още младо, животът беше пред него, и...да, пожелавах му поне да го застигне това, което застигна нас.
После годините ни показаха защо ни е било изпратено това изпитание. Научихме се да ценим и малките радости в живота, да се радваме на слънчевото утро и морския залез, да обичаме безрезервно не само близките си, децата си, внуците, но и целия Божи свят, който е безкраен. Научихме се да прощаваме и да се смиряваме, защото за живия няма по-голямо благо от живота, нали ?
И все пак...не съм пожелавала злото на онзи младеж, не съм се замисляла за него дълги години, не знам дали е жив и какво прави, но да го обикна, да го благославям и да се моля за него...Май не съм достигнала дълбочината на Божията Прошка.
Прости им, те не знаят какво правят...
Онзи пиян военен наистина не знаеше какво е направил. Той нищо не помнеше, това още повече разраняваше оболялата ми душа. Терзаех се, че така и няма да разбере какво е причинил... Днес разбирам, че в мен горчилката не е изгребана докрай. Не знам как да го направя, вече минаха толкова години, може би ще мога...не да го обикна, но да се моля за него. И това е нещо. Не напразно тежките, човешки зависимости се лекуват първо с Прошката. Провинилият се тръгва да обикаля хората, които е обидил или излъгал, или ограбил, с покаянието започва лечението. Защото Прошката е истина и свобода.
Прости на себе си.
Прости на другия.
Прости на миналото.
Освободи душата си и върви напред !
Простете ми волните и неволни прегрешения...От мен простено да ви е...

ЗА ЩАСТИЕТО

Имало някога един човек, който тръгнал да търси щастието. Той знаел само, че то се намира там, където се докосват небето и Земята. Дълго пътувал. Пустините го изморили, острите кремъци на планините изранили нозете му. Оборил глава скиталецът и се замислил, защото все не достигал там, където небето и Земята си подават ръка. Когато и последните сили го напуснали, дрипав и унил, оборил глава. Сълзи на горест и отчаяние мокрели лицето му. Изведнъж почувствал нечие присъствие. Повдигнал уморено очи и видял пред себе си старец, чийто благ поглед вливал бодрост и успокоение у него.
- Защо скърбиш, синко? - попитал старецът.
- Търсех щастието, страннико - отговорил скиталецът.
- И къде го търсиш?
- Там, където небето и Земята се допират, но те никъде не се срещат.
- Небето навсякъде докосва Земята, синко, тя цяла плува в него и щастието е навсякъде, стига окото ти да не бъде сляпо да го види. Вглъби взор в себе си и виж, че то стои в тишината и те чака. Напусни прашните пътища и поеми пътя към самия себе си и ще видиш, че там, в светлата тишина на твоето аз, живеят заедно небето и Земята.
В светлата тишина на нашето „аз“ греят съзвездията от нашето детство, светулките от летните нощи. Приспивно бръмчи бабиното вретено, светят по страните ни уханните целувки на мама. Това е щастието на невинността, на незнанието и очакването.
Наистина щастлив е онзи, който не се оценява съобразно чужди съждения, а се възприема чрез вътрешните сетива като съдия на самия себе си, казва свети Амвросий. Понеже нито гони общественото мнение заради някаква награда, нито пък се страхува от наказание.
Следователно има щастие и в страданията, колкото и жестоко да ни се струва. Защото страдалия човек е милостив и намира често своето щастие като помага на другите страдащи. Щастието да цениш и да бъдеш ценен. Да бъдеш обичан въпреки несгодите, да споделяш с любов недоимъка, да благодариш за изгрева и залеза и да очакваш по- добро бъдеще, макар и потънал в мизерия. Защото щастието не винаги е в парите, не се купува и не се продава.
Макар че има люде, дето намират го намират именно там ! В големите измами, в продадените си идеали. Може ли да има щастие в злото, в желанието да властваш, да мамиш и убиваш ? Вероятно...Защото и големите злодеи на човешката история са били щастливи. Но тяхното мимолетно щастие е донесло само гибел на човечеството.

Зова смъртта. На този свят съм сит :
достоинства – родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид
и гаврата с човешкото доверие,
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.

Говори се, че този сонет на Шекспир предхожда по време прочутия монолог на Хамлет : Да бъдеш или да не бъдеш. Всъщност нищо ново под слънцето, вековете и прогреса не са променили човечеството. То е все така покварено и омерзено в жадното търсене на лесно щастие.
„Единствено демокрацията има право да напише на своите сгради :Свобода, Равенство, Щастие“, пише френския философ Робер Мисраи. „ Очевидно е, че днес това не е осъществено, продължава той, но това не е възражение срещу демокрацията, а посочване на бъдещите пътища за нейното усъвършенстване. „
„Ние смятаме тези Истини да са самоочевидни, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от техния Създател с определени неотнимаеми Права, между които са правото на живот, правото на свобода и правото на щастие) —се казва в Декларацията за независимостта на САЩ.
Мисля си например, добавя блогър в Интернет, че ако това беше записано в нашата Конституция или пък действително представляваше някаква ценност за нас, дали щяха да се случат следните неща:
— Децата в детските домове, освен нахранени и облечени, да бъдат отгледани като истински хора, готови да търсят щастието си, щом станат пълнолетни граждани.
— Гражданите да живеят в хармонична среда и запазена природа, защото въпросът не е в парите или в курортите, а именно в щастието на гражданина ;-)
Всеки човек има своя собствена представа за щастието: за едни то е удовлетворението от постигането на някаква цел; за други то е любовта, приятелството, уважението, материалните блага; за трети то е в задоволеността от живота. Има и хора, които смятат, че човек е щастлив поначало, че животът е щастие.
Защото животът ти е даден, ти не си го създал, той теб е създал. Затова и вярващият сутрин благодари на Бога за щастието да отвори очите си все още в този свет. Тук, в живота, където са неговите близки, където той диша в копнеж
Щастие е да имаш хубав дом, децата ти да са здрави и нахранени, светът около теб да е мирен и предвидим.Други обаче, намират своето щастие в кризите, в противоречията, в сблъсъците на идеи и идеологии. Според Робер Масраи в исторически, политически или икономически план, кризата като най – крайно събитие се явява сериозен и опасен сблъсък. Кризата изправя индивида пред смъртен риск, пред бунт или поне пред една обикновена, сърдечна криза.
Тя налага на човека и труден избор. Да се хвърли в промяната със своите сили, разум и талант. Или да се свие зад някой ъгъл на историята, опазвайки себе си и семейството си за по – добри дни. Да се сниши, да се смали и да изчака бурята да отмине.
Наричам щастие, заявява Робер Масраи, опита от съществуването. Щастието обозначава форма на съществуване, в която личността не е вече разпръсната или раздробена, а единна и независима. Насладата от съществуването не е абстрактна. Естетична или интелектуална, насладата от живота се подхранва от великолепието на света, когато възприемането му е споделено.
Значи, щастието все пак, независимо от радостта, която дава самотата на великите гении, е споделяне. Сподели радостта си от нежното цвете, сподели възхитата си от бурното море, сподели възторга си от първия сняг, споделяй и обичай, може би тогава ще си щастлив.
Душа, ядро на моя свят греховен,
душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този мой, наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти, душа ! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

Любовта е най-великият дар от Бога

Защото Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него. Както очите ни се отварят всяка сутрин за светлината на света, така и сърцата ни още от люлката, та до гроба всеки Божи ден се отварят за любовта. Но човешката любов е егоистична, себична и често пъти безпощадна. Свободната воля често ни води по пътеките на злото до бездната на отчаянието и любовта се изражда в омраза, омерзение и ненавист.
„Който много люби, много страда и трябва да му се прощава. - пише Яворов на своята любима Мина.- Аз бих желал целият ми живот да беше един спомен за теб и цялото ми същество – само една мечта все за тебе. „
Ако разгледаме тази негова страст днес, в нашето съвремие, то трийсет и няколко годишния поет едва ли би бил приет добре в обществото с непозволената си любов към шестнайсетгодишната девойка. Реакцията към него не би била по-различна от реакцията на тогавашната, богата и известна фамилия Тодорови, които не са искали да го допуснат дори на погребението на тяхното дете. И все пак, тази именно страст, тази неосъществена любов даде на българската поезия най-прекрасните стихове, нали ?
„Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение с Бога.- пише поета.- Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое божество, на което тя се кланя в живота. И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми.“
Дарът на любовта е особено нужен на поета. Защото отваряйки прозорците на душата си, той отваря и сетивата си към Отвъдното, непознатото, към демоните на смъртта и саморазрушението. И макар че Любовта е по-силна от смъртта, болката, страданието по недостижимата любима е непоносимо бреме дори за богоизбраните. А Яворов несъмнено е бил белязан от Бога с дара на любовта и на поезията.

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.

Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина...
Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда
душата ти, дете и божество...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

"Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм". Тези думи на свети апостол Павел макар и обърнати към Бога и Божията любов, са думи човешки и ние, човеците, ги разбираме като свои. Защото душа, лишена от любов, е мъртва. Пусти са словата, вдъхновени от омразата. Дори в мъката има любов, дори в смъртта се ражда възкресението.
„И когато аз се опомних, пише в дневника си Яворов след смъртта на Мина.-и повярвах, че ти си загубена на земята вече за мен, аз се спрях и попитах : Къде сега ? За кого сега ? Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
Ти ме попита веднъж защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех чрез тебе.“
Странно признание на мъж, който определя себе си като грешник и вероятно наистина е бил такъв. Девствената му любов към твърде рано починалата девойка, остава в известен смисъл единствена в живота му и той я противопоставя на другата, земната, плътската любов, която коства и творчеството, и живота му. Любов, пламнала над един гроб, любов, възкръснала от една смърт, обречена любов !
„Стоят двама на двата бряга на една река.- пише Лора, другата жена в живота му - Под двама разбирайте, двама влюбени. Мостчето, което ги дели не е опасно,но е неприятно за минуване. Тя е загледана в неговите чудесни очи и е готова не само мостчето, но и през реката право да мине. Но той не се затичва към нея, не му и минава през ум да го направи, а я вика сама тя да дойде. Е, кажете ми, ако бяхте жена, какво бихте казали, ако всички, които срещнехте по пътя, бяха такива ?“
Каква е тази любов, обсебила душата на една красива, интелигентна и необикновена жена, която тя предлага, изправена на гроба на съперницата си ? Тя знае, че така цял живот ще се бори с един призрак. Това е неравна борба, винаги в полза на неземната, на спомена. Откъде черпи самочувствие, та оставя нетърпението да измести съчувствието и иска отговори там, където поета задава все още само въпроси ?
Какво носи тази жена на оболялата душа на поета ?

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена,
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов.

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви казвам: има ад и мъка -
и в мъката любов !


Миражите са близо – пътят е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо – пътят е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе кой зове и стене,
тя – плът и призрак лек !....

Можеш да имаш дар несравнимо по-голям от дара да възкресяваш мъртви, казва свети Йоан Златоуст, да даваш зрение на слепите и да вършиш всичко, което са правили Апостолите. Кой е този дар? Любовта! И продължава : Нека се постараем да придобием този дар - нека започнем да се обичаме един другиго: тогава никой няма да чувствува нужда от нищо; тогава всичко в живота ще бъде леко; тогава всичко ще свършва с успех.
За жалост, природена сестра на Любовта е Ревността и нейната гореща злъч понякога унижава и унищожава нежната красавица, подвластна на Бога. Твърде земни сме ние, хората и Ревността е наша, човешка рожба.
Яворе, пише трескаво Лора, ако не бързаш за обяд, ела след свършването на заседанието към ханчето.
Приятелю, добавя друг ден тя.- ще отида сега веднага в ханчето. Когато излезеш от театъра, върви по шосето, ще ме срещнеш на връщане към края на пепиниерата...
Неделя заран
Страх ме е, че ще ми се сърдиш, но аз искам да те видя непременно тази сутрин.
Ти трябва да дойдеш, защото денят ще ми е изгубен.
Сряда заран
Ще се помъча да ти внуша днес да мислиш за мене...
Грешката беше в това, че те обичах твърде много...
Какво се е случило между двамата влюбени е тяхна, вечна тайна. Не е наша работа да любопитстваме дали тази жена е била нещастна и слаба или този мъж е бил самовлюбен и жесток. Дали тази необикновена, неспокойна душа е търсила само и единствено при поета покой и щастие, което той, за жалост, не е могъл да й даде. Или просто две надарени същества са се вкопчили в смъртна хватка, в любовен двубой, чиито изход е само смъртта.
Няма нищо вече от теб- пише Лора- Нищо – в никое писмо....Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе...
Не ние, земните човеци имаме право да съдим двамата, отнели по собствена или не воля, своя земен живот. Това е работа на Небето. Ние не сме съдници, но ние сме тези, които с възхита четем и препрочитаме днес най-прекрасните стихове за любовта, писани някога по нашите земи. Вдъхновени от Любовта. Защото, по думите на свети апостол Павел, Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада"

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи -музика- лъчи.
не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли !
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те !
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.