АНИ

Ани е четиригодишно момиченце с руси плитки, заплетени сложно и модерно, които се премятат по раменцата й като миши опашчици. Тя е беличка и синеока с дълги, извити мигли на кукла. И невероятна енергия, която сякаш никога не се изчерпва. За ужас на батко си, защото не спира да го тормози от сутрин до късна нощ. И докарвайки тежка умора на майка си. Затова тя ги напусна, така смята Ани. Замина за друг град и сега те двамата с батко й пътуват събота и неделя с татко. А в понеделник рано-рано той ги води в при мама. Но тази събота и неделя гостуваха на баба и дядо, майката и таткото на татко. Станаха рано и закусваха палачинки. Тази баба ги прави различни от другата им баба, градската. Тези палачинки са селски, родителите на татко им живеят на село. Тук казват на палачинките катми. Двете деца, Ани и Димчо, наричан от мама Дими, се радваха на кокошките, овцете, кучетата и свободата да тичат на воля из полето. Когато мама и татко бяха заедно, мама не позволяваше да гостуват на село. Гнусеше се от всичко, храната, животните, чаршафите, одеалата, разхвърляните стаи. Дълбоко в себе си Ани усещаше радостта от докосването на двете огромни, пухкави кучета като предателство спрямо мама. Макар да не знаеше значението на тази дума. Но посягаше към добрите, кротки животни крадешком. А Дими тичаше с тях, гушкаше овцете, които миришеха лошо и бягаха страхливо от децата, търкаляше се в сеното, макар там сигурно да имаше акита от кокошки и животни и, яхнал един огромен клон, непрекъснато повтаряше: "дий, дий, конче!" Спи им се, пълните стомахчета ги унасят. Но баща им говори по смартфона си. Децата знаят, че не бива да го прави, когато шофира. Мама много пъти беше правила забележки на тати по този повод. Сега той дори не говори, а крещи. Всъшност шепти оглушително крясъците си. Колата подскача, хлътвайки в разни дупки по пътя. Ани се опитва да гледа навън. Дими задрямва въпреки крясъците и подскоците. Дими може да спи и при неистовите гърмежи по Нова година. Той заспива дори, очаквайки дядо Коледа. Ани много му се подиграва, но когато тази година той тръгна на училище, тя се изпълни със завист. Няма търпение да порасне. Знае, че е по-умна от брат си, ще е пълна отличничка, вече може да чете, макар да няма пет годинки. След първоначалното щипане и врякане, децата са се укротили на задната седалка. Усещат, че баща им е много гневен. Не искат да го дразнят. Ани се втренчва в плюшеното си мече Бъди. Напоследък има много вълнения с него, но не смее да сподели с никого. Възрастните не биха й обърнали внимание, а Дими нищо не разбира. Още първата вечер, когато останаха в къщата на татковите майка и баща, мечето Бъди се взря някак страшно и втренчено в малката Ани. Тя се приготвяше да ляга, а Бъди беше оставен на стола срещу нея. Мечето имаше добродушен и гушкав вид, но внезапно настръхна, изправи се и се взря в момиченцето като живо. Тя едва не изпищя. Дими си четеше новия комикс и тя не посмя да го откъсне от него. Мушна се бързо в леглото и се зави през глава. Късно през нощта подаде главичка, в стаята беше тъмно. Само луната надничаше през прозорчето, огромна и кръгла като любопитно, човешко лице. Ани плахо погледна към Бъди, а неговите очи не само че се взираха в нея, но и сякаш светеха. Момиченцето тихо изписка, не искаше да събужда брат си. Нямаше при кого да се гушне от възрастните. Баща й не обичаше такива лигавщини, а баба си и дядо си тя не познава добре. Чувства ги чужди. Пак се завива през глава и заспива чак когато утрото се показва на хоризонта. Втората нощ Ани реши да остави мечето Бъди, с което спеше от бебе, навън. Но брат й го внесе, помисли, че го е изгубила и тя не посмя да му разкаже страховете си. Но взе мерки, мушна Бъди под леглото и стана по-лошо от предната нощ. Сякаш мечето почукваше по пружината. Леглата в селската къща бяха от старите, с пружини. Момиченцето не издръжа и накрая изтича в леглото на батко си. Той дори не я усети. Сега Ани беше хвърлила мечето на пода. От сутринта то я гледа със зли, човешки очи. Поне на нея така й се струва. Черните, лъскави копченца, които мама му беше пришила след като паднаха и се изгубиха оригиналните му очички, не приличаха на такива. Приличаха на...Ани не иска да мисли и седна така, че да не вижда повече Бъди. После нещата се развиват с невероятна бързина. Децата се умълчават. Бащата вика Ани при себе си отпред. Момиченцето се промъква между двете седалки. Бащата спира колата на един мост. Прегърща момиченцето, тя се гушва във врата му. Той отваря вратата на колата и двамата слизат. Таткото застава над перилата на моста. Вдига високо дъщеричката си в ръце. По шосето колите летят и не намаляват дори за миг. Младият мъж хвърля детето в бездната, където бучи реката. Не се чува нито звук. Само бучащата река и летящите по моста коли. После бащата влиза вътре в колата и подкарва. - Тати, Ани...не може да плува.- прошепва баткото. Никой не му отговаря. Мечето Бъди се взира в него със зли очи. *********************** По-късно същият ден един мъж влиза в съдебната зала, където тече процеса на неговия развод. Води за ръка малко момче, грабва го и го вдига високо, крещейки: -Ето, вземете ми и това дете! Вземете ми всичко, децата, колата, къщата, бизнеса! Нали това иска тя? Но няма да го получи, няма да получи нищо! Няма да й дам децата! Няма да й дам! После рухва на една от банките си се захлупва. Компенсирайки ранната си плешивост с дълги до раменете коси, младият мъж е разрошен, подивял, блед и страшен като...някои присъставащи ще го оприличаватт на лудия Распутин. ********************************* Разказ на очевидец: Беше сутрешния час пик. Много мразя този мост, мразя да пътувам там, винаги, когато мога, го избягвам. В понеделник сутрин си е истински ад. Затова не обърнах внимание на колата пред мен. Тя отби на най-високото, в отбивката, реших, че някой иска да си успокои нервите. Докато подминавах колата, видях мъжа да излиза, държеше някаква голяма кукла в ръце. Вдигна ги високо и...Настина си помислих, че е кукла, подминах, взирах се в колоната пред мен, разреждаше се и тъкмо се преустроих...Онзи явно е запалил колата и...Не знам, още си мисля, че беше голяма кукла, от онези, говорящите и ходещите, чувал съм, че има такива, не знам. Вечерта видях по телевизията...Направо не мога...не ми го побира умът.. II Разказ на очевидец: Бехме в нещо като час пик, ма на мен ми се приходи по малка нужда, беше голема жега, мразим да...не мога да стискам, та рекох да намалим в отбивката, преустроих се, а тоя пред мен също са преустрои, таман да спра, оня намали и спре...и яс го задминах, ма кат, задминавах, гледам, излиза и дръжи некво мече ли, кукла ли, не разбрах отначало, фърли го, видех, че фърли куклата като го подминавах, продължих и спрех на другата отбивка, щото не моем да се страпим, та...После разбрах, че не било кукла, детенце било, не, не плача, ма ме е яд, щех да го спра, кой фърля детенце от мост? Луд ли е бил? Дядото на Ани: Димо е добро дете, добър син. Той...винаги е бил спокоен, като малък дори не се ядосваше напразно, много рядко сме го виждали с майка му...Брат му често крещеше, трошеше си играчките, побесняваше от най-малкото нещо, а Димо../ разплаква се/ Ани му е любимката, момиченцето на татко, глезеше я, много страдаше, че...снахата искаше попечителство над децата, Димо знае, че ще го получи, майка им е...Тя се грижи добре като майка, а Димо.../подсмърча и си бърше носа/ Не мога да повярвам, събота и неделя бяха при нас, ходихме на реката, бабата искаше да заколи петлето, но Ани...Ани много обича това петле, тя...беше го кръстила Пейко, гледаше го от пиленце, бабата реши да ги гощава с друго пиле, сутринта направи палачинки, аз...ако знаех...дори не ми мина през ум...Да, да, Димо ми се видя подтиснат, замислен, не тичаше с децата, не ги заведе на реката, Ани го молеше да ловят риба, тя винаги кара татко си да връща обратното рибките, тя... Дядото се разплака. Не успя да продължи. Чувството за безнадеждност и вина обгърна сърцето му и го стисна до болка. ************************************ Репортерка: Работех в местния вестник, изпратиха ме да отразявам случая. Не познавах бизнесмена Димо Петров и никога не бях чувала за него. Направих кратко проучване и разбрах, че е бил мило момче, отличник в гимназията, не особено спортен тип, но много обичал футбола. С трима свои съученици продължили в колеж, господин Петров учил право, приятелите му се занимавал с мениджмънт, основали своя фирма за недвижими имоти. Продавали подвижни къщички с модерно отопление и осветление, не знам точно какви. Но фирмата вървяла добре, след време господин Петров създал семейство, а сега бил пред развод. Разделил се с дългогодишните си приятели, излязъл от фирмата, опитвал се да оцелява самостоятелно.Но явно не се е справил, не знам. / преглъща, с друг тон/ Пред парадния вход на Съда се беше струпала огромна тълпа, мен ме пропуснаха напред, а господинът едва го провираха полицаите през човешкото множество. И внезапно той се спря на входа, обърна се към нас, плешивината му блестеше на слънцето, а косите, рехави и мръсни се вееха над раменете му, приличаше на лудия Распутин. Вдигна ръце с белезници, в ръцете му имаше сива плоча, камък някакъв, вдигна ръце и...показа как е хвърлил детенцето...как е...дъщеричката си...Не, този човек не е луд, не е! Зъл е! Майката на Ани: Имах някакво предчувствие...имах предчувствие.../ разплаква се / Имах...още преди месеци... ******************************** Нещо я събуди и привлече към прозореца. Наметна тежкия халат, вдигна с пъшкане натежалото си тяло, нахлузи топлинките, подпетени вече от носене и бавно излезе на остъклената тераса. През стъклата я погледна огромна луна, студена и вледеняваща. Тя царуваше над ледения, измръзнал свят наоколо. Снегът искреше под светлината на уличните лампи, а тази кръгла луна като насмешливо лице се взираше отгоре в празните улици, черните шосета и пустия свят под нея. Лунното лице обгръщаше с ледена свирепост измръзналата земя. Полазиха я тръпки и тя бързо се мушна в топлото легло. Анета, наричана от всички, които я обичаха, Нети, а от мъжа си -Ани, навлизаше в такава част от живота си, над която сякаш нямаше власт. Вече не се харесваше. И той не я харесваше. Непрекъснато й натякваше колко е напълняла, колко е натежала, колко е трудно да прави секс с такава...годзила! Какво я беше събудило? Гладът от поредната диета. Димо го нямаше до нея. Явно е легнал на дивана в хола. Напоследък закъсняваше от работа, твърдеше, че имат много поръчки дори от чужбина, а също така твърдеше, че тя хърка и не лягаше в спалнята при нея. Нети подозираше, че се гнуси от тлъстините й, нагънати по бедрата и корема, които понякога се възпаляваха от горещините и тя повдигаше увисналите меса и ги мажеше с крем, за да не дразни мъжа си. Охолният живот и грижата за двете деца на й се отразяваха добре. Дими беше кротко и послушно дете, но своенравната Ани, татковата любимка, я дразнеше, не я слушаше, не й даваше да я гушка. -Много си дебела, мамо, миришеш.- казваше малката с невинната откровеност на децата. Нети реши да вземе мерки. Всъщност тя надебеля с втората си бременност. Имаше невероятен апетит, който я будеше нощем и изпълваше утробата й с неистов глад. Сякаш намиращата се вътре душица пиеше от живота още преди своето появяване в света. Сега, вече порасналото момиченце в легълцето си отсреща, се беше успокоило. Но гладът в дълбините на Нети остана. Ани беше капризна и злояда, слабичка, пълна с енергия. А лакомията продължаваше да разяжда майка й нощем. Стана с пъшкане от леглото, намъкна смачканите чехли и бавно тръгна към кухнята. Минавайки през хола, видя че Димо го нямаше там. Не беше спал на дивана. Не беше спал никъде, не беше се прибрал. Димо го нямаше у дома. Беше я напуснал. Тя отвори хладилника, грабна първата чиния с някаква манджа и така, на крак, засърба. Сълзите я давеха и правеха храната солена. Димо беше изпълнил заканата си. Беше я напуснал. ********************************* Дядото на Ани: Димо е страхотно, надарено момче, учеше съвсем сам, никой у дома не можеше да му помага с математическите му задачи. Не знам откъде имаше тази дарба за числа, за инженерни проекти. Със Сашо и Геша по цели дни висяха в бараката в двора. Не можахме да повярваме с майка му като каза, че заминава да следва в Лондон. Кога сме мислели, че детето ни ще учи в Лондон? Ние сме скромни хора, Димо цяло лято работи по морето, за да събере пари...Той е добро дете, целият ни живот е...нямаме други деца, целият ни живот е...сега и внуците...внукът. Ани много прилича на баща си, самостоятелна и умна, Димчо я обожава..обожаваше...не знам, не ми е минало през ум, не мога да...не мога да... Санитар от линейка: Не знам какво мислехме, че ще направим. Всички имаме деца. Някой се беше обадил на спешния телефон и ни вдигнаха под тревога. Полицаите вече бяха при моста, близо петнайсет минути се бяха гмуркали да открият момиченцето. Когато скачаш от такава височина във вода, сякаш те блъска бетон, но детето беше мъничко, леко като перце...Опитахме се веднага да му...дадохме му първа помощ. Сърчицето му беше спряло, но имаше искрици живот. После се оказа, че всичките му органи са увредени, само че ние...Тя започна да диша с помощта на кислородната маска, пулсът й едва-едва се усещаше. Молехме се! Молехме се Бог да сътвори чудо! Та тя беше дете! ************************************* Репортерка: Когато ме пратиха да отразявам още нищо не знаех. От реката направо заминах за болницата. Появи се някаква надежда. Момиченцето беше в кома. Казаха, че чакали майката. / пауза/ Оказа се, че я чакат, за да...за да спре животоподдържащите.../ пауза, секне се, гласът й се променя/ После, след време, когато започна процеса, хората спираха телевизорите си, щом започнеха репортажите за Ани. Всички ние сме родители, никой не искаше децата му да гледат и слушат този ужас. В съдебната зала се спореше дали бащата е луд или просто зъл. Ако е невменяем, трябваше да се лекува, ако е зъл и отмъстителен - да го осъдят на смърт! Но понеже смъртните присъди...вече няма такива, то.../ ядосано/Аз мисля, че той беше едно разглезено богаташче, мама и тате са му поднесли всичко в живота. Вървеше му и не искаше да се излага пред сътрудниците си. Завършил в чужбина, млад бизнесмен, а жена му смяташе да му отнеме децата. Голямо его, голямо самочувствие, баща му е плащал издънките му, мама го е гушкала като се провалял, а жена му, представете си!- иска правата над децата! Господин Петров е един неудачник, който се опитва да докаже, че е голяма работа! Зъл, гаден, долен демон, убиец на деца! ******************************************* Нети неспокойно се въртеше пред училището. Димо закъсняваше. Децата трябваше да бъдат оставени в приемните класове. Това беше първият ден за Ани. Тя щеше да се запознае с нови деца, щеше да е една група по-малка от тази на брат й. Но това беше училище и децата се радваха, че ще са заедно. Вчера Нети много внимателно помоли свекърва си да ги изкъпе и двамата. Не обичаше да ги оставя при тях, на село. Вярно, че тичаха на воля в двора, играеха с козлетата и агънцата,хранеха кокошките и така оставяха вечните лаптопи, таблети и смартфони. Но хигиената на село не беше особено тачена и обикновено децата се връщаха мръсни, умирисани на животни, с непрани дрехи и пълни с листа и понякога дори фъшкии коси. А днес, преди съвещанието в съда, Нети трябваше да ги остави в училището. Беше купила на Ани нова рокличка и нямаше търпение да й я облече. Ръцете й трепереха, потеше се обилно, нещо не беше наред. Опита се да звънне на Димо. - Какво става?- попита.- Къде си? - Ще си го получиш!- гласът отсреща шепнеше, но звукът я прониза като вик.- Сама си го търсиш! Няма да видиш повече децата си, няма да ги дам никому, няма да получиш нищо! Това заслужаваш! - Димо, добре ли си? Димо, какво става, къде си? - Гнус ме е от теб! Свиня, тлъста мързелана! Не ти давам децата, няма да видиш децата! Лъжкиня, нали сте велик род вие, прочути, именити, прословути, дядо ти бил писател, бедняци! Ние сме простаци! Тлъста свиня! Ще убия децата, така да знаеш, ще ги убия, няма да ти ги дам! Зловещият шепот се разля из кръвта й като лепкав страх. Нети онемя, загуби глас, изпоти се, разтрепера се, повярва му. Димо не лъжеше. Димо никога не беше лъгал. - Къде си? Къде са децата? Какво да правя? Димо! Беше затворил смартфона. Нети се огледа безпомощно. Тежкото й, влажно тяло се разтресе. Тя го мразеше! Мразеше сланините по себе си, мразеше неистовата си лакомия, мразеше това, в което се беше превърнала. Приседна на някаква пейка. Молеше се. В този миг пред нея спря полицейска кола. От нея слязоха двама униформени. ********************************** Полицай: Трябваше да съобщим на майката. Докато дойде линейката се опитвахме да съживим момиченцето. Всички сме бащи.../ пауза/ Моята дъщеричка е на шест, тази есен тръгва да училище, вчера я водих.../ пауза/ извинете...Когато ни се обадиха от спешния телефон, че някой бил хвърлил дете от моста, помислихме, че ни будалкат. Оттам скачат самоубийци, но да хвърлиш дете...Някакъв вървял след колата на заподозрения, бил отбил, пуснал стопове, изобщо...Не е направил нарушения и онзи след него тъкмо го задминавал и видял, че...Детето имаше признаци на живот, макар и с множество увреждания, нямаше да оживее, за всички стана ясно, но горкото момиченце не се даваше! Как да съобщиш подобно нещо на една майка? Майката Нети: Мама ще вземе, каквото боли, мама е тук, всичко ще се нареди. Мама ще вземе...всичко ще бъде наред. Таткото на Ани Димо: / тихо, зло/ Нищо няма да получиш! Нищо няма да ти дам! Няма да ти дам децата, няма да ти дам къщата, няма да ти дам да живееш! Ще те накажа, ти ме наказа, не ме обичаш, не ме искаш, ти, тлъста, пухтяща, гадна!... И аз ще те накажа! Няма да имаш живот! Няма да имаш деца, нито бъдеще, ще страдаш, ще...ще.../ задавя се/ Ще видиш! / разплаква се, крещи/ Ще видиш! ******************************* В деня, в който Нети чакаше дъщеричката си, за да й облече новата рокличка и да я заведе в новата занималня за пръв път, в този ден се наложи полицейската кола да я отведе с включени сирени в спешното отделение на детската болница. Години наред, след това, тя чуваше тези сирени денонощно и насън, и наяве. Те пищяха, не спираха. А двамата следователи мълчаха, тя тичаше по коридорите, изкачваше стълби, отваряше врати. Някъде там я чакаше дъщеричката й, трябваше да я прегърне и да не я пуска! Нети влезе в стаята, където закачена на разнообразни монитори все още едва дишаше Ани. Плитчиците й, разрошени и раздърпани, лежаха като две руси миши опашчици на възглавницата. Личицето й, обикновено радостно порозовяло, сега беше бледо, а неспиращите да бърборят устнички бяха захлопнали зад стиснатите си зъбки целият оставащ на това дете живот. - Донесох ти рокличката.- тихо каза Нети.- Много е красива. В нея ще си като принцеса. И мечето Бъди е тук. - Мечето ме гледаше лошо.- прошепна момиченцето. Но никой не чу. - Исках да ти кажа колко те обичаме всички. След време ще тръгнеш на истинско училище, ще учиш истински неща. И всички пак ще те обичаме. Тогава ще ти шия рокли за баловете, рокли на принцеси, защото ти си принцеса. Ще навивам русата ти коса на букли, както искаше за днес, но си още много малка. Ще ти позволявам да слагаш малко грим, ще се караме за червилата. Малките момиченца не се гримират и не се червят. Но ти си принцеса, нали? - Мамо, защо плачеш?- попита Ани. - Тя не те чува.- отговори й мечето Бъди. - Трябваше да бъда с теб. Майките винаги трябва да са до дъщерите си. Трябваше да те пазя. Да те изпратя на училище, да станеш мажоретка. Ти си прекрасна, мажоретките са такива. Ти ще бъдеш началничката им, най-хубавата. Ще ти шия рокли и костюмчета за баловете. Ще те водя при леля ти да ти прави прически. Няма да те пусна! Не искам да си отиваш! - И аз не искам.- прошепна детето. - Ше бъдеш прекрсна булка. Ще те изпратя с цветя. Но може да станеш отличничка в гимназията, ти си умница, може да поискаш да следваш, да станеш лекарка, да откриеш подходящо лекарство и да излекумаш мама. Защото да си дебел е болест, тя е много лоша болест, боледува тялото, но и мозъка, а ти ше бъдеш красива, стройна, няма да напълнееш... - Няма да напълнея.- каза Ани. - Никога.- отговори й мечето Бъди. Лекарката влезе в стаята при майката. - Време е.- тихо подхвърли тя. Нети прегърна момиченцето си. Топлината постепенно се стопи в прегръдката й. В този миг Ани сякаш светеше, цялата светеше като звездичка. Или така си помисли майка й. Звездичка. Органите на Ани, които майка й дари, спасиха живота на три други, болни деца. ************************************** Ани отваря очи. Наоколо е светло, цветно, красиво, пее поточе, ухае на цветя. На липа, на люляк. -Много обичам люляк!- вика момиченцето. Люляците я прегръщат, люлеят я на уханието си, обичат я и те. А наокло плуват облаци-къщички с надписани на тях имена. Белоснежни, прозрачни, прекрасни, къщи-замъци от облачен пух. Една такава къщичка е нейна, пише "Ани". Цялата сияе от светлина и люляково ухание. - Къде съм?- пита момиченцета. - При ангелите.- отговаря мечето.