сряда, 9 декември 2020 г.

АНИ

Ани е четиригодишно момиченце с руси плитки, заплетени сложно и модерно, които се премятат по раменцата й като миши опашчици. Тя е беличка и синеока с дълги, извити мигли на кукла. И невероятна енергия, която сякаш никога не се изчерпва. За ужас на батко си, защото не спира да го тормози от сутрин до късна нощ. И докарвайки тежка умора на майка си. Затова тя ги напусна, така смята Ани. Замина за друг град и сега те двамата с батко й пътуват събота и неделя с татко. А в понеделник рано-рано той ги води в при мама. Но тази събота и неделя гостуваха на баба и дядо, майката и таткото на татко. Станаха рано и закусваха палачинки. Тази баба ги прави различни от другата им баба, градската. Тези палачинки са селски, родителите на татко им живеят на село. Тук казват на палачинките катми. Двете деца, Ани и Димчо, наричан от мама Дими, се радваха на кокошките, овцете, кучетата и свободата да тичат на воля из полето. Когато мама и татко бяха заедно, мама не позволяваше да гостуват на село. Гнусеше се от всичко, храната, животните, чаршафите, одеалата, разхвърляните стаи. Дълбоко в себе си Ани усещаше радостта от докосването на двете огромни, пухкави кучета като предателство спрямо мама. Макар да не знаеше значението на тази дума. Но посягаше към добрите, кротки животни крадешком. А Дими тичаше с тях, гушкаше овцете, които миришеха лошо и бягаха страхливо от децата, търкаляше се в сеното, макар там сигурно да имаше акита от кокошки и животни и, яхнал един огромен клон, непрекъснато повтаряше: "дий, дий, конче!" Спи им се, пълните стомахчета ги унасят. Но баща им говори по смартфона си. Децата знаят, че не бива да го прави, когато шофира. Мама много пъти беше правила забележки на тати по този повод. Сега той дори не говори, а крещи. Всъшност шепти оглушително крясъците си. Колата подскача, хлътвайки в разни дупки по пътя. Ани се опитва да гледа навън. Дими задрямва въпреки крясъците и подскоците. Дими може да спи и при неистовите гърмежи по Нова година. Той заспива дори, очаквайки дядо Коледа. Ани много му се подиграва, но когато тази година той тръгна на училище, тя се изпълни със завист. Няма търпение да порасне. Знае, че е по-умна от брат си, ще е пълна отличничка, вече може да чете, макар да няма пет годинки. След първоначалното щипане и врякане, децата са се укротили на задната седалка. Усещат, че баща им е много гневен. Не искат да го дразнят. Ани се втренчва в плюшеното си мече Бъди. Напоследък има много вълнения с него, но не смее да сподели с никого. Възрастните не биха й обърнали внимание, а Дими нищо не разбира. Още първата вечер, когато останаха в къщата на татковите майка и баща, мечето Бъди се взря някак страшно и втренчено в малката Ани. Тя се приготвяше да ляга, а Бъди беше оставен на стола срещу нея. Мечето имаше добродушен и гушкав вид, но внезапно настръхна, изправи се и се взря в момиченцето като живо. Тя едва не изпищя. Дими си четеше новия комикс и тя не посмя да го откъсне от него. Мушна се бързо в леглото и се зави през глава. Късно през нощта подаде главичка, в стаята беше тъмно. Само луната надничаше през прозорчето, огромна и кръгла като любопитно, човешко лице. Ани плахо погледна към Бъди, а неговите очи не само че се взираха в нея, но и сякаш светеха. Момиченцето тихо изписка, не искаше да събужда брат си. Нямаше при кого да се гушне от възрастните. Баща й не обичаше такива лигавщини, а баба си и дядо си тя не познава добре. Чувства ги чужди. Пак се завива през глава и заспива чак когато утрото се показва на хоризонта. Втората нощ Ани реши да остави мечето Бъди, с което спеше от бебе, навън. Но брат й го внесе, помисли, че го е изгубила и тя не посмя да му разкаже страховете си. Но взе мерки, мушна Бъди под леглото и стана по-лошо от предната нощ. Сякаш мечето почукваше по пружината. Леглата в селската къща бяха от старите, с пружини. Момиченцето не издръжа и накрая изтича в леглото на батко си. Той дори не я усети. Сега Ани беше хвърлила мечето на пода. От сутринта то я гледа със зли, човешки очи. Поне на нея така й се струва. Черните, лъскави копченца, които мама му беше пришила след като паднаха и се изгубиха оригиналните му очички, не приличаха на такива. Приличаха на...Ани не иска да мисли и седна така, че да не вижда повече Бъди. После нещата се развиват с невероятна бързина. Децата се умълчават. Бащата вика Ани при себе си отпред. Момиченцето се промъква между двете седалки. Бащата спира колата на един мост. Прегърща момиченцето, тя се гушва във врата му. Той отваря вратата на колата и двамата слизат. Таткото застава над перилата на моста. Вдига високо дъщеричката си в ръце. По шосето колите летят и не намаляват дори за миг. Младият мъж хвърля детето в бездната, където бучи реката. Не се чува нито звук. Само бучащата река и летящите по моста коли. После бащата влиза вътре в колата и подкарва. - Тати, Ани...не може да плува.- прошепва баткото. Никой не му отговаря. Мечето Бъди се взира в него със зли очи. *********************** По-късно същият ден един мъж влиза в съдебната зала, където тече процеса на неговия развод. Води за ръка малко момче, грабва го и го вдига високо, крещейки: -Ето, вземете ми и това дете! Вземете ми всичко, децата, колата, къщата, бизнеса! Нали това иска тя? Но няма да го получи, няма да получи нищо! Няма да й дам децата! Няма да й дам! После рухва на една от банките си се захлупва. Компенсирайки ранната си плешивост с дълги до раменете коси, младият мъж е разрошен, подивял, блед и страшен като...някои присъставащи ще го оприличаватт на лудия Распутин. ********************************* Разказ на очевидец: Беше сутрешния час пик. Много мразя този мост, мразя да пътувам там, винаги, когато мога, го избягвам. В понеделник сутрин си е истински ад. Затова не обърнах внимание на колата пред мен. Тя отби на най-високото, в отбивката, реших, че някой иска да си успокои нервите. Докато подминавах колата, видях мъжа да излиза, държеше някаква голяма кукла в ръце. Вдигна ги високо и...Настина си помислих, че е кукла, подминах, взирах се в колоната пред мен, разреждаше се и тъкмо се преустроих...Онзи явно е запалил колата и...Не знам, още си мисля, че беше голяма кукла, от онези, говорящите и ходещите, чувал съм, че има такива, не знам. Вечерта видях по телевизията...Направо не мога...не ми го побира умът.. II Разказ на очевидец: Бехме в нещо като час пик, ма на мен ми се приходи по малка нужда, беше голема жега, мразим да...не мога да стискам, та рекох да намалим в отбивката, преустроих се, а тоя пред мен също са преустрои, таман да спра, оня намали и спре...и яс го задминах, ма кат, задминавах, гледам, излиза и дръжи некво мече ли, кукла ли, не разбрах отначало, фърли го, видех, че фърли куклата като го подминавах, продължих и спрех на другата отбивка, щото не моем да се страпим, та...После разбрах, че не било кукла, детенце било, не, не плача, ма ме е яд, щех да го спра, кой фърля детенце от мост? Луд ли е бил? Дядото на Ани: Димо е добро дете, добър син. Той...винаги е бил спокоен, като малък дори не се ядосваше напразно, много рядко сме го виждали с майка му...Брат му често крещеше, трошеше си играчките, побесняваше от най-малкото нещо, а Димо../ разплаква се/ Ани му е любимката, момиченцето на татко, глезеше я, много страдаше, че...снахата искаше попечителство над децата, Димо знае, че ще го получи, майка им е...Тя се грижи добре като майка, а Димо.../подсмърча и си бърше носа/ Не мога да повярвам, събота и неделя бяха при нас, ходихме на реката, бабата искаше да заколи петлето, но Ани...Ани много обича това петле, тя...беше го кръстила Пейко, гледаше го от пиленце, бабата реши да ги гощава с друго пиле, сутринта направи палачинки, аз...ако знаех...дори не ми мина през ум...Да, да, Димо ми се видя подтиснат, замислен, не тичаше с децата, не ги заведе на реката, Ани го молеше да ловят риба, тя винаги кара татко си да връща обратното рибките, тя... Дядото се разплака. Не успя да продължи. Чувството за безнадеждност и вина обгърна сърцето му и го стисна до болка. ************************************ Репортерка: Работех в местния вестник, изпратиха ме да отразявам случая. Не познавах бизнесмена Димо Петров и никога не бях чувала за него. Направих кратко проучване и разбрах, че е бил мило момче, отличник в гимназията, не особено спортен тип, но много обичал футбола. С трима свои съученици продължили в колеж, господин Петров учил право, приятелите му се занимавал с мениджмънт, основали своя фирма за недвижими имоти. Продавали подвижни къщички с модерно отопление и осветление, не знам точно какви. Но фирмата вървяла добре, след време господин Петров създал семейство, а сега бил пред развод. Разделил се с дългогодишните си приятели, излязъл от фирмата, опитвал се да оцелява самостоятелно.Но явно не се е справил, не знам. / преглъща, с друг тон/ Пред парадния вход на Съда се беше струпала огромна тълпа, мен ме пропуснаха напред, а господинът едва го провираха полицаите през човешкото множество. И внезапно той се спря на входа, обърна се към нас, плешивината му блестеше на слънцето, а косите, рехави и мръсни се вееха над раменете му, приличаше на лудия Распутин. Вдигна ръце с белезници, в ръцете му имаше сива плоча, камък някакъв, вдигна ръце и...показа как е хвърлил детенцето...как е...дъщеричката си...Не, този човек не е луд, не е! Зъл е! Майката на Ани: Имах някакво предчувствие...имах предчувствие.../ разплаква се / Имах...още преди месеци... ******************************** Нещо я събуди и привлече към прозореца. Наметна тежкия халат, вдигна с пъшкане натежалото си тяло, нахлузи топлинките, подпетени вече от носене и бавно излезе на остъклената тераса. През стъклата я погледна огромна луна, студена и вледеняваща. Тя царуваше над ледения, измръзнал свят наоколо. Снегът искреше под светлината на уличните лампи, а тази кръгла луна като насмешливо лице се взираше отгоре в празните улици, черните шосета и пустия свят под нея. Лунното лице обгръщаше с ледена свирепост измръзналата земя. Полазиха я тръпки и тя бързо се мушна в топлото легло. Анета, наричана от всички, които я обичаха, Нети, а от мъжа си -Ани, навлизаше в такава част от живота си, над която сякаш нямаше власт. Вече не се харесваше. И той не я харесваше. Непрекъснато й натякваше колко е напълняла, колко е натежала, колко е трудно да прави секс с такава...годзила! Какво я беше събудило? Гладът от поредната диета. Димо го нямаше до нея. Явно е легнал на дивана в хола. Напоследък закъсняваше от работа, твърдеше, че имат много поръчки дори от чужбина, а също така твърдеше, че тя хърка и не лягаше в спалнята при нея. Нети подозираше, че се гнуси от тлъстините й, нагънати по бедрата и корема, които понякога се възпаляваха от горещините и тя повдигаше увисналите меса и ги мажеше с крем, за да не дразни мъжа си. Охолният живот и грижата за двете деца на й се отразяваха добре. Дими беше кротко и послушно дете, но своенравната Ани, татковата любимка, я дразнеше, не я слушаше, не й даваше да я гушка. -Много си дебела, мамо, миришеш.- казваше малката с невинната откровеност на децата. Нети реши да вземе мерки. Всъщност тя надебеля с втората си бременност. Имаше невероятен апетит, който я будеше нощем и изпълваше утробата й с неистов глад. Сякаш намиращата се вътре душица пиеше от живота още преди своето появяване в света. Сега, вече порасналото момиченце в легълцето си отсреща, се беше успокоило. Но гладът в дълбините на Нети остана. Ани беше капризна и злояда, слабичка, пълна с енергия. А лакомията продължаваше да разяжда майка й нощем. Стана с пъшкане от леглото, намъкна смачканите чехли и бавно тръгна към кухнята. Минавайки през хола, видя че Димо го нямаше там. Не беше спал на дивана. Не беше спал никъде, не беше се прибрал. Димо го нямаше у дома. Беше я напуснал. Тя отвори хладилника, грабна първата чиния с някаква манджа и така, на крак, засърба. Сълзите я давеха и правеха храната солена. Димо беше изпълнил заканата си. Беше я напуснал. ********************************* Дядото на Ани: Димо е страхотно, надарено момче, учеше съвсем сам, никой у дома не можеше да му помага с математическите му задачи. Не знам откъде имаше тази дарба за числа, за инженерни проекти. Със Сашо и Геша по цели дни висяха в бараката в двора. Не можахме да повярваме с майка му като каза, че заминава да следва в Лондон. Кога сме мислели, че детето ни ще учи в Лондон? Ние сме скромни хора, Димо цяло лято работи по морето, за да събере пари...Той е добро дете, целият ни живот е...нямаме други деца, целият ни живот е...сега и внуците...внукът. Ани много прилича на баща си, самостоятелна и умна, Димчо я обожава..обожаваше...не знам, не ми е минало през ум, не мога да...не мога да... Санитар от линейка: Не знам какво мислехме, че ще направим. Всички имаме деца. Някой се беше обадил на спешния телефон и ни вдигнаха под тревога. Полицаите вече бяха при моста, близо петнайсет минути се бяха гмуркали да открият момиченцето. Когато скачаш от такава височина във вода, сякаш те блъска бетон, но детето беше мъничко, леко като перце...Опитахме се веднага да му...дадохме му първа помощ. Сърчицето му беше спряло, но имаше искрици живот. После се оказа, че всичките му органи са увредени, само че ние...Тя започна да диша с помощта на кислородната маска, пулсът й едва-едва се усещаше. Молехме се! Молехме се Бог да сътвори чудо! Та тя беше дете! ************************************* Репортерка: Когато ме пратиха да отразявам още нищо не знаех. От реката направо заминах за болницата. Появи се някаква надежда. Момиченцето беше в кома. Казаха, че чакали майката. / пауза/ Оказа се, че я чакат, за да...за да спре животоподдържащите.../ пауза, секне се, гласът й се променя/ После, след време, когато започна процеса, хората спираха телевизорите си, щом започнеха репортажите за Ани. Всички ние сме родители, никой не искаше децата му да гледат и слушат този ужас. В съдебната зала се спореше дали бащата е луд или просто зъл. Ако е невменяем, трябваше да се лекува, ако е зъл и отмъстителен - да го осъдят на смърт! Но понеже смъртните присъди...вече няма такива, то.../ ядосано/Аз мисля, че той беше едно разглезено богаташче, мама и тате са му поднесли всичко в живота. Вървеше му и не искаше да се излага пред сътрудниците си. Завършил в чужбина, млад бизнесмен, а жена му смяташе да му отнеме децата. Голямо его, голямо самочувствие, баща му е плащал издънките му, мама го е гушкала като се провалял, а жена му, представете си!- иска правата над децата! Господин Петров е един неудачник, който се опитва да докаже, че е голяма работа! Зъл, гаден, долен демон, убиец на деца! ******************************************* Нети неспокойно се въртеше пред училището. Димо закъсняваше. Децата трябваше да бъдат оставени в приемните класове. Това беше първият ден за Ани. Тя щеше да се запознае с нови деца, щеше да е една група по-малка от тази на брат й. Но това беше училище и децата се радваха, че ще са заедно. Вчера Нети много внимателно помоли свекърва си да ги изкъпе и двамата. Не обичаше да ги оставя при тях, на село. Вярно, че тичаха на воля в двора, играеха с козлетата и агънцата,хранеха кокошките и така оставяха вечните лаптопи, таблети и смартфони. Но хигиената на село не беше особено тачена и обикновено децата се връщаха мръсни, умирисани на животни, с непрани дрехи и пълни с листа и понякога дори фъшкии коси. А днес, преди съвещанието в съда, Нети трябваше да ги остави в училището. Беше купила на Ани нова рокличка и нямаше търпение да й я облече. Ръцете й трепереха, потеше се обилно, нещо не беше наред. Опита се да звънне на Димо. - Какво става?- попита.- Къде си? - Ще си го получиш!- гласът отсреща шепнеше, но звукът я прониза като вик.- Сама си го търсиш! Няма да видиш повече децата си, няма да ги дам никому, няма да получиш нищо! Това заслужаваш! - Димо, добре ли си? Димо, какво става, къде си? - Гнус ме е от теб! Свиня, тлъста мързелана! Не ти давам децата, няма да видиш децата! Лъжкиня, нали сте велик род вие, прочути, именити, прословути, дядо ти бил писател, бедняци! Ние сме простаци! Тлъста свиня! Ще убия децата, така да знаеш, ще ги убия, няма да ти ги дам! Зловещият шепот се разля из кръвта й като лепкав страх. Нети онемя, загуби глас, изпоти се, разтрепера се, повярва му. Димо не лъжеше. Димо никога не беше лъгал. - Къде си? Къде са децата? Какво да правя? Димо! Беше затворил смартфона. Нети се огледа безпомощно. Тежкото й, влажно тяло се разтресе. Тя го мразеше! Мразеше сланините по себе си, мразеше неистовата си лакомия, мразеше това, в което се беше превърнала. Приседна на някаква пейка. Молеше се. В този миг пред нея спря полицейска кола. От нея слязоха двама униформени. ********************************** Полицай: Трябваше да съобщим на майката. Докато дойде линейката се опитвахме да съживим момиченцето. Всички сме бащи.../ пауза/ Моята дъщеричка е на шест, тази есен тръгва да училище, вчера я водих.../ пауза/ извинете...Когато ни се обадиха от спешния телефон, че някой бил хвърлил дете от моста, помислихме, че ни будалкат. Оттам скачат самоубийци, но да хвърлиш дете...Някакъв вървял след колата на заподозрения, бил отбил, пуснал стопове, изобщо...Не е направил нарушения и онзи след него тъкмо го задминавал и видял, че...Детето имаше признаци на живот, макар и с множество увреждания, нямаше да оживее, за всички стана ясно, но горкото момиченце не се даваше! Как да съобщиш подобно нещо на една майка? Майката Нети: Мама ще вземе, каквото боли, мама е тук, всичко ще се нареди. Мама ще вземе...всичко ще бъде наред. Таткото на Ани Димо: / тихо, зло/ Нищо няма да получиш! Нищо няма да ти дам! Няма да ти дам децата, няма да ти дам къщата, няма да ти дам да живееш! Ще те накажа, ти ме наказа, не ме обичаш, не ме искаш, ти, тлъста, пухтяща, гадна!... И аз ще те накажа! Няма да имаш живот! Няма да имаш деца, нито бъдеще, ще страдаш, ще...ще.../ задавя се/ Ще видиш! / разплаква се, крещи/ Ще видиш! ******************************* В деня, в който Нети чакаше дъщеричката си, за да й облече новата рокличка и да я заведе в новата занималня за пръв път, в този ден се наложи полицейската кола да я отведе с включени сирени в спешното отделение на детската болница. Години наред, след това, тя чуваше тези сирени денонощно и насън, и наяве. Те пищяха, не спираха. А двамата следователи мълчаха, тя тичаше по коридорите, изкачваше стълби, отваряше врати. Някъде там я чакаше дъщеричката й, трябваше да я прегърне и да не я пуска! Нети влезе в стаята, където закачена на разнообразни монитори все още едва дишаше Ани. Плитчиците й, разрошени и раздърпани, лежаха като две руси миши опашчици на възглавницата. Личицето й, обикновено радостно порозовяло, сега беше бледо, а неспиращите да бърборят устнички бяха захлопнали зад стиснатите си зъбки целият оставащ на това дете живот. - Донесох ти рокличката.- тихо каза Нети.- Много е красива. В нея ще си като принцеса. И мечето Бъди е тук. - Мечето ме гледаше лошо.- прошепна момиченцето. Но никой не чу. - Исках да ти кажа колко те обичаме всички. След време ще тръгнеш на истинско училище, ще учиш истински неща. И всички пак ще те обичаме. Тогава ще ти шия рокли за баловете, рокли на принцеси, защото ти си принцеса. Ще навивам русата ти коса на букли, както искаше за днес, но си още много малка. Ще ти позволявам да слагаш малко грим, ще се караме за червилата. Малките момиченца не се гримират и не се червят. Но ти си принцеса, нали? - Мамо, защо плачеш?- попита Ани. - Тя не те чува.- отговори й мечето Бъди. - Трябваше да бъда с теб. Майките винаги трябва да са до дъщерите си. Трябваше да те пазя. Да те изпратя на училище, да станеш мажоретка. Ти си прекрасна, мажоретките са такива. Ти ще бъдеш началничката им, най-хубавата. Ще ти шия рокли и костюмчета за баловете. Ще те водя при леля ти да ти прави прически. Няма да те пусна! Не искам да си отиваш! - И аз не искам.- прошепна детето. - Ше бъдеш прекрсна булка. Ще те изпратя с цветя. Но може да станеш отличничка в гимназията, ти си умница, може да поискаш да следваш, да станеш лекарка, да откриеш подходящо лекарство и да излекумаш мама. Защото да си дебел е болест, тя е много лоша болест, боледува тялото, но и мозъка, а ти ше бъдеш красива, стройна, няма да напълнееш... - Няма да напълнея.- каза Ани. - Никога.- отговори й мечето Бъди. Лекарката влезе в стаята при майката. - Време е.- тихо подхвърли тя. Нети прегърна момиченцето си. Топлината постепенно се стопи в прегръдката й. В този миг Ани сякаш светеше, цялата светеше като звездичка. Или така си помисли майка й. Звездичка. Органите на Ани, които майка й дари, спасиха живота на три други, болни деца. ************************************** Ани отваря очи. Наоколо е светло, цветно, красиво, пее поточе, ухае на цветя. На липа, на люляк. -Много обичам люляк!- вика момиченцето. Люляците я прегръщат, люлеят я на уханието си, обичат я и те. А наокло плуват облаци-къщички с надписани на тях имена. Белоснежни, прозрачни, прекрасни, къщи-замъци от облачен пух. Една такава къщичка е нейна, пише "Ани". Цялата сияе от светлина и люляково ухание. - Къде съм?- пита момиченцета. - При ангелите.- отговаря мечето.

ДНЕВНИКЪТ

„У мен се спуска вечер: залязващи води обливат ръцете ми тревисти. Криле отпуснати трептят в мъждивото небе: сърцето бяга и аз съм пръст безплодна. А дните са развалини”. Салваторе Куазимодо Стефания П. се събуди една сутрин и разбра, че животът трябва да се живее. Седна и се облегна на възглавницата. Три часът, обичайното време. Трепереше. Имаше нещо около нея...Нещо във въздуха...в дантелените пердета на прозореца. Той беше затворен, но бялото перде се полюшваше сякаш от невидим ветрец. Бяло видение я гледаше оттам с бели, всевиждащи, слепи очи. Тя подскочи и седна в леглото. Какво беше това? Напоследък често се будеше нощем от някакъв неразбираем шепот. Нещо или някой ходеше, шушнеше, шепнеше, влачеше крак, проскъцваше по паркета...Но щом се заслушваше и тайнствените шумове изчезваха, само в ушите й туптеше...кръвно може би. Тя стреснато се огледа. Бавно стана от кревата и тогава го видя! Изтръпна, изпъшка болезнено и котето настръхна в леглото. - Лаптоп! Чий е този лаптоп? Аз нямам лаптоп, Цапка - лапка! Кой е влизал у дома? Какво се е случило? Чакай, чакай, може би съм го намерила сред вещите на Професора! Спомни си, че вчера отвори вратата на кабинета му. Сигурно тогава е открила и лаптопа... - Човек не бива да губи връзките си със света. Кое обвързва свободните духом с другите? Кои въжета не могат да се разкъсат? Благодарността към земята, която ни е откърмила, благодарността към ръката, която те е водила и връзките със света, в който живеем. Само една крачка в свободата на волеизявление и свободният дух вече отново се доближава до живота, но ти... ти си от обвързаните духом, те не са свободни, те са хора на света, живей и ти в него! Чу гласът на Професора сякаш говореше до нея, даже се подсмихваше. Стефания се ядоса, чуваше гласа му напоследък, не можеше да я уплаши вече, не! Тя седна пред лаптопа и...го отвори. 3 март 1968 година 3 март 1968 година?! Преди повече от 40 години?! Прилоша й. Доповръща й се. Обля я ледена пот. Приседна на стола до тоалетката и продължи да чете, треперейки... Никога не съм могла да си представя начина, по който ще протече животът ми. Винаги съм мислила, че имам някаква, особена дарба, която ще се прояви в даден момент. Моите съученици и учители ми внушиха, че съм надарена с поетичен талант. Аз повярвах и се излъгах. Сега обикалям коридорите на Университета като загубена, съвсем не на мястото си, скучая, скучая до смърт и чакам мига на освобождението. Изпитите не ме вълнуват. Колегите са ми чужди. Смешна ми се вижда амбицията им да правят кариера на всяка цена - чрез комсомола или чрез поезията. А дори и чрез науката. Физиономиите им са провинциални и жалки. Фигурите им са дребни, невзрачни и смешни. Мъчат се да прикрият миризливо - нечистоплътния си, еснафски манталитет чрез скучни спорове и изнасилена бохемщина. Очите им жадно и алчно следят появата на всяко ново име в литературата, за да го сдъвчат разярено, тържествуващо, дребнаво с разядените си зъби. Те са духовни уроди, натъпкани с криворазбрано философстване и смешни възгледи за живота, който изобщо не познават. Някой или нещо пишеше там, вътре в другия й живот. Кой? Огледа се. Поиска й се да изтича в кабинета и да попита Професора. - Май това е дневник, а, котето ми? Моят дневник... Внезапно го видя! Черна тетрадка с твърди корици, вътре нейната ръка беше писала своите тогавашни вълнения, преди повече от...40 години, Боже мой! Спомни си как бързаше рано сутрин през парка за лекциите в Университета. Най - много харесваше тези по естетика. Тогавашният й преподавател, странен и необичаен мъж, обсебващ, интересен, с пронизващ, насмешлив поглед, с изящни, деликатни черти и суха фигура дълго я изпитва за екзистенциалистите. Тя много харесваше Жан - Пол Сартр, четеше го на френски. - Махай се, махай се, махай се! Да не си стъпнала повече тук! Стоеше гол на вратата на кабинета си и крещеше. Беше чудовищно отслабнал, бял като изкормена риба, жалък, вонящ, покрит с бели косми, ужасяващ. По времето, когато е писала този дневник, тя е била свободна! - Не бива да свързваме свободата на духа само със свободната воля. Човекът е обществено животно, често прибягва до тълпата, за да съхрани чувството си за цялостност. Колкото и да е странно, обграждащите ни себеподобни ни осигуряват усещането за лична свобода. Дългото откъсване от тях води до изкривяване, било то психическо, било религиозно, силата на човека е в обществената му значимост. Усамотяването на монаха с неговия Бог изкривява дори и свободната воля. Защото няма такава там, където цари страх и безпрекословно подчинение. - каза Професора. - Макар вярващите да ни убеждават, че вярата им е израз именно на свободна воля. Принципът им : “ мълчи и рови!” И те ровят. Думите им са мръсни и мазни като дрехите и косите им. Онова, което природата им е отнела, те се мъчат да наваксат с някаква, отчаяна, полова разюзданост. Силните им преживявания са изцапаните чаршафи и разхвърляното бельо. Все им се привиждат голи, разкрачени тела. Те не могат да имат съдба, защото нямат живот. А нямат живот, защото са наказани с безброй дребнавички, еснафски амбицийки. Те не могат докрай да се наслаждават на удоволствието, защото, самовлюбени и уверени в необикновеното си призвание, се възхищават само на себе си. Извратените им умове, повече сковани, отколкото ограничени, са безплодни и никога няма да родят нещо ново и свежо, и красиво, защото техните тела и души са преждевременно опустошени. И аз трябва да бъда непрекъснато с тях. Трябва да дишам зловонието на гадните им, долнокачествени умувания. Не ги мразя. Просто ги презирам и нищо не ме свързва с тях. Аз нямам път. Не зная какво ме очаква. Болезнено ме привличат екрана и сцената. Лудата ми любов към книгите се разпалва с всеки нов ден.Не, аз не живея ден за ден. Просто се уча да живея, чакайки моят ден. Стигнах до най-долното, най-калното стъпало. Но това не ме омърси. Аз съм си аз. Стефания затвори лаптопа, покри го с тетрадката - дневник. Аз съм си аз! Дали онова „аз“ и това тук, онова, което пише и това, което чете са едно и също лице? Може би тя просто е забравила, напоследък доста забравяше, това я...плашеше! Още същата година или може би следващата, нейното горделиво “аз” срещна неговото и... Не, наистина не беше същата година, а малко по-късно, след няколко години може би...Дишала е още няколко години свободно. - Непрекъснато ти повтарям, тук нищо да не докосваш! Нищо да не пипаш, да не влизаш, да не чукаш на вратата дори! Разбра ли? Дори гласът му се беше изменил през тези месеци. Беше изтънял и се късаше като излиняла сиджимка. Поне две години оттогава имах свой живот. Заминах по разпределние, играх централни роли, събуждах се в чужди легла, смеех се с непознати хора, шегувах се с колеги, дишах собствен въздух, напивах се, Господи, тогава пиех! Често се събуждах сутрин с чудовищно главоболие, обикновено другите още спяха, викаха ми хигиенистката, защото ставах рано, правех кафе, почиствах квартирата, дадоха ни квартири от съвета, глезеха ни тогава нас, разпределените в провинциални театри, аз живеех с... Боже, как се казваше стажантката, с която живеех!? Вечер репетирахме и после обикаляхме кръчмите, смятах, че мога да пия. Помня помощник - режисьорката Маца, беше от същия град, мечтаела да стане актриса, обожаваше ме, плетеше ми пуловери и винаги ме придружаваше, за да ме прибере, колко пъти съм я обиждала, колко пъти е тръгвала разплакана, за да завлека някой идиот в кревата и на другия ден да се изпълня с угризения, със злоба, с присмех към себе си! Пак Маца ми помагаше да се измъкна от мерехлюндията си, сега му викат депресия... Грозният, жълт блок, където на петия етаж бяха настанени актьорите от театъра, всъщност актьори с диплома бяха само тя и директорът, се намираше на централния булевард, но в края на града. От другата страна бавно и сънливо влачеше водите си Дунава... Стефания тръсна глава, мразеше да си спомня толкова отдавна. Играеше все централни роли тогава, беше отличничката на випуска, беше красавицата на курса и на Академията, всички смятаха, че я чака блестящо бъдеще... Потътри чехли към кухнята. Котето навири опашка след нея. - Може би полудявам, може и да забравям, може да съм болна...не помня да съм намирала лаптоп, не помня да съм намирала дневника си, не помня да съм писала... Тръгна към кухнята като крадешком погледна бялото перде. Коленете й трепереха, краката й не я държаха, ужас тихичко пъплеше по вените й, налазваше я лудешки страх. - Ще си направя кафе, ще се покърша на велоелгометъра, ще си взема душ, аз съм свободен човек, сега вече съм свободен човек, нали? Котката я погледна от мивката, където се беше качила. Погледът й беше укорен, зелен и гладен. - Добре, добре, цапка - лапка, първо теб, първо твоята закуска, моето кафе ще почака, после ще разровя тоалетната ти, ще я измия, после ще си легнеш доволна на моя креват, върху моето одеало и цял ден ще спиш блажено! Жената се зае с ежедневните грижи, те не бяха много. Първо ставането. Бавно и внимателно, да не изскърца някоя става, да не изкълчи някой чарк, да не се свие някой мускул. Болката тогава е пронизваща, тя пищеше и блъскаше крака си, а ужасеното коте скачаше, хъхкаше и я нападаше, сякаш е виновна. Не се научи това глупаче, че тази болка не я застрашава, нищо не я застрашава, освен ако умра, ако...какво? Засмя се. Напоследък и подмиването в банята е бавен и сложен процес. Трудно се подмиваше, трудно клякаше и ставаше. Никой не ми е казвал колко сложно ще стане поддържането на личната хигиена, колко сложно ще бъде да акаш нормално, да пишкаш, когато вече си свалил гащите си, да се миеш, без да пъшкаш и без да се измъчваш, да се...подмиваш...пфу, едва достигаше местата за миене! Колко грозно, неподчиняващо се на никакви закони, разкривено и болезнено стана тялото й. Не можеше да го познае, дали и неговото е било такова преди да се разболее? Господи, наближаваше неговата дата! И този лаптоп, тези думи, написани от...кого!? Нищо, нищо, ще му мисля после, ще му мисля като...не знам кога! Не сега, не, не сега! Сега е време да се измие, да измие банята, да приготви кафе, да пусне телевизора, после...После...ще му мисли после. И ето че отново животът ми заблестя чист и искрен. Едни поквариха душата ми като възхвалиха поетичността й. Други поквариха тялото ми като възхвалиха хубостта му. Аз избягах и от едните, и от другите. Тези, които обичам нищо не възхваляват и нищо не искат от мен. Те просто ми вярват и имат нужда от съществуването ми. Аз също имам нужда от тях. Объркан, объркан е животът ми. И как да живея по-нататък? - Ако пак те видя като се събудя, ще те убия! Не ме докосвай! Вземи си дрехите и чаршафите, махай се! - крещеше Професора. Гласът му ставаше продран и накъсан. После влизаше в кабинета и затръшваше вратата. За такъв жив скелет, в какъвто беше се превърнал, силата на затръшването беше направо чудовищна. Винаги се ронеше мазилка и веднъж дори бравата на вратата падна, счупи се. Жената отвори хладилника, извади котешката консерва, намери чиста лъжица на мивката и сложи в котешката чинийка една порция. Кафеварката тихо зашумя, кафето беше готово. Тя го обичаше хем силно, хем ароматно, затова комбинираше най - добрите марки кафе. Кухнята се изпълни с мирис на канела и шоколад. Котето измяука жално, със сълзливото си мякане за ядене. Ако жената закъснееше да изпълни задачата, следваше съскане и цапване с пухкавата лапичка. Мяукането за лягане беше гальовно, изобщо това коте само дето не беше проговорило. Апартаментът се будеше с ежедневните си шумове. Тръбите за вода виеха и проскърцваха. Кранчето на тоалетната ръмжеше. Беше пуснала студената вода в кухнята да си налее. Обичаше я много студена. - Да дойде витошката вода! - както казваше баща й. Понякога огладняваше. Реши да си свари две яйца. Не беше ходила отдавна при джипито си. Лекарствата й свършиха, някак не й се даваха пари за нови. А тялото й все повече отказваше да живее. Умът й я държеше будна нощем, очите й изучаваха белите сенки в тъмната стая, ушите й се заслушваха в странните шумове, шепоти и стъпки из пустия апартамент. Но тялото, тялото отказваше да живее. Къде е истинското ми място? На мене - полусноб, полубохема. С егоистично, дръзко, безгрижно, но искрено и жадно за красота сърце. Не ме е страх, че мога да мина безполезно живота си. Аз все едно ще създам нещо голямо или малко. Независимо от това дали ще бъде белетристично или поетично произведение, дали роля или дете. След мене нещо ще остане. Страшна ми се струва смъртта на Томас Буденброк. Той умира с пълното съзнание за празнотата след себе си. Аз не вярвам, че ще имам такава смърт. Но животът ме привлича неудържимо и не разбирам защо майка ми се бои от тази моя, ненаситна жажда. Може би й се виждам лекомислена. Майка ми...Дори и днес, толкова години след смъртта й, когато гледаше нещо интересно по телевизията, посягаше към телефона да й се обади. Майка ми...нежно ухание на парфюм, шумолене на тафтяна рокля, целувка за лека нощ, мирис на влак, на пушек, на..мама! Тежките плесници, когато се забравяше в игрите и се прибираше вече в тъмнината на вечерта, а майка ми ме беше търсила дълго и отчаяно по софийските улици и долу, край реката, където често се спускахме и се гонехме между люляците... Имаше едно момче, Митко, яко и силно, носеше ме на раменете си, облечена в червено, кадифено палтенце и червена, кадифена шапчица...дива и крещяща! Мама ме водеше на шивачки, мои лели, шиеха ми копринени рокли, кадифени елечета, плисирани полички, после се снимахме в любимото ни фото, мама и аз.. В деня, когато умря се почувствах изоставена, макар и вече не млада, Професорът беше станал известен, Краси пораснал, следваше, татко отдавна беше преминал в другия живот, имах само майка си. А изведнъж и нея изгубих, нищо не ме пазеше вече от смъртта, никой не стоеше между мен и нея, нямаше на кого да се обадя за да попитам това или онова, никой не помнеше моето детство, бях сама...съвсем сама! Дали това не е смъртта, която пише в лаптопа? Дали именно тя не ми дава знак, а? Дали? Няма да мисля, няма да мисля, няма да мисля! Стефания сипа в голямата, порцеланова чаша с образ на зодия овен своето сутрешно кафе. Котето облизваше вече паничката си. Тя се огледа. Нямаше никакви задачи за деня. Реши да се върне в спалнята и да отвори отново лаптопа. Тетрадката с дневника й от преди 40 години. Върна се в спалнята, седна и го отвори, за да... Замръзна. Лед пролази по жилите й, втресе я. Обвързана с безброй домашни задължения, които я подлудяват и смазват, тя се гневи срещу моя абсолютен егоизъм. Аз пък ненавиждам задълженията. Един ден те ще затрупат и мен. Защо да приближавам този ден ? Жената потрепери. Някой отвъд, там, където отдавна я нямаше, наистина пишеше вместо нея! Думите се редяха, думите от младежкия й дневник, тетрадката лежеше затворена до ръката й, какво ставаше? Усещането за нечие чуждо присъствие стана плътно като стена. Тя едва си пое дъх, почувства познатия световъртеж и седна на креслото до масичката. Повика котето с дрезгав глас, самото животинче стоеше настръхнало на вратата, с вирната опашка и наострени ушички. До сега смяташе, че си внушава, че това са остатъци от присъствието на Професора в този дом, той го притежаваше и владееше заедно с мебелите и нея самата. А сега... Беше призовала своето аз може би...своето младежко аз.. Онова дръзко и безпардонно същество нямаше нищо общо с нея. Смътно си спомняше действията й, репетициите, в които избухваха неописуеми скандали с тъпите, провинциални режисьори, мислещи се за непризнати гении. Беше замерила един от тях с реквизитната пушка, едва не го беше убила. После стажантките й благодариха, този дебелак ги обиждаше и се подиграваше с тях, прикривайки собствената си безпомощност. Нощем Стефи се будеше ужасена от живота си. Това ли искаше? Тук ли свършваха мечтите й за големи роли, прочути изпълнения и турнета в чужбина? Това ли искаше наистина!? Какво правеше тук, в непознатия град сред непознати люде, напълно сама и напълно..каква!? - Какви глупости, мацо, пълни глупости! Най-вероятно сама съм писала, пък...напоследък и без това с тия световъртежи и забравяния, може Алцхаймер... “Дори не си го помисляй” - каза си наум. - Но все пак е някакво обяснение. - повтори на глас. Котето се погали и измяука. Никога още не съм се сблъсквала истински със смъртта. Не мога дори да си я представя. Но от нея се страхувам свръхчовешки. Благодаря на съдбата си, че ме е родила в това равнодушно, апатично, изтънчено и нищожно време, за да не стана предателка и да не разкрия пред другите малката си страхливост. А намират, че имам силен и горд характер. Че съм дръзка, цинична и безпощадна. Това е истина. Но то не е смелост. То е от злоба. Текстът спря до тук. Другата чакаше. Коя друга? - Вероятно има обяснение, за всичко си има обяснение, нали, цапка - лапка, сигурно съм се разсеяла и съм забравила. Май трябва да се обадя на моята докторка, хомеопатичката, нали, коте? Вероятно има обяснение и тя може да го намери. Успокои се. Макар че....какво обяснение? - Ако се замислиш, всяко нещо си има обяснението. Често пъти няма никаква логика, няма повод за действия, но пък обяснението дава картина на живота. Нищо не се случва без обосновка. Да погледнем утрото, например. То идва въпреки нас и ще идва много след нас. Така е прието и напълно обоснован е нашият страх, че когато ни няма на тази земя, утрото ще е същото, все така красиво и безразлично, но нас няма да ни има. Ами ако това е илюзия? Надникнал ли е някой отвъд живота? Знаем ли какво точно остава след нас, когато умрем? Логичното е светът да изчезне, защото и ние изчезваме. И може би нашият личен свят наистина изчезва. Това, което остава е светът на другите. Следователно не бива да се страхуваме, ние отнасяме нашето със себе си, нали? Така би било много по - обяснимо идването ни на този свят. Внасяме нещо и после го изнасяме, не мислиш ли? - попита Професора. - Нищо не се губи, нищо не е забравено, нищо не остава. Само огромната ни самота, не е ли смешно? Много смешно, няма що, сама жена, остарява, забравя, ама чак пък толкова? Гласовете ви чувам. Тя внимателно седна, нагласи екранчето пред себе си, после и тетрадката. Започна... Но стига самосъжаление. Тази безкрайна зима ми дотегна до смърт. Омръзна ми снега, студа, тежкото палто, дебелите дрехи. Пролет.../ помня с каква птича лекота носех дрехите, сега да видиш колко тежат, дете/ Мила, чудесна, моя пролет, заклинам те, умолявам те, бъди милостива и ела. Не мога да издръжам повече! Все си мисля, че пролетта ще ме срещне отново с него. Защо? Нашата среща вече е безсмислена. Толкова ли е краткотрайна любовта ми? Или ако го видя?... Кой знае. Срещна го край морето. Почивната станция беше все още нова, дива, нощем огромни звезди се изсипваха над главите им. А щурците заглушаваха дори песните на пияниците. Една вечер той я заведе на ресторант, после се разходиха до гръцкото училище. И там, седнали на скалите над бушуващото море, той я прегърна и й предожи да се оженят, още сега, още утре, беше осигурил и свидетели, двама негови приятели... Бяха седнали на скалите, отдолу се разбиваше морето с глух шум и пяната на вълните проблясваше в спускащия се сумрак. На хоризонта бавно гаснеше вечерната руменина на безкрайната синева и далече, далече се мяркаше силуета на малко корабче. Тя усещаше мъжа до себе си, беше млада, почти дете, нежна, тънка, свободна и лека. Той внушаваше спокойствие и сила, загорялото му тяло докосваше раменете й, внезапно я грабна на ръце, тя подскочи и се гушна в обятията му. Засмя се, беше лека като перце, тъничката рокля се опъна върху настръхналите зърна на гърдите й, той тичаше по тясната пътека към морето, засмян и силен, той беше светът около нея, беше любовта! Никога повече не изживя такъв миг в живота си. Никой след него не я беше носил на ръце. Жената се разсмя. Погали котето, а то вироглаво вирна опашка, после се обърна и високомерно хъхна. - Я не ми се дуй, цапка - лапка такава! Горката аз, цели две години бях безнадеждно, тайно влюбена, въртях се пред телевизията, за да го зърна, що се уплаших тогава, що не се ожених?...омъжих или както там... - Той умря, коте, видях му некролога. Умря. Майтап, животът е един майтап, така поне трябва да мисли човек, за да не се обеси. Глупости! Трябва да отиде на църква, да се изповяда, нещо пак я мъчат демоните напоследък. Отиде на гробищата. Нейните бяха тук - родители, приятели, Професорът... Тръгна бавно по алеята. Тук беше покойно, тихо, бавно и тържествено минаваха катафалки, свещеници в не много чисти раса, с развяни от вятъра редки коси и бради обикаляха около църквата и непрекъснато прииждащи коли изсипваха все нови и нови опечалени с объркани физиономии и букети в ръце. Странно, смъртта винаги ни сварва неподготвени, макар да знаем, че това е изхода от живота. Тя потрепера. Вслуша се в песента на птиците. Дружелюбни кучета размахваха опашки след нея. Жената сви по малка алейка и приседна край гроба на родителите си. Имаше малка, мраморна пейчица. Тя свали раничката си и извади свещи, букет цветя, бутилка вино. - И бонбони нося, майко, макар и на мен вече да са ми забранени, както бяха и на теб. Можеш ли да ми кажеш защо развих твоите болести, натрупах твоите тлъстини, заприличах на теб, а? Бях се заклела да не повтарям нито една от грешките ти, а? Снимките на баща й и майка й я гледаха от мрамора. Ще мине и покрай Леда, и покрай Панто, при Николай ще изпуши една цигара, макар иначе въобще да не пуши, а и той беше спортист, не пиеше, не пушеше, всяка сутрин тичаше за здраве и хубав вид. А при Професора?... Все още не беше влизала в стаята му, колко ли прах се е натрупал. Тази стая беше негов кабинет, в последните години почти не я напускаше, пишеше, иначе спеше в хола, на масата до дивана винаги имаше чинии с остатъци от ядене и пепелници с фасове. Тя вече повече от година не бе погледнала какво е писал. Учениците му й звъняха, посещаваха я, предлагаха й услугите си да съберат лекции и записки... 8 март 1968 година Не зная как да подредя живота си. Жадна за хора, за нови чувства, за нови дни, пълни съ смях, с радост, аз преминавам през живота пуста, устремена нанякъде, бързам, без да знам къде. Това ли е животът ми? Трябва ли да живея тогава? Срещам хора, сближавам се с тях, влюбвам се дори и ги забравям след месец. Искам да живея, а само пилея дни и часове. Защо е така? И споменът за него върви по петите ми, преследва ме, не ми дава да дишам. Сянката на неговото отсъствие лежи пред мен, изстудява всеки мой порив. Сянката на неговото отсъствие.. Сянката на неговото присъствие я преследваше през целия й живот. Когато бравата се разби, се наложи Стефания да я поправи. Професора не позволяваше на други хора да влизат в апартамента. Крещеше неистово отвътре и дори когато повика бърза помощ, не допусна лекарите в кабинета. Събуди се една нощ в далечния, провинциален град. Наоколо дишаха други хора. Вонеше на цигари и алкохол. В леглото, до нея някой промърмори насън и се обърна на другата страна. Дори не погледна дали е мъж или жена. Снощи се събраха след премиерата в тяхната квартира... Бяха дошли някакви партийни величия, водиха ги по барове и скъпи ресторанти, разкарваха ги с коли и шофьори. Стефи смътно си спомняше усмивки, целувки, цветя, танци по пусти дансинги. Сигурно бяха продължили тук, в квартирата. Тя обичаше като се напие, да си легне. Е, легнала беше. Наоколо се валяха празни и полупълни бутилки, вино, водка, чаши, пълни пепелници, кафе май...Влезе в банята и се заключи. Пусна душа и се загледа в лющещата се мазилка, в изкривените, дървени черчевета на прозорчето, в посивелите от пране хавлии, в покритата с мухъл врата, това ли е животът й? Главата непоносимо я болеше, виеше й се свят, беше й дошъл мензиса и се опитваше да си спомни дали в ранното утро беше правила секс, дали беше оплескала чаршафите, цялата вонеше на менструална кръв, доповръща й се! Ненавиждаше колегите си, не можеше да скрие презрението си към всички, нямаше приятели, освен тази помощник - режисьорка Маца, която непрекъснато измъчваше и тормозеше. Трябваше да се махне. - Защо си спомням тези гадости, коте? Не мога ли да си мисля за хубави неща? И без това тялото ми се разпада всеки Божи ден все повече! И без това не мога да спра разрухата! Ама че работа! Все още трепереше вътрешно и от срещата си с близките на гробищата. Почти през седмица отиваше там, сядаше край нечий гроб, пиеше вино и разговаряше, а при него...Какво при него? Кажи, де! Котката мякна и се погали в крака й. - Нося ти храна, цапка - лапка моя, спокойно. Тя отвори консервата, котето подскочи и се погали. Сипа й в чинийката и погледна лаптопа си. Изтръпна. 8 март 1968 година А аз знам, че ще го срещна. Той е тук, той е близо до мен, и аз го чакам. Глупаво и безнадеждно обърках живота си и ще избягам при него. Защо изобщо трябваше да се разделяме? Ние сме свързани и не бихме могли да живеем нормално далече един от друг. Аз мислех, че ще мога да избягам от спомена. Господи, всеки живее с някакъв спомен, с някаква сянка от миналото. И аз, и аз, и аз... Трябва ли да живея? - Това е въпроса, моето момиче, трябва ли да се живее? Мен, ако питаш ми се живее, напрекъснато ми се живее, но вече не знам коя съм. Дори не мога да си спомня момичето, писало този дневник. Гледам снимки и нищо не ми говорят. Непознато същество, нежно и красиво, очите имат някакъв техен си вътрешен живот, дори не знам какъв. Сама ли си говоря, мацо? Котето дори не благоволи да й обърне внимание. Занимаваше се с тоалета си, старателно почистваше муцунка. - Да, и на теб не ти трябвам след като си се нахранила. Кога най-после ще влезе в кабинета му? Сякаш хлад я лъхна, щом отвори вратата. И мирис на прах. Нищо не остана от спокойствието, което получи на гробищата. Не, няма да влиза! Не още! Веднъж се разходи в някакво малко, провинциално гробище и приседна на пейка. Обичаше да се разхожда из такива места. Усети нечий поглед и се обърна. По гърба и раменете й полази студ. Нямаше никой. Тя се изправи и тръгна по алеята покрай пейката. Насреща й се появи мраморен паметник на младо момиче. Изправена в цял ръст, нежна и спокойна. Под тънката дреха се усещаха малките, невинни гърди. Изящните длани се притискаха една в друга, а пухкавите, плътни устни бяха стиснати капризно. Празните орбити на вперените напред очи сякаш се взираха в нея, а също и в необгледното бъдеще, каквото това момиче отдавна вече нямаше. Защо я запомни? - Това са комплекси. - каза й Професора. - Страх от смъртта. Не беше така, тя все още не мислеше за смъртта. Тогава беше млада, силна, пълна с живот, който мечтаеше да отдаде някому. Какво я спираше да влиза в неговата стая? Да ходи на гроба му? Не беше страх, тя не допускаше страха, но и не...Странно, все очакваше да го срещне на прага на кабинета му. - Моля те, не пипай нищо, ще ми объркаш всичко, подредил съм си бележките така, както на мен ми е удобно. Обърши прахта и.. Тя знаеше. Не пускаше тук прахосмукачка, бършеше с големи, пухкави четки библиотеката, бюрото, телефоните... Стараеше се нищо да не помръдне, сега дори и прах не бършеше.. 14 март 1968 година Ето че започвам всичко отново. Съвсем изстина сърцето ми към Университета, към колегите, към всичко, свързано с филологията. Поезия ли? Такова безнадеждно опустошение лъха от студените, тесни коридори, от задименото кафене, от празните, отпуснати разговори. Не, не ми е там мястото. Окончателно се убедих. И ако миналата година ме възпираше някаква криворазбрана любов, то сега нищо не ме спира да го напусна. Нищо не ме свързва с хората, с колегите ми. Беше напуснала филологията, беше кандидатствала ВИТИЗ, беше станала актриса, беше заминала за провинцията! Нищо от онова, за което мечтаеше, за което беше се подготвила, за което изостави Университета, нищо! Да учиш филология, да си влязъл в първата петорка при 1,500 кандидати и на втората година да решиш, че е скучно, неинтересно, когато дори академика ти предлага да му станеш асистентка... Докато разчистваше квартирата си, стаята, докато миеше съдове и вареше кафе, докато изпращаше още пияните си колеги, докато блъсваше вратата след тях, докато се готвеше да изтрие от паметта си и тази нощ, реши! Реши да се върне, да започне отново, да довърши следването си, да зареже театъра! Тогава среща Професора, който още не беше професор, беше доцент и животът й....какво стана с животът й? Наближаваше датата, неговата дата! Каква дата? Стефания плахо отвори вратата на кабнета му, надникна и влезе. Лек облак прах се вдигна от потокът въздух. Неговият портрет, нарисуван от известен, съвременен художник, който май вече беше обявен за класик, се взираше в нея безмълвно. Лицето му беше изящно, с фини черти и тънка кост, високо, оплешивяло чело и строги, но сякаш смеещи се, черни очи. Дори се учуди на себе си. Опита се да дръпне пердетата на единствения прозорец, но се закашля от прахта, по пода се посипаха умрели мушици. - Господи! Съвсем съм...зарязала работата си... Реши на следващия ден да се заеме със стаята. Все пак това си беше една обикновена стая, дори не особено голяма. Професорът беше дребен, не му трябваше голямо пространство. - Смъртта не е забавление, мила моя. Смъртта е процес, отказване, забравяне, май съм имала страхотна нужда от водач, от вяра, от...Цапка - лапка, ти си виновна, сама си говоря ! Ужасът, с който отваряше лаптопа постепенно премина в любопитство. Тя смяташе, че тайно нощем, когато самата тя спи така дълбоко, че не може да се проследи, става и преписва от дневника. Вечер, преди сън, повтаряше молитвата си за заспиване, която й помагаше през годините: - Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй мен грешната... После гушваше мъркащото коте и се молеше на ум да не се страхува. Защото събуждането й нощем винаги беше придружено от разтърсващ ужас. Тишината, мракът, таинствените шумове от улицата. Услушваше се към неговия кабинет, толкова дълго беше скачала в предишните нощи, за да му занесе вода, кафе, да му намери тютюна за лулата, той обичаше да работи нощем. През деня, ако нямаше лекции, ако нямаше срещи с почитатели или издатели, спеше. Сега тя заспиваше непробудно, всъщност това си беше нейното спане, винаги е спала непробудно в годините, когато не познаваше Професора, много отдавна, дори не помни кога... Ще се свия на дивана, тихо е, пусто е, ще запаля настолната лампа, ще пусна телевизора без звук, ще отворя книгата, Вирджиния Улф, ще избягам от света, толкова е...спокойно! Котето ще се гушне в краката ми или на ръката ми, ще замърка и животът ми ще се изпълни със смисъл, това е смисълът, да дишаш, да четеше нещо хубаво, котето да те обича... После...ще му мисля после! Сутринта трябва да отида на хомеопатичка поне! Нямам никакви лекарства, кой ще знае какво става с мен, кой ще ме потърси, ако...нещо се случи. Само ще уплаша котето, не е справедливо. - Справедливостта е човешко понятие и мисля, че е доста глупаво измислено. - каза Професора. - Справедливо ли е едно земетресение да изтрие от лицето на земята цели селища, да унищожи десетки хиляди човешки животи, да измени облика на земната повърхност. Справедливо е, ако сме от страната на природата, защото това си е в реда на нещата. Но ние, хората, го намираме за несправедливо, защото сме се заселили там, живеем от десетилетия и мислим, че всичко е в наши ръце и нищо няма да се промени. Макар че от друга страна знаем, че всичко се променя. Е, питам аз, справедливо ли е да определяме с нашите, човешки мерки кое е справедливо? Сградата, в която се помещаваше офиса на нейната психотерапевтка - хомеопатичка, беше нова, бяла и ухаеше приятно. Всъщност ходеше редовно преди да се пенсионира. Обади се на секретарката. Назова я по име, проведе светски разговор с много усмивки. Жената се изненада. Чак когато завърши Стефания усети, че това е нова секретарка. Теди, предишната явно беше напуснала. Това, кой знае защо, я стресна и тя тръгна към лекарката доста притеснена. Притесни я и самата подготовка за излизане. Изкъпа се, облече се старателно, не се поглеждаше в огледалото. Винаги го беше мразила, Професорът й го купи, постави го в коридора и винаги, когато излизаше, виждаше образа й да се мярка насреща. Стряскащо беше! Пролетта беше рисков сезон за нея, още от момиче, когато разви разните си фобии и задухи. - Започнах да пиша дневник.- каза тя.- Всъщност, не... - Спокойно. - намеси се внимателно хомеопатичката. - Съберете си мислите. Кабинетът беше тих, въздухът сякаш се пречистваше от нежните, зелени растения, от тихото водопадче, което шушнеше в един ъгъл на масивната библиотека. Черните, кожени мебели изглеждаха спокойни и дружелюбни, осветявани от резедаво - зелената светлина, процеждаща се през резедаво - зелените, тюлени завеси. Самата докторка, елегантна, стройна, с красиво, бяло лице, макар и респектираща фигура, явно я предразполагаше да говори. - Чувствам силни болки в гърба и най - вече кръста, болката преминава и през десния ми крак, едва се движа, задъхвам се, вчера влязох в кабинета на...Професора... Тя спира да говори. Големите, черни очи на лекарката сякаш ахват. Миглите й трепват, но само това издава любопитството й. - Да, самата аз се изненадах, макар че...трябва да вляза, да огледам всичко, да подредя записките му, студентите му се обаждат, срам ме е вече... - Какво всъщност Ви спира да използвате кабинета му? - Той не ми разрешаваше, много мразеше някой друг да влиза, дори и прах бършех само аз и то със специални четки. Иначе един път месечно идваше жена за основно чистене.Професорът мразеше да ме вижда по пеньоар или несресана, винаги беше готов да посреща гости, учениците му, студентите, понякога му звъняха и нощем. Особено когато пишеха дипломни работи. Ние..нямаме деца, не знам дали сме говорили... - Не е важно какво сме говорили преди, разкажи какво чувстваш днес. - Глупости, обърках се....Доста е влажна тази пролет и май ми се обостри алергията, астмата, пък и сенната хрема... Тръгна си набързо. Излъгах, нали? Защо излъгах? Нима не искам живота си? Не го искам. Отдавна. - Излъгах, излъгах, излъгах! Нека ми прости синът ми, снахата ми, внуците ми! Доктор Костова, излъгах ви! Имам син, красавец, необикновено дете, изумително красиво още от малък, неземна хубост, винаги са ми говорили, че това не е на добро, че трябва да го пазя, че...ОО, мацо, не бой се, не ми хъхкай, не ме драскай, махни си лапичката, шегувам се, не се стряскай, викам си така! Котето беше скочило на дивана, взряно право в очите на Стефания, настръхнало, зло, с навирена опашка и съскаше насреща й като замахваше с лапичка и се опитваше да я одраска. Стефания се разсмя, скочи, затанцува и се спря до прозореца. - Защо лъжа, коте? Сега трябваше да звънна на докторката и да й се извиня, да й обясня...не, тя да ми обясни защо върша такива дивотии! Защо се опитавм да отпиша детето си от биографията си? Бременността си младата Стефи откри чак, когато влезе в третия месец. Всъшност се досещаше от първия ден още, но никак не й се искаше да вярва в очевидното. Беше правила вече един аборт, беше изживяла нелепия ужас на отказа от дете...Това сгърчи душата й за дълго. Беше толкова неориентирана тогава, макар че мензисът й го нямаше вече два месеца, все се надяваше с утрото, нещата сами да се решат. Дори не помнеше сега точно как отиде, как говори с комшийката, как онази я заведе на преглед и окончателното мнение на лекаря... Добре, че по онова време не разпитваха много, абортите се уреждаха лесно, не трябваха пари. Как беше се измъкнала от къщи, сигурно е казала, че има лекции, как беше отишла, не помнеше болката, а сълзите, които проля по време на аборта, безкрайната благодарност към доктора, той се учуди на издържливостта й, Стефи остана само половин час след манипулацията и се прибра. Боледува няколко дена, но беше облекчена и щастлива. Дори не се замисли дали да остави детето или да абортира, такава мисъл: дете, съпруг, семейство - изобщо не й мина през ума! Не каза на никого, дори на бащата, преживя унижението на лекарските разпити, на гадния гинекологичен преглед, преглътна болката от аборта, ужаса, че няма да има повече деца...сама се справи, не й мина през ум, че трябваше да потърси и бащата, че той имаше думата по този въпрос. Бащата, сега си спомни, тя тогава още следваше филология, а бащата беше студент във ВИТИЗ, беше обаятелна и чаровна личност, имаше много гаджета, тя поне си мислеше така, наричаше я “марсианка” и тя го обожаваше. Но нито за миг не се замисли, когато опря до... - Знаеш ли, ти не си единствена. Преди месец една друга приятелка ми сподели, че е абортирала. Май...нещо не ми върви напоследък. Вървяха по една алея в парка. Беше лято, тя се чувстваше прекрасно в копринената си рокля. Гледаше да не мисли за притеснеията си от последните два месеца, сутрешното събуждане с гадене и световъртеж, страхът, че е болна, ужасът, че е бременна! “Марсианецът” говореше непрекъснато с тихия си, вълнуващ баритон, прегръщаше я, нежно притискаше тялото си в нейното, усещаше сладкия допир на кожата му, ласката на меките му длани и си мислеше, че тяхната зашеметителна любов е към края, отиваше си... - Беше момче. - каза лекарят. - Момче? - Съвсем оформено, защо сте чакали толкова дълго? - Аз...аз не разбрах, че... - Че сте бременна? Да не си идиотка, бе, момиче? Нямаш мензис, лошо ти е, сутрин ти се вие свят, повръщаше ли? - Не, не съм, не мога да...рядко повръщам, не съм...сутрин винаги ми се вие свят, а мензиса ми е нередовен... - Май наистина си идиотка! Тя дълго се извинява, плака, смя се, но всъщност почувства огромно облекчение. Събуждаше се нощем, щастлива, че все още кърви и че това значи....какво значеше? След няколко дена отиде в квартирата на “марсианеца”. Тялото й, силно и гъвкаво, жадуваше за неговото тяло. Той умееше да гали, да предразполага, гордееше се с любовните си ласки, знаеше как да я накара да стене от удоволствие, това я държеше при него, не можеше да забрави жадната и ненаситна любовна игра. - Май трябва да се разделим. - каза, докато се обличаше. - Заради аборта ли? Тя не можеше да каже заради какво. Но нещо си беше отишло. И сега отново... Близо месец мълча и не успя да сподели с Професора, тогава още доцент, но вече всички знаеха, че ще бъде професор. Будеше се нощем, обляна в ледена пот, сигурна, че няма да доживее раждането на детето си, че ще умре така гупаво, давайки живот на едно бебе... После му каза. Никога няма да забрави недоумението и отвращението, което нейното съобщение изписа по лицето му. Тебе поем, тебе благословим, Тебе благодарим, Господи ! Заставаше винаги в края на първата редица и през парапета на балкона оглеждаше богомолците. Обичаше тези неделни утрини, когато църквата бавно се пълнеше, хората тихо палеха свещи, кръстеха се пред иконите, някои дори припяваха с тях, с хора. И молим ти ся, Боже, Боже наш, и молим ти ся Боже, Боже наш... Беше се записала в църковния хор много преди Професора да се разболее. Всъщност...когато синът им замина за Франция. Не сподели с никого, не лъжеше Професора, просто му казваше, че излиза. В последните години той обичаше да остава сам, дори студентите не го радваха вече. И молим ти ся, Боже, Боже наш... Слава Отцу и сину и Светому Духу, амин ! Докато погледът й шареше из църквата се опита да си спомни защо се записа в хора. Молеше се всеки ден за успеха на сина, да завърши, да започне работа, да се ожени, да се върне....да се върне. Не се върна. Внезапно изпита сладкото усещане на топло, детско телце, притиснато до нея. Така заспиваше вечер момченцето й, в прегръдките й. После, по - късно, като поотрасна, тя присядаше до кревата му, говореха си. - Мамо, галкай ме по гръбчето! - молеше тихичко Краси. И тя нежно прокарваше пръсти по крехкото, детско гръбче. Отче наш, Иже еси на небесах! Да святится имя Твое... Много обичаше този момент, когато след ектенията, след трисветата песен и херувимската, след четенето Символа на вярата и евхаристийния канон, започваше тази молитва. Нежното сопрано на нейната съседка тихо и спокойно се издигаше и разливаше над хората долу. Тя тихо плачеше, винаги плаче на тази молитва, сълзите освобождаваха сърцето й, гонеха страховете и й ставаше хубаво. Излезе от църквата и се огледа. Градинката се беше изпълнила с народ, майки с деца, баби и дядовци, мъже се поздравяваха като се удряха по раменете. Ехтеше смях, викове, никого не познаваше и никой не я интересуваше. Не беше забелязала през годините, че остава постепенно сама. Домът им винаги беше изпълнен с младежки гласове, студенти или кандидат - студенти звънеха на вратата, дори и нощем понякога, разочаровани, нещастни, плачеха...Или рано сутрин щастливи след поредния взет изпит, благодареха, помагаха й, дори гледаха сина й, когато беше малък, за да изтича тя до магазина. Запита се дали всичко това й липсва? Май...не й...нали? - Мамо, това лято няма да идваме в България. Ще ходим в Палма де Майорка. Ще дойдеш ли с нас ? - Палма де Майорка ? - Било много красиво, не било скъпо, така казват всички, дори моите български приятели ще идват... - Ще си помисля... - Не мисли много! Тя се обърна, погледна котето. Беше се свило на дивана, навирило ушички, но със затворени очи. - Знаеш ли, взех си коте... Не мога да... - Какво не можеш? Мамо? Тя не познаваше вече този мъж със съпруга и две деца, с добра работа във Франция, адвокат, завършил в Париж и живеещ в Лион. Нямаше май нищо общо вече с него. - Няма на кого да оставя животинчето, маме... - На някоя комшийка. - Не познавам никого. - Хубава работа, мамо, трийсет години живеш там, в тая дупка, как не познаваш? Ами...леля Марта?... - Целуни Сесили и децата, обаждай се. Затвори. 20 март 1968 година Такова огромно число години ме чакат. Не мога, не бих могла да ги издържа. Защо са ми? Години...Книгите или сцената, деца, пари, дрехи, разговори, очи, усмивки, любов и страшна умора. - Какво знаеш за умората, момиче, какво? Тя въздъхна. Дори не вдигна поглед, знаеше, че сянката се полюшва някъде между хола и спалнята. Вчера, като излезе от църквата и приседна на пейка в градинката, я видя. Стоеше под огромното дърво, където се гонеха деца. Приличаше й на някого, нещо й напомняше. Сянка под сенките на клоните, тънка рокля покриваше нежните гърди, погледът на негледащите очи сякаш надничаше в бъдещето...на тънките китки проблясваха гривни. Полюшваше се с вятъра и не помръдваше...Сянка сред сенките... Какво знаеш за умората? Дори грижата за единственото цвете и единственото животинче в дома й я уморяваше. Уморяваха я дори само мислите за деня, пък за утрешния... Асансьорът пристигна на етажа й, съседите слязоха, шумни, весели, често им идваха гости. По - рано, през годините почти не затваряха външните си врати, двете жени непрекъснато намираха поводи да са заедно през уикендите, децата им често спяха заедно, а възрастните седяха по цели нощи... Какво знаеш за умората, ти, дето сега започваш живота си? Коя си ти?! Защо да се самонаказвам така? С какво ще променя света, ако продължа да живея и го населя с децата си? И как да създам тези деца, когато те ще искат от мене спокойствие и увереност, а аз мога да им дам само кошмарното си, запотено неспокойствие? Децата, децата ни много се харесваха. На съседката се казваше Светла, а нашия - Краси, Красимир, Професорът държеше на мира, на дисциплината, на борбата за...помня ли. Светла се роди половин година след Краси, ние двете с комшийката си обменяхме опит, пелени, кафета, цигари и сълзи. Много плачехме по онова време, седяхме в къщи, ту у тях, ту у нас, в зависимост кой от мъжете липсва, но повече у тях и плачехме...плачехме...Бяхме толкова смешни, майките ни се ядосваха, мъжете ни се караха, после децата пораснаха, тръгнаха на училище, учеха заедно, после... Какво стана после? Професорът беше още доцент по онова време, домът ни се пълнеше с колеги, още не ни бяха накачулили студентите... Светлето, пухкава и весела, прегръщаше всички, ние със съседката приготвяхме трапезата. Тя ме учеше, нищо не умеех, не че после се научих...когато започнаха да ни идват гости, събирахме децата в една стая у тях, те много се радваха, биеха се, целуваха се, чупеха си съвместно играчките. Къде отидаха тези дни ? Какво да им говоря, как да ги направлявам? Деца... Не, не бих могла да издържа тези години. Трябва да се махна. Тази сутрин стана много рано. Отиде първо на балкона да напръска гарденията. Много й трепереше, една вече беше изтървала, сега тази, новата, цъфна. Красивото, бяло цветче ухаеше неудържимо. Целият балкон, остъклен като на всеки уважаващ себе си панелен жител, миришеше на парфюмериен магазин. Котето вече от половин час обикаляше жилището, събаряше книги от библиотеката, скачаше на телевизора и тропаше иконите, ровеше из тоалетната си, въобще съобщаваше, че е будно и трябва да бъде нахранено. Но тя така се зарадва на цветчето гардения, че от два дена непрекъснато обикаляше около него, миришеше го и му говореше. - Мацо, чакай, ще ти обърна и на теб внимание, остави ме да се порадвам на тази красавица! Боже мой, като момиче... Какво като момиче? Изобщо през годините нямаше спомен за отглеждани от нея цветя. Твърде много време и енергия й отнемаше сина и Професора.. Гарденията я чакаше. Още щом се докосна до цветчето, то падна, след него се посипаха зелени, лъскави листа, после неразтворени пъпки, цяло бедствие! Тя седна на пейката и се разплака. Бедствие! - Изтървах си гарденията, мацо, разбра ли? Голям яд я хвана на изящното цвете, когато видя капещите листа и пъпки. Толкова е внимателна, толкова старание вложи! За пореден път! До вчера се гордееше и целуваше ухаещата, единствена розичка върху лъскавите, тъмнозелени листа. Сега...Имаше още здрави пъпки, но цели клонки грозно се оголиха, отвратително! Някъде в сенките на кухненските пердета се мярна друга сянка, нещо безплътно премина през дома й. Трябваше да види...какво да види? Да прочете... 26 март 1968 година Защо така линеят и вехнат цветята в стаята ми? Нямам време да се занимавам с тях. А ги обичам и ми е мъчно. - Значи ти си била, ти си била, ти си била, малка завистнице! Ти си я убила! Защо ме мразиш? Коя си ти? Не съм ти обещавала нищо, разбра ли!? Каква тиха прелест са тези поети - символисти. И цялата тази красота е смъртна. Поезия...истинският поет не е този, който тича като луд да издава творческите си напъни, не е този, мили мои колеги, който използва парите от творчеството си, за да пие и да си създава изкуствено-емоционален живот. Истинският поет е мълчалив, както мълчалива е истинската любов. Той пие мълчаливо, люби мълчаливо и с тихо мълчание, щедро дарява другите с щастливи мигове, топла усмивка, ласкав поглед. Истинският поет носи красотата в очите си, в приглушения си глас, в неспокойните си пръсти. Тя се разсмя. Четеше и се смееше. - Сега вече се издаде, момичето ми, издаде се! Ти си глупачка! Злобна, малка идиотка! Какво ти правеше гарденията? Какво искаш от мен? Той дори и пред смъртта остава мълчалив.Умира с усмивка, както е живял. И никой никога не е успял истински да се докосне до него. Той никому не е позволил да разголи душата му и ако на маса,сред приятели, пийнал повечко, е доверил нещо повече за себе си, утре ще обърне живота си наопъки, ще се промени дори и той самият, просто инстинктивно. За истинската поезия не са нужни нито голи тела, нито цигарен дим, нито телевизионен екран. На нея са нужни сърца, един топъл глас и тишина. А тишината е най-тънката, най-чиста музика. Истинската поезия е като истинската любов-тиха, проста, ласкава и позрачно-нежна. Стана й тежко. Бавно и без желание пое към спалнята. Изпи си лекарствата, полегна. Дори не пусна телевизора, котето щастливо се погали в ръката й. Беше приключила предишния си живот. Човек живее много животи, някой ден все някой от тях приключва. - Ние сме холограми, видения, сънуваме сънища за живота си. - казваше Професора. - Щом изчезнем и този живот изчезва, нашата Вселена е холограма на нашите сънища, всеки си има своя сън, в нашия ние сме се срещнали. Най - важното е да се научим да управляваме сънищата си, тогава можем да постигнем всичко! Чрез мисълта си. Тя не успя да овладее управлението на живота си. Живееше в неговия и се опитваше да създаде свой свят. Всъщност роди същество, което бързо се научи да управлява света около себе си. - Аз не мога една гардения, не мога едно коте...нищо не мога... Разплака се. Онова момиче в дневника не приличаше на нея, то живееше в другия живот. В тишината на дома й се разнесе звън. Толкова неочаквано, толкова нелепо, след толкова месеци мълчание. Тя подскочи и извика неволно. Сърцето й се разтупка лудо, котето се изви и настръхна. Звънеше телефонът. На нощното й шкафче бяха подредени телефон, два джиесема, нейният и на Професора, а също и лаптопа й, върху когото се намираше и дневника. Не помнеше от колко време не бе чувала нещо да звъни, било телефон, било джиесем, дори телевизорът пускаше с намален звук. Така свикна през годините. Телефонът не спираше да звъни ! - Сега, сега! - извика и сама се стресна от гласа си. - Скъпа! - разбъбра се непознат глас отсреща.- Марта е. Моля те, продиктувай ми имейла си, да знаеш, че съм ти писала писмо, но с Интернет е по-бързо...Обаждам се от чужбина, затова...Нямам време за обяснения, трябва да се свържа поне с теб, непременно! Тя автоматично продиктува имейла, отсреща благодариха и затвориха. Стефания остави слушалката, седна на леглото и се замисли. Марта?!... Разтрепера се. Знаеше, че семейството на съседите й пазарува в малкото магазинче до техния вход. Често ги беше засичала, но се отдръпваше с наведена глава, мъчейки се да се скрие. В апаратамента до тях живееше по - малката дъщеря, синът май се изнесе по чужбините, хвана се в Испания ли, в Италия ли, някъде из Европа, на работа. Той май не завърши училище. Тя го помнеше като бебе, като малък, усмихнат пакостливко. Дъщерята стана архитект, майка й мечташе за това, а бащата се пропи. - Как няма да се пропие, при това, което им се случи... Реши да отиде до магазинчето, беше сутрин, дъщерята май пазаруваше сутрин, преди работа, Или не...май вечер. Марта, най - добрата й приятелка, беше доста пълничка, особено след третото раждане и завистливо й прехвърляше омръзналите й коприни, дантели и жарсета. Когато голямата дъщеря се източи, майка й я пращаше при съседката, за да я научи на женски вкус. Кога беше това? - Миличка, разбира се, че ще купя нещо и за теб, я, да видя тоалетната... Беше време да я почисти, да я измие и да купи пясък, бели гранулки, които за нейно улеснение, се продаваха в магазина през улицата. - Отдавна не съм виждала комшийката си Марта. - небрежно подхвърли тя на продавачката. - то не че аз често излизам... - додаде. - Моля? - не разбра жената. В този момент влезе малката дъщеря на Марта. Поразително приличаше на баща си. То и голямата... не бива сега да мисли за голямата. Как се казваше малката, Боже мой? Младата жена стреснато я погледна. - Извинете? - каза. - Аз съм вашата съседка, съпругата на Професора. Питах се...Много време не сме се виждали...Аз...останах сама... Жената насреща й се усмихна. - Лельо Стефи, не те познах, здравей, не сме се виждали наистина... - А майка ти къде е? Марта... Лицето на младата жена се промени. Сякаш потъмня, изостри се, побеля. - Ти не знаеш ли? - попита. - Какво да знам? - обърка се тя. - Мама изчезна. Изинявай, закъснявам за работа. Прясно мляко и кафе, моля. Стефания стоеше насред магазина и не можеше да помръдне. Изчезнала? Кога? Къде? Защо? Вслушваше се в дневните шумове през вратата и си мислеше, че поне при съседите всичко е наред. Глупости! Нищо не би могло да е наред след....след онази случка, която... - Не сте ли чули? - говореше й продавачката.- Тук всички разбрахме, жена му си тръгнала, казала на дъщерята, че заминава, да не я търсят. На Жоро, мъжа си, не казала нищо, той й се обадил от работата вечерта, като си тръгвал. Наредил да му приготви вечерята, Жоро много пие, живее отсреща, в боксониерата, апартамента дадоха на Мартина...Вие не живеете ли срещу тях? Тя кимна. - Бяхме приятели. - тихо каза. - В един друг живот. - Жоро много тормозеше Марта. Особено когато вече се преместиха и оставиха апартамента на дъщерята. Тя ми се е оплаквала. Какво ще обичате ? - обърна се продавачката към клиент. Тя машинално посегна към рафтовете и взе нещо, не погледна какво. Тръгна към касата, плати. В този момент продавачката се освободи, изглежда много й се искаше да разкаже историята. - Ние тук знаехме, дори й направихме изпращане. Марта има леля в Дания, има братовчеди, които поеха пътуването й, платиха, поканиха я завинаги, ако иска, но на нея й е жал за внучетата. Като се качвала вече на самолета... - Тя...на Жоро нищо ли не е казала? - Нищо, нищичко! Багажът си го донесе постепенно тук, в задната стаичка го скрихме. Страх я беше, той не я слушаше, само й викаше, имал и някакви любовници, разбрах, тъпа история За всяко нещо нея търсеше, не можеше и чехлите да си намери сам. Та, вече като се качвала на самолета, Жоро й звъни : “ Тури вечерята, прибирам се! “, а тя му вика :”Съжалявам, сам ще си слагаш вечерята вече, аз съм на летището, пътувам”... Продавачката се разсмива Тя й приглася. - Чухме се един ден, тя ни звънна, рай било там, живеели в красиви къщички, не заключвали вратите, градинки, масички под дърветата, сутрин си пиели кафето в дворчето...Жоро се закани да я убие и разфасова като се върне. Казват, по-рано си живеели много добре, но откакто станала случката с голямата дъщеря... Тя кима с глава, отдалечава се към вратата, главата я заболя, зави й се свят, не можеше да мисли. Марта и Жоро! Техните приятели, които не можеха да дишат един без друг. Техните деца бяха здрави и усмихнати. Не минаваше ден Марта да не дотича при нея и да не донесе нещо, приготвено току - що, дъхаво и вкусно. - Нашата представа за даден човек, колкото и близък да ни е, е прибързана и често невярна. И така трябва да бъде. Ние не сме обективни по природа.- каза Професора. .- Стойността на живота за обикновения човек е единствено в това, че той се смята по-важен от него. Липсата на фантазия му пречи да разбере другите и затова той не участва в страданията им. - Мацо, зло да те забрави, забравих гранулките за тоалетната ти... Не й се рискуваше да слиза пак, но нямаше как. Мина през магазина целенасочено и бързо, не погледна щанда със словохотливата продавачка, грабна торбичката с котешки гранули за тоалетна “ Фреш енд Ийзи”, плати и побърза да се прибере. Не, трябва да заспивам. Лека нощ, очи и усмивка. Тихо е. Лека нощ. Такава тишина. Ушите ми звънят. Колко хубаво нещо е съня. Сънува морето. С Марта тичаха по плажа. Зад тях изгряваше слънцето. Както всяко лято бяха си взели бунгала и довели децата. Светла и Краси. Професорът още не беше професор, а Жоро изобщо не близваше алкохол. Двете млади жени, със силни, стройни и гъвкави тела, леко отхвърляха разстоянието от едната до другата плажна ивица. А после на бегом качваха хълма, зад тях шептеше морето. Утрините бяха свежи, замайващи. Също като двете свежи и замайващи красавици, развели конски опашки и дълги крака по пътеката към лагера с бунгалата. Пътьом вземаха закуските за мъже и деца, оставяха ги на терасите и, грабнали книжки и плажни кърпи, се връщаха на морето. В ранното утро често бяха първите, събличаха се, а морето ги прегръщаше с топла, синя прегръдка на сластен любовник. Тя спеше и сънуваше живота си... Днес не й се ставаше, не й се обличаше. Не й се мислеше дори. Усети лек дъх от остаряващото си тяло, познат дъх на старост, помни го от Професора, но до сега... Всъщност не й се къпеше, а трябваше да пере пердета и да мие прозорци. Гадост! В дъното на спалнята, там, където бялото перде леко се полюшваше от ветреца вън, усети, че се очертава силуета на призрачното момиче. Кое беше то? Гледаше я втренчено с пустия поглед на празните си зеници. Тя скочи в леглото и уплаши свитото до краката й коте. Сянката в сянката на бялото перде изчезна. После се появи писмото. От няколко дена, когато се налагаше да слезе до магазина, Стефания забелязваше, че нещо се белее в пощенската й кутия. Не я отваряше. Мразеше да намира неплатени сметки или банкови извлечения за кредитите на Професора. Това беше негово задължение и тя...Всъщност вече нямаше кой друг да вземе пуснатото в кутията и тя накрая я отвори. Беше писмо и то, адресирано до нея. Горе, седнала до кухненската маса, тя дълго успокоява разтупканото си сърце. - Ама какво става, цапка-лапка? Защо се плаша от всяко нещо? Това си е едно най-обикновено писмо, нали така? - Обикновените случки често пъти са много по-объркващи за индивида. - каза Професора. - На малките, но срещащи се безброй пъти и поради това извънредно ефективни неща, трябва да се отдава повече внимание, отколкото на големите, редки събития. Надали бихме сгрешили, ако отдадем екстремните действия на суетата, посредствените - на навика, а дребните на страха. Не съм го казал аз, не съм го измислил, животът го доказва, нали? И Ницше. “Стефи, започваше писмото, много ще те изненадам с това мое послание до теб.” - Наистина ме изненада, Марта, чу ли, цапка - лапка, моята забравена...не, разкарана...не, не знам как да кажа...приятелка Марта ми пише писмо. След като почти...десет години не сме си говорили...Боже, станаха ли десет? Тя не посмя да върне живота си десет години назад. “ Ти сигурно не знаеш, че преди две години грабнах самолета и напуснах България. Отидох при леля си, която години наред, особено след случката със Светлето, ме канеше в Дания. Искам да ти кажа, че аз никога не съм те обвинявала за нищо! Нито теб, нито сина ти. Но...това сега...Не бих искала да говорим за това, не затова ти пиша. Имам нужда от помощ, а няма към кого да се обърна. Не бих искала да товаря сина или дъщерята. Те си имат семейства, ангажирани хора са, достатъчно тревоги им докарах като заминах, без да предупредя никого. Когато пристигнах при леля, направо не можах да повярвам на очите си. Малко градче, кукличка! В подножието на планината, на сто километра от...всъщност това не е важно. Заварих леля да ме чака с братовчедите в едно кокетно дворче. Къщичката като от приказките за Хензел и Гретел. Чистичка уличка, във всяко дворче-масичка, чадърче, столчета...Нарочно използвам умалителната форма, защото...де да знам защо! - Професорът адски мразеше умалителната форма, затова. Често му се присмивахме като си пиехме кафето в кухнята... - Най-недвусмисленият признак на неуважение към хората и към себе си, е като умаляваш действията им. Като презрително смаляваш живота им...какви са тези умалителни форми? Кафенце, кюфтенце, детенце! Това да не са ти бубулечки? Макар че бубулечката също има своето достоинство и едва ли мисли, ако може да мисли, за себе си в умалителна форма. “ Знам колко се надсмивахме над Професора с неговия див гняв към...но тук така чувствах всичко, умалително и умилително. Защото планината и гората са влезли в дома ти. Облаците и синевата присъстват на масата. Една сутрин си пия кафето, а външната вратичка се отваря и...що да видя ? Сърна, истинска сърна, красива, бежова и нежна, с изящна муцунка и прекрасни очи, си влезе и тръгна право към френското грозде. А след нея едно сърненце, направо щях да се стопя ! Не смея да мръдна, пък леля излезе, заговори й , подмами я с тревица ли, морковче ли, сърненецето и то...Не бягат, познават хората, зиме, в големия сняг хората им правят хранилки, затова не се плашат. Леля просто я изведе, защото й опасвали касиса.” Стефания спря да чете. Гореща вълна я удари в главата. Замая я. Излезе на балкона и широко разтвори прозорците. Балконът беше остъклен, тя пусна тънките, прозрачни пердета. Премери си кръвното. Беше много ниско, пиеше редовно хапчетата си, но топлината и вълненията...А пулсът й беше ускорен. Какво ли би станало, ако падне тук внезапно и... - Защо се вълнувам, цапка - лапка? Бях забравила колко обстоятелствена е Марта..Бях забравила за... Никога не забрави нито Марта, нито Светлето, нито историята им с Краси, нито... смъртта. Толкова грозна, толкова неочаквана, толкова нелепа ! - Смъртта е нещо, което индивида винаги трябва да очаква. - каза Професора. - Това е неизбежно, а за неизбежността човек трябва да е подготвен. Всъщност единственото наистина сигурно нещо в този подарен ни живот е смъртта. Пък ние винаги я подминаваме, винаги сме изненадани, винаги се тюхкаме и тръшкаме. Последният месец от живота си, Професорът не стана от леглото, не отвори уста, не продума дума, обърна се към стената и затвори очи. Така си отиде. - Дори не разбрах как стана, мацинко, не ми каза, отказа се от живота и не сподели нищо, не знам дали се е уплашил, мен ме е страх, много ме е страх, котенце! “ Въздухът тук ухае на бор, на теб щеше много да ти хареса, ти обичаш природата. Но езикът на местните е направо...аз едвам се оправям в градчето с моя английски, учила - недоучила. Първият месец се събудих през нощта от странен шум. Нещо щъкаше, шушкаше, трошеше...Една катеричка била свикнала да влиза през прозореца, леля ми и оставяше орехи на масата. Светнах лампата, тя не се уплаши. Спря и ме погледна с онези искрящи, диви очета и направо се разплаках от щастие. Но тази идилия бързо свърши.” Кой знае защо Стефания си спомни едно утро в планината след дъждовна нощ. Сутринта излезе тихо от хижата. Седна на суха пейка под балкона. И се огледа. Чувството за чистота и свежест изду гърдите й. Потръпна от влагата. Мъглица обгръщаше дървета и храсти. Двата огромни, вековни бора бавно отръскваха капките й. До тях листата на брезите доста по - нервно размахваха клонки. Птиците почти не се чуваха. Нищо друго нямаше в света освен мъглата, дърветата и тихия път през тях. Стефания се почувства уморена. Днес беше голям празник, Успение Богородично. Стефания направи двуседмичния пост и се готвеше за изповед. В голям душевен смут беше душата й. Внезапно се отказа да слезе в изповедалнята. Нещо я стегна и стресна. Почувства се лъжкиня, измамница пред Бога. А Той вижда всичко! Слава Тебе, Христе, Боже наш, упование наше, слава Тебе! Тя се разплака, докато пееше. Но това не бяха сладките и светли сълзи на покаянието. Това беше горчив плач. Слава Отцу и сину, и Святому Духу и нине, и присно и вовеки веков ! Господи помилуй, господи помилуй, господи помилуй! Внезапно си даде сметка, че нито една изповед нейна не е била истинска и пълна. Причастието беше изгаряло вътрешностите й, прогорило е мозъка й, тя беше...беше... Благослови! Стефания излетя от църквата, премина почти на бегом градинката и пое бързо към дома си. Не беше дочела писмото. Остави го на масичката до лаптопа. Котето я посрещна доволно. Но сякаш усети настроението й и тихо изсъска. Зелените му, бадемовидни, диви очи се взираха в нея враждебно. Това коте си оставаше неопитомено сякаш. Тя се направи, че не вижда отвореното писмо. Погледна недопитата чаша с кафе, донесе от кухнята шишето с прясно мляко и си сипа. Постът беше свършил. Но тя не се чувстваше пречистена и възродена, както друг път. Забърза към къщи, но коленете не я държаха, кръстът я дърпаше, пухтеше и се задъхваше, тялото й я предаваше, изоставяше я, това прекрасно някога, нейно тяло. По пътя към къщи реши повече да не ходи на репетициите на хора, да напусне, болна беше, много болна, уплаши се от неизбежното, вярата й се стопи, в душата й надигна глава змията на съмнението и тъгата. Пердето се полюшна. Телефонът иззвъня. - Ало, Стефи? - чу гласа на Силвия. - Силве, зло да те забрави! Честит рожден ден! - Благодаря, затова и звъня. Няма ли да дойдеш? - Къде? В редакцията? О, вече съм пенсионерка, защо са ви пенсионерки на празника? - Глупости! Събрахме се и решихме да ти се обадим. Откакто си сама никакава те няма! Не се обаждаш, не излизаш, цяла година не сме те чували, всъщност от...погребението на Професора... Последните й думи потънаха в нервните и кой знае защо оглушителни обяснения на Стефания. - Не викай, не викай, добре те чувам. Направила съм ти хороскопа. Искам да поговорим, необходимо е. За теб се отнася. - каза тихо и бавно Силвия. Тя беше висока, дългокрака, тънкокръста и кръвта й, както мислите и думите течаха по - бавно сякаш, докато изминат своя път. - Нещо не съм съвсем добре, днес имахме голяма литургия и се уморих. Аз пея в църковния хор при нас, в нашата църква. - Това е чудесно! Трябва да ти направя хороскоп, разбра ли?- викна Силвия. Разбраха се нещо, май Стефания обеща... - Направо не мога да си обясня защо Ви излъгах! - обясняваше развълнувано Стефи на хомеопатичката. - И астмата ми се раздразни, и кашлицата започна пак да ме мъчи нощем между 3 и 5 часа, и разни.... Тя млъкна. Беше се обадила на доктор Костова и помоли да я приеме спешно. Сега седеше срещу нея, чупеше пръсти и се изнервяше от успокояващия, тих шепот на миниатюрното фонтанче на бюрото. - Боже мой, винаги съм харесвала това фонтанче! Костова се изправи и го премести далече, в другата стая. Беше спокойна, с овладени движения. На бялото, красиво лице големите, черни очи наблюдаваха пациентката без напрежение и любопитство. - Довършете си изречението. Аз Ви слушам. - Става дума за сина ми. Казах ви, че нямам деца...Имам син, прекрасен син, красавец, беше красив още от дете, много обичам красивите хора като вас, като моята колежка Силвия, като Марта...Марта беше красива. Също и аз. Преди време. Тя отново млъкна. Докторката чакаше. Усмихна се, но лицето й остана сериозно. - Изненадвам се от себе си, започнала съм да лъжа, много мразя лъжите, но с Професора понякога се налагаше...Нощем чувам шепот, гласове, смях, някой стои до пердето, момиче, бледо и мъртво, поне аз така мисля. А може и да съм аз самата, пиша нещо, преписвам си стария дневник, но...Започна да ме мъчи астмата, имам я от момиче... - Кога се случи това ? - Не съм забелязала, близо година никъде не ходех, с никого не говорех, след...като Професора си отиде...Иначе ходя на гробища, пея в църковен хор, но в стаята на Професора още не съм влязла, не съм я почистила и на гробищата... - Разкажете ми за мъжа си, за Професора. - Няма много за разказване. Учениците му го обожават, издаде пет книги, които се купуват, като се има предвид пазара за български книги...добре се купуват. Студентите напират да прегледат записките му, да ги подредят, аз ...нещо не ми се иска още... - Защо ? - Някак...Не ми се говори... Тя спря. Тази нощ беше сънувала морето. Не много бурно, весело, с бягаши облаци над него, с проблясваща синева, с промъкващи се през облачния пух, слънчеви лъчи, с момичето, бягащо по брега, с хрускащ пясък между пръстите, с бистри очи, с развети коси... - Ще си тръгвам. - каза. - Някакви капки за астмата, ако ми предложите. Вече близо година ходеше редовно при доктор Костова, но още не се обръщаше към нея на “ти”. Нещо във външността, в стойката, в строгото, красиво, бяло лице я възпираше. “Идилията свърши, защото братовчедите ме изгониха.По-точно братовчедът, дето е на 67 години, ерген, никога не се е женил, не знам дали не е и девствен. Тук това може да се случи. Тук хората живеят спокойно, познават се помежду си и аз паднах като камък в...не като лайно...абе, тълкувай го, както искаш. Не ми е мястото тук. Хората са богати, почиват си... Аз нищо не им разбирам от езика, не мога да хвана работа, сигурно братовчедът се уплаши, че ще искам нещо. Иначе леля е добра, но е безгласна буква. Аз не съм разведена, не съм и избягала, европейка съм по статут, защо да ме гледат роднините? Няма към кого да се обърна, помогни ми, винаги си се грижела за мен. Ти си така грижовна, и тогава, когато...Светлето...си отиде, и тогава ми помогна, не ме изостави, Жоро ви изгони с Професора, макар че...Краси нямаше вина, нашето момиченце, нашето детенце..помогни ми, Стефи! Стефания бързо затвори писмото. Не искаше нищо да си спомни от онези дни преди...10,15 години? Дори не помнеше годините. - Да помагаш на ближния е пълна глупост! Никой на никого за нищо не може да помогне! - извика Професорът. - Накрая човек действа според своя мащаб за нещата и хората. Самият той определя какво е почтено за него и за другите. Той живее и действа като колективен индивид, ти се съсипваш, мислейки, че помагаш някому. Това е пълна илюзия! Най - много този, комуто помогнеш да те намрази за това, не си ли помислила за този момент? Стефания подскочи, гласът я стресна, ядовит и груб. Огледа се. Бързешком излезе от спалнята, тръшна вратата за ужас на котката. Цапка-лапка не беше свикнала вратите да се затварят. Стопанката й излезе на балкона. Гарденията се беше разлистила. Наистина само една клонка беше оцеляла от цялото храстче, но все пак живееше! - Господи, благодаря ти! Това е знак! Трябва да отида при отец Димитър и всичко да разкажа, да се изповядам така, че нищо да не остане скрито, да ми олекне, тогава...може и тя да изчезне, сянката на моята сянка, кой знае... Една вечер преди години, когато Стефи замина сама на море, без Професора, той изживяваше май поредна любовна раздяла, също и с писането беше закъсал, от издателството му даваха зор... - Замини сама, аз после ще дойда, върви, поживей като бял човек, ще ти хареса. - каза той. Стефи се усети много странно, без никакви задължения, без сметки, защото кой знае как, но имаше пари... Та, една вечер тя слезе до барчето на брега на морето. Никога не беше ходила сама по барчета. През деня минаваше запъхтяна покрай белите столове и белия плот. Спираше и пиеше наливна бира. Но се загледа в коктейлите, които предлагаха. В живота си не беше пила коктейл. На младини, в социализма просто не употребяваха такива неща. Обръщаха водките и се кикотеха над тъпи, политически вицове. Коктейлът предполага коктейлни тоалети, дълги следобеди, чаровни усмивки, флиртове и ухажване...нали? Красивата барманка, млада, почерняла, с къси панталонки, разкриващи заоблените, дълги бедра и голо пъпче, в което просветваше обеца, я запомни. Стефи също я запомни, казваше се Джаки. Джаки вдигаше високо пухкавата си, къдрава, руса коса и непрекъснато флиртуваше с младите си клиенти. Летовницата седна на високото столче и се обърна с лице към морето, което се плискаше едва ли не в краката й. Полъхваше лек бриз. - Какво ще обичате, мадам? - попита Джаки. - Едно мохито, моля. - отговори Стефи едва чуто. - Браво, решихте се най - после, тези триста грама толкова Ви плашеха, а то е коктейл, повечето е разредителя, отколкото белия ром, ще видите, добре ще Ви се отрази! Настина й се отрази добре. Тя свикна вечер да слиза при Джаки. Пиеше вече само дайкири, като Хемингуей. Почти се почувства като негова героиня. После отиваше в стола за вечеря, а после... - Ще ми бъде мъчно за Вас, мадам, свикнах да приготвям леда за дайкирито Ви. Вие сте като часовник. Стефи изтръпна вътрешно. Тя и там, където никой не искаше нищо от нея, никой не я следеше и никой не управляваше живота й, дори и там, на морето създаде своя уреден, консервативен, скучен дори вътрешен живот. Сутрин кафе, после плаж, после дайкири при Джаки, обяд, почивка, плаж, дайкири при Джаки, вечеря, телевизия, сън...И на следващия ден същото, на по-следващия -същото... Стефания със замах отвори прозореца, белите пердета изшумоляха и се раздвижиха. Навън беше паднала сива мъгла от влагата на земята. През деня слънцето напичаше като през лятото, но нощите вече миришеха на есен. Все още не се виждаше слънцето и сънят обгръщаше улиците. - Аз съм като часовник, коте, разбра ли? Мамка му! 8 април 1968 година Страх ме е. Болна съм. Ужасно ме е страх от това огромно, непоносимо число дни, което ме чака. Те ще ме смажат. Нищо няма да постигна, в нищо няма да успея, нищо няма да създам и нищо няма да оставя. Страх ме е, страх ме е, страх ме е! Помогнете ми! Остър звън разкъса тишината на жилището й. Тя подскочи, котката изфуча и се скри под леглото. Нов звън! Стефания съобрази, че идва от външната врата и коленете й омекнаха. Кой ли я търси? Тя се завъртя объркано, пеньоарът се развя, лъхна я дъх на старост, подпетените чехли на Професора се подхлъзнаха, тя се опря на стената. Отвори. Вътре нахлу някакъв уханен, див вихър, довявайки формите и окончанията на женска фигура в копринени дрехи, щедро напръскани със скъп парфюм. - Господи, какво правиш, спиш ли! Едва не ме откриха на площадката, по това време дъщерята води малките на училище, с всичкия ли си!? Щяха да ме видят! Беше Марта или поне онова, което беше останало от нея. Защото в спомените на Стефания, Марта царстваше между кухнята и домашните на децата, с огромния си бюст, не толкова вече тънката талия и тежкото, подрусващо се дупе, лепнато сякаш от друга фигура, доста по-мощна от нейната. Тя не беше висока, но пъргава, пухтяща и вечно усмихната. Жената, нахлула в дома й, я надвишаваше, може би поради високите токове, ухаещите коприни обвиваха почти плоски гърди и кльощав задник, който се подрусваше познато. - Ама...на какво приличаш, Стефи? Ти не си ли отваряш пощата, имейлите, не другата поща, скъсах се да ти пращам имейли, не разбра ли, че днес пристигам, надявах се да ме чакаш на вратата, за малко да се сблъскам със зетя, добре че вратата е масивна, скрих се зад нея, добре че беше отворено, ти не излизаш ли, не се ли...къпеш ли се? Въобще пускаш ли си компютъра? Ако Професора знаеше...Стефи, уплаших ли те? Страшно си пребледняла! С Марта в дома нахлу мирис на дим, печени чушки и есен. Стефания се огледа. Скъсания под мишниците пеньоар беше изгубил цвета си от старост. Същото можеше да се каже и за подпетените чехли на Професора. А косите й...Кога се къпа всъщност? - Мирише на котка, на прах, къде ще ме настаниш? Не съм спала 24 часа. Трябва да взема душ, да се наспя и тогава ще те подхвана и теб. Заприличала си на Жоро, ама той поне има оправдание, пие. Твоето какво е Пусни си компютъра, къде ще ме настаниш? Марта повлече огромния куфар на колелца и веднага влезе в кабинета на Професора. - Пфу, влизала ли си тук? Сигурно откакто е умрял, не си стъпила, доколкото те познавам. Добре поне, че леглото е чисто, щото и не е ползвано, нали? Тя пусна дръжката на куфара и веднага се насочи към банята. - Не пипай нищо! - нареди й пътьом. - Аз ще оправя като се наспя! Стефания бързо се върна в спалнята. Опитваше се да се окопити. Някой отново й нареждаше, заповядваше, Марта. Беше се променила, явно тя намери и нея за променена. Опита се да види дома си и себе се през нейните очи,но се стресна и спря. Машинално отвори компютъра, отиде на пощата си и видя, че има няколко неотворени писма. Натисна първото и то се оказа от Силвия. Стефи, пишеше приятелката й, не те чуваме, не те виждаме и направо ни плашиш. Обади се, ела в издателството, може да ти намерим и ангажимент, напоследък издаваме интересни книги. Направих ти хороскоп, ти си Рак, с асцендент Овен. Прочети каква си. РАК - Ракът представлява водната стихия в зоната на съзидането. Типичният Рак е дълбоко емоционален, лесно уязвим, пази дълбоко вътрешните си метаморфози, поради това си създава като защитно средство дебела броня. - Стефи, - провикна се Марта от банята.- Имаш ли някаква хавлия за мен, че моята кой знае къде съм я бутнала в багажа! Стефания отвори гардероба, поне чаршафите, калъфките за възглавници и хавлиените кърпи, малки и големи, бяха изпрани, ухаеха на омекотител и сияеха чисти. Затича се към банята, усети приятния мирис на скъпия шампоан и балсам, останки от по - предишния й живот, когато ходеше в издателството и си поръчваха заедно парфюмите, гримовете и аксесоарите за баня. Подаде на Марта хавлията и побърза да се върне, макар че забравената й съседка нещо говореше. Типичното поведение на Рака, който се сблъсква с нова идея е отначало да я игнорира изцяло. После в недрата на подсъзнанието си той я смила и накря тя изплува в съзнанието му вече като негова собствена, доста поизменена. У него мислите и емоциите са слети в едно, а всяка промяна на външната реалност води до промяна във вътрешната, което е доста болезнено за него. Ето защо Раците много здраво се държат за своята собственост, за обкръжението си и за своята система от ментални представи за света като цяло и по-специално за всеки негов фрагмент. Ако Ракът не поиска, не е възможно да го убедиш в нещо, което не приема. - Чу ли какво те питах ? - Не, извинявай, четях нещо... - Много си се променила. Ама и аз, нали? Отслабнах, при леля храната беше такава...не съм свикнала, пък и имах нужда...Но ти направо си се стопила, храниш ли се изобщо? Боже, колко е странен домът ти без Професора! До сега щеше да е прочел поне една лекция на тема женското слабоумие. Винаги съм се чудила как го понасяш, в младите години се търпеше, пък и тогава...Стефи, съгласна ли си да не говорим за миналото, никакви спомени, никакво връщане назад? Аз поне... Стефания мълчаливо приготвяше дивана в хола. Не беше го отваряла вече дълго време, по-рано понякога й се налагаше да спи самата тя на него. Когато синът се прибираше от чужбина, преди да се ожени, а още по-рано той си беше нейното легло. Когато синът живееше още у дома, Професорът си имаше кабинета, момчето - стаята, а нейното място беше хола, дивана и телевизора. Старите дървении на леглото проскърцаха възмутено. - Виждала ли си напоследък Жоро? С дъщерята сигурно се сблъсквате по стълбите, аз на нея ще й се обадя, Стефи, нали не ти нарушавам покоя...Защо не оправиш кабинета на Професора, не е ли по-удобно там да...тук ще ти преча, ще се блъскаме сутрин и вечер, аз мисля да търся работа, да си намеря адвокат, да се развеждам... В кабинета беше сумрачно от тежките пердета на прозореца. Приятелката й ги дръпна, прахта я блъсна в носа, тя се разкашля и разкиха. - Господи, Стефи! Остави на мене, ще почистя, ще подредя, дай чаршафите, ще оправя стаята. Има ли негови ръкописи, дето трябва да се.?... Сигурно студентите не те оставят на мира, помня, че къщата ви беше вечно пълна с млади хора...когато се случи това със Светлето...Трябва да си поговорим, тогава нещата бяха пресни, много ни беше тежко с Жоро, а и Професора така се дръпна, така се наду... Котката се приближи до Марта, подуши я, вирна опашка и започна да се гали в краката й. - Радвам се, че поне една душица ти прави компания. Ела, ела, мацо, как се казва? - Цапка-лапка. - Ама че име! Виж какво е мърканче! Кати ще й викаме, опашката й е като на катеричка, ела, Кати, ела, да се гушкаме. Котето тръгна след жената и двете се настаниха на леглото в кабинета. Оставиха вратата отворена, също и прозореца. Стефи седна зашеметена на дивана. Развитият Рак е психолог. На опитите за натиск, той отвръща с мълчание или отклонява поглед. Той не обича да го управляват., затова пък обожава тайно да манипулира хората. Висшите раци са склонни към религиозни търсения, мистика и религии. Те са духовни учители, религиозни лидери и светци. Стефи, надявам се да не си решила да се отказваш от живота и да ставаш светица. напиши ми нещо, обади се, ще се радваме да те чуем всички. Силви Сигурно трябваше да отиде до магазина, май в хладилника нямаше нищо за ядене, сигурно трябва и да сготви...дори само мисълта за това я умори. Котето-предател се беше свило в краката на Марта и спеше. Стефания се прибра в своята стая, не й се правеше нищо. Приятелката й се самонастани в дома й, нека се грижи и за останалото. 18 април 1968 година Колко е красиво, Господи! Колко е красиво! Звънливо, чисто, просто.Сърцето те заболява от красота.Пенливобяла, пухкава, прозрачна пролет. Бетовен. Не, аз вярвам. Вярвам във всичко красиво, вярвам в хората, вярвам в любовта, вярвам, вярвам в красотата! Мънички, лепкави,нежни пролетни листенца. И такова тихо, светло небе. Сега знам, че този Бетовенов концерт може да се нарече пролетен. Всичко наоколо се пробуди, затрептя, просветля. Хубаво ми е! Толкова е просто и леко, толкова е красиво!Омръзна ми да очаквам непрекъснато най-лошото. Омръзна ми да се плаша, да треперя, да премислям всяко свое действие. Омръзна ми да се страхувам. Уморих се. Затвори лаптопа. Вгледа се в дъното на спалнята. Марта се беше появила от нищото, от онзи свят, за който не искаше да знае. Светлето...Засмяната пухкавелка, с която растеше синът й. Твоят син, както казваше Професора, той слуша само теб. - Странен начин да налагаш житейските си разбирания. Всъщност липсата на такива. Детето е бял лист, нищо не е написано там, а ти драскаш ли, драскаш. Прозорците се разтресоха и прозвънтяха. Стефания се хвърли да ги затваря. Блъсна див, неудържим вятър, пердетата се движеха дори при плътно затворените прозорци. Вятърът се просмукваше през стъклата. Зави й се свят. Бързо обиколи тъмния апартамент. Навсякъде се тресеше, хлопаше, подрусваше като при земетресение. Но Марта не се събуди. Не се помръдна и котето-предател, свито в краката й. - Сега те разбирам, Цапка - лапка, аз много шавам, мърдам, подскачам, краката ми играят канкан в кревата. Професорът затова ме изгони от леглото си... Под затворените врати и прозорци се просмука течение, просъска, зави и засмука въздуха. Тя бързо се сви в леглото, метна възглавницата на главата си, но и отдолу се чуваше неистовия вятър навън. Нещо трополеше, блъскаше, трещеше... - Мамо, мамо! - викаше синът й в телефонната слушалка. - В полицията съм, ела веднага, арестуван съм! - Краси, Краси, говори по-ясно, нищо не разбирам! Колежките й бяха спрели всяка своята работа, гледаха я учудено и стреснато, а тя нищо не можеше да разбере. Синът й Краси почти никога не й звънеше в редакцията. - Мамо, случи се голямо нещастие, мамо! Помогни ми! Чакам те тук, ела веднага! - Какво нещастие, нали отидохте със Светлето на сватба? Къде е Светла? Нека тя ми се обади! - Светлето...Светла...Мамо, ела веднага! Навън блъскаше неистов вятър. Цяла нощ беше разтърсвал апартамента, сутринта Стефания стана с тежко боляща глава. Синът им беше заминал преди два дена на някаква сватба в провинцията. Дори не знаше къде. Сега той плачеше по телефона, в нея и около нея настъпи някаква необичайна тишина. Колежките й, замръзнали в разни пози, се взираха в нея ужасени, вероятно тя приличаше на призрак. Усети как кръвта се дръпна от лицето й, в устата си усети вкус на желязо, коленете й омекнаха... - Събуди ли се? Аз ставам много рано, помниш ли на морето? Колко обичахме тези минути преди другите да се събудят? Ще направиш ли кафе? Надявам се поне кафе имаш? Марта се появи в дълга до петите, копринена ношница. Изглеждаше съвсем по домашному, сякаш през целия си живот бе живяла тук. - О, ти имаш и лаптоп, направо не е за вярване! Затова не си плозваш компютъра, мога ли да го пусна? Трябва да си проверя пощата. Стефания се надигна, опита се да се върне в действителността, да се отърси от съня, какъв сън? Това беше спомен. Вятърът! Цяла нощ... - Цяла нощ блъска този вятър! Тук си е все така ветровито, помня го от...В цяла София тихо, а тук - вее! Да пусна ли компютъра? Стефания кимна, надигна се тежко, пъшкайки неволно. - И мен ме въртят кокалите в такова време, при братовчедите правех финтес гимнастика, имаха разни уреди, ти нямаш ли ? То пък на теб защо ти е, станала си като сянка. Марта се настани пред компютъра. Настана тишина и Стефания си отдъхна. Котето се беше скрило в шкафа с одеалата. То изпитваше ужас от ветрове и тракащи предмети като прозорци, врати, трамваи и каруци. В този момент на затишие животинката подаде любопитна главичка. После тихо се измъкна и безшумно скочи до компютъра, галейки се в Марта. Предателството й огрочи Стефания до степен на гняв, подтиснат дълбоко, но могъщ като чувство. Стомахът й се сви, засрами се, но гневът не премина. Тя тихичко тръгна към кухнята да направи кафе. - Пия го със захар и мляко, да знаеш, като едно време! - провикна се Марта. Стефания подскочи. Натрупваната през месеците на самота, тишина се разцепи и думите прозвучаха в ушите й като звън на камбана. Като едно време! Какво беше едно време? Кой ти помни? А любовта? Къде е любовта? Нали не мога без да обичам? Защо съм устроена така глупаво?Искам да обичам. Да обичам също така светло, тихо, чисто, празнично - звънливо. Искам да обичам лудо, ненаситно, жадно, тъмно - тържествено. Едно момче и един мъж. Стига! Стига! Не мога да издържам такава красота! Бетовен. Ще полудея. Ще закрещя опиянена, щастлива, ликуваща. По дяволите всичко друго! Музиката...По - внимателно! Главата ми се замая...Колко крехко, нестабилно е всичко в мене. Неиздръжливо, слабо. Не мога да слушам спокойно музика, не мога да чета спокойно Горки...не мога да гледам спокойно пролетта. Тя внимателно изми и избърса чашата за кафе на Професора и я подаде безмълвно на Марта. Изпита някакво странно, сладко чувство на предателство, което няма да бъде наказано. Котето беше дотичало в кухнята и се беше отъркало в нея, молейки за храна. Необяснима злоба я заля, дори прошушна: - Сега ми се галиш, а? Сега си моя, щото си гладна, а одеве, а? После се засрами и нахрани животинката. - Всеки човек е отделна вселена.- каза Професорът.- Но като такава той има разумни светове, изгряващи звезди и черни дупки. Един такъв индивид може да те погълне, без да забележиш. Черната дупка трудно се открива, да не кажа, че е почти невъзможно. Можеш да я усетиш само по траекториите на околните планети, а как да разбереш кога човекът е станал всепоглъщащ биовампир? - Слушаш ли ме? Не можах да спя цяла нощ, такъв вятър! Бях забравила как ни люлее тук, как ни лашка и подхвърля. Виж, аз ще се заема с чистенето и готвенето, знам, че не го обичаш този женски труд. Котето ти спа в краката ми, не смеех да мръдна, много умно животинче... Боя се да се събудя. Не, не се боя. Вече от нищо не се боя. Самоубийство... Нима на мене е минавала тази мисъл? О, ще полудея! Толкова силно нахлува Бетовен в сърцето ми... като пролетно ухание на вишни през отворен прозорец... като слънчево пролетно утро в широко отворени детски очи... като... музика. Музика. Хубаво...Не, не ме е страх. Вярвам. Във всичко вярвам. - Казах да не се влиза! Казах да ме оставите! Казах да си отидете, всички! И ти! Ако още веднъж почукаш по вратата, ще те убия! Настина ще те убия! Лекарите стояха до затворената врата и слушаха. Не вярваха на ушите си. Скелетът отсреща хвърляше каквото намери. Престраши се един санитар, влезе. Настана тишина. И с тази тишина си отиде Професора. Няколко месеца по - късно. Самоубийство? Дали беше самоубийство? Цапка - лапка се беше настанила зад лаптопа и я гледаше втренчено. Марта беше седнала на кревата. - Какво пишеш? - попита. Не отговори. Не й се говореше. Когато преди повече от две десетилетия съседите за пръв път се видяха и запознаха, Стефи усети как изтръпва, докосвайки ръката на Жоро. Марта беше все още дребничка и слабичка, не беше родила децата си, не беше напълняла, не беше побеляла. Стефи стърчеше близо една глава над нея. Но съпругът на Марта, Георги, макар и невисок за мъж, излъчваше някаква златиста светлина, ореол сякаш. Русите къдрици, мустаците, гъстите вежди над искрящите, сини очи, засмяни и любопитни, бялата кожа, чистото лице, свежия, изгладен сякаш вид на младия мъж, й подейства разтърсващо. Професорът, тогава още само доцент и то съвсем новоизбран, не присъстваше на запознанството. Той не обичаше церемониите, извикаха го, когато масата беше сложена, напитките наляти по чашите и всички бяха готови за първата наздравица. - Човешкият мозък е изграден от малки частици, неврони, още по-малки частици, атомчета и все по-малки частици, свързани и овързани помежду си, притиснати, стегнати, дори най-малката, най, най дребната промяна, например, някое невронче или някоя артерийка да се налят с капчица кръв в повече и - буф, взрив! А най-отдолу, където дори и човешкото ок не стига, там е празно, вакуум, никой не знае какво е, но там сигурно е нашата памет за началото, нашата връзка с отвъдното, нашето подсъзнание. Същото е и с Космоса. Някъде дълбоко, дълбоко, в някоя непроходима и неназовима черна дупка се скрит смисълът на съществуването. Там е космическото подсъзнание, там, може би е...Бог, знам ли. Професорът спря да говори. Всички го гледаха, не се хранеха, стояха с чаши в ръка, а Стефания виждаше само бялата ослепителност на Жоро. Децата им не бяха красиви като се изключи Светлето. Виж, техният Краси!... - Краси ще си идва ли по Коледа? Предполагам, че редовно ти гостува лятото, затова не питам. Щом ми кажеш, ще се изнеса... - Това лято са на Палма де Майорка. - Той печели добре, щом си позволяват...Адвокатите печелят добре навсякъде по света. Никога не съм виждала по-красиво дете от твоя Краси. Помня, когато се запознахме...беше ли вече роден, а? Май.... Леле, колко отдавна се знаем! - Никой никога не би могъл да определи какво съдържа тази черна дупка, това неописуемо малко пространство, този вакуум на отсъствието, това Нищо. - каза Професорът. - Вероятно цялото, човешко знание е събрано там, а щом то може да се побере в Нищото, значи и Бог може да съществува. Щом времето живее едновременно като минало, настояще и бъдеще, то и ние можем да се срещенем някъде в онова Нищо, защото и времето тогава не би го имало, а това обезсмисля май всичките ни усилия за каквото и да било. Марта измъкна с гръм и трясък прахосмукачката. - Имаш ли филтри? Нови филтри, май си я задръстила като гледам...Кога последно чисти? В кабинета на Професора лулата му си стои, очилата също, не си ли влизала, откакто?... Така, това са новите филтри, добре, че поне прибираш, мен не ме търси по прибирането, вечно си търся нещата... Шумът от старата прахосмукачка уплаши котето, то се скри на обичайното си място, под леглото на Стефания. Там никой не я закачаше, а ако някой все пак опиташе, тя вадеше на показ острите си нокти и зъбки. - Днес смятам да се обадя на дъщерята и да отидем при адвокат. Ти, предполагам нямаш такъв, нали? Трябва да подам молбата за развод, ние вече от пет години не живеем заедно с Жоро. Не знам дали не са го пенсионирали, той се разболя заради пиянството и май от работата само това чакаха... Марта се зае с книжата на Професора, разпилени по бюрото му, по пода, под леглото, под креслото. Някакъв порив откъсна Стефания от стола й, затвори лаптопа и се хвърли да прибира попилените листове и тетрадки. - Добре, добре, разбрах! Ти ги подреди, няма да изгубя и листче, не се бой! Да не си забравила да говориш? Ще хвърля халата и ризите му за пране. Знам, че той не даваше никой да припари в кабинета му. Не си ли любопитна защо? - Марта се засмя. - Професора нямаше ли компютър, не знае ли как се съхраняват важни тесктове, във файлове. - Той мразеше технологиите, казваше, че го отдалечават от същността на човека, от ядрото му, затъпяват мозъка и го омързеливят. Марта спря да подрежда и я погледна. - Знаеш ли, че е бил прав? Така е. - Имаше служебен лаптоп, студентите го взеха да извадят отвътре лекциите и всичко, каквото има. - Странно, а ти имаш компютър. - Това са все негови неща, децата ги донесоха, направиха ми имейл, показаха ми как работи, в първите дни, когато...Професора го нямаше...непрекъснато идваха негови студенти, но вече... - В къщи е обичал да пише на бюрото, със запалена лула и подострен молив, така ли е? Не се е променил в последните години. Лаптопът ти е много хубав, малък, функционален, имаш ли Интернет? - Не ми трябва, стига ми и компютъра, аз рядко го отварям, а лаптопа... Не й се говореше. Тръгна към банята, реши да си направи вана. Все още имаше от хубавата пяна, купуваше я от редакцията, правеха си поръчки заедно с колежките, тя обичаше парфюмите и миризимите за баня, всичко това сега вече... Марта сваляше пердетата, махаше чаршафите от леглата, събираше ги и ги пъхаше в пералнята. - Ще ти сготвя нещо вкусно. - каза Марта. Тя не я чу. Затвори вратата на банята и се отпусна в топлата, покрита с уханна пяна вода. Сама...Защо хората се събираха да живеят заедно? Тя не се чувстваше обществено животно. Обичаше самотата. Тихо, тихо, нежно.Едно дете, една усмивка, едни чисти, светли очи с дълги, гъсти мигли, прави мигли. И зад тях един усмихнат, ласкав поглед. Хубаво. Аз искам прошка. Никога няма да се докосна с мръсното си, жадно женско тяло до вас очи, до теб, усмивка, дете. Искам прошка. Ето - аз съм едно пухкаво синеоко момиченце. Устните ми са чисти, свежи като прясна ягода. Ръцете ми са като две бели птици, неуловени от никого. Аз се отпускам тихо до теб. Аз съм чиста и звънка. Аз съм любов, аз съм музика. И те обичам. Дете, очи, усмивка, няма да ви омърся. няма да ви докосна. Аз съм пречиста и недокосната. Колко е хубаво ! И тихо. като в светъл, пролетен храм. Аз искам прошка. Ти прости ли ми? Аз си отивам. Дете, очи, усмивка, вие нищо не можете да ми дадете. Сила, любов, вяра - можете ли? Не, само нежност, чистота, искреност. То е малко. Събуди се през нощта. Духаше вятър. Мракът навън странно светеше. Тихо стана, парното шумеше, вероятно скоро щяха да го пуснат, какво каза Марта по този повод? Странно, как навлезе в живота й, настани се там и тя започна да се съобразява с нея. Толкова лесно хората обсебваха пространството й. - Искам да си поговорим. Искам да се разберем. Не те виня за нищо, нито сина ти, повярвай, най - малкото Професора. Вие сте интелигентни хора, възпитавахте детето си добре, аз изпуснах Светла, толкова разчитах на нея, така я товарех със семейните задължения, че не разбрах кога...кога ми се изплъзна. Тя беше станала наркоманка, знаеш ли? Не такава, дето да е затънала, та да й личи, но промени характера си, стана раздразнителна, мнителна, зла, аз го усетих, не знаех на какво се дължи, после докторът ми каза...Имало е не само много алкохол в кръвта й, имало е и някакви...той ми обясни, хапчета, дето заместват наркотика, беше напуснала Университета, уж да ми помага, да ходи на работа, но се оказа, че и работата е загубила, не се разбирала с началника, не се разбираше с никого, само Краси я търпеше, после и той.... Стефания не искаше да я слуша. Грабна пухкавата бърсалка за прах и тръгна из жилището да обира паяжините от портретите и картините. Марта я последва. - Знам, че не искаш да говорим за това, толкова години си мълчахме и какво постигнахме? Вие с Професора се отдръпнахте от нас, ние се затворихме, не можех да преодолея скръбта си, не можех да си простя, не можех да приема истината! Искам да се примиря, да се разкая, да се изповядам, може да ми помогне. Може да помогне на всички ни. После ще потърся Жоро, ще се срещна с дъщерята, ще те освободя от себе си. Знам, че ти досаждам, виждам как...как се затваряш, как ти преча да живееш живота си. Макар че ти сега си на моето място, ти си като мен, не приемаш истината, не приемаш действителността, защо не влизаш в кабинета на Професора? Защо не раздадеш дрехите му, защо не подредиш писанията му? - Мамо, мамо! - крещеше и плачеше синът й по телефона. - Светлето си...отиде, мамо! Светлето...я няма, помогни ми, мамо! Ела, ела веднага! - Той е достатъчно голям да се оправя сам. - каза тихо Професорът. - Ще му намеря адвокат. Ще се наложи да дава показания. Още преди половин година говорихме двамата, не искахме да те безпокоим, още тогава го посъветвах да остави това момиче, да се разделят, да говори с майка й... - Марта е майка й! Жоро й е баща, те са ни приятели, от години сме...заедно! Защо ти не говориш с тях, какво става, какво е станало, той не е на себе си, намира се в полицейски участък! - Там ще се намира, разбира се, когато нечия...смърт е неясна. - Смърт, чия смърт, каква смърт, какво става, Господи?! - Децата не са наше отражение, мила моя, ти по-добре го знаеш от мен. Те са отделни личности и ние с нищо не можем да повлияем на живота им. Можем само да помогнем, не дори и да защитим, защото защитата означава намеса. Нямаме право да се намесваме в чуждия живот. Детето се откъсва от плътта, но то е друга плът, макар да имаме сходни ДНК. Сходни, не еднакви, никой никога не повтаря пръстовите отпечатъци и ДНК-то на родителя, той си има свои собствени такива. Плътта е наша, но духът е отдругаде, Божий или космически, закодиран е там някъде, в онази мъничка, невидима черна дупка, дълбоко в човешкия мозък, където никой не е надниквал и няма да надникне. - Стефи, мисля да ти сготвя днес.Ето, направила съм списък на продуктите, моля те, иди ти до магазина. не съм готова още да срещна моите, а те пазаруват също отдолу, от нашия магазин. Имам и пари, като ги привърша и като реша какво да правя нататък от живота си... Тя послушно взе листа със списъка, взе и парите, защо не? Беше свикнала да се подчинява, да слуша, дълбоко в себе си се възмущаваше. Защо винаги аз, защо аз? Защото не се съпротивлявам, защо не се съпротивлявам? Какво направих от живота си? Живях по чужда воля, като останах на моята, просто спрях. Трябваше да дойде Марта...Безсмислено е да мисля...глупости, в главата ми е такава каша, спри да мислиш, спри, спри! Така. Сега вече се успокои, качи с в аснасьора, в магазина точно и ясно обяви покупките си на касата, касиерката я гледаше изненадана, прибра се и тръсна всичко на масата в кухнята. Марта беше пуснала пералнята. - Облякох някаква твоя рокля, домашна е, нали? Моите дрехи всичките са за пране, донесе ли прахта, твоят свърши? Стефания остави покупките на масата в кухнята и излезе. Затвори вратата на стаята си. Захвърли анцуга, с който пазаруваше и навлече скъсания пеньоар, заместващ ношницата й. На компютъра още стоеше непрочетеното писмо от Сливия, колежката й, дето се занимаваше с хороскопи. Овните могат да достигнат, както върховете, така и утайката на живота. Овенът символизира физическата смелост, но да не забравяме, че планетата Марс му вдъхва доста воинствени инстинкти. Овните могат да сторят много добрини на света, но не разчитайте на тях за мир и спокойствие...защото тези понятия ги отегчават до смърт. Влюбват се бързо и страстно, но не бива да се женят млади. Най- големият проблем при Овните са нервите. Особено в работа, свързана с голям разход на енергия. Стефи, нашата работа не е толкова енергоемка, чу ли? Върни се при нас, поне като консултант. напоследък настана голям хаос, началниците не струват, гази ни комунизъма, ужас! Да знаеш, че твоите овнешки качества са : независимост, смелост, предприемчивост, честолюбие и откровеност. така че си ни необходима, ще ти пиша отново. Силва Стефи срещна Професора, когато беше още кротък доцент, затворен и тих, но много взискателен. Черните му, присмехулни очи следяха неотлъчно буйната студентка по време на лекции и твърде често се присвиваха от вътрешен кикот. Той я чакаше. Стефи се смяташе за разумна, сдържана и около три от дните на седмицата се придържаше към това свое. “аз”. После, точно както при любимата и “Легенда за разблудната царкиня” на Дебелянов, настъпваше края на тринощното бдение и “рой безумни нероди” настъпваха в строй около младата, дива и неистово хубава девойка. Тя пиеше, не се хранеше, парите от седмицата, които получаваше от майка си, харчеше за книги. Алкохолът бързо я хващаше, танцуваше до припадък и често се будеше на непознати места, с непознати и смътно мяркащи се “в морната памет” лица. Бързо се обличаше, на бегом се прибираше в къщи, мразеше се, ненавиждаше тази си склонност да се сприятелява набързо, да допуска до себе си недостойни хора, събираше спомените си, затваряше се и....чакаше следващото срутване. На едно такова студентско събиране, където много се говореше, много се пиеше и се обсъждаха новите книги, новите автори, новите тенденции в литературата, докато някоя двойка не изчезнеше по стаите на жилището, където групата дивееше...та, на едно такова събиране, когато точно се питаше какво прави тук, защо се е прилепила към тези скудоумни и неинтересни за нея личности, тя срещна доцента по филисофия и етика. тъкмо беше взела изпита си със шестица при него, бяха говорили за импресионистите, също за екзистенциалистите и Стефи се беше свила на пода, до едно кресло с чаша в ръка, макар че едва вчера си беше обещала повече да не пие. - Чудя се как успяват хората да си изпълнят обещанията.- каза тя. - Зависи от обещанията.- кимна й доцентът. Той седна на креслото. В чашата му имаше водка. Студентката в краката му се отдръпна леко. Беше силно, гъвкаво момиче с дълги, тежки коси, които почти скриваха лицето й. - Всяка сутрин се заричам повече да не пия. Да ходя редовно на лекции, да чета за изпити, да правя физкултура. - Човешките индивиди са склонни към мечтания и пожелания. Животните никога нищо не си обещават, а вършат това, което могат- докато човеците са изпълнени с пожелателни наклонения... - Мъжете по-скоро..Лозунгите, революциите и определенията идват от мъжките индивиди. Жената е в подчинено положение, животът й зависи от задоволеността на мъжа... - Симон дьо Бовоар е напълно равноправна на Жан - Пол Сартр, те дори се състезават в идеите си, не може да се каже, че тя е в подчинено положение. Всъщност жената е в такова положение, в каквото тя е решила да бъде. По начало жените сами определят ролята си в обществото... - Защото законите ги правят мъжете. - Във “Вторият пол” Симон дьо Бовоар разработва идеята, че равноправието не дава истинска свобода на жената- Дава й го екзистенца, вътрешното “аз”, което само решава да се подчинява или да се бунтува. - Самата тя се поставя доброволно в подчинено, не съм чела “Вторият пол” има ли я на български? Или на френски? - Аз я имам на френски. - Ще ми я заемете ли, когато я прочетете. - Ще Ви я дам още днес, ако дойдете с мен. Момичето своенравно отметна коси. Те откриха едно завършено, красиво лице, силно наплескано с фон дьо тен, вероятно за да се прикрият младежките пъпки по челото. Доцентът протегна ръка и подхвърли: - Да се махаме. - Къде?- попита тя като ставаше. - Ще видите. Те се намираха в центъра на София, в стар, софийски апартамент с високи тавани, захабен паркет и големи, безразборно пръснати стаи. Той я заведе у дома. Живееше все още с майка си в също такова старо, огромно жилище, където половината от стаите бяха заети с наематели, за собствениците бяха оставени две помещения. Паркетът скърцаше, вратите тежко се затваряха, завесите шумно се пускаха, някъде лаеше кученце. Той я въведе в кабинета си, стая с високи тавани, цялата в тежка дървения, със стари, масивни мебели и легло в дъното на стаята, скрито зад параван. - Искате ли водка? - Няма да откажа. Къде е книгата? - На бюрото ми. Вчера я завърших. Самата Симон се поставя в подчинено положение, тя смята, че жената е на крачка зад мъжа, тя е негов приятел, другар, равна му е във всичко, но е крачка след него. - Тя доброволно се отказва от деца и дом заради Жан - Пол. Вижда ми се жестоко. Доцентът донесе кристални чащи и запотено шише водка. Пиха. Той седна зад бюрото, тя се разположи на креслото срещу него. Стефи беше пила доста, иначе никога не би тръгнала с преподавателя си, макар и един от любимите й, не би пила в дома му, не би се съблякала така бързо, разкривайки великолепното си, младо тяло и не би се оставила в ръцете му, без предварителна уговорка или поне целувка. Това беше и последната й смела, самостоятелна постъпка. Животът й след това приличаше на съновидение. Тя не го определяше, не очертаваше контурите му, тя само го живееше, надявайки се някой ден да се събуди. Бременността й задълбочи страховете, отчаянието я обхвана изцяло, тя потъна доволно в неговата безнадеждност. Доцентът поиска ръката й от нейните родители. Посети ги с букет за майката и бутилка вино за бащата. Мъжете бяха почти на едни години и това най-напред шокира, а после зарадва баща й. Те продължиха да се разбират прекрасно, докато таткото беше жив. Стефи беше по-млада близо 20 години и макар че не го призна, това определи живота на семейството. Каква тиха, замайваща умора.. Ще полегна. Главата ми се върти...Музика. Бетовен. Пролет. Ще заспя. Тихо. 20 април 1968 година Срещнах го. Моят морски принц. Същите очи, поглед, усмивка, глас. Косите му още повече побелели. Хубав. Обичам го. Аз трябва да победя, трябва да надвия този хлад, тези хора, трябва да го имам. Обичам го. Една силна, свръхчовешка страст е в състояние да унищожава, да унищожи всичко...или всичко да спечели.Нима е достатъчно до смърт да желаеш нещо, за да си го постигнал вече?Аз трябва да стана актриса. Трябва да подчиня този безразличен,шумен, пъстър град, да мина през безброй лица, прозорци, апартаменти, легла, през сцената, през всичко, за да стигна до него. Аз трябва да го имам, да му дам дете, да му поднеса всичко, на което съм способна, да науча дори онова, което ми е чуждо, за да го имам. Той, единствен, ми е нужен. И аз съм му нужна. Очите му, ласкавите му, топли, добри очи ми го казаха. Ние ще минем през най – голямата човешка кал, ще бъдем глупави, когато е нужно и умни, щом се налага, ще сме подли, чисти, лъжливи, искрени, актяори и хора – но ще стигнем един до друг. По какъвто и път да тръгне той, накъдето и да ме отвелече живота - ние пак ще се срещнем. Аз го зная, аз го вярвам. Когато беше бременна се събуждаше в три часа през нощта, изумена от странното си тяло, тежко и непознато, непринадлежащо й вече. Тогава я обливаше ужаса на онова, което неминуемо предстоеше. Измисляше си изход от незнайното бъдеще. Но нямаше изход, изходът беше един и тя се замисляше за деня, когато ще се събуди без тази тежест в себе си, без тази отвратителна плът, която я задушваше. Мина през раждането като всички жени, като милиардите жени преди и след нея. Не искаше да си го спомня. Помнеше радостта от освобождението. Щеше да мине и през смъртта като всички живели някога създания. Не завиждаше на другите след нея. Тях ги очакваше същия ужас, същата човешка съдба, добра или лоша, която неминумо водеше към смъртта. Будеше се нощем в три часа и съчиняваше начини за измъкване. Но нямаше измъкване! - Мамо, трябва да дойдеш! Тази сутрин намериха Светлето в хотела...В нейната стая, в нашата стая, аз...мен ме нямаше... - Какъв хотел, каква стая, Краси? Нали отиде на сватба? - Да, Светла се появи надрусана, пратих я да спи в моята стая, аз останах...тук имам приятели..Мамо! Светла е мъртва! - Как така? Какво говориш? - В полицията съм, ела да ме вземеш, Светла е...обвиняват мен, мамо! Колежките я гледаха изумени, стреснати. В стаята цареше тишина, звънеше телефон, засвирука джиесем, никой не помръдваше. - Ти не спиш ли? Мислех, че само аз будувам нощем. Марта се появи на вратата на кухнята. - Мирише на кафе. Май само кафето го правиш по мерак, отказала си се да живееш ли? Виж ме мен! Бях сигурна, че след Светлето...ама трябваше да се живее заради другите деца, заради Жоро. После разбрах, че и това е напразно. Всеки човек си има своя живот, моя никой вече не интересува. Но и това не е лошо, не мислиш ли? Ти беше по депресиите, аз бях по купоните, помниш ли? Стефания сипа кафето. Своето в своята чаша, Мартиното - в чашата на Професора. Усмихна се.Ако я видеше, той щеше да й вдигне скандал, мразеше някой да докосва неговите съдове, да облича неговите дрехи, да се намъква в чехлите му. Ненавиждаше чуждото присъствие в неговия живот. Студентите му дори не подозираха колко безразлични са му. - Всеки индивид има определена територия. Не бива да се вмъкваме в чуждото поле на действие.Това може да предизвика противодействие, а също така да отблъсне другия от нас. Младите дори не подозират как се преплитат техните полета, как си взаимодействат и се унищожават понякога. Всеки се стреми да погълне повече територия, да завладее повече пространство. Самоубиецът често пъти унищожава и чужди полета заедно със своето. Стефания отвори хладилника и сипа в паничката на котката. Взе чашата с кафе и излезе на балкона. - Днес смятам да потърся Жоро. - каза след нея Марта.- А също така ще потърся по Интернет квартира. - Остани тук, колкото искаш. - прошепна Стефи. Дори самата тя едва чу гласа си. - Каза ли нещо ? - попита Марта. - Остани тук. Сама не повярва, че го каза. Обичам го. Така неестествено, жадно, лудо, хлапашки го обичам Той не разбра. За него бях някакво приятно, лятно преживяване. Трепвам винаги, щом го видя, точно така,както трепнах, когато го видях за първи път. Какво е той? И как се нарича това чувство в мен? Любов, лудост, страст? Но аз му изневерявам, аз имам други любовници, той има жена - и все пак ние сме заедно. Аз дори се бях успокоила, бях решила да го забравя, когато той се появи. Не мога да го забравя. Той е в мене. Той е аз, аз самата. Вестта за женитбата му не ме изненада и не ме учуди. Той е мой и винаги ще бъде мой. Аз не мога да се освободя от него. И той от мене. Обичам го. Обичам го платонично, плътски, нежно, страстно, кротко, лудо, тихо, крещящо, неистово... На екранчето на лаптопа се появи нечие неясно лице. Младежко лице, нежно и красиво, присмехулно...нейното лице, напълно непознато. - Страхът от смъртта е по - скоро страх от промяна. Живите организми се стремят към неподвижност, подобно на мъртвите, на камъните, скалите, водата, пръстта, небето. Всяка промяна крие в себе си неизвестнот, но твоят ужас от растящите числа на годините ти, е доста глупав. Помисли си, ако годините вървяха в обратна прогресия, ако се раждахме стари, мъдри, разумни и постепенно оглупявахме, подмладявахме се и накрая ни очакваше майчината утроба? Нямаше ли тогава ужасът от промяната да е по - голям, нямаше ли да се лишим от познания, които щяха да ни се отнемат постепенно, без да можем да срем процеса? Всъщност единствения чудовищен период в живота на човека, когато е напълно безпомощен и дори безсловесен е периодът на дтеството и особено периодът на сукалчеството. Професорът имаше обяснение за всичко, макар че преди да се разболее, беше станал напълно мълчалив и некотактен. Понякога, когато успееше да влезе в кабинета, за да почисти и се движеше като невидима, той посягаше и гадно я ощипваше! Гадно, с омраза! Тя моментално излиташе от стаята, а той тихичко се кикотеше след нея. Стефания гледаше лицето от лаптопа и постепенно сякаш губеше съзнание. Заспиваше. Напоследък много спеше, не се къпеше, не си миеше зъбите, не се преобличаше, не переше и не гладеше. Чуваше как из апартамента се движи приятелката й, как се отварят врати и прозорци, чу пералнята, после прахосмукачката, усети се сякаш затворена в пещера и...потъна в сънища. Момичето от малкото екранче се усмихна, наведе напред глава, заговори...говореше ли? Христос Воскресе! Има ли Бог? Има ли въобще там, горе нещо, някакви...същества. Ако има те биха ме разбрали. Сине Божий, помилуй мен, грешната...Господи Иисусе, Христе, сине Божий, помилуй мен, по молитвите на Своята майка, смили се над нас, помогни ми, майчице - Богородице, сега и в деня на... Някой почука на вратата. - Стефи, - чу гласа на Силвия. - как си? Нося шампанско и поздрави от редакцията. Добре ли си? Тя се надигна. Беше ясно, че няма да я оставят на мира. - Влизай. - каза. Силвия застана в рамката на вратата, висока, красива, с добре оформено женско тяло, беше се подстригала на бретон, косата й силна и лъскава като нея самата, стигаше до раменете на равна черта. Пъстрата, копринена рокля е уви около бедрата й, прошумолявайки като есенни листа. - На какво приличаш? - попита тя. - Виж се! Макар че днешния е един от най - лошите, демонски дни в годината, все пак той си е твой, рожден ден. Нося ти два хонорара на Професора от авторско право, момичетата ми ги дадоха като разбраха, че ще ти идвам на гости. В ръката на Силвия проблесна с мътен, зелен блясък голяма бутилка. Стефания се изправи, зави й се свят, обля я студена пот, догади й се. - Нещо...не ми е добре... - Не мога да я накарам да излезе. - добави Марта. Заля я пристъп на внезапен гняв, в очите й избиха сълзи. Тя забърза към банята, пусна душа и там се разплака. Не искаше да вижда никого, защо не можеха да разберат?... Къпа се дълго с надеждата, че като излезе ще е сама. Но двете приятелки я чакаха на масата в кухнята. Шампанското беше сложено в тенджера, пълна с лед, а до него се мъдреше малка, шоколадова торта, специалитет на Марта, с няколко свещи на нея. Стефи се уви в хавлията. Усещането за уханна чистота на тялото я успокои. Пристъпът на световъртеж се върна, тя седна бързо на креслото. Примири се. Пиха. Говориха. Ядоха торта. Смяха се. Тя гледаше сякаш отстрани. Наблюдаваше. Дежа вю. Всичко се случваше и отминаваше, без да може да го запомни или спре. - Мамо, - шептеше синът й. Беше останал без глас, без кръв по лицето, без сили, трепереше, тресеше се, зъбите му тракаха. - не съм я блъснал, не съм я докосвал, тя дойде неканена на сватбата, как е разбрала, не знам, не съм й се обаждал, Боби ми се обади в последния момент, че щели да празнуват в градчето на булката, тя е от...някакво градче. Взеха ме с колата на Боби, Светла дори не я видях, видях я на самата сватба, на трапезата, бяха опънали някакви маси, някакви платнища, тя седеше накрая, смееше се и се подиграваше с приятелите ми, булката дори не я познава, нито роднините й, много се обидиха, на провинциалисти и столичани ги обиждаше, на селяци, разбрах, че е дрогирана, вече я познавам, когато се дрогира, тя.... - той се разплака, гласът му се счупи във фалцет. - тя не прилича на себе си! Бяха седнали в приемната на адвоката, чакаха го и Стефи за стотен път се опитваше да си обясни нелепата, ужасна, чудовищно необяснима случка. - Знаех си, знаех си, че не трябва да те пускам на тази сватба, нещо ми подсказваше сякаш... Нали ми каза, че сте скъсали със Светлето, нали вече не се срещахте? - Затова скъсахме, тя се сприятели в университета с някакви, напиваше се с тях, после започна и да се дрогира, аз ходих няколко пъти с тях, дори опитах и от дрогата... - Краси! - ужаси се майка му. - Стига, мамо! Всичко съм опитал, не съм светец, влачих се и аз с тях известно време, после двамата със Светлето се чупихме, тя обеща... Знам, виждал съм я как си блъска главата в стената като я гепи самосъжалението, тя пишеше прекрасни стихове, имаше талант и го пропиля! Идваше при мен като реши да се изчисти, как съм я гледал, крил съм я, има една квартира на една нейна приятелка, лекувах я, после...после пак...Тя се променяше изцяло, ставаше гадна, караше се с всички, подиграваше се... Когато съблече просмуканата от пот ношница в банята, Стефи усети миризма на урина, на лайна, на...старост. Мразеше тази своя миризма! Мразеше остаряващото си тяло, всичко я болеше, мразеше болките си. Спомни си една сутрин, когато Краси още живееше при тях, как се сблъска със Светла. Двете поставиха пръст пред устните си, за да не събудят Професора, стаята на Краси беше точно до кабинета му, където сега тя беше струпала като на склад вещите на мъжа си и все не намираше време да ги сортира и раздаде. После тихо избухнаха в смях, мъжете спяха, жените на пръсти, боси се намъкнаха в кухнята. Младото момиче сияеше с бялата си кожа и здрави, бели зъби. Косата й се виеше на тежки къдри до раменете, а тънкия блузон едва покриваше силните гърди и обли рамене, стигайки до здравите, тежки бедра. Светла беше по-висока, но Стефи напоследък беше натрупала тлъстини около талията и по корема, та не изглеждаше по-дребна. - Искаш ли кафе? - попита. - Иска ли питане !- отговори шепнешком момичето. Стефания приготви кафеварката. Това при нея си беше цял ритуал, момичето не отделяше очи от ръцете й. - Откога?... - не довърши тя въпроса си. - Кое? - не разбра момичето. - Откога...оставаш през нощта? - А, това ли? Доста време вече. Стефи, момичетата от университета, моите приятелки, много ми завиждат. Краси е най-красивия ерген в цяла София! Тя се засмя щастливо. - Стефи, викна от кухнята Марта. - Смятам да се поразходя днес. Ще прескоча до дъщерята, ще видя внуците. Жоро бил зле, може би ще отида и до него. Вече ми мина ядът. Уплаших ги, наказах ги...не ми е било това целта, наистина. Ще закусиш ли? Марта отваряше и затваряше хладилника, не спираше да говори. Стефания седна до нея, чашата й за кафе приятно ухаеше. - Представяш ли си, милиард и двеста хиляди или някъде там, човеци ядат с клечки и пишат с йероглифи, какво си мислим ние Представяш ли си? Те не подозират за нас, нашият начин на живот им е чужд и странен, те обаче могат да ни залеят и спомен от нас да не остане. Милиард и половина човешки същества говорят непонятен за нас език, хранят се и живеят по непонятен за нас начин, пишат и четат на непонятен за нас език, представяш ли си? Защо си въобразяваме, че нещо с нас се променя? Светът дори не ни забелязва, какво си мислим? Вчера чета някакви братя, изплували от не знам къде, забогатели от не знам какво, дали милион и нещо лева за някакво си тяхно парти на морето! Милион и нещо! Колко семейства щяха да живеят добре с тези пари, колко детски приюти биха?... Замислих се, ако река да направя списък с нещата, дето съм мечтала да преживея и не съм...преживяла...и няма да преживея...ти си се затворила тук, ти винаги се затваряше, когато нещо не ти изнася...Професорът направи своята кариера, имаше своите звездни мигове, тачат го, нарекли са на негово име зала в университета, студентите подготвят да издадат пълните му съчинения, той поне поживя, имаше любовници, непрекъснато ги сменяше с все по-млади...Извинявай, мисля, че няма да те засегна, ти си го знаеш...Може би и ти си доволна от живота си? А аз? Моите роднини в Швеция ми пратиха пари, било някакво наследство, глупости! От съжаление ми ги пращат, толкова беше спокойно, уредено и...не знам как да го кажа, при тях, че се задушавах! Все напирах да готвя поне, да чистя, да...А те си имаха хора за всичко, смятаха за...унизително май за мен и за тях да се занимават с домашна работа. За домашната работа си имаше домашни помощнички, аз дума не можех да разменя с тях, нищо не им разбирах, аз дори английски не знам, нищо не знам, само мъка и страдание...Жоро беше добър лекар, предстоеше му добра кариера, защо се превърна в алкохолизиран неудачник? Кой може да каже? Стефания спря да слуша. Загледа се в приятелката си, в увехналата кожа, в тънката някога талия, потънала сега в увиснали тлъстинки, в смъкнатото и тежко дупе. Да, тя знаше за слабостта на Професора към младата плът, беше се досещала за любовите афери. В първите години, когато за известно време той охладня към нея секуално, а беше ненаситник, тя помисли, че е болен. После реши, че му трябва разнообразие в семейния секс, така научи за първата му забежка. - Казва се Мариана, много умна студентка, доста независима и своенравна. - каза й Професора. - Разбира се, никоя не би могла да се мери с теб, детето ми. Ти си моята къщовница, моята малка, добра фея, но искам брака ни да значи също така и свобода, физическа, психическа, духовна... Ненавиждам притежанието, собственичеството, не съм чужд на тези долни,човешки слабости, затова и няма да си споделяме фактите от любовния си живот. Ревнив съм с други думи... Стефи занемя. Беше млада майка, беше безкрайно уязвима, защото тялото й се променяше, костите й наедряваха, гърдите й тежаха, сексът я плашеше след раждането. Бебешкият плач, памперсите, миризмата на мляко и акано, затворените пространства на кухнята и спалнята, в които непрестанно се движеше, отсъствието на Професора, тогава той се пренесе и в кабинета си, поякога се засичаха сутрин и с дни не се виждаха....всичко това влудяваше уравновесената иначе и самонадеяна студентка по философия. - Ти не ме искаш, защото съм се променила. Какво, кажи ми, разширила ли съм се, затова ли не ме искаш, преди бях тясна за твоя...член, болеше ме, ти изпитваше огромна наслада, не можехме да се наситим, а сега...мириша на бебешки лайна и на повръщано, мръсна съм, надебеляла съм, всичо по мен е е променило, признай? Затова ли...ми изневери? - Глупости ! Той беше искрено изумен. - Ти си още по - хубава, сърце мое! Просто не исках да ти се пречкам, докато се занимаваш с детето! Признавам, че именно то ме плаши, плаши ме отговорността, която не чувствам...някак не съм призван за баща...макар и да съм толкова по - голям от теб...Личността на човека съществува само в очертанията на собствената си плът, в собствената си мозъчна система и всяко излизане от тези очерания не биха могли да дадат истинската същност на мен самия. Аз самия съм това, което моето тяло, органи и най - вече мозък знаят за мен самия. А детето произлиза от мен, но носи съвсем различни черти, защото е взело гени от двама родители, от далчени роднини и родители, от прародители, ако щеш. То не е мое механично повторение, не е шизофренична раздвоеност, то си е то самото. Така се разпределиха ангажиментите на младото семейство. Независимата преди, горда и надменна с хубостта и ума си студентка пое грижата за бебето, домът и ежедневното съществуване, вземаше изпити между тези си задължения, осигуряваше някой да гледа детето, когато беше заета извън дома. А Професорът се отдаде на работата, лекциите, дискусиите, пътуванията из страната и чужбина. Как стана това, кога загуби себе си, Стефи? - Нали няма сега да започнеш да ме убеждваш, че нищо не си знаела за Професора, нали? - настойчиво я попита Марта. Нямаше подобно намерение. - Вероятно твоят живот е бил достатъчно интересен, за да не ти пука, но моят... Жоро ме зареди с три.... - Марта спря. - Обичам децата си, продължи тя, обожавам ги, няма по-страшно нещо от загубата на дете. Тя замълча. Стефания не отговори. Разминаха се мълчаливо в кухнята. Котето се отърка в краката им. Не му обърнаха внимание. То тупна с лапка стопанката си по глезена. Стефания напълни паничката му. - Трябва да купя храна за котето. - каза. - И пясък за тоалетната му.... И излезе. От тях четиримата най - красив беше Жоро. А от общо четирите им деца, истински красавец стана Краси. Жоро определено се очерта като блестящата личност, лекар, предстоеше му защита, дипломиране, денонощно ги занимаваше с органа сърце, където специализираше и със своите сърдечни, както ги наричаше стихове. Единствено не особено високия ръст разваляше иначе невероятното впечатление, че се докосваш до ангел. Или че те докосва ангел...бяла,чиста, сияеща кожа, тъмноруси къдрици, просветващи на слънцето с цвета на тежко злато. И усмихнати, не, смеещи се, добри, ласкави сини очи, с цвета и дълбочината на есенно небе. Стефания ненавиждаше да пътува с метрото. Лъскавото осветеление, непрекъснатия човешки поток, шумът, грохотът, блъскащите се тела, незаинтересованияа женски глас който съобщаваше: “Внимание, вратите се затварят!”. Притискащите я от двете страни стени, летящи покрай прозорците... - Откриха ми диабет. - каза тя на хомеопатичката. - Как се чувствате сега? - попита тя. Беше облечена безупречно и както винаги умело гримирана, сдържана, красива с бялото си лице и гарваново - черна коса. - Ужасно, уплашена, объркана, това метро...Главата ми се върти. В къщи...пристигна една моя...бивша приятелка... - Бивша? - Ами...не бяхме се виждали дълги години, тя живееше до нас, живее още...Всъщност сега в апартамента е настанено семейството на дъщеря й, малката дъщеря...Мъжът й има боксониера някъде наблизо, тя беше в чужбина при роднини...Пристигна внезапно и... - Това Ви създава дискомфорт, така ли? - Не, не, някога бяхме неразделни, не минаваше ден...децата ни растяха заедно, Краси ходеше с нейната Светла... Стефания млъкна. Какво правеше тук? Защо беше дошла? - Синът Ви не е ли в чужбина? - Да, така е...И внуците ми не говорят български. Можете ли да ми дадете нещо за диабета? - Бяхте започнали да разказвате, че вашата гостенка Ви притеснява, нали? Предпочитате самотата така ли? - Не, не...Всъщност да, но това няма нищо общо с Марта. Когато излезе от хомеопатичката беше плувнала в пот. Прибра шишенцето с лекарство в раницата си. Стефи носеше малка раница, от години не се разделяше с нея. Да се ядосваш, това значи да наказваш себе си за грешките на другите. Кой го беше казал? Буда? - Човек потъва в света край себе си, Азът му заболява и светът го поглъща. Синът ни направи своя избор, момичето - своя. Понякога изборът е грешен, но индивидът не го съзнава, той е обсебен от своето его, не допуска до същината си външна агресия и оцелява. - опонира й Професорът. - Момичето е Светла, дъщеря на наши приятели, на хората до нас! - крещеше Стефания. - Синът ни ще влезе в затора, той твърди, че не е виновен, че...не помни! - Обикновено изтриваме спомените си, когато те са притеснителни, когато ни разобличават или когато са непоносими за нас поради естеството си. Той е достатъчно отговорен и голям, не е дете, не ни принадлежи, животът си е негов. - Как ще погледна Марта в очите? - Мамо, Светла дойде надрусана, не беше поканена на тази сватба, държа се безобразно, подиграваше се с всички, говореше гадости, после...Всички пихме, танцувахме, тя изчезна, нахлу в хотелската ми стая, щом се прибрах, аз не бях пиян, но...не помня! Може и да съм я ударил, тя ме отведе в коридора, изпратих я, беше пияна, друсана, но жива! Стефания изтърпя метрото като тежък зъбобол. Когато слезе й се виеше свят. Реши да се разходи и тръгна към градинката. Не беше ходила на репетициите на църковния хор и внезапно усети неистова нужда да влезе в църквата. Вътре беше тихо и полутъмно. Огънчетата на запалените свещи горяха като топли, обичани погледи. Стефи приседна на пейка, близо до олтара. В душата й настъпи мир. - Толкова много покойници, Господи, толкова любими, приятели, близки... - прошепна тя. Сякаш някой я погали по главата и тя влезе в познат, обичан дом. Седна на пейката срещу олтара. Богородица я гледаше с разбиращи, добри очи. Животът ми мина покрай мен, Майчице. Дори не го разбрах. Седях край прозореца и гледах, а той изтичаше. Страхувах се от изпити, страхувах се да следвам, страхувах се да се оженя, страхувах се да родя. От детето си се страхувах, не спях нощем, почти припадах, когато започваше да плаче. Не исках да го пусна на онази сватба, страхувах се от пътуването му, не обичах, когато е далеч от мен. Страхувах се да чуя истината за онази случка, не исках да слушам, какво да правя, Майчице? Богородица не отместваше поглед от нея. Нежен, мек, красив поглед. Като излезе от църквата Стефания тръгна по алеята. Градинката се подготвяше за есента. Въздухът беше горещ, но се усещаше един тънък лъх на хладина. Почувства се изоставена. Нямаше на кого да звънне и да си поговори. Нямаше никой от близките й, родителите й, Професорът, приятелките... Приятелки... Тя никога не беше имала приятелки. - Престани да се самообвиняваш! - викна й Професорът. Тя се стресна. Той никога не викаше. - Синът е достатъчно голям да решава нещата от живота си! Момичето е било дрогирано, после се е напила, не е била на себеси, блъскала си е главата в стената! И друг път го била правила! Ще го осъдят задочно! Няма да му впишат в биографията това нещастие! - Не трябваше да ходи на тази сватба! Имах предчувствие! Трябваше да ме послуша! Как ще погледна Жоро и Марта в очите! Та Светла беше дете, за Бога, дете! Събуди се, както винаги в три през нощта. Котето се беше гушнало в краката й. Стефания се надигна и се огледа. А, да, Марта отиде да види децата си, внуците и евентуално впиянчения си съпруг. Беше й казала, че е започнала процес на развод. Затова тази предателка Цапка - лапка тежеше на нейните крака, а иначе спеше при гостенката. Зави й се свят, но напоследък това често се случваше. - Откога не си проверявала кръвната си захар, Стефи? - караше й се Марта. - ти си диабетик, колкото и да не ти се иска. Пиеш ли въобще някакви лекарства или покрай болестите на Професора си зарязала напълно себе си? Да не искаш да свършиш като свекър си? Той ослепя от единия си инат, пиеше като смок, не се лекуваше, помниш ли? Колко пъти си идвала при мен да се наплачеш? Помниш ли, че идвах да ти помагам да му сменяш памперсите? Само ядене и лайна беше станал стария дивак! Всичко се свеждаше до наяждането и насирането! Но теб няма кой да те погледне! Синът ти е в чужбина, едва ли френската ти снаха ще ти мие гъза, нали? Пък внуците ти дори не знаят български! Марта беше права. Когато й откриха диабета, двете съседки все още си контактуваха. Краси и Светла бяха гимназисти, весели и шумни тийнейджъри, които понякога за ужас на майките си изчезваха за по няколко дена. Почти непрекъснато бяха в еуфория, а Професорът точно тогава изкарваше поредния си курс студенти. Пътуваше с тях из страната, по традиция уреждаше и една екскурзия в чужбина, почти не се прибираше, а когато се мяркаше в дома, седеше с часове в кабинета и не спираше да пише. Стефания се движеше на пръсти, почиваше си от дългогодишното слугуване около болния свекър и усети как устата й започна да пресъхва, езикът й залепваше за небцето, изобщо... Марта я заведе на еднокринолог и откриха диабета. Това я ужаси! Представи си как ще накаже близките си с ужасни грижи! Свекър й до последно не спря да пие, макар че години наред му биеха инжекции инсулин. Ослепя, краката му отказаха да се движат, по гърба му се появиха тежки рани от залежаване... Ослуша се. Погледна към бялото перде. В сумрака тихо се люлееше прозрачното момиче, взряно в нея с мъртвите си очи. Полазиха я тръпки. Надигна се и тръгна към кухнята. Котето се погали в краката й като едва не я спъна. После се накострожи и изхъхка ядосано. - Добре, де, добре, сега ще те нахраня. Много си ербап, когато ти няма приятелката, предателко такава! - пошепна й Стефания. Напоследък много лошо спеше. Събуждаше се през час - два, палеше лапмата, четеше и оставаше на запалена лапма. Мъчеше я клаустрофобията в тъмното. Задушаваше се,задъхваше се и така не успяваше да се отпусне. - Сигурно ще умра през нощта, мацо, нали? Господ ме предупреждава. Пък и трябва да започна основно чистене днес, време му е. Марта непрекъснато ми го повтаря. Замисли се колко бързо и лесно се примири с присъствието на приятелката си. Дотолкова, че сега дори и липсваше. А близо...15 години не си говореха и не се познаваха. Някак нищо не й се похващаше. Качи се на стол и с пъшкане и охкане свали пердетата от прозореца. Разкри се гледка от вътрешен двор. Техният вътрешен двор. Тук се събираха гърбовете на две кооперации, два малки блока. Стефания забеляза, че градинката долу е добре поддържана, лехите са почистени, оградките - боядисани. Личеше,че пролетта ще донесе много цветя и цъфтящи храсти. Пейките изглеждаха нови. Между блоковете се откриваше изглед далеч към хоризонта и над уличката, над панелните килийки, над града високо, над хребета на планината изгряваше огромна луна с живо, човешко лице. То грееше с някакъв необяснимо щастлив, космически израз. Жената на прозореца си спомни, че чете или чу в редките моменти, когато пускаше телевизора за синята луна, за второто пълнолуние този месец. Случваше се рядко, на 20 години и следващата синя луна сигурно нямаше да я огрее на тази земя. В златисто - оранжевото, огромно и весело, вселенско лице насреща й имаше нещо закачливо, подигравателно, надсмиващо се. Луната не беше синя, тя си беше, каквато си е луната при пълнолуние, но сякаш се беше доближила до Земята и се забавлавяше от онова, което виждаше. А тя виждаше всичко... Стефания остави прозореца широко отворен. Започна да изпразва чекмеджетата на бюрото и на библиотеката. Педатично и бавно сваляше книгите, пухаше ги на прозореца и минаваше всичко с прахосмукачка. Библиотеката беше огромна, покриваше две стени и докато изпуха и подреди и последния том от нея, навън стана съвсем светло. Стефания свали полилея, после и двете настолни лампи, свали чашките на крушките им, изми ги и ги обърса и когато отново ги завъртя и превъртя ключа за тока, стана още по-светло. Котето се търкаше в краката й, заведе я в кухнята, тя напълни празната му паничка и се върна да продължи чистенето. Пердетата вече се въртяха на центрофуга в пералнята. - Тях ще си сложа утре, като измия прозорците на светло. Ама че луна! Нечий тих смях довея вятъра до нея. И жената отново надникна през прозореца. Луната сега бе добила обикновените си размери, но светлото й лице продължаваше да се подсмихва. Някъде след полунощ, когато и небесното светило престана да наднича отвън, Стефания приключи с най - мръсната част от кабинета на Професора. Беше изпрала пердетата, одеалата, чаршафите, калъфките. Беше прибрала всичко по чекмеджета и шкафове. Сега диванът изглеждаше някак притеснен и гол, беше забравила катк изглежда, кожен, тежък, красив. Диван за професор. Засмя се. Реши да остави бюрото за следващия ден. Синята луна за последно надникна и си отиде. За двайсет години. 26 април 1967 година Ето я бурята! Нахлу в тихата ми стая с далечния тътен на гръмотевиците, с вятъра и с белите листенца на цъфналите ябълки. Влажно, топло и опияняващо. Един порив неочаквано появил се, който също така неочаквано ще изчезне. И ето – скоро ще блесне слънцето. И всичко ще заискри в милиони капчици, освежено и окъпано. Бих тичала боса под пролетния дъжд с развети от вятъра влажни коси, бих ловила с длани и устни дъждовните капки и бих изчезнала сред цветята, сред тревите, сред гонените от вятъра ябълкови листенца. Смърт...Красиво... Утрото я завари будна отдавна, във вихъра на чистенето, беше свалила книги, извадила бележки, прахосмукачката работеше почти непрекъснато, дори извади и парочистачката. Прозорците бяха измити, пердетата изпрани, килимите изтупани, пътеките накиснати във ваната с омекотители. Миришеше на чисто, на свежо, на перални парфюми, котето се скри в гардероба, ужасено от толкова движение и шум. Тази нощ Стефания се беше наспала. Огромна тишина лежеше над света. Със синята луна си беше отишло мекото и топло време. Валеше сняг, силният вятър го вееше по улиците и натрупваше бързо преспи. - Снегът е предсмъртното було на природата. - каза Професорът. - Винаги съм се учудвал на този феномен. Старият свят сякаш потъва някъде с мръсотията и грозотията си, за да изплува новия, който е бял и чист и можеш да пишеш съдбата си по него съвсем отначало. Човешката природа притежава такъв стремеж към пресътворяване на живота отново. Само че е несъвършена и човек никога не успява да се оттласне от себе си. Освен ако не получи пълна амнезия, не забрави завинаги същността си, но това не се е случвало никога. Не можем да се събудим други една сутрин, така както светът се буди нов и бял. Дори и да сме забравили, там, в дълбините на съзнанието ни има едно ядро, което тупти с миналото ни, малко ядро, дълбоко в корените на мозъка ни и то ни връща към същността ни. Стефи се обърна и погледна коженото кресло на мъжа си. Той сядаше там, палеше лулата си след необходимата церемония, качваше краката на малкото столче... - Дотолкова сме свикнали с удобствата си, че те започват да определят съзнанието ни, а то налага живота, който живеем. Не й се слушаше. Продължи да подрежда, да глади и почиства дома си. Не допусна в съзнанието си потока на неговите размисли. Чак сега си даде сметка как тишината около нея се е отразила дори на начина й на живот. Фактът, че не се налага да се съобразява с навиците му, с пътуванията му, със срещите му и напоследък, с болестите му, изведнъж изникна заедно с мисълта , че нищо не може да се промени. Неговото отсъствие си оставаше необратимо. Той нямаше да се върне. Той си беше отишъл завинаги от този живот. Нямаше начин да му отговори или да го запита нещо. Тя беше свободна. Завинаги... - Боже мой, Стефи, обърнала си къщата наопъки! Не мислех, че ще го направиш! Не очаквах, че ще се събудиш! Беше толкова...толкова... Марта беше застанала до вратата на кабинета и я гледаше. За няколкото дни отсъствие приятелката й се беше променила. Приятелка? Отдавна не бяха вече такива. Отдавна... Беше отслабнала, бузите й висяха странно на още по-странно бледото и някак замръзнало в ужас лице. - Стефи, не можеш да си представиш какво заварих при Жоро! Тя не отвори уста. Точно сега не й се искаше да нарушава тишината. Колко малко пространство остава след човека, когато си отиде. В началото се сблъскваш с неговото отсъствие на всяка крачка. Любимото стихотворение, стопанинът замина за Америка, кухнята, кафето, банята, четката за зъби, спалнята, празното легло, диванът в хола, тишината. Гардеробът, ризите, пуловерите, чорапите, зимният балтон, шапките, после... постепенно неговите вещи изчезват, потъват някъде, няма ги. И пространството заема мястото на непрекъснатото му отсъствие, преставаш да долавяш дишането му, стъпките по пода, чехлите завинаги потъват в небитието. Никой не ги търси, никой не крещи яростно, ако си разместил листата на бюрото му, никой не блъска вратите. Стопанинът замина за Америка... Телата ни се търсеха като маслото и огъня, изгаряха, топяха се, ненаситно се всмукваха, изпаряваха се, изчезваха в гънките на Любовта, гънките на вълшебната й дреха, жадните ни, млади, силни тела. Къде отиде това? Как изчезна в пространството? Нима безвъзвратно се стопи? Нима нищо не нашепва за нашите нощи, за нашите утрини, за нашите лениви следобеди? Като мехурчетата на шампанското е кратко дишането ни на тази планета, може другаде да съществуваме по друг начин завинаги. Може, вярвам... Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните... - Не можеш да си представиш какво заварих при Жоро! Беше през един слънчев и мързелив, делничен следобед. Марта замина рано сутринта на работа, Професорът, все още доцент тогава, пътуваше в поредната си командировка, май в Румъния, щеше да говори и пред тамошни студенти, а Стефи се прибра от редакцията по обяд. Беше обещала да поеме дежурството при най - малкото дете на съседката, което боледуваше от грип, за да може Жоро да отиде в болницата. Смяната му започваше... Не помня, сигурно е бил нощна смяна или...не помня. Той я чакаше с чаша кафе в ръка, обясни кои хапчета да даде на детето, кога да й дава вода, кога да я накара да хапне, беше злояда и капризна малката дъщеря, Боже, забравила съм името й...Марта, като майка си, Светла беше голямата... Седяха край масата в кухнята и внезапно телата им се сляха, жадувайки отдавна тази близост, дори не бях разбрала, не съм очаквала...намериха се на пода в хола, върху новия, бял и пухкав мокет, купен съвсем наскоро и предмет на завист от всички съседи. Слънцето искреше в русата хубост на неговото тяло и потъваше в белотата на нейното. Жаждата им беше неустоима, връхчетата на зърната й щръкнаха, клиторът запулсира, обля я див оргазъм, неговата златиста белота я заслепи. Разделиха се така бързо, както се сляха, не се поглеждаха, но се докосваха нежно, дума не обелиха, заля я чувство за срам и вина, също така чувство на дива радост, на удовлетворение и спокойствие. - Беше заспал, дори не ме чу, едва го разбудих. Трябваше да го завлека в банята, дрехите му воняха на урина, оплескал се беше в лайна, вътре ...пфу, да си изповръщаш червата! Марта хукна към банята. Стефи стоеше без да мръдне. Котето мякаше и вървеше по петите на съседката й. - Стефи, той напълно се е алкохолизирал, май е болен, трябва да го закарам в болница, ще повикам и децата, имам нужда от помощ, той е като животно, не е ял, не се е къпал, не знам как живее, ужасих се! Можеш ли да си представиш, Жоро, чистофайникът, дето миеше ръцете си, докато се зачервят, дето се къпеше по два пъти на ден и не носеше една риза повече от един път, дето ухаеше на...Боже мой! Марта беше ужасена, бледа, изплашена, щураше се из апартамента напълно безцелно, похващаше рази дреболии, после ги пускаше. Беше изпаднала в шок. Стефания не отговори, прегърна разтрепераната и разтревожена Марта, опита се да спре треската й. - Ще направя кафе. - каза тя. Бяха млади, силни и луди. Златистото му тяло ухаеше на страст, на мед, на жажда. Тя се будеше нощем, сърцето я болеше, присвиваше се и тихичко се измъкваше от семейното ложе. Сядаше в кухнята на стола до прозореца. Правеше си кафе и трепереше, както сега се тресеше Марта. Знаеше, че ще има наказание за такава страст, за греха, за прелюбодеянието. За лъжата, ежедневна, денонощна, грозна лъжа, всъщност дори не се налагаше да изричат на глас лъжите си. Никой нищо не разбра, никой за нищо не ги запита. - Ще си събера багажа, пренасям се при Жоро. През ум не ми е минало, че толкова е изпаднал. Чувствам се виновна, оставих го, заминах, живях си царски при братовчедите в Дания, а той тук...Ти не си ли забелязала, не си ли го видяла? Защо ли те питам, ти кога си имала време за себе си, та за другите, Професора беше толкова обсебващ, такъв егоист...Може би ще се наложи да ми помогнеш, ще можеш ли? Ти самата така си се затворила, благодаря ти, че ме прие. Децата ще ми помогнат за другия багаж, трябва да изринем мръсотията от апартамента на Жоро, да почистим, докато той е в болница, такъв ужас! А какви бяхме, помниш ли? Лежа, нощем е, котето спи в краката ми. Тихо, пусто, тъмно, какво ме събуди? На екранчето светят думи, лаптопа е включен, зад бялото, тънко перде безшумно се люлее сянка. Котето не помръдва, моите крака също. Какво ли става с Жоро? Бялата сянка се люлее и усмихва. Жоро? Бяхме прелюбодейци, бяхме грешници. Всяка сутрин тичах по пътеката към морето. То ме чакаше синьо и кристално. Студено, но влюбено. Моето тяло отхвърляше дрехите, те се плъзгаха по гладката ми, чиста кожа ненужни и стягащи, почти не усещах как се освобождавам от тях и тръгвам с босите си нозе към сияйната, синя безбрежност. 14 май 1968 година Защо ми е толкова страшно и непоносимо да оставам сама? Самотата е била винаги най-естественото ми състояние. Имам нужда от любов. Страшна нужда. Чувствам се бездейна, отпусната. Нищо започнато не довършвам, нищо не ме въодушевлява, нищо не ме увлича до край. Принася ли полза някому моя живот? Нужен ли е и другиму, освен на мене? Бих умряла, ако зная, че ще ощастливя някой нещастник с моята смърт. Моите колеги - объркани, мързеливи, егоистични,, нищожна тълпа, шепа сноби, мислещи се за гении. Моята миналогодишна любов – едно изчанчено, жалко, надуто самовнушение. Всичко това ще захвърля и ще го забравя. Тъга и самота – ето основата на всяко творчество. Щастието само по себе си не би било предмет на изкуството, ако не подчертаваше раздиращата лудост на нещастието. Никоя среща не би останала в нашите спомени, ако неминуемо не водеше към раздяла. Любовта не би била движещо начало в живота на човека, ако оставаше само “единствена” и “истинска”. Любовта е любов. Всяка нова любов, щом е силна и красива, е първа и единствена. И аз не бих живяла с такава жажда и ненаситност, ако не носех зародиша на смъртта в себе си. Любов, съчетана с властолюбие и гордост води неминуемо до самота, до страшна, гибелна самота. Мило момиче, не мога да си те преставя, но ти завиждам, защото съм затворена като паяк в буркан тук, на това място, закопана, заровена унищожена! 40 години по - късно аз дори не съм там, където започнах. Аз съм....о, стига! Котето изхъхка и ме удари с лапичка по крака. Бях забравила да я нахраня. Стефания бавно се затътра из апартамента. Беше наметнала скъсания халат на Професора и намъкнала подпетените му чехли. Прибра изтънялата си побеляла коса с една шнола. За миг си помисли, че някога не й стигаха три шноли, за да я усмири... Гостуването на Марта отново я извади от релси, мисълта за продължаващия живот, за безсмисленото страдание, за постепенното затъпяване я пришпори да си направи кафе. Да се успокои, да нахрани котето, да пусне телевизора, за затвори лаптопа и да почисти стаята на Професора. Беше започнала, бяха изпрали и изгладили пердетата, одеалата, чаршафите и калъфките на възглавниците. Бяха измили прозорците и мебелите с Марта. Но записките и тефтерите му лежаха неподредени на пода. Беше ги почистила от прах и подредила горе-долу по години. Компютърът му, както и лаптопа Стефания предаде на Университета, на заместника му и на студентите. Тези тефтери, листчета и хвърчащи записки бяха от пътувания, а също и от времето, когато нямаше компютри. Сигурно бяха ненужни, сигурно трябва да ги изхвърли, но тя се боеше от всяка вещ в тази стая, от всяко листче, години наред не беше доближавала неговата светая светих. - Човек затрупва живота си, спомените си с толкова ненужни вещи, че после не успява да се добере до най - същественото. - каза Професора. - Такива вехтошари сме, трудно достигаме до същината само защото сме запомняли толкова незапомнящи се неща. Мисля си за Великденските острови и за Марианските дълбини на океана. Колко добре пазят тайните си, океанът защото не може да бъде достигнато дъното му, няма такава жива твар с мозък, която да успее. А Великденските острови? Те са пред очите ни, дори те са нападнати от екскурзианти, от цивилизацията и все пак оцеляват. Ще ми се да срещна един поне наследник на онези полубогове, получовеци, които са издигнали нечовешките си паметници в очакване на Спасителя. Те също са очаквали Спасител....Кои са те!? Къде са? Защо са изчезнали. Няма ли накакъв код, някаква ДНК, чрез която да се възстанови поне едно същество от онези времена. Може би ще се намери пробив във времето, изкривяване там някъде, около онези каменни гиганти, чрез което ще се добера до тайните на Земята... Стефания приседна в креслото на мъжа си. Неговите думи още живееха тук. - Може би, като затворя очи и се върна вътре в себе си, - дочу тя шепота на Професора. - ще мога да видя дори пирамидите. Иска ми се да присъствам на всяко велико събитие, иначе защо съм се родил, само за да умра? Може би в часа на нашата смърт се разкриват всички тайни, но мен ми се иска приживе да видя този остров, тези изоставени великани, да разбера тази тайна, поне тази тайна! Някога Стефи се мъчеше да избяга от живота си на послушно, умно и подредено момиче, девойка - комсомолка, оправдала всички мечти на родителите си, е, може би не всички, но... Тя беше вечната отличника, тази, която рецитираше, която държеше речи пред цялата гимназия, която пишеше пътеписи и учителката ги четеше на всички, която обещаваше голямо бъдеще за себе си и за околните... Всъщност тогава какво се разбираше под “голямо бъдеще”? Кариера? Каква кариера? Всички бяхме равни. Но тя изпъкваше. Когато Професорът се обърна към стената и не пожела повече да отрони дума в този живот, тя сякаш се стопи и изчезна. Смисълът на съществуването й вече го нямаше. Сякаш постепенно я обгръщаше невидимия плащ на лудостта. - Лудостта е отказ да приемеш живота си. - каза Професора. - Отказ да го живееш, всички ние сме малко или много луди. Но истинската лудост е вид егоцентризъм, опит да наложиш Егото си на другите, без да се обвързваш и без да поемаш отговорности. Лудият прехвърля своите отговорности на най-близките си хора и очаква само разбиране, помощ и удоволствие от живота. Не приемам лудостта, не приемам човешкият егоизъм, който товари другите с събствените си тегоби. Толкова години учене! - крещеше, - отлични бележки, бъдеще, всичко, всичко да се срине заради едно надрусано момиче! - Това момиче е Светла, детето на нашите съседи и приятели! - Не ме интересува чие дете е! Тя е луда, алкохоличка и наркоманка! - Мамо, мамо, не успях да я спра! Нищо не съм й направил, не успях да я спра, оставих я и излязох, разхождах се, дори не съм помислил...така я намерих, не съм я докосвал, кълна се! Аз не се друсам, не се друсам, бях пил, да, бях пил, затова я оставих, затова я... - синът им се късаше от плач, раздробен и объркан, не познаващ баща си, вкопчил се в майка си, с нахапни до кръв устни. - Не мога повече да живея тук, при вас, ще се изнеса. Един мой колега от провинцията ми предложи да живеем заедно, ще си делим наема. Не мога да...Щом вляза в асансьора, все чакам Светла да влети вътре усмихната, викахме й Съншай, защото беше като слънчице...Какво стана, какво ни сполетя? - Не искам повече да гледам този свят, - каза Професора много години по - късно. - нямам какво повече да правя тук. И се обърна към стената. 7 юни 1968 година Къде си, моя радост?! Къде си мое щастие? Как да те намеря? Омръзнаха ми до смърт тези еднакви, монотонни и скучни дни, приличащи си като зайци. И мисълта за още по-скучното лято, което трябва да прекарам с любимите си родители. О, омръзна ми. Нищо зад мене, нищо пред мене, нищо, нищо, нищо. Защо ми е този живот, защо ми са тези дни, защо ми е всичко това?Този уморителен, шумен град, тази самота сред толкова приятели. Ще се махна. - Е, махнах се. Зарязах актьорството, заех се с литература, с философия, знам ли и аз с какво точно се заех! Боже мой, колко свободна и щастлива съм била, без да мога да го оценя! Звънна телефона. Стефания подскочи, сърцето и се разтуптя лудо, огледа се. Дантеленото момиче се люлееше в дъното на сумрачната стая, под прозореца. Ден ли беше или нощ? - Наближава полунощ, извинявай, че ти звъня по това време, не спиш, нали? - запита я Силвия. - Правех ти хороскоп, мислех за теб тези дни, говорихме си с колежките. Утре ти е ужасен ден, стреснах се, знам колко си чувствителна, не излизай утре. Стефания не отговори. - Няма да ти обяснявам как стигнах до този извод, знаеш, че мога да разбера дори какво мислиш в момента, макар да не ми вярваш, но утре ще ти дойда на гости. Времето, надявам се, да е добро, мога да докарам и внучката, да си поговорим. - Не знаех, че имаш внучка. - Роди се след като...още е бебе, още е като...бобче, което цъфти. Ще си бъдеш у дома, нали? Имаме да си говорим. Стефания тръгна към кухнята. Не й се спеше. Мислеше за онова момиче, чиито дневник се пишеше в лаптопа й. Тя ли го пишеше, момичето ли беше дошло от своето време, далечно време, красиви години. Реши да влезе в кабинета на Професора. Влезе. Беше празно. И пусто. Тук го нямаше дантеленото момиче от бялото перде. Лек дъх на лула още се вдигаше тихо и преминаваше през стаята. Ръката й изтръпна. Болката в дясното рамо се заби като копие и тя изпъшка. Приседна на креслотото. То беше тежко, красиво, кожено. Това май си остана най-скъпата и най-обичана от Професора вещ. Беше се заобиколил с красиви, леки мебели от дърво. Само креслото, специално търсено и избрано, доста скъпо, но масивно и великолепно, Професора избра още в първите им години. Обожаваше го. Стените бяха покрити с етажерки и книги. Бюрото му изпратиха негови роднини от Франция.Професора беше роден в Париж с майка французойка. Впоследствие баща му, дипломат, я беше довел в България. Бяха се приспособили към новата власт, Професора дори стана партиец, с годините се отказа, напусна, поддържаше добри отношения с властимащите, защото трябваше да пътува в чужбина. Майката още, докато бил малък се завърнала в Париж. Пътуваше, гостуваше на мъжа и сина си, но не остана да живее в България. Професора така и не заведе младата си жена в Париж, остана си нейна мечта. Сега синът я осъществяваше. Бюрото беше в някакъв стил, Стефания вече не помнеше какъв, но беше красиво, дървото остаряваше също красиво, патинираше се, ставаше още по - чуждестанно на вид. Тя седна в креслото. - Искам да имам едно ъгълче чисто мое, разбираш ли? Не те пъдя, просто се боря за собствено пространство. Човек се ражда сам и сам умира, през целия му живот има нужда от собствено пространство, за да диша спокойно. Семейството е нещо, което ограничава именно личното пространство, то е вид компромис със самия себе си. Особено когато се появят и деца. Децата изяждат живота на родителите си, за да натрупат място и сили за себе си. Не искам да чистиш дори тук, само бърши прах и минавай с прахосмукачка. Аз подреждам книгите и бележките си по мой начин, всяко докосване би променило моето пространство. Разбра ли? Тя беше разбрала. Чак сега си позволи да влезе. Да заеме пространството на Професора. 26 юни 1968 година Далечен, чужд и всекидневен аз срещнах моя морски принц. И все пак трепнах, и все пак изгори очите ми венчалната халка върху пръста му. Нищо вече не ме свързваше с него. Освен едно обикновено ръкостискане, няколко думи и взаимното желание да се разделим по-бързо. Преждевременно прекъснатата любов е като преждевременно прекъснатата бременност – последиците се усещат след известо време. Болката в момента е ужасна, може да се яви дори и кръвотечение и едва след години разбираш, че си се обрекла на безплодие, на самота в името на нещо,което не може да ти плати и една милионна от изгубеното. Там, на онзи морски бряг ще бъде мъчително пусто и страшно без него. Улиците ще са глухи без неговите стъпки, човешките лица ще изглеждат странни и ненужни. Боя се, че без него и морето ще е друго. Да бих могла да отида някъде, някъде далече, на съвсем непознато място, сред съвсем непознати лица. Сама. Да можех да се отърся от всички тези спомени, да забравя всичко, да избягам. Уморих се и главата непоносимо, мъчително ме боли. О, колко хубаво би било ако можех да избягам! Помогни ми, помогни ми, Господи! Уморих се. Искам нещо свежо, нещо хубаво и силно, нещо....марсианско. Не трябва да се разделяме, марсианецо. Страшно ми е сама. Непоносимо ми е! Ще се любя, ще се любя, ще се любя с теб до болка, до кръв, до болезнен вик! Това ще помогне ли?... Главата ме боли, боли ме.... Марсианецът...Вече е покойник... Беше очарователен и безотговорен. Говоря ли си? Или пиша? Обличах черно бельо, бавно танцувах и още по - бавно го свалях от себе си, бях тънка, гъвкава, самодоволна, самовлюбена, имах пъпки, акне по челото и ги прикривах с много фон дьо тен, имах и луда жажда за секс, която прикривах с много четене, с посещения на спектакли, с много разговори под цигарения дим. Стефания отвори очи и се изправи бързо в леглото. Котето се стресна, скочи от краката й, където се беше свило и недоволно изхъхка насреща й. Беше сънувала. Беше сънувала, че отново е в седемдесетте години на миналия век, Господи! Как звучи! Седемдесетте години на миналия век!! Отново е млада, но вече е убила Професора и смята да започне живота си от тази точка. Беше го отровила, беше... Слава Богу, всичко беше сън! Но Професора беше мъртъв. Нали? Стефания бавно се надигна. Цялата трепереше. Студена пот се стичаше от всяко косъмче на главата й. Извираше от всяка пора на остаряващото й тяло, сърбеше я под мишниците, между лопатките, между краката. Ще взема да се напикая някоя сутрин, майка му стара! Ругая ли? Котето вирна опашка и я поведе към кухнята. Като си помислиш, кои бяха най-хубавите ми години, Цапка - лапка? Когато бях на девет, снимах с майка ми, известна актриса и известна красавица тогава, два филма. Най-хубавите на режисьора Антон Маринович. Той винаги седеше на платнен стол с голяма облегалка, наметнат с шлифер. Жена му до него на подобен стол, гушнала бяла болонка. Обожавах това кученце, макар тогава да гледаха с лошо око на такива буржоазни глезотии. Играех внучка на стария Герак, актьорът Стаматов. Той ми се виждаше огромен и гръмогласен, тежък, страшен. Вечер в малкото, красиво градче Елена, балканско градче, с чуден въздух, дори сега мога да го усетя, опъвахме чаршаф между две дървета и правехме за хората от тихата уличка театър. Аз мечтаех да стана актриса, като майка. Ядяхме любеница, докато чакахме да започнат снимките. Тичахме и се криехме по реката надолу, в гората. Веднъж се изгубих, бях неудържима, малка, пъргава, изяждах по 12 крем - карамела и пак краката ми бяха като щеки, викаха ми Щиглец. Загубих се, търсили ме, а аз си седях на една полянка и си виех венче от полски цветя. Изядох боя, много бой ядях като дете, но вечерта пак правихме театър! Имаше едно куче, Тъжа, с прекрасни очи, заради които я кръстихме така. Много я обичах, непрекъснато я хранех с моята порция от ресторанта, само десерта си запазвах за мен. Тъжа... Кой ли й даде това име? После снимките продължиха с другия филм и пак същия режисьор, винаги наметнат с нещо, никога само по риза, винаги с лула, ухаеше на...вероятно е било парфюм, тогава мъжете не се парфюмираха. Дворецът на румънската кралица, нейния мраморен трон до вълните. Сутрин, когато я обличаха за снимки, разпускаха дългите й гъсти къдрици и прикрепяха ангелските, бели крила към дрехата на гърба й, тя първо сядаше на този трон и гледаше морето. И си мислеше, че така е седяла и кралицата. Тогава светът беше населен с кралици, принцеси, магьосници и принцове. После тичешком се качваше на кулата, без да се задъха по стръмните, скърцащи, дървени стълби. Отгоре светът изглеждаше още по-прекрасен. Вълните шумно и красиво се разбиваха в пясъка, в градината отваряха пъпки необикновени, изумителни цветя, ботаническа рядкост, Стефи никога и никъде повече не видя такива. Фонтаните не работеха, рибките в езерцата бяха измрели, само жаби скачаха по жабурнясалата повърхност на заблатените води. Веднъж тя се пресегна с върбова пръчка твърде напред, за да удари един жабок и цопна в блатото. Беше запомнила тази случка не заради страха си от змии и жаби, а заради ужаса какво ще направи с нея майка й като я види с бялата рокличка, оплескана с кал и тиня, воняща на блатна магьосница. Изтича в хотела, но наказанието не я отмина. Стоя един час гола и унижена в стаята, за да запомни....какво да запомни? Беше дете, вироглаво и непокорно, с крака като клечки, тънки ръчички, но тежка, огромна плитка, която дърпаше главата й назад. И тежки, гъсти мигли над любопитните, широко отворени, сини очи. Беше...свободна. - Когато човекът не е можел да се справи с житейските си страхове, когато най - дългият човешки живот бил 24 години, когато светът навън от жилищата на хората бил враждебен и непобедим, хората създали изкуството. Опитомявали страха си като го изобразявали по стените, по пода, дори започнали да го извайват от камъни. Бягайки от смъртта, те я овековечавали в каменни образи, които разучаваме днес. Но все пак изкуството е плод на страхът от смъртта. Професорът. Стефания отново се събуди в центъра на нощта. Изправи се и седна в леглото. Студена пот потече по челото й. Разтрепера се. Отново беше сънувала онзи сън... Тя сипва в чашата с кафе на Професора ...отрова. Каква отрова? Той се разболява и умира... Как умира? - Край. Свърши се. - каза Професора. Обърна се към бялата стена и повече не проговори. Кое се беше свършило? Защо не пожела да говори с никого? Тя го беше отровила. И той умря. Стефания се огледа. Професорът го нямаше вече две години. Тялото я болеше. Виеше й се свят. Отдавна не пиеше лекарствата си. Не плащаше телефоните, джиесемите, не й се говореше със света. Все някога трябваше да си плати сметките, но за сега гледаше да има само ток. Пусна компютъра. Отвори пощата си и видя, че е пълна. Къде си? Побъркахме се да ти звъним. Да знаеш, че тези дни ще те потърся. Не може така! Това й пишеше Силвия. Жоро почина. - пишеше Марта.- Не успях да го спася, много ми е жал. Беше се превърнал в жив труп, скелет, въобще не се хранеше, искаше само пиене. Не приличаше на човек и дори не ме познаваше в последните дни. Децата също се опитаха да ми помогнат. Всъщност помогнаха, милите, дойде и синът от чужбина. Къщата ми се напълни с внуци, това беше единственото хубаво нещо, което ми се случи през последните години. Прекрасни, весели дечица, безгрижни, необременени. Дали и ние сме били такива? Смътно си спомням последните дни, погребението, траурната агенция, гробищата. Трябва да ти кажа, че е голяма мъка организирането на едно най-обикновено погребение, ако не бяха децата, не знам как щях да се оправя, да не говорим колко пари потрошихме. Жоро беше оскотял, задлъжнял на всички, които познава, подивял, какво стана с красивия, елегантен, болезнен чистофайник, за когото се омъжих! Къде отиде лекарят, облечен винаги в чиста, светлосиня риза, отговаряща на цвета на прекрасните му очи? Но защо ли те питам теб? Ти също като него си се заровила в миналото си и не искаш носа да си покажеш навън. Боже мой, дори не успях да се разстроя от смъртта му, той беше труп приживе, мила! Ти как си? Не беше добре, никак не беше добре, дори не й се мислеше. Божие наказание ли е това за прелюбодейството? Или само си въобразява? Всичко е отминало, забравено, изоставено, потънало... - Реших да избягам от живота си. - каза Професора. - Не ми се живееше това, в което потънах. Някъде ме чака истинският ми живот, който няма да загине. Където съм безсмъртен. Знам го, защото нощем при мен идват боговете от далечни времена и аз разговарям с тях. Християнският Бог не ме посещава, Христос не е милостив към мен, Неговите страдания са ми чужди. Аз не обичам хората. - Ще отида на фризьор, Цапка - лапка, ще се подстрижа, боядисам и накъдря. Никога не съм имала къдрави коси. Ще се обадя на Силвия, ще отидем на ресторант. Ще взема и Марта, тя сега има нужда от приятели. Ще посетя библиотеката и ще си донеса книги, интересни книги. Речено - сторено. Когато след два дена трите жени се срещнаха в малкото ресторантче срещу църквата в квартала на Стефи, те ахнаха. Тяхната приятелка беше неузнаваема. Аленият костюм с искрящо бяла блуза, късата, червена, ситно къдрава прическа, аленото червило, бялата, гладка кожа и лекия, копринен шал, развян след нея, както и обувките с ток, каквито тя не носеше от години, сваляха от нея поне десет години. Свежият грим и свежата й усмивка просто не бяха нейни, толкова се беше променила. - Най-после дойде пролетта, а, момичета? Марта и Сливия не отговориха. Гледаха я. - Реших да избягам от живота си. - Не е истина! - ахна Марта. - Отива ми, нали? Не бях ходила на фризьор от пубертетските си години. Тогава майка ме заведе да ми почистят лицето, да ми подстрижат косата и да ми лакират ноктите. Щях да умра като ми намазаха лицето, затвориха очите и оставиха само носа да дишам. Почти бях се задушила, когато ми почистиха лицето, после едва на припаднах, докато ме подстригваха и от лакирането се отказахме. - Отива ти. - тихо каза Силвия. Поръчаха на келера бяло вино и крем брюле. - Силвия, Марта, Марта, Силвия. - представи приятелките си една на друга Стефания. - Не се познавате, но аз ви познавам. Марта е моя комшийка и приятелка от младостта, заедно си гледахме децата някога. - Преди време избягах от мъжа си, тогава вече се бяхме разприятелили със Стефи, зарязах го насред дома и му се обадих от самолета сам да си направи салатата за вечеря. Голяма авантюра беше, заминах тайно от цялото семейстмо при едни мои братовчеди в Швеция, живях там две години, прекрасно беше, докато братовчедите не започнаха да се карат за наследство след смъртта на леля и аз се върнах. - Аз не знаех нищо, ние не поддържахме връзка години наред, а някога децата ни се обичаха, моят син и нейната дъщеря.. - добави Стефания. - Жоро страшно се промени, мила, след....нещастието със Светла. Започна да пие, не изтрезняваше, непрекъснато крещеше, не ме понасяше, не понасяше никого, започна да ми посяга, по едно време се уплаших, че ще ме убие. - Жоро е най-милият, красив и нежен мъж, когото можеш да си представиш, Силве. Силва е нашата езотеричка, Марта, ще ти направи хороскоп. - Трябва да знаете деня и часа на раждането си, както и точното място, където се е случило. - Когато се залюбихме с Жоро бяхме още деца. Срещнахме се на един рок концерт, после седяхме на някакво таванче един до друг на пода, после той ме отведе в квартирата си...Беше страхотна нощи, после ден, после пак нощ, майка и татко щяха да ме убият, едва ли не бяха повикали милиция, търсили ме къде ли не. Не се разделихме толкова години, вече 40, той остана моето слънце, докато...докато не се случи нещастието ...Мразех майка му, тя ги беше изоставила с баща му, за да си търси щастието с един циганин - музикант. Мислеше се за естрадна певица, за нещо като Лили Иванова, а брецаше като...дори не разчитаха нотите, бяха слухари и учеха песните по касети, тя се срамуваше, че е баба, криеше ни, циганчето беше пет - шестайсет години по - младо, издържаше го, роди му дъщеря, ревнуваше го, но на него не му пукаше, пред очите й изневеряваше с други певици, изобщо...защо ви говоря това? Няма значение, вече нищо няма значение, тези хора ги няма, отидоха си, каква полза от думите? Извинете, трябва да отида до тоалетната. - Ние с Жоро...имахме...не мога да го кажа връзка, любихме се известно време. Бяхме родили първите си деца с Марта, помагахме си, плачехме непрекъснато, тогава никой не беше чувал за предродилна или следродилна депресия. Следобед Жоро се прибираше да почива, тогава беше известен лекар, кардиолог, диагностик, търсеха го, той се уморяваше, защото нощем бебето ги будеше. Слънцето огряваше големия килим в хола им и ние там...тялото му беше хладно и гладко, златисто и нежно, обичах да го целувам. Трябва ли да й призная? Не е ли все едно? Сега ги няма нито Професора, нито Жоро.. - Днешният ден е най-лошия в годината, Луната е кървава, тройно зъл ден, не бива нищо да се прави, не признавай, не казвай нищо, което може да донесе зло, пази се, нарочно изчислих днешния ден заради нашата среща. Добре, че вчера си се подстригала, днес не бива, не бива да се похваща нищо ново, особено ако е свързано с тялото. И никакви бижута! - Някога Краси се залюби със Светлето, дъщерята на Марта и Жоро, първата, най-голямата. Тогава се случи онова нещастие, двамата се засякоха на сватба на техен приятел, вече се бяха разделили, Светлето май беше станала наркоманка или почти. Краси също е минал по този път, но ми спести вълненията, сам се оправи, на тази сватба се напили, Светла дошла в стаята му в хотела, преди това вдигнала неистов скандал в ресторанта, подиграла се на сватбарите, на булката, на младоженеца, била е друсана сигурно, иначе беше такова срамежливо и тихо дете... Марта се върна. Замълчаха. - Боже мой, момичета! Какво стана с този наш живот? - възкликна Стефания. Не отговориха. - Дори не ми се мисли... Пиха. - Жоро започна да пие, когато Светлето...когато тя...когато...не че преди това не е пил, обичаше и компании, и водка, и уиски, събирахме се, веселяхме се. Светла беше любимката му, всичко си споделяха, не минаваше ден без да си кажат, че се обичат. Но той стоеше толкова близо до нея, че не разбра, не усети кога...вечерта след погребението се затвори в стаята си, имаше нещо като кабинет в цялата теснотия, не излезе три дена, само пиеше и повръщаше. И така се започна. Напусна болницата, стана здравен консултант към някаква фирма, тя фалира, той се опита да се назначи в поликлиниката, пусна връзки, изобщо...Сигурно не трябваше да го зарежа и да замина тайно при роднините в Швеция, трябваше да се грижа за него, но аз гледах да спасявам децата, синът и другото ни момиче, той не ги поглеждаше, а те се чувстваха виновни, за нищо нямаха вина, горките.После видях, че трябва да спасявам себе си. Отново настъпи тишина на масата. Чуваше се само някаква песен, нещо средно между чалга и кой знае какво още, рап може би. В почти празното заведение влязоха група шумни младежи. През огромните прозорци се виждаше хилавата градинка, където няколко оцелели дървета се опитваха да цъфтят, но студеният вятър убиваше ентусиазма им. - Трябва да тръгвам. - каза Силвия. - Днес е мой ред да разхождам бебето, дъщеря ми и зетя ще ходят на кино. - Върви.- промълви Стефи. - Аз ще оправя сметката. - Ще се реванширам. - добави Силвия. Тръгна по пътеката между масите, висока, красива, достолепно побеляваща. - Имам още да чистя апартамента на Жоро, смятаме да го продадем, но аз още не съм сигурна. Харесва ми да съм сама господар на себе си. Имаш ли нужда от мен? - попита Марта. - Имам нужда да замина някъде, не ме мисли, ще се оправя.- тихо промълви Стефания. - Жоро забрани да общуваме с вас, макар че няколко пъти тръгва да говори с Красимир, мъчеше го неизвестността, какво се е случило, защо така се е случило, той не вярваше, че Светлето...че стана...че вземаше наркотици понякога. Тя беше любимката на татко! Стефания се загледа през прозореца на ресторанта. - Нашата мисъл ни ражда на тази земя и мисълта ни повиква в смъртта. Ние не съществуваме иначе, освен чрез нея. - каза Професора. - Смятам да открия начина на спасението си, да премина от живот в смърт напълно съзнателно и с трезва мисъл. Да разбера механизма. Гледам този столетен бор отсреща. Утрото в планината е студено, макар и майско. Светло е, но слънцето още не е огряло върхарите на дърветата.Това утро, тази пътека, тези храсти, този огромен бор, който ме смазва с размерите и короната си, те не подлежат на промяна. Макар че гората също боледува като нас. Заразата пълзи по клоните и стъблата на дърветата като зелена проказа и бавно убива немощните и крехките. Но бор като този не се променя, освен ако не го удари гръм или събори ураган. Той съществува преди мене и ще остане да съществува и след мен. Смятам, че това е най-успешният начин на съществуване, мъдро, могъщо и спокойно да наливаш снага, без да се интересуваш от другите. Ние сме дело на собствените си мисли, борът не мисли, съществува. Когато нашите мисли-богове угаснат, тогава започва и нашето безсмъртие. Ако моята мисъл е Бог, ако светът наоколо е видим и реален само чрез нея, то тя е безсмъртна. Следователно аз също сам такъв. Защо умирам тогава? Не съм се освободил от грешните мисли, затова. Не съм се освободил от реалния свят, от задълженията ми към този живот. - Какво се замисли? - попита Марта. - Силвия се разбърза. Мислех, че никога няма да разреши да бъде наречена “баба”. Явно не разбирам от хора. Смятах, че Силва ще се...не знам какво смятах, но не я виждах като баба! - Хубава жена. - Да си вървим. - Не би било възможно да изчезна напълно. Всички мисли, заключения и разсъждения да потънат в пълния мрак на Нищото. Това противоречи на всякакви вселенски закони. Дори в една черна дупка погълнатото пространство продължава да съществува, макар и изкривено. Не би трябвало моето АЗ да се стопи в праха на Вечността.Може би трябва приживе да се пашкулизираме в собствените си мисли, да се изкривим и да се затворим в черната дупка на нашето Аз. Така ще съхраним безсмъртието си. Защото иначе няма смисъл съществуването ни, щом дори и една прашинка от световното битие не се издухва от нашата смърт. Тръгнаха си. Мълчаха. Нямаше какво да си кажат. - Не виня приятелите ни Марта и Жоро, че не искат да ни видят и чуят, не виня майката, че не допусна убиецът на дъщеря й, според нея...нашият син, който...Боже мой, те толкова се обичаха, бяха такива деца, Краси и Светла, толкова лъчезарни. Не виня никого за нищо и все пак не мога да разбера как се стигна до тук! Не знам как ще живеем с тази вина, защото ние сме виновни, родителите! Те са ни съседи и все ще се засечем някъде по асансьора. - Синът ни трябваше да прояви повече разум в тяхната връзка! Той най - добре е разбирал какво става. - каза Професора. - А какво е ставало, знаеш ли? Тишина. Двете жени вървяха към трамвайната спирка. - Ще се прибираш ли? - попита Марта. - Да. Качиха се. - Помниш ли какво красиво бебе беше Краси? Трамваят шумно затвори врати. - Колко му се радваха хората, когато ги разхождахме със Светлето? - продължи Марта. Гърдите на Стефания се свиха от остра болка. - Аз дори ревнувах тогава, но Краси беше толкова лъчезарен, бял, с прозрачна, нежна кожа, усмихнат, с онези ми ти златисти къдрици! И огромните, сини очи! Доверчиви, добри очи с любопитен поглед, всичко виждаше и за всичко питаше, такъв ангел! Вътре беше пълно, шумно, неприятно. Хората се блъскаха и миришеха, миризмите се смесваха, парфюми с чесън и алкохол, на Стефания й прилоша. Но нямаше свободно място, за да седне. - Аз слизам тук. - каза Марта.- Все още чистя квартирата на Жоро. Ще ти се обадя. Тя разблъска навалицата пред себе си като се извиняваше. До Стефания се освободи място, тръшна се, без дори да се огледа. И се разплака. 2 юли 1968 година. Морето никога нищо не връща. Нима съм очаквала нещо друго? И можеше ли да бъде иначе? Страшно е, пусто е в мен. Същото море, същите звезди, същите скали. И улиците са същите. Само него, него, него го няма! И никога няма да го има. Никога, никъде, нищо. По-страшно е от смърт. Никога, никъде, нищо... - Няма по-страшна от смъртта, мила. Никога, никъде, нищо... Беше се затворила отново в къщи. Гледаше криминални сериали по телевизията, извади плетка, забравена в шкафа от години. Котето доволно мъркаше в краката й. Тя също доволно мъркаше вътре в себе си, не й се правеше нищо, не й се искаше нищо, само тишина и равнодушие, заплетено в обръча. Иглите чаткаха, сериалите се повтаряха, всичко беше, каквато трябва да бъде. - Няма по-страшна от смъртта. - Страхът от смъртта свежда живота ни до инстинкти. В началото дори не се замислях колко ограничения ме обвързват с това място на земята, с този град, с тези хора. Все се надявах да достигна онези кътчета, които са ми определени. И винаги получавах това, което исках. После започнах да искам невъзможното. Невъзможно дори за мен...И се появи страхът, големият страх, че няма да успея, няма да постигна, няма да получа...Вечният, човешки страх. Стефания вече не знаеше дали чува гласът на Професора или чете дневника си, който момичето пишеше, или просто сънува... Една нощ се събуди стресната, цялото й тяло вибрираше като след полов акт, като след сладко любене, каквото тя вече...сънувала беше...Навън пееха първите за тази година щурци и тя почувства благодарност. Благодарност, че все още диша, все още мисли...Котето възмутено се изправи и се протегна. Беше сънувала странен сън. Вагината й сладострастно и мъчително пулсираше. Насън търсеше Книгата. В нея поетът беше описал живота си в стихове, мъчителни и сладострастни като жадуващата й вагина. Професорът притежаваше Книгата, тя някак му я отне и го уби. Убийството стоеше странично, в периферията на зрението й. Беше пуснала душа, прекрасната книга обгръщаше тънкото й, младо тяло, тялото на буйната и жадна за ласки Стефи. Книгата я целуваше, жадуваше я, галеше я по най - чувствителните за плътските ласки части, довеждаше я до оргазъм. А сладката, топла вода ги обливаше... И се събуди. И вагината й пулсираше. Стефания трепереше, в нея отшумяваше нещо сладостно и непознато. - Мислите ми могат да ме отнесат на Великденските острови. Мечтал съм да видя каменните му великани. - чу тя Професора. - Някога, в едни далечни, млади за Земята времена, Небесата са се разтворили и са дарили пустите, зелени полета на острова с богове. Тези величествени статуи, които се извисяват и показват наличие на божествен живот се наричат моаи. Те изобразяват човешки фигури с варираща височина от 1 до 11 метра. Броят им е 900. В каменна кариера на острова се намират много недовършени и съответно неизправни фигури, една от които е трябвало да бъде висока цели 20 метра. Странното е, че всички гледат към сушата и са обърнали гръб на морето. Телата им са представени само от кръста нагоре. Изследователите смятат, че това са високопоставени хора или герои на местно племе, отдавна изчезнало. Какво изразяват те? Когато мисълта ми стъпи на острова при тях, в тишината на мълчанието им може би ще разбера техните мисли. Убеден съм, че камъкът е мислещо същество. Интересна част от статуите представляват шапчиците. Учени от университета Манчестър и университетския колеж в Лондон разкрили част от тайните на мистериозния остров. Те разгадали произхода на огромните каменни шапки с червен цвят, които са поставени на главите на някои от гигантските статуи на хора, разпръснати върху повърхността му. Според специалистите шапките са направени от скални породи, образувани от древен вулкан, разположен наблизо. Всяка от тях, с тегло от няколко тона, е била изработена на място, а после прекарана до долината по дълъг път, посипан също с червена вулканична пепел. Защо обаче шапките са поставени на главите на статуите и какво е било тяхното предназначение, учените все още не могат да кажат. Те не са наясно и със значението на друг древен артефакт, намерен заедно със загадъчните червени шапки-каменна брадва, за която се предполага, че е възможно да е служела за изпълнението на различни ритуали. Великани с червени шапки, обърнати към сушата, сякаш идват от морето. Дали това не са богове, на които местните жители са се кланяли, за да умилостивят водите, заливащи острова. Дали това не е отглас от наводнение, заляло цялата земя и унищожило света им? А може би самите жители са оцелели от наводнението люде, които са намерили спасение на тези острови. И тогава са построили своите каменни богове, за да молят повече да няма катаклизми. И вулканът е утихнал, а океанът ги е приютил... Отиде в банята, хвърли мократа ношница, някъде с периферията на зрението си зърна люлеещото се бяло момиче от пердето, което се усмихваше, усмихваше... Дали това не беше нейната смърт, която я чакаше? Трепетът в долната част на тялото й постепенно се успокояваше, пълзеше нагоре и я пронизваше на различни места. - Друга хипотеза за изработването на статуите е, че впоследствие съседни племена или малко от оцелелите им наследници на стара цивилизация са изработили фигурите от големи камъни. - продължи Професора.Първо са издялквали лицето, след това са оформяли статуята. От едната страна изравяли ров, за да могат да я изправят като зад фигурата изсипвали постепенно чакъл и пясък. Накрая идвал един от най-трудните етапи. Предполага се, че са поставяли статуята на нещо като люлка или люлеещ се стол върху въжета. Теглели ги внимателно и така статуята бавно се придвижвала до определеното място. Там фигурата била завъртана заедно с люлката си и изправяна, като отново насипвали чакъл и пясък, за да не падне. Като си помисли човек, ако въжетата се изхлузят колко ли човешки живота са заровени там, под и около каменните великани? В кратера на най-големия вулкан на острова Рано Кау се намира Оронго - церемониално селище с 53 къщи от камъни без прозорци и врати, а само с един отвор за провиране. Казват, че като постоиш в някоя от тях 1-2 минути, очите ти започват да виждат в мрака, а изкачвайки се обратно нагоре, виждаш заровени моаи, като видимите от тях са около 395, а броя на останалите е загадка. Когато се срещнаха студентката Стефи и доцента, подготвящ се за Професор, тя беше дива и млада, минала през театъра, суетна и красива с неосъзната, затова и съблазнителна красота. А доцентът навлизаше в зрелите си години и беше запазал бодра и бърза походка, остър език, пъргава мисъл, както и тънки, нежни кости, стройна и крехка структура и пронизващи, кафяви очи с ироничен поглед. Косата му вече леко оредяваше, няколко години по-късно той започна да бръсне великолепно структурирания си череп, но сексуалното му либидо си остана ненаситно и непобедимо. - Когато човек избира свободата като начин на живот, когато се изтръгва от религията или обществото, той се обрича на самота. Самотата поражда страх, защото за екзисенциалистите адът, това са другите. - говореше Стефи. - Макар че, по мое мнение, Симон дьо Бовоар се е поставяла в подчинено положение спрямо любимия си Сартр и от такава гледна точка е написала “Вторият пол”. За мен това е една антиженска книга. - Харесваш ми. - каза доцентът. Ръката му леко се плъзна по тънката й, гъвкава талия и стана внезапно силна и твърда. Полазиха я ледени тръпки, коленете й омекнаха, тя приседна на стола. - Смятам, че жените сами се поставят в такова положение, това им харесва, там усещат цялата си сила, когато се подчинят, когато обгардят живота си с ограничения и го затворят за външните. Мъжът неволно попада в мрежата им, остава вътре и повече не може да заповядва. Ръката му докосна леко разголените й рамене и гръб. Беше лятна сесия, навън беше горещо и леките материи по нейното тяло го правеха да изглежда още по - голо, отколкото ако наистина беше такова. - Ненавиждам моментът, когато жените само започнат да затварят вратите на живота пред себе си, влюбвайки се в един мъж и поставяки своето АЗ далече под неговото. Жените също не бива да забравят, че адът са другите и мъжете са тези други! - яростно се бранеше Стефи с думи, защото тялото й сладостно се отпускаше под неговите пръсти. - Другата седмица правя парти, имам повод, каня те. Ще се опознаем, съгласна ли си? Той й подаде елегантна покана, тя я пое, опита се да довърши мисълта си, но той я прекъсна. - Пиша ти отличен, ще те чакам другата седмица. Дай си книжката. Така се започна. И продължи много години. Той беше на годините на баща й, което много смути родителите й. - Друга мистерия на Великдеските острови, продължи да говори Професора. - е т.нар. „Пъп на Света". Казват, че това е най-кръглият камък, носещ тайните на всемира, събиращ най - важните енергийни линии на Земята. Следващата мистерия са пещерите - те са под цялата повърхност на острова и човек може да броди из тях с месеци. Дори не мога да си представя, отивайки чрез мисълта си там, как да вляза в тези пещери. Може би камъкът ще проговори, на мисловно ниво може би ще разбирам езикът на природата. За някои това е Божий език, цял живот съм се опитвал да се абстрахирам от Бога. Но мисълта ми е нещо друго, тя има свое виждане, тя ме води сега и се надявам да чуя гласа на Бога. Защо хората или защо боговете са населили острова под неговата повърхност? Накъде водят тези каменни, подземни пътеки? Къде отиват? Предполага се, че Великденският остров е бил заселен между 300-1200 г. от н.е. от полинезийци. В периода на най-голям разцвет на културата на Рапа Нуи през 16 век вероятно там са живели 15 хил. души, едната част, от които били "дългоухи", а друга "късоухи". "Дългоухите" били по-многочислени и облагодетелствани, докато "късоухите" заемали подчинено положение. Смята се, че "късоухите" осъществили въстание, вследствие на което "дългоухите" били напълно избити. Постепенно, поради непрекъснатите войни и човешката дейност, която редуцирала и без това ограничените ресурси, културата на Рапа Нуи западнала, населението намаляло и се отдало на канибализъм и робовладелчески отношения. Звучи ужасяващо и нечовешки, но Бог го е допуснал на това божествено място. А какво ще открия аз? Стефания имаше усещането за нечие присъствие. Чу как котката й мърка, мяука и сякаш се гали. Някой ходеше в апартамента! - Уплаших ли те? Беше Марта. Стефания се задъха от ужас, разтрепера се и получи пристъп на паника, съчетан с астматичен шок. Разтресе се, с трепереща ръка отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади помпичката, която отдавна не беше използвала. Впръсна си от лекарството, дишането й се успокои. - Извинявай...Не исках... Цапка-лапка се галеше в нозете на Марта, обути в кецове. - Все още пазя ключа ти, не можах да спя, непрекъснато се будех, чувах как Жоро диша до мен, не издържах и на бегом дойдох при теб. Извинявай...като те видях как спиш спокойно, дори не чувах дишането ти, направо...дойдох да те чуя, затова се събуди, но знаеш ли, през годините много пъти съм си представяла как се промъквам у вас, как ви заварвам спокойно да спите с Професора и ви убивам. Стефания се опита да си спомни какво сънува. Беше в двора на дядовата си къща. Вишните цъфтяха и по сивите плочки наоколо се сипеше уханен дъжд от бели цветчета. Тя скачаше на въже.Леко, щастливо. Въжето въртяха двете и най - добри приятелки Ели и Костето. И се смееха. После някой пролази в леглото й и я люби с невиждана страст, забравена отдавна, любеше младото й, ненаситно тяло до полуда! - Помниш ли как се запознахме? По това време Професорът готвеше професорската си защита и тъкмо започваше да събира материали по темата. Каква беше тя, Стефания изобщо не помнеше. Но помнеше, че той изчезваше с дни, понякога се обаждаше, понякога забравяше. Не го чуваше и виждаше дълго време. Дори понякога не знаеше дали е в страната. Боже! А беше в първите месеци на бременността, повръщаше и се задушаваше, защото никога не беше повръщала. Плачеше и го викаше на помощ, всичкото и самочувствие и целия й изграден, вътрешен мир се сриваха. Оставяха я незащитена и уплашена, самотна до... - Самотата, това е, което привлича моята мисъл към Рапа Нуи. Тези огромни, каменни великани, тези богове са изоставени от поклонниците си, те са сами като при стъворението на света. Защото ако глупавите човеци, по -скоро глупавата жена не беше опитала от плода на познанието, Адам и Ева са били сътворени като единствени и до сега щяха да са единствените обитатели на този рай, наречен земя. А нямаше да се размножат и да я унищожат, убивайки и себе си. Рапа Нуи е единственото място в Тихия океан, където била разработена местна писменост, наречена ронго-ронго. За съжаление тя не е разчетена и до днес. Новата теория е, че първите заселници на Великденските острови са пристигнали около 1200 г. пр. Хр., смятат учени. Това заключение се базира на изследване, направено с помощта на модерния метод за радиовъглеродно датиране на проби от пръстта на острова. Разкритията оспорват широко разпространеното схващане, че цивилизацията, населяваща Великденските острови, е изчезнала внезапно след векове на постепенно развитие. По времето, когато дошли холандските завоеватели, Великденските острови вече били песъчлива пустош, без следа от естествената си фауна, а местното население не наброявало повече от 3000 души и живеело изключително окаяно. За този демографски колапс учените винят европейците. Те смятат, че нашественици, които донесли непознати болести и отвели част от населението в робство. Плъховете, които пък дошли още с първите полинезийски заселници и се разпространили мълниеносно из острова, също са сочени за фактор, ускорил загиването на цивилизацията. На научна конференция през 2008 г. учен занимаващ се с демографски проблеми представи доказателства, че популацията от плъхове вероятно е достигнала 20 милиона, тъй като на острова гризачите нямали естествен хищник, който да регулира броя им. Според него плъховете унищожили палмовите семена, в резултат на което дърветата изчезнали. В почвата на Великденските острови учени са открили биохимични вещества, които забавят стареенето и удължават живота. Полинезийците са смятали заобикалящия ги свят за живо същество. Затова, когато извайвали скулптурите си, считали, че духовете се вселявали в статуите. - Бяхте толкова...щастливи. - каза Марта. - Ти тъкмо беше открила, че си бременна. Това откритие най-напред срина целия свят на Стефи. После я уплаши до смърт, тя се разтрепера и едва излезе от кабинета на гинеколога. Не знаеше как ще каже на Професора, все още доцент тогава, не знаеше как ще живее живота за напред. Беше сама в къщи, както винаги напоследък. И на вратата им се звънна. Обикновено се звънеше, когато Професора събираше студенти или негови приятели минаваха да си побъбрят. Тя беше скъсала връзките с всички своите такива, дори с родителите си рядко се виждаше. Майка й не можеше да се примири с факта, че мъжът на дъщеря й, известната красавица Стефи, е почти на годините на баща й. На вратата стоеше младо, пухкаво, чипоносо и усмихнато същество от женски пол с тавичка в ръце, а копринената й рокля се развяваше около нея. - Здравейте, каза съществото и още по-широко се усмихна. - ние сме новите ви съседи! Направих баклава и дойдох да се запознаем. Казвам се Марта. - Ще търся онези скрижали, които боговете на Великденските острови са оставили на хората, а хората са ги изгубили и са загинали. Вероятно там е описано как да достигнеш безсмъртието.Вероятно са обяснени всички загадки и как да оцелее човечеството. Защото сега демоните побеждават човека, а демоните не трябва да се оставят победители. Демоните трябва да се лъжат, борбата с тях е безсмислена, просто трябва да ги надлъжеш. - Толкова те обичах. - каза Марта. - Мислех, че те разбирам. Струваше ми се толкова самотна. После...по едно време те ревнувах от Жоро. Имахте ли връзка? Кажи ми, сега вече е все едно, сега всичко е...няма значение. Синът ти беше толкова красив и аз така мечтаех да станем сватове. Чукахте ли се със Жоро, а? Той имаше период, когато не можеше да ме търпи в леглото, не ме искаше, не го задоволявах, непрекъснато ми правеше забележки. Аз напълнях след раждането на децата, ти остана прекрасна...Забелязала ли си колко стари и грозни хора среща човек по улиците? Все повече и повече, стари, изгърбени, с бастуни, треперещи, побелели, оплешивели, затлъстели, с Паркинсон, с Алцкхаймер, затъпели, завалящи говора, просто....да полудееш! Не защото и ние сме остарели, а защото децата ни избягаха по чужбините, тук останахме ние, задръстените и страхливите да умираме заедно с всички идиоти! Със старците и пияниците, и наркоманите. Да ни убиват и ние сами да се убиваме...толкова се гордеех, че ви познавам. Вие с Професора бяхте вип-личности, ходехте по разни банкети, по президентски и министерски тържества, по клубове и приеми, пишеха за него във вестниците, а ти изглеждаше толкова красива и щастлива... - Чак когато се разболее, човек разбира колко е самотен. Смъртта, както и раждането са занимания самотни, да. Но болестта предполага съпричастност, предполага съчувствие и помощ от близките, от приятелите, дори непознатите хора помагат на болния, нали? Е, нека ви кажа, че няма по – самотно занимание от болестта за боледуващия, разбира се. - Професорът се изсмя горчиво. - Повярвайте ми...Плъховете на Великденските остори са го знаели и затова са се размножавали и са живели на стада. Това ги е спасило, това ги е обезсмъртило. - Не ми се сърдиш, че ти говоря така, нали? А ти все мълчиш...Кажи нещо... Стефания се загледа в приятелката, съседката, съперницата, всичко беше все едно, безсмислено беше... - Аз го убих.. - Моля?! - Толкова години си мислех, кога ли Бог ще ми даде знак, кога ли ще разбера кой ще си тръгне пръв? - За Жоро ли говориш? Ох, аз самата го изоставих, дори не се обърнах, не исках да си спомням този живот! - Не съм му сложила стрихинин в супата, но все едно го направих. Толкова омраза бях събрала, толкова неразбиране, толкова...разминаване в живота ни. Нашият живот вървя успоредно, той в едната посока, аз - в другата. - За Професора ли говориш? - Обърна се към стената и не пожела нищо повече. Когато стана професор, направиха голямо парти в университета. Стефи по това време работеше в телевизията, беше говорителка и чакаше да пуснат сутрешното й, съботно предаване. Щеше да стане водеща, много сили и амбиции хвърли в това предаване. През седмицата издирваше гостите си, снимаше из провинцията, пишеше. Новият й началник много я ценеше, помагаше й и това, че е актриса, стоеше добре пред екрана. Петър, Петьо, така се казваше началникът беше млад, красив, висок мъж, интелигентен и забавен, станаха любовници. Това се случи в една командировка, когато и той дойде да помага на снимачния екип и на нея самата. Вечерта пиха, смяха се, закачаха я, че е професорша, тя ги покани на партито и като се прибраха по стаите, Петьо някак естествено влезе след нея в нейната. Партито беше истинско светско събитие. Дойде и нейната телевизия да го отрази. Присъства кметът, ректорът, министърът на образованието и министърът на културата. Дамите бяха с вечерни тоалети, Стефи така и не си уши специална рокля, чувстваше се някак отстрани, покрай събитието. Професорът рядко се сещаше за нея, пропусна да я представи на важните гости, пропусна да танцува с нея. - Искаш ли да избягаме? - попита Петьо. Държеше чаша с водка. Нейната чаша беше пълна с шампанско. Вероятно вече е била пияна. Каза: - Да. Макар да знаеше, че Професорът скоро ще я потърси. Той просто не понасяше, когато хората, на които я представяше се усмихваха и казваха: - На живо сте по-хубава. Мразеше работата й, съзнателно я държеше настрана от неговата. Щеше да я потърси след малко и когато не я намери...Ха, толкоз по-добре! Извън работата си в телевизията и командировките, където се пазеше от алкохол, Стефи здравата пиеше. - Излагах го май, напивах се и говорех глупости на неговите учени колеги. Да, грозно... - На мен ли говориш? - попита Марта. Стефания се стресна. Беше забравила за нея. - Искаш ли да заминем в провинцията? Ще вземем и котето. Колата на Жоро още е в движание. Петьо беше много красив. Едър, силен, мъжествен. Бялата кожа на лицето му подчертаваше смуглата красота на черните му къдрици, брада и мустаци. А топлият, тъмен поглед под извитите, гъсти мигли, му придаваше юнашки, подивял вид на ботевски четник. Той ръководеше редакцията леко, без напъване, беше винаги там, където трябва да бъде, а нейното тяло се изпълваше с топлина, когато дори само мернеше тромавата му походка по стълбите. Петьо не ползваше асансьор. - Хайде, какво те спира? - попита той. - Мъжът ти ли? - Може би... - Не обичаш спонтанността, така ли? - Може би... И изчезнаха. Любиха се бързо и жадно на канапето в празната вече редакция, защото сградата на телевизията се намираше в близост до университета. След един час Стефи вече обикаляше коридорите в издирване на съпруга си, Професора. След такива изневери дълго се чувстваше виновна, не се отделяше от мъжа си, чистеше апартамента, готвеше, изобщо превръщаше се в домакиня. - Направо не мога да си обясня как така успяхме да бъдем дискретни! Умът ми не го побира! Толкова се искахме! - На мен ли говориш? Марта седеше до масата в кухнята с някакво отъстващо изражение на лицето. - Мислех си да заминем двете. Къщата на баба и дядо е в планината, едно градче като кукличка. Ходили сме всяко лято с Жоро, докато той беше читав. Нашите се оттеглиха там като се пенсионираха. Стара, наследствена къща, от камък и тухли, строена като за...векове. Климатът е толкова мек, лятото не е гореща, ще видиш. Ще вземем и Цапка - лапка, хем ще разбере вкуса на свободата. - Да направя кафе? - Вече пих. Само си вдигам кръвното с това кафе. Дъщерята ме кани в Италия, синът се готви да замине с жената и децата за Испания. Нямам какво повече да правя тук, ама не ми се живее сама. Ела с мен. - Не знам... - Твоят син няма да се върне от Франция. Заради Светлето ли избяга? Не беше виновен, знам какво направи наркотика от детето ми. Затварях си очите, правехме се с баща й, че е само болестно състояние, че ще премине, ще я излекуваме. Толкова умна, разумна, спокойна беше...докато... Марта се разплака. Стефания се почувства неудобно. Винаги изтръпваше като си спомняше... С Професора дори не си позволяваха да споменат случката. Толкова налудничава и невъзможна им се струваше. Времето на процеса, адвокатите, доказателствата, разказът на сина им, на останалите младежи, присъствали на сватбата и на скандалите, но неприсъствали на... убийство или самоубийство? Може ли човек да превърти до там, че сам да си блъска главата в стената и да предизвика смъртта си? И този човек да е едно младо, жизнено, буйно наистина, но добро момиче? - Имам желание животът ми да спре. Да си отида от този свят...Има ли друг? Не съм вярващ, но сега си мисля, че...Смъртта е за вярващия човек, не за такива като мен. Сигурно така е мислел Юда, който е бил вярващ. Юда е най-вярващият от апостолите, той е знаел какво прави, Иисус му е казал, разкрил му е небесната тайна. Юда е бил носител на тайната. Трябвало е да предаде Учителя си, за да се изпълнят писанията и пророкуванията, така е било речено...Не знам защо...За да докаже Иисус Божествената си същност, но Юда не е разбрал това. Той вече е бил...къде е отишъл? Там ли ще отида и аз? Най-вярващият от последователите станал предател, за да покаже Божият син, че е такъв! А когато не си вярващ? Юда е понесъл огромна тежест, непосилна за обикновения човек, макар той сам да е бил необикновен...Обичал Учителя си, целунал го е от обич, знаейки че го предава. Но също така знаейки че така Учителят му ще докаже небесната Си същност. Марта беше плакала, после Стефания беше плакала, после тя преодоля отвращението си от излизането навън и отиде до магазина за вино. После двете пиха и пак плакаха... Сега Марта спеше оттатък. Стефания стана и отиде в кухнята. Беше едва пет часа, но тя обичаше да става рано. После си доспиваше, но утрото я радваше с новите възможности и радостта от преживяната нощ. Котето дотича с вирната опашка. Беше гладно. - Гладно коте, нали? Стефания отвори кутия с котешка консерва. Невидимото момиче от бялото перде я гледаше с празните си зеници... Там хълмовете са топли и оранжави. Нашите голи, мургави тела тихо пеят върху топлите, оранжави хълмове. А над нас изгрява огромното, синьо слънце на огромното, черно небе. И червените, прозрачни дървета с лек звън полюляват клони. По нашите ръце, по нашите тела на хладни струи потича меката, синя светлина. Мислиш ли, че сред тези хора, сред тези лица, сред това огромно количество думи, ще можем да опазим спомена за лекото, синьо слънце с лице на девица, за топлите, оранжеви хълмове, за пеещите, червени дървета? Ако успееш, ти си истински марсианец. И нашата любов винаги ще се връща към нас, когато и да било, където и да сме. Защото сме марсианци. - Бяхме марсианци, мило дете, бях марсианка, коте. Бях марсианка, не живеех този живот, бях необикновена, бях неповторима, никой не подозираше каква съм и коя съм. Живеех в негативната страна на живота си, в непроявения филм, блъсках се в чернотата на битието си, излязох ли, проявих ли филма, как мислиш? - Кафе ли правиш? - Не мога да спя. - И аз. - Години наред не заспивах, години наред мислех за Светлето, спомнях си я и не можех да си представя как се чувстваш ти! Години наред разпитвах сина си за тях двамата, досадих му, омерзих го, той избяга и не пожела да се върне. Години наред се опитвах да разбера как от нашите две прекрасни, добри и мили деца се появиха тези мразещи живота си, диви и непредвидими личности, как не успях да ги опозная, как изпуснах...как се случи да отгледам... дали беше убиец!? Професорът ми обърна гръб, приятелките не можеха да ме разберат, ти разбираш ли ме? Марта я погледна стреснато. - Не знам. Отпи от кафето. Погали котето. - Да заминем. - каза тихо. - Да се махнем. - Ще се изкъпя. - Ще вземем и котето. - Тя няма да ме пусне. Марта я погледа продължително. - За кого говориш? - Няма да ме разбереш... Марта стана и остави празната чаша от кафе в мивката. - Нямаш ли миялна машина? Професорът печелеше добри пари... Отговори й шумът от душа в банята. 24 ноември 1968 година Все още не мога да свикна със сцената. Очите, които ме следят отдолу, сковават движенията ми и ги правят прибързани и неточни. Не си вярвам. Не мога да се увлека и да се забравя. Влюбена съм в работата си. Влюбена съм до полуда. Такава огромна, пияна радост изпитвам сутрин и с такава сладка умора се прибирам вечер в къщи. Дори самотата ми е приятна. И нуждата от любов не е най-важното нещо за мене днес. Щастието е не в любовта, а в борбата и в победата. Театърът, мило момиче, театърът. Репетиция, любов моя. Ръкоплясканията... Тъмната зала, изпълнена с тишина, дишане и очакване. Зад кулисите сноват колегите, шепнат репликите си, а ти си друго същество, живееш друг живот, излизаш и невидими очи те следят, някой тихо се прокашля. Там, в онзи, очертан от прожекторите кръг, беше истинският й живот. 13 януари 1969 година Какъв копнеж по сцената изпитвам. Прекрасно е да можеш да кажеш всичко свое на другите чрез думите на чужд човек. Да намериш част от себе си в чужда индивидуалност.Бих искала да играя. Господи, а ако съм бездарна? Ще се самоубия. Да, разбира се, младостта взема много бързо решенията. Особено невъзможните. Разбира се, миличка, толкова е смешно днес!... Защо ли наистина не се самоубих? А може би точно това направих. Аз няма да се самоубия, но все едно ще бъда мъртва. Ще започна да пиша пиеси вероятно и моите колеги ще казват:”Не успя да стане актриса, ще стане критик или драматург”. Да, напълно логично. Тази суета, тази велика суета, театърът! Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, прости мен, грешната... Пфу, меланхолията...Любов...Тя ли е спасение от кризата? Защо пия? Аз не обичам да пия. Противно ми е и мразя пияните хора. Бих могла изобщо да не пия / тук грешиш, години ти бяха нужни, за да спреш / А защо пия? Страх ли е това? Или поза? Не, не е поза. Нито страх. Не зная какво е. Не обичам, когато ме подгонят въпросите. Когато бях ученичка, умеех да се влюбвам. Тогава изобщо не мислех за пиене. То не ме лекуваше от самотата. Изглежда не съм знаела още какво е самота. Аз и сега не мога да кажа точно. - Аз пък мога, мога! Годините й назад бяха пълни със самота и меланхолия, и депресии, и мерехлюндия... Когато забременя, реши, че проблемът с пиенето, самотата и изневерите е останал назад. Но часовете с бебето, макар и изпълнени с обич, бяха часове на пълна самота. Никой не говореше по това време за следродилна депресия, Стефи я изпита, едва я преживя, напиваше се до забрава. Губеха й се часове, сама, със спящо бебе, един Господ знаеше как все пак момченцето оцеля. Не го удави, не го изпусна на цимента, не го удуши, не го разтръска до смърт, Боже мой! - Боже мой! Като че ли хлопна външната врата. Може би... - Мечтая да отлетя на онзи остров, където има само птици, няма никакви други животински видове. А и човеците са рядкост, живеят самостоятелно и никой не се бърка в живота на другия. Чудесно място за самотници. Някога, преди милиони години сушата там потънала след изригване на вулкан. Вече не помня кой...Когато отделни части от нея започнали да изплуват, този точно остров се оказал на десетки километри от другата суша. Така на него успели да прелетят само птици, всички видове птици. Но появата на хората и техните домашни животни, постепенно завзела териториите на птиците. Два от най-старите видове изчезнали. Имало само една месоядна птица, подобна на огромен орел, сянката на духът й още броди над острова. Защото и до днес останалите видове гнездят по дърветата. А тези, които го правят на земята, заравят яйцата си дълбоко под шумата. Човекът.. унищожителят, мислителят, от него искам да избягам. Ненаситно животно е той, нищо не остава след него, земите опустяват, водите се замърсяват, Вселената погрознява, бягам от човека. - Какво четеш? - попита Марта. Стефания не отговори. Затвори черния тефтер с тежки, дебели корици. През нощта се беше събудила, както винаги към три часа. Сигурно в този час ще умра, помисли си. Този път не се опита да чете или да заспи отново. Не пусна телевизора, който беше нагласила така, че да може да го гледа, легнала в леглото. Котето мякна и я поведе към кухнята. Марта тихо похъркваше в хола. Тя леко премина покрай нея, нахрани котето, направи си кафе и безшумно се шмугна в кабинета на Професора. Бяха почистили, измили, изпрали, подредили, изхвърлили боклуците и сега тук изглеждаше уютно и красиво. Все още се стелеше лек мирис на тютюн за лула. Стаята беше облицована в дърво, паркет и гипс. Миришеше и на почиставщи препарати, паркетът лъщеше под кръглия ален килим. Стефания седна в голямото, кожено кресло, подви крака и взе първия тефтер, оставен най - отгоре. Беше тежък, черен, с твърди корици и вътре изписан с дребния, равен почерк на Професора. Макар от десетилетия вече да ползваше компютър и лаптоп в университета и навсякъде другаде, у дома той пишеше на ръка. - Чух те тази сутрин, че сновеш из кабинета на мъжа ти. Много се изненадах и после пак съм заспала. Днес ще пиша на село, на братовчедка ми, ще си събера багажа, ще ти помогна да вземеш и твоя и ...заминаваме заедно с котето. Няма да те оставя сама тук. - Надявам се на този остров да се намери място и за мен. Няма да търся къщи или коли, няма да потъвам в бит, душата ми, духът ми, ако има такъв, той ще се засели там. Защото ако има Бог и Той е създал раят, то сигурно това местенце е раят. Божият рай. Птици, които дори не летят, не им се налага, няма от какво да бягат и да се крият. Гнездят по земята, хранят се само с треви и насекоми, няма месоядни. Само човекът е месоядното животно, но той се е оттеглил в градовете си като е разбрал, че унищожава уникалността на острова. Слава Богу, бързо сее ориентирал, преди да унищожи пернатите видове до крак. - Селцето е в Родопите и е неимоверно красиво. Обградено е от девет параклиса и два лековити извора по хълмовете наоколо. Сутрин се чуват само птици и петли. Петлите са много красиви, герести, горделиви. А кокошчиците са дребни. Преди години ходихме цялата фамилия на гости. Братовчедите ми живеят в града, но леля беше останала в селската къща. Тя погреба вуйчо, после го последва, една - две години след него. Къщата пустее, наследствена е, Жоро преди години се разбра с братовчедите и я купихме. Ходили сме един - два пъти, опитаха се да прикоткат доктора в ловната дружинка, но май той го докарваше само до напиването. С пушката не се разбираха, разминаваха се... Стефания си представи място, където няма да подушва миризмата на лулата му, няма да вижда призрачното момиче в бялото перде и никой няма да пише в лаптопа й, освен тя самата. Стори й се прекрасно, стори й се, че трябва... Трябва какво? - Ще си садим домати и пиперки в градината, вечер ще ги поливаме с маркуч от градинската чешма. Ще си отгледаме кокошки, сутрин ще си правим палачинки. А през горещите следобеди ще се разхождаме в гората над къщата. Там е винаги хладно и тихо. Аз ще бера билки и някоя вечер ще сложа в яденето ти отровен бучиниш. Ще отмъстя за дъщеря си, за мъжа си...Жоро беше влюбен в теб, не мисли, че не го виждах, а и Светла те обожаваше, ако само беше забелязала...какво да забележиш, ти виждаше само себе си, имаше сили само за бопрба с Професора и нищо друго, нищо...Отивам при децата, събирам си багажа, ти си помисли, до няколко дена ще се върна, ако решиш да дойдеш с мен... Стефания трудно заспа. Гледа телевизия, плете, нахрани котето, почисти тоалетната му, мина с прахосмукачка, избърса прах... - Да замина ли, какво ще кажеш, Цапка - лапка? Котките не обичат да сменят къщите си, те се привързват към мясото, а не към човека. Защо ли толкова те обичам, а, коте? Да оставя гарденията си? И спомените, и момичето от тези спомени, така ли? Да го направя ли? - Ще обърна гръб на света, - пишеше Професора, и най-после ще се изкача на върха на Планината. Много дълго вървях към тази Планина, много дълго бърках пътеките й с житейските такива. Много дълго си губех времето със земните грижи, сега вече знам - това е мястото! Тук, горе, въздухът не достига. Небето е близко и синьо, невероятно синьо! Когато изкача пътеката, светът ще се разкрие пред нозете ми. А на хълма отсреща ще изплува Градът. От дете искам да открия този Град. Той спи в зелените прегръдки на Планината и чака моето пристигане. Хората отдавна са го напуснали. Храмовете са празни, улиците пустеят, дворовете са обрасли в храсти и лиани. Но той съществува и ме чака... 16 януари 1969 година. Нищо друго не ми остава освен самота, самота и пак самота. Самотата е нещо като духовна смърт. Тя е пустота, тъга и очакване. Смъртта изключва всяко очакване. Тя е завършек на всичко. Това е само разликата и със самотата. Пустота, тъга и очакване. Това е целият мой живот. Това очакване, в което съм замръзнала от години, от векове. Това очакване, което обезсмисля всяко мое начинание. Това очакване, което ме спасява от самоубийство. Това очакване, това страшно очакване, което ми носи може би мечтания покой и мечтаната тишина. Покой и тишина – най – големите ми врагове. Любов моя, тъга моя... Нищо друго не ми остава освен самота... Обичам те. О, тези страшни думи, които ме обричат на вечна самота! Обичам те! Ти, тъга моя, болка моя, ти, любов моя, моя светлокоса любов! Обичам те! Нищо друго не ми остава освен самота, самота и пак самота... О, аз ще умра, ще умра...Болна съм...Много съм болна.. Обичам те... Пак беше се събудила в три часа през нощта. Екранчето на лаптопа светеше с тези думи, писани някога от нея, а може би ги пишеше сега. Онова момиче от пердето стоеше там и леко се полюшваше. Котето спеше на табуретката до леглото. Значи Марта я нямаше. Къде ли беше отишла? Или вече е заминала без нея? Някакво бучене я разтърси, разлюля се лампата, капакът на лаптопа се затвори. После друсна и Стефания излетя от леглото. Земетресение? Моментално й се зави свят и й се пригади. Нямаше на кого да се обади. На сина, на Професора, на майка си? На баща си? Тръгна към кухнята. Явно нямаше да се спи повече. Насреща по блоковете се появиха светлини, чуваше излизащите съседи, седна до масата и се замисли. Днес се беше разходила до кооперацията, където някога живееше с родителите си. Беше приседнала на пейката в градинката, където преди години бяха намерили мъртвата й майка. Тя лежеше точно до тази пейка, на която все още стоеше плетената й, дамска чанта и плетената, бяла шапка. Майка й плетеше на една кука, на обръч, на куки, две или пет. От пейката се виждаше прозореца на хола, там, на дивана, опънал крака върху табуретката заспа завинаги баща й. След прекаран микроинфаркт и безсънна нощ с репетиции за предстоящата премиера. Отзад можеше да се види прозореца на кухнята им. Някога тясна и малка, но пък на балкона баща й присядаше рано сутрин да си пие кафето и да слуша шума на тополите. Новите наематели бяха пристроили и разширили това простанство, сигурно беше хубаво и широко... Тополите ги нямаше. А точно срещу пейката се виждаше прозореца на нейната стая. Моминската й стая. Където веднъж баща й я завари с гадже и то в кревата. Добре, че беше заключила вратата, а стъклото беше непрозрачно и тя с дрезгав глас излъга, че е болна, че...вече не помнеше как се измъкна от ситуацията. Сигурно момчето се е изнизало, докато тя е залъгвала баща си в кухнята с кафе и вечеря. А къде е била майка й тогава? Стефания се загледа дълго в прозореца на някогашната си стая. Прозорецът на Стефи. На един рожден ден отдолу се събраха съучениците и й направиха серенада. Бяха се готвили цяла седмица. Блокчето си беше все същото, но сякаш се смаляваше. Хората се бяха сменили. Апартаментът на първия етаж вдясно някога се обитаваше от странно семейство. Тогавашната Стефи дори малко се страхуваше от домакина. Беше превит на две, побелял, кльощав и заядлив субект, сякаш излязал от повест на Гогол. Стефи така и не запомни името му, а баща й го нарече Попивко - папкин. Липсваха му само ръкавели. Пък кой знае...може и да е имал. Този Попивко-папкин имаше жена. Стефи в началото я помисли за негова дъщеря. Беше сигурно няколко години по - голяма от нея, на не повече от 22, слаба, с отнесен поглед и винаги много странно облечена. Сякаш е бързала и е нахвърлялала върху себе си това, което първо й е попаднало. Казваше се Маргарита. До нея винаги като сянка крачеше ситно-ситно майка й. Още по- слаба, бяла като платно, Стефи смяташе, че е поне на 100 години. И момченцето им. Кривогледо, с очила, с крака като пищялки, злобно и завистливо, врещеше, а не говореше. После Маргарита отиде на гости в отсрещния блок, качи се на покрива и се хвърли оттам. Момченцето го дадоха някъде, на пансион ли, тя така и не разбра. А накрая умря и майката на Маргарита, говореше се, че Попивко - папкин я уморил от глад, затварял я и не я пускал навън. За да наследи апартамента... На втория етаж, под техния апартамент живееше Верето. Дали е жива? Тя беше по - голяма от Стефи, споделяше всичките й тайни. Бащата на Вера, господин Качулев, родителите на Верето бяха от старите софиянци на “господине и госпожо”, боледуваше непрекъснато. Всъщност беше алкохолик и пиеше ракията си с биберон. А синът на Вера страдаше от рядка болест на мускулите. Умря преди пуберитета като най - напред окуця, спря да движи крайниците си, после мина на инвалидна количка...Беше лъчезарно и красиво дете. А съпругът на Вера, който упорито и тайно ухажваше Стефи, загина в катастрофа. Верето й уреди първия аборт, никой друг не разбра. От марсианеца. Когато се прибра Стефания дълго седя в кухнята неподвижно, чашата с кафе изстиваше пред нея. Животът си беше отишъл... - Не бих искал повече да го живея този живот. Искам да отида на онзи остров, далече от хората, където няма и животни, само птици. И да открия Градът, увит в лиани, покрит с храсти, скрит под дървета, неповторим, каменен. Там да събудя от вековния сън всички и всичко и да заживея друг живот. Изхабих се, изтърках се, ненавиждам се. Котето я изгледа изненадано. Сама си говоря, така ли, Цапка-лапка? Или само наум го правя, а ти ловиш мисли. Животните ловят нашите мисли. Къде ли е Марта? Години преди да се обърне към стената и да се откаже от живота, Професорът внезапно промени начинът си на съществуване. Може и да не беше толкова внезапно, заболяването му сигурно се е проявявало през предхождащите години, но никой дори не си е помислил, че един толкова светъл, богат ум може да гасне от болести. Синът им Красимир беше оправдан за смъртта на приятелката си Светла. Определиха деянието като “нещастен случай” и Стефания загуби единствените приятели, които имаше, Марта и Жоро. Красимир кандидатства по някаква програма, спечели субсидии и замина за Париж. Професорът няколко пъти му ходи на гости, помагаше със средства и връзки, момчето си намери работа, квартира в общежитие и устрои живота си далеч от родителите. Стефания още не беше видяла нито Париж, нито снаха си, нито внуците. Младите им гостуваха две лета подред, после престанаха, предпочитаха да отиват през отпуските си в Гърция и Турция. След последната преди няколко години експедиция, където Професора се уреди чрез приятели, поклонници и какви ли още не, той се затвори в кабинета си. Дни наред, дори седмици, после вече месеци, не контактуваше с никого, само чрез телефони и джиесеми, както и по Интернет. Стефания не знаеше и с какво се храни. Нея не я биваше много в готвенето, купуваше полуготови храни, най-вече пържоли, филета, ребърца. Професора сам си ги печеше на балкона и пак се затваряше в кабинета. Постепенно започна изобщо да не излиза, освен до тоалетната. Занемари се, къпеше се само в краен случай. - Не искам никой да чисти или да влиза в стаята ми. Пиша нещо и... Само веднъж Стефания видя открехната вратата и надникна. Професорът беше се изтегнал чисто гол в креслото, затворил очи, някакъв филм течеше по лаптопа му, не разбра какъв, но той дори не даваше признаци, че вижда или чува. Тя се уплаши, притича и се опита да го покрие с чершафа, който се валяше на пода. Професора подскочи, изкрещя и я замери с огромния пепелник, където димеше лулата му. - Казах, никой, никой да не влиза тук! Видът му до такава степен уплаши Стефания, че тя с радост го остави там, гол, измършавял, осмърдян, сред остатъци от шоколад, чаши от кафе, мръсни дрехи, омърляни чаршафи, потънал в дим от лулата, който единствено ухаеше приятно. И затвори вратата. Професорът излизаше на периоди, къпеше се, поемаше ежедневната си работа, ходеше на лекции, поддържаше се чист и спретнат, както винаги. Но понякога изпадаше и в дупката на депресията, сега Стефания разбираше това. Потъваше в лудостта си и пак се затваряше в кабинета със седмици. 31 април 1969 година Самотата не би ме вълнувала толкова много като факт в моя живот, ако не беше мисълта, че има толкова други, по-малко достойни за любов от мене, които са обичани. Вероятно това е нормално и само на мене все още ми се вижда чудовищно.В края на краищата всички постепенно ще изчезнем от тази земя, а и тя самата ще се стопи в безкрая един ден. Нима това също не е чудовищно! Но ни изглежда нормално и ние сме се примирили с него. Нищо не можем да направим. Страшно е, че в тази хубава, пролетна вечер ме подгони пак меланхолията. / Мойто е вече мерехлюндия, дете, кога успяваш да пишеш, като спя ли?/ Нищо не ми е така противно, както самосъжалението. Добре че си го позволявам само тук, в този дневник.Ако позволя някога някому да надникне в него, то ще е на човек, който ми е безкрайно близък. - Дори не знаеш колко си права! Беше се събудила пак в три часа, от някакъв порив, нещо, което я викаше, някакъв мирис, леки стъпки, вятър... Пердето се вееше пред отворения прозорец, жегата все още тежеше по ъглите, но отвън, с погледа на луната повяваше и лек хлад. Снощи тя избяга от кабинета, където подреждаше тетрадки и дневници. Подгони я миризмата на неговата лула и все още витаещата чудовищна негова воля да бъде оставен необезпокояван. Уморена съм. Искам да си почина далече от всички познати лица и места, на място без спомени и без грубите и обезличаващи признаци на цивилизация. Искам чист въздух, искам песен на чучулига и шум от падаща вода. С пресен дъх на горски ягоди и тънка мъглица около стройните събла на елите. Там самотата е чудесна, изпъленана е с вечното очакване за нещо ново и необикновено. Нещо огромно, горчиво и тежко се е набрало в мене. И аз не знам какво е. Уморена съм и тази умора ми тежи. Температурата ме изтощава. Отокът под окото ми не спада и ме измъчва. А навън е пролет. - Дори не знаеш какво е истинска умора, мила! - Оставете да слушам самотата в мен, остави ме на мира с прахта и парцалите, с прахосмукачките и манджите! Добре ми е така, не искам никой да ме приближава! Ако можех да се кача на върха на планината... Стефания тихо, на пръсти излезе от кабинета, където върху креслото Професора беше проснал изпосталялото си, голо тяло, почти безплътно и бяло като чаршафите. Все пак беше ги измъкнала, както и дрехите му, както и таблата с недокоснатата храна. Остави го. Не знаеше на кого да се обади. Жоро не общуваше с тях от години, Марта също, нямаха приятели. Може би Професора имаше, а и тя намираше отдушник на ядовете си в редакцията. Но приятели, на които да сподели за...лудостта му? Това лудост ли беше? 13 май 1969 година Слушаш ли? Аз виждам твоите дълги и красиви пръсти с изгризани нокти да летят по клавишите. Виждам ги как живеят онзи совй велик, непонятен за мене живот. Виждам ги как галят, как омекват, ласкатя и се смеят. Виждам ги как тихо се приспиват и успокояват, как бавно настръхват, как неусетно грабват сърцето ми и го смачкват в своя луд шемет. А после угасват и притихват. Ето - аз се успокоявам. В сърцето ми избухва тъгата. Лудата тъга на самотния, на влюбения. Имам музиката и съм сама. Никога и никого не съм обичала преди тебе, никога и никого няма да обичам след тебе. / Но кой си ти? Приятелят, в когото тайно бях влюбена, с когото споделях всичко, само не и тази тайна. Небрежният, невнимателен и недосетлив приятел, колега, състудент, пианист, артист, пияницата, който после изостави всички пороци и направи кариера. / Не ме интересува онова, което е минало. Аз зовях друг, с друго име, но вътре в мене той носеше твоето лице. Ръцете ти се събуждат, тихо повдигат лице, над тях се люлее кристалната, прозрачна и звънка вълна, нежно кафяви водорасли се увиват около пръстите ти и пеят. А твоите ръце блестят меко и опалово, те са два мъртви, бели лебеда, те са два събуждащи се бели лебеда и аз ги целувам. Благоговейно докосвам устни до тях и тихата целувка звънва като разтварящо се цвете на камбанка. Моя вяра, мой светъл храм, мой бог. - Не бях виновна, че изхабих любовта! Че не забелязах развитието на болестта! Не разбирах и все още не разбирам кое отключи тази лудост у Професора, защо той намрази телесната си същност, защо се отказа от живота. Не подозирах колко е болен, смятах, че това са временни състояния на депресия, които бързо отминават. Не подозирах, че вътре в него нищо не изчезва, а се натрупва. Не го обичах, никога не съм го обичала, много секс имаше в живота ни, много изневери, много пиянства, но любов....не знам. Имаше ли любов? Мой бог...Отдавна, много отдавна убих своя бог и останах сама, зла и груба. Знаех, че ще те срещна. Знаех, че няма да те имам. Знаех, че ще те загубя. Избягах при друг, за да се спася от тебе. Но когато мислех за него – виждах тебе. Когато го целувах, целувах теб. Знаех, че не мога да избягам. Любов моя..Любов моя, моя музика, недосегаемо щастие мое...Обичам очите ти, обичам добрите ти и весели очи, малко меланхолични, много светли, много ласкави. Обичам устните ти – горещите ти, жестоки устни. И ръцете ти – тези меки, дълги, красиви пръсти на пианист, на..божество. О, тихо се люлее прозрачната вълна. Твоите пръсти галят клавишите и аз знам, че бих била щастлива да умра от целувката им. Ти си там. Слушаш. Край тебе има толкова много хора. Има твои близки и съвсем непознати. И никой не знае колко много значиш ти за мене..И ти не го знаеш. Не се досещаш дори. Не си спомняш за мене. Аз не съществувам за тебе. И това ме прави щастлива. В гаснещия, пролетен ден аз мога да мисля спокойно за тебе, мога да те обичам, мога да цел,увам ръцете ти и никой няма нищо да разбере. Тази музика си ти. Аз те усещам и я прегръщам с цяло сърце. - Спри, спри, остави ме, не пиши повече! Знам, че си тук, дошла си да си поискаш живота обратно ли? Защо си дошла? Всичко това е безнадеждно назад, забравено, изоставено, махни се! - Сама ли си говориш? - Време е да престанеш да влизаш по този начин! Изплаши ме! - Мислех, че спиш още. Не си излизала от близо седмица. Поне над котето се смили. Купуваш ли му храна, храниш ли го? Виж, как се гали, горкото! Какво правиш? Пишеш в лаптопа, роман ли пишеш? Чаках да ми се обадиш и като не...Нали ти казах, че искам да заминем на село, в планината, не посмях да тръгна без теб. Ще се самозадушиш тук! Стефания седна на пода и се разплака. Това толкова уплаши и притесни Марта, че и тя седна до нея, прегърна я и също заплака. Слушаш ли? Аз не съм сама. Ти си при мене. Влизаш със звуците на пианото и ме грабваш нежно, въздушно, въртиш ме леко и бързо, а смехът ти събужда всеки лист, всяко цвете, светва в полумрака и разпилява тежките завеси. Аз летя, летя с тебе, летя далече и няма никога да се върна същата. И нещо от мене завинаги ще остане там, далече, много далече, под онази прозрачна, зелена вълна с люлеещите се кафяви водорасли и двата заспали лебеда. Слушаш ли? Брамс...Ти си моята музика. Обичам те. Много, много те обичам. Не, не плача. Ти не ме слушай. Не слушай думите ми. Те са поток, река, водопад, вихър, буря и смърт. Обичам те. Хората трябва да бъдат щастливи. И да се обичат. Обичам те. Странно, топло, меко и нежно, кадифена – това е, което чувствам в сърцето си към тебе. Любов ли е? Нежност ли е? Бих целувала ръцете ти... - Какво пишеш? Погледни, не си отварял компютъра си, пощата си....сигурно от месеци. Пълна е, има писмо и от докторката, не си ходила при нея, нали? Не пиеш и лекарства, затова ти се вие свят, нямаш апетит, само спиш. И Силвия ти е писала. Стефи, какво става с теб и защо плачем сега, можеш ли да ми кажеш? - Никой не ми обясни, че това си е болест, все мислех, че заради голямотото натоварване, заради студентите, писането, не знам още какво, той се преуморява...Никой не ми каза, че е опасно, че това си е психическо заболяване, аз откъде да знам? Гледах да му е спокойно, да чистя, да шетам тихичко, да не го ядосвам, да не влизам в стаята, когато е там, да не пипам нищо...Да не би да ми е било лесно, как мислиш? - Нищо не мисля, защото не знам за какво говориш! Спри, спри, не плачи, моля те, ще направя кафе. Котето хранено ли е? - Котето ми винаги е нахранено, цветята са полети, за тях имам винаги грижа, знай това! - Да, виждам, не ми се карай. - Не се карам... Стефания се подчини. Послушно тръгна към кухнята. Котето вървеше по петите им. - От известно време не съм на себе си може би... - Виждам... - Не, моля те, не ме прекъсвай, сега ще...Ще ти кажа нещо, което... Стефания млъкна. Как да й обясни, че в лаптопа й пише нейното младо “Аз”, нейната непозната и забравена същност. Кое е това “Аз”? Има ли си име”? Явно си има свой живот, но тя не може нищо да обясни. Нито може да обясни болестта на Професора. Той не пиеше, не вземаше наркотици, най-силният алкохол или наркотик беше работата му. И внезапно се затваряше, изоставяше всичките си проекти, забравяше лекциите си, забравяше да се храни, да се къпе, да се преоблича. Седеше гол в коженото кресло, с лула в устата, подпрял краката си на малко столче, отхвърляше всяка дреха, пиеше само вода и понякога посягаше към шоколада, който неизменно стоеше на бюрото му. Седеше или по-скоро полулежеше със затворени очи, едва дишайки и не искаше да общува с никого. Отслабваше неимоверно, но изглеждаше доволен, дори щастлив. После се връщаше в живота. Един ден легна, обърна се към стената и не пожела повече да живее. 19 юни 1969 година Тъй като не мога да ти пиша писмо и никога не бих го написала, ако знаех, че ще го четеш, тази нощ сама ще...Обърках се. Това съвсем не е писмо. Просто прочетох един роман на Кнут Хамсун. Сантиментален, красиво написан любовен роман. И на мене ми се поиска да пиша. Пиша на тебе, защото те обичам. И колкото по-недостоен си ти за моята любов, толкова по-силно те обичам. Аз съм по-силна от теб и ти имаш нужда от мене. Искам да ти кажа, че никога няма да забравя онзи следобед, когато се къпахме под студения душ като деца. Тогава разбрах, че няма никога да те забравя изцяло. Щом ми стане тъжно и ще си спомня малката, тъмна баня и нашите весели крясъци. Имала съм не малко мъже и още повече ще имам. Някои от тях обичах и вероятно ще обичам. Но не зная защо този спомен...Аз имам толкова малко топли спомени, свързани с тебе. Защо предпочете онази малка, злобна дебеланка, онова капризно, разглезено и ревниво дете? Аз съм по-красива, по-умна, по-добра и ти го знаеш. Тя е привикнала да взема, тя не е научена да дава. А аз... О, ти си един безволев, смешен, жалък мъж. Никакъв мъж не си ти!Защо ме излъга, че тя ти е безразлична? Защо ми каза, че моето приятелство ти е по - скъпо от нейното тичане подире ти? Защо, защо лъжеш? Защо си такъв? Аз съвсем не съм ревнива. Обичай я. Всъщност ти дори не я обичаш. И аз, която ти вярвам и не мога да те забравя, ти изневерих. Напуснах те. Намерих красавец, нежен и страстен любовник, който великолепно изпълнява функциите си и дори не е съвсем безразличен към мене. Той е необикновено красив – това поне може да му се признае. И е умен. Обичам ръцете ти. Какви ръце имаш! Бих могла с часове да седя долу, при пианото и да ги гледам как безшумно галят клавишите и си живеят свой живот. Боже мой, ти не можеш да се сравниш с него, той е по-красив от тебе, но аз те обичам. Обичам те! Искам те, искам да лежа до тебе и да целувам гърдите ти. Всяко докосване до тебе, за мене е пожар, един миг пожар и пълно изпепеляване. Бих разкъсала лицето ти, о, как бих късала тази твоя мека, бяла кожа! Да крещиш, да виеш, да стенеш от болка! Не ме слушай. Това са глупости. Аз съм безумна и при това сега е късна нощ. Или може би, ранно утро – не знам вече точно. Не мога да спя. Искам да мисля за тебе и да пиша. Нощите тук са мъчителни за мене. Не мога да спя. В началото мислех, че съм те забравила. Но те сънувам. Щом заспя те сънувам. Или пък се улавям, че мисля, дълго, сладко, мисля и си спомням...Обичам да си те представям в черния, официален костюм, седнал до пияното в твоята стая, както беше в онази люляковяа вечер. Приличаше на млад граф, строен и блед. Аз ти го казах на мига, но то беше истина. Искам да стана твоя любовница. Знам, че никога няма да го направя. С него е друго. Той е красив и е създаден за любовник. На тебе аз не мога да бъда любовница. Бих те убила. Бих те заплюла. Или бих плакала до припадък, както онази нощ, у нас. Не трябва да искаш това от мене. Любов моя... Ако можех да те видя. С нея ли си? Или с другата? Или пиянстваш някъде с приятелите си? Защо си такъв? И какво обикнах в теб? Любов моя... Бих целувала ръцете ти. Искам да целувам ръцете ти! Обичам те. Отдавна... С радост бих унищожила тази никому ненужна любов. Не се боя вече, че ще страдам. Аз ще избягам. Ще намеря нещо ново, ще бъда щастлива. За час дори, но ще бъда щастлива. Съжалявам те. - Беше едно странно лято при баба ми. Когато мислех само за един състудент, когато пишех в дневника само за него, когато едва прикривах под веселието на приятелството, своята отчаяна, несподелена любов...Странно, тъжно и някак...пълно с чувства лято. Самотно... - Всяко нещо, живо или неживо би могло постепенно да се свива и затваря в себе си, както това прави Вселената. Макар там още нищо да не е доказано. - каза Професора. - Но черните дупки са доказани, съществуват, защо и живата материя да не се ръководи от такива черни дупки. Някъде в някакво ъгълче на мозъка има такива заповеди, които да започнат свиването на организма. Постепенно, бавно, стига този организъм сам да поиска смъртта си. Мнимата смърт, защото той ще съществува, ще го има, няма да умре, ще продължи да диша,заключен в частица от черната дупка на смъртта. И ще наблюдава живота наоколо, другият живот, бъдещият живот... - Какво непрекъснато надничаш в този лаптоп? Няма нищо, празен е. Виждам, че имаш Интернет и тук. Ти кога си го плащаш? Да, изключили са ти го. И на компа сигурно е така. Чудя се, че не са ти спрели тока. Имаш ли пари в дебитната карта? И на Професора в картата сигурно превеждат, непрекъснато преиздават книгите му. Нищо не си проверявала, нали? От какво живееш, Стефи? Храниш котето и поливаш цветята. Друго? - Тя непрекъснато пише в лаптопа. Дневникът ми. - Коя е тя? В лаптопа няма нищо. Само разни игри на карти. Ти не обичаш да играеш на карти, насила те карахме...Когато ходехме заедно на море... - Знам, че ме обвинява. Не съм виновна, Професора сам реши да се откаже от живота. Не знаех какво да правя, той не ми позволяваше да говоря с доктор, отказваше срещи с психиатър, не искаше никакво лечение, докато...Докато... - Кой те обвинява и в какво? Стефания млъкна и се огледа. Беше седнала на пода в спалнята. Срещу нея, на стол седеше Марта, гушнала котето. Бялото перде се надуваше от невидим ветрец. И празния поглед на невидимото момиче пронизваше мозъка й. Тя се хвана за главата. - Боли ме глава... - Ще ти разтворя ефералган, на мен ми помага. Ще направя кафе. Марта стана, все така гушнала галещото се коте и излезе. - Казваш, че....в лаптопа няма нищо написано, така ли? - Поне аз не виждам, ти ли си писала? Марта викаше от кухнята. Чуваше се и гладното мяукане на котето. - Не съм писала...Аз не съм писала... Стефания се качи на кревата и легна. Сви се на кравай, не й се дишаше в този свят. Шумът от кухнята я дразнеше. Не искаше да чува и шумът от улицата. - Сигурни ли сме, че камъкът не може да расте? - попита Професора. - Човешкият живот е несъвместим с живота на една скала, така че как можем да определим дали скалите не растат? Може там някъде, вътре в един огромен, студен и неподвижен камък да има частица, ядро, атомче от огън, който го изгаря отвътре. И го състарява, унищожава, но пък му дава топлина. Зрънце топлина, която да го определи като жив. И дишащ може би... 17 юли 1969 година Изгубих изцяло чувството си за сигурност. Все по - често прибягвам до бягството. Като средство за спасение. Няма спасение. Имах морето, имах приятели, имах чудесни приятели. И любов бих могла да имам. Избягах. Имах големият град, имах стари и мили другари, имах полъх от чиста и светла любов. Избягах. Бягам...Непрекъснато, от всичко, вечно... Сега съм тук. Улиците, къщите, липите, хората дори, лицата им крещят насреща ми, че той беше и си отиде. Бях щастлива, бях обичана, обичах! Избягах. Избягах, за да не видя тръгването на влака. Избягах, за да не видя неговото отдалечаване. Избягах, за да не види той сълзите ми. И ето ме вечен беглец. Докога? Нима това носи някакво спасение? Никакво спасение. А може би...Кой знае... - Понякога си мисля...дали не трябваше да повикам психиатър насила, да прегледа Професора и да му предпише лекарства. Но аз бях свикнала да го слушам, да се подчинявам. А той не искаше да живее, не искаше да ме вижда, не искаше да има нищо общо с мен! Чак когато повиках линейка... Стефания млъкна. - Цапка-лапка те харесва. Мене не ме харесва, само ме търпи. Защо не я вземеш при теб? Аз...Вземи и гарденията ми, не мога да се грижа за цвете изглежда...не мога да се грижа за нищо, което...живее и диша. - Професорът не позволяваше на никого да се грижи за него. Жоро колко пъти се опитваше да го накара, мереше му кръвното, но той беше здрав, мъжът ти беше здрав. Моят също, какво им стана? - Остави ме на мира! - крещеше Професора.- Излез и затвори вратата! Не ме докосвай, не пипай нищо! Марш навън! Беше седнал в коженото кресло. Бледото му, слабо тяло се беше изпружило голо, костеливо и болезнено бяло. Дългите нокти на ръцете и краката му бяха мръсни, мръсотия се стичаше и по сбръчканите, обезкосмени гърди. Пиеше само ледена, минарелна вода и се хранеше с шоколад. Ако изобщо се хранеше...Очите му имаха лудия поглед на призрак. Стефания се обади на Бърза помощ. Не знаеше какво друго да направи. Това май бяха последните думи, които чу от устата му. - Странно, - каза Стефания. - Аз чета и в момента....някой пише...Някой много млад и много....дързък, да кажем... Марта я погледна неразбиращо. - Вярваш ли в Бог? - Аз? Не, май не вярвам. Ако имаше Бог нямаше да ни отреди такъв живот, нали? - Не Бог отрежда начина ни на живот, ние си го правим. Бог ни дава...Своя дух, за да бъдем и ние като Него, божествени. А ние се връщаме още приживе към пръстта, към калта, от която сме сътворени. - Не знам...може и да си права... - Какво ти е, да не си болна? - попита Марта. - Може и така да се каже... - Дай ми някоя кредитна карта, ще изтегля пари, ще платя Интернета, другите сметки как плащаш? - Не помня, от картата на Професора преди да се разболее...после прехвърлих на моята, после...май студентите ми направиха сметка с неговите хонорари... - Дай ми картите, дай ми сметките, ще се разходя, ще проверя. После ще говорим, ще те заведа на лекар. Какво се взираш в този празен лаптоп? Не можеш да виждаш нещо, дето го няма, не можеш! Стефания замълча. Съжали, че изобщо проговори, остави Марта да се разпорежда, легна в кревата и се сви на кълбо. Затвори очи, а думите се редяха под клепачите й, съвсем истински, нейните думи, на момичето, което вече не беше тя... 15 август 1969 година Снощи видях онзи великолепен залез, който гледахме преди три години с него. Чудесен е пустеещият плаж рано сутрин и късно следобед. Пясъкът е хладен, морето е топло и слънцето се усеща само като приятна ласка. Цялата се пронизвам от нежност и доброта. Такова спокойствие лъха от това море. Снощи то беше такова, каквото и тогава, когато той ме носеше на ръце по плажа. Бях щастлива. Един мъж ме носеше на ръце...Сега ми е и тъжно, и сладко да си спомня... Не, по-лоша аз не съм станала и все така съм способна да обичам. Нищо красиво от моето минало не е умряло в мен, а напред ме чака още щастие, още красота. Уверена съм, че нищо не е загубено и нищо не е пропуснато. Морето ме излекува от меланхолията ми. За колко време, не знам. Може би още утре ще мразя отново тази тиха, бисерносиня прелест. Не, мога да мразя само нещо, което е дело на човешката ръка и ум.Само хората могат да правят грешки, да бъдат нищожни и велики. Природата винаги е велика и аз знам, че никога няма да мразя това море. Най – великото дело на човешкия ум е книгата. Бих искала да мога да изчета всички хубави книги, които излизат в света. Всички хубави стихове, всички силни пиеси, всеки ред, изтръгнат от нечие огромно, човешко сърце. Бих искала да знам всичко за изчезналите и мъртви светове. Знам, че фараонът Ехнатон и царица Нефертити са мои много добри приятели и аз бих могла да реша прекрасните коси на царицата и да целувам праха под нозете на великия жрец на изгряващото слънце, създател и меценат на изкуствата в древен Египет. Знам, че в Атлантида съм могла да потъна във водите на океана, в прегръдките на нежен и не по - малко ужасен от мен съпруг. Знам, че в развалините на Помпей бих могла да изгубя веселото си синче и своята добра, умна майка. Знам, че в Атина бих могла да бъда прекрасна властница – хетера и безброй поклонници да ме възпяват по пиршества и празници като богиня. Но единствено нещастията и любовта правят хората велики. Само страданието затопля сърцата им и ги сближава. Кой би се интересувал от двата великолепни града Херкулан и Помпей, ако те не бяха загинали? Нима прекрасната Елена би останала в историята, ако славни и велики мъже не бяха използвали името й, за да унищожат цветущата Троя? Ами младичкият и хубав юноша, император Тутенкамон? Просто единствената запазена, неограбена гробница се оказва неговата и той става световна сензация векове след смъртта си. Хилядолетия, след като човешки крак не е стъпвал край саркофага му. Красиво и печално! Аз не обичам да мисля за смъртта. Тя ме плаши. Обичам да чета мемоари, но факта, че техните автори вече са изчезнали, поражда в мен странно чувство на сладост. Боже мой, как са живели и живеят някои хора! Жал ми е за мен самата. Не, аз трябва да създам нещо от себе си. Трябва да пиша, трябва да работя. Щастие е да бъдеш творец! - Ще остана при теб. Какво ти е? - Не знам. - Трети ден не си станала от кревата. - Сигурно е грип. - Преживяла съм го, не е грип, може и да е депресия. Когато трябваше да ставам и да се редя на опашка от три сутринта...Никак не ми се ставаше...Колко ви завиждах с Професора! Ти дори не разбра, него го осигуряваха, теб също... - Не беше съвсем така... - А после, Виденовата зима, когато аз имах вече две малки деца, чаках трето, едва оцеляхме, не се хранехме, гледахме да има за децата и мляко за мен. На Жоро непрекъснато му се виеше свят, лихвите от заемите ни скочиха и глътнаха заплатите, не изплащаха детски надбавки, помниш ли? Колко ми помагахте с Професора, колко често ти притичваше с полуготовите храни, дето му ги даваха... - Дали успокоителните и приспивателните, дето му ги слагах в кафето са го подлудили? Правех го, защото... Боже мой, той не спеше, не се хранеше, стоеше с часове, забил поглед в стената, гол, измършавял, не можех да го гледам такъв! - За какво говориш? - Ние сме деца, останахме деца, децата на две столетия и две хилядолетия, ние сме... Марта гледаше неразбиращо приятелката си и се питаше дали не трябва да я заведе на лекар. Тя почти не се хранеше, не говореше, а когато го правеше, Марта нищо не й разбираше. Твърдеше, че в лаптопа пише някакво невидимо същество, дори четеше написаното, а Марта виждаше само празен екран. Явно нямаше да се съгласи на психиатричен преглед. Нямаше кой да й помогне. Мъжете...ги нямаше. 18 декември 1969 година Да, тъжно ми е. Сама съм. Навън е нощ – студена и ясна. Ти може би спиш. Може би не си сам. Може би се любиш с някоя. Ти не можеш без жени. И без книги. Какво знам за тебе? Знам, че те желая. Искам те. Искам да те усещам как дишаша под ръцете ми, да милвам косите ти, да целувам устните ти. И очите ти. Твите меки, топли очи. Искам да прегръщам до вик товето тънко, леко, стройно тяло. Искам да целувам пръстите на ръцете ти, твоите красиви пръсти, да галя нежно и бавно тънкия мъх на гърдите ти, на корема...Искам тихо и нежно да докосна устни до всяка частица от твоето тяло. Искам те... Понякога те мразя за това, че си груб и вулгарен. Че не можеш без жени.Че хората са само различни моменти от живота ти, дори по - лош. Мразя те за това, че те обичам. Че ме държиш в плен, без да се интересуваш от мен. Че аз за теб съм един мек, удобен и приятен предмет, който можеш да вземеш, когато поискаш. Мразя те за това, че никога не криеш от мен изневерите си. Че аз струвам толкова, колкото всички останали. Че никога няма да те притежавам, а ти ме притежаваш от глава до пети. Много неща правя заради теб. Неща, които не ми подхождат и за които се презирам. Но от всичко най ми тежи неискреността. Ти добре разбираш колко здраво ме държиш в ръцете си и не знам вече как бих могла да се изплъзна. Не искам да лъжа. Не искам да играя на невинна пред човека, който заслужава най – много от всички, които познавам. И който ме превъзхожда като човек. А аз го лъжа заради теб. Не те обичам. Не може да обичаш мъката си, жаждата си, лудостта си. Не може да се обича самоунищожението. Не може да се обича лъжата. Но когато усещам твоите ръце, твоето тяло, твоите устни, когато слушам думите ти... О, твоите думи! И тези меки, добри, чудно красиви очи, които ти затваряш в наслада...Може ли да се обича порока? Не, това е лудост! Това е....диващина! Ти не заслужаваш дори само да се докосваш до пръстите ми. Ти не заслужаваш и един мой поглед. Ти не заслужаваш и моето презрение. А аз все пак ти принадлежа телом и духом и съм изцяло твоя, щом пожелаеш, без да получи дори и частица от теб. Би трябвало да те убия! Но как? Кога? Когато ми се усмихваше виновно, тихо шепнейки на ухото ми:“Хайде, да те водя у дома!“ Или когато нежно се отпускаш върху ръцете ми и лекичко ме целуваш? Или не! Може би когато лежиш долу гол и цял пламнал, конвулсивно се вкопчваш в мен, искайки да ти правя стриптийз, а твоето тънко, леко тяло, бяло и красиво, лежи в краката ми. Или когато надигаш бутилката с водка и пиеш с пресъхнали, жадни устни, но ръката ти лежи върху гърдите ми и не спира нито за миг да ги гали? В кой момент да те издебна, за да те сграбча и превърна бавно в студено подобие на бога на любовната наслада? Кой миг бих искала да бъде последен? Онзи ли, когато замираш от неудържимо, викащо удоволствие под ръцете ми и шепнеш думи, които никой никога не ми е казвал? Или онзи, когато тихо се отпускаш до мен и заспиваш, нежен, безпомощен, изтощен и незащитен, скрил лице в гърдите ми, а аз тихо шепна приказка за самотното момиче край морето? Или може би трябва да те сграбча и удуша тогава, когато ласкаво и радостно ме грабваш под себе си, аз усещам как насладата разкъсва слабините ми, после леко и неудържимо се разлива по цялото ми тяло, за да ме притисне и унесе някъде далече, далече... Би трябвало да те откъсна от себе си, да те намразя, да те убия. А аз те желая, обичам и пазя. И нищо не е в състояние да ми помогне. Утре ще те видя. И ако пак ми пошепнеш „ ела с мен“, ще дойда. Знам, че после ще се презирам. Знам, че не трябва да лъжа единствения човек, който ми вярва и ме обича. Знам, че ти не заслужаваш и частица от това, което правя за теб. Но ще дойда. Вие, които сте честни и добродетелни, които не познавате истинската наслада, които отхвърляте лъжата и порока, презирайте ме! Аз ще отида. Прости ми! Аз съм чудовище! Прости! Стефания се сви в леглото. Думите крещяха зад пламналия й череп, връщаха я назад в годините, онези години, които отдавна беше забравила. Сякаш времето изтичаше през клетките и порите й, силите я напускаха, нямаше желание да стане, да се измие, да се облече, това ли се беше случило с Професора? - Ние сме няколко объркани поколения, надвиснали над бездната на две хилядолетия и две столетия. През процепа можем да стигнем чак до първата хилядна и после до...да, до Рождеството на Бога. Ако вярваш... Пукнатината между хилядолетията и столетията вероятно може да даде някакъв отговор за смисъла на живота. Граничните поколения са наказани с усещането за смъртност и безсмъртие. Ако се съсредоточа и се откъсна от този си живот мога да се спусна с мисълта си надолу или да полетя нагоре, където ще срещна онези, които ще дойдат след едно хилядолетие. Мога да се докосна до времето, когато според библията Иисус е вървял през пустинята, минал е край рибарите и те са станали ловци на хора. Така ще разбера... как да се спася? Как да оцелея? Как да не изчезна напразно? Защо живях? Непрекъснато пътувах, непрекъснато променях живота си, непрекъснато се влюбвах, непрекъснато се разделях, непрекъснато очаквах...какво? Все някъде има отговори на въпросите, затова сме гранични поколения, ние трябва да дадем тези отговори, да ги открием. Важното е да разберем как да се спуснем в цепнатината, да стигнем до Сина Божий, нали там са отговорите? Аз не съм сигурен...не съм бил вярващ, вярвах в себе си...Но може би само достойните, избраните, непорочните могат да стигнат онези дълбини, които крият хилядолетията. Как да разбера дали съм достоен? Ако се съсредоточа и се скрия дълбоко в себе си, плътта ще ме напусне, ще се превърна само в мисъл, в енергия, във вечност и ще полетя... Стефания чу, че външната врата се отвори. Надигна се бавно от кревата и опита да нахлузи старите пантофки на Професора на краката си. Тялото й не я слушаше, трепереше, котето беше избягало. Сега се галеше на Марта, сигурно беше гладно. Това коте винаги е гладно! - Какво става с теб? - попита Марта. Стефания не отговори. - Какво става с теб? Виж се! Заприличала си на...плашило! Котето хранено ли е? - И гарденията... - Какво гарденията? - Не съм я поливала...тя обича и да я пръскаш всеки ден. - Едно цвете и едно коте, Боже мой! Марш в банята! Ще ти сменя чаршафите, ще изпера, ще приготвя нещо за обяд, ти храниш ли си въобще? На мен пък тъкмо сега ми дойде желанието за живот! Децата са порсанали, внуците също, Жоро си отиде по реда! Време е за нов живот! Не мислиш ли? Стефания не отговори. Не й се хабеше излишна енегрия. Струва ми се, че всичко това не се е случило с мен. Сякаш беше сън. Но как ще минат тези дни? Как ще се справя? Не мога повече, а знам, че трябва да издържа. На всяка цена! Очакват ме дни на самота и все пак няма да бъда вече самотна. Предстои ми тежка борба и все пак трябва да издържа!Не мога да отлагам, не мога да изчаквам, не мога да избягам. А съм така уморена, така жадувам за тишина и спокойствие. И за теб, мой дивен сън. О, ако можех да живея някъде сама.! Така съм уморена. Господи, колко съм уморена! Искам да бъда такава, каквато бях някога. Да вярвам в приказките. Да бъда чиста и честна. Да обичам сантиментално, по детски. Нима мога да върна това време? Стефания се надигна с пъшкане. Защо ли Господ ни е създал толкова несъвършени? Тя бавно се приближи до прозореца. Гледаше да не докосва бялото перде, но гледката навън я зашемети. Толкова отдавна не беше излизала, че беше забравила кое време на годината е. Беше зима. Ранното утро, още сивобяло, едва развиделяващо се, искреше с неописуемо чиста белота, покрила целия свят навън. Огромните, грозни блокове бяха скрити от белите писти на покривите. Улиците едва се различаваха, по тях почти не минаваха коли. А дърветата бяха разцъфтели като млади булки с бели, красиви премяни. Под светлината на уличните лампи, снежецът се вихреше и просветваше, сякаш летяха натрошените, стъклени играчки на захвърлените до кофите за боклук елхички. Стефания притегли стол, приседна до прозореца и залепи поглед за този бял, всеопрощаващ свят навън. Така я намери Марта. Преди да тръгнат бавно към линейката долу, Стефания хвърли един последен погледа на лаптопа си. На екрана грееше снимка на млада красавица. Беше току - що излязла от морето. Лентичките на банския откриваха едно силно, младо, щастливо тяло. Тънките ръце се бяха опрели на тънкия кръст, подчертавайки плоския корем и силните, дълги бедра. Мокрите коси бяха развяти от невидимия вятър. А лицето с високите скули и насмешливите очи надменно гледаше към нея, Стефания, с просвити, присмехулни устни, подадени сякаш за целувка. С този образ старата жена се качи в линейката. 20 април 1970 година Бъди щастлива, добричка Стефи, забравено, загубено и отново намерено момиченце мое! Сега мога да застана на прозореца, да сплескам нос в него и да гледам луната. Нищо повече няма да пиша. И никакви признания няма да правя. Трябва да се стопи всичко в този дневник, всички тези думи за лябов. Всичко трябва да изчезне. Това ли е моят нов живот? Без смърт, без алкохол, без съмнения. Трябва да го задържа този мой нов живот.... Вратите на апартамента зееха. Всички стаи показваха вътрешността си. Марта седна на дивана в хола. Котето скочи в скута й. Тя се огледа. В ръцете си държеше саксията с гарденията. Цветето беше напъпило. - Да, отидохте си. - каза Марта. - Не мислех, че ще дочакам този ден. Не мислех, че ще ви надживея. Нищо не остана от моя живот, след като си отиде Светлето...Нищо...Утре ще видя нейния убиец на погребението. Надявам се да живее щастливо. Надявам се да е доволен от живота си. Надявам се поне за миг нещо да му трепне като ме види...Седяла съм тук нощем, докато още дишахте по стаите си. Слушала съм... И съм чакала...Светлината угасна с моето момиченце, угасна със светлината в нейните очи, угасна около мен и вътре в мен...Сега...- Марта гушна котето. Стана, притисна цветето до гърдите си. - Ще си вървя. Надявам се да сте добре там, където сте. Надявам се... Тя излезе и не затвори външната врата. Бялото перде на спалнята се изду и сякаш обви очертанията на нечие младо, силно тяло. После се прибра, утихна. - Всъщност човек живее в детството и младостта си. - каза Професорът. - През останалото време бавно умира.