Нека бъде не моята воля, а Твоята

Бъдни вечер...тиха нощ, свята нощ...Нощта срещу Рождество Христово. Всяка година в тази нощ небесата се отварят, ангелите слизат при хората и пеят ангелската си песен: Слава във висините Богу, на земята мир и между човеците благоволение...Всяка година в тази нощ Бог праща сред нас Своя Единороден и Единосъщен син за изкупление на греховете ни. Всяка година в тази нощ небесната светлина огрява утробата на Присно Девата и тя става Богородица. Повече от две хиляди години ние честваме Рождеството все по-пищно и по-пищно, но си оставаме все същите грешници, все така поклонници на Мамона, все така дребнави, озлобени и земни. Отецът изпраща Сина си, знаейки бъдещите му мъки и страдания. Девата ражда Предвечния, знаейки за бъдещата му участ. Синът живее сред човеците по човешки, знаейки съдбата си. Страхува се, плаче, страда, но и обича, носи непоносимата, небесна любов, за която непрекъснато се молим. И
винаги изпълнява волята на Отца си, дори пред кръстните страдания казва: Нека бъде не Моята воля, а Твоята !

Не моята воля, а твоята !
Колко пъти ние, като деца, сме изричали тия думи ? Колко пъти нашите деца са ги казвали на нас ? Приемаме за даденост, че родителите ни до смъртта си трябва да се грижат за нас. Болестите и мъките на старостта оставаме на тях самите. Нашите деца приемат за даденост нашите задължения към тях, а ние всячески им спестяваме болките си, докато...Докато нито ние, нито те могат вече да кажат :Нека бъде не моята воля, а твоята.
И ето ни на пътя на Новата година ! Повечето от нас попрекалили с ядене и пиене, но поне щастливи, защото Бъдни вечер е събрал повечето семейства. Сега новогодишният празник идва с нови обещания и нови предсказания. Да бъде богата, да бъде щастлива, да бъде мирна и плодовита ! А замисляме ли се какво точно сме си обещали да изпълним, от какви пороци да се откажем, какви недостатъци да победим ?
Всеки понеделник се отказваме от цигарите, всяка Нова година се заричаме повече да не прекаляваме с алкохола, с наркотиците, с хазарта, да не се гневим напразно, да не се заричаме напразно, да не сме зли, завистливи, подли, лъжливи, да станем човеци. Всяка Нова година започваме живота си отново, смятайки да го направим по-добър, по-човечен, по-красив.
Изпълняваме ли обещанията си? Или отново се взираме в хороскопа, надявайки се там да е отбелязано всичко : защо сме слаби и не можем да отблъснем злото.
Но нека бъде не моята воля, Господи, а Твоята ! Небесата тази година наистина ни готвят подаръци, наистина са отворени за нас, наистина ни носят мир и между човеците благоволение, които ние трябва да разберем и да ги приемем. След коледните новини, слушахте ли ги ? Отново побоища, пиянства, катастрофи, убийства, сякаш нищо не се е променило. Това са рани в снагата на нашето общество, наранените сме ние, не е ли така ?
И все пак, Нова година ! Нека пуснем светлината в душите си, нека си обещаем под шума от шампанското, че наистина ще се променим от утре. От утре ще бъдем по-добри, по-чисти, по-милостиви, по-добродетелни, защото :
Кои сме ние ? - Деца Божии.
Откъде сме дошли ?- От Божието сърце.
Накъде отиваме ? - При Бога.

Старият клоун

Кръгла, червена луна, огромна и страшна. Виси над къщите, виси над хълма. Небето зад нея е черно, жестоко, прорязано от далечни светкавици. Луна на земетръси и убийства. Мъртво, червено лице. сърцата се премятат зашеметени. Прошумява вятър.
Двете стари, изкорубени черници изглеждат прекрасни в светлината на прожекторите. Бедното, забравено от Бога селце също е прекрасно в лятната нощ. Селяните, насядали по поляната, очакват да видят това чудо, наречено „кино“. Самите те ще участват със своите лица като коренища. Полянката е осветена, превърната в циркова арена от стар афиш. Дъхти на билки и още нещо, неопределено, непостижимо...
До арената е камионът с цирковата музика.. Оркестрантите, цигани, от време-навреме старателно и фалшиво свият един и същ мотив. Снима се епизодът „цирк“.
Масовката е облечена и готова. Актьорите предъвкват поредната сухоежбина, поливана щедро с виксната бира. Топла при това. Някъде из селото има хубаво, старо вино, но в тази тежка, душна нощ никой не се сеща за него. Лежи то хладно и сънливо в хладните, сънливи мазета. Чака зимата. Сега по-добре вкисната биричка...
Зашеметената кръчмичка работи в съвсем необичайно за нея време. Всички чакат. Столовете уморено проскърцват. великата техника, която се мотае вече три часа вдъхва зинал възторг сред селяните.
Особено щастливи са децата.
В празната стаичка, където е наблъскан гардероба на продукцията и всеки си е намерил ъгълче да се преоблече набързо и крадешком, все още се мотае старият клоун. Зелените, долни гащи с увиснало, замърсено дъно и разкъсан бандаж, както и треперещите, покрити с кафяви петна жабешки крачета се скриват бавно, мъчително, с преплитане и залитане в празничната, радостно лъскава, бяла коприна на клоунските шалвари. Клоунът често-често спира и слага ръка на сърцето си. Забравилите светлината на прожекторите очи плахо заблестяват, светват, хитро заиграват. Той се усмихва, усмихва, усмихва...
Започва загрявката, посрещната с възторг от децата. В този къссен, нощен час никой не ги прибира да спят, никой не им се кара, светът наоколо е изпълнен с движение, светлина и чудеса. Изкривен, треперещ, неуспял и отдавна забравен от света, старият клоун е празникът на вечерта под щастливите черници, под обожаващите, детски погледи.
Върти с крака пламтяща пръчка, прескача столове, препъва се, пада позорно и величествено, усмихва се, весел е, весел е старият клоун, премята топчета, изпуска ги, дълго ги търси в гънките на искрящите шалвари и се усмихва, усмихва, усмихва...
Вероятно на целия терен старецът е единственият, който гори от актьорска треска. На младини всичко е било трудно за него. Трудно и мъчително, а онова столико чудовище, публиката, го е изпълвала с ужас. И се е обидил жестоко, когато преждевременно са го пенсионирали. Всички така се обиждат. във филм никога не е участвал и всичко за него е истинско. С усилие раздвижва скърцащите си кости и при всяка нова репетиция все повече се обърква.
Късно е.
Бурята сякаш никога няма да дойде, да се развихри и да разреши всички, среднощни проблеми. Въздухът вече тежи от напрежение. На децата им се спи, капризничат, има шамари тук-там. Спи им се и на селяните. Денят, прекрасният, летен ден за тях е дълъг и тежък, а нощта си е за сън, разбира се.
Двете черници отегчено зашумяват. вероятно и на тях им е омръзнала тази суета. И те спят по това време. Утре рано ще ги събудят птиците. Луната бавно се покрива с оранжава мъглица. Прокапват тежки, едри капки. Още няма вятър. Замирисва на озон. На терена за няколко минути настъпва паника.
-Бързо, бързо, моля ви ! Ей, по-бързо !- крещи режисьорът. Иначе той е много тих и деликатен човек. Поради това неизвестен и непризнат. Без бъдеще. Много възпитан.
-Бързо, копелета, бързо ! Ей, зяплю, мърда с мърда ! Стига кърка, чуваш ли, бе, давай по-стегнато !- подвикват си операторите, осветителите, звукарите, организаторите, помощник-режисьорите. И действат неочаквано стегнато. Всички тичат нанякъде.
-Снимаме ! Давай !
-Камера ! Готово...Дай клапа !
- Камера, бе идиот, чупи се оттам!
-Давай клапа, готови сме !
Започва се. Чудото ,наречено „кино“. Поляната блясва ослепително, побесняла и възродена от бурята Изчезва луната. Сред феерия от светлини на арената играе старият клоун. Станало е чудо. Върнало се е детството. Шумно, многоцветно и весело. Свири оркестър, човек в черен фрак и цилиндър представя „световно-известния у нас и в чужбина...“ Всички са се разсънили, децата не смеят да дишат, никой не мърда.
-Тишина, снимаме !
„Световноизвестният „ излиза зашеметен и лъчезарен, раздава целувки, премята топчета. Господи, детството, милото детство с илюзиите и лъжите, доброто детство, което първо си отива !
В този миг връхлита бурята. Блъсва хората в гърдите, кърши клоните на черниците, плисва дъжд в лицата, отнема за миг дъха от гърдите. Селяните грабват деца и столчета и хукват към празните си къщи. техниката е събрана неочаквано бързо. Деликатният режисьор, красивият оператор и помощниците им заедно с дебелата, пъргава директорка и ленивата, чипоноса касиерка изчезват в такситата. Актьорите и масовката са натикани в един автобус, който е вече покойник като такъв. И затова целият е блъсканица, истерия, шум, скандали и букет от разни миризми. Децата заспиват веднага.
-Я, внимавай !
Шофьорът !
-Пътят е тесен, много опасен, рейсът е препълнен. Искам тишина и да седнете всички ! Втори път с кинаджии не се фащам ! Ясно ?
Абсолютно е ясно ! Всички не могат да седнат, няма къде ! Започват разправии. Изнервени са и уморени. Някои от актьорите ще пътуват през нощта за окръжните градове, където са театрите им. На други ден имат репетиции, представления, ангажименти. Има и шегаджии. По-приятни са от другите. На оскъдното осветление в автобуса всички изглеждат сиви и еднакви. Отегчени.
В ъгъла, на последната седалка е седнал „световноизвестният „. Дрехите му висят от раменете като на закачалка. Час сега се забелязва , че с него има жена, придружителка. Стара, мека, добра жена. Нежно го завива с вехтичко одеалце. Гледа го с обич,с възхита. Той спи. Ръката му е на сърцето. Тя го целува по рамото. Леко като пеперуда. Те са сами и това е хубаво. Хубаво е около тях. Спокойно. Цялата вечер и половината нощ принадлежаха на стария клоун. Болеше го сърцето от вълнение. Сцената „цирк“ така и не заснеха, бурята попречи. И прожекцията на филма едва ли щеше да дочака, толкова много нощи и дни имаше до тогава.
Жената обляга глава на рамото му. И също заспива. под мекото, старческо лице светва нежният образ на послушно момиченце. Затварят се очите на детството.
Навън не се виждат нито луна, нито небе, нито звезди. Духа вятър и едър, тежък, прашен дъжд тича по шосето. Черниците няма да заспят тази нощ.

Градината

Пътникът видя градината с розите още горе, на върха на хълма. По-надолу, зад нея, е неговият дом. Отдавна мечтаеше за този миг.
Беше стигнал.
Спря се и въздъхна. После започна да се спуска по хълма.
Бавно. Внимателно. Отдалечаваше мига на завръщането.
Краката сами го водеха, бързаха, стъпките му глухо отекваха в прозрачния въздух.
Спря пред градината с розите.
Розовите храсти цъфтяха неравномерно, скупчени на големи туфи. Вратичката на градината беше отворена приканващо. Пътникът я бутна и влезе.
Отвън остана вятърът, пътят, времето... Наближаваше нощта, последната нощ, която го делеше от дома. Не биваше да бърза, макар че цялото му същество крещеше, виеше, дърпаше го надолу, по-бързо, по-бързо, веднага !
Умората отпусна нозете му в буйната, дъхтяща на мед трева. И златистото спокойствие на залязващото слънце обгърна треперещото му тяло. Успокои го. Облегна се на оградата, затвори очи, наслаждаваше се на неочакваната почивка. Сякаш някой го дръпна в тревите, погали го и го обгърна нежно със сладкото ухание на цъфтящи и вехнещи рози. Когато повдигна клепачи, видя точно пред себе си огромна, чайна роза. Храстът нежно го прие като чакан гост, приспа го.
Разпери криле бялата птица с човешки очи, литна в съня му. Години не беше идвала под уморените му клепачи. Забрави я...
Сега топла радост нахлу в него дори в съня. Затрептя бялата птица с уплашени очи, тревожна и бърза. Отдалечаваше се полъха от прекрасните криле, изчезваше, потъваше дълбоко, дълбоко, далече...Тишина.
В тишината нещо въздъхна. Той отвори очи. Беше замаян, тревожно радостен. Нощ, огромна и безлунна. Розите спяха и просветваха в мрака. Някой безплътен и лек седеше до него. Не можеше да го види, не смееше да го докосне, страх го скова. Звънна тих смях.
-Не се страхувай. Твоят страх ще ме прогони. Всяко силно чувство ме убива, причинява ми болка. Отпусни се. Ти не си страхлив. Не бой се...
Гласът беше нежен, пееше, ромолеше. Олекна му.
-Така...Сега ми е хубаво. В сърцето ти настъпи тишина. Добре е...
-Коя си ти ?- устните му не го слушаха, едва се движеха.
-Аз съм това, което си мислиш. Там съм, където ти е нужно. Ще бъда тази, която си мечтал. Не ми задавай въпроси, не бива.
-Не съм те търсил, не съм те искал. какво си ?
-О, човече, колко си уморителен. мисълта ти ме извика, а тя е различна от думите ти. Не задавай въпроси !
Стана му неловко. Лъхна го ухание на рози. Запя славей. Не беше чувал славеева песен. Нямаше време за това. Животът му минаваше сред магистрали, бетонни мостове, бетонни стени, небостъргачи, метал, бетон и стъкло. Години наред не усещаше, че живее, трябваше да печели пари, да гради кариера, да побеждава съперници. Никога не беше почивал, дори и нощем градеше планове. Живееше не с настоящето, а с бъдещето. Наместваше нещата по местата им. Не беше чувал славей, но веднага го позна.
Тази великолепна песен и тази необикновена нощ му бяха подарени и по-добре, че не ги проспа. Отпусна се и се усмихна, заслушан. Спокойствие...красота.
-Човече, какво значи дом ? Не заспивай, трябва много неща да ми кажеш ! Какво е дом ? Сън ли е ?
-Коя си ти ?
-Не задавай въпроси ! Омръзна ми да ти повтарям. Ти ще разбереш, защото аз не знам.
-Мога ли да те видя ? О, извинявай, пак въпрос...как да...попитам ?...добре, не ! Искам ! Искам да те видя ! Не ми е приятно така...в тъмното...Да те видя ! А?
Прошумоля смехът й. Тихичко.
-Ух, че си...Не знаех, че е така...добре, ето ме !
Пътникът нищо не видя. Лек полъх, бледо сияние...Неясен силует като в съновидение...Уплашен затвори очи. Сърцето му туптеше болно, на прескоци, задъхано...Беше уморено, човешко сърце, мачкано и притеснявано години наред.
-Не се страхувай, моля те ! Недей, ще ме прогониш ! Отвори очи !
Послушно отвори очи,но страхът не можа да прогони. Този страх, наричан по-често интуиция, го беше пазил от съперници и провали. Полъхна шепот с ухание на рози.
-Ти не ме виждаш, разбрах, затова се страхуваш.
-Човек винаги се страхува от неизвестността...
-Само че аз не знам как точно трябва да изглеждам...Не мога да хвана мислите ти. Помогни ми, говори, човече !
Олекна му. Тя беше също така безпомощна като него. И също така самотна. Глупост беше страхът му. Заговори.
-Тук е прекрасно. Никъде по света няма такава градина. А аз обикалях света, много скитах, много видях. Но най-прекрасното е, че там, долу, е моят дом. Аз го строих. Работих много, от дете почти. Сега той вече съществува и си е мой. Вътре е топло и...сладко. Мирише на...дом. На всичко, на което се полага да ухае домът. Не мога да ти обясня по-добре. Тук е красиво, но тъжно. И тихо. Домът е шумен. Пълен с деца, кучета, смях и песни. Скитах, наскитах се. Наработих се. Искам обич и спокойствие. Това е домът, разбра ли ? Радост, смях и спокойствие. Уютно е, затворено, топло. Не може да се обясни, но е много хубаво.
-Човече, колко си смешен, жал ми е за тебе.
Нейният глас звънна до ухото му. лека длан докосна мъжкото рамо и той изтръпна. Сякаш го удари ток. Стисна клепки, не смееше да диша. Сърцето забумтя в клетката на здравата му гръд.
-Не ме наказвай повече със своя страх ! Болно ми е, не разбираш ли ?
- Разбирам, само миг...да отмине...Разбери и ти...Ето !
Обърна се спокойно. Беше прекрасна. Усмихваше се.
-Говори ми, човече, имам нужда от думи.
-Ще се опитам, не ме бива много с думите. Не знам, може би ще мога...Малко съм говорил, повече работих, грижех се за другите. За майка, за жена, за деца, за работата, за клиентите...Но ти...ти си прекрасна ! Ще говоря !
Усмивката й седефено светеше в мрака. Кимна леко с главица. Чудна главица !
-Говори ми, слушам те.
-Две звезди са очите ти, листенца от роза-устните...Ето,чуваш ли ? Говоря, говоря ! Намирам думите ! Топла си, мека, уханна, дай ми ръка !
Ръцете й покорно легнаха в неговите. Беше безкрайно далеч.
-Говори, човече, хубаво ми е.
-Хладна си...И далечна...
-Знаех, че ще ме повикаш.
-Коя си ти ?
-Ти имаш нужда от мен, ти знаеш.
- Не знам..нищо не знам...
-Добра ли съм ?
-Добра си, прекрасна ...Ръцете ти са добри, устните, очите...тази изумителна коса като...звезден прах. И твоите гърди...коприната на кожата ти...Ела, любима моя, моя мечта, прегърни ме !
-Причиняваш ми болка, човече 1 Твоето желание е много силно ! Ще ме убие !
Той се засмя. Гърлено, самодоволно. Отпусна ръце, легна с въздишка в тревата. тя седна до него. Край тях като невидим килим се разстла уханието на спящите рози. Мека и дъхтяща в леката си рокля, с леки сандали на нозете и буйна като река коса.
-Питаш ме какво е дом ? Влизаш, затваряш вратата зад гърба си и ти става хубаво. Чувстваш се беглец. Избягал си от всекидневието, от надпреварата, от бетона, от лъжите и лудостта навън. Сега всичко ти се вижда смешно, в твоя дом. Разбираш колко е...безсмислено, тъпо, скучно, страшно...В дома те чакат, обичат те и те слушат. После топлата храна, студеното вино, горещият душ...И жената до теб... Колко си хубава ! Ела насам !
Той рязко се обърна, ръцете му хищно сграбчиха нежното тяло, вкопчиха се в хладния корем, в седефената, уплашена гръд. Тя тихо изохка в ухото му. разплакани къдри се разпиляха по неговите рамене.
-Колко си жесток, човече !
-Чакай, моля те, чакай ! Не си отивай, недей !
- Ще дойда пак...когато си готов...ако мога...
Остана сам. В очите й видя сълзи. Прекрасни очи. И такова зашеметяващо тяло, не разбра с какво я обиди. Защо я прогони ? Не биваше да я плаши. Не можеше да мисли за нищо друго. Дали ще се върне ? Коя е ? Какъв цвят са очите й? А косите ?Избърза, както винаги. Не успя да се научи на търпение, цял живот не успя.
Огледа се. Не помръдваше нито едно листенце, а беше дошло утрото. Неусетно, на пръсти сякаш. той стана. Докъдето стигаше погледът се простираше градината. На светлината на новия ден не му се видя толкова прекрасна. Беше запусната, храстите растяха безразборно, пречеха си, някои вехнеха, други цъфтяха. Само мирисът беше неописуем. Сърцето го заболя, душата...Ходеше през градината и стенеше. А беше силен човек, постигаше всичко, което поискаше от живота.
-Не съм лаком, повярвай ми, не съм търсил невъзможното, любов моя. това, което имам ми стига, защото е мое. Върни се само за една нощ ! Ще бъда добър и нежен, няма да ти причинявам болка, няма да задавам въпроси, върни се ! Искам...да те видя, да те докосна ! Да те усетя ! За една нощ, не повече, любов моя, любима моя, не знам как да те назова, не знам коя си, но си прекрасна ! Прекрасна !
Беше смешно да ходи така и да си говори. Свикналите му на работа ръце чистеха, подрязваха, подреждаха, храстите, изкореняваха бурените. Отделяха изсъхналите, поливаха разцъфналите рози. Бяха жилести и корави ръце. когато слънцето напече главата му, седна да обядва. Срещу него поскърцваше отворената към пътя врата на градината. Пътят водеше към дома. Пътникът не извърна поглед към него.
С въздишка легна под най-кичестия розов храст в меката трева, с поглед в синьото небе. Заспа здрав сън, до здрач. После седна и зачака. Ръцете му трепереха, целият тръпнеше и това беше странно и непознато за него. Точно на височината на очите му затваряше за нощта листенцата си чайната роза. Последните слънчеви лъчи я галеха, галеха и лицето му. Успокои се. Тихият, вечерен здрач донесе и зефира на спокойствието.
С мрака тя дойде. Пътникът не я видя, но усети присъствието й. Стегна силното си тяло, за да спре тръпките и се обърна. Там беше. Печална и мълчалива. Прекрасна и плаха, със смътен ужас в огромните очи. Косите й светеха като звездна мъглявина.
-Не се страхувай, ела, любов моя ! Седни, подай ми ръка, аз съм тук, ще те пазя, ще те обичам, ще ти говоря. Нали това искаше ? Нали ? Ето, започвам...
Той замълча. Чакаше...тишина. Чуваше се само собственото му дишане. Знаеше, че е там, че великолепното й тяло свети със сиянието на летни звезди. Огромна луна затопли с меката си усмивка спящите, розови храсти. пътека от лунни лъчи с вплете в къдриците й.
-Защо мълчиш ? Много ли те оскърбих ? Не ме мъчи, не ме оставяй, ще бъда добър ! Ще бъда ласкав ! Заради теб не се прибрах в къщи. Цял ден мислих, долу отдавна ме чакат, децата са порасли, кучето ме е забравило, жената само ме помни и копнее за мен, знам го. Останах...дори не мога да си обясня защо...не знам как да се държа, помогни ми. недей да мълчиш, тъжно ми е така, не ме наказвай !
Не намираше думи, с които да се доближи до нея. Пристъпи и я докосна. Беше хладна.
-Дай ми ръцете си да ги стопля. Виж колко са студени. Студено ли ти е ? Ела, седни тук, до мен. Ела, ще те прегърна и ще те стопля, ще изгориш. Виж, аз горя !
Тя покорно седна до него. Лицето й се стопи в черната сянка на храста, а тялото й бавно изстиваше в ръцете му. Леденееше.
-Болна ли си ? Лошо ли ти е ?
Притисна я силно, жадно, гордо, за миг усети трепета на гърдите й през грубия плат на ризата си, после чу нейния вик на мъка :
-О, не биваше да идвам ! Не биваше !
Лицето на смъртта надникна с нейното лице, взря се, впи се в очите му и тя се стопи, изчезна, умря. Отиде си. Вратичката хлопна зад него. Задъхан, пътят бягаше пред нозете му, водеше го...
....Отвори очи. Лежеше в топлата си спалня. През леките завеси денят навън грееше с великолепието на есента. Жена му пееше в кухнята. Детето се смееше из двора. Лаеше кученце...
Неговото кученце и неговото детенце. Неговата жена в неговата къща. Миришеше на дим и печени чушки. Есен...сезон на туршии...
Беше спокойно и тихо.
Не бързаше за никъде, можеше да си почине.
-Закуската е готова, идвайте ! Хайде, момчета !
Гласът на жена му. Стъпките на детето. Веселият лай на кучето. Сияеше прекрасен ден навън. Пътникът се беше прибрал....
Стоеше до прозореца и плачеше...Безнадеждно, безутешно...

Предновогодишно

Веско бе онова, което всеки от пръв поглед ще нарече „симпатяга“, „ готин пич“. И по-нататъшното общуване с него потвърждаваше първото впечатление. Едър, пухкав, брадат до степен на екзотично очарование с тъмни, египтски очи и блестяща, ориенталска усмивка. Към всичко това приятно чувство за хумор, както и неустоима склонност към момчешки лудории, правеха от него личност търсена и обичана от всякакъв род компании. При това той умееше да се ориентира сред хората с вроденото си чувство за артистичност. Обикновено беше сърцето на веселите вечерни тайфи в събота и неделя.
Само че се усети уморен. Тази сутрин се събуди с цепещо главоболие. При това нямаше никакво остнование да се буди така! Снощи си легна навреме, след последните новини, не беше пил нищо, не беше се карал с жена си и бебето нощес не го събуди нито веднъж.
Навън сияеше ослепителен ден! Сняг, бездънно синьо небе и слънце. Събота, два дни преди Нова година и само това би трябвало да го зашемети от радост. Всички покупки бяха направени, елхата искреше в дъното на хола, припалвайки уютно разноцветните си лампички. Коледа беше отминала с песните, гостите и първото му превъплъщение в дядо Коледа.Синчето възторжено беше пищяло и дърпало изкуствената му, бялая брада, тъщата се беше просълзила, тъстът лешо се напи, всичко мина по реда си. Беше му останал дори някой лев от фонда „и аз съм човек“. А той лежеше блед, измъчен, главата подло и необяснимо трещеше отвътре и някаква трескавост изнервяше иначе послушното му тяло на северно мече.
И така, Веско стана с пъшкане, облече се, мина покрай кухнята и пътьом съобщи:
-Отивам за хляб.
Жена му замря с миксера в ръка, правеше майонеза за руската салата. Вечерта чакаха гости, тъста и тъщата, и Веско чак сега разбра откъде му идва главоболието. Не дочака реакцията на жена си от зашеметяващото съобщение, защото хляб имаха предостатъчно - за санвичи, за чай, диетичен, пшеничен, черен, с мюсли, без мюсли - и припряно тресна външната врата зад търба си.
Олекна му, светна му и денят го посрещна усмихнат до уши!
Пресече бързо улицата без да се обръща и скочи в първия попаднал му автобус, който тъкмо спираше. Дори и да беше организирала някакво нападение от балкона, бедната му женичка вече нямаше никакви шансове за успех. Тук той беше спасен, отпусна се и зачака да му мине главоболието.
Когато в понеделник, поемайки за пръв път дежурството на временна бавачка, Веско видя как жена му с мъка закопча ципа на любимата си дънкова рокля, изпълни я до пръсване, погледна се в огледалото и безнадеждно се разплака, сърцето му виновно се сви. Наложи се да я успокоява.Същото се наложи и със сина му след нейното излизане. Само че тук Веско не се церемони. Тръсна му играчките в кошарката, дръпна една реч на висок тон за послушните деца и седна пред телевизора. Детето се сепна, погледна го уплашено, сви устнички, постоя така миг-два, но изглежда размисли и не се разплака. Запазваше си тази привилегия за завръщането на майка си, така че в продължение на пет дни жена му доби впечатлението, че живее с някакво безчувствено и студено чудовище, което тероризира сина й и непрекъснато помпа утробата й.
Сега всичко това беше зад него. А пред себе си имаше цял един ден, бавно посивяващ от натрупавщите се облаци. Беше облякъл новия кожух, в който никой не би могъл да го познае, понеже го носеше само в изключителни случаи. Вдигна яката му, нахлупи плетения каскет, подарък от тъщата, до носа си и слезе от автобуса.
И започнаха изненадите.Оказа се, че е слязъл на площад, който открай докрай искреше от коледно-новогодишни базари. В едно ъгълче Веско видя мечтата си – масички и столчета виенски стил под парижки тенти и бурета в чисто български стил под тях, от които със сладко църцорене течеше бяло, розово и червено вино. Той опъна рамене, кожуха се спука под мишниците и бавно тръгна към целта си.
Чайникът с греяна ракия беше сложен на котлона, а нещастното прасе-сукалче с виновно сива меланхолия се въртеше на шиша над декоративния огън насред площада. Въртеше го някакакъв юнак в национална носия, тръшнал задник върху едно уплашено виенско столче. До него димеше пласмасова чашка.
-Здрасти, комшу.- свойски подвикна Веско, привлече друго ледено столче и смело седна насреща му.- Как е, печем ли, а, печем ли?
Юнакът недружелюбно го погледна. Отпи от чашката, примлясна шумно и отлепи алени устни:
-Много си подранил.
-Рано пиле, рано пее!- в стил народен откликна Веско и душата му звънна радостно.- Това прасенце...много измъчено ми се вижда.
-И тебе да те бучнем на шиш и ти нема да си весел.
-Не, слабичко е, викам...Не че...К,во ше пиеш?
-Яс си пием. Ракия. Греяна.
-От мен още една! Да сме здрави!
Юнакът се ухили, цокна сладострастно до дъно чашката и му я подаде.
-Па щом сакаш, нема да се караме. Айде!
Веско бегло се огледа. Нямаше опасност да се натъкне на познати. Този площад не влизаше в територията на тайфата им. Сърцето му запя като волна птичка и той усети как обиква джукестия срещу себе си.
-Наздраве, майсторе!
-Да си здрав!
Пиха. Прасенцето захвана да цвърти. Кожичката му от мръсно сива, бавно ставаше бледорозова.
На третата пастмасова чашка, дойдоха музикантите – кларнет, тъпан и гъдулка. Кларнетистът бе хубав като икона- лице слонова кост, огнени очи, гарванов перчем- циганин за приказ!
Веско отпусна яката на кожуха си, дръпна назад каскета, разкопча се. И тук дойде втората изненада.
Моментално някой го тупна по рамото. Той се сви. Умът му светкавично прещрака.Всъщност нямаше опасност от прекалено близки хора.
-Опа, приятел! Набарах ли те!? Кво праиш тук,бе? Базарче,прасенце, ракийка!
Беше Къро. Фин,тънък, нежен, бледорус. Да се чудиш къде побира толкова пиене, понеже той се напиваше последен от тайфата и беше жилав като бамбук. Та винаги имаше тежката участ да доставя труповете по домовете. Съпругите и тъщите го ненавиждаха. Къро-радост за очите!
-Дебна кожичката, бе, душа.- Земи едно столче и ела да слушаш как цвърчи. Кво ше пиеш?
Къро събра вежди, замисли се.
-Аз пътувам днес. Със самолета.-бавно каза той.
-В колко ти е самолета?
-Бе,...то има време. Довечера в осем.
-Ехе...
-Да.
Настъпи тишина отново. Веско деликатно отмести поглед от Къро към настанилите се вече цигани, които набързо се бяха обзавели с димящ чайник и всичко необходимо към него.
И веселието започна.
Това даде смелост на Къро да изгори гърлото си с чаша греяна ракия, преди още да е решил с какво ще започне. След един час тайфата беше в пълен състав. Дойдоха и тандема Любо и Ачо. Ачо стоеше прав до седналите си приятели, понеже беше висок метър и петдесет и девет и половина, и това въобще не му създаваше комплекси.
Учудването и възторга от неочакваната среща бяха всеобщи. Пред всеки един, включително юнакът и огнените цигани, стоеше вече по едно бакърено котле с наливен пелин. Разрязаха прасенцето под тържественото думкане на тъпана.
-Аз не мога да ги мешам.-обясняваше Ачо.- Не ми го понася организма. На другия ден се изнервям. Веднъж пих водка, бира, после коняк, набих един, белег имам, да! Цяла седмица се карах с всички наред. Наздраве!
-Мене шампанското ми е противопоказно. Нищо друго.- меко се усмихваше Къро, нежно притиснал до гърди котлето. - Кво ми стана един път, напих се с унгарско шавпанско и изгубих три денонощия от живота си. Безвъзратно ги загубих. Сума ти време после се притеснявах. Седим с някого, а аз си мисля-бях ли с него или не бях? Остана загадка. Не разбрах с кой съм бил. Не си е работа.
-Нема цигани, нема българи, сички сме лайна!- интернационално заключи Ачо, допивайки котлето на на гадуларя.
-Лайна, лайна, ма европейски!- международно допълни Къро.
-Ходил ли си по магазините по Коледа и преди Нова година, душа?- чукна се Веско с юнака.- Страшно, брат ми, не си е работа! Побърках се! Синчето е на годинка, походката му... като татко му на три ракии, крачето му като кучешка лапа, а знаеш ли колко струват едни обущенца, а! Трийсет и два лева, дет...за един месец и ...вече...А едни ръкавички с шалче и шапчица, а? Шейсет и три лева? Шейсет и три, дето веднага ще си загуби я ръкавичката, я шалчето, шейсет и три? Откъде са се взели тези три лева, шейсет, че и три отгоре? Откъде, а? Шейсет и три!
Юнакът мазно изръмжа, кимна, ръфайки жилавото, хилаво месце. Мъките на прасенцето приключваха.
Тогава дойде третата изненада.
Заваля сняг! Гъсто, едро, красиво, зашеметително! Онази тежест, която притискаше гърдите на Веско и като обръч стягаше главата му, изгърмя и отхвръкна високо в простора. Той рипна, свали шапка и протегна лице и ръце нагоре, към благославящото ги небе.
В този миг кларнетът писна и загъргори задавено. Под одобрителните викове на тълпата циганинът жадно засмука през него виното от котлето.Когато вдигна глава и го наду, без да прекъсва мелодията, от опияненото кларне плисна ален фонтан, сякаш нечие препълнено с жажда сърце се беше пръснало в миг на върховна радост.
-Евала, акъла, брат ми!-крещеше Ачо.- Евалла ! Бащата на Хамлет, тичай напълни котлето на маесторото!
И Любо тиаше. Пъргав и безшумен като сянка, целият само крака и нос. Тичаше добросъвестно, пълнеше колета, отпиваше с вид на кралски виночерпец, пазещ живота на господаря си и поднасяше на жадните алената благословия. Потеше се, главата му се маеше, но от пръв поглед се беше влюбил в кокетното, спретнато буренце и непрекъснато търсеше начин да се притисне до обекта на своите въжделения.
-Стоп!-викна Къро.- Мацка! Заповядайте, госпожице. Няма ли да споделите радостта ни от този сняг?
Момичето кимна и той, елегантно подавайки й ръка я въведе в центъра.
-Стол за госпожицата, чашка за госпожицата! Извади семейния кристал! Шампанско!
Столът й бе подаден, чашката също, с коленичене при това. Веско си нахлупи каскета, Ачо се надигна на пръсти, Любо продължи да клечи в нозете й с риск да настине, но всичко беше напразно! Жените винаги се влюбваха в Къро и срещу това нищо не можеше да се направи. И той пое кръста си. Блед, издържилв, слънчево рус, с омайващи, маслинено зелени очи. С неотразима усмивка отвори шампанското, напълни чашата й и се поклони. Момичето пи. Ръката на Къро се вдигна, задържа се миг и с лек, красив мах даде знак на музикантите.
-Нещо за душата, ангели мои!
Циганите засвириха.Идваше ред на Весо. Той усети как с последната глътка огън тръгна по жилите му. Дръпна се назад, столчето се катурна, той хвърли кожуха си върху него, после каскета, притвори очи и затанцува. Кларнето свиреше на ухото му, тъпанът думкаше до краката му, по челото му изби пот, но нямаше значение! Мекото му коремче ритмично подскачаше, ризата изскочи, пуловерът отхвръкна нагоре, показа се белия, затлъстяващ кръст.
-Давай, бате!-викаше иконоликият.- Цар си!
Снегът се сипеше, целуваше Весковото лице, милваше го и изчезваше със сладка нега по горещото му тяло.Сякаш се отвори врата, бяла и снежна. От нея лъхна мирис на тамян, на бор и на бабини курабийки.
-Да пием! - даде знак отново Къро.
Първо пи момичето. После всички надигнаха котлетата.Музиката спря. Пиеха. Веско гледаше през гъстата завеса на снежинките.
-Чао.-каза момичето.- Изчезвам.
-Къде, госпожице?
-Там, по-надолу, има друг базар.
-Напускате ни?
-Отивам да кльопам. Там ядат.
-Което си е право, ние ометохме всичко.
-Чао!
-Много здраве!
Прескачайки декоративната оградка, момичето изчезна. Завинаги.
Приятелите поседнаха.
-Къровите са все такива.- каза Ачо.
-Предлагам да отидем да се помолим.- посочи църквата отсреща Веско.
-Ама е затворено. Попът си отиде. Видях одеве как един затвори кръчмата.
-Ква кръчма, бе душа?
-Тва....църквата, исках да кажа.
Обзе ги неописуем кикот, до сълзи, до прималяване, чуваше се само „църква“, „кръчма“ и ...“ ще се спукам!“ Успокоиха се с вино, но Веско си го гореше огънят отвътре и това си е!
-Да му по едно „алилуя“, а? Никога не съм се молил! Вижте какъв сняг! Чисто и бяло! Да му ревнем, а !?
И ревнаха. Стреснатите трамваи сепнато спряха за миг, а после весело се заклатушкаха надолу в настъпващия мрак.Късият зимен ден привършваше. Музикантите се умориха. Като че ли си тръгнаха. Във всеки случай нямаше ги. Веско надигна котлето. Гореше го, гореше огвътре!
Запалиха шарените крушки на базара. Гъмжеше от хора дошли да гледат, да купуват, да пият-луди хора!
-Аз потеглям.- каза Ачо.- Весо, звънни в къщи, уж ме търсиш и не си е виждал изобщо.
-Що ?
-Щто казах, че отивам на покупки. Моята, ако ме усети, че съм пил...Ако пък и знае, че сме били заедно...ще ми счупи главата! Иди обяснявай после, че случайно....нали? Ти си ми алибито.
-Не те разбрах.
Къро и Любо мръсно се кискаха над котлетата си. Ачо заекна.
-Бббе, така ше помисли, че съм се забавил пппо магазините, бббе! Много хора, щото...Обади се!
-Добре. Ей-сега ше се дръпна, ше се стегна и като ме вземе вятъра, ше се разбъркам и ше се изпия на гладно за изтрезняване. Опа, готово, дай тутурутката!
Веско говореше бавно и ясно, артикулираше съсредоточено. Другите се смееха.
-Готово, душа! Адски се учуди.
-От ккккво?- обърка се Ачо.
-Че не сме се виждали.
Изпратиха Ачо. Нямаше как. В този миг Къро погледна часовника си и пребледня.
-Господи!
-Какво?-замръзнаха другите.
-Самолетът ми! Имам само половин час! Такси!
-Такси! Такси за Къро! За Къро такси, молим! Ало, такси!
Веско свърши всичко, разбира се! Хората се отдръпваха, таксито само си дойде, Къро скочи, блесна усмивка, отлетя.
И ето че пак остана сам. Седеше на своето виeнско столче. В нозете му
догаряше декоративния огън. Любо потегли бавно, меко, с детска усмивка. На
него никой нямаше да му се кара. Щастлив човек. Точно срещу Веско,
прегърнал дървото, облегнал иконографската си глава на кофата за боклук,
спеше кларнетистът.
Весо кротко допи останалото вино. Душата му се изпълваше с мирова скръб.
-Да, да...
зиморничаво закопча кожуха. Неговият автобус дойде. Вътре беше мръсно и
студено. Сив мрак пълзеше наоколо. Някъде по стълбите осъзна, че наистина
успя да улучи блока си., че се прибираше вече, прибираше се...Постоя пред
вратата, вдигна ръка, късичко звънна.
Вратата отвори жена му. Засмя се. Целуна го и пак се засмя.
-Какво се втрещи такъв? - Цялото й лице сияеше.- Мече ти мое! Влизай,
страхливецо! Мама и татко си отидоха, детето спи.- Съблече му кожуха.-
Господи, скъсал си го! Мечка такава!- Бузите й аленееха.- Всичко е наред. Има
чудесни пържоли. Мама ги донесе. И вино от татко. Казах, че имаш
извънредна работа в редакцията. Ела, има всичко, сами сме, утре е празник!
Впи се в него. Веско заплака кой знае защо. В ъгъла на хола уютно
припламваше елхата. Миришеше на бебе, тамян и бабини курабийки. Топло
беше, хубаво. И много вино пи. От виното плачеше. Господи!

Бог да те пази, свети Николай да ти помага

Декември е...Ту свие студ, ту настъпи някакво странно затопляне...По улиците бързат замислени люде, много празници през този месец, много изпразнени сметки. По витрините вече греят коледните украси, в центъра на града се издига елха, тазгодишна, кичеста, искряща от светлини и играчки. По новините някоя мутра се е възпроизвела в бизнесмен, някой бизнесмен вече е бил застрелян. На ъгъла често виждам една женица, не много стара, много слаба, тиха, свита, протяга ръка и бързо я отдръпва, ако я подминеш. Не нахалства. Аз се върнах и оставих левче, тя благодари едва чуто :
-Бог да те пази, свети Николай да ти помага...
В моето семейство наистина се случи чудо.В началото на 90-тте години преживяхме голямо изпитание, което напълно промени живота ни. Нощем не се отделях от пострадалия при тежък инцидент мой близък, денем се молех в тишината на храма „Свети Николай Чудотворец“ и душата ми се топлеше от огънчетата на свещите.Наистина се извърши чудо според лекарите.И аз с неистова радост чух думите на свещеника към върналия се в живота мой близък:
-Мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери !
Това са неща дълбоко лични, както дълбоко лично е и страданието на тази женица, на която не мога да помогна. На ум й пожелавам същото, което тя пожела на мен.
-Бог да те пази, свети Николай да ти помага...
Виждам, че и другите люде не я подминават, дори спират, разговарят с нея. Декември е месец на милосърдието. Самият свети Николай с живота си ни е дал пример за това.
След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед – да правим добро скришом и да не търсим светска слава.
Един богат жител на град Патра ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислил по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейство, което се състояло от три дъщери. Всъщност имал намерение да пожертва честта на дъщерите си. Да ги продаде като проститутки. Като узнал за бедственото му положение, Божият угодник, свети Николай три нощи подред, тайно, му подхвърлял през прозореца по една голяма кесия със злато. За всяка от трите девойки. Така бащата ги омъжил и се спасил от позор.
Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, казва Бог.
Материалното богатство е слуга на духовното. Първото само носи името богатство, без в действителност да е такова. А второто и по име, и по дела е истинско богатство - богатството на добродетелта, богатството на милосърдието.
Ето какво открих в Интернет по темата :
Милосърдието е противоположността на закоравялото сърце. Който е милосърден събира богатство в сърцето си, което му осигурява чистота на съвестта. Ако чакаме на държавата да нахрани бездомните деца, да ги облече, да ги изкъпе, да ги подслони, да ги обича като свои деца, това няма да стане и нашата съвест ще е потърпевша. И обратно, ако всеки повярва, че е негова работа да помага на всеки, който е в нужда, България ще стане истински Рай, пише един господин.
А млада госпожица е посветила цяло есе на милосърдието.


Милосърдието на човека е родено от неговата способност да обича и да прощава, пише тя. Да отвориш сърцето си за доброто означава да отхвърлиш всякаква злоба, лицемерие, завист. Затова в милосърдието откриваме силата на любовта. За съжаление в нашето модерно ново хилядолетие хората са като монети, загубени в големи градове, оставени са сами на себе си, близките им са далече някъде зад граница и те трябва сами да превъзмогват своите страдания, без да очакват прояви на милосърдие.
Свети Николай пожалил дори богаташа. Той е знаел неговата греховност, знаел е, че животът в разкош е отслабил инстинктите му и го е направил податлив за порока и позора. Спасил е него и дъщерите му, както е спасявал и бедните в паството си. Като свещенослужител Божият угодник е устоял на християнските гонения, устоял е на житейските съблазни, но не е устоял на богохулството на еретика Арий и му е ударил плесница пред целия Вселенски събор. Все пак е бил човек, нали ?
Вървя по улицата и си мисля,че трябва да купя риба, да пълня шарана с лук, стафиди и орехи. Да му омеся балтон от тесто, да купя подаръци на моите именници..Рибата е символ на Никулден, денят на свети Николай. Според житието му, когато пътувал към Божи гроб излязла силна буря. С молитвите си свети Николай укротил вълните, спасил кораба и възкресил един моряк, който загинал при падане от върха на корабната мачта. Като архиепископ на град Мира, област Ликия той се грижел за паството си, помагал на бедните, спасявал моряците от грешните им наклонности. Удивително било влиянието му! Дори самата му външност, сияеща с Божия благодат, въздействала на людете. Легендата гласи, че свети Николай е дядо Коледа за някои европейски страни, наричан Санта Клаус или Пер Ноел. Златото, хвърляно тайно нощем, през прозореца на обеднелия богаташ, вероятно е дало началото на скритите под елхата подаръци за децата. Тъжно е, че се обръщаме към небето с молитва и смирение винаги в дни на скръб и изпитание. А радостта си споделяме помежду си и щастието смятаме за лична заслуга. Никой не е опазен от житейските бури и не ни е дадено да знаем дали няма да застанем на онзи ъгъл, където виждам тихата и кротка женица. Тя не е клошарка, облечена е в черно, чиста и притеснена. Бих искала да мога истински да й помогна, а не да пусна левчето в пластмасовата и чашка и да смятам за изпълнен моя дълг към милосърдието.Тя ми дава много по-голям подарък с благословията си :
-Бог да те пази, свети Николай да ти помага...
Благодаря й от сърце.

Денят на момчето

Момчето беше тъничко и нежно, а тялото на момичето под него, гладко и стегнато. И двамата бяха мургави, миришеха на младост, свежест, течаща , бистра вода.
На пръсти, тихо настъпваше утрото. Първи го усетиха птиците. Една се обади, друга я чу, отговори. След минута внезапно сякаш всички се разбудиха, разбъбриха се, разхвърчаха се, разлетяха се нагоре-надолу, засуетиха се.
Децата в кревата още не ги усещаха. Стигаха им звездите в очите . Тъмни очи, лукави, ласкави, жадни. И ненаситните устни. И ръце.
После в стаята просветля. Не много, но достатъчно, за да може момчето да види момичето. Беше дошъл вечерта късно, както винаги, прескачайки оградата. Промъкнал се бе тихо по стълбите и като сянка се бе вмъкнал в стаята й.
Селото още спеше дълбоко. Дремещите в градината цветя надигнаха главички. Момчето също вдигна глава, опря се на лакът, усмихна се. Сложила пръст на устни, тя леко плъзна прозрачната нощница по тялото си. Имаше налято и силно тяло. Момчето я гледаше ненаситно.
В нежния овал на лицето прозираха грубите черти на бъдещата жена, които годините щяха да заострят. Щеше да наедрява и натежава. Буйните, тежки коси щяха да оредяват и капят, докато се превърнат в тъничка, сива плитчица в някой далечен ден.. Но това щяха да видят очите на старата къща, в чиито обятия се бяха раждали и умирали няколко поколения хубавици от рода на момичето.
Момчето гледаше очите, косите, нежните, малки, нейни гърди и все още детското му тяло се изпълваше с огън, въздух и лекота. Десет години след този ден той щеше да бъде хубав, стегнат мъж, баща на две деца, известна личност с буен и непримирим характер, но това щеше да бъде после.
В мекото утро тихо се обаждаха гълъби. Стрелкаха се лястовички и лицето на луната безнадеждно избледня. Това беше последното им утро, момчето щеше да замине без да успеят да се видят, освен някога някъде с бега усмивка и бегло „здравей“, подхвърлени бегло пътьом. Но и това не беше сигурно. Защото той може би нямаше да я познае, а тя щеше да се сети за него веднага, отдалеч, но за нищо на света не би отнела от времето на заетия мъж, който дори не я помни.
Отгоре ги гледаше отчаяното лице на луната, твърде високо в твърде студеното и бледо небе. Децата застанаха за миг усмихнати и напрегнати до отворения прозорец. Време беше.
В съседната стая спеше почти глухата и нищо неподозираща баба на момичето. Време беше, бабите стават рано. Момчето нежно докосна с пръст гъвкавата й гръд, с устни погали лицето й и лек като тополово пухче прелетя над перваза на прозореца, а после през парапета на стълбата.
Тупна меко в лехата с гергините, още веднъж я погледна и изчезна. Лекото подсвирване я увери, че е минал най-неприятната част на пътешествието- оглеждането на улицата,прехвърлянето на оградата и приземяването отвън. Далеч от всички подозрения и надничания през пердета. Успокоено, сънливо и леко настръхнало от утринния хлад, момичето се мушна сладостно в леглото.
От два месеца насам зелената тишина на селската уличка и ледената вода в чешмата горе, на самия й край бяха едно от най-радостните преживявания на момчето след безсънната нощ. Беше твърде младо, за да цени и помни любовните ласки. Преживяванията са за момичетата. На него нощните похождения му носеха повече самочувствие вечер, сред приятелите, които го слушаха с уважение и завист.
Но ранното утро на тази уличка си беше чисто негова радост. Всичко мина благополучно,бабата не се събуди, никой не го видя и ето го пак сам и силен под небето. Гърдите му се пълнеха с шум на криле, шепот на листа и мирис на липи. Долу се протягаше реката. Не мислеше за нея. Тя му бе нужна после, в душния следобед, когато носеше прохлада на горещото му тяло.
Сега той бързаше към чешмата. Винаги спираше тук, за да измие любовната нощ, а след това освежен, мокър и весел като врабче пиеше ли, пиеше сладката, студена вода. Олекваше му. Босите нозе тичаха над прахта и росата, сякаш в самия бисерен въздух. Вдясно от него небето розовееше и върху клепките му утринният ветрец носеше сънища.
Момчето бутна портичката, безшумно изтича по стълбите и се вмъкна в стаята си. Тук беше топло и тъмно от дебелите завеси на прозорците. Не ги вдигаха, за да не влизат мухи и комари. Събличането му отне само миг и десет минути след като момичето се гушна в съня си и момчето потъна в своя.
Години след това той щеше да спи с жена си в този креват и нейното жадно, женско тяло щеше да буди кръвта му, щеше да го направи истински мъж. Мъж, когото жената ще обожава и търси до смъртта си и от когото ще роди децата си. Още по-късно на другото легло срещу тях щяха да спят синовете му, той щеше да похърква, да става сутрин преди тях и да пие кафето си с майка им под черешата навън. Щяха да четат книги, да гледат спектакли и да ги обсъждат заядливо или насмешливо сутрин.
После бащата щеше да минава с въдица по познатата уличка, край любимата някога чешмичка и къщата, в която отдавна не живееше неговото момиче. Всички дървета и огради щяха да му изглеждат снишени, а къщите смалени. И никакъв спомен нямаше да облъхне с топлия си дъх лицето му.
Това щеше да става в редките му отпуски. През дните на тихо опиянение, на бягство от големия град.
Долу все така щеше да се протяга реката и прозорчето, през което с толкова страх и вълнение сутрин се измъкваше момчето, щеше да му се види смешно ниско и тясно.
Сега момчето спеше. Дълбоко някъде в съня му неговата баба тропаше тигани и чинии, приготвяше мекички, печеше месо и пълнеше чаша с топло мляко. Когато се събуди прегладнял, ще засити набързо зверчето в себе си и ще хукне с безгрижното си, леко тяло към реката, към приятелите, към хладните вълни.
Вечерта, изкъпан и сресан, ще чака на пейката в единствената алея на единствената главна улица, своето момиче. За да му съобщи, че трябва да замине, че ще следва, ще стане актьор, ще изпълни мечтите си, но скоро, много скоро ще се върне и всичко ще е пак същото, и никога, никога няма да я забрави, никога няма нищо да се промени, ще бъде все така сладко и непроменяемо до гроба, до смъртта...
Нито сянка от тъга нямаше да премине през очите и ръцете им, понеже децата не страдат от разделите. Те нямат спомен за тъгата. Наслаждението от скръбта е привилегия на възрастните. Тъгата щеше да дойде по-късно и това щеше да е тъга от усещането за безвъзвратния летеж на времето и безсилието на човека да промени нещата. Мъдрост наричат това, усещане, но то си е безнадеждност.
Свито на кълбо, омотало крака в чаршафите, момчето спеше дълбоко, без сънища в леглото, в което след години щеше да се търкаля пияния мъж, да пъшка от лепкаво безсъние, да се буди внезапно от студена пот. Момчето спеше. И никакви мисли не нарушаваха съня му.
Навън призивно, безгрижно гукаха гугутките.

Модерни времена

Уважаема фондация,
За пръв път ми се налага да се обръщам към непознати и затова съм доста объркана. Моля да ме извините за разкривеното писане, но когато бях малка, и в къщи, и в училище ме биеха през пръстите, за да се отуча да пиша с лявата ръка. В резултат, сега пиша с дясната като с лява. Същото се отнася и за краката, но това е друга история.
А защо ви пиша с молив и на ръка ще разберете от изложеното по-долу. Осмелявам се да се обърна към вашата фондация, защото се смятам за типичен представител на едно малцинство, за което много малко се знае, почти не се пише и въобще не се говори. Обществото на комплексираните, неадаптивни личности на 21 век.
Майка ми създаде комплекса, че ходя патраво и бедрата са ми къси. Баща ми създаде комплекса, че съм страхлива и суетна. Така не се научих да флиртувам, да купувам модни дрехи, да се гримирам, да плувам, да карам кола, да се возя със самолет, да карам делта планер. Не посмях да се кача на огромен лайнер и да обиколя света, нито да се запиша в експедиция за изкачването на връх Еверест.
И до днес подминавам големите огледала навсякъде, където ги видя. Все очаквам татко да се появи от нищото и да ми се присмее :
- Ще изтриеш огледалото, стига се въртя !
Виж, техниката ме плаши повече дори и от затворените пространства. Забравих да спомена, че след като баща ми ме хвърли от раменете си право в бурното море, защото така най-бързо се учело детето да плува, получих и комплекс от вода и затворени пространства. Тогава бях на пет години.
Така тръгнах из живота с две леви ръце, два леви крака и пълна с комплекси. Часовниците падат от ръката ми, газовите котлони гърмят, телевизорите се самозапалват, компютрите блокират, а джиесемът... това е друга история.
Историята с джиесема или, както аз си го наричам, тутурутката, е следната. При първия пожар... слава Богу, той стана в планината, където бяхме на почивка. Гръмна газовият котлон, на който правех кафе, ние с мъжа ми бяхме в палатката по това време, та изгоря само раницата с храната и катеричките сигурно завинаги напуснаха това място. При втория пожар, гръмна телевизорът, ударната вълна ме хвърли на леглото, така че се запалиха и изгоряха новите завеси, докато хвърля новото, родопско одеало отгоре да ги загася.
На третия пожар и след четвъртото наводнение от пералнята, когато изгърмяха инсталациите на три етажа от блока, мъжът ми ме напусна.
Мъжът ми има златни ръце, умее всичко, разбира от всичко и всичко му се отдава. Едва удържа три години с мен. Газовата печка ме плашеше, електронния часовник забързваше, щом ме видеше. Плазменият телевизор се изключваше като седнех на дивана да го гледам. Алармата на жилището се включваше самостоятелно още преди да я наближа. Компютърът не ми се подчиняваше. След като два пъти изтривах важни за него документи в опита се да се сприятеля с новата техника, той го грабна, грабна и себе си и изчезна. Не го виня. Останахме си приятели, та тогава ми подари и джиесема, тутурутката. Знаех да набирам неговия номер при нужда.
Горката тутурутка ! Забравях да я зареждам, забравях да я изключвам, когато отивах на театър или кино, забравях изобщо за нея и с изненада я откривах на най-невероятни места, където не помнех да съм я оставяла. В хладилника, в пералнята, докато още имах такава, във ваната, в кофата с прането, под леглото, под масата, под закачалката...Все оцеляваше, докато един ден, пробвайки новите си ботуши не подскочих няколко пъти върху нея. Аз паднах и се ударих, но тя пък приключи земния си път завинаги.
Вече се страхувам да се качвам дори и в градския транспорт, де да знам каква технология са въвели в автобусите. Веднъж пътувах в междуградски такъв и след като блокира елекронния часовник, спря да работи телевизора, автобусът започна да боксува. Вратите отказаха да се отварят, аз получих пристъп на клаустрофобия, припаднах, качиха ме на линейка и се върнах обратно. Така си останах в къщи.
- Занимавай се с преводи, поне знаеш езици.- посъветва ме брат ми. Лесно му е да го каже !
Три пъти вече готови, преведни текстове, се губеха из компютъра, после пък и екрана му се загуби, после... Да не ви занимавам с подробности, седнах да превеждам с тетрадка и молив в ръка. Нямам им вяра на химикалките !
Така се оказах на бюрото си, успокоена и доволна, превеждам от френски и италиански, но пък ми гръмна нощната лампа. Сега до мен има голяма, ароматна свещ и кибрит.
Не гледам телевизия. Докато все още работеше, новият телевизор ми показваше непрекъснато екшъни, трилъри, екшън-трилъри и хоръри. Заплашваше ме с пълно унищожение, частично унищожение и унищожение по желание. Вихреха се също така някакви крещящи, плюещи, ритащи се и биещи се индивиди от двата пола. Обявиха се за реалити шоута, биг брадъри, сървайвъри, денсинг старс и какво ли още не. Добре, че след като дистанционното бе постигнато от съдбата на джиесема ми, самият телевизор реши да се откаже от живот, припламна и умря. Мир на праха му.
Това са в общи линии моите тегоби с новите технологии и новото време. Към страха от тъмното, дълбокото, високото, тясното, водата, асансьорите, затворените пространства, височините казах ли, да...Та към тях се прибави и страхът от нови технологии. Преди компютърът ми окончателно да ме напусне, видях на вашия сайт, че фондацията ви „Модерни времена“, лекува депресии, страхови неврози и обучава към адаптация в новия свят. Пиша ви на ръка, с молив, на запалена свещ, не знам дали точно съм преписала адреса.
Моля ви, помогнете ми !
С уважение: една ужасена жена