Велика събота

Велика събота, денят на мълчанието. Но и денят на очакването. Отминали са дните на съд, на страдания и мъчения, на страхове и надежда. Останала е само мъката, скръбта изпълва душите на Христовите ученици.
Христос е в гроба. Заедно с Него те погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти.
Вървели са след Него и са присъствали на всичките чудеса, извършени от Сина Божий. Благославяли са земята и са благодарели на небето за радостта да докоснат края на Неговата дреха. Бедните галилейски рибари са изоставили семействата си, забравили са роднините си, за да бъдат денонощно със своя Учител. Опивали са се от водата, превърната във вино на сватбата в Кана Галилейска. Прегръщали са възкръсналия Лазар и са хвърляли цветя и клонки под копитата на муленцето, с което техния Учител е влязъл в Йерусалим. И все пак не са слушали внимателно.
Оставили са го да умие нозете им на Тайната вечеря като се подсмихвали смутено, без да разберат огромното смирение на сина Божий пред човешката му природа. Не са изтълкували правилно думите Му : Истина ви казвам: един от вас ще ме предаде. Любимите Му ученици три пъти са заспивали, когато Той се е молел на Небесния си Отец да го отмине горчивата чаша и е плакал в Гетсиманската градина с кървави сълзи.
Не сме ли и ние невнимателни и небрежни в живота си като тях ? Нима разчитаме правилно небесните знаци, които ни се дават ? Смятаме за напълно заслужени победите, които завоюваме в живота си, защото сме се борили за тях и веднага след това ги хвърляме на боклука. Забравяме какво сме постигнали, заживяваме постарому, поддаваме се на предишните съблазни, които сме победили и разрушаваме живота си по своя воля, но виним небето за това ! Победите смятаме за заслужени, загубите са несправедливост, пратена ни незаслужено, не е ли така ? Готови сме да повярваме на всеки, който ни обещава здраве, късмет и лесен живот, макар да виждаме, че е мошеник. И обвиняваме онзи, който ни говори истината, който ни учи да сме смирени, последователни и внимателни. Който ни обещава не царството земно, а царството небесно, ако живеем праведно и чисто. Бързаме да получим богатствата си тук и сега.
-Толкова ли не можахте да бъдете един час будни с Мене ? - пита Христос любимите си ученици.- Душата ми е прескръбна до смърт.
Често подминаваме скърбящите, изоставяме самотните и нуждаещите се от помощ люде, защото просто нямаме сили и време да се занимаваме с чуждите страдания. Не е ли така ? Хиляди пъти сме изоставяли своите ангели- пазители, разплакани от делата ни, хиляди пъти сме преповтаряли грешките си, защото по-лесно е да заспиш и забравиш чуждото страдание, отколкото да съчувстваш и помогнеш.
-Ставайте да вървим ! Ето, предателят иде ! - казва Христос.
Но Неговите ученици и тогава не го разбират. Те чакат Царят йудейски, синът Божий да покаже на света своята сила. Не са подготвени да го видят изтезаван, окървавен, безпомощен и смазан. Не знаят как да опазят вярата си, когато онзи, в когото вярват увисва на разпятието. Дори самият Син Божий изплаква :
-Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил ?
Слаба е човешката ни природа, вярата ни иска непрекъснато потвърждение в живота, ненаситни сме в лакомията си да получаваме, трудно даваме без да искаме да ни се върне поне толкова, колкото сме дали.
Когато Христос издъхнал, земята се потресла, храмовата завеса се раздрала, гробовете се разтворили и телата на починалите светии възкръснали.
Но страхът прогонил вярата.
Да, всички ние чакаме чудесата тук и сега. Чакаме да получим богатствата си в този живот. Така и учениците на Христос са приемали думите му буквално, затова Неговата смърт ги потресла, обезверила и разгонила. Той не само не създадал вечното Царство, но и погинал като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той е безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали.
Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.
Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието.
Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб.
Апостолите са се разпилели, не смеят да признаят, че са Негови ученици, крият се по ъглите. Да, човешката природа е слаба. Нека не бързаме да ги обвиним за слабостта им. Нека си помислим колко пъти през своя живот сме предавали приятелите си. Колко пъти нас са ни предавали ?
Преди години попаднах в зала за реанимация. Тишината беше оглушителна. Една майка вече втори месец живееше с дъщеричката си тук. Обличаше я, хранеше я, къпеше я, четеше й приказки и й разказваше за живота. Детето бе блъснато от камион на ъгъла, където преди седем години пак камион бе блъснал сестричката й и тя загинала. Странното съвпадение, отнело й едното дете и оставило другото в кома, изпълваше с надежда сърцето на майката. Тя вярваше, че малката ще се събуди, ще възкръсне и ще се върне в живота. Тя говореше убедено и усмихнато за това, което ги очаква в бъдеще. Нямах сили да срещна повече тази жена, потънах в моето нещастие тогава и дори не се поинтересувах по-късно какво се е случило. Сега вярвам, че момиченцето расте и поумнява в този свят, сред нас. Но тогава тази среща ме потресе и благодарих от все сърце на Бога, че ми праща изпитания, които мога да понеса. Такова изпитание като това на тази майка, не знам дали бих понесла!
Чакат и учениците Христови, и жените – мироносици, всеки в соя ъгъл, чакат изпълнението на думите Му.
Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.
Гробът е празен.
Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим.
И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!
Иисус е обиколил подземното царство, разтворил е портите адови, носи ни Своето възкресение като победа на доброто над злото.
След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи "камък", който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него.
И все пак в деня на Възкресението Той се явява на Мария Магдалина, тя го познава, разнася вестта навсякъде, но учениците Му са слепи за Него. Едва когато сам се разкрива, те радостно коленичат. Едва тогава от очите им пада пердето на скръбта и незнанието.
- Мир вам !- им казва Той.
Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него..., но и за всички хора въобще, които... желали да видят Христа и да чуят Неговия глас.
Той беше в гроба с тялото Си, в ада - с душата Си, в рая - с разбойника, и на престола - с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем.
Мир вам ! Христос возкресе !- ще се поздравяваме радостно утре.
Воистина возкресе ! - ще отговаряме с думите на Мария Магдалина, казани на римляните, подавайки червено яйце. Кръгло и безкрайно като вярата ни в Него.

Лазаре, стани и ходи !

Беше болен някой си Лазар, от Витания, когото Иисус обичаше. Сестрите на Лазар изпратиха да му кажат: "Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!" А Иисус рече: "Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея син Божий." И престоя два дни в мястото, където се намираше. И каза на учениците си: "Лазар, нашият приятел, е заспал; но да отидем при него, за да го събудя." А учениците му рекоха: "Господи, ако е заспал, ще оздравее." Те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече направо: "Лазар умря; но радвам се за вас, че ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него и ще го възкреся."
Болестите и смъртта – страховете човешки. Колкото и напреднало да е човечеството, каквито и постижения да има в технологията и дори в космоса, човекът си е същество, изтъкано от страхове и най-големият е страхът от смъртта. Защото животът ни е единствен и неповторим, няма да имаме втори шанс, няма да можем в друг живот да избегнем грешките от този, няма да постигнем мечтите си в другия свят. Тук, в този, човек може да обиколи света, да преплува с лайнер океана, да посети непознати и далечни земи, да види далечни и непознати животни, да качи далечни и непознати върхове, тук, на тази земя, в този живот. И ето че едно човешко същество през всички тези столетия и хилядолетия е получило втори шанс. Лазар е възкръснал !
Как бихме реагирали днес ? Днес лекарите и медицината вършат чудеса и спасяват дори отписани от живота люде, нали ? Казваме, че тези хора са се спасили по чудо. И как заживяват те, ако наистина смъртта е надникнала в очите им ?
Иисус е обичал Лазар по човешки, не като син Божий, а като приятел. Затова е скърбял за него също по човешки, както скърбим ние, хората, когато изгубим любимо същество. Но също така е тръгнал да изпълни мисията си на земята, знаейки Своята по-нанатъшна съдба. Мисията на Спасител.
Иисус дойде във Витания и намери, че Лазар е вече от четири дена в гроба. Марта го посрещна, падна при нозете му и каза: "Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми Лазар. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, ще ти даде Бог." А Исус й рече: "Брат ти ще възкръсне." Марта му каза: "Зная, Господи, че ще възкръсне при Възкресението, в последния ден." Исус й рече: "Аз съм Възкресението и животът. Само вярвай и ще видиш славата Божия!" А тя, като се затече, повика скришом сестра си Мария и рече: "Учителят е дошел и те вика." Мария, ученолюбивата Мария, която винаги сядала до Иисус и брат си, за да слуша притчите на Учителя, вярващата Мария, тази, която сестра й Марта укорява, че немари домашната работа, за да слуша и се учи, тази, която самия Иисус защитава, защото не само от хляб живее човек, а и от Словото Божие...тази Мария не повярвала на своя Учител ! Тя се усъмнила, че Той може да възкреси покойния й брат, тя притичала при къщовницата Мартя, за да търси подкрепа.
Наскоро гледах в новините по телевизията една, съсипана от скръб майка, чиято дъщеря беше зверски убита от влюбения в нея младеж, когото отблъснала. Тази жена каза следните прости и потресаващи слова : Аз не го мразя, няма да го прокълна, моето семейство има своя ангел-застъпник на небето. Но той е мъртъв, той е завинаги мъртъв !
Тази жена, чието дете беше грабнато от ръцете й в разцвета на силите си, в младостта и красотата си, не таеше нито злоба, нито жажда за отмъщение. защото знаеше, че убиецът е вече мъртъв за земята и за небето. Нейната вяра я крепеше и й помагаше. Тя имаше своето упование в страшната си мъка.
Двете сестри на Лазар, когото Иисус е обичал в живота си на земята, са я загубили.
Исус, като ги видя да плачат и дошлите при нея юдеи да плачат заедно с нея, смути се, просълзи се и - като че ли незнаещ - питаше: "Къде го положихте?" А това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Исус веднага им заповяда да вдигнат камъка. Сестрата на умрелия, Мария, му каза: "Господи, какво искаш? Та той вони вече; защото е от четири дни в гроба."
Това е другия наш, човешки страх, по-скоро ужас – тлението ! Със сърцето си го разбираме, но с разума не можем да приемем факта, че в утрешния ден може да сме само разлагаща се плът. Помня какъв див гняв ме обзе, когато гледах татко, все още млад, все още красив, с гарваново черна коса и леко посребрени слепоочия, с иронична усмивка на тънките устни, сякаш сега ще отвори присмехулни очи и ще ме разсмее. Не можех да се примиря с бъдещото му осъствие от живота и особено с тлението на човека, който ме е създал ! И въпреки годините, въпреки натрупаната мъдрост да речем, въпреки силната си вяра, същият гняв изпитах при смъртта на майка ми. „Та той вони вече...“,- казва любящата сестра Мария.
А Иисус й рече : "Всеки, който вярва в мене, и да умре, пак ще оживее. Само вярвай, и ще видиш славата Божия, защото за това дойдох - за да владея и над живи, и над мъртви." Мария му каза: "Вярвам, Господи, че ти си Син Божий, по свое благоволение въплътил се заради нас, та тия, които са в мрак, да видят светлина." Иисус издигна очи към небето и каза: "Отче, благодаря ти, че винаги ме слушаш; но това казах сега заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че ти си ме пратил." Като каза това, Иисус извика с висок глас: "Лазаре, излез вън!" И при този пресвят глас мъртвецът веднага стана, след като разкапващата се плът се обнови. Иисус им заповяда да разповият овързаните му ръце и нозе. А народът, който беше там, като видя това дивно чудо, всички като с една уста прославиха Бога и казваха: "Наистина Божий син е този!" И повярваха в него.
Хилядолетията не са променили много човечеството. Вярата винаги е свързана с материалното, не с духовното. Народът повярвал, защото видял. А какво правим ние днес? Какво правим, когато нашите близки се връщат към живота сякаш по чудо ? Заживяваме ли друг начин, ставаме ли други хора, променяме ли мисленето си ? Или си оставаме все тези земни, обвързани с бита си люде, които, за да добият богатство като Юда дори предават Спасителя си.
Чудото на Лазаровото възкресение пък, предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие . Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя.
Защото след като слави Иисус за Лазаревото възкресение, след като го посреща в Йерусалим като Спасител, размахвайки върбови клонки и пеейки : Осанна! След всичко това, същият този народ ще крещи :Разпни го ! И дори неговият най – близък ученик Петър ще се отрече от Него три пъти, докато пропее петела. А ученикът му Тома ще иска да бръкне в раните Му, когато го срещне вече възкръснал, за да се убеди в Божествеността Му.
Не сме се променили много през тези две хиляди години, все така сме лековерни и податливи на злото, все така искаме да бръкнем в раната на ближния, за да се уверим, че страда, все така се люшкаме между Осанна и Разпни го ! Но нека с възкръсналия Лазар да се зарадваме на пролетта, размахала уханни крила с цветовете на дъгата. Да се зарадваме, че сме живи, че слънцето ни гали, че очите ни се наслаждават на Божия свят.
Лазар - медоносна капка от Божията премъдрост! - казва свети Климент Охридски.
Лазар - извор на духовна благодат!
Станете и ходете !- ви казвам аз. Разповийте смъртните савани на омразата от себе си и се обичайте !