неделя, 22 ноември 2009 г.

ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО




Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисъла на човешкия живот? Децата...
Наскоро прочетох една мисъл : Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота.
Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата...семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.
Като дете една вечер се разсърдих на родителите си, тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожованите от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!
Нямам спомен да са ме търсили, нямам спомен и как съм се прибрала. Вероятно мракът и страхът са ме подгонили към светлината на малкия ни дом. Но в спомена ми е останало чувството за огромна самота. Сякаш за миг се докоснах до времето, когато няма да ги има.
Сегашното време...Няма ги...
Нашите деца сме ние самите. Обичам празника Въведение Богородично, защото той е свързан с детето, с малката Мария, тригодишната дъщеричка на Йоаким и Ана, която с бяла рокличка, с венче в косите, със свещичка в ръка и придружена от дружките си, сама изкачва 15 стъпала на храма. Тя влиза вътре и остава там, служейки дори в Светая Светих със своя чичо Захарий..
Храмът може да бъде и нашето сърце, нашата душа. Когато ние, родителите, не сме го почистили, когато ние не сме запалили кандилото на любовта, нежността и разбирателството, как искаме децата ни да не крещят, защото те не разговарят, крещят. Да не се блъскат по превозните средства, да не говорят с толкова цинични думи? Понякога се страхувам, че това не може да се промени, че няма начин. Или има начин, но труден. Труден, защото децата в семейството си не срещат разбиране, не намират топлина и доброта. А те са най-голямото богатство, което имаме. Ние родителите, работейки, говорейки, вървейки по улицата, трябва да знаем, че нашите деца ни гледат, наблюдават и копират нашите думи, жестове и поведение.
Когато родих първия си син бях студентка, после млада актриса и смятах театърът за най-важното нещо в живота си. Така че сега, като се обърна назад, не виждам празниците на детето си, а неговата огромна самота, самотата, в която раснах и аз, защото родителите ми имаха други задачи.
Деца мои, няма по – важно нещо от усмивката на детето, няма по – безнадеждно нещо от неговата сълза. Малката Мария със запалена свещичка вече две хиляди години наднича в храма на душите ни. Нека отворим широко вратите му.
Девойки възхвалете, майки празнувайте, люде, прославяйте, се пее в днешната служба на празника, благословете Пречистата Божия Майка, защото тя е застъпница за човешкия род.
Аз раснах като дете, чиито дядовци са били: враг на народа, бащата на майка. И комунист – бащата на татко. Обичах и двамата, макар първия да си отиде много рано, нямах и пет години. Вторият също не живя дълго, вечно си подсвиркваше и ни разсмиваше с моите братовчеди, когато се събирахме на празници.
Таткото на майка беше търговец и живееше с трите си дъщери – красавици в малко, провинциално градче. Беше построил двуетажна, каменна къща с висока каменна ограда. Беше изписал от Италия разноцветни стъкла за прозорците в гостната на втория етаж, къщата имаше голям двор и пристройки за слугините на баба. Татковият татко беше водопроводчик и живееше с четиримата си синове – красавци и невзрачната си дъщеря в столицата. Обитаваха едно мазе, където целогодишно миришеше на влага и мухъл. И баба ми не ставаше от кревата. Сега си мисля, че също като мен е страдала от астма.
В моите спомени те са мои дядовци и нищо повече. Шизофренията на времето дойде с годините...
Семейството е нещо свято. Домът и децата трябва да носят радост, да ни изпълват с желание за живот и да ни дават сили в борбата за хляба.
Вървя по есенните улици. Вървя към храма. Вратите му са широко отворени и отвътре се носи песнопение:
Пречиста и нескверна Майко Божия, спаси нашия, човешки род!
Спаси ни, Майчице, помогни ни, защото сме грешни и слаби...
Честит празник!

неделя, 1 ноември 2009 г.

БАЛКОН


Утрото розовее зад синия хребет на планината. Въздухът ухае на липов чай. Уханието на моето детство. Баба грабваше малката стълба и ние се избивахме кой да се катери по липата и да бере уханните цветчета подобни на златни звездички.
В просветляващия летен ден постепенно се очертават огромните корони на липите и кестените. Долу, точно под мен и под балкона лъскаво просветват вишните. Това са две ниски, кичести дръвчета, растящи на самотек пред импровизираното магазинче, откъдето купувам продуктите за своя живот.
Живот е много силно казано, нали ? Дишам ненаситно. Само в ранното утро можеш да пиеш с пълни гърди липовия мирис. През деня той потъва в грохота и миризмата на коли, камиони, багери...А нощем през балкона в носа ми се навира противната воня на свинарници. Гадост !
Зад мен апартаментът още не се е събудил. Само котката ме дебне с дивите си, зелени очи зад завесата. По стаите пълзи мрак и тишина. Не искам да се връщам. Толкова години се връщам и заварвам пустота, грозота и неплатени сметки.
Мъчно ми е за котето. То не е свикнало да се оправя само, глезено е, домашно коте с див, пустинен характер.
Долу, в ранния сумрак спира кола, лъскава, голяма, не ги разпознавам колите. После внезапно, тя пламва. Май иззад храстите притича някой, метна нещо, не виждам оттук. От колата изхвърча момиче, роклята й гори, то се търкаля в тревата. Млад мъж блъсва вратата на шофьора и също се изтърколва в тревата. Нещо викат, плачат, не ги чувам добре. Пищят.
При мен е тихо.
Седнала съм на перваза. Единият ми крак е преметнат отвън. Другият опира с босата си пета цимента на балкона.
Под балкона плъзва лека, бяла мъгла. Това е горещия дъх на земята, докоснал хладното, чисто небе. С мъглата между горния и долния свят тръгват духове-бродници, усмихнати, неясни, но красиви. Да тръгна ли и аз с тях ?
Трябва само да преметна другия крак. Да го направя ли ?