Мъртвата пеперуда

  

                  

 роман

 

Мъртвото цвете на орхидеята като мъртва пеперуда...

Голото тяло на младата жена  като мъртва пеперуда...

Голото тяло на младата жена сред есенните треви...

Мъртвото цвете на орхидеята като...

Мъртвите морени като бели китове...

Морените мъртви ли са?

Не знам.

*************

Беше в края на 80-те години, по-точно 86-та, струва ми се... Всъшност на кого му пука?

Когато се прибра вечерта от работа в ранната есен, Борето не намери жена си в къщи. Никой не беше довел дъщеричката от детската градина. Кучето стоешо до вратата и виеше. Телефонът звънеше, той се затича да го вдигне и така животът му се преобърна наопъки. Заживя друг живот, не беше сигурен, че живееше точно своя живот.

Звънеше другарката от детската градина, паникьосана и по-скоро вбесена, че едно детенце стои и чака да  го приберат. А с детенцето стои и тя, възпитателката. Детето плачеше, Борето чу плача на дъщеричката си и хукна да я прибере. Кучето тичаше успоредно с него и пътьом се облекчаваше, беше стискало часове наред пред външната врата, за да бъде изведено. Ситуацията му се стори много неочаквана, но Песи,/ галено от: Псе такова!/ беше търпелив и добронамерен помияр, с добродушна муцуна и пухкава опашка.

*************

Орхидеята е диво цвете. Казват, че в Перу, в Перу ли беше? Имало цяла област от възвишение до възвишение и по хребетите на хълма, покрита с диви орхидеи. Различни видове и цветове. Идвали любители на орхидеи от цял свят и най-обикновени туристи. Гледката била толкова поразителна, че някои оставали завинаги, други се връщали непрекъснато, трети дори полудели, но това може да е преувеличено.

*************

Малинката и тази сутрин се събуди в пет часа. Едва развиделяваше, но птичия хор звънтеше оглушително. Утрото в планината, както винаги беше свежо и неповторимо. Всяко утро приличаше на себе си и на нищо друго преди него. Или след него.

Малинката внимателно се надигна. Кокалите не го въртяха, времето щеше да бъде хубаво. В града било непоносимо горещо, но тук жегите не успяваха да се изкачат. Мърко вече мякаше пред вратата, Галя се провря през  решетките на прозореца и дойде да му се погали. Мърко беше мръсносив, едър котарак, с разядени от многобройните побоища с други котараци уши, пухкава опашка и весел нрав. Галя, негова дъщеря и вероятно съпруга заради многобройните бременности, беше дребна, пъстра, златисто-черна котка, с нежна и поетична душа. Малинката много я обичаше, но така и не разбра къде Галя ражда котенцата си и как оцеляват. Отвреме-навреме тя се появяваше с някое от поколенията си, но после котето изчезваше, а Галя и Мърко си оставаха господари на малката хижица.

Малинката, чието име по паспорт никой не помнеше, доби прякора си заради огромния малинаж, сред който се издигаше къщичката от камък с дървени капаци на прозорците, дървени врати и керемиден покрив. Есента Малинката продаваше невероятното си малиново сладко, с провизии го снабдяха негови приятели хижари, грижеха се за него от незнайно кога, никой не се питаше.

Той си стоеше там, на една от стръмните, планински пътечки, дребен,  съсухрен, с вечната шапка на главата, сплъстената брада, дългата, мръсносива като на котарака коса и неизменната тояжка в ръка. Къде се къпеше Малинката май никой не се питаше, топлеше вода на печката и се поливаше през хладните летни утрини. Или топлите есенни такива. А зимно време...

И все пак хижарят ухаеше на малиново сладко и пресен бор.

- Интелектът - това е страст. Пък и кой може да определи интелекта си? Всеки се смята за по-умен, отколкото е, Мърко, нали? А  разумът, разумът, това е увеличителното стъкло на живота, което, възпламенявайки те, самото то остава хладно. Разумът трябва да бъде хладен, макар и огнен. Разбра ли, Мърко? Странни мисли ме настигат тази сутрин.  ОО, Галечка, сега ще ви нахраня. Вече съм сварил млекцето, милички. Тези мисли май бяха на..Декарт, ако се не лъжа... Но ми прилягат, какво мислите?

Малинката се разшета, нахрани котките и излезе навън. Старостта е дупка в емоциите, старостта е занимание самотно. Но на Малинката не му липсваха нито емоции, нито компания. Пък и не беше стар. Отдалеч, с нахлупения каскет и сиво-бялата коса и брада, човек можеше да го помисли за горския дух, за стъкленото човече на Петер Мунк, макар и не джудже, а  жилав, весел старец.

И повечето туристи и планинари, които не го познавах често се обръщаха към него с  „дядо“.  Ала когато той повдигнеше глава и ги погледнеше с младите си, големи и дълбоки очи, с гъстите мигли като на момиче над тях и гладкото, усмихнато, ведро лице, се сепваха и се извиняваха. Малинката се смееше. 

- Всеки проблем, който разреша, става правило. А правилото после после ми помага да реша други проблеми. - каза той на Мърко. - Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да го достигнем, или пък да е така спотаено, че да не можем да го открием, нали Шарко? Добре дошъл, миличък, пак ли скитосва? По кучки, нали? Леле, леле, целият си изпохапан, я си виж, раните!

Шарко, златисто-рижавия пес, смесица от овчарка и нещо друго, незнайно какво, каракачанка може би, с дълъг златист косъм и огромна, пухкава опашка, която въртеше до скъсване, го гледаше с покорен поглед в почти човешките си, златисто-кафяви очи! Галеше се, търкаляше се в прахта и гъстата му, спъстена козина се развяваше от невидимия ветрец. Малинката го поведе към импровизираната баня. Шарко имаше нужда от къпане, ресане и хранене. В този ред.

*************

В Китай, цимбидиумите/ вид орхидея/ са известни и почитани още преди създаването на западната цивилизация. В китайската история, цимбидиумът е останал като символ на изяществото и приятелството, известен със своята красота и прекрасен аромат. За него пише дори Конфуции, 500г.пр.н.е.Той първи го нарича в своите ръкописи "Кралят на Ароматите" - прозвище, с което цимбидиумът е известен и до днес.

Все още се спори доколко днешните видове приличат на древните.  За запалените колекционери, листата са по-важни дори от цветовете.Те се различават по своята ширина и дължина. Дори като се отрежат, цветовете запазват своята красота няколко седмици. След цъфтежа трябва цветоносните стъбла да се премахнат. Красивите листа правят растението много декоративно дори когато липсват цветове. Дрън-дрън, тези листа са като...омръзна ми да ги гледам, все по-гъсти стават, а цвят няма! Какво да го правя този цимбидиум!?

*************

              

Борето грабна дъщеричката си, извини се на побеснялата учителка, която чакаше в детската градина, нахрани кучето, успокои детето, прочете му приказка. Когато тишината се установи в малкото апатраментче, той започна напрегнато да се услушва. Офелия я нямаше. По онова време нямаше и мобифони, смартфони, интенет, глобъл, каквото се сетиш! Да се чудиш как  са живели хората тогава? Ако някой закъснее и часове наред го няма можеш само да се притесняваш, и притесняваш, и притесняваш...

Борето звъня на майка й, та подплаши и бабата. Звъня на които приятелки знаеше телефоните, а те бяха само две, изкара им ангелите! Звъня и на един свой приятел да се оплаче и да разтовари малко своето нарастващо притеснение. После си направи кафе и седна до кухненската маса в тясната кухничка и зачака. От прозореца го гледаха пъстоцветните личица на орхидеите. Лия ги обожаваше и отглеждаше за учудване на съседи и близки.

Офелия, на галено Лия, съпругата на Борето беше учителка на малките от първи до трети клас. С Борето се срещнаха в училище, където той пък преподаваше математика на по-големите, от пети до седми клас. Лия влизаше често в устата на своите колеги и през месец я привикваха при директорката, но тя упорстваше и учеше децата на четмо и писмо по необичаен начин. Вместо „Овчарчето Калитко“ или „Звънчето на Рогуша“ нейните малки ученици четяха  и обсъждаха приказките на Андересен, български  или  други народни приказки. Дори приказките на Оскар Уайлд, представете си!

В нейните часове малките се забавляваха, пееха, танцуваха, разиграваха сценки, имитираха животни, шиеха си костюми и съчиняваха свои приказки. Всичко това напълно объркваше учебната програма, но понеже  при раздаването на бележниците в края на годината и отворените часове с родители и директорка, нейните възпитаници се оказваха най-добре подготвени, четяха и пишеха свободно, смятаха като се забавляваха дори с математиката, родителите бяха изключително доволни, а другарката Лия оцеляваше до следващата,  учебна година. 

Борето нямаше спомен за последвалите три дена, докато издирваха Лия. Не помнеше кой се е грижил за кучето, къде е била дъщеричката му, нахранена, облечена, изпратена на детска градина, нищо, нищо не намираше като се разровеше в паметта си години наред след това. А той се ровеше дълго време, после захлопна тази врата. Изтри тези спомени, остави този живот и...но нека не избързваме.

Къде изчезнаха орхидеите на Лия? Вечерта, когато тя за пръв път, откакто живееха заедно, не се прибра, той ги гледаше на прозореца, говореха му. Тя имаше незнамколкоси орхидеи, незнамкаквиси видове. Сутрин, преди да тръгне за детската градина, преди да изведе кучето, преди да приготви закуската, още в тъмно, пръскаше с пулверизатора  орхидеите си. На всеки няколко дена, Борето не знаеше колко, но я заварваше  да ги полива, после внимателно да ги подсушава. Малката също подражаваше на майка си, сутрин, преди да тръгне за детската градина, разговаряше с орхидеите. Те цъфтяха почти целогодишно-бели, розови, виолетови, жълти, пъстри, цветовете им бяха прекрасни и дори Борето намираше, че приличат на разноцветни пеперуди, накацали по балкона им. На втория ден от нейното изчезване и те изчезнаха.

Появиха се майката и бащата на Лия. Прибраха детето, също и кучето, вероятно  и орхидеите. Защото, когато след три денонощия издирване, случайни туристи намериха голото, мъртво тяло на жена му, той седеше сам в кухнята. Наоколо беше необичайно тихо. И звънът на телефона го стресна,  отеквайки  в празния апартамент като гърмеж.

*************

Фалаенопсисът е орхидея, подходяща за отглеждане вкъщи, но не излъчва аромат. Наричат я още „Нощна пеперуда“ в превод от гръцки език, а и заради приликата на цветовете й с тропическите нощни пеперуди. Стъблото и  е късо и по него има четири до пет тъмно зелени широки блестящи листа. Цветовете са издължени под формата на устни, основните нюанси са бели и розови, но се срещат и в други окраски – жълти, оранжеви, червени и виолетови. Тази орхидея може да цъфти два пъти в годината,  без да има период на покой. Отрязвайте прецъфтелите цветове, но не отрязвайте цветоносните стъбла. На тяхно място след това ще се образуват нови, а впоследствие ще израснат нови млади растения. Обича светлината, но прякото огряване на орхидеята би изгорило листата.

*************

Малинката премете, подреди хижата, смени чаршафите на леглото си. Днес Васко щеше да идва, за да му вземе прането и да получи списък с необходимите продукти. Васко теглеше пенсиите, неговата и на Малинката, правеше покупки, даваше прането на жена си и се връщаше с колата си. Малинката рядко слизаше в града. Всъщност май вече и не слизаше.

Той седна на терасата и се огледа. Мърко вече се изтягаше на слънце върху одеалото, а Шарко полегна на стълбището. Животинките знаеха, че сега е моментът когато стопанинът им  сяда да майстори. На масичката вече го чакаше новия корен, донесен миналата седмица. Винаги в началото на седмицата Малинката обикаляше планината. Береше билки, търсеше гъби, според сезона и малини, ягоди, боровинки.

Но най-вече откриваше изгнили клони, корени, паднали дървета, или изкоренени такива от бури. Причудливите им форми раждаха в главата му невероятни фигури. Малинката знаеше, че нещата са свързани помежу си.   Понякога от малката тераска той пътуваше на крилете на прозрачния, свеж въздух по места, мечтани и недостижими. Душата му летеше над Австралия, над Нова Зеландия, над океански острови, пълни с птици, танцуващи своите любовни танци. Бяха невероятни, по двойки, синхорнни, красиви, с издължени шии или ветрило-опашки, в невероятни цветове, изящни, неповторими. Техният танц той съзираше често в дървесните корени, падналите клони или счупени пръчки от храсти. Прибираше дървото, в което беше замрял неповторимия, птичи танц и постепенно, удар след удар с длетото, внимателно, бавно го изваждаше оттам.

Сега дворът и голямата стая на хижата бяха покрити с дървени фигурки, лакирани, в различни фази на остаряването. Катерички, лисички, белки, но най-вече птици-в полет, издължили шии, в любовен танц, разперили опашки, надули гуши, опънали крехки телца, пъстроцветни и незабравими.

До хижата му идваха туристи и купувачи, търсеха своята птица, но Малинката рядко се разделяше с творенията си. Дълго разговаряше с желаещите и по някакъв свой критерий, продаваше или не продаваше харесната фигурка.

Дворът в тази  тиха и хладна, есенна утрин грееше с ибисите, щъркелите, гугутките, врабчетата, сойките, свраките и незнайните други птици, които раждаше фантазията на Малинката, разтворили опашки, надули гуши, опънали шии, разперили криле, размахали  крачета в незнаен и неописуем танц. Макар и неподвижни, странни, замръзнали във въздуха, те изглеждат невероятно живи, изтръгнати от обятията на дървото. Малинката приседна до масата с новия, необработен корен в ръце.

- Не прави нищо срамно нито пред другите, нито насаме, Мърко. - Котаракът замря в скута му и го погледна със зелените си, котешки очи.- Нека върховният ти закон бъде самоуважението. А ти скиташ, мърляш се, дереш се с другите котаци, прибираш се сдъвкан, съдран, унизен и чакаш аз да ти оправя самочувствието. Вече си на години, спри тая скитня! Не ти прилича!

Сивият, проскубан, с нахапани уши и мръсни лапи котарак се успокои от тона му, от усмивката и, мъркайки оглушително, се отпусна върху скута на Малинката.

*************

Семейството на Салеповите или Орхидеите е едно от най-многобройните в света, растящи основно в тропиците. Цветовете са неправилни, двуполови.  От външния кръг са еднакви венчевидни, а във вътрешния кръг - горното листче е видоизменено в устна. Устната има разнообразна форма, като при някои видове образува и шпора, носеща нектар. Семената са многобройни - до стотици хиляди, но са недоразвити. За развитието на семената е необходимо в почвата да има гъба от специфичен, за различните видове орхидеи, вид. Само с помощта на гъбата, влизайки в сложни взаимоотношения с нейните хифи, семената на орхидеите могат да поникнат. Семена...не съм виждала такива, не знам. Вероятно дивите орхидеи ги произвеждат. Опитомените нямат, а как се разпростаняват тогава? Не го правят. Как ги отглеждат, от какво? Странна работа...

*************

Майката на Офелия, леля Райна, имаше три деца, нещо много рядко за времето си. Тя им даде имена на Шекспирови герои, Ричард, Хамлет и Офелия. Но понеже законите не позволяваха такива буржоазни имена, в акта за раждане вписаха Ричо, Милчо и Лия. Бащата, чичо Пешо, не четеше като жена си, работеше тихо и глас му се не чуваше, но децата израснаха вместо с приказки, с пиесите на Шекспир. Леля Райна ги четеше изразително и често си поплакваше като разплакваше и съответната рожба, която я слушаше.

Ричо и Милчо така и не погледнаха Шекспир, нито някоя друга пиеса, ненавиждаха драматурзите, защото разплакват майка им. И  съответно четяха само нужните учебници и вестници. Не дочакаха да напуснат училище, не се изучиха до края, а хванаха торбички и се цаниха чираци в един цирк, който тогава се беше разположил на поляната срещу тяхната къща. Акробати, разбира се, не станаха, бяха вече стари за това, но останаха като общи работници и клоунът, който остаряваше и се пропиваше, ги обучи да го заместват понякога.  

Така братята обиколиха Европа, заминаха за Америка и останаха там, не се върнаха с цирка. Това едва не провали животът на сестра им. Майката се хвана като слугиня на един партиен големец, бащата се сви по-ниско от тревата, леля Райна плачеше на разните женски сбирки у големеца, съжаляваха я. Но едва когато се отказаха от синовете си,  Офелия получи разрешение да учи във Ветеринарния институт. Като изключителна студентка, тя постепенно се прехвърли в Университета, учеше френски с учителка, самата тя се подготви за учителка. Поне това й позволиха.

Никой не можеше да си обясни как в семейството на обикновени, да не кажем посредствени хора, се роди това необичайно цвете, тази нежна орхидея, дарена не само с ум, но и с хубост. Нежна, дребничка, изящна като фарфорова статуйка, лека, гъвкава, с гъсти, лъскави коси и огромни, сини очи, които гледаха на света с вяра и любов, това момиче редовно караше хората да се обръщат след нея. Чичо Пешо имаше толкова невзрачен вид, че човек рядко можеше да го запомни от пръв път. Специфична за него беше неслизащата от устата му свирка. Свиреше опитно, умело, докарваше цели мелодии, песни и дори маршове. А леля Райна след три раждания и грижа около голямото семейство, беше напълняла, натежала, ходеше тежко и тромаво, но неуморно. Ръцете й ухаеха на босилек и ванилия, вечно нещо месеше, готвеше, пържеше, прецеждаше, преваряваше, сипваше.

Лия грееше и пърхаше като нежна пеперуда. И хората неизменно й се радваха. Когато Борето я видя за пръв път в учителската стая, пристъпи напред, представи се и я попита:

- Омъжена ли сте?

Тя се стресна, погледна го с честните си, сини очи и се засмя.

- Не.

- Станете моя жена.

Много се смяха. После започнаха да се срещат, не спираха да си говорят, Лия за литература, Борето-за математика и за любимия си математик Блез Паскал. След известно време Лия наистина стана жена на Борето. Кандидастваха и получиха малък апартамент под наем. Родителите на Борето уредиха въпроса, защото Лия все още беше под наблюдение. Както и семейството й. И така...до вечерта, когато той се прибра и детето не беше у дома, кучето не беше разходено, а Лия...

Мъртвото, голо тяло на младата жена грееше в тревите на гората като мъртва пеперуда.

*************

Татко ми е орхидея,

майка ми е пеперуда.

Хубава съм като нея,

като него аз съм луда.

Не помня кога започнах да сънувам орхидеите. Сигурно когато и хората-русалки. В техния свят, дълбинен и син, тези цветя цъфтяха ослепително. Особено, когато слънчев лъч или слънчев изгрев проникнеше до незнайните, бистри, дълбоки води.

Татко ми е орхидея... Цветовете им приличаха на личица, личица на гномчета, на джуджета, цветни личица. Майка ми е пеперуда... а когато умираха, когато увяхваха тези личица летяха бавно и неусетно, невидимо, неутешимо като...мъртви пеперуди.

Откъде знам тази песен?

Хубава съм като нея.

Като него аз съм луда.

*************

Откриха Лия след три дни, в подножието на Витоша, сред гората, в зелените още треви. На няколко километра от последната спирка, където обикновено слизаше, прибирайки се от училище. Някой я беше захвърлил като парцалена кукла, гола и нежна, почти неестествено мъртва, сякаш сега ще скочи и ще хукне да скрие голотата си.

В живота тя беше свенлива и макар че имаше стройна фигурка, не обичаше много да се показва, обличаше се своеобразно, интересно, но не и прекалено разголена. Много обичаше да си шие заедно с дъщеричката еднакви роклички и костюмчета, с които тя приличаше на дете, а детето напомняше младата госпожица, която щеше да стане.   Сега бялата кожа, нашарена от слънчевите лъчи с всички цветове на дъгата, грееше сред кафявите, есенни треви и опадалите листа от дърветата. Не допуснаха Борето да стигне до нея и дълго време на него му се струваше, че всичко това не се случва с нето. Че неговата Лия вече го чака у дома и ще го посрещне с бурен смях. Сякаш е измислила и изпълнила някаква нелепа шега.

Следващите дни и нощи, седмици и дори години някак се губеха от живота му. Борето стана някой друг, вдовец, чиято жена е убита жестоко. С малко дете, което своевременно изчезна също така от живота му, както и съпругата му. Нямаше го и кучето. Из малкото апартаментче сновяха разни хора, облечени в бяло, шепнеха и се шегуваха, ръсеха, лепяха и отлепяха разни прозрачни листа, опипваха го, караха го да натиска на някаква плоскост пръстите си, дори дланта, събуваха го, събличаха го, ровеха из стаите, прибираха чаршафи, бельо, шапки, ръкавици, каквото се сетиш. Някой му носеше храна, някакви хора го разпитваха и той отговаряше, но не чуваше нито въпросите им, нито отговорите си.

Когато забременя Лия почти всяка нощ се будеше с плач.

- Тялото ми ще погрознее.

- Твоето тяло никога няма да е грозно.

 - Ще надебелея.

- Пак ще те обичам.

- Мразя дебели жени, мразя дебели тела, мразя да съм дебела! Ще се разширя, ще се разкъсам, няма да съм толкова сладко-тесничка, когато се любим! няма да имам това еластично дупе, няма да...няма да...гърдите ми ще увиснат и ще падат в супата! това вътре в мен ще ме изсуче, ще ме смачка, ще ме направи стара и зла, ще...

- Спри, спри, спри, нищо такова няма да се случи, повярвай ми.

- Страх ме е!- проплака Лия.- Ужасно ме е страх! Ами ако не издържа на болките, ами ако умра, ами ако...искам си живота обратно!

- И мен ме страх, не плачи.

- Кога ще пътуваме, кога ще живеем, кога ще обиколим Европа, кога?...

- Има време за всичко.- каза й Борето.

- Моето време свършва...

Оказа се права.

Тя правеше гимнастика. Следеше килограмите си, хранеше се повече с плодове и сурови зеленчуци. Но тялото й въпреки всичко едрееше, наедряха и тънките и кости, глезените й надебеляха и тя се затвори в къщи. Взе си болнични, не пускаше никого, дори Борето до себе си, накара го да спи в хола, на дивана. Само кучето се ползваше от любовта й, тя ставаше рано сутрин и с часове го разхождаше. Така свикна да се отдалечава от блока им. А зад него започваше гората и планината.

- Много ли съм наедряла, грозна ли съм?

- Обичам това коремче, вътре е нашето дете, нашето момченце...

- Ще бъде момиче!

Момиче беше.

Докато го раждаше, докато се превиваше от болка и после, докато се напъваше, Лия повтаряше името на Борето и колко го обича. Жените наоколо много й се смяха. Повечето от тях, раждащи втори или трети път, циганки, ругаеха мъжете си и все повтаряха, че няма да ги допуснат повече до себе си. Но младата жена държеше снимка на мъжа си на шкафчето, до кревата. Целуваше го и обясняваше колко го обича.

После тази луда обич се прехвърли на бебето. Лия не спеше нощем, ако детето плачеше. Но не спеше и ако то тихо похъркваше в креватчето си. Непрекъснато се вслушваше в дишането му. Научи се да го къпе и не даваше на никого да приближи бебето вечер, когато изпълняваше този ритуал.  Кърменето стана велико таинство. Не можеше да си обясни това нейно тяло, гъвкаво и красиво, което тя обожаваше, как така се посвети на нещо чуждо, непознато, отдели се от себе си, превъплъти се, пресъздаде се в малкото същество, тихо приплакващо в съня си до нея. 

Нощем, когато всички спяха, когато дори и кучето Пес дълбоко похъркваше, Лия ставаше тихо, приближаваше детското креватче и се взираше в съществото вътре. Беше съвършена. Повторение на самата нея в умален вариант.

Тогава небесата се отваряха и младата майка усещаше Божието присъствие до себе си. Беше порасла като пионерче и комсомолка. Активна атеистка, възпитана в крепкия дух на вечната дружба с СССР, крачеща в редиците на комунистическия строй, живееща в най-хуманния, социалистически лагер, научена да обяснява всичко в живота си с материалистически доводи. Но сега, тук, пред образа на своето дете, пред личицето на това Божие чудо, което беше отгледала по чудесен начин вътре в себе си и го беше дала на света, отделяйки плът от плътта си, тя  не можеше да обясни събитието. И се молеше. Неволно, без да се замисля, се молеше. Молеше Божията майка да бди над детенцето й.

*************

                

Особено харесвах орхидеята, известна е още като Маймунски салеп. Изключително рядка. Името й идва от формата на цвета, наподобяваща човече или маймунка. Има я в дивата природа преди всичко. Там, в онези джунгли на Перу, където никога няма да отида, уви.

Среща се и в Средиземноморието и аз вечер, понякога преди да заспя си представях как пътувам на бял кораб сред тъмносините води. И далеч на брега, сред вечнозелените гори на Гърция или Италия, сред тревите греят усмихватите личица на салепа. Като малки, пъстри маймунки, скрити в тревите.

Това е защитено от закона растение в червената книга. Листата започват да се появяват през Април. А цъфти през Май. За да зацъфти една луковица, са нужни поне 7 години. Седем години?! Как можеш да изтърпиш такова нещо?

Подобно на другите представители на този род всяко растение има две овални грудки като тестис.

Цветът е бял или бледорозов. Всяко цветче има форма на човече с главичка с шапка, усмихнато личице, очички, ръчички, крачета и бледоморави или люлякови точици по телцето. По-тъмнолилави са лапите и опашката на маймунката.

*************

А в дълбините на океана, там, където не достига човешкото око, живее племето на морските хора. Хора-русалки, морските пътешественици често са ги виждали. Тогава океанските води са били по-спокойни и хората-русалки можели да общуват с тези, живеещи по земята.

Морските хора имали големи очи с бездънен и отсъстващ погледа. Тези очи омагьосвали земните жители. Те не можели да ги забравят. Имали също така силни, здрави, гъвкави тела на хора-риби с тежка и могъща опашка накрая. Заставали изправени на тази опашка и оглеждали водните дълбини. Често са ги виждали полегнали на голи скали в океана, където не достигал човешки крак. Само далекогледите на моряците можели да ги зърнат. Жените им били красиви, омайни, пеели и омайвали заблудените души на пътешествениците.

Но онова, за което хората само се досещали и никога не били виждали, били градините им с водни орхидеи. Те били безкрайни. Слънцето огрявало през водната пелена невероятните им цветове, а дългите, зелени листа, подобни на пипала, се люлеели наляво-надясно до безкрай. Орхидеите на хората-русалки били невероятни! Никой още не ги е видял и описал.

Но легендата разказва колко нежно и внимателно ги отглеждали морските жени-русалки. Вплитали ги в косите си, когато излизали на брега или когато плували, наравно с някой кораб. Само някои от моряците имали очи да ги видят и с възторг споделяли виденията си. Изумителни жени с рибя опашка, силно тяло, гъвкава гръд и вплетени в дългите, сини коси цветове на странно цвете. Цветът приличал на детско личице, очичките в по-тъмен от основия цвят и усмихната устичка. Виолетови, лилави, жълти, златисти, алени, седефени, изумрудени, опалови, всякакви цветове с човешко личице. Лицата на морските жени били непроницаеми, гладки с огромни, бездънни  очи.

*************

- Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо. Аз май съм от втория вид. Всяко нещо е чудо, дело на Божията сила, но ние, хората, повечето чудесни неща просто разрушаваме и унищожаваме, така е. Не ми харесва видът ти, миличък.- каза Малинката на огромното дърво. - Толкова си стар, какво ли си видял, а? А пък сякаш болест е полазила по клоните ти. Градска болест. Отровен въздух. Как да ти помогна.

- Не можеш.- прошумоля дървото.

- Не мога, да.

- Сам ли си говориш? - попита Васко. Беше застанал на завоя и го гледаше оттам с усмивка. Малинката  бавно заслиза по склона като се опираше на бастуна си от стар клон на дърво.- Един човек пита за теб. Няколко пъти идва, явно се качва пеша, държелив изглежда. Як такъв, жилав. Каза, че ти бил приятел.

     - Нямам приятели долу.

- Така му казах и аз, ама той напира. Довечера се събираме да си посвирим и попеем. Лили ще направи салати, аз ще метна скарата, поканен си. Ще дойдат нашите приятели от горната хижа, познаваш ги, Петьо и Диана. Диди пее страхотно, ти май не си идвал на сбирките ни. Аз все те каня, на Лили й е мъчно, самичък по цял ден, години вече, не ти ли омръзна.

- Говоря си с дърветата и птиците. Добре ми е, само ми донеси книги, че тези ги прочетох.

- Както кажеш. Лили ти праща малко мусака.- каза Васко.- Ще му кажа на този...идва вече втори път...

- Няма ме, кажи. Отишъл съм някъде. Днес ще обикалям за нови корени. Хубав ден е, а гората боледува. Дърветата също. Благодари на Лили.    

Васко тръгна по пътеката. Слизаше бавно вече, остаря и той. Макар планинар, трудно обикаляше за билки и лековити треви. Малинката береше достатъчно. Носеше на хижарите малинки, диви ягоди, боровинки и всякакви  билки за чая и постните супи. Много харесваше Васковите постни супи.

Васко пое по пътеката надолу към хижата си.

- Дори корените ти са болни, приятел. Цялата гора се е заразила, ама няма на кой да се оплачем. Освен да се помолим на Бога, да се смили над нас. Хората и дърветата, и животинките. А, какво ще кажеш?

- Да се помолим. - прошумя борът.

- Направи го ти. Дори не знам да се моля, не са ме учили.

Клоните на бора се наведоха над него, прошумяха и сякаш тихо шепнеха молитва, молеха за милост, помилуй ни Боже...

Малинката беше измил и изпухал, беше изпрал малкото си пране и го простря на терасата. Беше изпил кафето си. И тръгна по пътя нагоре.

Дървото край дървената му портичка го повика. Все още не му личеше като на бора до оградата, болестта още не беше избила явно, като рак, като проказа, като отчаяние. Но дървото страдаше вече, Малинката усети страданието му, прегърна го и започна да се моли. С негови си думи, сам ги измисляше. Помилуй ни, Боже...

Светът наоколо притихна. Мъжът приседна в тревата и отпусна глава върху коленете си. Мирисът на билки и лековити треви напълни дробовете му. Едно птиче кацна до него. Гледаше го с кръглите си, черни очета като въртеше глава и отвреме-навреме издаваше тънък писък.  Горната част на птичето телце беше сиво-кафява с едри, по-тъмни петна и надлъжни щрихи по главичката и гръбчето. Коремчето беше белезникаво, а страните и гърдичките-жълтеникави. Крачетата, с които непрекъснато шареше по гнилия пън, бяха розови, човчицата тънка и остра. Птичето издаваше нежни звуци, които постепенно се усилиха в сип,сип, сиииа, послесе забавиха в чи-чи-чи, а накрая завършиха с кратко цит. Птичето се издигаше, разперваше крила и опашка, пееше пронизително, после кацаше и все така кратко го питаше: цит?

- Какво искаш, бъбривке? Не те разбирам.-каза Малинката.

Птичето се разходи по дънера като все така се взираше, въртейки главица, с черните си, кръгли очета в мъжа.

- Разбирам те. Всички човешки действия са подтикнати от въображението. Умът е принуден да отстъпи. Времето лекува скръбта и обидата, защото човек се променя. Защото всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен. А  дървото си няма своя стая, планината е домът му, не може да избяга, нито да се лекува. Виждаш ли, бъбривке, клоните му боледуват, съхнат, грозни са, игличките му падат, дори корените умират, жал ми е, голямо дърво, с толкова спомени в себе си. Другото дърво на вид е по-добре, но знам, че отвътре червеят вече го яде, убива го. Човекът го убива, човекът убива всичко около себе си. Дори тук, в планината, не може да избягаме от човека, мила. Сигурно и ти се страхуваш да свиеш гнездо, лошо ни се пише, бъбривке, човекът няма да ни остави.

- Добър ден.- каза убиецът. Беше застанал на пътеката. Птичката отлетя с пищене. Малинката се надигна от тревата, където беше седнал. Тръгна нагоре по склона. Не му се говореше. Когато след часове се върна в хижата, убиецът го чакаше там.

*************

Онова, което Борето загуби, когато загуби и Лия, беше не живот, не любов, не смисъл на съществуване, а цялата своя вътрешност. Всичко, което ни прави Божии  чада. Той загуби и разума си. Защото нищо не помнеше, нищо не му остана, не си спомняше дори дъщеричката си. Това прекрасно същество, наследило сините очи и русите къдри на майка си, което тичаше към него с малките си крачета и крещеше:

- Татииии!

Нищо от живота си не помнеше. Съдиха го, защитаваха го, той спеше и ядеше, но живота не го докосваше. Осъдиха го по косвени доказателства, той дори дума в своя защита не каза. Мълчеше. В килията му пуснаха техен човек да го подпитва и подслушва. Надяваха се да си признае убийството, да разкаже защо го е направил, да сподели престъплението си. Борето мълчеше и дори не забеляза, че не е сам. Заспиваше и се събуждаше все същия. Може да се каже, че убиецът на Лия, уби и него.

От дете Борето ненавиждаше насилието. Не беше страхлив, но предпазлив, да.  Не обичаше да попада в двусмислени ситуации. Когато се запозна със семейството на Лия, с братята й и те го поканиха на мъжка разпивка, бяха ги пуснали да присъстват на сватбата на сестра си, само на нея и само тях, не и семействата им, той не стоя до края. Остави братята да се напиват, измъкна се и не присъства на боя, последвал напиването им. Така те го презряха завинаги като пъзльо.  Върнаха се в Щатите доста разочаровани.

А той не беше такъв, но мразеше подивяването в човека. Не подозираше, че дивото само ще го намери. Макар че не си спомняше своите години на подивяване. Постепенно, страшно...без никакво усилие от негова страна, без никаква вина.

Осъдиха Борето по бързата процедура, по косвени улики. Нямаха друг заподозрян. В затвора той се криеше по ъглите, не говореше, не контактуваше с никого. След като няколко пъти го пребиха, останалите осъдени го обявиха за луд и с погнуса го отбягваха. Това го спаси от по-тежко насилие. Сякаш някаква пелена, невидима стена вървеше заедно с него. Той не виждаше този свят, този живот, който живееше. Дори когато спеше пред очите му стоеше образът на голото, нежно тяло на Лия, красиво заспало в есенната шума на гората. Като бяла пеперуда. Като мъртва пеперуда.

После дойдоха промените. Борето нищо не разбра в затвора, макар и там да започна брожение. Народната милиция се превърна в полиция. Старите комунисти се направиха на социалисти. Младите им наследници, повечето учили на Запад, поеха нещата в свои ръце. И адвокатът на Борето внезапно реши да обжалва.

Докато магазините се изпразниха, докато хората нощем се редяха на безкрайни опашки, за да осигурят хляб и мляко за децата си, докато по улиците вървяха протестиращи, докато престъпниците овладеят властта, някакъв шофьор на автобус призна пред свой приятел полицай, следовател, че той е убиецът на Лия. Била нежа и усмихната, слязла на последната спирка, той проследил и опитал да я изнасили. Не можел да обясни защо. Тя се съпротивлявала, била хлъзгава и пъргава като рибка. Точно така се изразил: като рибка.

И, без да иска, я удушил. Дори не разбрал в началото. После се уплашил, завлякъл я в подножите на планината, навътре в гората и я положил в есенните треви като...мъртва пеперуда. Така се изразил: като мъртва пеперуда. Години наред искал да си призане, сега вече...И изчезнал. Докато приятелят му напише доклад, докато проверят и отидат да го арестуват, той изчезнал.

А Борето се оказа на пътя сам, без биография, без минало и бъдеще, без памет, без нищо.

  

*************

Хората-русалки имат малко, но сплотено общество. В градините им от водни орхидеи често гостуват стада делфини. Делфините обичат хората-русалки. Те разговарят с тях по техния си начин. Хората-русалки раждат рядко, защото и рядко се сношават. Просто живеят спокойно, красиви, силни, гъвкави, с огромни, пусти зеници и дълги, зелени кърдици.

- Дея, идваш ли? Чакат те на сцената.- надникна в гримьорната помощник  -режисьорката.

- Идвам. Тъкмо си минаваха репликите.

- Хайде, макар че изглеждаш ужасно. Какво си правила снощи?

- Не  можах да спя. Много сънувах. Сънувах...майка ми е орхидея, татко ми е пеперуда...Не, не беше така! Майка ми е пеперуда, татко ми е орхидея, като него аз съм луда, хубава съм като нея...Или беше обратното..

- Какви са тези глупости?- попита гримьорката. И се засмя. Опитваше се да скрие тъмните сенки под очите на младата актриса.

- Не знам. Ти какво би направила, ако внезапно разбереш, че нямаш нито майка, нито баща.

- Защо? Осиновена ли си?

- Баба и дядо са ме отгледали.

- Значи не си осиновена. Обикновено се тръшкат осиновените. Ти си расла в семейството.

- Ама са ме лъгали! Аз им виках "мамо" и "тати"! Смятах, че съм изтърсака на фамилията. Братята, които са ми чичовци всъщност,  вече бяха забегнали в Америка.

- Имаш чичовци в Америка? Какво правиш тук още?

- И аз се чудя.

- Как разбра за...че нямаш родители? Че...баба ти и дядо ти?

- Получих писмо.

- От кого?

- От убиеца на майка ми?

- От КОГО???

Гримьорката замря с пудрата в ръка. Никой не й отговори. По уредбата в гримьорната се чу как помощник-режисьорката вика Дея на сцената. Младата жена хукна като се опитваше по пътя да прибере полуделите си къдрици, да успокои полудялото си сърце, да събере полуделите си мисли и да не откачи съвсем.

*************

В обществото на хората-русалки няма йерархия, няма семейства. Всички живеят с всички и всеки отговаря пред всеки. Когато се роди дете радостта е голяма, защото това се случва все по-рядко и по-рядко. Никой не знае защо. При това групата на мъжете-русалки нараства за сметка на женската. Но когато се съберат двама-мъж и жена- не се разделят до смъртта си. Никой не е виждал мъртъв човек-русалка. Нито пък болен такъв. Странното им общество отделя болните и умиращите. Те самите знаят, че трябва да си отидат. Минават през прекрасните градини с орхидеи и изчезват. Водните, дълбинни орхидеи са необикновено красиви и цъфтят целогодишно. И приютяват смъртта.

Аз нямам майка, нямам баща. "Мама" казвах на баба. Кой тогава ме научи да отглеждам орхидеи и да ги обожавам? Техните цветове са като човешки личица, като крилца на пеперуда, като пъстри пеперуди. Моята майка-баба ме учеше вечер, преди сън да се моля: Господи Иисусе, Христе, сине Божий, помилуй мен, грешната" Но нищо не разбира от орхидеи, откъде се появиха те в живота ми и защо? Помилуй мен, грешната...

- Какво значи да си грешен?

- Всички сме грешни, мило.

Всъщност тя е била грешната. Когато започнах да съгрешавам, живеейки живота си, го разбрах. Бог особено обичал хората-русалки затова те много рядко съгрешавали, били прекрасни и се обичали, обожавали децата и орхидеите си, хранели се с водорасли и пеели,когато ограмната, пълна луна огрявала сините дълбини. Искам да живея при тях. Някой ден ще ги намеря.

Хората-русалки не лъжат. Не умеят. Също като делфините и китовете.

Една нощ сънувах сън. Малка кухничка. Около масата са седнали мама и татко,млади, красиви, щастливи. Това са истинските ми мама и татко, не баба и дядо, които мислех за такива. На прозореца цъфтят ослепително орхидеи във всички цветове на дъгата, кичести, сякаш нежни пеперуди с усмихнати личица. Цялата кухничка сияе. А около масата тича черно-бяло куче с дълга козина и клепнали уши, на име Пес. То радостно лае, махайки опашка. Аз се търкалям по пода и се смея. Хубаво ми е.

*************

- Браво, Дея! Край на репетицията, бяхте чудесни, особено Дея, браво! - каза режисьорът. - Предстои кастинг за ролята на Антигона в Народния. Ето, Дея, условията на кастинга. Смятам, че ще те заинтригуват.

- Антигона?

- На Ануи.

- Онази, дето е за Втората световна!? Не е ли много вехта?

- Много е яка! Става и за днес. Властта, насилието, лъжата и бунтът винаги са на мода, не знаеш ли?

- Е, ще пробвам.

- Идваш ли?- попита той.- Отиваме в кръчмата.

- Идвам.- казах.

Този сън всъщност беше част от предишния ми живот. Когато съм имала истински майка и баща.

Тръгнаха.

*************

- Мога ли да остана?- попита убиецът.

Отговори му планнският ветрец. Прошумя и отлетя.

- Искам да говоря с теб.

Малинката тръгна по пътеката нагоре. Шарко и Мърко го последваха.  Отнякъде долетя бъбривката и кацна на едно клонче над главите им. Зачирика оглушително.

- Здравей, бъбривке. Жал ми е за теб. Твоят свят се стеснява, все по-трудно е да бягаш от хората. Все по-отровен въздух дишаш, птиченце, все по-отровна водица пиеш, така е.

- Ше прощаваш за нахалството.- каза убиецът.-Отдавна те търся. Искам да се запознаем.

Отново прошумя ветрецът.

- Върви си. - каза той. Убиецът не го разбра. не долавяше горските гласове, не усещаше говорът на природата. Беше убиец. Нямаше уши и очи за нищо друго, освен за себе си.

- Говорих с Васко, идвах неколко пъти.  Там, долу при Васко, особено събота и неделя е много шумно. Свират на китари, пеат. Не е за мен. Яз..требе  да говора с теб. Така ми казаха.

- Не те познавам.- отговори Малинката.

- Живеа у твоа партамент. Купих го...

- Аз нямам друго жилище, освен тази хижа.

- Ше ти купа лекарства, имам приятел лекар, мога да ти уреда рецепта.

- Върви си.

- Треба да ми простиш.

- Простил съм на всички всичко.

Малинката тръгна по пътеката. Шарко вървеше плътно до десния му   крак, махаше дебелата си, пухкава опашка и тихичко пролайваше. Мърко се върна обратно. Беше видял Галя да се промъква към хижата. Животинките станаха неспокойни от чуждото присъствие на убиеца. Дори гората сякаш се отдръпна и онемя. Убиецът  го следваше по пътеката. Бързо се умори и приседна на един голям камък, покрит с мъх.   

Малинката вървеше по пътеката, после тя се стопи, стана едва видима. Нозете му я усещаха и го водеха през храстите и тревите. Стигна до една поляна високо, на хребета. И се огледа. Цялата поляна искреше и гореше с алените, пурпурните, златистите, виолетовите цветова на минзухарите. Едни цъфтяха, други прецъфтяваха. Малинката приседна на един път и безмълвно благослови светът около себе си. Беше прекрасен този свят, макар несъвършен и крехък, лесен за унищожение.

Но много по-прекрасен, неизказан със земни думи, несътворен свят от несътворена, Божия светлина го очакваше по пътя. Обля го вълна на любов, любов към всичко преходно, любов към хората, отдадени на суета, гордост и злоба. На дребни, човешки слабости, които постепенно отделят Божието подобие от Бога.

И Малинката заплака.

*************

Когато Борето се оказа на пътя на живота, нямаше вече нищо. Нищо за губене, нищо за печелене, нищо напред, нищо назад, нищо.

    Когато човечеството навлезе в нов век и ново хилядолетие, обявявайки това с шумни и дивни празненства, Борето се събуди на една поляна, сред цветя, огрян от слънце, на планински хребет. Надигна се и видя, че сънцето огрява снега около него, както и целия хребет, бялото се топеше и откриваше личицата на кокичета, минзухари, кукуряк. Не му беше студено. Сякаш се беше привел над огромен процеп, където хилядолетията отваряха врата за другия  свят. За другите хора и епохи, живели по тези земи, за другият живот. И той се беше навел над тази бездна, над този процеп, надничайки далече, далече назад. Уви се в одеалото, което го  беше топлило през нощта. Тогава и Шарко се надигна, погледна го, изтръска козината си, изтръска се целият, чак до пухкавата опашка и клекна срешу странния мъж. Така се намериха двете души и не се разделиха.

Някъде назад, в последното десетилетие на века и хилядолетието беше останал живота на Борето. Някъде там той влезе в празното апартаментче с мъртвите орхидеи, тези, които бяха останали забравени, никой не се беше погрижил за тях. Забравени в гардеробите висяха дрехи, леглото беше застлано с плетена кувертюра от Райна, майката на Лия. Хладилникът беше измит и празен, всичко тънеше в слой прах, макар никой години наред да не беше влизал тук. Борето напълни голямата си раница с дрехи, взе си паспорта и заключи след себе си.

Началото на новия век и новото хилядолетие го завариха да скита. Спеше, където намери. Щом много огладнееше или ставаше непоносимо мръсен, се връщаше в апартаментчето. Нямаше ток и вода, затова се обаждаше на комшията Васко. Той уреждаше всичко, известно време Борето живееше при тях с Лили, после пак заскитваше. Един ден Васко му предложи да продаде апартаментчето, макар дял в него да имаше и дъщеричката, която Борето вече не помнеше и да се качат на планината.

Планината...

Някъде дълбоко в съзнанието на стареещия мъж без биография, едно момиченце тичаше към него с разперени ръчички, развети къдрици и гласчето му радостно ехтеше:

- Татииии!

После се качиха на планината...

*************

Дълбоко в най-дълбокия мрак на нощта, хората-русалки раждаха децата си  на брега на океана. И още преди да ги видят, изчезваха в океанските дълбини. Децата им тръгваха след тях, вече готови за дълбинния, воден свят, гъвкави и самостоятелни, с тежки, но пъргави, риби опашки.

Долу, където слънчевите лъчи проникваха трудно, но озаряваха  света на хората-русалки с невероятно сияние, децата им растяха след водните орхидеи, самите те цветя с  невероятни окраски. Постепенно губеха оцветяването си и израстваха нежни, гъвкави, с огромни очи и коси-водорасли.

*************

- Никой не може да ми каже как да живея сега.- каза Дея.

Беше седнала пред огледалото в малката си гримьорна и се готвеше да се гримира за генералната репетиция.

- Защо някой трябва да ти обяснява това?- попита гримьорката.

- Не знам. Ти как би се чувствала, ако ти кажат, че майка ти е убита, баща ти е полудял и изчезнал, а твоята баба те е осиновила. 

- Това са глупости. Кой ти го каза?

- Получих писмо. Анонимо.

- И ти се хващаш на такива писма? Пишат ги луди хора. Може някой да иска да те разсее, да ти провали премиерата, защото това ти е дебют в столицата. Голям дебют и медиите много писаха за теб.

- Не съм се сетила. А ако в писмото пише къде да намеря баща си?

- Аз не бих се хванала.

- Не би ли?

- Не. Давай да ти видя физиономията, трябва да те направим неустоима.

- Давай. Но ако писмото няма име, само дето твърди, че е убицът на майка ти?

- На моята майка?

Разсмяха се.

- Не, на моята.

- Леля Райна не ти ли е майка? Толкова трепери жената, с перце те гали, на стари години те е родила.

- Не, тя ми е баба.

- Шантава работа.

- Нали? Да се хвана ли? Да потърся ли баща си?

-  Глупости! Луда ли си? Може да е някой сериен убиец! Питай леля Райна.

- Не смея.

- Виж, дай да направим физиономията ти, пък после ще му мислим, щеш ли?

- Добре. Омръзна ми да играя роли, в които не бива да обиждам гейовете, лесбийките, мюсюлманите, забулените, забрадките, евреите, малцинствата, циганите, самоубийците, да накърнявам правата на обратните, феминистките, расистите, нудистите, всякаквите, май накрая ще пазя правата и на сексуалните убийци, и на серийните такива, къде съм аз тук? Кога ще мога да отстоявам собствените си права? Искам пиеса, където всички са нормални и живеят нормален живот като моя, а се случват странни неща с живота им, не с тяхната политическа, сексуална, интелектуална и каквато още се сетиш ориентация. Искам да живея сред хората-русалки, да говоря без думи, да общувам без докосване, с поглед, с мисъл, с любов, да не се вълнувам от нищо, да...

- Не плачи.

- Не мога да....не мога да не плача!

Дълбоко в подсъзнанието й се появи кухничката с орхидеите, кучето Пес, обикалящо около масата, красивата, нежна майка със сините очи, които се смееха и златокосото момиченце, което тичаше към вратата, разперило ръчички с вика:

- Татиииии!

*************

Дали човек сам определя живота си? Надарен със свободна воля, дадена му от Бога, той тръгва по пътя без да знае къде ще отиде, какво ще му се случи, какъв ще стане.

Райна се надигна с пъшкане. Цялото тяло я болеше, костите й скърцаха, времето се разваляше, валеше дъжд. "На гробищата пак ще е кално. Нищо, ще разкопая, дано кокичетата да  са цъфнали..."- помисли старата жена.

Задушница. Трябва да прегледа гроба на майка си и баща си,  те бяха заедно. Съседният беше дом на старите, баба и дядо. Сестра й и зет й бяха в общ гроб през централната пътека, отсреща. И гробът на Лия...

"На колко години щеше да бъде днес? Господи, вече щеше да е остаряла, щяхме да си заприличаме, старите хора си приличат..."

Старата жена бавно и с пъшкане започна да се приготвя. Голямата чанта, дето е като торба. Лопатката, метлата, голямото шише с вода, бутилка червено вино, е, навън развиделява. Райна извади нощвите, щеше да омеси пита, голяма, да остави парче на всеки гроб. Да свари жито, да счука орехи, пудра захар, настъргана кора от лимон, тя включи фурната на печката на слабо. Кухничката започна да се затопля.

Гробът на Лия... А къде ли е днес Борето? И дали е жив, а?

Диана, майката на Борето, беше издънка от голям, софийски род на лекари. Прадядо, учил в Швейцария, прабабата беше австрийка, викаха и танте Оси. Говореше много смешно български и живя повече от 90 години. Дядото на Диди, синът на танте Оси, пое от баща си клиентелата, бяха гинеколози. Успя да запази кабинета си и по времето на комунизма, работеше в една болница, стана завеждащ отделение, но имаше и частен кабинет. Лекуваше жените на големците, правеше аборти на любовниците им, та...

Диана, доктор Попова, стана детски лекар, педиатър в поликлиника и в едно училище, не си даваше много зор, предпочиташе приятелките, сбирките, разните тържества.

Съпругът й, професор, българист, преподавател в университета, също беше дете на известен, софийски род на литератори, критици, издатели, имаше и едни чичо-писател. Много се гордееше с него, макар нищо да не беше прочел от тежките томове в библиотеката им. Двамата с Диди не бяха особено очаровани от сродяването си с провинциалните сватове, родителите на Лия, съвсем обикновени работници, бедни и неизвестни. Доктор Попова и професор Данов купиха на двамата младоженци малкото апартаментче с връзки, уредиха и назначаването им в софийската гимназия, това беше голям тласък за младото семейство.  Диди се примири със снаха си заради хубостта, чара и ума й, но не контактуваше с нейни роднини, имаше си свои кръгове.

Когато се случи нещастието с младите, докторката и професора изгубиха ума и дума. Скриха се, не можаха да повярват, че такова нещо се случва с тях. Наеха добри адвокати, но прекъснаха всякаква връзка със сина си. Дълбоко в душата си Диди не повярва във вината му.

Но професорът се пропи, озверя, напусна преподавателското си място, напусна и съпругата си, получи инфаркт, оздравя, но не се примири с живота си. И почина още преди да оневинят сина му, всъщност то и не беше пълно оневиняване. Просто не доказаха деянието, че е извършено от Борето. Диди се отказа от детето си и забрави за него.

А внучката си дори не беше видяла.        

Пенсионираната лекарка живееше сама, с неголямата си пенсия и почти с никого не контактуваше. Често се будеше нощем и горчиво плачеше. Продаде големия апартамент, взе буксониерка, подобна на някогашното апартаментче на Борето и Лия, и чакаше смъртта.

Райна прибра внучката си. Много дълго време детето не говореше. Седеше, свито в някой ъгъл и гледаше в пода. Баба й донесе всички орхидеи на майка й, това оживи момиченцето. Тя всяка сутрин пръскаше с пулвелизатор тъмнозелените, тежки листа на цветята и нешо тихичко им припяваше. Другар й беше кучето Пес, което Райна също прибра от софийското жилище на дъщеря си. После орхидеите на Лия започнаха някак да вехнат, стопиха се, малката Дея се опитваше да ги съживи. Всяка сутрин отиваше при тях, всяка вечер, преди лягане, им говореше. Като тръгна на училище, от орхидеите на майка й бяха останали само две. Момиченцето сякаш ги изостави. Забрави ги. Така поне помисли мама Райна. Понякога все още се будеше нощем с плач. И на бегома отиваше на терасата с орхидеите. Терасата беше остъклена и една отоманка под прозореца с цветята приемаше уплашеното дете. Кучето се гушваше до нея. Мама Райна помисли, че детето вече е забравило за орхидеите, вече се е примирило с живота си на сираче, вече е станало обикновено дете като всички.

Когато синовете й забегнаха по чужбина, застаряващата жена хвърли цялата си любов на Лия, а после-на осиротялото момиченце. Постепенно Дея се отпусна, нарече баба си "мамо", никога не каза думичката "тате", не питаше и не говореше за родителите си и така заживя при баба и дядо като тяхно дете. Те дори не разбраха, че баща й е пуснат от затвора, живееха затворено, не четяха вестници, големите промени ги завариха да се борят за елементарно оцеляване, защото парите девалвираха всеки ден и стигаха вече само за мляко и хляб.

- Да, задушница. Май тези, дето посещавам на гробищата са повече от живите. Там вече отдавна ме очакват. Питка всички обичаха, локумените сладки са за Лия, като дете направо се тъпчеше с тях, такава сладка дебеланка беше! Червеното вино за татко и дядо, бялото сладко за мама, Дея много го обича. Ако си дойде тази неделя ще направя и палачинки. Сама ли си говоря?

Къщата й отговори с тишина. В тишината нещо проскърцваше. Тихите стъпки на мъртвите, въздишките на живите. Домът опустя, но не забрави миналото си, когато две момчета и едно момиченце огласяха стаите. Все още, когато се будеше сутрин или когато заспиваше вечер, старата жена дочуваше смеха им. Нежното гласче на Лия се извисяваше най-високо.

- Добро утро, бабо!- извика още от външната  порта Дея. Влезе млада, свежа, с чисто и ясно лице на самодива. Косите й се пилееха разрошени, небрежни, буйни, очите й светеха със сиянието на чистото небе. Райна я погледна радостно и сякаш видя дъщеря си.

- Бабо?

Старата жена спря на прага. Беше отворила и тръгнала по стълбите да посрещне внучката си.

- Такава си, нали? Време е да ми разкажеш какво се е случило с родителите ми. Нали е време?

- Всичко ще ти разкажа. Ти откъде разбра?

- Получих писмо. Имам баща, който живее някъде сам, забравен. И майка, която...Мамо Райне, защо?

- Е, всичко ще разбереш, дете. Как минаха репетициите? Ще ме каниш ли на премиера? Може да се разходя до столицата. Да ти видя квартирата.

- Всичко е наред, пуснаха ни два дена, ти месиш ли? Страхотно мирише! А палачинки ще направиш ли?

- Ще, ще, чедо! Ти се измий, полегни си, ако искаш. Днес ще те водя на гробища, там ще те запозная с майка ти.

*************

Започнах да сънувам хората-русалки още като съвсем малка. Мама Райна ми четеше приказки вечер и особено харесах приказката за малката русалка. Тогава някъде започнах да търся орхидеите. Имах някакъв смътен спомен, че съм гледала цветовете на орхидеите и съм мислела колко много приличат на пеперуди. На терасата в къщата ни имаше цял перваз с тези цветя. За изненада на останалите, аз знаех как да се грижа за тях. Търсех им прозрачни саксии, търсех и специална пръст, пращах татко Пешо чак до столицата, за да ми намери. Знаех, че през няколко години трябва да ги пресаждам. Че трябва да отрежа изсъхналите клони, знаех много повече за тези екзотични цветя от продавчаката в цветарницата нагоре, по улицата, по която отивах на училище. Рядко се появяваха орхидеи. Но когато имаше, стоях дълго и ги гледах.   После потърсих книги за цветята. Моите съученички идваха специално да видят орхидеите ми, ахкаха и охкаха, пляскаха с ръце, не можеха да им се начудят.

И така моите хора-русалки заживяха сред градини от морски орхидеи. Винаги съм имала някакъв недостиг в живота си. Къщата, дворът, децата, с които си играех, майка ми, която беше вече стара и уморена, не приличаше на другите майки. Баща ми, към когото някак не се привързах. Някъде из сънищата ми имаше баща, красив  и млад, различен, много обичан, неревоятен, страхотен, за който ми завиждаха всички и към който тичах с вика:

- Татииии!

Но това бе друг човек, друг татко. А истинската ми майка живееше сред хората-русалки, нежна, изящна, непозната и далечна. И някъде там, далече и незнайно къде, на перваза на малкото прозорче цъфтяха орхидеи с невероятни цветове.

Това беше моят таен свят от сънищата и мечтите ми.

Сега разбирам, че това е бил истинския ми свят. Имала съм го някога. Затрупала съм го под ужаса на спомените.

    - Ти не говореше.- каза Райна. Старата и младата жена бяха приседнали на едно пейка в градината на гробищата. Срещу тях млада жена от мрамор ги гледаше с мъртвите си зеници. - Лекарите те преглеждаха, изследваха, нищо не ти беше увредено, а спря да говориш. Дълго време не искаше и да се храниш. Правех ти пасирани кашички като на бебе и те хранех с биберон и сламки. Едва си отваряше устата, биеха ти някакви инжекции. Повечето време спеше. Бяхме се отчаяли, затова решихме да не ти припомняме какво си преживяла, да не споменаваме предишния ти живот, да те опазим от страшните спомени. Затова и прибрахме кучето, ти само на него се радваше. Чрез него те върнахме в този живот.  А и по това време знаехме, че баща ти е..те е лишил от майка. После друго се разбра, но така и на нас никой нищо не ни каза, така и не го видяхме баща ти, така и той не те потърси. Някой ни каза, че изчезнал, не знам  дори дали е жив.

- Жив е. Така пише в писмото.

- Какво писмо?

- От убиеца на майка ми.

- Господи, смили се над нас! Няма ли край!? Имаш и друга баба, ама не сме се чували от години с нея. Така и не се сближихме, после...когато...аз много плачех, жалех те, треперех да не ти стане нещо, не съм мислила за нищо друго! Дай на полицията това писмо, опасно е, не знаем кой ти го е пратил, цял живот треперя...Майка ти щеше много да се гордее с теб, станала си хубавица като нея, а тя мечтаеше да бъде певица или актриса, но...

- Искам да видя баща си!

- Предполагам, че...не мога да те спра.

Някъде в клоните на люляка над главите им, запя птичка.

- Не можеш.

*************

- Не съм дошъл да та плаша.- каза убиецът.- нито да са бъркам нещо в живота ти. Додох да поговорим, трябва да...Много ми е трудно..

- Живея сам. Няма за какво да говорим.- прошепна Малинката. Кучето Шаро размашваше пухкавата си опашка и се облизваше. Котаракът Мърко и котката Галя не се виждаха наоколо, но сигурно спяха в леглото му. Щяха веднага да се появят, ако чуят, че отваря хладилника.

- Чуй ме, мола те.

Мъжът срещу него също не беше млад. Беше дебел и тежък. Плешив, с огромни джуки, алени и мокри от слюнка. Шкембето се люлееше над колана на панталона и изпълваше кадифената риза до пръсване. Очичките му тънеха в тлъстина,но пронизваха  като ледени шишове. От цялото същество на гостенина се излъчваше някаква жалка молба, нещо мръсно и тайно сякаш сковаваше дебелите му, тежки крайници. Той подклекна и приседна на стълбите, които водеха към верандата на малката хижа. Малинката остана на вратата.

- Имаше нещо странно в онзи ден...- каза убиецът.

- Има нещо странно в този ден.- каза Лия. Борето пиеше сутрешното си кафе. Една от орхидеите на прозореца беше цъфнала в прекрасен, бледовиолетов цвят. Вътре във венчелистчето бледовиолетовото ставаше тъмно лилаво, сякаш нечие  личице се взираше в тях с виолетовите си очи. Кучето Пес лежеше до хладилника. Беше разходен. Всеки момент Лия трябваше да събуди дъщеричката им, да я насили с лека закуска, обикновено палачинка или пържена филийка, тази сутрин беше сандвич с кашкавал, запечен в грила. Навън се стелеше лека, прозирна, призрачна сякаш мъглица, през която слънцето едва се съзираше.

- Нищо му няма на деня. Ти ли ще вземеш детето довечера?

- Аз.

- Добре. Ще мина да пия една ракия през кръчмата на Пенко. Слави искал да ме види, нещо искал да ми говори, не знам какво. Няма да се бавя.

- Уф, Слави пак нещо е измислил.- каза Лия.

После млъкна. Денят надничаше сив и влажен. Орхидеята грееше на прозореца.

- Хайде, - каза й Лия.- нека и твоите дружки се поучат от теб. Напъпили са още две, давайте, цъфтете, обичам ви!

И тя затананика, тръгвайки към спалнята, за да събуди детето.

- Майка ми е орхидея, татко ми е пеперуда, хубава съм като нея, като него аз съм луда...

И се засмя.

- В края на смяната не ми се прибираше.-каза убиецът.

  В края на деня на Лия не й се прибираше. Сякаш тинката мъгла, която покриваше целия ден и го правеше някак магически, се спусна и над нейното съзнание. Всичко мина нормално-часовете, разходката с учениците в парка, следобедното кафе в сладкарницата срещу училището и после...

 Чувстваше се млада, лека, независима. И не й се прибираше. Да вземе детето от детската градина, да разходи кучето, да приготви вечерята, да изкъпе дъщеря си, да й прочете приказка...Както направи вчера, както щеше да направи утре, както щеше да се случва през всички останали дни на живота й, докато остарее, докато погрознее, докато...

- В къщи ме чакаше жената. Да ти кажа ли к,ва жена? Леле, не би я погеднал, не знам аз къде бех гледал като я взех!

- В къщи ме чака мъж, дете...Какво направих от живота си?

Ще проследим този ден и идващата след него нощ съвсем внимателно. Може да сме пропуснали нещо, може двамата-младата жена и затлъстяващият шофьор на автобус да се разминат. Може някъде пътищата им да не се пресекат и тогава тази история няма да съществува. Нищо от нея няма да се е случило.

- Мога ли да ви предложа един билет за театър?

- Моля?

Лия спря сепната. Беше слязла в центъра. Дори не е усетила как и кога! Вървеше по " Раковска".

Не помнеше откога не е идвала на "Ръкси стрийт", както я наричаха като студенти.

- Аз вървя си по "Раковска"!

- Моля?- стресна се младият мъж.

- Нищо, извинете, пея си...Какво ще гледаме?

- "Котка върху горещ теникиен покрив".

- Американска пиеса?

- На "витизчиите" им разрешават да правят западни автори, дори и американски. Нали са учебен театър, могат да си позволят, ще дойдете ли?

Беше израсла с мечтата за театър. От години не си беше спомняла...от времето на забременяването си. Когато разбра, че ще става майка, когато шокът от този факт отшумя и започна да я разтърсва страхът, Лия изостави всички мечти, включително мечтата да играе на сцена. Всъщност повече мечтаеше да гледа онези пиеси, Шекспировите, които  двете с майка й рецитираха и знаеха цели откъси- "Хамлет", "Крал Лир", "Макбет"...Офелия, която тя не харесваше, а мама Райна обожаваше...

- Ще дойдете ли с мен? Няма да съжалявате.

- Идвам!

И ето че странния ден премина в странна вечер. Тънката мъглица, която я придружаваше и обгръщаше като невидимо наметало, обгърна светът около младата жена. И той стана нереален.    

Около нея млади хора се смееха, разговаряха, прегръщаха се или се потупваха по раменете, очите им искряха радостни, устните им се движеха без умора, млади хора като нея. Безгрижни. Спокойни. Отдадени на живота си.

- Ще изпиете ли с мен  едно питие отсреща? Докато стане време за влизане...

- В "Прага"? Отдавна не съм влизала в "Прага".

Беше шумно, пълно, задимено. Лия също запали цигара. Закашля се. Напоследък кашляше, боеше се да не зарази дъщеричката си с някой грип. Какво правеше тук?

- Наздаве.- каза младият мъж. Тя така и не го погледна. Не го запомни. И той сигурно щеше да я забрави, ако не се беше случило после...онова, което...убийството.

- Познавате ли пиесата?

- Чела съм пиесите на Тенеси Уилямс на руски. Харесвам много "Котката..."

- На мен американските пиеси са ми чужди. Но казват, че играела някаква много обещаваща, млада актриса. Била и много красива.

Салонът се напълни. Хората се смееха, шумяха, поздравяваха се. Това бяха хора, които се познаваха, срещаха се сърдечно, обменяха мисли и споделяха събития от живота си. Лия се чувстваше чужда в тази среда.

- Лиз Тейлар е играла тази роля, на Меги. Вие приличате малко на нея, с тези сини очи...

Лия се засмя. Въздухът, атмосферата на театралния салон я обгърнаха. Действието я пое. Някъде дълбоко огромна мъка сви сърцето й-момиченцето й я чакаше, питаше за нея, плачеше, защото тя не се беше отделяла от него, не го беше оставяла дълго само, то беше нейния живот, а не тази сцена, тези непознати хора, този непризован от нея мъж, когото няма да срещне повече...Къде съм? Какво става с мен?

- Бех поел пол,вината смена на колегата. Разболя се, обади ми се, тъкмо сметах да ударя едно. Направо ми се разказа играта! Ръцете ме болеха от кормилото, от взирането в мъглата, ужасна мъгла имаше него ден, още я помна. Не помна после такава мъгла, тънка некак си, ама ...тежка, особена, не знам... Обадих се на жената, тя така се развика...Момичето се качи на последния ми курс, беше пияна, извинявай, беше пила, така си помислих...

След спектакъла отидоха пак да пият по едно. Лия непрекъснато се оглеждаше. Беше забравила как живеят младите хора. Беше създала свой ритъм на съществуването си. По-точно детето й създаде ритъма. Докато го носеше в себе си, докато коремчето й нарастваше, тя сменяше начина си на живот. Защото не можеше да танцува, да пие, да пуши, да закъснява нощем...

После трябваше да свиква с недоспиването, недохранването, отказа от собствено съществуване, за което нямаше време. Времето принадлежеше на новия човек, нейното собствено свърши. После започна нова страница от израстването на детето. Четеше му приказки, пееше песнички, будеше се нощем, за да слуша дишането му и да плаче. Детето изпълни целия й свят. Трудно изтърпяваше всичко останало. За да се справи някак въведе свой режим, който я държеше винаги нащрек 

Сутрин рано, преди дъщеричката и мъжа й да се събудят, тя приготвяше закуската. Млякото, кафето. Разходка на кучето. Пръскане на орхидеите с пулвелизатора. Пържени филийки или палачинки, или топли сандвичи, или...

- С какво се занимавате?

- Отглеждам орхидеи.- отговори младата жена и се засмя. Напоследък наистина отглеждаше тези цветя. Имаше шест, някои й бяха подарени, някои тя си купи, пресади ги в прозрачни саксии, купи им специална пръст. Оказа се много трудно нещо. Никой не търсеше и не отглеждаше орхидеи. Беше ги видяла само в един, цветарски магазин. Непознати цветя. Гледаха я с пъстрите си, цветни личица.

- Орхидеи? Не знаех, че виреят у нас. Не съм виждал истински, само на картинка.

- Капризни и странни са.

  Пръскаше сутрин големите, тлъсти, зелени листа с пулвелизатора. После хранеше кучето Песи. После събуждаше Борето. Последна будеше малката. Обличаше я, защото детето сутрин мрънкаше, не й се ходеше на детска градина, оплакваше се от главичка, от коремче, от пръстчето, което снощи беше приклещила на вратата в банята, от кучето, което махаше опашка и я целуваше с мокър език. После започваше денят й, училището, децата, контролните, разправиите с директорката, да се обади на майка си, да купи хляб, мляко, бисквити, да прибере детето, да приготви вечерята...И отново орхидеите.

-  Боже мой, какво правя аз!?

Извика и хукна, без да се обърне.

- Жена ми стана сто кила за нула време. Плюскаше от сутрин до вечер. Сега му викат депресии. Сега му намериха име на всичко, особено на женските дивотии.  Помна, че нея вечер ми се сливаха светлините. Бех се жаден, после, след години ми откриха диабет. Треперех да не направа некоя катастрофа.И много ме болеше главата, много ме болеше главата, много ме болеше главата...

Гласът му заглъхна. Пропя птица.

*************

Една нощ сънувах хората-русалки. Бяха ме приели. Плувах сред тях, дишах и беше необичайно, красиво, неописуемо...Бяха ме приели, защото майка ми беше там и ме чакаше. Стоеше права във водата, с развети, зелени коси и дълбок, отсъстващ поглед. Но беше тя. Познах я. Трябваше да я прегърна, да преодолея водата, тя беше тежка и неподвижна, да достигна до нея, да се приближа, да...После се събудих.

*************

Когато седнаха с мама Райна на пейката в гробището, сякаш някаква скала се срина от плещите на Дея.

- Тук е толкова...спокойно.- каза тя.

- Отдавна исках да те доведа, все мислех, че не си още готова. Пък то...аз не съм била готова. Това е гробът на Лия, прекрасната ми дъщеря, на нея приличаш, а тя не приличаше на никого другиго, само на себе си.

- На хората-русалки.

- Откъде знаеш за тях!

- Не знам. Сънувам ги. Сънувам и орхидеи. И една кухничка с куче и цветя...

- Мислехме, че нищо не помниш. Когато проговори...бяхме се отчаяли... Цяла година мълча. Водихме те по доктори. Майка ти се казва Лия, много те обичаше. Нея...я няма. Беше...

Старата жена замълча. Заплака тихо. Не знаеше какво да каже.

- Убиецът й ме е намерил. Трябва да ти покажа писмото. Но ми разкажи за майка ми. За баща ми. Нищо не помня от това, от мълчанието, от времето, когато сте ме взели.

-  Ти просто започна да ни наричаш с дядо ти, "мама и тате", после поиска пържени филийки и така ние се успокоихме, тогава нямаше доктори за трудни деца като днес. Изобщо никой не се занимаваше с такива деца, много ти треперехме с дядо ти, нали емигрираха чичовците ти, трябваше и ние да оцеляваме с теб. Да живеем в провинцията, да те опазим от...Грях сторихме, че нищо не ти казахме и дори не се опитахме да те свържем с баща ти и другата ти баба. Чухме, че са осъдили Борето, не ни се срещаше с никого, не ни се искаше да те върнем в стария ти кошмар. Тъкмо беше се оправила и...така...Разбрахме съвсем случайно, че баща ти са го пуснали. Но тогава още не искахме да...все още вярвахме, че той...е виновен. Все още..

Старата жена извади кърпичка, изтри очи, въздъхна. Младата седеше като вкаменена до нея. Опъната, с бяло лице и огромни, уплашени, удивени очи.

                   

*************

Когато реших  да отглеждам орхидеи дори не подозирах, че някой преди мен го е правил. Че ги е галил, говорил им е, заспивал е с техния образ. Че самата аз съм се радвала и съм обичала тези странни цветя. Казах на мама Райна, а тя ахна, плесна с ръце и се разплака. Това ме стресна. Обясних й, че съм видяла в някакън филм, документален, много красиви цветя. Това бяха диви орхидеи. Омагьосващи...Излъгах я и тогава дори не я попитах защо харесвам орхидеи. Тя знаше нещо, но се уплаши и не ми каза.

Майка ми е орхидея, не, татко ми е орхидея! Майка ми е пеперуда... Бях малка, прибирах се от училище, внимателно пресякох улицата, ние живеехме отсреща и във витрината на цветарския магазин видях нещо, което ме прикова на място. Цвете, необикновено цвете, гледаше ме с лилавото си личице и тъмновиолетови очи и сякаш се усмихваше. Не бях виждала такова! Не, всъщност бях виждала и обичала, бях отглеждала и се бях радвала на такива цетове като детски личица, на перваза на прозореца на една кухничка...на перваза на терасата у нас, старата отоманка и кучето Пес...Неясни спомени като пъстри сънища..Бях дете и не можех да си обясня защо видът на едно цвете ме връща у дома, а това "у дома" е далечно, забравено, затрупано от спомени, отнесено от порои сълзи...

- Мамо Райне, мамо Райне, искам да ми купиш орхидея!

Райна спря насред двора вцепенена. Пребледня и се прекръсти. Израслата дъщеричка на мъртвата й дъщеря тичаше към нея с вик:

- Искам от цветето, дето ме гледа, мамо Райне. Орхидея му викат.

- Още тогава трябваше да ти кажа истината, чедо. Ама...нямах сили още...Още ми беше...много тежко.

И старата жена заплака.

*************

Малинката се събуди посред нощ. Рядко му се случваше. Гостът му беше отишъл долу, при Васко и Лили. Заеше кой е този човек, но не знаеше какво да прави с него. Надигна се с пъшкане от кревата, пружините проскърцаха. А в ъгъла, от китеника надигнаха глави и котарака с кучето. През зимата и щом захладееше, Мърко и Шарко спяха вътре, при Малинката. А когато и Галя се промъкнеше, тя се гушваше на кревата. Родопският китеник, купен преди години от едно пътешествие на стопанина им с Васко и Лили из Родопите, вече приличаше на кече счепкана, мръсна вълна. Ръфан, дърпан, овъргалян с кал и кучешки лиги, бедният китеник беше загубил бляскавата си, планинска красота, но това не пречеше на двамата приятели-куче и котарак- да го обичат.

- Какво да правя с този човек, милички, а?

Шарко размаха пухкавата си опашка и затупа с нея по дървения под. Мърко се надигна и мякна. Той винаги отговаряше на стопанина си. Наоколо цареше тишина, в която проплакваше птица или прошумяваше вятър.

А Малинката видя един училищен двор. Децата излизаха на талази от сградата за голямо междучасие. Тичаха лудо по стълбите и той, млад, силен, щастлив и усмихнат, внимателно ги спираше. Затова беше застанал на тази врата, винаги го правеше. Едно момче преди време падна и си счупи ръка при главоломното изхвърчане от час пред голямото междучасие. Сега Борето ти пазеше, жалеше ги и им се радваше.

Борето...Другият живот...

Другият живот го беше застигнал. Нямаше да му се остави. 

Когато го арестуваха, Борето беше седнал на масата  в кухничката, сам, в тишината. Никой нямаше около него. Всички си бяха тръгнали. Нямаше го и кучето. Той беше изтръпнал, не усещаше нищо.

Всяка сутрин в килията се събуждаше с надеждата, че сънува.

- Здрасти, - каза му една сутрин някакъв млад човек. Съкилийник. Циганин, с черна, къдрава сякаш навита на пружина коса и лъскави, играещи, черни очи.- аз съм Мамайчо. За какво си тук? Сигурно не си виновен, тия арестуват само добрите хора. Докато се усетиш, вече са те гепили, гадост. Мен ме окошариха за кражба, а теб?

Борето не го слушаше, не му се говореше, не вярваше в това, което се случва с него.

- Кажи си, ако си кажеш болката, ше ти олекне. В мах,лата имаме един кат, теб, закла свекър си, не, бе, тъста си!- Мамайчо се засмя. Жълтите му и криви зъби направиха усмивката вълча, грозна. - Беха се напили, требаше да колат прасето, пък те...Ма кат, си призна нашичкия, намалиха му присъдата, теб на колко те осъдиха?

Младият мъж не помръдна. Не докосна храната си. Беше жаден, непрекъснато беше жаден. Нощем се будеше в лепкавия мрак и не можеше да диша, задушаваше се. Мамайчо изчезна по някое време. Бяха го пратили да го разприказва, но Борето мълчеше.

Веднъж дойде майка му, доктор Попова.

- Господи, на какво приличаш?- уплаши се тя.- Ти изобщо миеш ли се, имате ли поне душове? Какво става с теб, сине? Какво се случи? Знаех си аз, че с тази жена няма да ...толкова сте млади, сигурно нещо се е случило, тя не приличаше на жена, дето ще си гледа детето или мъжа, а и това куче...

Доктор Попова се разплака. Тя не знаеше как да разговаря със съществото насреща си. Това не беше нейния син, толкова чист, подреден, спокоен и ласкав. Красив. Съществото, дошло от дълбините на затвора, беше сиво, брадясало, с мръсни коси като каска на глевата. С мръсни нокти, пораснали като на граблива птица. И побелели, твърди устни, които сякаш никога не бяха се отваряли. Непрекъснато надигаше шишето минерална вода, която му беше донесла и дори не погледна любимия си някога черешов сладкиш.

Една нощ се събуди от светлина. Неземна, тиха, нежна. В светлината стоеше Лия. Усмихваше се и беше болезнено, пронизващо близка, обичана!

- Какво стана с нас, миличък! - попита тя.

Той изпищя. Писъкът му отехтя из коридорите сякаш от сърцето му бликна алена кръв. Заудря главата си в стената и така го намериха, облян в кръв, припаднал, изпосталял, кожа и кости, опикан, смърдящ на пот, едва дишащ. Откриха му заболяване, астма, сърдечна недостатъчност, недохранване, освидетелства го психиатър, който написа,че е в дълбока, нервна криза. тогава още не смятаха депресията за фатално заболяване. Изпратиха го на лечение, после в психиатрично заведени към затвора. После...

Когато го освободиха, Борето вече беше друг човек.

Сега целият онзи някогашен, ужасяващ свят се завърна.

Малинката приседна на терасата. Развиделяваше се. Беше хладно и се чуваше как отвреме-навреме клонките на храстите и тревите се освобождават от тежките капки роса по тях. Той облече пуловера, сложи си суичъра, обу ботушите и   подхвана последното парче дърво, което беше донесъл от гората. 

- Човекът е странно същество, Мърко. Ти сега виждаш ли тук, в това коренище нещо? Не виждаш, нито Шарко ще види. А аз знам, че вътре е замръзнала една красива пеперуда, в полет. И ще я извадя, ще я освободя. Така и в моята душа ще настъпи мир. Трябва да смяташ себе си за по-лош от всички, сам да се осъдиш на ада. Тогава душата ти ще се смири и радостта сама ще дойде. Адът е най-дълбокия затвор, на който можеш да пратиш ума си завинаги.  Така душата ще се успокои, духът ти ще се смири и ще можеш да дишаш в този свят. Ще можеш да понесеш ужаса, ще се примириш само ако се смиряваш, душо моя, само ако обичаш, нали, милички!?

Котаракът скочи в скута му и се погали. Шарко помаха с опашка.

- Толкова е трудно, невъзможно трудно, дръж ума си в ада...И не се отчайвай, как да не се отчаеш, как?

По пътеката се зададе убиецът.

*************

Фейсбук страница на Дея               

ДЕЯ:  Имах много щастливо детство. Живеехме в провинцията, едно малко градче, където всички се познаваха. Аз имах много приятелки, мама Райна непрекъснато посрещаше гостенки. Имахме двуетажна къща с голям двор, куче, което остаря, но аз пак си го обичах. Тогава не знаех, че кучетата живеят много по-кратко от хората.  Бях пълна отличничка. Рецитирах и пеех, всички ме хвалеха и аз страшно обичах да показвам таланта си на актриса пред хората. Измислях приказки и ги разигравахме в нашия двор с приятелките ми. Хората се отнасяха към мен някак по-особено, държаха се сякаш съм специална и аз много се гордеех. Тогава мислех, че е заради красотата и талантите ми. Сега разбирам  защо е било.

Мама Райна и татко Пешо бяха по-стари от родителите на приятелките ми и малко се срамувах от тях. Не се питах  защо е така. Смятах го за естествено. И много се плашеха да не ми се случи нещо лошо. Мама Райна не ме изпускаше от поглед.

28 приятели са харесали написантото. Косе-Босе иска да станат приятели. Дея приема.

*************

- Божичко, колко пъти се будех нощем и тичах в твоята стая, за да те чуя дали дишаш. Когато се роди, майка ти Лия ми разправяше, че месеци спяла на пода до детското ти креватче, за да ти чува дишането. Ти спеше до нас, вратите винаги бяха отворени. А кучето не се отделяше от теб, гушваше се в кревата ти. О, извинявй, ти пишеш...

Райна винаги се отнасяше с уважение и страхопочитание към пишещите хора. И Шекспир е бил писател, гениален, никога не се знае дали до теб не живее гений. Дея я погледна над лаптопа си.

- Толкова го обичах...

- Беше куче на майка ти. После се роди ти и..Лия много обичаше Песи преди тебе, после не се отделяше от теб. Казвала ми е, че нощем се моли. По онова време това беше забранено, не пускаха комсомолците в църкви, не разрешаваха да имаш икони по стените, следяха те да не си общуваш със свещеници. Комунистите вярваха само в Ленин. Учеха руски, чакаха световната революция, когато всички ще говорят на руски и няма да има народи, религии, общества, семейства...

Дея се разсмя.

- А какво ще има?

- Комунизъм, какво друго.

Младата жена погледна към остаряващата, побеляла и натежала своя баба.

- Всички ли знаеха, че аз... че майка ми...че..дори Костето?

Костето беше неразделната приятелка от първи клас. Момичетата се харесаха още първия ден. Костето беше най-дребната от всички и такава си остана през годините. С гарвановочерни коси, дълги и лъскави. Косите на Дея бяха ръждиворуси, на слънцето грееха като есенен огън. Синеока, дългокрака и кльощава, тя се извисяваше една глава над приятелката си. Костето остана дребна и пълничка, но невероятно бъбрива, винаги имаше какво да сподели. Много обичаха да сядат в двора, по-точно сядаше Дея, а Костето дълго и упоително разресваше гъстите, тежки, медни къдрици. Правеше й прически, плитки и се наслаждаваше на творението си. Макар черни и лъскави нейните собствени коси бяха редички. А и нямаше такива дълги, извити мигли, гъсто надвесени над синьо-зелените зеници на приятелката й. Понякога тя й разказваше за хората-русалки и те си разиграваха цели истории за подводния свят, където живееха русалките. Мечтаеха си никога да не се разделят и накрая да намерят своите семейства там, в необгледните и недостигнати дълбини. Своите истински семейства...даааа.

Години наред Дея започваше деня  с крос до приятелката си, която живееше през две улици и един булевард. Минаваше покрай училището и после се връщаше с нея обратно за часовете. Гимназията се намираше по булеварда, на хълма, който разделяше градчето на две.

Понякога Костето идваше да вземе приятелката си, по цял ден скитаха из паркчето след училище, а вечер се разхождаха важно по алеята, където ги задяваха момчетата. На двете първи им купиха собствени лаптопи, момичетата влизаха в интернет и се кикотеха над забавните файлове, пишеха си във фейсбук, в туитър, създаваха непрекъснати вълнения на родителите си, които трепереха да не попаднат на порно или на педофили, или...уф, не дай си Боже!

- Костето...не съм й казвала, на никого нищо не съм казвала. Не знам как се споделя такава тайна, пък и Костето...

    

- Тя е знаела, предала ме е като всички, всички!

- Миличка, всички те обичахме! Искахме да си радостна и спокойна, не знаеш какво ми струваше да те гледам такава...отпусната, нехаеща за нищо, далечна, дори не знаех какво мислиш, какво чувстваш, какво искаш! По цял ден седеше в някой ъгъл и гледаше без да мръднеш, толкова се страхувахме! Когато дойдохме да живеем тук...когато един приятел на татко...на дядо ти ни уреди с тази къща, продадохме всичко в големия град, загърбихме всичко, чичовците ти от Америка долетяха, не знам дори как им разрешиха, може би, защото нищо не успяха да открият, с нищо не помогнаха, нищо..Милицията в онези времена не се интересуваше от хора като нас.

- Защо? Какви хора?

- Ние бяхме врагове, синовете ни бяха невъзвращенци, кой ти мислеше тогава, че комунизмът ще рухне! Гледахме да не ни забелязват, те по-скоро нас смятаха за убийци, отколкото да търсят истинския такъв. Чичовците ти помогнаха, успокояваха те, разсмиваха те, тук, в това градче никой не знае нищо за нас, освен това, което сме им казали...Някога, по мое време не се тръбеше толкова по вестници и списания...

- Къде са снимките на моите... на...майка и татко? Защо си ги скрила? Защо си обърнала живота ми? Защо? С какво право? Коя съм аз, а? Можеш ли да ми кажеш? Чий живот съм живяла до сега? Къде е трябвало да бъда, какво е трябвало да правя? Наистина не знам...не знам коя съм!

- Не аз обърках живота ти, чедо, не ми се карай. Аз исках да ти е добре. Когато те прибрахме с дядо ти, ти не говореше, не можеше да спиш. Будеше се с писъци и нищо не можеше да ми обясниш.Лекарите казаха да те пазим от стрес, не знаехме какво да правим. Сега има доктори за всичко, тогава...Цяла година треперехме да не ти се случи нещо лошо. Затова скрихме снимките. Ти намери една, погледна я и припадна. Когато проговори и ми каза " мамо Райне", коленете ми се подкосиха, толкова се...така се...- старата жена се разплаква.- Не аз обърках живота на всички ни, чедо. Убиецът на майка ти го направи. Бог да го съди.

Дея прегръща баба си. В този момент екранчето на смартфона й грейва и започва да подсвирква. Младата жена го докосва и той проговаря с гласа на съквартирантката й.

- Здрасти...

- Здрасти, Неда. Какво има?

- Подсещам те за утрешната репетиция. От десет часа е.

- Знам. Ще взема вечерния влак.

- Ще имате и снимки, щели да дойдат и от телевизията, не запомних коя. Освен това Мирчо се обади да ти напомни за пробните снимки за филма. Обадиха се и от някаква продукция, сериал с чуждо участие, канят те на кастиг. А, и имаш кастинг-покана за ролята на Антигона в някакъв театър. Аз не съм ти секретарка, ей, защо не си вдигаш тутурутката? На гласовата поща си им дала моя номер, счупиха се да звънят!

- Исках малко да остана на спокойствие с...баба.

- Дължиш ми дълго обяснение.

- Ще го имаш. Чао.

Дея целуна баба си. Старата къща имаше нужда от ремонт. Беше сякаш приклекнала в двора, който се беше смалил. Стопанинът й почина, мама Райна трудно се оправяше сама. Синовете й почти не се обаждаха. С Дея си пишеха и говореха по скайпа. Майка им остаряваше заедно с къщата. Всъщност компютърът на леля Райна беше настроен за скайпа, тя само толкова разбираше, не го ползваше за нищо друго. Така поне успяваше да види чуждестранните си, презокеански внуци, които едва я разбираха и почти не говореха български. Все обещаваха, че ще й дойдат на гости и все не успяваха.

Дея приседна на мраморното стълбище пред парадния вход, както го наричаха. Реши да отвори лаптопа и да потърси по интернет всичко, което пишеше за нейните родители. Не каза на баба си. Достатъчно се беше разстроила.

А старата жена мълчаливо остави до нея два албума със снимки.

- Вече се чудех как да ти ги покажа. Снимките на баща ти са малко, но на Лия...Ти страшно приличаш на нея.

*************

Страничка от фейсбука на Дея.

ДЕЯ: Мамка му! Как ще се оправям сега?! Как ще живея?! Кой измисли за мен този живот?! Не го искам! Искам си предишния!

Майка ми... красива е. Приличам на нея. Баща ми...толкова мил и безпомощен... Докато растяхме и се радвахме на живота си, двете с Костето не се интересувахме от родителите си. Те бяха стари, сиви, скучни. Ние бяхме важните, за нас светеше слънцето, за нас се въртеше земята, за нас съществуваше светът!

А сега? Майката убита, бащата лежал в затвор, живеел някъде като отшелник, дори не се интересува от прекрасната си дъщеря!

Обидно, гадно, нетърпимо! Какво да правя? Никъде, никой, никога не е писал нищо за двамата нещастници. Чели ли сте вестници от онова време, чели ли сте, питам!?

Работническо дело, Народна култура, Отечествен фронт, Литературен фронт...Отличници, петилетки, дружба със СССР, петилетки за три години, щастливи хора, неповторимо бъдеще, Литературен фронт...

Какъв фронт имат писателите? С кого воюват, убиват се помежду си ли?

Кратката справка в нета  за вестник "Работническо дело", например, дава следните няколко подробности – отначало той бил седмичник; след събитията от Деветнайсетомайския преврат през 1935 бил забранен и излизал нелегално до 1944. Вестникът прокарвал идеите на БРП, по-късно БКП, а след 9 септември станал тъй да се каже официалния вестник на държавата. През 1990 год. бил преименувал на в. "Дума". Това е.

За другите вестници няма и толкоз. В библиотеката нещата изглеждат по-добре. Но през 87-ма повече май пишат за бъдещето, не знам. А също и за "възродителния процес", за екскурзиите, за някакви атентати, но най-вече-петилетките и...Не ми се ровеше! Мооо яко, а?!

63 приятели са харесали написаното.

КОСЕ-БОСЕ: Хей, Дея, здрасти! Знаеш ли коя съм?

ИФЧО: Това сценарий за филм ли е, дето го пишеш? Иди в Народната библиотека и порови, все ще намериш нещо.

ДЕЯ: Косе- Босе, ти ли си, за която мисля?

КОСЕ-БОСЕ: Аз съм! Пристигнах от Франция! Да се видим!

ДЕЯ: чакам те! Ела в театъра! Ти знаеше ли за майка ми и баща ми, когато учехме и живеехме заедно?

КОСЕ-БОСЕ: Ще си говорим, ще се видим, нямам търпение!

ДЕЯ: Знаеше ли?!

БЕЛА: Вичко е Божий промисъл, момичета, вярвайте ми.

ИФЧО: Хей, къде ще се срещнете? Да дойда и аз?      

 

*************

За една нощ дойде пролетта. В планината тя идва хладна и тиха. Овощните дръвчета и храстите разцъфтяха в бели, розови и жълти туфи, сякаш пухкави облаци бяха се спуснали на земята. Поляните и склоновете от слънчевата си страна разтопиха снега и се покриха с жълтите, виолетови и тъмносини личица на минзухарите.

А там, където снегът все още се беше запазил, в сенките, надничаше зеленото перчемче на кукуряка. Птичите песни сутрин станаха оглушителни. Въздухът се изпълни с нежно ухание. Коренът в ръцете на Малинката постепенно се превръщаше в огромна пеперуда. Тялото й под огромните криле, беше нежното, изящно тяло на жена.

- Тази е особено хубава, ще я продаваш ли?- попита Васко. Той тъкмо влизаше в двора. - Нося ти продукти и прането. Лили утре има имен ден, Цветница е, кани те на празненство. Ще слезем с колата до манастира, ако искаш да минем да те вземем...

- Ще дойда.- внезапно се съгласи Малинката.- Ще затопля вода да се изкъпя..и ще дойда.

- Ела при нас да се изкъпеш, още нямаме много почиващи.

Когато Васко си отиде, хижарят влезе да си направи ново кафе. Подреди продуктите в шкафа и хладилника и пак излезе да дялка. По пътеката се зададе убиецът, запъхтян, потен, огромен като давещ се кит. Седна на стълбите към терасата и започна да попива потта по лицето и врата си с хартиени кърпи.

- Пролетта дойде.- каза.

Малинката не отговори.

- Треба да ти разкажа сичко. Треба да са освобода. Треба да ми простиш. Чаткаш ли?

Мълчание. Чува се песен на бъбривка, чукане на кълвач, май първото за тази пролет, повява тих ветрец. Ръката на Малинката бавно очертава тялото на пеперудата.

- Не знам к,во ми стана...

Не знаеше какво й стана...Беше изоставила дома си, живота си, беше влязла в някакъв чужд живот. Там беше пълно с приятели, компании, смях, секс, забавления, пиене...коя беше тя? Чий беше този живот? Нейният бе определен от утрото до вечерта, дори не подозираше, че ще живее такъв живот. Обичаше компаниите, веселбите, представленията, пътуванията, новите приятелства, новите гаджета, не беше се задържала и месец с едно такова, а сега...

До края на живота си щеше да учи чужди деца, да отглежда свои и да старее, да дебелее, да намрази мъжа си, живота си, дишането си! Коя беше тя? Свободната, волната, мечтателката, поетесата, усмихнатото слънце в пустията на живота, коя? Еснафка, трътлеста, скапана, вечно чистеща, перяща, готвеща, миеща бебешки дупета, ужас! И длъжна да обслужва винаги мъжа си, когато я пожелае, да му дава тялото си, да се отказва от собствените желания, защото има задължения, семейни и...ужас! Коя беше тя?

Автобусът подмина последната спирак. Тя беше пуста. И спря. Лия бавно тръгна по пътеката, кикотеше се, какво щеше да разкаже, как щеше да се оправдае, къде се намираше? Водката я удари в главата. Все още не й се прибираше...

- Ич не ми се одеше у дома, при оня дебелана, дет, все ми опява! А и мъглата..кат, че имах пердета на очите. Нищо не се скиваше, само малката...толкоз...лека, сладка, кат,...кат, пеперудка! Такива жени се на другите се падат, мамка му! Се на другите!

Към нея тръгна шофьорът на автобуса. Смътно си спомни, че май го е виждала някъде. Видя и дъщеричката си, спяща в своето креватче. И Борето, четящ под нощната лампа. И кучета Пес, разположило се откъм нейната страна на семейното легло.

И орхидеите на балкона. Остъкления им балкон. Като всички, уважаващи себе си наематели на блокове, бяха го остъклили.

- Бе.. , 'ного , убава. Кат' пеперудка...

Шофьорът беше млад, мургав, тънък, с черна, ситнокъдрава коса, бели зъби, блеснали в усмивка и жилави, лакоми, тежки ръце...Които я обгърнаха, стиснаха, задушиха, ужасиха, тя се разпищя, той се стресна, тя се усука, опита се да се изтръгне, копринената й рокля се разкъса с плющящ звук...И хората-русалки я грабнаха, отнесоха я дълбоко, дълбоко...

- Обичам ви, милички...- каза тя на детето, на мъжа си, на кучето, на орхидеите, на света, който на пускаше.

- Бе толкоз тънка, да се счупи секаш...Не требвше да вика...паникьосах се...Не знам..уплаших се, а тя спре да пищи, пищеше...После спре.

Настъпи тишина.

По пътеката идваше Васко.

Спря и загледа двамата мъже. Сухият, почернял, кокалест силует на Малинката, който не спираше да дялка и дялка, и дялка...

Едрият, дебел, разплул се, плешив мъж с тежки длани и сочни джуки, които сякаш примляскваха, примляскнаха, примляскваха...

- Идвам.- каза тихо Малинката на Васко.

Остави пеперудата, която бавно изтръгваше тялото и крилата си от корена в ръцете му, подсвирна на Шарко и двамата тръгнаха по пътеката към долната хижа.

Убиецът остана да се задъхва сам.

- Прости ма.- тихо прошепна той на въздухът около себе си.

- Простете ми.- прошепна въздухът около Лия, когато някой захвърли голото й, нежно тяло като мъртва пеперуда сред есената, кафява и пукаща шума.

- Беше толкоз сладка.- каза убиецът.

*************

Доктор Попова беше подредила живота си до минута почти. Иначе не би могла да оцелее сама, без професора, без неговите цигари, сутрешни речи, помпозно самочувствие и ежеминутни изисквания. Когато започна да пие, да забравя ангажиментите си и да повтаря непрекъснато едно и също, а то беше свързано с нелепата съдба на сина им, светът на докторицата се срина. Нищо не беше на място, тя се преуморяваше от работа, тичаше в болницата и после в частния си кабинет, не спираше, за да оцелят двамата и да не загубят блестящия си начин на живот.

Но университетът острани прочутия с подмазването на комунистическите власти професор. Никой не търсеше и не  издаваше прочутите му навремето монографии за известни, социалистически автори, създатели на соцреализма. След  като обвиниха и сина му в убийството на снаха им, професорът се затвори у дом. И в местните кръчми. После напусна за известно време дома си, приюти го една от вечно пияните му приятелки. Но професор Данов, дори и замаян от алкохола, не можа да свикне с мръсотията, безпорядъка и непрекъснатите компании на разни безделници. Върна се в къщи.

Живееха в престижен квартал, гордееха се с мезонета си. Но постепенно лайфстайла им се промени. Докторицата скри алкохолизирания си съпруг, пазеше го, прибираше го от кръчмите, търпеше подиглавките на сервитьорките и барманите, влачеше го по асансьора, къпеше го, после той окончателно се разболя и тя сякаш се успокои. поне знаше къде е. В къщи.

Професорът се скри зад алкохолните пари, не обърна внимание на диабета си и скоро сърцето го предаде. А доктор Попова се пенсионира, поработи на частно известно време, доживя освобождаването на сина си, но не го посрещна, а  се скри. И Борето не я потърси след като излезе от затвора.  По-точно от психиатричната клиника. Тя не посмя да му се обади. Когато все пак се реши да го потърси, той беше изчезнал. И годините се изнизаха за докторицата неусетно, в непрестанен ужас от живота и света.

Затова реши да се опази от ужаса на съществуването си като подреди времето, в което беше будна и все още дишаше до минутка. Сутрин ставаше и първо си правеше кафе. Изпиваше го на терасата, ако времето е хубаво. Поне жилището им беше още хубаво, обзаведено луксозно, макар че вече не успяваше да го поддържа както трябва. Паяците и хлебарките постепенно го завземаха. Цветя и домашни любимци стопанката нямаше.

След кафето тя правеше сутрешната си разходка. Все по-бавно обикаляше квартала. Улиците бяха добре поддържани, редовно ги миеха. Доктор Попова вървеше не бързо, оглеждайки витрините на магазините. И отбелязваше кой беше фалирал, затворен и заменен с нещо ново, понякога по-лъскаво, понякога дълго време подминаваше изпотрошените врати и щандове, където често се приютяваха клошари. Ужасът, който проплзяваше по петите й, я подгонваше далече от такива места.

До обяд госпожа Диана, както я наричаха комшийките гледаше телевизия. Имаше кабел, плащаше дори за HBO, това й беше лукса, защото се отказа от цигарите, а от алкохола я отказа пиенето на професора. Приготвяше си лек обяд, опитваше се да се храни здравословно, дори известно време ходеше редовно на църква, спазваше постите, бореше се със страха си от смъртта. Но увлечението й по православието си остана повърхностно, колкото да спазва някои големи празници, постепенно се откъсна от хората в църквата. Не успя да преодолее себе си, да се смири и примири със съдбата си, да обикне Бог безкорисно и благодарно, да спре да се взира в недостатъците на околните, да се моли и да прощава. Доктор Попова не умееше да прощава. Когато я залееше омразата към всичко и всички й прилошаваше, завиваше й се свят и се затваряше в дома си като в крепост.

Вечер тя също си правеше разходка из квартала до близката градинка, където задъхана присядаше да се отмори. И се прибираше. Не вечеряше, не ползваше компютъра на професора, не беше отваряла лаптопа му. Не искаше да контактува със света. Нищо добро не очакваше от него. А и светът не искаше да знае за нея. Чудесно! Това я устройваше, така да се каже.

Макар дребничко и добре поддържано, тялото й постепенно я предаваше. Ставаше все по-трудно, все по-бавно правеше обиколките си. Все по-рядко поздравяваше някоя позната, те намаляваха или тя ги забравяше. Сутрин се надигаше със страх, че не помни живота си. Преповтаряше най-важните събития от него и съзнателно, а после съвсем естествено забравяше най-страшното-убийството на снаха й и изчезването на сина й.

Доктор Попова така и не реши дали той е убиец или не. Не бяха говорили с професора, тази тема беше забранена, докато той още беше жив и здрав. После тя естествено пое грижата за болния си мъж, годините отлетяха и...

Доктор Попова беше една стара, самотна жена. Не можеше да си позволи болести, не биваше да се отпуска и да позволява тялото й да я предаде. Нямаше кой да се грижи за нея.  Като човек пореден, с ясни приоритети в живота, тя  откриваше, че старостта е хаос, в който по никакъв начин не успяваше да сложи ред. Дори когато професорът легна на легло, когато се налагаше да тича от болницата преди да отиде в частния кабинет в поликлиниката, да сменя памперсите му, да му дава лекарствата, редът рядко се нарушаваше. Понеже той не се отказваше от ракийката, тя му купуваше само качествена такава, наливаше в малко шишенце от минерална вода, доста разредена и му слагаше биберон, за да следи колко е изпил.  Алкохолът му беше забранен, така че му се отпускаше не повече от сто грама на ден.  Така и тя спокойно си вършеше работата, и той не крещеше заплашително.

Сега, въпреки въведения от самата нея дневен режим, често лепкав ужас я будеше нощем, държеше я будна и така през деня тя объркваше разходките, защото ставаше от леглото уморена, отпусната и объркана. Имаше една комшийка, с която си контактуваше. Говореха си по джиесемите, ходеха понякога заедно на пазар.  Но с нея Диана не можеше да сподели мислите си.

*************

Фейсбук-страница на Дея.

ДЕЯ: Приятели, какво бихте направили, ако разберете, че сте отгледани от баба и дядо, които сте мислели за мама и татко?

ИФЧО: Готини ли бяха?

ДЕЯ: Страхотни!

КОКО: К,во ти дреме тогава? Мойте беха такива тапири, че едва ги изтръпех, докато си хвана живота.

ДЕЯ: Добре, де, ама моята майка е била убита, баща ми осъден за убийството, после пуснат, защото открили, че друг я е убил, аз нищо не знаех. Сега имам баща отшелник, майка-покойница и една баба, с която се запознах вчера. Майка на баща ми.

ИФЧО: Лелеее! Т'ва си е бестселър! Напиши книга!

КОКО: Стига, бе!  Майтапиш  се!

НЕДА: Сега се включих. Що не ми се обади да си поговорим?

АНГЕЛ: Трябва да отидеш на психотерапевт.

ДЕЯ: Защо? Какво ще ми помогне?

БЕЛА: Мога да ти препоръчам един, ходя понякога, но не знам дали ще ти помогне. Това е Божа работа, остави се на Неговата воля.

ДЕЯ: Чия воля? Кой е този, дето е определил да нямам майка? А да обичам орхидеи, да ги търся от дете, тя е имала цяла градинка на балкона.   

КОКО: Мно'о,о якооо!

БЕЛА: Дивотиите в живота ни не са дело на Бога, а на дявола. Иди на църква, помоли се за душата на майка ти и на нейния убиец. Не е добре да трупаш гняв.

ДЕЯ: Точно убиецът ми светна цялата история! Писа ми писмо...

НЕДА: Затова ли изчезна вчера? Къде си сега?

ДЕЯ : Запознах се с другата си баба, страхотна жена. Дядото е умрял, като татко Пешо. Пропил се, ама бил професор, много известен при комунистите, били са богати, жилището им е като от реклама. Пълно с книги и снимки. Разбрах, че татко ми бил послушно дете, успял учител по математика в имназия, като убили майка ми, мръднал, скрил се от света, не искал да общува с никого, изоставил ме. Затова мама Райна ме взела, аз също съм била ошашавена, не съм говорела дълго време, абе,...шантава работа!

СТОЯН: Направо не е истина! Четох и това, дето си писала за детството си. Много е хубаво, напиши книга наистина.

ИФЧО:  Става за филм!

КОКО: Ако го напишеш като роман, няма да ти повярват!

НЕДА: Мирчо те търси под дърво и камък! Одобрили са те за ролята, ще снимаш. Прибирай се!

ДЕЯ: Не знам...не мога да повярвам...Бясна съм! Трябва да открия баща си! Имах хубав живот. Отгледаха ме като специална, единствена, принцеса. Обичах живота си. Обичах родителите, които са били родители на моите родители. Чии живот живея? Коя съм днес? 

СТОЯН: Май наистина трябва да потърсиш помощ от психиатър. Или да потърсиш баща си, не знам какво да те посъветвам.

НЕЛА: Бог има мисия за теб, разбери я.

ШУШИ: Ей, к,ва е тая сапунка? Ди, да не снимаш нещо? Казвай, да гледаме.

ДЕЯ: Тази нощ спах при баба си по бащина линия. В леглото на татко, беше странно. Не го познавам, а той ме е създал. Сънувах хората-русалки. един от тях, голям и красив мъж стоеше насреща ми и гледаше право в мен. Зениците му бяха огромни и празни. Ръцете му ме викаха, красиви и гъвкави като цялото му тяло. зад гърба му цъфтяха орхидеите, прекрасни и разноцветни като огромни, живи пеперуди. Всичко това искреше от чистата, небесносиня, люлееща се вода на дълбините...

ШУШИ: Е, знаех си, че пишеш.

ИФЧО: За малко да се хванем. Намери баща си.

НЕЛА: Помисли си, мила, какъв е Божият план за тебе.

КОКО: Чакаме продължението.

*************

Зимата тази година беше топла и кратка. След горещото лято, което изпращаше хората в планината, бягащи от жегите, дойде и тихата есен. Тогава се появи убиецът. Качваше през уикендите, преспиваше при Васко и Лили, разказваше за болестите си. Имаше тежък диабет. Качваше се при Малинката, после изчезна за известно време.

Но зимата си отиде, снегът, колкото го имаше, се стопи, убиецът отново се появи. Пухтеше тежко по пътеката. Сядаше на терасата и говореше.

Новородената пролет радваше хижаря. Пътеките го чакаха, обичаше да разчиства калта и счупените клони из  гората. Но с появяването на мъжа от града, нещо отдавна затрупано в душата му постепенно се размърда. То беше такова, че Малинката се уплаши от него. Беше дълбоко затрупано чувство, съзнателно заравено, опасно, разтърсващо, от което му се искаше да крещи.

Той вървеше по пътеката със своя бръз, равен ход и скоро изпревари групата на Васко и Лили. По пътя към манастира сега имаше опашка от хора. Колите и автобусите оставаха долу в подножието на планината. Хората се поздравяаха сс "добро утро" или "добра стига", усмихваха се, бяха спокойни и умиротворени, каквито обикновено са планинарите. Дори кучетата, които ги придружаваха сякаш се усмихваха и радостно махаха опашки. Шарко вървеше след Малинката, радостен от голямата разходка и от многото кучешки приятели наоколо.

В големия манастирски двор хората се подреждаха на опашка. Всеки искаше да се поклони и да целуне иконата на Божията майка, открито съвсем наскоро в една от стените на манастира по пророчески сън на някаква жена. Малинката се отклони от потока, загледа играещите на полянката деца и се отправи в сянката на голямата църква. На един камък в градинката на малкото, манастирско гробище го чакаше Старецът.  Той бе гологлав и с цървули на босите нозе. Облечен в излиняла, монашеска роба. Белите му коси и брада се развяваха от излезлия вятър. Тук гълчавата от хорската  тълпа не достигаше, но се чуваше хорът на монасите, които пеят на клира.

- Добре дошъл.- каза Старецът.

- Добре заварил.- отговори Малинката.- Чакаше ли ме?

- Отдавна, чедо.

- Знаеше ли, че ще дойда?

- Всяка една загубена душа намира пътя накрая. Светът се държи на молитвата, а когато молитвата отслабне, светът ще изчезне.

- Аз дори не знам как да се моля.

- Много е просто, чедо. Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешния. Можеш и наум, Господ чува.

- Господи....- каза Малинката и се разплака. Думите заседнаха на устата му, но сълзите сами дойдоха, обляха лицето му, дори не се засрами от тях.- Изоставих живота си, старче. Изоставих детето си, изоставих себе си...

- Душата дълго живее на земята и обича земната красота, обича небето и слънцето, обича прекрасните градини и планини, и морето, и реките, и горите, и поляните, обича музиката, всичко това на земята му услажда душата. Но когато познае Господа, тогава тя не иска повече да вижда земното.

- Душата ми е празна и зла, старче. Макар че...дори злина няма вече в нея, няма...нищо.

- Няма и гняв, човече, а това не е малко. Заради живота ти, душата ти се наказа със зло, обида, гняв, омраза. Човешкият живот е дело на самия човек, не Бог ни праща злото и изпитанията, а ние си ги навличаме. Но който няма обич към враговете, не може да познае Господа.

- Обич? Врагът ми изми от мен и обичта, и омразата, обрече ме на забвение, дори не знаех колко гняв и обида още има в мен! Не мога да спя, не мога да мисля, не мога да се радвам на Божия свят, откакто той се появи!

Замълчаха. Заслушаха се в гласовете на монасите.

- Да те попитам...- каза тихо Старецът.- Ако Бог ти отреди място в рая и оттам да виждаш в огъня онзи, който ти е сторил зло и комуто си пожелал да се мъчи, тогава няма ли да ти е жал за него, който и да е той?

- Тя се радваше на света повече от мен. Тя обичаше красотата, създаваше я, самата тя беше красота и светлина, защо ми бе отнета?

- Обърни се назад и огледай живота си. Човек сам го създава и сам го унищожава. Ако искаш да не се гневиш, не пожелавай нищо, не осъждай никого и не изпитвай омраза към никого. И няма да се гневиш.

- Странно, плача, а дори не се срамувам. Никога не съм плакал. Отдавна не съм разговарял с никого така. Не съм се обръщал назад и не съм си спомнял за нея, за Лия, за светлината в моя живот. И то без болка, без онази разкъсваща болка, от която губех съзнание и после...после всичко забравях. Живея заради забравата. Не бих исках да живея иначе.

- Имаш още нещо да довършиш, пък после ела при нас, чедо. Душата ненаситно трябва да обича Бога така, че умът да не е обзет от нищо друго, тогава Бог ни праща благодатта. Дръж ума си в ада и не се отчайвай.

- И умът, и животът ми са ад, старче. А отчаянието ме доведе тук, то ми намери жилище, далече от хората.

- Намери сега молитвата, чедо. Ето, аз държа ума си в ада, и горя в мрачния огън, и тъгувам за Господа, и умът ми се очисти, и душата се успокои. Върви сега се поклони на Божията майка, нека умие лицето и душата ти от гнева. Тя е познала скръб, каквато хората не могат да си представят. Защото е била земна, но е приела небесното в себе си. Върви, тя те чака.

- Имах мъничкия си дом с мъничкото си, човешко щастие. Беше ми отнето, беше ми дадена забрава, благодатна забрава, сега съм призован да се върна ли? Празен съм, не нося душа, нямам памет, защо съм тук?

- Сам ще разбереш, чедо. Върви.

Малинката бавно се надигна от камъка, върху който седеше. Тръгна по пътеката към опашката от хора, чакащи да се поклонят на Божията майка. Когато се нареди и погледна назад, върху двата камъка пред гроба, където седяха и разговаряха със Стареца вече нямаше никого. Повя ветрец и донесе ухание на цъфтящи клони, нарциси и зюмбюли.

*************

Доктор Попова реши да покани внучката си да живее при нея. Нямаше защо да плаща скъпи квартири, а тя самата да се буди нощем и да се вслушва в тишината, ужасена от странни шумове. От шепот и крадливи стъпки.

Всяка сутрин тя отвоюваше живота си стъпка по стъпка. След като през нощта се беше борила с астмата за въздух, беше успокоявала тялото си да не изпада в паника от задушаването, беше впръсквала от лекарството с помпичката в гърлото си, беше кашляла, прокашляла, секнала се, преглъщала бавно тежките храчки, които задръстваха дробовете й, сутринта повтаряше този ритуал отново. Заедно с пиенето на лекарства, с раздвижването на единия крак, на другия крак, на едната ръка, на другата, на главата, раздвижване на гърба, поспепенно, да не се схване някой мускул...

Когато малката се пренесе при нея с всичко това трябва да бъде приключено. Или поне трябва да го извършва незабелязано, докато момичето спи сутрин. Младите спят сутрин, стават късно, денят им минава навън, прибират се късно, ходят на партита, не се прибират понякога и тогава сигурно Диана няма да може да заспи. Те са шумни, смартфоните им звънят, те не спират да говорят, да се смеят, да живеят живота си, който за тях е специален. Да пишат в лаптопите, да задават въпроси, а доктор Попова имаше все по-малко отговори.

Но сега със сигурност знаеше, че трябва да приюти единствената си внучка. Дори не беше мечтала за такъв подарък в края на живота си. Дея имаше косите и очите на майка си, но беше висока и източена като баща си. И точно като него присвиваше устни, когато говореше и поглеждаше под дългите и извити като на татко й мигли. Беше млада, жива, дейна, пълна с думи, смях и живот.

Благодаря ти, Боже!

*************

Страница на Дея във фейсбука.

ДЕЯ : Отивам да живея при баба, майката на баща ми. Тя ме покани най-внезапно. Има хубав дом. Неда ми се сърди, търсим й съквартирантка. Тя е мното добра, чиста е и хубава, умее да пържи яйца, мрази да пере, мрази да мие чинии, но хубаво пее.

ЛУД СУРСУВУЛ: Не може ли съквартирант?

ДЕЯ: Не, не, не! Особено луд! Тази нощ, преди да си събера багажа, сънувах хората-русалки. Мъжът стоеше прав, вертикално във водата и ме гледаше с бездънните си очни ябълки. А жената отвори във водите странен прозорец.Очерта се малка стая, на прозорците цъфтяха орхидеи, разнородни и разноцветни, сияеха като слънце с лъчи от дъга. На малката печка имаше кафеник и се вареше кафе. На малката маса имаше палачинки и сладко от бели череши. Майка ми, красавица, дребна и нежна се смееше като ми мажеше палачинка. Баща ми, буйнокос и красив, палеше цигара. А наоколо обикаляше черно-бяло куче, казваше се Песи, знаех името му, знаех и кои са тези двама, майка ми е орхидея, татко ми е пеперуда, хубава съм като нея, като него аз съм луда...

ЛУД СУРСУВУЛ: Намери го, намери баща си.

ДЕЯ: Така казват и бабите ми.

ЛУД СУРСУВУЛ: Иначе ще полудееш като мен. Знаеш ли колко съм луд?

ДЕЯ: Не искам да знам!

Тя затвори лаптопа си и го сложи най-отгоре на кашона с дрехите. Неда беше отишла да купи шампанско. Миро правеше в кухнята кафе. Беше особено щастлив, че Дея ще снима в сериала, където той беше оператор. Бяха й се обадили от театъра, че е спечелила кастинга за Антигона и я назначават. Това беше нейна мечта, сега щеше да върне заемите, да живее спокойно, защото нямаше да плаща наем, нямаше да се налага да работи, за да се издържа. Тя  пак отвори лаптопа.

ДЕЯ: Коя съм аз? Ще играя Антигона! Ще бъда актриса в столичен театър. Ще снимам в сериал.  Може някога да снимам и в Холивуд! Край с сервирането и отсервирането в артистични кафенета. На моите години майка ми вече е била мъртва. Коя е тя? Защо е била убита? Кой е нейният убиец? Защо на мен се е случило? Защо на мен? Защо на нея?

ЛУД СУРСУВУЛ: Казах ли ти? Ще полудееш!

  

*************

"Момиче, убих майка ти. Не съм го мислел и не съм го искал. Немаше никой в автобуса, тя беше с копринена рокля. Всичко й се виждаше. Беше малка и нежна, и усмихната. Исках само да я целуна. Посегнах, а тя изпищя. Стресна ме, уплаших се, затиснах й устата и я понесох по пътеката. Имаше много листа,  изпопадали, есен сигур е било. Беше малка, риташе, мен нещо ми стана. Смеех се, разкъсах й роклята, така лесно се късаше, като криле на пеперуда. После нищо не помна. Видех жената в тревата, гола, бела, много красива. Като мъртва пеперуда. И избегах. Не исках да стане така, не спех нощем, все мислех как требаше да стане. Четях весници, разбрах за баща ти. Мълчех и не казах на никой. Ама не мога вече. Ходих тогава да си призная, изсмеха ми се. После, след години, пак си признах, тогава ми поверваха, ама аз се уплаших и избегах. Оставих децата и жената, те и без това вече не ме сакаха. Отидох в провинцията, у едно село при роднина. После се разболех. Не съм верващ, не мисла, че ще се прерода. Заживех с една жена и тя ми каза да те намера и да ти призная на теб. Да намера и баща ти, да сакам прошка. Не мога да сакам прошка, такова нещо не се прощава. Не знам как живех после. Не знам и как убих майка ти. Извинявай, че ти пиша. Намерих баща ти. Мога да те заведа. Това поне мога да направа. Прощавай.

                           

*************

- Старостта е като срамна болест, миличка. Човек я крие, колкото може. Майка ти, Лия, все казваше, че няма да остарее...Не остаря.

    Когато завърши гимназия, братята на Лия бяха вече забягнали в чужбина, не се обаждаха, не пишеха, леля Райна и татко Пешко даваха обяснения, привикваха ги, разпитваха ги, разбра се, че нищо не знаят. Момчетата тайно се бяха наговорили, циркът имаше успех в Европа, те не се прибраха. Нищо сякаш не се промени в живота на момичето, но тя усети как приятелите й намаляха. Наложи се да завърши гимназия в провинцията, където имаха къща. Никой явно не я отбягваше, но за абитуринският бал, макар и най-красивото и най-умно момиче, тя нямаше кавалер.  Беше суетна и обичаше ласкателствата, тази всеобща студенина я попари, повехна като цвете на орхидея, разстрои се, плака цяла седмица. После вирна главица и започна да се бори.

Когато дъщеричката й Дея остана сама в края на деня и сладко ухаещата й майка не се появи да я вземе от детската градина, някакъв мрак се спусна над детето. Мракът я задуши, тя трепереше. Другарката крещеше, караше се, блъскаше врати и накара момиченцето да излезе на двора и там да чака. Непрекъснато въртеше телефона. Дея видя как баща й отваря външната врата и влиза, тръгвайки към нея. Беше блед, погледът му беше уплашен, кучето Песи влезе с него. Никога не бяха го водили тук, то хукна към момиченцето с вирната опашка. На върха й се белееше петно като ветрило. Дея се приготви да хукне към татко си с обичайния си вик:

- Татиии!

Нещо я спря.

Нещо я спираше да разглежда албумите. Нещо в снимките на майка й, щастлива, очарована от живота си, усмихната, я плашеше и днес.

- Човек не трябва да надживява децата си. - каза баба Райна.- Питай и баба си Диана, тя не че надживя сина си, ама...

- Ще се оправиш ли сама? Ще идвам при теб, както до сега. Като спра да плащам наем, много неща ми се облекчават. Пък и сега започвам репетиции в театър, ще играя главна роля, ще ми плащат заплата. Ще снимам и в сериал, и там ще ми плащат. Ще ти помагам и на теб.

- Майка ти щеше да се гордее с теб. Тя нямаше късмет, все правеше театър в двора, все мечтаеше да бъде актриса.

- Мамо...бабо, няма да те оставя.

- Майка ти беше принудена да кандидаства ветеринарен, нямаше как другаде, макар да беше пълна отличничка.

- Защо?

- Такива бяха законите. Чичовците ти бяха невъзвращенци.

- Нищо не разбирам.

- Няма нужда... Тя обичаше тази снимка, държеше я на нощната лампа, до леглото.

Дея погледна малката снимка, сложена в лека рамка. Тих ужас пропълзя по тялото й, втресе я. Беше снимана на море, майката и малката дъщеричка излизаха, хванати за ръка от високите вълни, развели коси, мокри, засмени, малката още носеше бебешката си пухкавост, но поразително си приличаха. Младата жена сякаш усети погледа на майчините си очи от сиво-бялата снимка. Усмивката й изплува от водите на хората-русалки, обви я и я прикова с усещането за тежка вина.

*************

Фейсбук страница на Дея

ДЕЯ:    Ура, ура, ура! Ще играя Антигона! Мен избраха, аз съм тя! Ще бъда мърлява, разрошена, кльощава, зла! Със скъсани дънки, размъкната тишърка, боса, дива, неподчиняваща се! Бори се за погребението на брат си не защото много го обича! Тя не обича! Тя мрази всички! А за да им направи напук, напук, напук! Напук на всички! Завинаги! Разрошена, разярена...каквато трябва да съм аз, защото ме излъгаха, лъгали са ме цял живот, не съм живяа своя живот, не знам чий живот са ми натрапили, мразя ги!

БЕЛА: Бог винаги има промисъл за всеки от нас.

КОС-БОСЕ: Здравей, Ди, защо се гневиш? Утре вечер мисля да мина през клубчето на театъра. Чакай ме.

ЛУД СУРСУВУЛ: Чаках да те хванат лудите, мого е яко, нали? Къде е този театър, искам да дойда и аз!

ДЕЯ: Хей, Кос с дълъг нос, вече прибра ли се?

КОСИ:  В момента пътувам за България на гости на мама. Живея във Франция, адски се радвам, че се намерихме! Адски се радвам, че си станала актриса, женена ли си, имаш ли деца? На кого се гневиш?

ДЕЯ: Ах ти, Косе-Босе, толкова е хубаво, че се намерихме! Франция беше наша мечта, браво на теб, разкажи ми как стана, какво правиш, с какво се занимаваш и защо не си ми казала, че майка ми е убита, че мама Райна ми е баба, че аз не съм аз, а някакво друго...нещо.

КОКО: Нещо те изпуснах напоследък, Ди, а при теб стават страхотни неща! Разбрах, че ще снимаш лятото при Миро! Четох негово интервю...

КОСЕ-БОСЕ: Ей, ей, Дея-орхидея, въобще никой никога не те е лъгал, мила! Всички ти говорехме колко млада и красива майка си имала, колко добър баща, колко добра е мама Рени, какво си запомнила? Не помниш ли песничката ни: майка ми е орхидея, татка ми е пеперуда? Или беше обратното? Толкова се радвам за теб, другата седмица ще ти се обадя и ще дойда да гледам нещо, в което играеш...

Когато влязоха вече в гимназията Косето и Дея не се разделяха и ден дори. Константина или Тина, или Косе-Босе, както я наричаше Дея наистина имаше нещо птиче в себе си. Нещо подскачащо, хитровато, любопитно. Може би защото обичаше да поглежда някак ту отдясно, ту отляво като въртеше главица и се взираше в събеседника си ту с ляво, ту с дясно око. Като любопитно птиче. Очите й бяха големи, кръгли, черни с дълги мигли. Черна беше и косата й, но самата тя беше дребничка, закръгленка, с бяла кожа и широка усмивка. Тънкокраката, кестеняво-руса и зеленоока Дея се извисяваше над нея поне с едно рамо.

Двете момичета се харесаха още в началното училище. Малко се срамуваха от родителите си и особено от майките, които бяха доста по-възрастни от майките на техните съученици. В началото това беше важно, после стана безинтересно, момичетата растяха и техния живот стана център на съществуването. Бяха важни само те двете.

Бяха си самодостатъчни. Не приличаха на другите. Обичаха киното и най-вече трилърите, от интернет си вадеха снимки и биографии на любими актьори. Но по отношение на музиката правеха изключение от всички. По-скоро Дея беше изключиението, а Косето просто й подражаваше. Дея обожаваше сериозната музика, Бетовен, Моцарт, Шопен. Също така се увлече по операта, теглеше и слушаше по интернет опери, стари и нови. Намери един стар грамофон, лъсна го, поправи го, а заедно с нега намери и огромно количество плочи. Бяха останали от майка й, Лия. Мама Райна се опита да й обясни, но момичето не искаше да слуша.  Двете с Косето-Босето откриха в градчето една стара прима. Някога беше обиколила европейските сцени, после нещо се беше случило, беше изгубила гласа си и се беше прибрала в родното си място като пенсионерка и учителка по пеене. Госпожа Регина насърчаваше двете момичета и особено Дея да развиват гласовете си, два пъти в седмицата те ходеха при нея на уроци. Старата дама осмсили увлечението на двете приятелки по музика и докато останалата част на младежта в градчето основно слушаше чалга или хард рок, Дея откри магията на операта, неземното звучене на Мария Калас, нейната изумителна съдба. Тогава някъде се появиха хората-русалки, които си общуваха с неуловимо за човешкото ухо пеене.

Къщата на госпожа Регина беше необикновено място. Малката, градска постройка беше ремонтирана до неузнаваемост и сега се отделяше от общия фон с прекрасната си фасада. С разноцветните стъкла по огромните прозорци, от които се излизаше на тераса, покрита с цветя, цъфтящи храсти и дори палма. Вътре всяка стая предлагаие на стопанката си удобства с диванчета, отоманки, красиви фотьойли. Но най-зашеметяваща беше банята. Огромно помещение на втория етаж, с открити, панорамни прозорци, зеленина като в двор и грамадна вана-джакузи по средата. Навсякъде имаше огледала, които застаряващата оперна прима постепенно покриваше с воали. Не искаше да гледа застаряващото си, спаружващо се и изкривено тяло, по което закръгленостите се бяха превърнали в тлъстини. Обличаше се в широки пеньоари и пелерини от коприна и кадифе. Двете приятелки я обожаваха.

ДЕЯ: Помниш ли мадам Регина? Все още не съм виждала по-хубава къща от нейната.

КОСЕТО: Тя също ти говореше за майка ти, помниш ли. И аз съм ти говорила. Знаше, че я няма, че баща ти е е изоствал, защото много е обичал майка ти, дори полудял, говорили сме.

ДЕЯ: Странно. Не помня.

НЕЛА: Криела си спомените си, защото са те разстройвали.

ДЕЯ: Косенце, ще те чакам. Имаме толкова да си говорим!

КОСЕТО: Имаме. Хайде, доскоро!

Нещо около Дея се разшава. Тя бързо се огледа. Но домът на баба й Диана беше тих. Старата жена спаше. Тя ставаше рано и Дея обичаше да я чува преди да е отворила очи.  Обичаше и миризмата на прясно сварено кафе.

Като се замисли, наистина си спомни, че бяха говорили с Косето, с госпожа Регина и дори с мама Райна за майка й, за Лия. Но нещо вътре в нея й забраняваше да си спомня. Иначе щеше да види едно малко момиченце, което плаче и чака мама да я прибере от детската градина. Когато дотича таткото, тя се уплаши, сърцето й се сви и прегърна кучето Пес, изпълена с непоносима тъга. Тъгата стягаше постепенно сърчицето й, зашеметяваше я, ослепяваше я и детето онемя.

*************

- Дори не помна как се случи...Нищо не помна от...След като я видех да върви по пътеката на автобуса, сама, дребничка, усмихната, не, не усмихната, тя се кикотеше, мъничка, цялата в коприна, ухаеше на...не бех помирисвал подобно.... ухаеше на нещо непознато. Обожавах всяка частица от нея, не ми се беше случвало...Имам големо семейство, винаги съм имал,  бехме шест братя и сестри, живеехме в едно мазе, смардеше на...Не мисли, че не разбирам от убаво, от чисто, от...Казаха ми да те търса, да та намера и да ти разкажа..Не помна, нищо не помна! Вървеше по патеката и целата беше смех! Посегнах да я фана за раката, рацете й беха голи, бели, слънце секаш...посегнах да й помогна да слезе, тя се развика, запище, не  знам защо, не знам какво е видела, пищеше, уплаши ма, яс я дръпнах, т,ва помна и после...не помна к,во е станало после, не помна! Що се на такива като мен се случват гадните работи? Щот, съм циганин? Майка ми е циганка, баща ми е българин. Взели са се по любов, тя е била убавица. Живееха в мазе, като наш,те. Бехме бедни, не учехме, на кого му пука? Не ми върви ученето, а ти си учен човек, па виж как живееш. Бил си даскал, по математика, много ум треба за т,ва. Що го остави? Жена ти е била и тя даскалка, много книги четяла, приказки на децата. виде ли? Проучвал съм ви. Мойта жена беше тъпа, патка, голема, бела птица, и да брои не знаеше. Зех я убавица, ма бързо погрозне, надебеле, седеше пред блока и люпеше семки. Сал т,ва знаеше, немахме деца, тя не моеше да има, тя...Не исках, мой човек, не исках...Цел живот те търсим, цел живот...Писах на щерка ти...

Борис се надигна от люлеещия стол. Беше седнал на терасата на хижата. Дялкаше пеперудата от корена на дървото. Убиецът вече го чакаше и не спираше да говори. И тогава се появи Борис. Беше Малинката и се появи Борис.

Пелената на годините се разкъса, той тичаше към детската градина да прибере детето си. Седеше до кухненската маса, сам, празен, чакаше...Някакъв съд го осъди, някакви милиционери го водеха, килия, веселият Мамайчо в килията...

Легналият в краката му Шарко се надигна, тихо изръмжа, опашката му се изправи и настръхна. Борис не го погледна. Беше вперил поглед в убиеца насреща. Дебелият, зачервен, запотен и задъхан мъж не спираше да говори.

- Тя ме ареса, да знаеш. Усмихваше се и пееше, тананикаше, кикотеше се, беше лека и...Защо на мен, а? Защо на такива кат, мен? Избегах, не помна, не разбрах как стана, бегах, бегах цел живот, жената ме заряза, немам близки, немам приятели, цел живот те търсим, не знам защо, се мислех, че като те вида...ще се оправа, ще забрава, ще...

Борис се надигна. Остави пеперудата, остави и ножа на стола. Надигна се и Шарко и се разлая. Лаеше и се зъбеше. Не беше правил до сега така.

- Върви си...-тихо каза Борис.

- Извинявай, брато..

- Не съм ти брат.

Борето тичаше по стълбите, прескачаше през две стъпъла и звънеше. Обичаше да звъни като се прибира, за да му отвори Лия и да види светлината на очите й, усмивката на устата й, а зад нея грееха личицата на орхидеите. И две малки ръчички се увиваха около коленете му заедно с детския вик:

- Татиииии!

- Махай се, махни се, отивай си, изчезвай, ще те убия!- изкрещя Борис и хукна надолу по пътеката. Нозете сами го водеха към манастира. Знаеше, че на онзи камък седи стареца и го чака.      

- Да се живее по християнски  не може в този живот. Може само да се умре по християнски.Докато човек живее на този свят, в тази плът, той винаги е покрит сякаш с покривало и това покривало не му дава да пребивава в Бога. В смъртта всички сме, тя чака всеки от нас, но за всеки е различна.

- Трябва да дойда при теб, старче.

- Да се молиш за хората е като да проливаш кръвта си. Винаги трябва да молим Бога да ни вразуми какво трябва да правим и  Господ няма да ни остави в заблуда.

- Какво да правя, старче?

Борис беше тичал по пътеката, беше тичал през гората, беше потен и задъхан, едва дишаше, миналото му се отваряше като книга и го застигаше, не беше в състояние да понесе истината за живота си.

- Не бягай, душо. Остани и приеми дела от живота си. Бог се е смилил над разбойника, взел го е със Себе си. Който обича, той разбира страданието.

- Не знам има ли любов вече в мен. Защо Бог ми прати този човек? Аз отдавна се бях примирил и помирил с всичко и всички.

- Лъжеш се, човече. Я, помисли! Къде е детето ти? Къде е майка ти? Къде беше ти през всички тези години?

- Аз...мислих. Не живеех, не помнех, да, бях  забравил, бях излекуван, олекнал, празен, сам..

- А той те е търсил. Убиецът. И Бог те е търсил.

- Не съм се молил. Не са ни учили. Болката беше толкова огромна, така... непоносима, че я зарових, забравих, захвърлих. Не умея да се моля.

- Всеки умее. Всички умеем,  раждаме се с това умение, ако всички възнесем молитвите си към небето и молитвите на цялата земя се понесат като прекрасен облак, огрян от слънчевите лъчи, тогава и самите небеса ще се възрадват, ще запеят. Бог също е можел да се спаси от страданията, да измоли милост и да го отмине горчивата чаша, но той е приел страданията, понесъл ги е заради нас, за да на спаси от нашите демони, от греховете...

- Как да простя на този, който ми отне живота?

- Не знам. Ти трябва да разбереш.

*************

Клуб-ресторантът на театъра беше препълнен. В средата на залата актьор празнуваше рождения си ден, вдигаха  се наздравици, танцуваха, прегръщаха се и се целуваха като си пожелаваха всеобщо дълголетие.

В дъното на малката заличка една шумна групичка си честитеше генералната репетиция и си пожелаваше успешна премиера. Те видяха Дея и започнаха неистово да й махат.  Но на нея не й се празнуваше. Чакаше приятелката си от детинство. С Дея влезе и Миро, операторът на сериала. Той се насочи към другия ъгъл на кръчмата, защото това си беше кръчма, независимо от гръмкото название "артистичен клуб-ресторант."

Миро беше красив мъж на средна възраст, леко оплешивяващ, леко напълняващ, но все още очароващ с искрената си усмивка и честните, сини очи.

- Добре започна.- каза той.- Но много се хвърляш още от първите репетиции.

- Моята Антигона няма да прилича на другите. Не ме интересува,че авторът е имал предвид Хитлер и Втората световна. В момента непрекъснато някъде воюват. Хората се мразят, зли са, причинявата си ужасни неща, децата им растат диви и лакоми за сладостите на живота...

-  Съгласен, така е. Но публиката трябва все пак да й съчувства...

- Смяташ ли? Някой на някого съчувства ли в живота? Някой интересува ли се от някой друг? Тя няма семейство, няма майка или баща, които да я закрилят, братята й са мъртви, чичо й е тиранин, самата тя е тиранин, но в случая е на правилната страна. Коя е всъщност правилната страна? Как трябва да се отнася към убийците на семейството си? Как мислиш, трябва ли да се видя с убиеца на майка си? Какво би направил ти?

- Не става дума за майка, а за братя. За брат.

- Говоря за себе си.

Замълчаха.

/ " Не, това не се случва на мен, не може да се случва на мен, не може! Аз трябва да се прибера, там, някъде свети прозорец, чакат ме, детето ме чака, кучето, не прибрах детето, не разходих кучето, някой трябва да се грижи за орхидеите, някой трябва да разказва приказки, мен ме обичат, това не е моят живот, това не е...този мъж, аз ли го допуснах, аз ли му позволих, коя съм аз, аз съм там, у дома, до леглото на детето, до прозореца с орхидеи, не, не, не!"

- Тя крещеше, - каза убиецът.- защо крещеше? Защо се уплаши? Защо?/

- Нося ти сценария на сериала. Не е лош. Твоята роля е една ог главните. Ще съобразяваме снимките с репетициите ти.

- Ще избягам оттук, ще се махна. Стига да успея, стига да направя кариера, да ме видят, да се свържа с театрали, искам да отида във Франция. Знам, че французите не обичат чуежденци. С "Антигона" ще ходим на фестивал и на гастрол там, искам да направя неповторима роля, да ме запомнят, нямам друго желание, нямам алтернатива...Знам, че французите и англичаните, пък и германците, се отнасят с недоверие и присмех към чужденците, особено източните, когато играят тяхна класика. Ще се опитам да преодолея бариерата, да възстановя френския си, да омая французойките, да ги ошашавя, разбра ли? Искам да живея там, в Париж, от дете мечтая, да имам кариера, дом, да съм богата, да забравя това блато, не обичам моята родина, не се гордея, че съм българка, това е лошо, нали?

- Споко, надяваме се сериалът също да има откупки. Той е съвместно с телевизията и киното, големи имена са...

- Косе!

Дея скочи и размаха ръка. В другия край на задименото помещение, до вратата се появи млада жена, Константина. За времето през което не се бяха виждали приятелката от детинство не беше се променила много.

/- Защо крещеше? Щех само да я целуна, уплаши ме, стресна ме, не саках никой да ни види и чуе! Она се усмихваше, мен гледаше и се усмихваше, я сам мъж, такава жена, веднага ми стана...поиска ми се...ма и она сакаше, видех в очите, мен гледаше и са смееше... /

/"Детето ми, детето ми, детето ми! То не може без мен, мъжът ми не може без мен, обичам ги, обичам орхидеите, вятърът, небето, не мога да оставя детето, кучето, животът си! Това е кошмар, аз сънувам, ще се събудя и ще целуна Борето, ще се събудя и ще...Не се случва с мен, не и с мен!"/

/- Нищо немаше да й направа, само да я целуна, толко, нежна, ухаше на...само й затиснах устата и после... не помна... /

Константина тръгна към Дея. Нисичка и пухкава, с бяла кожа и весели, черни очи на щастливо дете. Косата й беше подрязана а ла гарсон, с буен бретон над очите и й придаваше вид на доволен тийнейджър. Разноцветни коприни се вееха около нея и ухание на пролетен парфюм.

- Лелее, каква мома французойка!

- Не съм мома вече!- прегърна я приятелката й.- Мъжът ми е архитект, смятаме да се пренесем окончателно в Лион. Ще ни дойдеш на гости.

- Трябваше по фейса да те намеря! Защо не пишеш?

- Ще ти разправям. Добре, че е интернет, аз ти загубих следите, пък и почти не се прибирам през последните години.

- Е,- каза Миро.- аз да ви оставя. В къщи ме чакат.

- Ще ти се обадя.- целуна го по бузата Дея.

Двете приятелки за миг замълчаха. След това Косето успокои коприните около себе си. Заръча на приятеката си да й поръча водка с доматен сок, не бяха пили от години подобно питие, "Блъди Мери", дето се вика.

Разкикотиха се, разцелуваха се отново и Дея научи перипетиите на Косето- Босето първо у нас, а после и в чужбина. Вече живееше във Франция, но често си идвала заради болестите на майка си. Женена с дете, момче, кръстено на баща й, както и смата тя, Константин. В началото живеела при приятели в Лион, после успяла да си намери съпруг, българин, сега работи като секретарка във фирмата му, доволна е от живота си, много е доволна.

/" Не може...да бъде...аз си отивам...Господи..." Изправи се пред човек-русалка в сините дълбини, красив, гъвкъв, с огромни зеници, поглъщащи нейните, цветовете на орхидеите тихо се полюшваха зад него, мракът постепенно покриваше светът наоколо. Чакаха я. Знаеха коя е. Обичаха я./

/- После...съм си мислил...що стана така?! Що? Дена беше дълъг, много ядове, щех да се блъсна в трамвая, пък тя върви по пътеката усмихната, нежна, бела, много бела и с бели заби, много убава, не бех виждал такваз жена, не мязаше на жена, момиче, пиена е, викам си, ше я погала, па тя...зе да вика, да се дърпа, да бега, та...не сам мислил, не сам сакал.../

- Е, кажи нещо за себе си.- успокои се след поне една кървава Мери, Косето.

- Не знам какво да кажа. Толкова съм объркана. Нямам гадже за сега, мисля да направя кариера преди да си хвана. Пък и...нямах време. А напоследък, с тези..сапунки в живота ми...съвсем се ошашавих. Живея при Диана, баба ми по бащина линия. Страхотно бабе, интелигентно, нафукано, всичко й е под конец, да не капнеш капка, да не изпуснеш трошица, а едва ходи, горката. Ама да й видиш гардероба!... Не съм търсила още баща си, казват, бил станал монах, бил постъпил в манастир, к,во мислиш, а? Мноо яко!

- Знам, че леля Райна е майка на майка ти.

- А аз не знаех!

- Не ми е минало през ума, че не знаеш. Всеки ден минаваше покрай училището да ме вземеш и после се връщаше, за да отидем там, а за майка ти...не е и ставало дума. На кого му пукаше за майки и баби? Живеехме си живота!

- Не е така, чувствам се като пълен идиот!

- Няма страшно! Ние сме страната на идиотите, така че...

- Блазе ти, ти си се измъкнала! Аз смятам също да го направя. Нямам намерение да се тровя тук, да си смачкам живота и да си затрия таланта. Ще пробия в киното, ще направя голяма роля в театъра, знам и френски, и английски, работя с компютри, с Антигона ще ходим из Европа на турне, ще си уредя на всяка цена, на всякаквичка ценичка оставането, не знам за сега къде, мечтата ми е Франция, разбира се. Нощем не мога да спя, все си представям как се срещам с баща си. Започнах да сънувам непрекъснато хората-русалки, помниш ли, разправяла съм ти. Все си мисля, че майка ми е там, представям си я, млада, хубава, видях нейни снимки, много е сладка, нежничка такава, плаша се от тези сънища, мама Райна ми каза, че се е казвала Офелия, но са я наричали Лия и много е говорила за хората-русалки, тя също ги е сънувала, пишела приказки за тях, страх ме е, не знам дали...не знам какво значат тези сънища.

- Не мисля, че е лошо, майките не мислят лошото на децата си. Уф, тази водка ме хвана.

- Къде ще спиш?

- При брат ми. Утре отивам при майка. Пак я мъчи астмата, краката й отказват, нали има диабет и май ще й правят някаква операция, ще остане дълго на легло, та... Мъжът ми и синът трябва да се оправят сами в Лион.

- Да си поръчаме такси. Не мога да повярвам, че се срещнахме пак!

- Най-много ще се радвам, ако се установиш и ти във Франция, няма да се разделяме.

Допиха си питиетата и прегърнати, си тръгнаха.

*************

Очите на хората-русалки виждат през синята пелена на водата, през моретата и планините, взорът им пронизва цялата земя. Те разговарят с мълчанието си. Предават си мислите и наблюденията един на друг, предупреждават се, предпазват се и особено нежно обгрижват новодошлите и новородените. Но онова, което хората никога не чуват и няма да чуят са песните им. А те са неописумео прекрасни! Мъжките и женските гласове се вплитат едни в други, извисяват се, хармонизират се и се носят нощем над океаните като криле на огромна птица. Рибите и морските зверове ги слушат опиянени, омаяни, зашеметени. Вероятно ги чуват и птиците в небесата, а може и зверовете в горите и планините. Но хората не могат.

Хората-русалки нямат имена. Някъде там, в тихите, сини дълбини е и моята майка. Тя вече няма име, не остарява, няма възраст, но пази споменът за мен. Може би някога ще се срещнем, колкото и трудно да е това. С баща ми Бог ще ме срещне в този живот, скоро.

*************

Клепалото го буди за утрена. Монахът обикаля манастирския двор и го бие. Монасите са петима, един игумен и Борис-послушникът. Малинката остави хижата, котаракът и кучето на приятелите си Васко и Лили, също и своите дялани от дърво птици и пеперуди, и се върна в живота като послушник в манастир.

Из въздуха се стрелкаха лястовички и църцореха на техния си, птичи език. Строяха новите гнезда, лепяха и мажеха, а някои пък ремонтираха стари такива, останали от други години. Под стряхата на манастира вреше и кипеше.

Весел, кучешки лай посрещна излизането му от килията. Усмихнат сякаш, Шарко махаше красивата си, пухкава опашка, клекнал на дървения чардак срещу него. Борис- послушникът се стресна, изшътка на радостното куче, което скимтеше и танцуваше пред него.

 - Ей, Шарко, как ме намери, глупчо! Ами ако не ми разрешат да те гледам, приятелче, какво ще те правя, а?

- Няма да ти забранят, не бой се.- каза Старецът. Той вървеше бавно към него и Шарко се втурна да го посрещне. Беше щастлив, че е намерил стопанина си и се търколи да го галят по корема.

- Трябва да го изкъпя, да го разреша, толкова път е било горкото куче и как ме е намерило, да се чудиш!

- Човек не бива да се привързва към нищо земно, умът му непрекъснато трябва да е обърнат към Бога, но и такава любов не бива, не може да се отхвърли наистина.

- Отказал съм се от земното отдавна, старче. Дори не помня предишния си живот. Много обичах математиката и подреждах нещата винаги да са ясни, нищо да не ми убегне, всяко нещо да е под властта ми. А се оказа, че власт нямам над нищо, най-малко над живота си. Един обичан от мен учител на човечеството, Блез Паскал много точно го е казал: " Това, което човек знае може да се уподоби на кълбо, повърхността на което граничи с онова, което не знае. По такъв начин, колкото човешкото знание е по-голямо, колкото повърхността на кълбото е по-голяма, толкова незнанието му е по-голямо и обратно."

- Не можеш дори да предположиш колко дълбоко е пуснало корени земното в душите ни, човече. Ето дори и това животинче, това всеотдайно куче, което дни и нощи наред те е търсило, не можеш да не го обичаш, а това ограбва душата, защото е земна обич. Макар и много човешка.

- Имам дъщеря. Не съм я виждал повече от 25 години, четвърт век, цял един живот, не знам как изглежда. Когато бях изтръгнат от съществуването си, тя беше малко детенце.

Замълчаха. Вървяха бавно към църквата. Там, пред клира монасите започваха утрината. Планината се разгъваше зад манастира огромна, дружелюбна, пролетна. Шарко размахваше до тях пухкавата си опашка. Борис-послушникът беше го нахранил с комат хляб и сирене, намачкани на "мечка". Прекръстиха се със стареца и влязоха. Кучето остана отвън да ги чака.

Църквата беше огромна, с  високи сводове, прекрасен, дървен олтар в дъното и два по-малки от двете страни. Дървото греше в сумрака с плодовете, лозите, птиците и слънцата от дърво. Ръцете на послушникът тихо затрепериха, в пръстите му се наля енергия и го разтресе като мълния. Иконите, дело на прочути в миналото майстори, впериха в него погледи, светли, добри и тъжни, сякаш го прегръщаха мълчаливо.

Старецът тръгна към една икона в центъра на помещението, натам потегли и послушникът. Мястото сякаш грееше невидимо с неръкотворна светлина. Коленете му омекнаха. Борис-послушникът не знаеше, че отива към чудотворната икона на Пресвета Богородица. Тя беше сравнително малка, поставена в десния край на църквата. Беше се появила по чудотворен начин. В съня на вярваща жена, която никога не беше посещавала този манастир. Но в съня си бе видяла точното  място на зазиждането й. До прозореца, от стената бяха махнали огромен камък и в нишата там повече от триста години иконата бе чакала своето разкриване. Със сребърен обков на главата и ръката, придържаща Младенеца, също с обков на главата, тя гледаше през вековете с тъжен, тъмен, дълбок поглед и сякаш плачеше. Столетията не бяха накърнили цветовете, вишневочервено, синьо и златно на дрехата й.

А до нея, под стъкло, грееше с ясните си багри, проядена тук-там от молци, но свежа кърпа, в която грижовни някога ръце на вярваща жена я бяха увили и скрили от гоненията, кървищата и пожарищата.

Борис-послушникът застана пред иконата. Прекръсти се и се наведе да я целуне. Внезапно целият живот премина през него. Детството, майка му, строга и амбициозна, баща му, мекушав, но много суетен. Лия...невероятното момиче, засмяно и пълно с мечти, което изпълни дните и нощите му със смисъл и любов. Дея...момиченцето, дъщеричката, която все още не се беше научил да обича и пази. Защото това правеше Лия, тя се грижеше за всичко. Все още не беше се научил как да общува с мъничката си дъщеря, все още Лия му се присмиваше и му пишеше бележки какво точно да направи, ако го оставеше сам с детето. Мъничката им, весела кухничка, по чиито прозорци грееха пъстроцетните личица на орхидеите, кучето Пес, обикалящо масата с весел лай и вирната, пухкава опашка...

Послушникът заплака. Допря чело на стъклото с иконата и неръкотворна топлина потече по цялото му тяло. Чудовищната мъка се отприщи, чудовищната болка го смаза, той коленичи и после се сви на пода. Топлината разтвори ужасът в сърцето му.

- Помогни ми, Богородице, не умея да се моля, спаси ме, омразата е сковала душата ми, не умея да живея, моля те, пречиста, дай ми дъх, за да дишам, защо, защо трябваше да ми се случи това?

- Ако твоят ум иска да се моли и сърцето не може, дръж ума си в думите на молитвата, чедо.- каза Старецът.- С времето Господ ще ти даде сърдечна молитва и тогава ще се молиш леко. Без помисли, без разсейване. Непрестанната молитва идва от любовта, а се губи заради осъждане и невъздържание. Когато любовта изпълни сърцето ти, ще ти олекне и ще се помириш със себе си. И с врага си. Ще можеш да прощаваш.

- Значи...да му...простя?

- Душата, ако изгуби смирение, губи и благодатта, и любовта към Бога. Но когато се успокои от страстите и добие смирение, тогава тя се моли за враговете си, както за себе си, и за целия свят се моли с горещи сълзи.

- Никого не съм мразил в живота си, а ми беше отнета любовта на живота! Беше ми отнет живота, бях захвърлен в ужаса! Изоставих детето си, изоставих всичко, съществувах само дишайки и хранейки се. Общувах с дърветата и птиците, защо ми бе отнет живота ми? Нея я няма, а той, убиецът, продължава да...продължава...

- Греховете човешки за Бога са като капка в морето. Където има прошка за греховете, там има и свобода, макар и малка. Бог чака от нас покаяние, небесата чакат от нас покаяние, небожителите чакат от нас покаяние, тогава ще бъдем свободни и пълни с любов.

Топлината изпълни тялото на послушникът с ликуване. Светлина уми очите му. Той се изправи и бавно пое навън.

А там, на пътечката, усмихната, но някак плаха го чакаше Лия. Малко по-висока, по-тънка, с коси, поели цветовете на златния залез, а не на розовото утро, с очи, бистри, сияйно сини и пълни със сълзи. Тя видя мъжът, облечен в нещо като власеница, смален, отслабнал, прегърбен, беше се обръснал и подстригал, но на сбръчканото му, състарено лице грееха млади и жадни за обич очи, които сякаш я обляха с неистовата си топлина. И тя се затича със забравения през годините вик:

- Татииии!

**********************

Райна разбра кой стои пред нея. Звъни на звънеца й. Изкачил е мраморните стълби на дома й. Пухти пред очите й като умиращ кит. Гледа в очите й. Кръвта й сякаш се взриви, краката й се подкосиха, огромна болка, разкъсваща и унищожителна, раздра вътрешностите й, чудовищна омраза изби в ледена пот по челото й. Това бе убиецът на дъщеря й.

Тя бъсна тежкия, огромен мъж, който се поклащаше насреща й. Пресъхналите му джуки не успяха да се отлепят, не можа да поеме дъх, очите му се изблещиха, той загуби равновесие и се срути по стълбите надолу.

-Махай се, махай се, махай се! Да гориш в ада дано!- прохриптя старата жена. Гласът й беше изчезнал от стреса. Тя едва успя да блъсне входната врата и се срути на пода в коридора.  Сърцето й биеше лудо, прилоша й, догади й се и тя се повлече като дрипа към тоалетната на в дъното на къщата. Изпитваше див ужас от повръщането. Още от дете това я сковаваше и тя дълго след като се беше облекчила не можеше да оправи дишането си. Трепереше неудържимо. Дъщеря й Лия също се плашеше от повръщането. През иначе беката й бременност, това й бе най-големия кошмар. Тя звънеше на майка си и се оплакваше.

- Моето момиче! Моето красиво дете! Моят небесен ангел! Радостта на живота ми! Помагай, Богородичке, да не убия този мъж! Това чудовище!

Старата жена падна пред иконата и се разплака. Сдържаните години наред сълзи на отчаяние, на ужас, на небесна несправедливост, на житейска несподеленост, обляха лицето й. Скритата дълбоко в сърцето й майчина тъга, несподелена и дълго сдържана, разби оковите на наложената от битието преграда пред отчаянието и страданието на майката.

-Толкова години, толкова години...Пазех се за детето, да не го уплаша, да не онемее отново, да го опазя от...да го скрия от...Кажи ми, майчице- Богородице, ти сама си майка, която е оплакала детето си, какво да правя? Как да го погледна, това зло, което ни...което ни...

Тя не можа да продължи. Плачеше, давеше се, секнеше се, задъхваше се и сълзите отново заливаха лицето, шията, гърдите, живота й. Неизплаканите сълзи.

Навън убиецът лежеше на плочите в двора и не успяваше да се изправи. Жената, с която живееше и която го беше пратила да потърси майката, май не беше преценила точно. Бог може и да му прости, макар и в Бога той да не вярваше, а само да се преструваше. Но майката на момичето...Какво си беше въобразил?

Някъде стръвно залая куче. Болеше го цялото тяло. Кучето сякаш лаеше по него. Зъбите му се забиха в сърцето и го разкъсаха.

***********