неделя, 12 декември 2010 г.

Последно време е



Чудила съм се през годините на моята някогашна жажда да живея в манастир, да бъда монахиня, моминска мечта, странна наистина. Още повече в едно безбожно време, когато вярата се отричаше, подобни желания, изказани гласно биха били предмет на подигравки, защото Бог нямаше и ние бяхме длъжни да свалим небесата тук, долу, на земята.
Самотата, безмълвието, тишината, различния живот зад манастирските стени ме привличаха, макар че живях съвсем друг живот. Суетен, егоистичен, пълен с приятелства, безсънни нощи и бесовици. Затова и желанието ми за монашески живот се прехвърли върху малкия ми син, който беше семинарист.Хвала на Бога, той остана в този тежък, плътски наш живот да се бори с битието му и ме дари с прекрасна внучка. Но често с ангелогласното си пеене прекрачва за моя радост в онзи, духовния свят, където остана мечтата ми. Свят на безмълвие, вяра и безпределна любов.
Мислила съм често в нощните си безсъници дали някоя далечна прапрабаба македонка не е изоставила тегобите, страданията и вечните бягства и не се е посветила на монашеската тишина, молейки денонощно Бога за милост. Милост за живите, грешните, страдащите, бездомните.
Като огромна река, широка, спокойна, блага, примамваща те в дълбоките си, сомнамбулни дълбини, ни заляха другите вери, сектите, идолопоклонниците, скверноложците, замаяха ни с мантри, йоги, омове, магии...
Деца, последно време е...
Макар че всички времена са последни. Евангелистът го е знаел. Времената винаги са последни.Ние не го знаем, не го знаехме...Последността ни застигна неподготвени. Нищо не направихме...
Имахме приятел по време на прехода, Жоро Магът. Тогава общувахме с магове, екстрасенси, ясновидци...Появиха се от Нищото и ни обсебиха. Жоро съсредоточаваше с магическа гимнастика театралната трупа на един приятел режисьор, където репетираше и после играеше и мъжът ми. Учеше ги на тай-чи, освобождаваше мозъка, сетивата и крайниците им за работа с театралните образи. А на мен даде ксерокопие на книга, където се медитираше с думичката „ом“, с поглед вперен във върха на запалена свещ. Тялото се отпускаше, мислите се изтриваха и духът тръгваше из незнайни земи.
Веднъж гостувахме на Жоро в неговото село, в оклоностите на София. Докато ние, жените, приготвяхме неделния обяд, мъжете се усамотиха. С регресивна медитация Жоро върна моят съпруг през много минали животи в началото. Когато е бил жена на ловец...Или нещо такова, не помня точно, но тогава ми се видя логично. И дори обясни някои раздвоявания в неговия характер...
После се случи онази случка, която преобърна живота ни. Пиян военен едва не уби съпруга ми, а Жоро изчезна. Останахме само аз и неврохирурзите, и поразения мозък на бащата на моите деца и дядото на първите ни внуци. Приятели даваха дневни дежурства край леглото му, аз отивах там нощем. Слагах одеяло върху парното и лягах, колкото мога, а дланите на ръцете ми лежаха върху челото му. Така той утихваше и заспиваше, и не се налагаше да го връзват с каиши за ръцете и краката. Човешкият мозък е нещо странно, непознато и непознаваемо. Докато се възстановяваше, съпругът ми буйстваше, гонеше всички за цигари и бира, държеше се като пиян, като луд, преследваше ме със сексуални желания, ухажваше сестрите. Непрекъснато търсеше дрехите си, за да отиде на представление, помнеше кога има такова или на репетиция. Нощем непрекъснато се молех:
Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните...
Екстрасенсите, маговете и ясновидците изчезнаха от живота ни. Последно се видяхме с маг Мариета, май така се казваше, когато отидохме на посещение при възстановяващия се от мозъчната операция мой мъж. Беше в санаториум близо до София. Разхождахме се в полето, бавно и тежко, той май говореше, той тогава не спираше да говори, а край нас минаваше шосето, по-надолу имаше надлез, май имаше и линия на влака, не помня точно. Изведнъж отсреща излетя кола, тя криволичеше неистово, летеше неудържимо и за мой ужас, макар и да не вярвах на очите си, че това се случва точно сега и точно с нас, хвърчеше право насреща ни! Аз изкрещях на сина си :
-Лягай, лягай в храстите!
Блъснах болния си мъж, сама се хвърлих в тревите, същото направи и Мариета, която миг преди това ни обясняваше как вижда летище за космически кораби в насрещния хълм...Секунди преди да ни смаже, колата се отклони и завъртя около стълба до нас. После спря. От нея излезе неимоверно пиян мъж, дебел, разплут, ужасен, пелтечещ...Плачеше и благодареше...Заряза колата и тръгна да се прибира, залитайки и облян в пиянски сълзи...Обещаваше си никога вече, бил на гости, имаше някакъв църковен празник, пийнали, напил се, благодаря ти, Господи, ще ви даря с нещо, втори живот живеем...Искаше да ни даде пари, незнайно защо, после отмина и забрави, а ние продължихме разходката си.
Странна случка, запомнила съм я, демоните се завъртяха и се отнесоха, пощадиха ни... За пореден път.
Вървя към манастира. Внезапно звън на камбани разлюлява тополите, огромни и красиви, манастирски камбани. Вечерта е тиха, есенна и влажна. Мъртвите, чупливи, кафяви листа пукат и шумолят под краката ми. Прекрасни в своето последно одеяние. В манастирският двор е сумрачно, излънено с радостни обещания. Небето над мен свети с последните слънчеви лъчи и звездите се изсипват огромни, сияйни. Прошумолява дъждец. От някакъв облак, невидим за очите. Нощта разперва криле над водите, необхватни и безшумни...А те просветват с ликовете на звездите и фенерите на безшумните, рибарски лодки. Очите на моите мъртви, защото за Бога всички сме живи, надничаха през тези светлинки, прорязващи спящата вода.
Бяхме млади, любими, покрай които хората се изпълваха с любов и смях. И подминаваха вратите на нашите стаи с пръст на устни и лукава усмивка. Бях самотната жена, любими,седнала в ъгъла на ресторанта, чието лице се отразяваше в тъмното стъкло на нощта. И тъмни мъже обикаляха наоколо, но аз чаках теб. Бяхме влюбени, любими, и животът изтече покрай нас...Последните години, последните десетилетия, любими, приятелите вече си отиват един след друг, последността ни застига.
Вървя през двора на манастира. Тихо и сумрачно. Млад монах ме води по стълбището, отваря някаква врата, прекръствам се. Влизам.
Църквичката е малка и сумрачна. През едно прозорче се процежда последната дневна светлина. Наколо като големи, черни птици безшумно сноват монасите в черните си раса и ме обгръща вятъра на техните стъпки. Замръзвам, вцепенявам се, и постепенно ежедневната суета се влива в жилите ми, тръгва с кръвта, изтича в коленете, те се подкосяват. Някой леко ме подхваща и ме насочва към дървените столове, наредени покрай стената. В олтара гори свещ. Такава гори и пред него. Няма електричество, няма и намек за света отвън. Усещам се като една от първите християнки, обгърната от любовта на своите братя и сестри по вяра. Усещам се закриляна, обичана, преродена. Монасите пеят. Малки канделабри със запалени свещи осветяват само местата, където те четат. Владиката е неразличим от тях, само почтителното им държане подсказва, че той води службата. Чувам и гласа на своя син. Пее с монасите, а аз треперя...Трепет от радост, от жал, от обич...
Тъмно, свещите горят с нашата вяра, сърцата ни пеят с невидимите в мрака монаси, Бог ни обгръща и приласкава.
Деца, последно време е...
Докато се молех в шепнещия мрак на малката, монашеска църква, докато тихо се хранех на масата за гости в монашеската трапезария с питателна, вкусна, постна храна, разнообразявана само с риба след неделната литургия, докато коленичех вечерта след вечернята за нощната молитва, си мислех, не, давах си сметка какво всъщност ме е привличало в този живот. Простотата, външната подреденост и повторяаемост на действията, тихата съзерцателност, точните задължения за всеки, както и пълната свобода на вътрешната изява, външно съзнателно подчинена на един общ живот по Бога.... това е нещо, което много ми харесва сред хаоса на сегашния ми живот. През годините успях да разбера, че аз, разпиляната, свободната, неограничаваната, да, аз обичам реда. Винаги го създавам около себе си, винаги се старая да подредя събитията, нещата, хората...Това ми дава спокойствие, а тук редът дава хармония. Дава усещане за предопределеност, за смисъл в живота. Моето монашеско послушание може би, беше да внеса ред в живота си.
В църквичката, в ранната, празнична утрин влезе млада майка с бебе на ръце. Изтръпнах и едва не изохках. Тя беше висока и красива, сякаш Талевата Ния. Дълги, тежки и лъскави коси обрамчваха бялото, обло лице. Снагата се изправяше стегната,с тънка талия, въпреки отрочето, което спеше. И другото, заловено за полите й. На лицето грееха две огромни, вакли очи, от моето място дори виждах гъстите, черни мигли над тях. Отново ме изпълни радост и благост от споделената вяра. Един монах запали няколко свещи на полилея и го завъртя. Той се залюля и така тихо очертавайки светли пътеки през храма, се люля до края на литургията, когато се наредихме за причастие. Децата най-напред, после мъжете, после ние, жените...Прекрасната майка бе най-отпред с бебето и малкия, подал ръчица от другата страна. Тишина...Само владиката шептеше думите за причастие и обичта на колоните ни обграждаше всички.
Последно време е...
По пътя за София вече пътувахме в мрака на ранната, есенна нощ. Луната ни гледаше отгоре. Внезапно от среща, през пустото шосе изскочи рижаво куче, прибяга пред нас и направо се хвърли под колата. Синът ми дори не намали, не караше бързо, пък и шосето беше празно, не очаквахме кучето да го пресече. Глухо ли беше, гонеше ли нещо?...рижаво, озъбено или на мен така ми се стори...Демоните на ежедневието ни чакаха.
Последността на времената...нека ги изпълним с вяра и любов, можем ли?

вторник, 17 август 2010 г.

УСПЕНИЕ ИЛИ....


15 август, средата на лятото. Горещо. Но утрото е прекрасно, обляно в светлина и радост от предстоящия празник, Успение на Пресвета Богородица.
Успение....Красива дума. Умри, заспи, или пък сънувай? Успението е заспиване, след което животът ти продължава във вечен сън. Сънят на другия живот. Красиво...
Думата смърт е страшна. Грозна и ликвидна. Да бъдеш или да не бъдеш? Кое е по-достойно? Самоубийците стоят по средата, на линията между живота и съня за живот. Крачката им към битието ги връща там, където не искат да се върнат. Крачката им към нищото, ги обрича на нищо, лишава ги от успение, от нещо след смъртта. Унищожавайки живия живот, те унищожават и вечния си сън. Като Юда.
Преди шест години на 17 август, два дена след Успение, си отиде моята майчица. Бях ходила на море и всеки ден й се обаждах оттам, защото и брат ми беше на почивка. Тя ме разпитваше за Ахтопол, нейният град за отмора, не беше виждала морето вече 20 години. А много го обичаше. Успокоявах я, че става все по-населено и мръсно, романтиката си е отишла. И градчето, китно и чистичко някога, е започнало да заприличва на бунище, както цялата ни страна. Разсмивах я, защото как иначе, ако не с усмивка да подминаваме недостатъците на съществуването ни?
После се прибрах, голямата ми внучка Мария остана при мен цяла седмица. Постихме и се подготвихме за изповед и причастие. Тя - за пръв път, а аз - за пореден. 15 август е имен ден на Мария и рожден ден на баща й, моят малък син. Да, два дена не се обадих на майка. Радвах се на първото причастие на внучката, на прекрасния празник, на светлината в живота, толкова рядка напоследък.
И после...Богородица прие душата на моята златна сенчица, както се казва в едно стихотворение за майката, което съм слушала и от нея, и от леля ми.. Майчица, златна сенчица...Два дена и...нямаше на кого вече да звъня за подкрепа, за утеха, за...всичко. Първо причастие за Мария, успение за Вяра.
Пресвета Богородица събрала учениците на Спасителя. Искала да ги види, да се прости с тях, дори с Тома Неверни. Всъщност най - вече с Тома Неверни. За да видят как тя ще се върне в прегръдките на Сина си и ще ги благослови, обичайки ги завинаги. Обичайки всички люде по земята, както ги обикнал и нейния Иисус. Макар че Иисус не е неин. Той принадлежи на небето и земята преди всички векове и до края на времето.
Наскоро чух или четох, не помня, че там, в своето успение, в съня ни след живота ние ще бъдем на 33 години завинаги. Прозвуча ми смешно, защото никому не е дадено да знае какво го чака там. Не се и замисляме, страшно си е. Макар че никого няма да отмине...
Та, опитах се да си спомня каква бях аз на 33, заслужава ли си да мъча небесата, ако Бог ме вземе там, със същността си на 33 – годишна. На 33 нашият Господ Иисус Христос се подложи на кръстни мъки заради греховете ни, изтърпя ги и със смъртта си смъртта победи. Къде ти е, смърте, жилото? А аз?
Аз бях безработна актриса по това време. С две малки деца, без пари, в жилище под наем. Едно таванче, било преди това слугинско помещение на богаташите Чапрашикови, където децата ми трябваше да лазят, за да си легнат под наклонения покрив. Стаята, в която спяхме ние с таткото беше кръгла, с капандури вместо прозорци, които стояха непрекъснато отворени, за да влиза въздух. Е, поне нямаше мухи.
Тоалетната изградихме от фазер, крехка и ляла, с електрическо душче, направено по поръчка, но аз не смеех да къпя децата там. Водех ги в събота при майка ми, където и перях седмичните ни чаршафи и дрехи. По скърцащите дървени стълби за таванчето непрекъснато се качваха приятели, колеги на съпруга ми от театъра. Един от тях, висок два метра и тежък повече от необходимото за тази височина, актьор с тромав говор и тежки движения, не смееше да ползва нашата тоалетна. Той не успяваше да влезе през вратичката и се облекчаваше през капандурите над дивите орехи.
Тогава Коко Азарян ме покани на гастрол в Разградския театър, още не ме бяха забравили като добра актриса. Той беше мой учител и това можеше да се окаже нужното за уреждането ми в софийски театър. Е, не се оказа.
Малкият син замина на село при бабата на мъжа ми, а големият остана да се оправя с училището, компаниите на баща си от театъра и отсъствието на майка си. И с пиянството на двамата.
Разград е красиво градче. Помня пазара му и осмарския пелин, който пиех тогава. Помня и един сценичен работник, рус и синеок, който ме гледаше с обожаващи очи, мен, столичната актриса. Макар да бях безработна такава. Това ласкаеше суетата ми. Бях майка на две деца, жена на 33, остарявах, погрознявах, без работа, без самочувствие. Направо летях от това внимание!
Помня и приятелката му, секретарката на театъра, която хем ме ревнуваше от него, хем ми беше приятелка и всяка вечер се запивахме двете. Имената им обаче, не помня.
Аз звънях на съпруга си у дома всяка нощ, плачех и сърцето ме болеше за децата, но изкуството искало жертви. Така ли? Истина ли е? Кое е по-достойно, да понасяш стрелите на живота или сам да сложиш край? Умри, заспи...
Помня огромната самота, несподелима с никого!
Помня и невероятните репетиции, великолепния Коко, песните на Челентано, които съпътстваха началото на деня. Да, празникът на сътворението на спектакъла, костюма, който подчертаваше моята женственост, хищническият ми монолог, след който публиката избухваше в аплодисменти. После тръгнахме по турнета, пътувах, играех на хора, които идвах организирано, по принуда, не се интересуваха от нас, имаха си свои проблеми. Хора от малките градове и селцата. Самотата ми растеше, обсебваше дните и нощите, изцеждаше душата ми, нямах опора, имах само нея.
И бързах да се прибера, където заварвах или пиянски тайфи на таванчето. Или махмурлия съпруг, който плачеше от моето отсъствие. Дори не помня децата си, какво им е било, какво е стягало сърчицето на големия син, който ходеше на училище...какво е мислел малкия за мама в далечното, дунавско село? Заслужаваше ли си?
Повечето от приятелите в моите спомени вече ги няма, преминаха в другия живот, отидоха си...Дали небесата ги прибраха? Или...не знам.
Стоя права в църквата, изпълнена с люде, дошли за празника. Непрекъснато сноват и ме блъскат, но аз слушам прекрасното песнопение и плача. Болят ме вече краката и пристъпвам от единия на другия. Боли ме кръста, главата, боли ме душата, знам.
Тече Света литургия, а хората продължават да се блъскат, дори коленопреклонните молитви не спират потока им напред-назад, напред- назад... Някои са дошли облечени така, както отиват на плаж. Бързаме да запалим свещичка на празника, а дори не се поглеждаме! Толкова ли не се обичаме, та си позволяваме да пристъпим в храма голи, неумити, невчесани, неприготвени?Други пък не спират да шепнат, да търсят познати, да се бутат около столчетата за сядане. Жените поне ухаят приятно, но мъжете носят домашните си миризми на пърцуца, пот и чесън. Това ме разсейва, свила съм се в един ъгъл, където е прохладно в адската, августовска жега и плача.
Пресвета Богородице, помилуй нас!
Според Светото писание, Божията майка, на 64-годишна възраст, напуска земния живот и отива при сина си. Три дни преди смъртта Архангел Гавраил й съобщава, че Бог е пожелал да я вземе при себе си в своето царство, за да царува вечно с него. Последното й желание е да види Светите апостоли заедно. По чудесен начин те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим. Три дни след това сам Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на майка Си. Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред светицата закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата й. Апостолите чуват ангелско пеене и виждат в облаците пречистата Божия майка, обкръжена от ангели, която им казва: "Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни."
Аз съм вече почти на нейната възраст. Бог единствено знае колко дни са ми отредени. Смъртта и тлението предстоят. Но предстои и успението на вечния сън. Учените доказват чрез телескопа Хабъл, че във всеки миг може би някъде в безкрайната Вселена се ражда една нова земя, с ново небе и нови галактики, нови Слънчеви системи. Черният вакуум е изпълнен от невероятни цветове, от прекрасни картини на Сътворението. Чакащи само Божият пръст да ги посочи и да вдъхне живот на планетите. Може би там ни чака и другият наш живот. А този тук е само един лош сън, кой знае...може би..
Пресвета Богородице, помилуй мен, грешната, бъди с мен през всичките ми дни и бди над моите деца!Амин.

събота, 20 март 2010 г.

Момичето със сините очи


Момичето със сините очи се събуди преди изгрева на слънцето. Духаше вятър. Баба й спеше в голямото легло и тихо похъркваше. Малката печица беше угаснала. Беше необикновено тихо. Тих и някак странен, ухаещ на пролет, вятърът се промъкваше през пролуките, през ключалките, под праговете на вратите и будеше синеоките.
-Хайде, хайде, хааайййдеее...- шептеше той.
Момичето се измъкна от топлото, бяло и уютно легло. Отвори тихичко вратата на спалнята и бавно слезе по стълбите с босите си нозе. Като мина покрай голямото, стенно огледало за миг зърна образа си в него. Златистите къдрици сияеха по нежните й рамене и обгръщаха цялата й стройна, момичешка фигура като прегръдка на любим човек. Тя наметна топлия, вълнен шал, оплетен от баба й, обу се набързо и с мъка отвори тежката, външна врата на дома си.
Навън я посрещна пролетният вятър. Замръзналите ледунки на стрехите капеха, стопени от топлата му ласка. Дълбокият до вчера вечерта сняг, покрил пътища и пътечки, за една нощ беше изчезнал. И на ята пристигаха птиците.
-Добре дошлиии, добре дошлиии! - посрещна ги момичето със сините очи.
Птиците кацаха по клоните на трите ели и на крушата, въртяха весело опашки, поздравяваха я, цвърчейки и не вярваха на очите си. Малкото момиченце за една зима се беше превърнало в красива девойка. Очите й сияеха с цвета на пролетното небе, косите й грееха с топлината на пролетното слънце, а бързите й нозе я носеха по пътечката към близката гора, където надничаха очичките на кокичета и минзухари. А кукурякът развяваше зелената си грива изпод есенната шума.
Момичето със сините очи знаеше, че не трябва да ходи сама в гората. Но ранното утро я зовеше и тънката, прозирна мъгла между боровете вече бавно се вдигаше. Тя се остави на топлите пориви на вятъра. Нещо я зовеше, шептеше й, целуваше я и се смееше, нещо ново и необичайно, нещо....неповторимо.
Пред очите й се простря поляна. Тук сякаш цареше знайно лято. Цъфтяха непознати, красиви цветя, ухаеха незнайни, лековити билки, пееше весело, бързоструйно поточе. На полянката танцуваха три момичета. Едната с коси като пшеница, другата с къдри от вятър, третата- червенокоса, буйнокоса и дива като младо животно. Песента им се носеше над тревите, те полягаха от томителна сладост и капките роса обливаха коренчетата им с живота.
- Кои сте вие? - попита момичето със сините очи.
- Ние сме самодиви.Ела при нас, бъди ни посестрима..- отговориха трите девойки. Обърнаха се към нея и доплуваха по въздуха сякаш, така леко дотичаха по пътечката. Синеочка приседна в тревата. Трите я гледаха с ясните си сини очи, дълбоки и нежни при първата, необозрими и потайни при втората, студени и пронизващи при третата.
- Бъди ни посестрима и ние ще те научим на велики тайни. Тайните на тревите и цветята, на небето и земята, на горите и горските пътеки.
- Аз ще те науча как да омайваш хората.- каза Първата. - Хубостта ти никога няма да погасне, младостта няма да те напусне.
-Ще ти разкрия магията на вълшебните билки и треви. - пристъпи втората.- Ще летиш по света с вятъра, ще видиш незнайни земи.
-Аз ще ти подаря Разковниче. Ще имаш всичката любовна власт на земята. Ще можеш да откриваш заровени богатства, да събаряш високи зидове, да отваряш заключени врати. И никой няма да те победи, защото няма да знае как да освободи магията. - добави третата.
-Разковничето ще открие любимия ти човек и ще донесе късмет на теб и на нас, твоите посестрими.- пошепнаха трите.- Само таралеж, захлупен под паничка може да открие тази билка, ние ще го заведем, а той, докосвайки се до нея, ще се освободи от паничката и така ще открие билката.
Внезапно момичето със сините очи се оказа в средата на кръга, образуван от трите магьосници.
- Бял оман ще оплетем, корен от перуника ще вплетем, щастие, любов и успехи ще ти донесем! Никога не изричай имената им на глас, не споделяй с другите, ще им отнемеш магията! Бял имел, да се въртят момците, омайниче, да омайваш душите, перуника да магьосваш за щастие, босилек за здраве, седефче да се пазиш от зли сили, стани ни посестрима!
-Синеочке, Синеочке, не се лъжи, ще те омагьосат злите ветреници, ще ти вземат силата, ще те превърнат в тяхна слугиня, ще вгорчат живота тииииии....- шептеше вятъра в клоните на боровете.
-Ще те научим как да си винаги бяла и червена! - прошепна Първата самодива.- Златната златика лекува жълтия тен на лицето, лошите сънища и лошите болести.
-Лилавият ирис ще изтрие синините и болката, лилави цветове ще те целуват и ще свети белотата на твоята нежна кожа.- допълва Втората.
- Трепетликата ще излекува страха ти, ще те прегърне като стара дружка, а копърът ще пъди злите духове и призраци, малкият напръстник пък ще прогони злите, домашни джуджета...Стани ни посесрима!- запя Третата.
-Синеочке, Синеочке, питай ги къде е другата им посестрима, защо я няма, къде е, къде е? - изчурулика едно птиче. Въртеше опашка в тревата и ги гледаше с едно оченце.
- Питай ги къде е другата им сестра, Синеочке, къде е, къде ееееее.... развя косите им вятъра.- В тъмни езерни, води, вплела коси в плачущи върби, потъна тя в скръбта си там завинагииии!
- Махай се, ветрогонецо! - завъртяха се по поляната трите. Засвяткаха огнените им погледи, засвистяха буйните им къдри, заплющяха леките им поли. Полегнаха от вятъра тревите, вейници и билки се разлетяха над гори и потоци.
-Послушай, послушай, дете! Послушайййййй... - пропя волното дете на въздуха.- Ще ти изпият младостта, ще ти откраднат хубостта, ще пречупят смелата ти воля, ще те погубяяят!
-Сестрицата им се влюби в човешко дете, красив младеж, избяга от гората... - шепнеха тревите.- Къде е тя днес, къде е, къдееее? В тъмни, езерни води завинаги тя потопи скръбта си, попитай русалките....
-Пази душата си, пази душата си, пази душата си! - пропя и птичката.
Срещнаха се духовете на горите с духовете на въздуха, самодивите с елфите, разлюля се водата на мълчаливото езеро, разлюляха водите му водните дъщери- русалките. Те не можеха да говорят, но плачеха, едри сълзи блестяха по страните им, вятърът развяваше зелените им коси, русалките бяха скръбни, езерото беше тъмно и мрачно, а плачущите върби въздишаха в мокрите им къдрици.
- Бягай, не е работа на човешките дъщери да другаруват със самодиви, лъжовни и зли са те, ще те измамят, ще ти вземат сините очи, ще побелеят русите коси, ще се сбръчка бялата кожа, ще окапят бисерните зъбки, ще погрознееш, ще плачеш ден и нощ, ще искаш да се върнеш при хората, но и там няма да си своя , чужда ще бъдеш, чужда за всички и всичко, дете, бягай,бягайййй!
Развилняха се самодивите, раздивяха се, разфучаха се, разлюляха поли, развяха коси, сипна се снежна фъртуна над нежните треви, над разцъфналите, пролетни цветчета, над тихата, горска поляна. Вцепени се от студ и страх Синеочка, хукна по тясната пътечка, босите й нозе се разкървавиха от ледената вихрушка, тъничката й снага се разтрепера от снежната прегръдка. Тичаше, тичаше, тичаше....
- Какво има, детето ми? Нещо страшно ли сънуваш? - попита я баба й. Момичето със сините очи отвори тежките си клепачи. Лежеше в голямото, месингово легло. Баба й беше запалила печката. Дърветата топло припукваха. Миришеше на палачинки.
- Бабо, бабо, много те обичам! - извика тя и прегърна старата жена.- Странен сън сънувах.
-От вятъра е, дете. Нощеска духна топлия чичопей, донесе пролетта, а сега отново се изви снежна вихрушка. Лошо време е това, магьосническо. Ето ти градински чай, пийни си и лошите сънища ще отлетят. После ще сваря дилянка, за да ти върна спокойствието. Върбинката пък ще успокои лошотията, ще те предпази от страха. Имам и пелин, за да те пази от зли сили, и бял равнец за да развалим магията, спокойно, дете мое.
-Бабинко, откъде знаеш всичко това?- взря се в нея момичето със сините очи.
-Е, дълга история, чедо. На всяко момиче се случва в първата пролет на своята младост да срещне магьосниците, горските самодиви. Но е много важно да се опазиш от техните магии, да не им станеш посестрима. Не е дадено на човешките деца да общуват с духовете и магьосниците на горите. Помоли се на Пресвета Богородица да омие очите ти, да отпусне душата ти, да благослови живота ти, чедо.
Момичето със сините очи притвори клепачи, заслуша се във вятъра, в птичето пеене, странно чувство обви душата й...сякаш беше изгубила нещо много скъпо, много обичано, много желано и сега трябваше да се примири с тази загуба. Да я оплаче и забрави...
-Хайде, ставай, палачинките са готови. - чу тя баба си да я вика от кухнята.-С какво сладко ги искаш?
- Сладкото от бели череши, бабо, нали знаеш!- провикна се Синеочка.
После момичето със сините очи изживя живота си. Хубав или лош беше не ни е дадено да знаем. Но никога повече не си спомни това, пролетно утро и самодивите в гората.

събота, 13 февруари 2010 г.

ПИСМО



Преди години моята майчица, докато беше още жива с нежната си усмивка ми каза:“ Сърцето ми вече мъждее. Като кандилце е, ту просветне, ту угасне, скоро съвсем ще се потуши.“ Усмивката й беше бебешка, защото в устата й не бяха останали вече зъби. Но очите й, небесно сини, чисти, ясни светеха с неугасващата си обич. Аз, небрежната й дъщеря, подминавах този поглед и тази усмивка, бързах по пътеките на живота си, гонех кариера, задачи...глупости! Днес никъде не мога да открия нейната усмивка, само в спомените си, и нейните думи, само в миналото си.
Затова, деца мои, спрете на днешния ден и се обърнете към душите си. През годините на безбожие моята вяра мъждееше точно като сърцето на майка ми. Ту присветне и се разгори, ту затихне и угасне. От момиче обичах да влизам в големите храмове, да присядам на дървените скамейки, с часове да се наслаждавам на прекрасните икони, да слушам изумителните песнопения. Но всичко това беше несъзнателно.
Живеехме в грозни времена, нашата младост ги осмисляше. Дори не се досещахме как би трябвало да живеем, как би трябвало да осъществяваме силата и красотата си. Крачехме в единен строй, рапорт даден, рапорт приет!
Никой не ни учеше да тачим родители и старини. Напротив! Знаехме, че сме богоборци, че ще свалим небето тук, на земята, че септември ще бъде май! Живеехме в лъжа, смятахме се за безсмъртни, марширувахме и се кланяхме на едни люде, убоги, тъпи, прости и зли. Самите ние озлобявахме и така наежени тръгнахме в живота.
Ние въобще не пораснахме.
Не знаехме как да създадем семейство, не знаехме как да гледаме деца. Не стъпвахме в църкви, защото религията е опиум за народа! Не познавахме православните празници, не тачехме вековните си традиции, всичко започваше и свършваше с нас, тук и сега!
Деца мои, моля ви за прошка!
Смятайки че градя кариерата си на актриса, аз ви изоставях на баби и вуйчовци. Раснахте почти без майка, защото трябваше да губя младостта, таланта и силата си по малки, провинциални сцени. Да живея с хора, смятащи се за гении, чиято единствена гениалност бе как успяваха да изкарат пари за непрекъснатите си запои. Лъжливата суета на премиерите, когато всичко е прекрасно, когато се чувстваш красив, силен, богоравен, неповторим, бързо угасваше в сутрешни скандали, в махмурлийски обеди, в алкохолни вечери. Дълго и дълбоко затъвах в тази гнусна яма, постепенно унищожавах и талант, и младост, и хубост, стигнах дъното..Голям грях щях да сътворя, ако не ме бе подела ръката на Бога. Без да мисля за вас, за близките, за никого, дори сега ми е трудно да споделя, но...щях да полетя от един балкон!
Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен, грешната!
Спирам за малко, защото...това е страшно...изповядала съм го...
Пресвета Богородице, помилуй нас, грешните!
Деца мои, много малко от вашите празници успях да споделя, не правете същата грешка! Много малко от вашите имени и рождени дни, от вашите възходи и падения помня! Не бъдете като мен!
Знам, че Бог ме е обичал, че моят ангел-хранител години наред е плакал с горчиви сълзи, че смирено и кротко са очаквали да се отворят духовните ми очи.
Големият син напусна семейството още като дете, нямаше 15 години. Грехът ми към него е голям, защото в невежата си младост предпочитах премиерите, рециталите, пътуванията, запоите, компаниите, песните до зори пред факта, че съм майка. И че като майка трябва да науча сина си на истинските християнски добродетели. Самата аз не ги знаех и нехаех за това. Той започна да бяга от къщи, да се събира с наркомани, да...живее своя живот. Така каза, поиска да живее своя живот. Бях се провалила като майка, това ме съсипа.
Сине мой, прости ми!
Когато малкият син влезе в Духовната семинария, постепенно живота ми започна да се преобръща. Да, сътвори се чудо! Постите, които трябваше да пазя, моето вцърковяване, постепенно ме отказаха от алкохола, цигарите, злословията, гордоста, суетата и макар да живея в този грозен и несъвършен свят, който сме сътворили ние самите, започнах да се боря с греховете си. Много ми е трудно и до днес.
Но винаги изпитвам светла радост, когато започнат постите, когато вляза в храма, покрила главата си със забрадка и застана на опашката за изповед. Когато прехвърлям греховете си от причастие до причастие и се изпълвам със светлите сълзи на разкаянието.
Спомням си до днес как преди години, отец Димитър, мой духовен водач тогава, ми забрани по време на Великденския пост да се изповядам в неделята, в която обикновено го правех, защото бях нарушила поста. Бях пила алкохол и бях вдигнала грозен скандал със съпруга си, бях хвърлила едно малко столче по него и му бях разбила веждата. Той нищо не помнеше, защото също много пиеше по онова време. Но аз... знаех, че съм в пост, знаех, че демонът ме дърпа надолу и все пак се бях оставила.
Стоях и гледах как изповяданите миряни се редят на опашка за причастие и горчиво плачех. Три недели стоях и гледах, и се изповядвах, и отец Димитър ми каза:“Защо се нарича пост? Защото стоиш на пост като войник и пазиш душата си от грях!“ И ме пусна в редицата на причестяващите се.
Елици, во Христа крестихте ся!
Е, децата пораснаха, пораснаха и внуците. Ние с дядото минахме през огромни премеждия, блъскахме се в този живот и се опитвахме да живеем вече по християнски. 40 години сме двамата заедно, надявам се да оставим добри спомени за нас.
Но днес, деца мои, моля ви за прошка! „Нека не празнуваме плътски, а божествено, казва свети Григорий Богослов, не по мирски, а духовно, празникът не е наш, а на Онзи, Който го е създал.“
Простете ми, деца мои, от мен простено да ви е!