МОЛИТВАТА

В живота си често съм се борила с човешките ни демони. Наричам ги човешки, защото си ги завъждаме ние, хората. Всички останали Божии творения живеят по Бога. Нам е дадена и свободна воля, и разум и ние ги използваме, за да викаме демоните на злото в повечето случаи.
През годините това бяха гордостта ми, суетата, завистта, злословието, да изреждам ли още? Не че съм ги победила, но ги разпознавам и гледам да ги избягвам. Най-голяма мъка обаче, ми е създавал демонът на алкохола. Още от времената на опиянения Ной, на когото засрамените синове прикриват голотата, та до днес пиянството мъчи човечеството. А аз си мисля, че от тази зависимост произлиза и наркоманията, и хазартната такава.
Не, никой от моите близки хора или аз не се е лекувал от подобни зависимости. А може би е трябвало, защото баща ми си отиде в разцвета на силите си, горд, пиян и неразкаян. Макар че беше блестящ актор, алкохолният демон разяждаше и творчеството му, и живота ни, и семейния уют.
Казват, че дъщерите приличат на бащите си Е, признавам, че този демон мъчеше и моето семейство десетилетия наред. Ние, хората, не обичаме да говорим за недостатъците си, срамуваме се да признаем зависимостите си и направо ги отричаме пред света. Подиграваме се на другите люде за техните грехове, но стръвно защитаваме себе си и своите собствени такива. Защо?
Защото не умеем да се молим и разкайваме, защото сме горди и зли, защото считаме за унижение да изповядаме грозотата на душата си пред свещеник, защото не желаем да се смиряваме и направо размахваме като знаме невежеството си. И жалко, и тъжно...
Заради демона на пиянството твърде размазани са спомените от семейните ни празници, от празниците на синовете ми, от техните училищни тържества. Помня ясно, че около рождените дни и около големите по онова безбожно време чествания, ние, децата и аз, гледахме да се покрием някак си, да заминем някъде на почивка, да избегнем алкохолната еуфория на главата на семейството или моята такава. Да смирим ударите на пиянския бяс и мрачните бездни на махмурлука. Но въпреки всичко аз поне като майка, не успявах да избегна семейните скандали.
Няма нищо по-грозно от тях! Всеки един от нас беше убеден в своята правота, не се изслушвахме, крещяхме си грозни думи, които никога друг път не бихме произнесли, ненавиждахме се, замеряхме се с какво ли не, наранявахме се физически и психически, всичко това в повечето случаи пред очите на децата ни!
Добре, че това остана в миналото, в миналото на моето семейство и в миналото на моето детство и младост. Днес нашите внуци за нищо на света не биха повярвали, че дядо и баба могат да се мразят така. Та ние сме тяхната представа за сигурността в живота. 40 години споделяме лудостите и радостите си, докато смъртта ни раздели.
Ще попитате как се измъкнахме от това блато. Постепенно и с помощта на смирението и молитвата. Няма по-мощна сила от искреното покаяние и горещата молитва! „Нека се молим усърдно и честно, казва свети Йоан Златоуст- искрено и сърдечно - с молитвата намираме достъп до Бога: с нея диша душата, тя услажда живота, тя притъпява страданията, тя побратимява хората- тя готви вечността!“
От дън душа викам към тебе, Господи!
Постепенно през дългите нощи на пиянства, побоища и скандали започнах да произнасям тихо, почти на ум една простичка, лека молитва. Молитвата на монасите. Иисусовата молитва. Нейните думи навлизаха все по-дълбоко в душата и живота ми. Когато в началото на 90-тте години семейството ни преживя тежък инцидент, в който едва не загубих най-близкия си човек, тя зае централно място в мислите ми. От дън душа виках към небето всяка нощ, безгласно, в ума си, объркания мой, човешки ум, от който най-често си патим! Виках без глас Иисусовата молитва.
Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй мен, грешната.
Ето, виждате ли, прости думи? Но я се опитайте да ги произнесете, ако сте горди и надменни, ако не се признавате за грешни, ако нямате Бог, в който да вярвате, ако не ви пука от този живот! Ако сте богати и задоволени, ако подигравката е винаги на езика ви, ако сте пияни, надрусани или сте пред игралната машина в хазартната зала. Опитайте тогава, да видим дали ще се обърне езика ви. Трудно е, нали? Много, много трудно.
Молитвата е велико оръжие, казва свети Ефрем Сирин, неоскъдно богатство, неизчерпаемо съкровище, спокойно пристанище, корен на мира, майка на хиляди добрини. Да, така е, когато е произнесена от смирено и скърбящо сърце.
Ето вече повече от две хиляди години нашият Спасител се ражда от Дева, но ние сме слепи за това. Не Рождеството празнуваме, не своето спасение търсим, а Коледата на огромните трапези, на преяждането и препиването, нали така? Често такива празнични трапези завършват с грозни сцени, дори трагични понякога.
Всяка година Младенецът ни милва с поглед и усмивка, нежно обгърнат от святата си майка. Но ние виждаме ли това, залисани в сметките, във вечното безпаричие, в суетата около коледните базари и лъскавите витрини на магазините? Отворихме ли сърцата си за небесната радост, помолихме ли се от душа, както казваше баба, за здравето на децата и добруването на хората? Или отново решихме, че е по-важно да напълним стомасите си и да опияним ума си?
И все пак в нощта на Бъдни вечер, както става от две хиляди години насам, небесата ще се отворят, ангелите ще слязат на земята и в тишината на светлата нощ, ако все още имаме уши да се заслушаме, можем да чуем тяхната песен:
Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците – благоволение!
На всички пожелавам светли и спокойни празници, много радост, здраве и любов и нека отворим сърцата си за ангелската песен:
Слава във висините Богу, на земята мир, а между човеците – блага воля!

ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО

Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисъла на човешкия живот? Децата...
Наскоро прочетох една мисъл : Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота.
Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата...семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.
Като дете една вечер се разсърдих на родителите си, тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожованите от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!
Нямам спомен да са ме търсили, нямам спомен и как съм се прибрала. Вероятно мракът и страхът са ме подгонили към светлината на малкия ни дом. Но в спомена ми е останало чувството за огромна самота. Сякаш за миг се докоснах до времето, когато няма да ги има.
Сегашното време...Няма ги...
Нашите деца сме ние самите. Обичам празника Въведение Богородично, защото той е свързан с детето, с малката Мария, тригодишната дъщеричка на Йоаким и Ана, която с бяла рокличка, с венче в косите, със свещичка в ръка и придружена от дружките си, сама изкачва 15 стъпала на храма. Тя влиза вътре и остава там, служейки дори в Светая Светих със своя чичо Захарий..
Храмът може да бъде и нашето сърце, нашата душа. Когато ние, родителите, не сме го почистили, когато ние не сме запалили кандилото на любовта, нежността и разбирателството, как искаме децата ни да не крещят, защото те не разговарят, крещят. Да не се блъскат по превозните средства, да не говорят с толкова цинични думи? Понякога се страхувам, че това не може да се промени, че няма начин. Или има начин, но труден. Труден, защото децата в семейството си не срещат разбиране, не намират топлина и доброта. А те са най-голямото богатство, което имаме. Ние родителите, работейки, говорейки, вървейки по улицата, трябва да знаем, че нашите деца ни гледат, наблюдават и копират нашите думи, жестове и поведение.
Когато родих първия си син бях студентка, после млада актриса и смятах театърът за най-важното нещо в живота си. Така че сега, като се обърна назад, не виждам празниците на детето си, а неговата огромна самота, самотата, в която раснах и аз, защото родителите ми имаха други задачи.
Деца мои, няма по – важно нещо от усмивката на детето, няма по – безнадеждно нещо от неговата сълза. Малката Мария със запалена свещичка вече две хиляди години наднича в храма на душите ни. Нека отворим широко вратите му.
Девойки възхвалете, майки празнувайте, люде, прославяйте, се пее в днешната служба на празника, благословете Пречистата Божия Майка, защото тя е застъпница за човешкия род.
Аз раснах като дете, чиито дядовци са били: враг на народа, бащата на майка. И комунист – бащата на татко. Обичах и двамата, макар първия да си отиде много рано, нямах и пет години. Вторият също не живя дълго, вечно си подсвиркваше и ни разсмиваше с моите братовчеди, когато се събирахме на празници.
Таткото на майка беше търговец и живееше с трите си дъщери – красавици в малко, провинциално градче. Беше построил двуетажна, каменна къща с висока каменна ограда. Беше изписал от Италия разноцветни стъкла за прозорците в гостната на втория етаж, къщата имаше голям двор и пристройки за слугините на баба. Татковият татко беше водопроводчик и живееше с четиримата си синове – красавци и невзрачната си дъщеря в столицата. Обитаваха едно мазе, където целогодишно миришеше на влага и мухъл. И баба ми не ставаше от кревата. Сега си мисля, че също като мен е страдала от астма.
В моите спомени те са мои дядовци и нищо повече. Шизофренията на времето дойде с годините...
Семейството е нещо свято. Домът и децата трябва да носят радост, да ни изпълват с желание за живот и да ни дават сили в борбата за хляба.
Вървя по есенните улици. Вървя към храма. Вратите му са широко отворени и отвътре се носи песнопение:
Пречиста и нескверна Майко Божия, спаси нашия, човешки род!
Спаси ни, Майчице, помогни ни, защото сме грешни и слаби...
Честит празник!

БАЛКОН

Утрото розовее зад синия хребет на планината. Въздухът ухае на липов чай. Уханието на моето детство. Баба грабваше малката стълба и ние се избивахме кой да се катери по липата и да бере уханните цветчета подобни на златни звездички.
В просветляващия летен ден постепенно се очертават огромните корони на липите и кестените. Долу, точно под мен и под балкона лъскаво просветват вишните. Това са две ниски, кичести дръвчета, растящи на самотек пред импровизираното магазинче, откъдето купувам продуктите за своя живот.
Живот е много силно казано, нали ? Дишам ненаситно. Само в ранното утро можеш да пиеш с пълни гърди липовия мирис. През деня той потъва в грохота и миризмата на коли, камиони, багери...А нощем през балкона в носа ми се навира противната воня на свинарници. Гадост !
Зад мен апартаментът още не се е събудил. Само котката ме дебне с дивите си, зелени очи зад завесата. По стаите пълзи мрак и тишина. Не искам да се връщам. Толкова години се връщам и заварвам пустота, грозота и неплатени сметки.
Мъчно ми е за котето. То не е свикнало да се оправя само, глезено е, домашно коте с див, пустинен характер.
Долу, в ранния сумрак спира кола, лъскава, голяма, не ги разпознавам колите. После внезапно, тя пламва. Май иззад храстите притича някой, метна нещо, не виждам оттук. От колата изхвърча момиче, роклята й гори, то се търкаля в тревата. Млад мъж блъсва вратата на шофьора и също се изтърколва в тревата. Нещо викат, плачат, не ги чувам добре. Пищят.
При мен е тихо.
Седнала съм на перваза. Единият ми крак е преметнат отвън. Другият опира с босата си пета цимента на балкона.
Под балкона плъзва лека, бяла мъгла. Това е горещия дъх на земята, докоснал хладното, чисто небе. С мъглата между горния и долния свят тръгват духове-бродници, усмихнати, неясни, но красиви. Да тръгна ли и аз с тях ?
Трябва само да преметна другия крак. Да го направя ли ?

ПЪТИЩА- литературен сценарий

ПОНЕДЕЛНИК



СТАРЕЦЪТ

Пътеката става все по-сенчеста и тясна. Колата пухти, майката седи до вцепенения си син. Тя самата е бяла и вцепенена. Само очите й, вперени в момчето, горят с изпепеляващ огън.
Той е без образ, безок, безмисловен, безчувствен. С очи на птица, празни кухини, с огромни сенки под тях. Кожата едва покрива изхвъркналите челюсти и зъби. Лице на палячо, без коса, без вежди, без мигли.
Колата рязко спира. Мъжът отваря предната врата и слиза. Той е силен и здрав мъж на средна възраст. Изнася младежа на ръце, майката излиза и го подхваща от едната страна. Мъжът поема другата.
Чуват се само песните на птиците. От пътеката, през гъстата борова гора се вижда вече манастирът.
Младежът спира. Вкопава се. Окаменява. Костеливото тяло затреперва. Очите изхвръкват от орбитите си. Мъжът внимателно полага момчето на тревата. Момчето започва да говори, но говор не се чува , само хрипящи звуци. Гласът е гърлен, оформя тежко буквите. Майката вдига глава. Не познава този глас. Синът се надига, усеща нечие невидимо присъствие, крещи с много гласове, изпълзели от мрака.
МОМЧЕТО / ПЛАМЕН / :
Тук...има...някой...Огън! / крещи момчето с гласовете на демоните/ Кой си ти, който ме изгаряш? Кой си ти?!
Викът се извисява в писък, младежът отхвърля с чудовищна сила вкопчените в него възрастни, като сухи съчки.
МОМЧЕТО /ПЛАМЕН/ :
Къде ме водите? От онова място ме пресреща огън и ме изгаря!
Вятърът преминава в ураган,в леден порой. Незнайна сила подхвърля като лист гърчещото се тяло на младежа и го запокитва зад ръба на пропастта.
Жената изпищява. Пада в прахта. Мъжът безпомощно гледа към бездната.
Вятърът изчезва. Дъждът спира. Засиява слънце. Запява сойка. Кълвачът подема ежедневната си работа, чук-чук-чук...
Мъжът плахо приближава жената.
Никой не смее да доближи ръба на урвата. Там, долу, момчето сякаш е заспало. В сриването си е изпочупил храсти, клони, малки дръвчета. Лъчезарна кротост е озарила чертите му.
СТАРЕЦ :
Какво има, чедо ?
До тях стои старец, кротко усмихнат, дребен, в монашески дрехи.
Без плът, с прозрачна, светеща кожа, бяла, мека брада. Поглед на добро старче, вдъхващ доверие и спокойствие.
Старецът сочи жената. Прави знак да бъде отведена към манастира.
Посяга и поема ръката на жената, изправя я.
СТАРЕЦ :
С търпение спасявай душата си,чедо, в скръбта си бивай дълготърпелив. Търпението нека бъде онова, което те прави цялостен, без никакъв недостатък. Каква е похвалата, ако те бият, защото си извършил престъпление? Но ако търпиш, когато правиш добро...
Старецът се прекръства. Двамата пътници безмълвно го гледат.
СТАРЕЦ :
Не съдете никого за неговите недостатъци, защото всеки е наш брат. Сърце кротко и смирено Ти, Господи, не ще презреш...
От пропастта бавно и внимателно, сякаш сега се учи да ходи, излиза младежът. Той е чудовищно слаб, едва докосва земята под себе си. Но лицето му грее радостно.
МОМЧЕТО / ПЛАМЕН // прошепва / :
Мамо...
Усмихнат, старецът изчезва по пътя към манастира. Момчето тръгва бързо след него. Като постепенно излизат от омагьосването си, мъжът и майката поемат след тях. Пред очите им се е извършило чудо, те още не могат да го възприемат, младежът крачи бързо, незнайна сила го носи над земята.
Зад гърба им, черната паст на урвата сякаш захлопва листатите си челюсти.




ГРЕТА

Грета бърза от училище. Внезапно момичето спира. Притиска ключовете, които е извадила от джобчето на раницата си към гърдите, очите й се изпълват със сълзи.
Апартаментът е празен. Пуделът Роко се е сврял под единственото кресло в мезонета. Огромните пространства на жилището са пусти, няма мебели като се изключат креслото, поставката с телевизора и печката в кухнята.
Момичето души въздуха. Мивката в кухнята е пълна с бутилки от белина и „Аче“. До тях, на плота са поставени жълтите ръкавици. Наоколо е празно и чисто, само в банята, до ваната е опряна дръжката с парцалите, дето мият плочките и пода. Грета кашля, миризмата я удря силно в носа. Тук никога не е било толкова чисто.
ГРЕТА :
Роко ! Хайде, на разходка, Роко !
Друг път този вик изстрелва пудела право към вратата, той започва да лае и да върти опашка. Обожава разходките.
Роко скимти тихо под креслото и изобщо не излиза. Не се храни, не излиза, само пие огромни количества вода. Грета не разбира защо кучето е напрегнато, така става, когато се появи Марго, но Грета не я усеща. Не, няма я...
Тя подрежда своето ъгълче, изтупва дюшеците, които им служат за легла, измива прозорците, сяда на единственото бюро, загледана навън, през прозореца.
Навън е есен. Няма нужда да пере и чисти, защото всичко свети от чистота.
Грета обикаля празните помещения. Външната врата се отваря, влиза Бранимир. Роко се скрива някъде още по-дълбоко. В тази празнота той намира ъгълче, за да го направи. Грета е убедена, че е зад вратата на банята. Там е затрупано с боклуци, Роко се крие, когато идват хора именно там.
Бранимир се взира в Грета.
БРАНИМИР :
Ходих в полицията.
ГРЕТА :
Защо?
Той се вглежда в нея, засмива се.
БРАНИМИР :
Нищо не знаеш, нали?
ГРЕТА :
Какво да знам?.
БРАНИМИР :
Нашите ги няма вече повече от три денонощия. Казах на полицаите, те ще ги издирят, нали това искахме? Защо не си извела кучето? Искаш да ни осере и опикае, както го държаха мама и татко ли? Тях ги мързеше, щото вечно бяха пияни, ама ние сме нещо друго, нали? Ние сме различни, нали? Ние ще уредим живота си, можем и без тях, нали?
Грета навежда очи.
ГРЕТА :
Страх ме е.
БРАНИМИР :
Ще бъда до теб, не се бой, само изведи Роко. Роко!
Яростният вик изстрелва пудела иззад вратата на банята, той се мушва в краката на момичето, трепери, подвил опашка. Скимти ужасено.
Навън то се успокоява, Грета го повежда към градинката отсреща, есен е, красиво е. Листата летят, развяни от вятъра като театрална драперия, оранжеви, червени, зелени, пъстри...
Момичето и кучето потъват в една алея, листата под краката им шумолят, кучето вдига крак. После хуква, освободено от каишката, Грета изненадано подскача, хуква след него.
ГРЕТА : / крещи/
Роко, Роко!
Кучето изчезва по тясната пуста алея.
От прозореца на апартамента Бранимир ги следи с поглед, нещо в израза на лицето му издава голяма изненада, неразбиране, объркване дори. После той се заема да чисти, започва от банята.


АКТРИСАТА

Нощ е и старата жена не спи. Телевизорът е намален почти докрай.
Навън е тъмно. Жилището е тихо и пусто.
От стените я гледат красиви, млади актьори и актриси в разни роли, посипани сякаш с паяжина в синия сумрак...
Гледа я лицето на красавица, жизнена, лъчезарна, изпълнена със смях. Старата жена се надига от леглото. С кратко, протестно мякане се надига и котаракът, изсипва се тежко и мързеливо от леглото, освобождавайки изтънелите й глезени.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Топчо, защо не отваряш вратата ? Не си гладен ? Или не ти харесва този час на денонощието, а?
Гласът й е необикновено млад, звънлив, макар думите да излизат малко неясни от беззъбата уста.
Старата бавно се изправя, отдавна вече си е научила урока, не бърза, постепенно, бавно задвижва кокалите си.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Кольо не стигна тоя позор, тялото му не остаря, не се предаде, направо заспа и не се върна в този свят. Топчо, ти не знаеш за кого ти говоря......
Тя поглежда към портрета над леглото си, оттам се подсмихва лицето на Кольо.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Страхуваш ли се, Топчо ? От какво ? / души около себе си / На какво мирише ? На цигари ? Глупости ! Тук никой не пуши, откакто...от много години вече...
Тя скрива страха, но страхът довежда ужаса, а ужасът е непобедим.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Кога изтече всичко, Топчо ? Домът ми, сестрите, майка, татко, дворът с кокошки и рози, градината с вишни и дюли, съученичките с черни престилки и барети.../ припява / За ученичката с черна престилчица, за ученичката с сини очи...
Хлопва врата, отваря се, скръцва, старицата подскача и се хваща за сърцето. Котаракът е отворил вратата на кухнята. Тя се засмива, гали го, говори му.
Блъсва я мирис на цигари, странно, никой не пуши в този дом...Нощ е още, мракът пълзи като сива мъгла навън, издига се леко над тополите, отдолу неусетно изплува розовото утро.
Старата жена се ослушва, оглежда се, души въздуха, настръхва...
Бавно се връща в стаята си, бавно затваря вратата, Топчо, котаракът, се промушва, свива се в краката й. Тя пресяга с бастуна и гаси телевизора....



ВТОРНИК



МИХАИЛ

Старицата вдига глава, в стаята влиза сина й, Михаил. Тя затваря албумите, в които се е взирала до преди малко.
Михаил сяда до майка си на стола, изпълва го с натежалото си тяло, изглежда уморен и объркан. От шкафа вади уреда за мерене на кръвно, вдига ръкава от пеньоара на майка си, увива черната гума, прави всичко това автоматично.
Доктор Данев е тежък, дори пълен мъж около 40-тте, ерген. Не обича да се хаби напразно.
Кръвното е високо, доктор Данев слага майка си в леглото.
Тя поглежда сина си, тихо изохква и послушно ляга. Мишо я завива с лекото, оранжево одеало.
МИХАИЛ :
Вчера закарах сестра ми и Пацика в един манастир. Пацика май...иска да остане там.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА // невярващо / :
Пламен ? Защо си ги карал в манастир ?
МИХАИЛ :
Пацика...Той...беше болен...много болен, но сега е добре !
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Защо никога нищо не ми казвате ?
Гласът на старата жена звучи инатливо.
МИХАИЛ :
Защото вдигаш кръвно, затова ! Пацика ще се оправи, нещо...беше го закъсал и физически, и ...Абе, въобще.....Стана...чудо !
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Господи, мили Боже...моето внуче, единственото ми, Господи!
Възрастната жена тихо се отпуска в леглото, очите й се изпълват със сълзи, тя едва ги сдържа, синът й не смее да я погледне, на него също му е тежко.
МИХАИЛ :
Там, по пътя към манастира стана чудо, това е, не ме питай повече, нищо друго не мога да ти кажа./Старицата притваря очи, шепне нещо./ Има ли нещо за вечеря?
Вратата на стаята с трясък се отваря и вътре, важно вирнал опашка се вмъква котаракът Топчо. Той е ангорец, сиво-бял, достолепен и великолепен, със съзнание за собствената си личност много по-силно от това на хората наоколо.
Вяра тежко, с помощта на сина се надига и тръгва към кухнята като влачи непослушните си крака.
Михаил присяда до масата в кухнята. Той знае, че майка му е болна, стара, че апартаментът постепенно, не по нейно желание, се покрива с прах и паяжини. Но някак отлага мисълта за този факт в необозримото бъдеще, не му се иска да променя начина си на живот, поне не вкъщи.
Докторът с облекчение с отпуска, носи се звън на чинии, отчаяно и нахално котешко мяукане и смях.
В един миг старицата отпуска ръце, вдига глава, в стъклото на кухненския шкаф е подпъхната икона на Богородица. Тя е обикновена, книжна, каквито се продават по сергиите, но възрастната жена се прекръства.
Внезапно Топчо настръхва, пухкавата му опашка се вирва като сабя, огромната му глава издава някакъв странен, заплашителен звук и той изчезва със съскане някъде из апартамента.
Майката и сина се ослушват и сега ясно чуват звука. Някой драска на тяхната врата, драска и скимти, нещо...куче сякаш.
Мишо отваря бързо. До краката му моментално се свива ужасено пуделче, мръсно, рошаво и жалко на вид.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Господи, Роко, какво ти е?
Роко чува гласа й, стрелва се изпод чехлите на доктора и кляка пред старата жена. Маха опашка, върти се, ляга, вирнал лапки, предлагайки коремчето си. От него се носи мирис на застояло, на мърша и мръсотия.
Кучето явно не е хранено, то трепери, движението на мъжа към вратата го изстрелва в най-отдалечения ъгъл на кухнята.
Старата жена се разсмива, кучето чува звукът от смеха й, отпуска се, маха плахо опашка.
Тя го вика нежно, приятелски.
Животинката покорно тръгва след нея към банята.
МИХАИЛ :
Е, сега вече...няма що, имаме си и кученце, а, Топчо ?
Котаракът е изчезнал някъде из вътрешността на апартамента.


МАНАСТИРА


Дървената тераса на манастира мирише на минало, това е забравена миризма, изчезнала от панелния град, непозната вече на хората. Дъските скърцат с древните си кости като човек. Майката е седнала с архимандрита пред килията. На масичка пред тях има порцеланови чашки за кафе.
Архимандритът е великолепен мъж. Младолик, едър, достолепен в черното си расо. Гъстите, руси къдри се сливат с къдрите на брадата и достигат под кръста му. От благодушното, бяло лице две ясни, сини очи се взират в гостите. Огромен сребърен кръст свети под брадата. Благият му поглед успокоява.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Брат Климент настани сина Ви в килията, но той е само послушник, не е още монах. За какъв монах говорите?
МАЙКАТА / ВИОЛЕТА / :
Пламен не може да спи. Нощем броди из стаите като вълк. Повръща храната. Поддържаме го със системи, връзваме го с каиши, горкото ми дете, с какво разгневихме Бога, отче? Мисля,че ако не беше онзи старец, монахът на пътя...Пламен нямаше да оживее.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Кого сте видели, госпожо?
МАЙКАТА / ВИОЛЕТА / :
Един старец, побелял, с брада до пояс, тих, дребен, кротък....Той ни доведе, Пламен летеше след него...като си помисля...преди това не можеше да ходи, срути се в урвата, аз мислех...стори ми се, че.../ тя стреснато млъква, преглъща неизречените думи /После старецът изчезна, не разбрахме кога...
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Нямаме такъв монах в манастира.
Архимандритът се надига, благославя жената, поема от ръцете й подносчето с чашките за кафе и тръгва по дървените стълби.
Майката остава сама, сега вече не удържа плача си, тихо се отпуска пред иконата на Богородица в дъното на килията.
МАЙКАТА / ВИОЛЕТА/ :
Не съм се молила, не умея...не знам как...не разбирам какво става, помогни ми, Майчице, да понеса радостта, както ми помагаше в мъката, защото не знам какво ми се случи, помогни на детето ми, Богородице, ти сама си майка, знаеш как страда майчиното сърце, закриляй ни, Богородице, трябва да ни закриляш, ние сме объркани,грешни сме...
Долу, край поддържаните гробове на покойни монаси и заслужили за манастира люде, играят огромни пеперуди.. Те са едри и ярки като зениците на самодиви. Лека, тънка мъглица ги обвива, стеле се кротко покрай надгробните плочи и подобно шепот се носи над заспалите треви. Пеят щурци.
От малката църквичка се носи утринната литургия. През двора, като хлопа с клепалото минава монах.
Жената става бързо, измива се на чешмичката, бърза, притеснява се. Надниква в тихата килия на сина си, вижда, че спи. Над главата му гори кандило под иконата на светец. Тя се приближава и от иконата благо усмихнат я поглежда Старецът. Жената тихо изахква, прекръства се и бързо излиза от килията. Тя цялата трепери, обляга се на дървената стена.
МАЙКАТА / ВИОЛЕТА, шепне/ :
Господи, благодаря ти...Майчице, Богородице,това е...ЧУДО !
Жената постепенно идва на себе си. Оглежда се зашеметено.
Решава да се разходи.



УРВАТА

Пътечката, която излиза от манастира, тръгва стръмно надолу, многогодишната шума въздиша под нозете й, тя се пързаля, птиците стреснато я освиркват, сврака й подвиква.
Жената се засмива, очите й, същите като на майката, но по-наситено сини, греят. Тя се усеща пак малка, мъничка, щастлива, дете на слънцето и вятъра. Сълзи на благодарност се стичат по страните й, знае, че животът й се променя, променя се и животът на детето й. Тя може да му помогне, може да спаси себе си и него, просто трябва още малко да помисли, да почака, да се порадва на мига.
Пътеката рязко спира. Жената се оглежда и вижда,че е навлязла в гъста, тъмна борова гора, слънцето се крие зад високите дървета, повява вятър. Става хладно. Тя потръпва.
А долу...в тъмното дере нещо се чернее.
Надниква над пропастта, надолу се е свлякла шума, сякаш някой се е пързалял по нея. Сладникав,гаден мирис довява вятърът до нея и макар никога да не е усещала подобен, тя веднага разбра какво е.
Поглежда, навежда се още повече, леко се плъзва надолу, като се държи за стеблата на дърветата.
Два огромни, черни чувала лежат на дъното на пропастта. Наоколо бръмчат мухи, оси, птици кацат и учудено се оглеждат. Тя не смее да си помисли дори какво е открила, но като се вглежда в черната купчина, изпищява. Писъкът й е беззвучен, не се откъсва от гърлото, като в сън, в кошмар.
Хуква нагоре, дори не се докосва до храстите и дърветата, лети, без да мисли, няма представа как стига до манастира. На бегом пресича двора и тичешком изкачва дървените стъпала към офиса на архимандрита. Блъсва вратата, дори без да почука и си поема дъх.
Сега жената е абсолютно сигурна, че в тревата от единия чувал, явно разкъсан от животни, се белее ръка, бяла, по-скоро жълта, неподвижна, с олющен червен лак на ноктите.




БРАНИМИР

Грета отхвърля съня като дреха. Подскача и се изправя. Както винаги лежи на голия матрак, завита със старото одеало. Бранимир не спира да пере и да чисти.
БРАНИМИР :
Трябва да отидем в телевизията днес, забрави ли? Обличай се!
Той подхвърля дрехите й. Прави кафе.
После внимателно се взира в очите й. Те са мътни, затворени и пусти.
ГРЕТА :
Роко изчезна.
Той се взря в празния й поглед.
БРАНИМИР :
Грета? Не помниш ли? Нищо ли не помниш?
На външната врата се звъни. Бранимир замира неподвижен. Звънът се повтаря, младежът спира Грета като хваща лакътя на дясната й ръка и го стисва. Прави й знак да мълчи и да не мърда. Звъни се още два пъти.
Отвън старицата, облечена в леки, полудомашни дрехи и подпряна на дървен бастун, стреснато гледа в краката си. Кученцето се стрелва надолу по стълбите и излита през отварящата се врата. Жената залитва, подпира се на перилата и се задържа.
Мезонетът не дава признаци на живот и старицата закуцуква бавно надолу.
Тя пресича с патешка походка улицата и тръгва по алеята. Кученцето не се вижда никъде.
Бранимир припряно хвърля дрехите на Грета, блъска я, гони я да се приготви. Той бърза. Грета се разплаква, отчаянието я похлупва като черна наметка.
ГРЕТА / плаче /:
Мама е добра!
Гласът й става тъничък, скъсва се, тя се разплаква.
БРАНИМИР :
Ти не знаеш къде е, нали, не си я виждала от...онзи ден, когато рано сутринта излязоха с татко, на вратата се звънна, както сега и те излязоха с някакви хора, някакви...дето не ги познаваме, може да са мафиоти, може да са ги отвлекли, може да са лоши хора, нали?
Грета не спира да плаче, страхува се, болката в слепоочията се усилва, повръща й се, Грета е уплашена и объркана.
ГРЕТА / нейни мисли / :
Мразя да съм уплашена. Трябва да се стегна. Трябва да слушам Бранимир, трябва да му помогна, той винаги ми помага, когато се обърквам и разболявам....а мама я няма, мама изчезна с татко, забрави за мен, Бранимир ще ми помогне! Баткото!

БРАТЪТ И СЕСТРАТА

Улиците :

Те вървят по улиците. Хората ги заглеждат. Показват им вестници, купуват от будките, там има снимки на цялото семейство. Хората са ужасени и изпълнени със съчувствие към двете изоставени деца.
Полицията :

Полицаите ги изслушват съсредоточено, не се случва често разплакани и объркани младежи да търсят изчезналите си родители. С младежите влиза побелял, добре облечен мъж, легитимира се, прегръща децата. Това е генералният директор на телевизията. Той обяснява, че таткото Бранимир е артистична, широко скроена натура, поет, подготвя книга, подготвя и нов филм за корупцията, дори днес е трябвало вече да го е монтирал, работата му е рискова, господа полицаите би трябвало да се активират, да го потърсят, колегите му ще се погрижат за децата. Редно е, човешко е.
Момчето е мрачно и мълчаливо, отговаря само когато е необходимо, казва това, което е нужно. Момичето не спира да плаче, грозновато, уплашено, притеснено, сякаш не съвсем в ред, смахнато сякаш.
Братът излага фактите, без да ги коментира, не е необходимо, тук често са се сблъсквали с фамилията Браневи. Един от полицаите вади досие, голямо, показва го на децата.
Ежедневниците :

По ежедневниците се появяват съобщения, че авторът на актуални документални филми Бранимир Бранев/52/, е отвлечен от дома си заедно със съпругата си Цветанка Бранева, /42/, по всяка вероятност, от мафиоти. Търсят се материалите от последния му филм, екипът се заема с монтирането в отсъствие на автора. Публикуват снимките им, който ги е видял, да се обади в съответното РПУ, анонимността гарантирана.
У дома :

Братът и сестрата се прибират, затварят вратата на мезонета, залостват.


ПУДЕЛЧЕТО РОКО 1

Късно вечерта по вратата на бившата актриса и нейния син Михаил отново някой скимти и драска. Докторът отваря, Роко се мушва между краката му и се хвърля директно на леглото на старата жена. Оттам, цял настръхнали косми и възмущение, със съскане излита котаракът Пухчо и изчезва в гардероба.
Майка и син дълго и от сърце се смеят. После Мишо нахранва уплашеното пуделче, измива му лапките, майката сменя изцапаните с кал чаршафи и всичко отново утихва.

Зад стените на мезонета братът и сестрата, прегърнати спят върху дюшека на пода. Момичето е изпило лекарствата си, кризата е минала и сега, буден в мрака, Бранимир чака....



СРЯДА


РАЗПИТЪТ 1


Грета плахо поглежда следователя отсреща. Той е млад, красив, рус с бебешки хитровато лице. Самата тя е тежка, тромава, грозна, косите й са на фитили от мръсотия, мазни, по лицето й просто видимо сякаш избиват черни, мазни пъпки, мазна и потна е кожата по ръцете и тялото й, на всичко отгоре е настръхнала като на голишато пиле.
ГРЕТА :
Мама е добра. Тя винаги ме храни, облича, грижи се за мен, мама...не пие, пие малко, не се кара, Брани се кара с нея, но Брани също е добър...и татко е добър...само...много пие, понякога се карат с мама, мама не ми е истинска, така каза Брани, тя ме е взела като бебе...била съм болна, тя ме е гледала, лекувала ме е...
СЛЕДОВАТЕЛ :
Ти вярваш ли му на Брани?
Въпросът му я стряска. Тя спира да говори, поглежда го под вежди, капки пот се стичат от тях в очите й, Грета замижава, очите я смъдят, обърква се, не вижда.
ГРЕТА :
Брани е добър, той ми помага за уроците, той понякога...купува храна, само не обича кучето...Роко...
СЛЕДОВАТЕЛ :
Къде е кучето?
ГРЕТА :
Не знам, избяга, Брани го изгони, Роко се плаши...аз също...много ме е страх, когато татко вика, когато мама вика, когато плаче.../Грета се разтреперва,пръстите й конвулсивно се свиват, това са дебели, тежки пръсти, дланта й е голяма като на мъж./ Мама ще ми купи рокля за абитуриентския бал, обеща да купи, взе пари назаем,мама е бедна, ние сме бедни, татко печели, но...татко е добър, само...да не пие...всички пият, хората са лоши, така каза Брани, той ще ме заведе далече, няма да ме бият повече...няма...
СЛЕДОВАТЕЛ :
Кой те бие?
Грета се стряска, отваря очи, поглежда под вежди, вижда само пода и обувките на следователя. Това са обикновени мъжки обувки, но тя ги харесва. Харесва мъжа отсреща, той е красив, Грета обича красивите неща.
ГРЕТА :
Аз обичам красивите неща, Роко е красив, Брани също, мама е красива без очила...Брани казва, че ще живеем добре, ще отидем далеч, далеч...Само математиката е много сложна, аз уча, чета по цели нощи, няма да ме скъсат, ще уча...затова мама обеща да ми купи рокля за абитуриентския бал...
СЛЕДОВАТЕЛ :
Някой биеше ли те? Баща ти?
ГРЕТА :
Той не ми е баща, Брани ми каза, и мама не ми е майка, аз съм сираче, мен са ме осиновили, първо мама, после и татко, когато са се оженили, Брани не ми е брат, аз съм сираче, но мога да уча, мога да готвя, мама ме научи да плета, искам да си ходя, искам да видя Брани, къде е Брани?
СЛЕДОВАТЕЛ :
А майка ти къде е, знаеш ли? Баща ти?

Спомен на Грета :

Тя спи, свила се е на пода, до нея се е гушнал Роко, двамата са в нейната стая, завити с тънкото одеало, дебелото е на татко, той се е прибрал, крещи, в кухнята свети, само там има голяма крушка и лампа с лампион, мама е сготвила, събудила се е, татко крещи, тя плаче, после тя започва да крещи. Внезапно се появява Брани, баткото, старият Бранимир, Мики, крещи и на него, Грета вижда през открехнатата врата, кога е дошъл Брани?
После Роко се разлайва, бяга в банята, изчезва, Грета става и отива в кухнята и...вече нищо не помни.
ГРЕТА :
Не помня, Роко избяга, мама плаче, татко крещи, не помня...
Грета се захлупва на масата и заспива. Това е вече трети ден, всеки ден по 12 часа тя повтаря едно и също, стига до този момент и заспива, това е Грета.
Тогава се появява Марго.
Умората, недоспиването, страхът, желанието за сън, всичко изчезва. Марго е стегната, красива, косите й са лъскави от сила, лицето й свети от усмивка, очите й искрят от радост. Марго облизва устни, младият, красив следовател се стряска, става и излиза.
Марго е готова, знае какво да говори, чака...........

МАРГО

Марго усеща жегата с цялата си кожа. Затворила е прозореца от нейната страна, защото прахолякът по пътя я задушава. Брат й върти кормилото мълчаливо, не я поглежда. В края на пътя спира.
Тук започва урвата и пътеката между боровете. Тя е засипана от многогодишна шума.

Спомен на Марго :

Братът и сестрата катерят урвата, спират, оглеждат, Брани определя мястото. Вади въже, забива колчета, тя му помага и се смее.

Брат й слиза от колата. Предстои да приключат последната фаза, най-неприятното вече е извършено.
Наоколо няма никой. В ранното утро се чува само далечното, манастирско клепало, което вика монасите на утренна.
Той отваря багажника. Чудно, колко необикновени неща може да събере един обикновен багажник!
БРАНИМИР :
Защо се хилиш?
Тя не отговаря. Не обича да говори излишно. Грета е по приказките. Марго е силна и мълчалива.
Брат й измъква с пъшкане първия чувал. Голям, черен, найлонов чувал, в който е събран цял един живот, странна работа. Човешкият живот, разбира се, е странна работа, какво друго?
Марго посяга и поема дясната страна на чувала. Не й тежи. Тя наистина е силна. Оставят двата чувала под боровете.
МАРГО : / нейни мисли /
Сега трябва бавно и внимателно да смъкнем първия чувал, долу, в урвата. Там не е стъпвал човешки крак, абсолютно съм сигурна, поне не и през последните десетилетия. Проверих много внимателно. / засмива се, говори на глас, тихо, за да не я чуе брат й / Марго е внимателна и умна. Грета е глупачка, тя е страхливка.
БРАНИМИР :
Защо все се хилиш?
Марго не отговаря, мълчаливо помага да завлекат черния си товар до огромната дупка, издълбана от ветровете, снеговете и дъждовете в подножието на урвата. Последните метри те се пързалят надолу главоломно и Марго не спира да се смее.
Приятно е, прилича на спускане с шейна. Многогодишната шума се е превърнала в пухкав, хлъзгав килим, няма нужда дори да се засилваш, така и така не можеш да спреш, все надолу и надолу.
Въжето ги чакаше търпеливо. Оставиха чувала, покриха го с шума и клони, после се хванаха един по един за въжето и бавно се изкатериха нагоре.
Марго диша с пълни гърди планинския въздух. Чувства се зашеметена и доволна.
Брат й измъква и втория чувал. Миризмата на кръв я блъсва силно в носа, завива й се свят, не, не, не бива да допуска Грета до себе си сега! Не, не бива!
БРАНИМИР :
Какво ти е?
Марго не му отговаря, стремглаво се спуска с товара по урвата, той едва я догонва, изранява лактите и дланите си, диша учестено. Прибират въжето, тя първа, брат й -втори... Въжето се проточва след тях като змия, младежът го отвързва и продължава нагоре. Работата е свършена. На Марго й олеква. За малко да се издаде, за малко!
Брат й подкарва по обратния път. Нямат търпение да се докоснат, да се целунат, да се любят, тя знае, че ще спрат на някое закътано местенце, тялото й вече сладостно се отпуска, има да разправя после на Грета, само какви неща има да й разправи!
Качват се в колата и потеглят.
После той спира колата и тя разтваря устни.



ВЯРА


Вяра се ослушва. Спира душа. Бавно и с пъшкане намята хавлията.
Звукът се повтаря. Някой отключва външната врата.
Ранна утрин е.
Душът е хладък заради високото кръвно. Задъхва се. Тежко загръща хавлията, тя се опъва на корема й.
Излиза в коридора. Нищо. Никой. Но ясно усеща острата миризма на цигарен дим.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Кольо?/ тих смях / Много смешно...Добре, че ги няма децата. Сама ли си говоря ?
Болните й, ревматични крака я тътрят към леглото. Нощната лампа свети и до нея са разпръснати писма и снимки.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Глупости правя, наистина, Кольо...ровя из...спомените...Дори не разбрах кога се изниза животът. Онова малко момиченце с тънки крачета, или това беше Виолета, Вили.../ киска се / Не, аз съм това, с рехавите плитчици направо бяла косица, бели вежди, бели мигли, като бяла мишчица...
Ето, на тази снимка, станала кафява от времето, тя е с гола глава като раковоболен след химиотерапия, зъбите й стърчат, сякаш се е озъбила, а не усмихнала.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Тук съм след менингита, докторът ме спаси тогава...как му беше името ? Нищо не помня вече, Топчо, нищо...Не можех да поднеса лъжичката до устата си, не можех да преглъщам, учех се като новородено....какво разбираш ти, коте галено ?
Роко се надига от кревата, Топчо вече е навирил опашка към кухнята. Нищо, никой друг, тишина...
Димът от цигара току-що се е разнесъл, тя долавя отзвук от тихо кикотене, толкова тихо, като сънувано...
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Я не ме...Кой ти беше крив, Кольо ?.../ говори на портрета, който насмешливо я наблюдава от стената / Цяла нощ беше скитал, знаеше, че трябва да се пазиш, че не трябва да пиеш, не трябва да пушиш, микроинфаркт беше изкарал...На премиера бил, глупости ! Самодейци някакви, мацка ли имаше, а? Мацка е била...празнувал си оздравяването, щото оня глупав доктор ти каза, че като минат шест месеца, вече си здрав ! / тя се смее / Бях си купила нов комбинезон, помниш ли ? Черен, секси...ти заспа в креслото, усмихнат, пиян още и...часовникът спря, така го изхвърлих този часовник, на девет часа и пет минути спря.../ Старата жена души въздуха, кашля. Роко е вирнал ушички, наострил е муцунка, леко дори приръмжава./ Какво има, Роко?
Хлопва врата. Вратата на кухнята. Топчо измяуква и след минута е скочил на телевизора. Роко се разлайва и изчезва под кревата.
Мирисът на цигари е изпълнил пространството. Вяра кашля.
Роко я гледа и маха опашка, готви се за разходка. Топчо вече е застанал пред вратата на кухнята. Вяра я отваря, бавно тръгва към печката, приготвя си кафе.
МИХАИЛ :
Госпожо, сама ли си говорите?
Старата жена се стряска, на прага на кухнята е застанал усмихнат Михаил, Роко се търкаля радостно пред него.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Мишо, кога си влязъл, не съм те усетила!
МИХАИЛ :
Като слушаш вътрешните си гласове....На какво мирише?/Докторът души въздуха, изненадан е./Ако не знаех какъв заклет непушач си, щях да кажа, че ми мирише на цигари?
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
И ти ли го усещаш ? Слава Богу, помислих, че полудявам.
МИХАИЛ :
Госпожо, стаята ти е потънала в мръсотия, в паяжини по портретите, търкалят се кофички от кисело мляко, паничката на Топчо е мръсна, Роковата също..нека изпрахосмуча, нека измия прозорците, нищо няма да ми стане, стига си командвала, остави ме да оправя и тук, не можеш вече, болна си....Не се занимавай с прането, купих нова пералня, мога и аз да се оправя. Стига се инати, знаем македонския ти инат, стига !
Вяра сваля кафето от печката, разлива в две чаши, подава на сина си. Тръгват към хола. Кучето и котето вървят след тях, Топчо е настръхнал, но не закача пудела.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Нещо ми е примъчняло, сине, никой не остана от моите хора, затова ровя снимките, ще ми мине.
МИХАИЛ :
Мамо, малко като се освободя, намислил съм да те кача на колата, да отидем на гости на сестра ми. После, мисля да те разходя с колата из цяла София, да минем по улиците, където си живяла, на Витоша да отидем, ей-така, на разходка, ти вече...колко време как не си излизала по-далеч от градинката и магазина?
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / :
Мечтая си за морето, Мише, всяко лято те водехме, теб и сестра ти, после само аз и ти, толкова обичам морето, маме! Вече повече от двайсет години стоя тук, не мърдам...
Старата жена не споделя с никого, че не само сънува мъжа си, но си говорят, чува го, скоро ще започне и да го вижда.
СТАРАТА ЖЕНА / ВЯРА / : / нейни мисли/
Какво ли иска от мен? Какво искат майка и татко , хората, които ме помнят от дете, от девойка, малко са вече тези хора в този живот, много малко, да не кажа....няма ги тук. Другаде са вече./ без да иска го изрича на глас / Другаде са..
Стреснато се оглежда. Михаил не я е чул.




ВИОЛЕТА



Виолета бърза към студиото. Чувства се като на премиера. В екипа се усеща леко напрежение. Виолета знае, че наближава времето, когато трябва да предаде щафетата.
Гергана е младо и като за радиоводеща, доста ефектно същество. Ентусиазирана, напориста. Красива.
ВИОЛЕТА :
Кой е приел да дойде днес?
ГЕРГАНА :
Доцентът, богословът, твоят приятел, много беше...
ВИОЛЕТА :
Ти ли избра темата?
ГЕРГАНА :
Аз...Не успяхме да се свържем с теб, помисилих, че ...Изненада ни, че се връщаш, два месеца вече, откакто...
ВИОЛЕТА :
Каква е точно?
ГЕРГАНА :
Кое ?
ВИОЛЕТА :
Темата, за нея говорим.
ГЕРГАНА :
А, темата...Пътищата на живота.
Виолета спира рязко, момичето се стряска, вглежда се в нея.
ГЕРГАНА:
Мислиш, че е много обширна ли?
ВИОЛЕТА:
Мисля, че е много...Да, обобщаваща. Освен това самото предаване носи такова име, как да насоча госта? Какви сламки си определила?
ГЕРГАНА :
Имах предвид сектите, вярата, повод ми е книгата "Шифърът на Леонардо".
ВИОЛЕТА :
О-о, стига с тази глупава книга!
ГЕРГАНА :
Хората я четат, тече рекламна кампания, просто не можеш да отминеш...Филмът дори го забраняват.
ВИОЛЕТА :
Хората гледат и тъпо шоу, слушат гадна чалга, хората живеят различно от нас, хората....
ГЕРГАНА :
Доцентът каза, че има какво да сподели...
ВИОЛЕТА :
Той винаги има какво да каже, той е гений, ние, обаче, какво ще го питаме ?...
Влизат в студиото. Техническият екип е вече там, музикалната редакторка се спуска към Виолета, прегръща я.
ВАЛЯ :
Как е Пацика?
ВИОЛЕТА :
Добре, ще става монах.
Гергана ахва, но музикалната дори не трепва. Тя се казва Валя и с Виолета са тандем вече близо 20 години,нещо като "свещени крави"в програмата.
ГЕРГАНА :/ ужасена /
Монах?
ВАЛЯ :
Това не е ли много...?
ВИОЛЕТА :
Много е !Върви да доведеш госта, Гери!
Гергана хуква по коридора, внезапно спира, обръща се към Виолета с виновна физиономия, плахо пристъпва назад.
ВИОЛЕТА :
Какво има?
ГЕРГАНА :
Ами...Вили, има нещо, дето...
ВИОЛЕТА :
Къде е папката? Къде е сценарият?
ГЕРГАНА :
Ами...точно за него...
ВИОЛЕТА :
Какво се е случило пак?
ГЕРГАНА :
Снощи, след като го написах, отидох на концерт с...После ходихме на вегетариански ресторант...
Настъпва пауза. Тонрежисьорката Зоя и тоноператорът Славчо, видимо развеселени, подготвят компютъра, навъртат лентите, вкарват дисковете за начало и внимателно се ослушват.
Валя вече вади сидитата с музика.
ВИОЛЕТА :
И?
ГЕРГАНА :
И...като се върнах в къщи, беше вече късно....
ВИОЛЕТА :
Беше с гадже, нищо не помниш, забравила си чантата със сценария в ресторанта, познах ли?
ГЕРГАНА :
Да.
Отново настъпва пауза, екипът с мъка сдържа кикота си, но Виолета побеснява.
ВИОЛЕТА :
Тук нищо не се е променило, докато ме нямаше! Веднъж го беше объркала, още по-веднъж - въобще забрави да го донесеш, как водеше своите предавания?
ГЕРГАНА:
Ами, справях се...
ВАЛЯ : / тихо процежда /
С оная работа...
ВИОЛЕТА :
Сега какво да правим? Ако аз си бях подготвила предаването...
ГЕРГАНА :
Може да го водя пак аз, ти си още натоварена, притеснена, ще се справя.
Гневът й внезапно отминава, появява се познатата апатия, Валя я гледа многозначително насреща, двамата техници са обърнали гръб, но усеща напрежението им.
ВИОЛЕТА :
Добре, ще си взема дълга отпуска и без това не съм почивала през годините, ще ти бъда редактор известно време, но сега съм дошла, настроила съм се, да започваме, времето тече.
Малката въздъхва успокоено и весело хуква по коридора.
ВАЛЯ : / просъсква /
Не й отстъпвай !Тя ти смачква предаването, прави го глупаво и беззъбо, това момиченце нищо не разбира, не се давай! Туй, малкото, непрекъснато забравя, забравя сценарий, забравя да пише, забравя да покани гост в студиото, забравя темите си, мисли с...оная си работа. Чудо е, че предаването още оцелява, вечно сме пред сваляне...
По коридора се задават Гергана и доценът-богослов. Малката настанява госта, намества му слушалките, не може да й се отрече младост и чар. Богословът е достолепен, дори малко страшничък с вида си на мрачен пророк, дългата къдрава коса, прихваната на опашка, пронизващите, тъмни като нощ зеници и гневно присвитата, тежка уста.
Когато Виолета влиза, той става, целува й ръка, усмихва се и усмивката му е необикновено топла и добра.
Прозвучава шапката на предаването и Виолета се приготвя за ефир. Тя усеща как вълнението оттича, адреналинът й се покачва и се появява така чаканото чувство на радост, на полет, което не й позволи толкова години да се откаже от работата си.
Светва червената лампичка и тя безшумно поема дъх.
ВИОЛЕТА :
Добър ден, дами и господа, вие сте с предаването "Пътища"....Наш гост е философът, богословът, доцент...извинете, вече професор, нали така ? / Богословът кима/ Ще поговорим за пътищата на човека, за паденията и възкресенията, за светлината на вярата и мрака на безверието...
Тримата от екипа й вдигат усмихнати глави, поглеждат я, малката кима успокоено. Валя пуска първото музикално парче, Виолета се усмихва на госта си. Предаването започва.


ЧЕТВЪРТЪК

ПЛАМЕН


Момчето се събужда с усещането за неистова радост. Гърдите му дишат сладкия въздух, пият го като сутрешно мляко.
Ръцете на майка му го завиват, докосват, галят, ухаят прекрасно и носят сънища.
Пламен отваря очи и вижда пред себе си иконата на Стареца. Усещането за закрила и обич, безкрайна, гореща обич, не се изгубва.
Вратата се отваря и влиза архимандритът.
Едрият, красив свещеник му помага да се изправи.
Пламен усеща леко замайване, но бавно посяга и намята черната роба.
Момчето все така бавно излиза на терасата, присяда на пейката до вратата. Архимандритът сяда до него. Срещу тях са зелените, буйно обагрени есенни хълмове на планината. Полъхва лек ветрец, птиците оглушително пеят, радват се на есенното слънце, на искрящото небе, на Божия прекрасен свят.
ПЛАМЕН :
Толкова е хубаво тук...Когато бях малък и мама и татко още не бяха се разделили, ми беше така хубаво. Не помня откога не ми е било...
Пламен замълчава. Неясна болка сграбчва сърцето му.


ПЛАМЕН :
Вие ми вярвате за Стареца, отче.
Архимандритът се засмива.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Нашият покровител ? Заради Него съм тук. Това е семейна легенда. Още в турско в нашето село прапрабаба ми била единствената ялова невеста в рода ни. Десет години нямала деца, пък жените били силни тогава, те създавали родовете, те пазели огнищата, те надвивали на робството с вяра и много деца. Така сме оцелявали. В моя род по-умните момчета ги пращали да учат в чужбина или ставали свещеници. Прапрабаба един ден се дигнала и дошла тук, в манастира, паднала пред иконата на светия старец и се обляла в сълзи. Тогава й се явило видение. Старецът, цял в светлина и елейно ухание, дошъл до нея, изправил я и й казал : " Живке, /прапрабаба се викала Живка, и аз съм Живко, това ни е родово име/ Живке, ще имаш дете, син ще добиеш, но трябва да го доведеш тук, монах да стане..." Пък прапрабаба изплакала : " Давам го, пресвети, давам го, стига да го добия! "
Архимандритът млъква за миг, Пламен усеща топлото ухание, което предхожда идването на Стареца.
ПЛАМЕН :
Не само светлина е видяла, отче, извинявайте, че Ви прекъсвам, уханието е неописуемо.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
И ти ли си го усетил?
ПЛАМЕН :
То е тук.
Архимандритът поглежда засиялото лице на момчето, става му радостно без причина.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Не съм говорил за това, знаеш ли.
ПЛАМЕН : / прошепва/
Той е тук....Старецът...
Около тях е необичайно тихо.
Архимандрит Сионий със светското име Живко се засмива.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Та, прапрабаба Живка се върнала в село весела, наистина родила момче, ама забравила какво е обещала. Задомила сина си още като момче, бил само на 14 години, бързала да продължи рода. Живко обаче не живял и месец с булката си и полудял, бягал от къщи, намирали го все пред вратите на манастира, не познавал никого, не искал да се храни, слабеел и гаснел. Прапрабаба си спомнила какво е обещала, довела сина си в манастира и той се оправил, бил щастлив като монах. Той именно се заел с библиотеката, тогава книгите и ръкописите били занемарени, дори захвърлени в мазетата и много повредени.
ПЛАМЕН :
И останал в манастира, така ли?
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Прапрабаба ми била серт жена, опънала се на Светеца, като й причернеело долу, като й примъчнеело за снахата, вдовица, без да е загубила мъжа си, току идвала и прибирала прадядо Живко. В селото обаче той бързо се побърквал отново, започвал да бяга, да не се храни, да не познава никого, не се докосвал до жена си, добре, че тя била бременна още от сватбата, родила, оставила детето и се върнала при своите. Прапрабаба се кротнала, синът й, моят прадядо станал първият библиотекар тук и описал историята в една книга..../Архимандирът спира, засмива се./Аз я получих като станах на 16, така ни е останало в рода, ако има някой със склонност към съзерцание, към благочестие....В комунистическо това се наказваше, нашите криели, че имаме свещеници и монаси в рода, черни монаси, трима епископи и двама митрополити, един мой дядо дори за патриарх го гласели, той изчезнал по време на преврата, комунистическия, убили го, никой не знае къде...На баба донесли само очилата и расото, кървави, разкъсани и изпочупени, та....
Синоий млъква.
Настъпва тишина. През двора минава старият игумен, архимандритът се надига.
ПЛАМЕН :
Искам да... постъпя като послушник тук, отче. Какво трябва да направя?
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Ще говорим и за това, сега оздравявай.
Пламен става и бавно тръгва. Вижда как отец Сионий, размахал дългите си брада и коса, пресича двора. Крачката му е едра,стегната.
Светлината се променя, уханието изчезва и светът възвръща нормалния си вид.





РАЗПИТЪТ 2



Бранимир е почервенял от яд, вече е прегракнал, трепери и едва се сдържа.
БРАНИМИР :
Оставете сестра ми, тя е болна, майка й се грижеше за нея, тя всъщност не й е майка, тя е готова да прости на всички...
Михаил се вглежда в него.
МИХАИЛ :
Вашето куче дойде у нас, майка ми се грижи за него, знаете ли?
БРАНИМИР :
Роко?
МИХАИЛ :
Точно така, Роко. Защо е избягало? Мама се опита да го върне, но то отново избяга.
БРАНИМИР :
Роко е глупак, майката на Маргарита й го купи, за да има за какво да се грижи, така я посъветваха. Маргарита е безпомощна без майка си и без мен, баща ми я тормозеше. Той тормозеше всички, дори екипа, с който работеше, защото не знаеха кога ще се напие и кога ще изтрезнее. Не знам как го търпяха там, в телевизията, той и сценариите си ги пишеше така, пиян, филмите така снимаше, хората му се смееха, но понеже е имал талант някога, прощаваха му, аз обаче - не! Той пропиваше всичко, жена му...заедно се мъкнеха по кръчмите, караха се, биеха се, аз се измъкнах, но Маргарита остана, жал ми е за нея, тя...тя е...жал ми е...
МИХАИЛ :
Какво се случи онази нощ?
БРАНИМИР :
Бих искал да я видя, сигурно е много объркана, бих искал да я видя!
МИХАИЛ :
Ще я видиш, разпитват я.
БРАНИМИР :
Разпитват, нея?! Вие сте психиатър, лекар сте, как позволявате, тя е болен човек, тя има нужда от лекарства и спокойствие, тя може...може да...
МИХАИЛ :
Разкажи ми какво се случи.
БРАНИМИР :
Тя какво ви каза?
МИХАИЛ :
Не знам, сега нея я разпитва следовател, после ще дойде при мен.
БРАНИМИР :
Защо? Тя нищо не помни, тя ...има нужда точно от Вас, доведете я, недейте я оставя сама, тя е объркан, болен човек, разбирате ли?
МИХАИЛ :
Разбирам, че ти не искаш да говориш, така ли е? Досега ни разказа за баща си, за майка си...
БРАНИМИР :
Тя не ми е майка! Мама го е напуснала отдавна, аз съм бил малък, тя не може да го понася, той и нас е тормозел, влачел е нощем пиянски компании, разни...пачаври, дори ги е запознавал с мама, на сутринта нищо не помнеше, извиняваше се, аз бях малък, но още тогава го намразих, после се ожени за тази...нещастница, монтажистка в телевизията, може и да е била добра монтажистка и добър човек преди да го срещне, но сега е също толкова долна, впиянчена...курва! Те са идиоти, разбирате ли, момичето е израсло с тях, в техните пиянски компании, баща ми е започнал да се вмъква в леглото на малката....жена му затова спеше между двамата, така спяхме, долу, на пода, защото нямаше пари дори за едно читаво легло, камо ли за матраци и други екстри, спяхме като пещерни хора, той, жена му, Маргарита и аз. Затова се измъкнах веднага щом можах, отидох при майка ми, тя си има друго семейство, но ме прие, докато си намерих работа и квартира. Тогава на този идиот, баща ми, му падна този мезонет, това наследство като подарък от небето, той не го е заслужил, нито онази пачавра, сегашната му жена, нищо не са заслужили!
МИХАИЛ :
Затова ли ги убихте?
БРАНИМИР :
Мезонетът по право е мой, не съм ги убивал, само защитих сестра си, Маргарита, тя не ми е истинска, те се караха и се биеха, както винаги, аз бях дошъл да говоря с баща ми за пари, дължеше ми пари, той на всички дължеше, няма човек, с когото е работил и от когото да не е взел заем. Тези пари ми трябваха за лекарства на Маргарита, тя искаше да завърши, да има диплома, поне това можеха да й осигурят, само че те знаеха само пиене, пиене и...до колко години му става патката на пияницата? Знаете ли? Той се набутваше при Маргарита, когато мене ме няма, онази...кифла, не го спираше, пък и не можеше, тя си пиеше биричката, а той опипваше Маргарита, горкото момиче нищо не разбира, не й е ясно какво върши с нея, само плаче и се дърпа, знаете ли колко пъти съм го пребивал заради това?
МИХАИЛ :
Сега вече чашата преля, така ли?
БРАНИМИР :
Чашата отдавна беше преляла, отдавна трябваше да я взема при мен, мислех, подготвях квартирата...тя е толкова...толкова безпомощна.
МИХАИЛ :
Ти я обичаш.
БРАНИМИР :
Обичаме се, ние можем да се обичаме, той не бива да я докосва, той е стар, скапан, пияница, вони на...смърт, на...биехме се, когато Маргарита влезе, държеше нож, удари го няколко пъти, после удари и нея, мисля, че не знаеше какво върши, мисля, че дори не видя какво прави, заспа."Толкова е тихо, сега е толкова тихо"....
МИХАИЛ :
Така ли каза? А как ще обясниш черните чували, опитът да бъдат изгорени труповете, измитата с белина кухня и баня, как ще обясниш, че си карал в нощта над 100 км, за да отнесете чувалите в онзи дол, там, където човешки крак почти не стъпва? Как ще обясниш това, че цяла седмица лъжеше, ти и твоята доведена сестра.
БРАНИМИР :
Тя не ми е сестра, дори и доведена!
МИХАИЛ :
Ти ли измисли всичко?
БРАНИМИР :
Нищо не съм измислял, тя....е сомнамбул, не знае какво върши, мозъкът й не работи.....аз исках...исках да...страхувах се за нея, тя има нужда от грижа, исках да се грижа, да й помогна, тя е болна, не разбирате ли? Искам да я видя, искам да видя Маргарита!
МИХАИЛ :
Маргарита е признала пред следователя, че сте подготвяли убийствата отдавна, че сте се готвили да избягате, да продадете мезонета и да отидете в чужбина, да се ожените и да си уредите живота без родители. Тя е потвърдила, че ти си убил баща си, че майката се е опитала да те спре, но си убил и нея, удушил си я, че тя ти е помагала да ги натъпчете в чувалите, че още преди месец сте открили това място, ходили сте няколко пъти там, истина ли е?
БРАНИМИР :
Тя не може да признае нищо, тя нищо не помни, тя лъже, вие лъжете, искам да я видя, искам да видя Маргарита!
Михаил се вглежда в младежа.
МИХАИЛ :
Искаш да видиш Маргарита? Тя каза, че името й е Марго, не Маргарита, нито Грета, а Марго. /Бранимир отпуска глава върху ръцете си, ляга на масата, плаче./ За съжаление тя е психически нестабилна, шизофреничка, освен това страда от някаква разновидност на множествената склероза, подлежи на
лекарско освидетелстване, нейните показания засега не могат да бъдат предявени в съда. Разкажи ми какво се случи наистина.
Бранимир затваря очи.


ПЕТЪК

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН


Прекрасен ден в края на лятото е. Утрото идва прохладно, синеоко, с дълбоката, ярка синева на бъдещата есен. Вяра се пробужда още по тъмно, лежи известно време в леглото. Подушва и разбира какво я е събудило толкова рано.
ВЯРА :
Мирисът на твоите цигари, Кольо. Трийсет години близо този мирис не е...бях го забравила, защо ли напоследък...и в това хубаво утро...? А, Топчо, Роко ? Отидоха си горещините, слава Богу, а ?Днес е приятно, спокойно, ще взема душ, ще направя кафе, не ми се мотай в краката, Роко ! Ще седнем с Мишо и ще си поговорим, ако ни оставите на мира, глезльовци такива !
Радостта я изпълва, мирисът на цигари я разкашля, тя тръгва към кухнята. До нея, навирил пухкава опашка, мяука Топчо, Роко не се е показал още.
ВЯРА :
Роко, къде си ? Напоследък се криеш, не идваш при мен, не скачаш в кревата, и теб те плаши Кольо май, а ?
Вяра се опитва да се движи тихо, едва-едва потропва с кафеника, чашките са измити и готови още от вечерта. Навън шумят тополите. Зад блоковете небето е просветляло, слънцето е изгряло, но хладният ветрец подсказва настина хубав ден в края на лятото.
Вратата на Мишовата стая хлопва, после майката чува и сифона в банята, зашуртява чешмата, душът, Мишо е станал сам, без подканяния.
Чехлите му зашляпват към кухнята, появява се и Роко, мушва се под масата.
МИХАИЛ :
Мамо, направи ли ми кафе?
ВЯРА :
Кафето е на масата.
Мишо тежко сяда на стола в кухнята. Много обича да си пие сутрешното кафе на терасата, с поглед към все още неизсечените тополи и новопоявилите се кръчмички под тях.
ВЯРА :
Баща ти обичаше да пие кафе тук, на това място...когато пиеше кафето си в къщи, разбира се. Обичаше шума на тополите. Всяко хубаво нещо в живота отчиташе като своя лична заслуга, независимо какво: топола, роля, самолет, дете, автобусна линия. Своя и на партията си...
МИХАИЛ :
Помня, че ме разхождаше по тролеи, автобуси, обичаше да обикаля новоткритите линии до новите квартали, толкова се гордееше, сякаш той ги е строил, голям комунист беше, госпожо, как сте се разбирали?
ВЯРА :
Той непрекъснато внушаваше на сестра ти колко важно е, че живеем в социализма, как се грижи партията за нас, сякаш по света хората дремят, не се развиват, техните държави...Пращаше я на летни бригади, другите деца с родителите си на море, моята дъщеря-на бригада. Тя го слушаше, обожаваше го.
Тополите шумят под балкона. Тук са далеч от шума и мръсотията на големия булевард.
МИХАИЛ :
Не помня тия неща, помня само как ме водеше да гледаме излитането на самолетите.
ВЯРА :
Ти беше само на тринайсет ненавършени, гупата ти раждаше в този ден, тъкмо отделяше майката в малкия аквариум.../ пауза/ Помня, на една премиера, на "Таня" мисля, да, "Таня" от Арбузов, смяташе се за десидентска пиеса, главната героиня не беше партийка, пък годеникът й, партиец, й изневеряваше, а тя ражда дете от него, такива работи...
Михаил се смее.
МИХАИЛ :
Потресаваща история, значи!
ВЯРА :
Не, пиесата беше написана на говорим език, иначе съветските пиеси, задължаваха ни да правим по две на сезона, те не можеха да се изговорят...Аз бях млада, красива, сестра ти наскоро беше родена, един генерал...във Военния театър, наскоро го бяхме основали, та, там директорите ни бяха полковници, генералите идваха на премиерите или, както "Таня" на генералните репетиции, спираха премиерите, ако не одобряха...генералната линия например в спектакъла. Тогава и Джери Марков спряха, „Да се провреш под дъгата“, баща ти правеше страхотна роля там, Кольо изобщо беше...голям актьор беше.
Михаил обичаше тези сутрини, преди да отиде на работа, преди да се завърти денят, когато майка му се заравяше в спомени. Навън се полюшваха и шушнеха тополите. Бяха се полюшвали и шушнели и тогава, когато баща му си е пиел кафето на този стол, на този балкон, какво не би дал да го види!
ВЯРА :
Отиваме, значи, след генералната в кабинета на директора, там целият генералитет, начело с...забравих му името, но баш главния. Той ме слага до себе си, баща ти не играеше в този спектакъл, пък там режисьорът имаше новаторски идеи, вкарваше прожекция, екран в дъното на сцената, това бяха спомените на Таня за детето, което умира от дифтерит...
МИХАИЛ :
Ма то, голяма трагедия!
ВЯРА :
Написана беше човешки, нали ти казвам. Тя сама по строежите, не успява да спаси детето си, както и да е...Генералът, баш генералът се прокашля. А ние треперим, мислим, че новаторските идеи с прожектирането на смеещото се дете, докато Таня плаче над креватчето на починалото вече момченце, бяхме заснели наскоро родения ти братовчед, тебе още не те бяхме предвидили...абе, западно влияние си беше и треперим, значи, дали ще одобрят другарите, когато баш генералът ме потупва по рамото и казва : "Другарката Вяра много вярно превъплъти майката, е, преувеличил е авторът, няма такива другари, дет си оставят децата, жените, не, няма да разрешим такова нещо! Не!" Ние примряхме, добре, че пиесата беше съветска, ако беше българска...
МИХАИЛ :
Значи горките автори и това не могат да пишат, че комунистите пият, чукат и зарязват децата си?
ВЯРА :
Дори не си го помисляй! Та, треперим значи ние, а генералът отсича : "Всичко добре, другари, но защо другарката Таня е гримирана, начервена, с лак по ноктите, нашата, партийна другарка е красива сама по себе си!"
Изумително сините очи на Верчето светват, лицето й се подмладява, смехът й откънтява младежки звънлив, Михаил обожава да вижда майка си такава.
МИХАИЛ :
Госпожа, за жалост, трябва да тръгвам, ще си поговорим довечера, хайде..../Вяра прибира чашките от кафе, заслушала се е в спомена вътре в себе си./
Не каза как завърши генералската препоръка, изпълни ли я? Другарката Таня без грим и прически?
Майката лукаво го поглежда с искрящо - сините си очи.
ВЯРА :
Ти как мислиш? Какво ти разбира генерал от театрален грим? Тогава се плескахме като за световно. Може да се каже, че генералът стана новатор, постепенно всички театри намалиха грима, приближиха до живота изкуството, но аз не го послушах, бях вироглава. Освен това бях и звезда, снимах в киното. Пиесата обаче беше подложена на унищожителна критика, защото и съветските другари я отрекоха, та накрая я спряха. За радост и успокоение на баща ти. Много ме ревнуваше от "Таня", той не играеше и моят любим беше друг актьор.
МИХАИЛ :
Мамо, мисля този уикенд най-после да те кача на колата и да пообиколим София. Не си излизала вече от години, само до магазина и до комшийката. Ще направим, както татко едно време. Ще се обадим и на сестра ми, може да й отидем на гости в Люлин, тя сега е сама. А следващия уикенд мога да те закарам и в манастира, при Пацика, прекрасно е там, тихо, спокойно, започвам да разбирам племенника си, макар че...добре, хайде, ще вървя, но утре няма да те оставя, ще се разходим като някога, като...
ВЯРА :
Да щеш...да намериш време и за морето, маме...колко още ми остава да живея...
Михаил излиза, без да чуе последните й думи.
Вяра започна да души. След излизането на сина й миризмата на цигари отново се появи. Тя ставаше по-осезаема точно тук, на балкона.
ВЯРА :
Не ме плаши, Кольо, хич не ме плаши, отдавна съм забравила тази миризма, Михаил се отказа и от пиенето, никое от децата...Роко, къде си, хайде на разходка, Роко!/Пуделчето се изнизва изпод масата с подвита опашка./Какво ти става, рошльо, и теб те плаши, така ли? Нищо, не му обръщай внимание, това е само...
Но Роко нещо подушва, това нещо го кара да подвива опашка, да се мушка под креватите и да тръгва с нея, само когато го вика за разходка.
Старата жена бавно, тежко тръгва към външната врата. После спира.
ВЯРА :
Аз тази сутрин взех ли си душа, Роко ? Не съм...Приготвих си хавлията, ох, нещо...ми е тежко...
Тя посяда на креслото в стаята си.
Бавно намъква сандалите, глезените й са стегнати със специални три четвърти чорапи въпреки топлото време. Глезените й винаги са я подвеждали, но сега вече въобще не я държат.
Все така бавно слизат с Роко по стълбите.
Старата жена бавно върви по алеята към магазина. Роко се стрелна през краката на хората и изчезна.
ВЯРА :
Няма да те търся, Роко, нямам крака за това, да знаеш.
Бавно тръгва към алеята.

ЛУДНИЦАТА


Марго отвори очи. Тихо и тъмно. Надига се внимателно. Трябва да бъде абсолютно безшумна, мишките я дебнат, трябва да излъже всички, дори въздуха наоколо, всички и всичко!
Марго е красива и гъвкава, походката й е безшумна като на пантера, тя умее да се измъква от всякакви ситуации. Сега открехва вратата, коридорът е пуст, тръгва бавно и тихо по него.
Грета е тромава и страхлива. Очилата непрекъснато се смъкват от носа й, никога не са й по мярка. Тя проскимтява на всяка крачка и бърза да се скрие в сенките на нощта.
Най-ранните спомени на момичето са от някаква кошарка, където тя живее, нейната къщичка, тук е топло, тихо, сигурно, никой не я забелязва. Детето се стреми да забави всички свои жизнени процеси, да спи, да не се храни, да диша само в краен случай, да не пишка, да не ака, да не тревожи никого наоколо, да се размие във въздуха.
ГРЕТА : / шушне /
Прекрасно дете, прекрасно дете, прекрасно дете...
МАРГО : / зло, шепне /
ШШШт! Ще те чуят, тихо!
Майка й е много добра, навежда се през кошарката и нежно й говори. Домът на Браневи е малък, тя е сама, никой не й крещи....
Братът се грижи за нея, бърза от училище, приготвя детските храни, кашички, супи.
Старият Бранимир за разлика от младия разказва весели случки, пиейки бира на масата в малката кухничка. Смехът ехти из апартаментчето, момиченцето също се смее, често без да разбира защо.
Мама има грозна усмивка, криви зъби и оголва розовите си венци като отмята глава назад. Очилата падат от носа й също както сега тези на Грета.
МАРГО :/ просъсква /
Спри да дишаш! Шумна си!
Момиченцето знае, че мама я обича, тя се гуши в нея, слуша плача й, но се чувства прекрасно, уютно като в кошарката си. Тук може да се стопи, да изчезне...
ДЕТСКИ ВИКОВЕ :/ в спомена /
Очиларка, очиларка, очиларка!
Маргарита се отдръпва, виковете я застигат по училищните коридори, тя свикна с тях. Носи очила, шини на кривите си зъби и хапчета в чантата, които пие в определено време.
БРАНИМИР : / в спомена /
Спокойно, не ги слушай, ти си кралица, Марго, разбра ли? Те са идиотчета! Ти си моята кралица!
Маргарита прочете "Кралица Марго", беше на седем години, постепенно започна да чете, четеше много, безразборно, разговаряше по цели нощи с брат си, когато той се прибереше.
Бранимир пуши, скита нощем, влиза в пуберитета и не иска да разговаря с никого, освен със сестра си.
Бащата е пиян. Майката боледува, очите я болят.
Започват скандалите, побоите и...заспиванията. Странните заспивания насред маса, насред улицата, насред урока.
После мезонетът, изпочупената покъщнина пред блока, телевизорът и видеото, празното жилище...
БРАНИМИР : /крещи в спомена /
Това наследство е и мое, и на Маргарита, ще те убия, ти нямаш право да ни лишаваш от него заради пиенето си, ти си идиот, ще те убия!
БРАНИМИР СТАРШИ :/ също крещи /
Махай се от дома ми! Убивам се от работа, не спирам, ти само пари искаш! Махай се!
БРАНИМИР :
Този дом е и мой, имам право на него!
БРАНИМИР СТАРШИ :
Ще те лиша от това право, ще се откажа от теб, ти си ми син, но ще се откажа!
БРАНИМИР :
Само посмей, ще видиш какво ще стане!
БРАНИМИР СТАРШИ :
Какво? Ще ме убиеш ли, а ? А?

Марго се движи безшумно по коридорите. Знае, че на рецепцията има дежурен, че в кабинката отпред има пазач, че всички прозорци са зарешетени. Може да се промъкне само през мазето, ако успее да пролази покрай рецепцията. Разучила е всичко. Тези доктори са толкова доверчиви, толкова лесни за...
Тя спира. Чува шум, Грета проскимтява, но Марго вече се е снишила, сляла се е със сенките в коридора. Минава дежурната сестра, тръгнала по визитация, прозява се. Докато стигне на третия етаж, където е стаята на момичето, тя ще е далеч, не бива дори дишането й да усети.
Сестрите в тези заведения са специална порода, подбирани и отглеждани някъде, за да бъдат достатъчно дебели, тъпи и нечувствителни.
Марго пролазва в сенките като змия, тихо се изнизва по стълбите към мазето, още по-тихо открехва вратата, отдъхва си. Единственото място, за което се безпокои, е тази врата и това мазе, не знае със сигурност дали не го заключват нощем. Не е заключено.
Сега вече е лесно!




СЪБОТА


ИЗПОВЕДТА

Късното лятно утро е невероятно красиво. Пламен се събужда с изгрева. Все още не го задължават да присъства на утринните, но той постепенно се буди рано, радостен, че чува манастирското клепало.
Облича се, все така обхванат от тази неописуема радост, прекръства се пред иконата на Стареца, прочиства и запалва отново кандилото. То гори денонощно. Момчето го поддържа.
Понякога нощем, като се събуди, вижда Стареца, приседнал на стола, до леглото му. Чува тихия шепот:
СТАРЕЦЪТ :
Гневът е лош съветник, чедо мое, ако върху теб е слязла росата на чистотата, то препаши твоите бедра с кърпата на послушанието и като станеш от вечерята на безмълвието, измий нозете на братята си със съкрушен дух./Стареца се усмихва./ Постави пред вратите на своето сърце строги и бдителни стражи, обуздай неудържимия ум в твоето разстроено тяло, обучавай се в безмълвие дори мислено, сред околния шум бъди равнодушен, сдържай своя език, който буйно се стреми към възразяване, и седемдесет пъти по седем на ден се сражавай с този мъчител.
ПЛАМЕН :
Отче...
СТАРЕЦЪТ :
Покай се, чедо мое, изповядай се, чедце, още много тегоби те чакат напред, съблечи се от собствената воля като от срамна дреха, облечи се в бронята на вярата...Бог сам ще ти се открие, чедо, ти само слушай, слушай сърцето си, изповедта ще умие душата ти, послушник е този, който с тялото си стои пред хората, а с ума си търси небесата чрез молитва. Моли се, дете, моли се, от послушанието се ражда смирение, а от смирението-разсъдителност. Тогава и радостта ще те споходи, защото след разсъдителността идва наблюдателността, а после и Божията прозорливост.
ПЛАМЕН :
Защо аз, отче, защо мене...защо?
СТАРЕЦЪТ :
А защо не, чедо мое?
Тази сутрин Пламен пристъпи към стаичката за изповеди. Дойде денят му.
Всичко му носи радост.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Ето, ти седиш пред лицето на Бога и аз, недостойният свещеник, те слушам, братко. Ако скриеш нещо или премълчиш нарочно, Бог ще го открие, затова бъди искрен и разкажи какво ти тежи.
ПЛАМЕН :
Отче, никога не съм се изповядвал...трудно ми е, макар че се готвя толкова време...
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Започни оттам, откъдето ти е по-леко. Разкажи ми за себе си, аз ти говорих толкова много за мен...
ПЛАМЕН :
Имах хубаво детство, така поне мисля...мама беше актриса в провинцията, пътувахме, татко беше оператор в местната телевизия, живеехме...сега разбирам, че сме живели лошо, но аз харесвах този живот, винаги имаше хора у дома, пиеха, танцуваха, смееха се...Особено след премиерите, мама...беше добра актриса, баба също била...примадона, така мисля се е казвало...
Момчето се усмихва, поглежда иконата на Стареца пред себе си.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Почини си малко, ако ти е трудно.
Навън минава монаха с клепалото.


МАРГАРИТА

Грета лекичко се размърда, студено й стана, сънят постепенно я напусна. Отвори очи и видя, че лежи на пейка в градинката.
Денят явно е прекрасен, топъл, лек, уханен, с далечен намек за идващата есен. По алеите се задават кучкарите, тя се свива на пейката, не отделя очи от входа отсреща, малко я тресе. Чака.
Старата жена излиза бавно от входа на блока, тежко опирайки се на дървен бастун. Покрай нея като светкавица профучава Роко, подминава я, пресича булеварда. Старицата замира уплашено, вика:
ВЯРА :
Роко, Роко, чакай, тук, тук, при мен!
Но кученцето не я чува, тича към момичето. Грета радостно се надига, завива й се свят, нейното кученце тича към нея.
Марго не обича животни, не обича нищо, Марго е красива и зла.
ГРЕТА :
Роко, миличък, къде беше, защо ме остави, кой те гледа, тази баба ли? Роко!
Кученцето яростно лае срещу нея, тя посяга да го погали, той отскача, озъбва се и хуква по алеята нагоре.
Вяра е пресякла булеварда, бавно се приближава към момичето.
Лицето й е клоунски бяло, също и устните, но очите са живи, сини, весели, момински очи. Плетена на една кука, колосана, бяла шапка краси белите й коси, бяла копринена блузка трепери над старите, тежки рамене, полата също е бяла, бели са и сандалите на изтънелите глезени, които не държат вече тежкото, старо тяло.
ВЯРА :
Можете да си приберете Роко, аз трудно се движа, не мога да го разхождам, както сигурно е свикнал.
ГРЕТА :
Той избяга.
Мълчаливо прави място на старицата, тя въздъхва и сяда.
Оставя на пейката плетената си на една кука бяла чанта.
Момичето се изправя, хуква по алеята, пресича булеварда, вратата на блока е широко отворена, явно старицата не е успяла да гони Роко и да затвори вратата. Грета се мушва във входа, тихичко пролазва по стълбите, не иска да я чуе никой.

Спомен на Грета :
БРАНИМИР СТАРШИ : / пиян крещи /
Въображаема приятелка, каква въображаема приятелка ? И име й измислила, Марго ! Шантавии и дивотии ? Че да й слагаме и чиния за ядене, да й оправяме кревата, я, стига, марш ! Никакви такива ! Патка с патка !Махни я от къщи, дай я
в приют, тя е болна, луда е, кой знае какво може да й се случи, после ние ще сме виновни!
Скандалите плашеха Грета и тя викаше на помощ Марго.
ГРЕТА : /тихичко, като заклинание/
Марго ще вземе, каквото боли, Марго ще махне, който крещи, Марго ще помогне на Грета, Марго е красива и силна, нали ?
Роко лае.
Веднъж татко, много пиян, реши да легне при нея. Той може би обърка майка й с нея, защото всички вече спяха на пода, бяха получили мезонета, а нямаха какво да сложат в него. Бащата се промъкна откъм страната на момичето, започна да пъхти, да я гали, лъхна я миризма на алкохол, на цигари, на...гадост !Тя притихна, не помръдна....Бащата захърка и Грета тихичко се измъкна, пролази до кученцето, гушна се в него......
ГРЕТА : /тихо /
Ще кажа на Марго, Роко, тя ще го ...тя ще ме...тя ще ми помогне...И Брани, нали ? И Брани...
Някъде горе, над главата й, някой отваря врата, момичето отключва светкавично и се мушва в празния мезонет.
Тук е тихо. Грета бавно обикаля стаите, качва се по витата стълба, пусто е, празно е, майка й я няма, татко й също, но за него тя знае, че е убит, че някой го уби, че брат й го...уби.
Крясъците още живеят между празните стени.
БРАНИМИР СТАРШИ :
Хич не мисли, че ще ти оставя нещо! Ти си непрокопсаник, ти си като майка си, само чакаш да докопаш нещо!
БРАНИМИР :
А ти какъв си? Пияница, търпят те от съжаление, никой не те бръсне за слива, хората бягат от теб, пропиваш всичко, дори парите за лекарства на сестра ми!
БРАНИМИР СТАРШИ :
Тя не ти е сестра, не ти е никаква, на мен не ми е никаква, никой няма да получи нищо, всичко е мое, ще правя с него, каквото си искам!
БРАНИМИР :
Ти дори не подозираше за този чичо, дори не го познаваше, такъв късмет все на такива като теб, пияници, задници, се случва!
БРАНИМИР СТАРШИ :
Кой е задник, бе, копеле? Кой е задник!
БРАНИМИР :
Копеле е на майка ти сина!
Грета се е върнала в кухнята, чекмеджетата са затворени, масата свети от чистота, мивката е измита, чините са прибрани.
Бранимир замахва с ножа, един път, втори път, трети път, много....пъти.
Някой пищи.
Някой пада, кръвта плисва наоколо.
Някой затиска писъка. Задушава го.
Някой пада, пада, пада....
Грета затваря очи и пищи.
БРАНИМИР :
Всичко ще бъде добре. Не се бой, всичко ще се нареди, не се плаши, нали сме говорили, чувалите са тук, всичко ще се оправи, ти само...спи, спи...ти...поспи...
И Грета заспива.
Така я намира полицията. На другия ден.


ВЕРЧЕТО СИ ОТИВА

Вяра проследява с поглед бягащото към блока момиче. Тежко се надига от пейката.
После сякаш светът се отмества.
Небето става по-наситено синьо, тревите по-зелени, вятърът по-нежен, тя е дете...
Насреща й се задава баща й, такъв, какъвто го помни като малка. Висок, хубав, косата ниско подстригана, очите засмени, сини, пронизващи, ясни, елегантното черно бомбе, пардесюто, развято от невидимия вятър, усмивката неудържима, ухаещ на нещо сладко, силно, мъжко. На шоколад и мъжки парфюм.
ВЯРА :
Татко?
Вяра не се учудва, напоследък нейните идваха често.
Оглежда се. Намира се на детската площадка, наоколо майки с деца, колички, деца в пясъка, кучета се гонят...
Тя внимателно оставя чантата и плетената си лятна шапка на пейката, завива й се свят, мъчи се да хване силната ръка на баща си и тихо пада.
Толкова тихо и толкова незабележимо, колкото се бе старала да премине и в живота. Малкото, слабичко момиченце с белите, пухкави къдрици, белите вежди и белите мигли, без да е албинос, пшеничено, бяло-руса, крачета като клечки, ясни, любопитни, дълбоко сини очи, ръцете на татко я грабнаха, вдигнаха я високо, високо, видя децата си, внукът си, Роко тича надолу по алеята към къщи, комшийката бърза по стълбите към нея...
КОМШИЙКА :
Верче, Верче, не ме плаши, Вероника!
Ръцете на татко я сложиха на силните, широки таткови рамене.
БАЩА :
Да вървим, детето ми, чакат ни...




ИЗПОВЕДТА 2

Пламен се е привел по епитрахила на отец Сионий. В ръката му гори свещ.
ПЛАМЕН :
Старецът каза да не съдя никого, моите приятели живееха в изоставени къщи, друсаха се, мен ме беше гнус, аз се тъпчех с хапчета, намирах...навсякъде, крадяхме, да, крадяхме, аз...
Пламен се навежда почти до пода, коленичил е пред свещеника, покрит с епитрахила му, но дори тук, в самотата си, изпитва неистов срам и радост, неописуема радост. Сякаш някаква зла енергия изтича от тялото му, освобождава го. Той плаче със сълзите на разкаянието, те мият лицето му, душата му, огромната му тъга.
ПЛАМЕН :
Караха ме да крада, да разбивам будки нощем, аз...съм страхлив, не мога, предпочитах да се прибера, да поживея при мама, тя от радост ми разрешаваше всичко...тогава, тогава...
Пламен се запъва, разплаква се, отец Сионий мълчаливо чака, свещичката в ръцете на момчето трепери.
ПЛАМЕН :
Аз...аз не бях наркоман, отче, аз...само се преструвах, не исках да ме изгонят, нямах къде да отида, моите родители не се интересуваха от мен...така си мислех...тогава пиех...бира с разни...лекарства за луди, паркизан, такива работи...мама се срамуваше, поне аз така мисля, срамуваше се от чичо и от баба, не им казваше нищо, поне аз..не, сигурен съм, тя...само ми даваше пари, продаваше мебели, накити, всичко, което може...даваше ми пари и ме молеше да остана вкъщи, татко си отиде, той ни напусна...Друсах се с паркизан, с хапчета, крадях ги от мама, тя...не беше добре, чичо Мишо, той ги предписваше за нея, аз дори...дори не допуснах, че...тя е болна, тя е болна, отче, аз я разболях!
Пламен продължава да плаче, но сълзите не намаляват радостта му. Тя расте, изпълва го.

СПОМЕН НА ПЛАМЕН :

Тогава се случи...Шейла, красива, странна, пее с групата на Гуруто. Шейла се смее, Шейла пие, лежи в тревата, прегръща Пламен, целуват се, любят се...
Шейла се промъква под храстите, нощта е тъмна, звездна, момичето лази в тревата, голо, прекрасно, кикоти се, търкаля се в прегръдките на Пламен, те са под цъфтящия, люляков храст...
Шейла стои в празния хол, огромните, дантелени пердета се веят от вятъра, нахлул през балконите, тя е в прозрачна, бяла роба, тялото й е женствено, гладко, с тежки, кръгли гърди, тънък кръст и дълги, гладки бедра, усмихва се, Пламен гледа, не се знае откъде, но Шейла приема в прегръдките си друг, непознат, после това е Гуруто...Шейла се люби с Гуруто, пуши...дава на Пламен да опита, той повръща, тя се смее...
Пламен в някакво мръсно, мърляво, празно жилище, оплескано с повръщано и кой знае още какво, лази по пода, опитва да се люби с Шейла, тя се изплъзва, той лази, намира я да си бие кокаин...може би...всичко е размазано, противно, Пламен припада...
Пламен тича по пусти и грозни улици, вали дъжд, той е мокър, слаб е, едва диша, опира се о стените, почти пада, пак се надига, изкачва стълби, дълго...бавно...задъхва се...
Влиза в празни, пусти стаи, от отворените прозорци духа вятър, вее разкъсаните пердета, блъска дъжд...
Пламен излиза на балкона, на перваза виси дреха, само тя е цветна, ярка, алена, всичко друго е сиво, размазано, страшно... Момчето се навежда надолу, долу, на паважа лежи Шейла, хора се трупат, дрънчат тролеи, спират коли, вие сирена на „Бърза помощ“, вятър, дъжд...Пламен припада...
Отец Сионий подхваща момчето, преди да се строполи на пода, поема го, внимателно го слага на стола срещу разпятието в изповедалнята.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Седни, братко, седни, Бог те слуша, още си много слаб, ако искаш утре ще продължим.
ПЛАМЕН :
Моля Ви, отче, моля Ви, просто...не мога...още не мога...толкова е...страшно!
Пламен вдига глава, радостта от деня и утрото засиява пред него, може би това е Стареца, той го гледа и му се усмихва.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
По природа зло и страсти няма в човека, Бог не е творец на страстите.
ПЛАМЕН :
Шейла се самоуби, отче, надрусала се и скочила от балкона. Нещо или някой я ядосал. Исках и аз да умра.
Пламен плаче. Сълзите му сякаш отмиват чернилката, чувството за вина, че не я е спрял, че не я е разбрал, че тя го е изоставила, не го е обичала.
АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ :
Бог ни изпраща спасение точно тогава, когато най-малко очакваме и точно там, където не сме го виждали преди. Ти си стъпил на първото стъпало, не се обръщай и не се оглеждай, твоят път е напред, Пламене, ще ти помогна да вървиш, но не мога да те водя докрай, ти сам трябва да извървиш и пътя си и да изкачиш стъпалата. Ще ти бъде тежко, ще ти бъде самотно и страшно, не знам, доколко си готов, но аз, недостойният свещеник, се обръщам към Теб, Отче. Приеми тази душа, Отче човеколюбче, както си приел блудницата, разбойника, митаря и блудния, и снеми от нея тежкото бреме на греховете. Ти, Който взе върху Себе си греховете на света и изцери човешките немощи, Който не дойде да призовеш праведните, а грешните към покаяние, чуй мене, грешния Твой свещеник, и очисти тази душа от сквернотата на плътта, та като приеме частица от Твоите светини, да не му бъде за осъждане причещаването, прости му прегрешенията и по молитвите на Пречистата Твоя майка благослови неосъдно да приеме светото и пречисто Твое тяло и драгоценната Кръв за изцеление на своята душа. Защото Твое е царството и силата, и славата с Отца и Светия Дух,сега и всякога и вовеки веков! Амин!



СЪБОТА- ПРЕЗ НОЩТА



РОКО


Пуделчето Роко се прокрадва в мрака към входа на кооперацията. То е мръсно и гладно, скитало объркано из алеите на парка, чакайки нежния, младежки глас на старицата да го призове. В тишината и тъмнината пред входа сега то дочува думите й:
ВЯРА : / тихо /
Роко, Роко? Тук, тук!
Усеща миризмата й, входът се отваря за някаква весела двойка младежи и Роко се мушва незабелязано вътре. Хуква по стълбите като избягва всякаква близост с мезонета. Оттам мирише на смърт и страх.
Роко кляка пред вратата, откъдето излизаше със старата жена на разходка. Жално проскимтява. Нищо друго не нарушава сънната тишина наоколо. Роко чака и джафва. Чува нечии стъпки, върти опашка. Отново джафна, по-смело и по-радостно. Вратата се отваря.
МИХАИЛ :/ прошепва /
Роко !Миличък! Къде беше?
Кученцето се вмъква вътре, махайки опашка. Мъжът го вкарва в банята, Роко обича процедурата на миене. Безропотно подава лапички, налага да влезе във ваната, за да бъде измита с шампоан сплъстената козинка на гърба и опашката му.
МИХАИЛ :
Омърлял си се, тя сигурно...тя щеше да те търси! Пък ние те забравихме, миличък...тя сега ни гледа, нека види...
Мъжът плаче, но Роко не разбра нищо, обърка се от странните сигнали, които му дава тялото до него. Усеща тъгата, той познава тъгата, тя се стеле около него изпод другия вход заедно със страха и смъртта. Но тук Роко също усеща нещо...нещо, което го плаши, той подвива опашка, притичава в кухнята и дълго пие вода. Мъжът седи на един стол и му говори.
Кученцето тръгва да обикаля апартамента, влиза в хола, там спира. На дивана спи момче, непознато. Приближава се и лекичко близва ръката на му. Връща се в кухнята.
МИХАИЛ :
Нея я няма, няма я, Роко, тя ...сега тя...сигурно ни гледа...Нека й кажем колко я обичаме...Роко...
Роко излиза в коридора. Тръгва към стаята, където спеше неговата стопанка, чакайки да чуе необичайно младежкия, ласкав глас. Тихо е и миризмата й някак...не се усеща. Вратата е открехната и той влиза вътре. Тръгва към леглото. Миризмата се усилва, тя го успокоява, макар че има нещо странно....Жената, която спи на леглото...не е тя. Миризмите се объркват и кученцето се свива. Нещо се е променило, нещо, което не може да определи. Макар че не надушва нищо страшно, нищо гонещо го оттам..
Уморената животинка се примирява. Това е неговата стая, неговата миризма и неговото легло. На леглото спи някой друг, но той не е враждебен.
Все пак Роко не се решава да скочи и да се свие в краката й. Остава долу, ляга на килима, после подушва, усеща миризмата от отсъстващата си стопанка по-силно и се доближава до креслото.
Тук скача и се свива на кълбо върху недовършената плетка на Вяра. Сякаш тя го прегръща и кученцето заспива.
Спи и градът, доколкото един град може да спи. В него винаги има някой буден, някой дебнещ, някой умиращ и някой раждащ се. Спи и Маргарита с тежкия, непробуден сън на лудостта и болката.
Бранимир не спи.
Душите на мъртвите се грижат за нашите сънища. Грижат се и за нашите делници, за нас, за живота ни.
Бранимир остана сам, чудовищно сам. Небето и земята се бяха отвърнали от него, но той не го разбра.
Усеща само студа и самотата.