Да положиш душата си

Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Простички думи, като всичко, което ни е оставил нашия Господ Иисус Христос. И още същата тази нощ на Тайната вечеря, любимите му ученици и бъдещи апостоли, го предават. Макар че са искрени в думите си :Ако потрябва дори да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе.
Да положиш душата си за своите приятели...
Приятелите от детството и младостта, шумни, пъргави, усмихнати, пъргаво изкачват стълбата, вземайки по няколко стъпъла наведнъж. Надничат зад ъгъла с пръст на устни, готови да прихнат, докато ти се чудиш как да ги оправдаеш пред класната за бягството от час. Първата цигара, първата глътка алкохол, първата любов, всичко това споделяш първо с приятеля. Той е винаги до теб, когато трябва да излъжеш родителите си, той ти подава ръка, когато си се провалил и светът сякаш се е срутил отгоре ти. Той още от пуберитета замества родители, учители, близки, той е всичко, всичко, което имаш в живота, докато в ушите ти шуми парада на младостта ! Готов си да положиш не само душата, но да дадеш и живота си за него. Истината обаче е, че ти не знаеш още цената на човешката добродетел, не знаеш и кои са точно тези добродетели, не знаеш цената на душата си и на живота си. Сутрин слънцето огрява лъчезарната ти усмивка и това си е негово задължение. То е тук да свети и топли заради теб, заради твоите приятели, заради вашата радост и разбирателство. Не е необходимо да правиш никакви жертви, животът е прям, пътят е светъл и прав, а хората около теб те обожават. Това е младостта.
Добрият и истинският приятел остава завинаги, независимо от всички обстоятелства, пише тийнейджър в Интернет. Понякога приятелската връзка е толкова хубава и чиста, че може да се сравни с любовта. Приятелството е душевно привличане. То прилича на красива ваза, в която има букет цветя, подарени в знак на обич и вярност. И ето как завършва есето си този младеж: Един човек, който казва, че ми е приятел, никога не трябва да взема публично страната на неприятелите ми- без значение дали съм прав !
Някога Джек Керуак е влязал в затвора, защото заедно с приятеля си от детинство прикрил улики за убийство. Убиецът бил именно този негов приятел, а Керуак се опитал да му помогне. Тримата били неразделни в купоните, веселбите и бунта си срещу обществото. Бийт поколението претендираше да е либерално, свободно и отдадено на любовта, не приемаше войните и нравоученията, пиеше, пушеше трева, любеше се, както намери за добре. В един момент един от тримата пирятели се оказва убиец и то на своя любим, неразделен другар, на своя любовник. Керуак застава на негова страна, това ли е то : да положиш душата си за своите приятели ? Или, както категорично определя момчето във форума : приятелят никога не трябва да взема страната на неприятелите ? И кои са приятели, кои – неприятели ?
Днешният динамичен и комерсиален свят ни дава възможност да осъзнаем какво е значението на думата приятелство, пише друг форумец. То може да се опише така : Приятелството е бисер на морското дъно, години са нужни да го откриеш, а само секунди, за да го загубиш. В ученическите години е по-лесно да откриеш човек, който да умре за теб или да влезе в ада. Едва в по-късен момент от живота си ние помъдряваме и оценяваме приятелите си, едва тогава откриваме значението на думата. Приятелството е умение да споделиш болката си или разочарованието си и да я разбереш у човека до себе си.
Наистина огромна трябва да е любовта, щом полагаш душата си за приятеля. Тази любов е пред всичко доверие. Твоята душа е отворена, доверява се на другия, неговата също. Така изграждате стената на своето приятелство, в която се разбиват житейските бури и утихват ураганите на злобата. Но дали винаги е така ? Не те ли поглеждат присмехулно през рамо приятелките ти ? Не се ли посмихват след теб ? Една дама в български сайт за приятелството споделя : За да спечелим истински приятели, е необходимо да съблюдаваме следните основни принципи : винаги да бъдем усмихнати, да показваме веселия си нрав, чувството си за хумор, никога да не отправяме критики, защото по този начин рискуваме да засегнем нечие достоинство, винаги трябва да изслушваме другите, да показваме искрената си заинтересованост към тях, да бъдем толерантни, винаги да ги подкрепяме и никога да не предаваме доверието им.
Но липсата на критика не е ли предателство спрямо доверието на приятеля ? Ако най-близките не му показват неговите недостатъци, тогава какво биха направили враговете му ? Кажи ти моите кривиц, казва в писмо дякон Игнатий, па да се поправим. Защото всеки бърка, па не може сам да се съвземе, продължава Апостолът на свободата ни. На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.
Защото няма любов по-голяма от тази, да положиш душата си за своите приятели. От тях очакваме да ни обичат дори когато бъркаме, нали ? затова са приятели. да ни защитават, когато ние не можем. Да бъдат до нас, когато страдаме. И се обиждаме, ако ни критикуват, ако се опитват да ни помогат в слабостта ни. Психологът Ханс Селие споделя : Колкото силно жадуваме за одобрение, толкова се ужасяваме от неодборението. Лесно е да имаш приятели, когато си млад, тогава и любовта и приятелството са завинаги. нито за миг не можеш да допуснеш, че след пет, след десет години ще се срещнете случайно може би, ще се поздравите и няма да има какво да си кажете. Вие, дето не сте се разделяли за повече от едно нощ в младостта си.
В заника на живота почти не ти остават приятели. Децата са пораснали, внуците са отлетели и ако е останал някой до теб, той наистина е положил душата си за вашето приятелство. Той се е появил, когато разочарованията и болката то битието са станали непоносими и някой е трябвало да разтовари това бреме от раменете ти. Може да е бил любим човек някога, може да е бил съпруг или съпруга, но всъщност това е твоят приятел, докато смъртта ви раздели.
Дори мрака да пълзи навън, дори гъста, жълто-кафява мъгла да наднича през прозорците, той ще запали светлинка. Светлината на една свещ, разпръскваща студа и тъмнината, светлината на своята любов, на положената за теб душа. Защото наистина няма любов по-голяма от тази, да положиш душата си за своите приятели.
Абе дявол да го вземе, пише в романа си „По пътя“, споменатият по-горе Джек Керуак, не мислите ли, че трябва да приемаме всичко за хубаво, че няма абсолютно никаква полза да се тревожим и всъщност трябва да проумеем от какво значение би било за нас да разберем, че наистина и за нищо не се тревожим.

Връщането на Младена

МЛАДЕНА ВЪРВИ ПО ПЪТЯ...Босите й пети тупат бързо и равномерно.Смътна сянка на уплаха преминава за миг през сърцето й...Младена МИСЛИ:
„Там е царевичната нива....“
Там, между свиленокосите кулени я чака орисаната й, човешка съдба.Може да се върне, но мислите я теглят, викат я напред по пътя на спомена...тихичък ужас весело пощипва нозете й. Шумоли топла прах .Златни мушички светкат в бистрия въздух. Дългият ден гасне щедро, красиво. Цяла огряна от залязващото слънце, Младена стои и мисли. Дълбоко, с женската си интуиция, успяла да спаси нищожна част от душата й през дългите години на труд, тя разбира, че ще продължи, ще върви, ще види, ще чуе...
Мигът замръзва във въздуха. Звънва тишина. Неподвижност. Спира пукота на царевичните стъбла, раздалечавани от сълна ръка. Спира и Младена. Спира времето. Две лица в замръзналия свят наоколо. Две съдби....
........МЛАДЕНА И ГЕОРГИ СЕ СРЕЩНАХА ЗА ПЪРВИ ПЪТ САМИ край тази нива. Младият мъж протегна към момичето два млечни мамула и зъбите му млечно лъснаха в усмивка. Прошумоля тих ветрец.Младена протегна ръка и жилавите му пръсти щракнаха около тънката китка. Така я заведе у тях.
Тя влезе спокойна, съвсем не уплашена, усмихната. Слисаната й бъдеща свекърва изпусна дървената лъжица, с която бъркаше качамака. Замириса на изгоряло. Влизайки след Младена, Георги сниши глава. Къщата-плетенарка беше строена според ръста на старите. За коравият, мургав момък тя стана вече ниска и тясна.
Тримата замряха с неподвижни погледи.Младена вдигна очи към бъдещия си мъж, Георги забоде своя в пръстения под. Сред одимената стая, белите нозе на момичето искряха като две буци сирене. Устата му сладостно се напълни със слюнка. Той преглътна незабелязано.
- Марш! Вън!- кресна в този миг майка му. Крясъкът се откъсна от гърлото й като граблива птица, готова да забоде нокти в младото, спокойно лице насреща й.Георги излезе и дръпна Младена след себе си.
- Иди си дома, рече той, - И кажи на бащу си, че подир неделю правим сватба. Айде!
Нищо не помрачи ведрата лъчезарност на Младена през тези две седмици. Нито побоя, който трябваше да изтърпят с майка й, нито тежката работа в полето, с която я натовариха смръщените й родители, нито злостните погледи на комшийките, нито приглушения кикот зад гърба й.
Бъдещата й свекърва по цял ден обикаляше селото да разправя, че не я ще за снаха! Не подмина никого, дори побърканата си братовчедка и глухия раздавач.
Защото имаше тъмни думи около бялото лице на Младена, думи за мъже и те не даваха мира на старата, ядяха я отвътре заради нейния Георги. Не я свърташе в къщи, заряза си домашната работа, скара се със сина и мъжа си, подлудя.
А всеки ден Георги причакваше Младена в царевичака с топлите мамули и без да спира дори, загадъчно усмихната, тя ги поемаше, преплитайки пръсти с неговите. По-долу бързичко ги хвърляше, защото зад завоя я чакаше майка й и до къщи я блъскаше в гърба, убедена в тайните им срещи, но без да смее да ги залови.
В началото на първата седмица, Георги събра другарите си и до края на определения срок вдигнаха в дъното на двора едноетажна постройка с коридор и стая. Сложиха вътре легло, маса, печка и няколко стола. Горният праг на вратите си беше според ръста на младоженеца.
Вечер, щом свършеха работа, заслушани в лютите викове на старата, изпиваха по две котлета вино. Никой не обели дума. Само бащата на Георги, седнал на прага насреща им, се подсимхваше под гъстите мустаци, пощипвайки космите на здравата си гръд.Такива си бяха в рода: космати, черни и кокалести.
Мъжете тръгваха по тъмно. Навън, пред портите стояха жените и бабите. Изпращаха ги с мълчаливи погледи. И шепот....
Тънкият кръст на Младена, леката походка и неизменната, ласкава усмивка събираха бабите край дуварите. Кукумявчени очи зорко следяха всяка сянка под прозореца й нощем. Нищо не видяха, нищо не се случи освен, че две от стариците умряха. Камбаната ги изпрати с тежки, бавни, камбанни слова, отмерящи дългия ден.
Погребенията, сватбите и кръщенетата съставяха единствените забавления на село. И някой побой в кръчмата. Домашните крамоли не влизаха в сметката, бяха си ежедневие.
Мома като Младена рядко се появяваше. Другите си бяха моми като моми. Едри, гърдести, тежки, прилични една на друга като любеници. А пред нея мъжете омекваха, укротяваха се. Някои се опитаха да я крадат. Тя не се даде. Но имаше един, дето си заряза дома, остави жена и дете и даже, казваха, бил се обесил ли...или просто умрял в други земи.
Беше левент мъж, другоселец, с особена хубост. Брада и мустаци не красяха гладкото му, момчешко лице. Гласът му не гърмеше нагоре-надолу из улиците. Работеше кротко, без викове и караници, а вечер сядаше пред къщи и плетеше рибарски кошчета за мъжете и малки кошнички за жените. Понякога шареше весели свирки за децата. Не го обичаха, но го търпяха. Рядко се запиваше в кръчмата и тогава пак не беше като другите. Не се караше, не налиташе на бой и не посягаше на жена си у дома. Седеше на прага, загледан в небето, докато заспи с бистра усмивчица на лицето.
Срещна веднъж Младена и се поболя. Не го спряха ни жена, ни дете. Нощем обикаляше около къщата й, денем я причакваше и пресрещаше. Казаха ли си нещо, никой нищо не разбра. Побеля момчешкият перчем за дни, хлътнаха младите му гърди. Младена не смееше да се покаже навън, а баща й до късно седеше пред портата, палейки цигара от цигара.
Другоселецът събра една нощ всички шарени играчки, всички свирки, плетеници и кошници, всичко изработено от леките му пръсти и изчезна, хвърляйки във всеки двор по нещо. Само Младенини подмина. Пътят го грабна и отнесе. Жена му се прижени, детето го забрави, но бабичките още си шушукаха по опашките за хляб, щом Младена се зададеше с бялото си лице, тънката снага и веселата усмивка.
От тогава баща й нямаше мира. Не я пускаше никъде сама и ката ден ги отупваше с майката за всеки случай. Иначе той беше весел човек. Обичаше да пее като пийне. И хубаво пееше, и с никого не се караше напразно....
......СПРЯЛА НА ПЪТЯ , МЛАДЕНА ВИЖДА БЕЗ ДА СЕ ОБЪРНЕ онази, другата Младена назад зад себе си.Седи на малката пейчица пред портата, огряна от умореното, вечерно небе. Не подозира за своята посестрима и тъжно й става наМладена-пътницата. Мисли. Защо е така? Защо? Това ли е?...
....В последните дни на втората седмица, Младена започна да се заседява навън. Очите й топло галеха гъвкавата, котешка снага на пътя, който се изтягаше през нивите и изчезваше през хълма в синевата. Дълго не откъсваше поглед от него, присвила зеници.
- Младено! Скоро да съ приберъш! Бащу ти шъ ти строше ногье! Чуеш, Младено? Младено!
Без да пророни дума, Младена се прибираше.
Съботата на втората седмица Георги зверски ритна портичката и също изрева името й, но победоносно. В падащият мрак зад него се клатушкаха другарите му. Бащата излезе, удариха длани, надигнаха кани с вино и на другия ден вдигнаха сватбата. Тримата мъже, баща, син и сват, се харесаха, та виното тази година свърши по-рано от друг път.
Че пиеше Георги, пиеше. Че я побийваше понякога, ей-така, по бабешки съвети, побийваше я. Но не от това я болеше, защото не туй му беше кусурът. Работлив беше Георги и от нищо нямаше страх. Дворът им- подреден и пълен със земни благини. Къщичката, галена от обичливата ръка на Младена, грееше цяла. И тази гиздавост разяждаше езиците на селските жени. Чистотата се смяташе за порок, понеже издаваше мисъл за плътта и срамните й желания. А плътта на Младена, ухащото й на чистота тяло, дори когато натежа от бременността, си остана гиздаво, лъхащо прохлада и в най-горещите дни.
Друг, друг беше кусурът на Георги. Добра дума не се отронваше от устата му. Как не се мъчи Младена, как не се опитва да разчупи горчивата костилка на душата му. Не и не!
Потъмня светлата хубост на младата жена, сведоха се лъчистите й очи, напукаха се белите пети, стопи се слънчевата усмивка. Скъп беше на ласки Георги, тежък.
Младена роди първия си син. От тъмно до тъмно се навикваха със свекървата през двора. Не се погаждаха как да го гледат. Едната отвиваше, другата завиваше. А детето все ревеше. Пък в неделята, изкъпани и сресани, временно помирени, подмишкосали мъжете си, снаха и свекърва отиваха на хорото. Стояха настрана и гледаха. Мълчеха. Мъжете поемаха към кръчмата. Единствен Георги позволяваше на своята Младена да влезе с него и да изпие една лимонада. Старият харесваше снаха си. Приятно му беше да си каже приказката с нея, да поседне вечер под астмата пред къщичката на младите. Нито веднъж младата жена не повиши глас да го овика, нито веднъж той не й се скара, по жена си викаше от сутрин до вечер. Затова щурееше старата, затова пустосваше и на всеки разправяше, че Младена е вещица-омайница. Чакаше я да роди женско чедо, та да се сбъднат думите й.
Младена спеше лошо, отслабна, повехна. Само понякога, в топлите утрини, когато малкият още придремваше в количката до нея, а тя заливаше мръсното бельо и пелените с гореща вода и тежко търкаше с домашния сапун, нещо дръпваше очите й нагоре към бистрото небе и надолу, по пътя, изчезващ зад хоризонта.
След това бебето се събуждаше и подивялата от умора млада майка го друсаше из двора в раздрънканата количка.
Младена и Георги имаха и други деца. Роди се и чаканото женско чедо. То беше мургаво и кокалесто като двете си братчета, на за зла радост на свекървата със странно различни очи. Едното оченце с дълги, руси мигли и вита веждичка гледаше с ласкавия, небесен поглед на майката. Другото, дълбоко и тъмно мереше с бащиния, суров поглед под тежката, затворена вежда. Тогава всички повярваха, че Младена е вещица-омайница и невестите престанаха да се спират на приказки с нея. Тя се затвори в къщи.
Георги построи още две стаи, после баня според новата мода. Купи крава и овце. Единствените спокойни часове на Младена бяха, когато извеждаше кравичката на паша. Рядко се налагаше да вика по нея или да я гони из полето. Беше кротко животно, единствената й дружка. Вървейки след нея Младена или предеше, или четеше, или двете придремваха на сенчица.
Родителите на Георги обичаха по-големия син, а тези на Младена-малкия. В неделя и празници се надпреварваха кой да даде повече левченца на любимеца си. Те пък криеха съкровищата си из стаите и се дебнеха един друг. От момиченцето никой не се интересуваше. А самото то, заядливо и изпълнено с невероятна енергия, се караше с всички, биеше братята си, посягаше дори на майка си. Не беше дете за ласки. Страх имаше само от баща си.
Младена копаеше и редеше голямата градина. Освен доматите, пипера и лозницата, след смъртта на свекърва си, тя огради къщите с тъмни чемшири , а вътре пося и насади пъстри лехи с ярки, весели цветя.
Нито едно от децата не взе сините очи и бялото лице на майка си, само едното оченце на дъщерята понякога напомняше за някогашната Младена. Никое нямаше ведрата усмивка и леката походка. Самата тя ги забрави. Сега ходеше тежко, тромаво като всички селски жени. Снагата й се разду и напълня неимоверно от лошата храна, лошата вода и лошите думи. Нежната извивка на стъпалото и тънкия глезен се скриха и снишиха.
... МЛАДЕНА ПЪТНИЦАТА ВИЖДА СЪС СЪРЦЕТО СИ как другата Младена задъхано шари из двора с патравата походка на дюстабанлийките. Вижда избелелите очи и изтънялата плитчица на косите й, някога буйни и тежки като ръкойки пшеница. Болка рязва гърдите й. Поема дъх и бистрия въздух звънва ласкаво из кръвта й. Това ли е тя? Защо е така? Защо? Това ли е?
....Месо семейството ядеше само на големи празници и когато си идваха децата от града. Те пък от своя страна, повели снахи и зет, се срамуваха от теснотията на бащината къща. Затова рядко се вдигаха да дойдат. Щерката се ожени първа, още неизкарала гимназията, макар че беше добра ученичка. Не се свъртя на село, но единствена тя дълго целуваше майка си при пристигане и плачеше на изпроводяк. Мъжът й беше военен, обикаляха страната, докато се установиха край морето. Пишеше по някое писмо отвреме-навреме, но с години не се виждаха. Едно пътуване струваше куп пари.
Синовете, затворени и тежки, с коли и къщи в града, освен редовната си работа, въртяха и частна търговия. Трупаха имот и самочувствие. По-малкият, Младен, обичаше да попийва, пушеше все вносни цигари и доста си поживя като ерген. Всяко лято скиташе с приятели и компании по морето и се ожени много късно, според разбиранията на баща си и цялото село. Взе си младичка жена, момиче почти. Тя се гнусеше от чаршафите и чиниите на майка му. По цял ден миеше и переше, когато се излъжеха да дойдат на гости.
Но миризмата на овце си оставаше. В лютите зими Младена гледаше новородените агънца в кухнята при себе си, под кушетката, на топло. Радваше се на крехката им, бебешка безпомощност.
По-големият, Георги, не близваше алкохол и в живота си не беше палил цигара.Освен къщата и колата, той имаше и вила извън града, а също голямо лозе и големи вноски за децата. Братята не се много погаждаха и рядко се засичаха на село. Избягваха да си говорят.
Жената на Георги дойде само един път. Не повтори повече. Самият той със слизането от колата, се хващаше на работа. Мълчаливо и сръчно връзваше, копаеше, чукаше, стягаше и боядисваше до здрач. А вечер, седнал пред портата до късно съветваше баща си как да живее. Дядо Георги кимаше с глава и не смееше да запали вечерната си цигара.
Само че това бяха редки мигове. Иначе старите си живееха сами. Младена ставаше рано, приготвяше закуската, слагаше боба да ври на котлона и изкарваше кравата. В неделя палееше печката и месеше пита. Майсторка беше, макар снахите й да намираха маджите й тежки и мазни. Люти. Дядо Георги ги харесваше, скрил в себе си убеждението, че младите непростимо са си изнежили стомасите. На седемдесетте си и пет години още въртеше педалите на старото колело и беше ходил на лекар веднъж, когато ядоха с бабичката купената от магазина, отровна създърма.
Старецът падна на оседмесетата си година. Нещо то сецна в кръста, после пък краката отказаха да го слушат. Едвам го дотътряха, проклетите, до кръчмата неделно време. Винце вече не пиеше. Само ракийца и то в празник. Иначе с нея вечер си мажеше изкривените пръсти и схванатия кръст. С нея на село лекуваха всичко вътрешно и външно. Така си беше. Така си отлетяха годините, стопиха се....
...И ЕТО, В ТОЗИ МИГ ТЕ ПРЕМИНАХА ПРЕЗ КИПНАЛАТА КРЪВ НА МЛАДЕНА с плавността на две крачки от младите й нозе. Не се обърна, но знае, че са там, зад гърба й, вижда ги...
Спряла сега, лека и щастлива, тя мисли. Пътят се извива под нея, гъделичка петите й, тегли очите й, вика я. Неизминатият път, чиято тиха песен толкова утрини я мамеше отвъд хоризонта.
Насреща, в царевичните ниви, я чака младият Георги.И Младена чака. Две замръзнали, застинали лица. Две съдби.
Може да започне отово и тя започва.Тръгва. Върви бързо, бързо, нозете й весело целуват топлата пръст, радостни със своята лекота. Гъвкавата талия описва красиви дъги в чистия простор. Слънцето позлатява снагата й. Косата й е заплетена от нежни, звънливи нишки. Златното момиче. Приказките. Чува как младият мъж тича и чупи стеблата с отчаян пукот.
-Няма да ме стигне, няма...
- Няма, Младено, няма...
Младата жена се засмива. С онази изгубена през годините усмивка.
- Не бързай, Младено, недей...
- Няма да бързам, няма...
- Недей, Младено, недей...
Тя не спира, не протяга ръка, не поглежда мъжа в царевицата. Отминава.
-Върви, Младено, върви...
-Вървя, не бързам, вървя...
Нещо в нея се скъсва. Плисва светлина. Нозете й летят като криле на птица. Макове и синчец се люлеят пред очите й. Пеят. Тя поглъща света с ненаситността на новородено. Песни, песни навсякъде.
За миг спира да поеме дъх. И си спомня как дъщеря й пищеше, теглейки я за дрехата, давеше се, тръшкаше се в прахта с новата си рокличка. Пищеше непрекъснато, без причина, от злоба и инат. Младена яростно я откъсваше от себе си и я хвърляше в чимшира. Малката оставаше там с часове, докато заспи, уморена от толкова рев.
-Върви, Младено, върви...
- Вървя...
В гърдите й нещо се затъркаля, заблъска, зазвънтя, откъсна се и полетя навян. Младата жена запя. Никога в живота си не беше пяла, не беше се смяла с другарки, не беше пътувала, не беше споделяла болки и радости. Нищо в живота си не беше решавала сама.
-Вървя, не бързам, вървя...
Край пътя, над големите дървета, редом с Младена бърза реката. Бърза бъбрива и пенлива, лакома за събития и хорски съдби. В една от старите върби запява авлига. Жената намалява ход. Разлива се успокоена и голямата вода. Младена бавно, в упоение се съблича и все така бавно, пропита от хладна, синя наслада, влиза в нея. Съблича се не крадешком, а спокойно, без да бърза и без да се оглежда.
След това продължава, освободена от игото на тежките дрехи, носейки младото си, гладко тяло като награда. Наближава краят на пътя.
Пред Голямата порта я чака младият стопанин с тъжните очи. Защо тъгува? Не бива, не бива. Той умря отдавна. Не живя дълго. Грях имаше към него Младена. Грях в ранното моминство. Но сега идва, освободена от греха, заплатила за всичко. Мъжът се усмихва, кимва...Усмихва се и Младена и това е красиво в бистрата тишина. Той протяга ръка с писана свирка. А свирката сама свири. Леко, весело, чудно! Златна пътека, слънчева песен...
После и той остава след нея.
-Върви, Младено, върви...
Насреща й идат нейните мъртви. Очите им галят, устните казват неказани думи.
-Хубава си, Младено, хубава...
- Хубава съм, хубава...
Струи светлина, капе от лъчистото небе златен дъжд. Диша се леко, свободно. Младено вижда огромно поле, окосено и росно. Ухае на билки и прясно сено, на лято и метличина. Майка й и свекърва й седят на ниски столчета и предат златни нишки. Златиста паяжина се люлее във въздуха. Шарени вретена бърмчат в пъргавите пръсти. Бръмчат вретената, звънят пажините, пеят жените. Люлее се цялото поле. Като бели езици светят в зелените му, дъхави пазви спретнати огньове. Там са баща й и свекър й. Замахват със златисти секири като светкавици и ухаещите пънове безшумно се разцепват. Гледа ги Младена, гледат я и те и се усмихват, усмихват...
Нещо звъни, шушне, шумоли. Щурчета, весели детски душички...И те я гледат с мъничките си, кръгли очета. Трият крачета и пеят. Добро е, добро...
ЛЕНИВО ЛЯГА ОГРОМНА ТИШИНА....Стаяват се всички. И сянката на уплаха преминава през гърдите й.
- Ти ли си Младена?
- Аз съм, аз...
Погледнаха я, усмихнаха се. Засмиват се всички пак, звънва бистирят въздух, залюляват се хора и треви. Сърцето я заболява от красота, очите я смъдят от светлина. Кимнаха й.
- Не, не си ти, не си. Друга е, друга...
- Друга коя?
- Друга Младена, Младено...
И всички кимат и нежно я галят с очи, и мило й става като ги гледа...
- Друга е, друга...
- Друга Младена, Младено...
Среща другата по обратния път. Вижда лицето й и пак диша леко, спокойно. Дълбоко, далече се плиска реката. Младена усеща белите езици на огньовете в полето. Потъва в тишина и тъмнина. Топло... Някой диша до нея...Добро е, добро...
Нищо друго не усети....
...ДЯДО ГОГА СТРЕСНАТО отвори очи. Слънцето грееше в лицето му по най-необичайния начин. Седна в леглото и се огледа.И разбра защо е така.Просто беше закъснял тази сутрин. Когато бабата го будеше, слънчевите лъчи още не стигаха до леглото и лицето му.
После осъзна и кое го беше събудило. Навън, в оборчето, спокойно, но упорито мучеше кравата. Бабичката се беше успала. Ядоса се.
- Дадем ти ребра гяол, Младено!
Никой не му отговори. Необичайна тишина лежеше в къщата. Не се чуваше тропане на чинии, не се долавяше сладкия, сутрешен мирис на бобец и пържени яйца. Не шуртеше вода и не се носеше из двора гласът на бабата да пустосва кокошки и крава. Кипна му на дядото.
- Младено, ей, Младено!
Нямаше отговор. Беше тихо.
- Дадем ти млако гяол, да ти дадем!- ругаеше под носа си той за разсънване и „добро утро“. Без да погледне към другия край на леглото, старецът с поскърцване и попъшкване размърда кокали из двора. Чула познатото хлопване на външната врата, кравата спря да мучи и търпеливо зачака. Чакаха и кокошките, дотичали до мрежата, разделила тяхнното царство от съблазните на градината. Но не така търпеливо. Кокоша им работа!
Бабичката, обаче, не се виждаше никъде. Ядът на стареца растеше и след като нацепи дърва и напали печката, което също не му беше работа, тръгна да я търси. Нито за миг не допусна, че е още в леглото. Съвсем случайно забеляза скупчената й до стената дребна фигурка и слисан замря с цепеница в ръка.
- Младено!- рече.- Чуеш, Младено!
Шумно хвърли дървото под печката. Нищо, нито звук. Гледайки успокоеното й в съня лице, старецът се разядоса вече не на шега. Бутна я. Стори му се необичайно хладна и мека, та преди да я блъсне втори път, изненанадано се втренчи в лицето й.
- Младено, що праиш, узел та гяол? Я са дигни!
Отпуснатотот тяло на бабата се стегна чак, когато наистина здравата я разтърсваше и хем хълцаше уплашено, хем трепереше, а сълзите бяха на очите му. Само дето хич не му се вярваше, та си даваше кураж с викове:
- Кравата мучи, кокошките и они са гладни, па и я, чуеш, Младено?!
Внезапно очите й го погледнаха с младия си, весел израз. Дядото стреснато подскочи и кой знае защо още повече се уплаши.
- Печка съм запалил!- вбеси се той. Толкоз по му растеше ядът, колкото повече му беше страхът.
-Йощ не съм закусил! Чуеш?
Обвинението я удари в лицето и то за миг остаря, съсухри се и се примири.
- Божъ, Гога, куде сум била! Божичко!
- Куде си била? У одър, куде...-мърмореше, успокоен вече дядото, намествайки се удобно на стола за обичайната закуска.
Замаяна, стресната и засрамена, бабичката изглеждаше още по-мъничка. Една шепа човешки вълнения. Беше се стопила с годините. Угаснала беше Младена.
-А! Кажи, де! Куде?
- Боже, откуде мъ върну!
- Откуде? От оной свет?
Дядо Гога си резна доматче, сипа си ракийка, а малко след това получи и своите сутрешни пържени яйца. Но вместо да хукне да храни кокошките, вместо да издои и изведе кравата, баба Младена седна на отсрещната страна на масата и подпря брадичка. Гледаше объркано и подплашено,та съвсем заприлича на непослушно дете. Сините й очи светеха на почернялото, сбръчкано лице, необичайно живи и млади.
- Баш от там, от оной свет мъ върну, бех си тръгнала, отивах си. Гога, толко убаво беше, много убаво, божичко!
Дядото сладко цокна ракийцата и каза, без да смее да я погледне:
- Айде, Зоица цел час реве, чуеш ли? Едни глупосте с теб.
- Пък то, друга Младена била. Пак Младена, ма друга. Срещнахме съ наобратно. Не я знам, не е наша.
- Рекох ли нещо? Беж, къ си проста? Узел та гяол!
- Не беа гяоли, други беа, и мама видех, и тате, и твоите. Ама добри, Гога, убави...
Гореща мечтателност просветли погледа й. Беше някак срамно за гледане, сякаш разголи внезапно интимни места от тялото си.
- Млъч, къ съг чъ та убием! Сбърка съ на старос!
- Не знам кви беа, не знам.- тихичко вече си мърмореше бабичката като покорно излезе навън и денят си потече, както обикновено.
Баба Младена умря наколко години след този сън. Пак така си заспала, ама дядото не успял да я събуди. Той я преживя с пет години. Продаде кравата и телето, които имаха тогава. Остави си само кокошките, за да има с какво да посреща децата, ако рекат да го видят. Не отиде в града при синовете. Известно веме живя при щерката. Не беше лоша тя, добра домакиня беше и му готвеше по селски манджите. Весела женичка израстна и като те погледнеше с тези различни очи, сърцето на човека сладко примираше. И с мъжа й, бивш военен, старецът се разбираше, ама не стоя много. Върна се на село, заживя сам.
С една каручка разнасяха безплатна храна за такива като него, дето не можеха сами да се грижат за себе си. Храната беше предостатъчно и разнообразна, та от обеда на стареца му оставаше и за вечеря. С кокошките някак се оправяше, макар че от година на година намаляваха. Не му и бяха нужни. Но градината запустя. Доматите и пипера изгоряха, гроздето подивя, лозницата се разрасна върколашки, разкриви се, а плодът стана кисел, зъл. Чимширите и цветята се изгубиха, изсъхнаха, само тук- там избуяваше по някой тъмен храст като забравен кичур на олисяло теме.
Дядото не си взе друга бабичка да го гледа, въпреки съветите на комшиите и синовете си. Човек по-лесно свиква със самотата, отколкото да си промени навиците. Тежък старец беше.
Последата седмица преди да умре той отслабна, стопи се. Усещаше нещо, изгуби апетит, а и да заспи не смееше. Идваха в съня му неговиге другари, мъртви отдавна. Викаха го от портата, чукаха с пръсти по прозорците, бързаха. Ту на риба го викаха, ту някой покрив да стегнат, ту царевицата да копаят. Нетърпеливо думкаха по вратата, ходеха пъргаво из стаята, мира не му даваха. Надигаха котлета с вино, със здравец закичени, припрени, както винаги. А Гога хем знаеше, че са умрели, хем бързаще да им отвори, хем не можеше да се помръдне от леглото. Така се мъчеше цяла нощ, без да мигне.
Дотегна му и се оплака на съседката. И тя стара жена, с голяма челяд. Беше пъргава и дръжелива като неговата Младена. И от магия разбираше, и баеше, и уроки лекуваше, ама никой вече не я търсеше. Нямаше урочасани на днешното време.
-Стой, - рече му комшийката.- иде ли ти Младена?
- Що?- не разбра дедо Гога.- Коя Младена?
- Твойта, твойта Младена иде ли ти на сън?
- Не, нема я Младена.- поклати глава той.
И се замисли. Бабата чакаше, чепкайки тихо бозавата тазгодишна вълна.
- Не, не я видох. Ей така идеа, ама Младена....не. Що?
- Ако я видиш, за тебе е дошла. Съг не бой съ. Щом я нема, нъ ти е времъ. Имаш йощ дни.
- Имам, а?
- Имаш, имаш, не бой съ. За Младена мотри, она кът дойдъ...
- Не, немаше я, не.
Категорично тръсна глава дядото и се прибра. Пийна си ракийката, па си легна. Срам го беше да признае, че вече втора нощ не смее да затвори очи и лампата му свети до сутринта.
Така, на запалена лапма посред бял ден то намери момчето, дето разнасяше храната и веднага изтича при фелдшера. Но дядо Гога нямаше нужда от фелдшер. Нито от доктор, нито от никой.
Тази нощ Младена се беше върнала.

Сънят

Момиченце се родих. Кукличка. Златокосо, синеоко, бяло. Градско чедо. Малко расло на село. Всъщност не се усещам добре нито там, нито тук. Пухче някакво. В полето само ми е хубаво като дъщеря на дърветата, слънцето и тревите.
Старата къща се рони. мирише на прах и дюли. Дюли, забравени отдавна върху червясалия, скърцащ гардероб. Спя на железен, стар креват с огромни табли, рисувани гондоли, лебеди и месингови топки. Не бързам за никъде. понякога ми става неспокойно, но не си обръщам внимание. Нощем се услушвам в разните шумове. Лае куче. нощният кучешки лай звучи зловещо. Чувам и човешки звуци. Гласове или стъпки. Плаша се. Изтръпвам, услушвам се. Излишно- нищо не може да ми се случи. Тук нищо особено не се случва, освен да умре някой стар човек от смъртта си или някой заклет пияница да се удави в реката.
Знам,че след два- три дни ще цъфне сестра ми. Доста дълго ме оставиха сама.
Е, ще трябва да посрещна кака ми, няма как ! Човек се примирява с близките си и дори започва да ги харесва, щом са далече. Домиляват му. Нещо като носталгия.
Добре, стига офлянкване ! Трябва да се приготвя за посрещането. Да измета двора, да измия прозорците, да изпера и изгладя чаршафите. Не се научих да пера като хората. Все го претупвам, пустото му пране, та вечно нещо боядисвам в бързината. Сестра ми е виртуоз. Пере бавно и старателно, търка, нервите да те хванат.
Наоколо кънти от слънце, небето сияе. колко много цапаме ние, хората. Всичко мърсиме, състаряваме, захабяваме. Мръсотия навсякъде и то сътворено от мен. ще се пръсна от кихане, носът ми се поду, горкият. Отиде ми хубостта ! Листата на домати те в градината не мога да забърша, с извинение.
На мене въобще ми е чудно, че маминка и какичка ме оставиха толкова дълго време сама. Не че ми е зле, но чакането е неприятно. Тази вечер ще се вдигна и ще отида в града. Ще гледам някой филм, ще отида на ресторант и ще се прибера с такси. Не че съм заритала за всички тези удоволствия, но много евтино ще излезе на моите почивката ми. Мама ми каза да не се грижа за нищо, да почивам и се възродя като феникс от нервите си. Под което разбирам намек за финансова подкрепа.
Ослепително слънце. Уличката блести под него до самия си край. Оттам идва сестра ми. Виждам я ясно. пълничка, но стегната, спретнат, чиста. Оглежда се любопитно и гнусливо. Впрочем, може би бъркам. Може би не е гнусливо, а само любопитно. Така, както съм седнала, пред краката ми падна жълто листо. Първото, жълто листо за тази година. Сестра ми ме видя, спря за миг и забърза. Бледа е. Би трябвало и аз да се затичам насреща й. Правя го. Няма да ми се счупят краката.
-О, не ме целувай ! Мръсна съм, направо от влака. А в автобуса пък беше такава прах...! Много си почерняла. Цялата мириша на влак !
-Аз пък мириша на кокошки.
И я целунах. Видях отблизо очите й- неспокойни и бягащи. Усмихна се.
-Ето моите покои, скъпа, заповядай ! И се чувствай като у дома си.
Тръгва из двора. Ръцете й късат листа. Доматите ми !
-Голям двор. Ти ли си ги поливала ? Пътувах ужасно. Адска жега и толкова хора.... Друсаш се, друсаш, друсаш ! Безкрайно ! Има и кокошки ? Носят ли яйца ? Мога ли да направя някакъв сладкиш ?
- Аз ги гледам. И пера, и готвя, и чистя.
Тя се смее. Става все по-сладка, неописуема като в детството. Виждам я в къщата. Всичко й харесва и аз започвам да мисля, че това не е моята сестра, че са я подменили. Но е остаряла, с лош цвят на лицето, торбички под очите и много бели коси, които не бях забелязала до сега. Сигурно и аз я тревожа покрай всички други.
-Имаш ли телевизор тука ?
-Сигурно има, не помня. Е, разказвай, как е София, преместила ли се е ? Децата как са ? мама ? Носиш ли ми клюки ?
Ходя подире й. От дете обичах да я дразня така- тя си вършеше работата, а аз ходех подире й и я тормозех.
- Слава Богу, тази вечер има интересна серия. Семейна история, но много хубаво направена. Ти не гледаш ли телевизия ?
- Гледам кокошки. Вечер се разхождам. Реката гледам, луната...
- Това там кухнята ли е ? Струва ми се, че бих легнала и не бих станала. Ужасно съм уморена.
- Ами постой при мен. Ще ти олекне.
- Дошла съм не да стоя, а да те прибера.
Подреждам масата под ореха. Сядаме и гледаме слънчевия залез.
- Мама как е ?
- Мама е най-добре от всички, мен ако питаш. Ще ни надживее, както надживя татко. Тя е лесна. Цял живот боледува и цял живот някой е длъжен да я гледа. Мъжът ти се обажда. Казах му, че си тук. Ще те потърси.
Изплю проклетото камъче ! затова е дошла да слухти тук и да злобее. Ама няма да се ядосвам. С него аз приключих окончателно. Когато отидох да живея при него, не ми повярваха. Майка ми се изсмя, баща ми изобщо не обърна внимание, не му беше до мене, достатъчно грижи имаше със себе си. После двамата се харесаха, не оставаха трезви никога, когато татко благоволеше да ни дойде на гости. И накрая ме пъдеха, за да не им развалям пиенето. Сестра ми по това време не говореше с мен. А ние скитахме из провинцията, разнасяхме изкуството по студените и мръсни селски салони и аз преживях всичко, което може да преживее една жена от един мъж. Каквото и да значи...това.
Дотук ! Баща ми умря, любимият ме напусна, какво повече ?
Дете не успях да износя. Не ми беше до това. Като помисля, май за нищо не ме бива.
- Тук се спи чудесно. Ще видиш. Не ти ли се доспива вече ?
Гледа ме като прозрачна. Не ме вижда.
- Вие разделихте ли се окончателно ?
- Да. нали всички го предсказвахте ? Само на татко не му пукаше. Те си се харесваха с любимия. Чашката ги свързваше.
- Защо го наричаш така ?
- Как ? Любимия ? Защото е мой любим, много ясно .
- Омръзнахте ми всички, остарях, погрознях, подивях от вас- деца, мъже, бащи, майки, сестри ! До гуша и е дошъл този живот, поне пари да имах, а то и там сме....
- А така ! Не може да бъде, подменили са те, това ти ли си ? Моята умна, изпълнителна, преуспяваща, давана за пример сестра ? Шашкаш ме, нали успяваше във всичко ?
- Аз и тук смятам да успея. Хич не вярвам на нервното ти разстройство. При първата любовна история, която засучеш и ще се оправиш. Нервно разстройство!
- Нямам такова.
- И аз това казвам. Искам да разбера как ще живеем по-нататък, защото много ми става. Сега аз тичам от къщи при майка и от майка- в къщи. Там готвя, тук чистя и обратно. При това знаеш колко е придирчива. Цял живот ми е пълнила главата с оплаквания и вайкания и аз, глупачката, вярвах от все сърце, че е нещастна жертва. Е, татко умря. А тя награби мене. Ти беше най-удобното средство за мъчение на татковото място- провинциална актриса, любовник, с когото открито живееш, пътуващи, скандални, бездетни и какво ли не още. Скарате се, аз тичам. Ти се тровиш, аз тичам ! Не разбирам защо все аз трябва да съм на топа на устата. Омръзна ми всичко. Така че и с теб няма да се церемоня. Уморих се.
- Споко бе, како !
Разцелувах я . Тогава тя се разплака. конвулсивно някак, мъчително, като човек, който не е свикнал да плаче. Оставих я и отидох в тоалетната. По-точно, нужник, на двора, до него се стига по бетонна пътечка. Като се връщах, видях, че сестра ми седи неподвижно под ореха. Очите й бяха мъртви и вкаменени. дожаля ми за нея. От дете понякога замръзваше така, с очи замрели в някаква точка. И да размахаш ръка пред лицето й, няма да забележи. Баща ни казваше в такъв случай : „ Сестра ти се зачая...“Негов израз.
- Да вървим вътре. Нали искаше да гледаш някаква серия по телевизията ? Успокой се, моля те, че на какво прилича това ? Две луди на едно място.
Погледна ме и се засмя. Обхвана ме сладко спокойствие. Мързелива сладост, от която ти отмаляват коленете. Телевизорът бръмчи, лампата мижи, огромна нощ навън. Нищо не й пречи, ни шум, ни светлина. Удрят се в нея и тя ги поглъща. Нощта, искам да кажа.
Лежа и поглеждам през мигли. Не съм сама. Там е седнала сестра ми. Гледа телевизия и плете. Ще спя спокойно. И нищо няма да ме буди, никаква мисъл, никакъв спомен. Под клепачите ми остава образа й с ръце, отпуснати в скута и очи далече-далече.
Събуждам се от миризмата на палачинки. Толкова е хубаво ! Палачинките са семейна традиция, както лошия сън на чуждо място и вярвам, че тя ще го спомене.
- Много лошо спах, не съм свикнала в това легло... На прозорците няма пердета и тази луна...
Изобщо ние имаме много традиции в нашето семейство. Жените, искам да кажа. Вземам книгата до главата си. Няма за къде да бързам, мога изобщо да не стана.
На вратата се чука и влиза сестра ми.
- Много лошо спах, не съм свикнала в това легло...А и тази луна...Защо нямаш пердета на прозорците ? Защо се смееш ?
- А ти защо чукаш ?
Тя ме гледа неразбиращо.
-Много спиш. Аз не можах.
-Знам.- промърморвам.
Тя не ме чува.
-От въздуха ли, от тишината ли...
-Сигурно от новото легло....
-Възмръсничко е тук.- казва гнусливо. - Не мислиш ли ? Ще ставаш ли ? Време е.
-За кое е време ?
Тя не отговаря.
-Не бързам за никъде.
-Сънувах много сънища, странни...
-И аз сънувам. Цветно при това. Като лудите, нали си чела в дебелите книги ?
-Хайде на закуска ! Има палачинки. Стига мързел ! Добре си живееш, няма що, да можех и аз така да си почивам.
-Кой ти пречи ? Особено тук. Защо прави палачинки ? Можеш да се излежаваш, да си четеш, можем чудесно да си почиваме двете. Пълно бягство.
-Ще изстинат палачинките, казах ли ти ?
-Разбрах с носа си.
Излизам да се мия на двора. Обичам да се развявам по нощница. Дразнех всички в къщи. Баща ми не. Той ходеше по бели гащи, а аз по нощница и щом се звъннеше на вратата, пращахме мама или сестра ми. Баща ми стигна до там, че казваше :“ Дигни телефона, аз съм гол. „
-Защо се смееш ?
-АЗ ?
-Време е за покупки. Доколкото успях да разуча шкафа и хладилника, ти си главно на яйца и вино. Ходиш ли изобщо на пазар ?
-Да. Ходя. За хляб. Чакам на дълга, дълга опашка.
-Вземи, моля те, торбата и обиколи селото. Аз ще изгладя през това време. постарала си се да почистиш,но в прането и гладенето...хич те няма. Само си размазала мръсотията. А гладенето...
-Ненавиждам го от душа и сърце. Това е твоята стихия-дом, семейство и бит. Слава Богу, разбрах, че си дошла, мислех, че са те подменили.
-Знам, че ненавиждаш, знам всичко, знам ви вас, великите бохеми, ти и татко ! Само че трябва и да се яде, нали ? А на мен вече ми е нужно спокойствие, тишина искам !
-Спокойствие и тишина тук, колкото искаш. само не ги нарушавай ! Но ти си свикнала на друго....Баня, топла вода, пералня, сушилня, миялна, чисто бельо, ухаещи чаршафи, добра храна. Аз не мога да ти предложа такива неща. Иди на курорт, на санаториум, на хотел...Там пък ще ти липсва домашния уют, нали ? Не си лесна....
-Права си. Човек сам си създава и удоволствията, и неудобствата.- и се засмя. Олекна ми. Както беше потеглила, не знам до къде щяхме да я докараме. Ужасно е заприличала на мама.
-Ще отидеш ли за хляб ?
-След малко.
-Мразя твоето „ след малко „!Обикновено то значи никога и аз свършвам работата.
-Е, стига вече, де ! Обличам се. Излизам. Върлувай из къщата, горкото ми къще, върлувай, колкото щеш !
Оставям я седнала край масата, с ръце в скута. Странен навик. Не съм го забелязала до сега.
-Кафе има в нощното ми шкафче !- викам през оградата. Мисля, че ме чу. Неспасяемо прашната, моя стаичка с проядените от молци пердета и скърцащия гардероб...леле ! Осигурила съм на сестра ми достатъчно работа до вечерта. Моята стаичка, ухаеща и тиха... Нищо, ще се върна. Не вярвам да ме чака за обяд. Ако ме чака, толкова по-зле за нея.
В автобуса мога да си отдъхна. миризма, друсане, но сама. Ето го и градът. Сив, грозен, мръсен, съвсем като истински. Влизам в най-луксозното заведение. Днес ще съм само луксозна. Новият хотел- като всички хотели. Мрамор, мокет, магазинче. Запазвам стая.. Това е изненада за мен, става ми весело. Я, гледай ти какви номера може да върти моя милост !
Изпращам телеграма на сестра ми от рецепцията. Сама да си прави покупките. Така й е орисано. Донасят ми цигари. И парче торта. Леле, много е диетично !
От терасата на стаята си виждам реката- бавна, ленива, допада ми ужасно. Сладострастна. От едното любопитство дойдох тук, стая като стая. Кафяви тапети, атлаз по леглото, и той кафяв. Банята в по-тъмно, шоколадово кафяво, с вана. И топла вода. Големи, кръгли огледала в бежови рамки. Пълня ваната. Чак сега разбирам от какво съм се лишила на село, с чешмата на двора и душчето във вонящия клозет до кокошките. Ще се цивилизовам. И едно приключение мога да си позволя, лечебно е. дори препоръчват.
Има още телефон и телевизор. Богатска работа. Усещам, че огладнявам. винаги, щом отида на чуждо място ме хваща глад и жажда. Майка ми изпадаше в отчаяние. В къщи можех да не ям с дни, но отидехме ли на гости, ела гледай ! Тя се държи превъзпитано и хапва само някоя и друга хапка. Европа ! А аз омитам чинията, пресягам се към нейната и окото ми вече в десерта. Изяждам и моя, и нейния. Понякога и този на сестра ми, защото тя подражаваше на майка и почти нищичко не хапваше. Най-напред я излагах аз- лакома, непослушна и във вечен конфликт с другите деца. Биех се най-дивашки, обичах да заповядвам. Към края на вечерта пък баща ми се напиваше и не искаше да си ходи. Беше подигравчия, оставаше, докато свърши пиенето и докато се заяде с някого. Обикновено с домакините. С годините престанахме да излизаме заедно. баща ми си скиташе на една страна, ние със сестра ми- да друга, а майка – в къщи.
Стоя на прозореца. Гледам. Какво правя тук ? Къде да ида ? В тихата къща вече е сестра ми. Пак думи, разговори, обяснения. Тя по-рано не говореше толкова. Мълчеше и наблюдаваше. сега не мога да я спра.
В София ? Да се върна ? Там е майка с нейните болести, диети, проблеми, оплаквания. Боли ме главата. това не е добър симптом, лошо е, много лошо. Ще ми се завие свят, ще ми прилошее, ще се задуша, ще ме свие астмата...Пак лекари...
Защото съм глупачка, затова ! Ще се разходя, ще си купя книги, ще обядвам, ще спя. Имам цял ден. И цяла нощ. Най-неприятна е нощта на чуждо място. като дете не исках да си затварям очите, защото под клепачите ми играеха някакви черни точици, които ме плашеха.
Денят успях някак да утрепя. Чака ме по-тежкото – вечерта. Обезателно русо, русо момче, обезателно.
Така си и знаех. Черен и пиян ! Все такъв ми е късмета.
-Мога ли да седна при вас ?
-Не !
-Я, много гордо ! Е, що ? Що, питам ?
То няма и нужда от отговор. Мъжището само си сяда. И ме зашеметява с дъха си. Дебел, пък и фиркан- не ти е работа ! Чудесно се уредих ! Хак ми е, защото си го търсех.
-К,во ше пием ?
Не отговарям.
-Мооого гордо ! Неприятен ли съм ?
- Вървете си, ако обичате.
-Кажи, кажи, дразна ли та ?
Мълча си.
-Начи съм неприятен...кажи нещо лошо, кажи нещо мръсно, ше се чупа...
-Моля Ви, оставете ме на мира...
-Гордо, гордо ! Кажи сега, че съм педерас, кажи нещо обидно. Кажи „педерас“ и ше си хода. Така обичам, айде, де !
Ще ме фрасне, та няма да мога да се събера после. Иди се оправяй ! Ама че тъпа идея-да вечерям сама в провинциален ресторант. Ако се огледам, сигурно няма друга сама жена на маса. Бих си тръгнала, но любезният другар ме спира с ръце и крака, а келнерът го няма.
-Айде, разкарай се, педерас такъв ! Айде ,чупката ! Казах нещо, марш ! Досажда ли Ви ? Той е всеизвестен досадник. Вие не сте оттук, нали ? Разкарай се, ти казах, марш, да те няма ! Дамата не е сам, разбра ли ? Ей-сега ще си отиде, не се безпокойте. Безобиден е, но нахален и като не го знаеш...плаши. Мога ли да седна ?
Така. Уредих се. Хубаво момче, русо. Сяда. говори. Отваря уста. Защо ми е всичко това ?
-Благодаря за...намесата.- казвам.
-Какво ще пием ?
- Моля ?
-Попитах какво ще пием ?
-Трябва ли да кажа, че не бива да пия?
-Бяло вино. Студено бяло вино.- казвам.
-Тогава шампанско. Студено, бяло шампанско. Геле, Геле, бутилка бяло шампанско ! И по-бързо !
Изобщо всичко е толкова лесно в този живот !Чудя се на себе си. Все ми е трудно, все се ровя излишно, все се ядосвам. А то- гърми шампанско, момчето говори, оркестърът свири, певица се кърши, яка работа ! Аз вехна, увяхвам и ще си увехна съвсем, познавам се. какво толкова има за мислене ? Момчето е хубаво, аз му харесвам... Нищо няма да се получи.
ще си тръгна сама, както много пъти до сега. Лошо съм устроена, като сестра ми, като майка ми. Обичаме да сме жертви.
-Тръгвате ли ?
-Да, време е, чакат ме.
-Защо така, защо бързате ? А шампанското ?
-Допийте го без мен. За мое здраве. Сигурно имате приятели тук. Приятна вечер.
-Ще Ви изпратя . В хотела ли сте настанена ?
-Благодаря, няма нужда.
- Моля ви...
- Аз Ви моля !
Разбра ме. Седна си на мястото. Поне не е нахален, макар и разочарован. През прозореца, след като излязох, видях „педераса“ да сяда при него. Сигурно са комбина...
Отивам си в стаята. Вали дъжд. Топли, едри капки. Кога е заваляло ? сега всички мъртви, които са живели в старата къща на село, се прибират на сушинка. Затварят кокошките, викат агнетата, хлопват мазето, залостват вратите. Вървят пред сестра ми и невидимо се взират в очите й. Те идват точно в такива дъждовни, ветровити нощи. Ужасно глупаво беше това мое тръгване ! Сестра ми седи сама в къщата с всички мъртви наоколо....
На рецепцията няма никой. Чува се музиката от бара. Набирам номера. Звукът от гласа ти ме удари внезапно като гръмотевица. Задъхах се.
-Добър вечер.
Мълчим. Чувам дишането ти.
-Добре ли си ?
Това наистина си ти. Твоят глас.
-Откъде се обаждаш ?
-От хотела.- казвам.
-Хотел ? Сама ли си ? Моля те, кажи нещо ! Моля те, не затваряй ! Сама ли си ?
- Сама.
- Ще си дойдеш ли ? Не затваряй ! Добре ли си ?
Сега ще затворя, ще си легна, ще спя. Ще си почина. не мога отново, нямам сили. Мислех, че звъня на майка ми. А съм набрала нашия номер. този глас, тези думи, тези устни, говорещи там. толкова километри между нас.
-Не ми се сърди. Не вярваш, че ще ме потърсиш...Престанах на чакам. А ти звъниш...говорих с майка ти, със сестра ти... Не вярвам, че си болна. Защо мълчиш ?
-Ще се върна.
-Утре ли ?
-Какво ?
-Утре ли...ще се върнеш ?
-Да. Чакай ме.
- Чакам те. Целувам те.
-Лека нощ.
Ето, че всичко пак отново. Ето, че победиха. Ето, че не се познавам. Ето, че се предадох. ще замина утре. Ще тръгнем със сестра ми. Всичко ще й кажа. Тя го знаеше преди мен. Отново, наново, с нови сили. Всичко старо в нов вариант.
Лягам си . Гася. никакво четене. Утре ставам рано, отивам на село, подбирам сестра ми и потегляме. Сега- сън...
Неделя сутринта градът е пуст и прашен. Магазините са затворени, хората ги няма. Мъжете спят, жените готвят поредния неделен обяд, децата гледат сутрешна телевизия. Слава Богу, по автобусите също е празно.
Седя в автобуса и мисля. Защо на мене всичко ми се отдава толкова трудно ? В училище бях вечно за пример. Влюбвах се тайно, пишех стихове, с момчета не се занимавах. Дори 18-тия си рожден ден празнувах на музиката на Бетовен, а алкохола беше...боза. Имала 5- процента алкохол, каза баща ми. И ни беше хубаво, весело, рецитирахме, смяхме се, после моите приятели и татко отидоха на кръчма, а аз останах у дома да пиша поредната си поема...или дневника, вече не помня. Онова, което сестра ми учеше с часове, на мен не ми костваше никакво усилие. Майка ми и баща ми се гордееха с мен. Къде отиде всичко това ?
Встъпих в живота и всичко се обърна с главата надолу. Нищо, нищичко не постигнах. Всяко нещо, до което се докосвах, се разпадаше, при това се разпадаше бавно и мъчително. Първите професионални успехи в началото, големите думи... „Ставаш все по-красива,- казваше ти- ще те загубя. „ Аз се смеех.
вечери, нощи, наздравици...И приятели, приятели...Много хора, много шум. После- пустота. И пак тоново- безсънни нощи, разговори от пусто в празно, приятелства, угасващи с утрото..Дълго чакане в разни коридори, угоднически усмивки, горчиво премълчаване, деликатно напомняне, притеснително мънкане пред силните на деня, хиляди усмивки, хиляди съвети, милиони погалвания и напомняния, че „ си хубава, талантлива, ама...“
Ревността ти и моето упорство, че в този живот човек може да постигне нещо с ума и таланта си, без чужди връзки и чужда намеса.
А виж, сестра ми потегли гладко и спокойно. Може би в това е номерът, в самочувствието ?
Какво сънувах ? Нещо сънувах. Нещо вкаменяващо. Старата къща, дворът, някаква пустота и тишина. Страшна такава. Не беше това. Ужасно ме е яд, когато се събудя след интересен сън, а не мога да си го спомня. Вбесявам се, понеже много сънувам.
В един то кабинетите, през които минах, имаше въпроси и за сънищата. толкова е хубаво да си болен- свиеш се в едно малко ъгълче на живота и си пасуваш. Другите да му мислят. Зависи от болестта, разбира се.
Какво сънувах, дявол да ме вземе ?! себе си ли, тебе ли ? Май никого. Прибирам се и ставам друга, това е решено. Нали все това ме съветваха ? не извърших никаква глупост и сега съм спокойна. Имам чиста съвест, чиста като сълза, не се напих, не се...не изневерих на...не спах с никого ! Мога да се гордея със себе си !
Прашни, мръсни шосета. Пътувам по тях от рождение. Дълги, безкрайни пътища, еднакви села, градове- близнаци. Всичко ми е познато. Вечните дървета. вечните бабички пред дървените порти на дървените пейки. Вечните деца, играещи в прахта.
И аз съм стара. Боли ме главата....
Масата под ореха е подредена за вечеря. Има всичко. И хляб. Но няма палачинки и кафе. Значи е за вечеря...Значи е знаела. Тя винаги всичко знае. Каната с вино. Две умрели мухи вътре. Яйцата са мътни и вкаменени. Птици и котки са гризали храната в чиниите. Нещо е готвила. Нещо вкаменено, сигурно пак е на диета, нейните вечни диети.
Сега знам какво сънувах. Мъртъв сън. няма да влизам вътре. Знам какво сънувах. Тук всичко е мъртво, вкаменено. Няма да влизам ! Сигурно е ! При нея всичко е сигурно ! Тя е педантка ! Знаела е, че няма да се прибера, знаела е...Трябваше да ме почака... Този дъжд нощеска..Стълбите са хлъзгави и мръсни. Само ще надникна...Целият мой сън...
Тя лежи на леглото, смалена и вечна. Не е помръдвала от часове. Нежно и добро момиченце, с печата на незаслужена обида на лицето. И вечност в затворените очи....