Страдам от депресия. Не постоянно, но често. Как разбирам ли ? Всъщност страдам и от липса на самочувствие, макар че то е поради депресията, така поне мисля. Ще се опитам да обясня.
Та, четох...или май гледах...не, четох някъде за някакви двама братя, дето фамилията им е като моята, но не сме роднини, че дали някакво парти на морето, дето им били и хотелите, за милион и нещо лева...лева, не евро, не долари, левове. Това добре, аз обаче се притесних, друснаха ме нервите и се нагълтах с успокоителни. Милион че и нещо !
Чакайте бе хора, какво са консумирали, колко души са събрали, какво става тук ? Е, дали за певицата 30,000 лева, най-прочутата, вечната Амбър, но като погледнах цените на....менюто, разбрах ! Певицата им е струвала горе-долу колкото печената пуйка или патка....или не помня какво пернато беше. Обаче за моето любимо бяло вино, щото аз това пийвам отвреме-навреме и реших да проверя, ами за една бутилка, колко мислите ? 6,000 хиляди лева ! Шест...хиляди ! Леле !
Направете сметка колко струва една чаша, щото аз така обичам да го пия, на чаши ! Е, как да не те хване депресията !
Чакай, викам, няма да надничам в чуждата чиния, ще си гледа моята си...Гледам си я...Чаша вино в местната кръчма все още е лев и петдесет, няма шикозен басейн с морска вода и лъскави келнери с шампанско...но пък, лев и петдесет, нали ? Олекна ми.
Тази сутрин пък гледах по Хистъри, че някакъв дребен, незначителен човечец, емигрант от Естония, построил в Америка цял коралов замък с непозната и неоткрита и до днес техника. Замъкът е трийсеттонен, видях го, необикновено красив, със стъпала, перила, масичка във формата на сърце, коралови столове и пейки, дори коралова детска люлка. Работел повече рано сутрин или дори нощем, никой не го виждал каква техника ползва. Разказвал, че очаква любимата си, своята 16- годишна сладурана, която така и не дошла. Невзрачен, дребен, със средно образование, живял тихо, незабелязано, но показвал замъка си на туристи и така печелел, за да започне отново да дълбае и строи.
Защо ? Какво е имал предвид ? Изследователи дори заминали за Естония, за да открият тайната му. Нищо не открили, дори и 16-годишната сладурана липсвала. Е, то след повече от петдесет години, каквато и сладурана да е била...нали ? Но не ! Просто не съществувала, той си я бил измислил !
Невзрачният гений... невзрачен по външност ! Та той се хвалел, че знае тайните на египетските строители и че използва магнитна магия в работата си, каквото и да значи това. Беглец, без образование, Боже мой ! Естония, моля ви се ! Дори не мога да си я представя ! Заминал за Америка, имал куража, станал световна знаменитост...Аз с моите две висши за къде съм ?
Гледах филм и за някаква англичанка, близо деветдесетгодишна баба, ама капитан на кораб, имаше и военен чин, може би маршал, не знам, не им разбирам...та тя не се пенсионирала, флотът я уважавал и умряла на път за някъде си, на капитанския си мостик, нали така го наричат ! Аз съм плавала само по Дунава и по едно време с „кометите“ по морето, но ми ставаше лошо и после мразех целия свят !
И сега ме тресна глава и ме блъсна депресията. Която си е просто комплекс за малоценност. Реших да замина малко на море, да се успокоя и...не знам какво си въобразявах като взех това решение !
Качих се на автобуса рано сутринта и поех към Ахтопол. Морето синьо, бистро, ласкаво, всяка песъчинка и камъче се виждат, а дълбоко навътре във водата слънчеви зайчета се гонят и галят босите нозе...Направо подивях ! Сърцето ми се разтуптя, душата ми запя и...
-Любомире!- изпищя фалцетно женски глас до ухото ми ! - Излизай веднага от водата ! Чу ли ? Ей-сега идвам и...ще видиш ! Ще кажа на баща ти !
-Мария, Мими ! Мария, ела да си изпиеш млякото ! Ела, че повече няма да те пусна в морето !
-Едър, печен !
Това вече беше мъжки глас.
- Едър печен слънчеглед !
-Айде на царевицата ! - пригласи му циганче на по-млада възраст !
-Айде на крадената царевица !- допълни мургавия бас след него.
-Любомире, ела, ела, ще ти купя царевица, баби !- намеси се неуморната баба.
Но неуморните, български дечица изобщо не чуваха неуморните си баби ! Крещяха, дивееха и кой знае защо си го изкарваха на невинните летовници.
-Айде на крадената царевица от нивата на Бойко Борисов, моля ! Не се блъскайте, не се натискайте !Има за всички !
- Айде на секси царевицата, моля ! - довърши цигането.
Пардон, ромчето. Сега те се наричат роми, нали ? Някой мина през главата ми, някакво детенце ме улучи с водна топка и разбира се, появи се с „добър ден „ симпатяга и ми поиска пет лева за чадъра, който не ползвах. Нищо, те и чадърите им не ставаха за ползване, стари, разкъсани тук-там от морските бризове, но ...карай, нали морето е великолепно !
Реших на следващия ден да вървя по пътеката през гората и да търся неплатена зона. Не че съм скрънза, но пък пет по пет...за десет дена това ми е бялото ниво, нали ?
Пътеката се оказа доста ....не намирам думи...осеяна с...абе, направо да го кажа, осеяна с лайна ! Всеки следващ Божи ден се питах с какви ли нови видове екскременти богатства ще се увеличи колекцията. То и бунгалото, в което спях една не се срути на главата ми първия ден. Подпрях тук-там врати, прозорци и масичка, после разбрах, че тоалетната е на километър почти разстояние по права линия и нагоре. Тя беше обща, с клекала, а душовете в също така общата баня или не работеха, или падаха върху главата ти като пуснеш водата.
Наложи се нощем да пикая в кофа, покривах я с кърпа и постепенно разбрах, че не съм единствена. Олекна ми. Но два дена депресията така ме мачкаше, така ме газеше...дъх не можех да си поема !
Една сутрин подминах някакъв удавник на брега и нагазих в морето. Онзи лежеше вече повече от час напълно неподвижно. Хората го заобикаляха, заглеждаха го и го подминаваха. Беше мръсен, по плувки, а до него се валяше в пясъка също така мръсна, хавлиена кърпа.
Нагазих в морето и продължих да вървя. Водата беше прозрачна и топла, показваше ми всяко камъче и всяка уплашена рибка, гъделичкаше петите ми със златистия си пясък и гонеше слънчевите зайчета по нозете ми.Струваше ми се дори, че чувам смеха им. С всяка стъпка ставах все по-млада, гъвкава и влюбена. Влюбена в морето, в живота, в любовта....
-Леле, какво беше това вълнение, какво беше това корабокрушение ! - крещеше удавникът от плажа. Беше се съживил, скочил на крака и се въртеше като дервиш.
Аз прегръщах слънчевите зайчета. Душата ми пееше.
-Господьо, прости ма, Господьо ! - падна онзи на колене. - Прости ма !Господьо !
Беше дошъл на себе си и май се опитваше да разбере къде е. Не го слушах. Прегръщах водата, взряна високо, високо в тъмносиньото небе с белите, бягащи облаци.
Душата ми летеше над Австралия....
