Това сме ние

Знаете ли, омръзна ми да ме подканят да се ядосам, да протестирам, да бутам паметници, да не давам гласа си, да правя какво ли не! Знаете ли, младостта ми мина в годините на комунизЪма, където ходех под строй и живеех в лагер, където бъдещето, прекрасното бъдеще, ме чакаше зад необозримите хоризонти, където летувах на море, но не можех да отида да видя роднините си в Македония. После дойдоха промените, ходех по шествия, митинги, нощни бдения, градове на истината, барикади, обсади на Парламента, запалване на Партийния дом, махане не петолъчката и каквото още се сетите. Духовната мизерия от младостта ми се превърна в духовна и физическа мизерия, която постепенно ме заливаше, превръщайки родината ми в чалгясала ченгесарница. Отново същите ченгета раздаваха и пари и власт, същите доносници и техните наследници разполагаха с досиетата ни, комунизЪма не си отиваше, бъдещето отлетя във висините, децата ми обедняха, а внуците ми нямат живот в тази държава. Ядосвах се, протестирах, а излизаше, че ме управляват тъпи, ограничени, незнаещи и прости хора, пази ме некадърна и неработеща полиция, където само кучетата заслужават телешки пържолки.
Преди години осъмнах със заглавието на един небезизвестен вестник :" България уби дете"! Вбесих се, ядосах се, че ме обвиняват в убийството на едно детенце, чиято психично болна майка беше удушила, за да бъде свалено едно дясно правителство. Сега вече съм вбесена от факта, че никое семейство в страната не е защитено, ничие дете не може да бъде опазено от идиоти-престъпници. защото в България дори престъпниците са идиоти, гадни некадърници, с които дори не може да се преговаря, защото смъртта на чуждото дете за тях е равносилно на една обилна закуска. Нямали пари да хранят детето, отгледано, красиво момиче, та го убили!? Разбирате ли? При това единият приятел на семейството, който в тези празнични дни, когато ни заливат със съвети как да се излекуваме от преяждане и препиване, е хранил съвестта си с чуждото нещастие. Ужасена съм, отвратена съм не само от телешките пържолки за кучето, от човешката низост съм отвратена до смърт! Не мога да се впиша в ядосващи се и протестиращи групи, мога само да се моля Бог да не отвръща лицето си от нас! Господи опази добрите люде и приеми още един невинен ангел в селенията си!
Сънувах майка ми. В младостта си нея наричах "майко", а баща ми-татко. Някак...не успях да кажа "мамо", не вървяха при Верчето умалителните май...Майка ми метеше пред блока с голяма метла. Наоколо се беше вдигнала пушилка. Тя беше облечена в копринения си, летен костюм с бялата, плетена на една кука капела, с която толкова я харесвах! Затичах се и я прегърнах, и започнах да й се карам, че мете при нейната тежка, сърдечна операция. Не трябваше да върши тежка, домашна работа, трябваше да се пази и да си почива...моята майчица...Смеехме се...После се събудих. Майка ми отдавна я нямаше. Аз бях претърпяла тежка, сърдечна операция. Навън рехаво прехвръкваха редки снежинки, а до кофите за боклук се бяха приютили оголените, погрознели елхички, изпълнили празничните  си задължения.
Неделните палачинки...на баба, на леля, на майка...После аз станах майка, леля, баба...неделните палачинки останаха. Правя ги в тиганчето от моята баба, цялото черно отдолу, но отгоре не загарят и стават страхотни. Ако имам настроение, добавям и малко ванилия с малко ром. Когато баба си отиде, взех тиганчето от нея и тавата за баници. надявах се да се науча да правя палачинки и баници като нея. Не умея да точа и разтеглям олби, не се научих. Но палачинките...Някога, когато завършвах гимназия с моите съученици заровихме под едно дърво в парка шише с гумена тапа. Вътре бяхме написали нашите желания за живота, който ни предстоеше. Аз споделях, че искам да следвам в Сорбоната и да стана световно известна актриса. Нищо от това не се осъществи. В дневниците си пък пишех, че не съм създадена за семейство, слугуване и готвене, най-малкото трябваше да стана прочута писателка. Е, и това не се осъществи! Но виж неделните палачинки...вече имам почитатели, заминали за Европа и Америка, които ги помнят. Радвам се, че все пак нещичко ще остане след мен, наистина се радвам!
Мисля си от вчера за понятията човек и животно. Гледах филм за хюстънските зоополицаи. Отидоха да конфискуват около десетина животни по сигнал, че стопанинът не се грижи за тях. Стопанинът беше бивш циркаджия, нямаше го и години наред беше гледал огромни диви животни в тесни клетки, затворени, обездвижени и стресирани. Мечки и един тигър. Мечокът беше на 31 години и не знаеше какво е свобода. Тигърът беше с наднормено тегло, защото не се движеше, камо ли да тича из прерията. До тук нищо необикновено, човеците наказваме животните с нашата си, човешка безотговорност, често се случва. Шокът, който изживях беше, когато видях как реагираха дивите животни на свободата. Мечките се подушиха, подушиха и започнаха да реват и да се прегръщат. Така, изправени на задни лапи, сякаш оплакваха досегашната си съдба, прегърнати, ревящи, трогателни...А тигърът...се приближи до едно дърво, погали се целия в него, погали муцуната си като коте и после се изправи, опъна се и прегърна с лапи и тяло дънера на дървото. Остана така, стори ми се, че мърка. Разстроиха ме тези диви животни... И ме замислиха..Животните се радваха на свободата си с всяка частица от себе си, поемаха я по малко и постепенно, но бях сигурна, че никога не биха се оставили да бъдат затворени отново. А ние, хората, как приемаме свободата си? Тигърът се галеше във всяка тревичка и камъче, мечките се прегръщаха и целуваха, а хората, какво правим ние, хората?
Кучета разкъсват хора. Кучетата са глутници, подивели, озлобени, изпълнени с хищническо желание за власт и кръв. Те са нашите най- добри приятели и ловят нашите мисли. Значи не кучетата трябва да виним, а себе си. Ние сме тези кучета и разкъсваме старите, негодните, слабите, изхвърляме ги от живота. Това сме ние...

Душата ми е прескръбна до смърт

Страшно, наистина страшно нещо е сребролюбието!Така възкликва свети Йоан Златоуст и продължава:“ Сребролюбието затваря очите и запушва ушите на човека, прави го по-свиреп от зверовете, не му позволява да мисли за съвест, за дружба, за единение, за спасение на собствената му душа...“А не е ли Църквата именно мястото, където спасяваме душите си? И ако църковните служители, нашите духовни пастири са поразени от сребролюбие, от симония, което е идолослужение, както казва св. ап. Павел, къде тогава да търсим духовна и житейска защита? Нали все пак Църквата приютява бездомните, храни бедните, закриля слабите?
Чия Църква? Тази на самозбравилите се пастири, произвеждащи от мутри-църковни аристократи, при това в нарушение на каноните. На църковните канони и на човешките понятия! Или Църквата на онзи свещеник, добър и кротък човек, която приюти десетки дечица с тежка и стряскаща съдба? И ги храни, облича, обгрижва и дарява с любов. Как да се ориентираме ние, миряните, неофитите, които все още се учим на смирение и покаяние. И знаем, че гордостта е грях.
Спомням си преди години, когато голямата ми внучка още беше в коремчето на мама, съпругът ми, аз, синът и снахата бяхме поканени от дядо Натанаил да гостуваме в манастира „Свети Георги“ в град Хаджидимово. Тихо, красиво и свято място! Място, което събираше на празника на светеца, хора от целия Балкански полуостров, християни и мюсюлмани. Тук бяха дошли на православен лагер момчета, чиито родители вярваха на Църквата. Водеше ги отец Никола, Бог да упокои душата му, светъл, красив и харизматичен свещеник. Той беше банскалия и понякога вечер, след вечеря и след вечернята в църкавата, сядаха в двора със сина ни и пееха. Синът -църковни песнопения, а отец Никола банскалийски припеви. Беше невероятно!Отец Никола намираше прилика в мъжкото, банскалийско пеене и православното такова.
Аз бях написала кратка пиеса по житието на свети Йоан Рилский. Мъжът ми, който е актьор, репетираше с момчетата, за да изненадат родителите си, когато дойдат да ги приберат. А бременната ми снаха и синът учеха децата на богословие. Всеки имаше задачи, но сутрин рано като минеше монахът с клепалото, отивахме в църквата на сутрешна литургия. След общата закуска, която започваше и завършваше винаги с молитва, както впрочем започваха и завършваха и обедът, и вечерята, репетирахме. А понякога се разхождахме в планината и децата пееха тропарът на свети Йоан Рилский:
Отче, свещеноначалниче Йоане, моли Христа Бога за нас.
Най-великият ни светител е пример за покаяние и за послушание, за бедност и вяра, която надвива дори царската власт. Светецът е живял покайно, като монах и дори не се е явил пред лицето на царя, макар че онзи го е молел. Но ни е оставил Завет, който днес достолепните ни пастири нарушават изцяло. Защото тях ги води не вярата, а златото. Тежки, горчиви думи, сълзи пълнят очите ми. Защото тогава, преди години, именно вярата ни водеше. Бяхме бедни, бяха тежки, гладни времена, а дядо Натанаил ни подари прекрасна почивка. Моята внучка още в утробата на майка си беше вцърковена с радост и огромна надежда. Момчето, което играеше вдъхновено свети Йоан Рилский, също се казваше Иван и непрекъснато повтаряше как ще стане монах, ще служи на Църквата, на Бога, на небесния ни светител и покровител на българите. А момчето, което играеше Лука, братът на светеца, тежко заекваше. Но с такава жар ни се молеше да му дадем тази роля, която е с малко думи и която той упорито учеше наизуст, борейки се с недъга си, че се съгласихме. На представлението момчетата бяха чудесни, присъстваше и дядо Натанаил, и родителите на децата. И отец Никола с двамата си сина. Всичко мина чудесно, запяхме тропара на свети Йоан и внезапно двама родители дотичаха при нас.
-Синът ни не заеква!- заекваха самите те.- Говори чисто, това е чудо! Дори не бяхме забелязали, че в процеса на репетициите, по молитвите на момчето, недъгът му наистина беше изчезнал. Не знам каква е съдбата на тези деца днес. Внучката ми е вече тийнейджърка, красавица, има си и приятел. Не съм ходила повече в този манастир, но още помня вечерите, когато пристигаше дядо Натанаил. И говорехме, говорихме...ние споделяхме житейските си несгоди, които не ни оставят и до днес. А пастирът ни утешаваше, защото не на земята трябва да трупаме богатства, а на небето.
И сега? На кого да вярвам? „Как да преставя пред теб страданията на бедния?, пита свети Василий Велики.- Сълзите не извикват в теб съжаление. Ти си твърд и непристъпен, във всичко виждаш злато.“
И сега? Как да убеждавам своите приятели атеисти, некръстените да се кръстят, а невцърковените да се вцърковят? Небесната Църква е Христова, но земната е в ръцете на Неговите пастири. А те, освен че не се покаяха заради агентурното си минало, започнаха открито да се кланят на Златния телец. И то тези, уж най-вярващите, православните фундаменталисти, както на шега ги наричам, които забраняват маршовете на гейове и концертите на отявлени сатанисти, но...Никак не ми харесва това „но“. Искам вярата си обратно, искам Православието си чисто и неопетнено, иначе с какво се различаваме от останалите секти? Те също търсят власт и пари на всяка цена. „Аз съм добрият пастир, казва Нашият Господ Иисус Христос, добрият пастир полага душата си за овцете. А наемникът, който не е пастир, вижда вълка, че идва, оставя овцете и бяга...“ „И тъй, да не се гордеем с благородството, нито с богатството, пише свети Йоан Златоуст в своите беседи, но да презираме тези, които се надуват с подобни неща, да не скърбим за бедността си, но да търсим онова богаство, което се състои в добри дела. Който желае небесното царство, той се смее над сребролюбието. Христовият служител не може да бъде роб на богаството, а негов господар! Погледът върху златото, продължава светецът,не дал възможност на нещастния Иуда да чуе гласа на Господа и го довел още до това, че той се обесил и паднал в геената.“
Аз съм обикновена мирянка, не ми е дадено да съдя, особено висшите представители на Църквата, това е работа на Бога. Но мога да се присъединя към думите на свети Йоан Златоуст, че богатството води само към геената огнена, а купеното архонтсво е подигравка с вярата ми! След като един оръжеен търговец е намерен за достоен от Църквата да бъде неин аристократ, то аз нямам нужда от подобна църква! Но...душата ми е прескръбна до смърт...