СЛАВА ВЪВ ВИСИНИТЕ БОГУ


приказка за Рождество Христово – драматизация по Новия завет



Стая. В дъното малка елхичка. Тя не е още украсена. Огнище, в което гори огън. Маса, столове, старецът е седнал до масата. Външната врата се отваря и влиза детето. Заедно с него нахлува снежната виелица.

ДЕТЕ :
Има ли някой тук?
СТАРЕЦ :

Има, детето ми, влез, влез, че навън е зима! Ела да се стопиш на огнището!
ДЕТЕ: / колебае се/
Мама ми е казала да не разговарям с непознати.
СТАРЕЦ:
Права е майка ти. Но аз не съм непознат. Много години преди да се родиш, когато тя самата беше дете, дойде в моята къщичка.
ДЕТЕ:
Значи ти си този старец?
СТАРЕЦ:
Аз съм старецът от детството. Всяко дете ме среща, повечето ме забравят като порастнат. Но ето, майка ти ме помни.
ДЕТЕ:
Затова дойдохме тази година на празника в къщата на баба и дядо. Баба учи мама кое къде се слага, коя манджа как се готви, как се меси, а мама си спомни как се е разхождала по снежната пътека край дома, как е видяла твоята къщичка, как е влязла и ти си й разказал една приказка, която е запомнила за цял живот.
СТАРЕЦ:
Чисто сърце е имала майка ти, щом още помни. И много се радвам, че те е пратила. Сигурно е хукнала по магазините, голяма шетня пада около Коледа. А на Божията майка са й трябвали само едни яслички. Такава суета ни гони нас, людете, детето ми.
ДЕТЕ:
А ти ми разкажи приказката за Рождеството.
СТАРЕЦ:
Бива, детето ми. Това е най - хубавата, човешка приказка.
ДЕТЕ:
Защо?
СТАРЕЦ:
Защото е истинска.
ДЕТЕ:
Бог също е бил дете, нали?
СТАРЕЦ:
Всички деца носят Бога в сърцето си, чедо. А на Бъдни вечер небесата се отварят, ангелите слизат при хората и светлата им песен оглася цялата земя!
ДЕТЕ:
Каква песен, дядо?
СТАРЕЦ:
Слава във висините Богу, на земята мир и между човеците блага воля! И така...някога, преди повече от две хиляди години...живял дърводелецът Йосиф. Той бил добър дърводелец и добър човек. Но бил стар и уморен. Оженил се за младата Мария, която се грижела за децата му и самата тя била още дете. Но хората говорели, че около нея сигурно има някаква тайна...

Домът на Йосиф и Мария. Той пише бавно и тихо си говори.

ЙОСИФ:
Мария, колко време стана откак живееш при мен? Ти си добра, кротка, нежна. Грижиш се за дома и за децата. Научи ни да четем и пишем. Благодат дойде в дома ни. Аз те имам за свое дете. С пръст не съм те докоснал. А ето ти.../ спира да пише/ стана друга. Отбягваш ме, не ми говориш. А често чувам нощем, сякаш си шепнеш с някого. Стана, запаля свещта, ти се молиш. „Никой няма.“ - ми казваш. Какво става, Мария? Не смея да помисля нищо лошо за теб, хората, обаче, шушукат. Хората са зли, искат да те убият с камъни като блудница. Реша ли да ти говоря, ти мълчиш и не вдигаш поглед. А очите ти сияят, виждам аз. И сълзи ги пълнят...Не мога да те гледам разплакана и...Затова реших да ти напишо това разводно писмо. Не мога, повече, Мария...

Влиза Мария. Спира като вижда писмото в ръцете на Йосиф.

ЙОСИФ:
Как е могло да стане това? Аз дори с мисъл не съм съгрешил против теб, а ето, ти си бременна. Уви, как се случи това? Кой те прелъсти? И какво да сторя, не зная. Да те изоблича ли като законопрестъпница, или да замълча заради срама, който тогава ще легне върху теб и върху мен? Ако те изоблича, тогава, разбира се, ще бъдеш убита с камъни по Моисеевия закон и аз ще се явя мъчител, който те е предал на люта смърт. А ако не те подложа на изобличение, ще съм с прелюбодейците. Какво да сторя? Недоумявам.
ДЕТЕ:
Дядо, защо трябва да убият бременната Мария? Убийството не е ли престъпление?
СТАРЕЦ:
Древните люде имали кървави закони, чедо. Затова Бог пратил единородният си син да изкупи греховете ни. По нова време жените са били слугини и майки, нищо повече. А всички знаели, че още при своето въведение в храма, майката на Мария, Ана, я е обрекла на Господ.
ДЕТЕ:
Значи тя щяла да си има дете без татко, така ли? В нашия клас имаме едно момиченце, нейната майка ще си роди бебе, пък таткото ги е напуснал.
СТАРЕЦ:
Мария била девица, дева-дете, но Бог пратил своя Дух, за да се въплъти Божият син. Затова и Йосиф, който бил добър и милостив човек, решил да закриля Мария.
ДЕТЕ:
Разказвай нататък!
ЙОСИФ:
Ще те изпъдя тайно, върви, където искаш. Или аз сам ще избягам от теб в далечна страна, за да не видят очите ми този позор. Какво се е случило с теб, Мария? Не си ли ти чистата Дева, възпитана в свещените притвори на храма? Не си ли ти тази Мария, която не искаше да погледне лицата на мъжете? Не си ли ти тази, която свещениците не можеха да уговорят да встъпи в брак? Къде е срамежливото ти лице? Аз се срамувам, а ти чувстваш дръзновение, защото скривам греха ти.
СТАРЕЦ:
Докато Иосиф й говорел всичко това, о, как се срамувала Мария, изчервявайки лицето си! Тя не смеела да му разкрие благовестието, което й донесъл Архангелът, и пророчеството, което изрекла за нея Елисавета, братовчедка й, майката на Йоан. Не смеела да стори това, защото се бояла да не се покаже тщеславна и обичаща похвалата.
МАРИЯ:
Потърпи малко, Иосифе, и пастирите ще ти открият истината за мен. Жив Господ, Който ме пази, защото аз не съм познала грях и никой не ме е докоснал, а това, което е в мен, е от Божието желание и по Божие действие.
ГЛАС:
Йосифе!
ЙОСИФ : / стреснат/
Кой ме вика?
ГЛАС :
Йосифе, сине Давидов!
ЙОСИФ :
Кой си ти?
ГЛАС :
Не бой се да приемеш Мария, жена си. Защото заченатото в нея е от Духа Светаго!
ЙОСИФ:
Ти ли си, Господи?
ГЛАС :
Аз съм Гавриил! Аз благовестих тази вест на Мария, жена ти. Тя ще роди син и ще му наречеш името Иисус.

Йосиф коленичи.

ЙОСИФ:
Благодаря ти, Господи, че отвори очите ми! Благодаря! Голям грях щях да сторя! А Мария е така скромна, толкова...тя чакаше аз сам да разбера...
МАРИЯ:
Йосифе, дойдоха люде да съобщят, че започва преброяване. Император Авугст е дал заповед да се направи преброяване по цялата земя.
ЙОСИФ:
Да се приговим и да отидем да се запишев във Витлеем.
МАРИЯ: / посяга към листа в ръката му/
Какво е това?
ЙОСИФ: / припряно/
Сметки разни, нали ме научи да пиша, та...Скоро, Мария, събирай багажа. Нашият род се записва чак във Витлеем. Много път има от Назарет до там. Ще можеш ли да издържиш?

Стаичката при Стареца.

СТАРЕЦ:
И така, Йосиф качил бременната си жена Мария и тръгнали. Дълъг бил пътят от Назарет до Витлеем и тежък. А в двореца на цар Ирод царяла суматоха. Тогава евреите живеели като роби на римляните и Ирод бил техен васал, подчинен. Той дочул, че скоро ще се роди нов цар и се страхувал за трона си. Мъдреците разгадали раждането на Божия син по звездите и тръгнали подир една от тях. Тя светела високо в небето денем и нощем и ги водела към Витлеем. Там Ирод обикалял като вълк нощем из покоите си...
ИРОД: / пие/
Какво ли значи този сън? Че ще се роди цар йудейски и мъдреците ще възвестят раждането му? И целият свят ще му се поклони? А аз? А моят син? Ей, има ли някой тук?
МЕЛХИОР: / влиза и се покланя/
Де е родилят се цар йудейски? Защото видяхме звездата му на изток и дойдохме да му се поклоним.
ИРОД:
Какво? Как смееш? Кой си ти?
ГАСПАР: / също влиза/
Ние сме източни мъдреци, господарю, астрономи, учени и астролози. В нашите пророчески книги е написано, че когато звездата изгрее от изток, ще се роди Спасителят на света.
ИРОД:
Откъде идвате вие?
ВАЛТАЗАР:
Отдалеч, от персийските земи. Това там е Мелхиор, велик гадател и астроном. Този тук пък е Гаспар, прочут математик и прорицател. А аз съм Валтазар, моите знания са свързани със звездите и съзвездията.
МЕЛХИОР:
Тази звезда е навярно Ангел, който ни доведе в твоите земи, господарю.
ВАЛТАЗАР:
Необикновено съвпадение на планетите Юпитер и Нептун в съзвездието Риби, което е видно през месеците май, август и сега, декември.
ГАСПАР:
Но от няколко дни е необикновено силна, ярка, гори на изток денем и нощем и ни доведе тук!
ИРОД :
Защо е видна за вас, а не за мен? Нали в моите земи е длъжен да се роди Месия?
МЕЛХИОР:
Спасителят ще се роди във Витлеем йудейски, така е писано от пророка: „ И ти, Витлееме, никак не си по-малък от йудините градове, защото от теб ще излезе Вожда, който ще пасе моя народ“.
ВАЛТАЗАР:
И ние, мъдреците се заблудихме! Помислихме, че в двора на властника само може да се роди новия цар. Явно сме се излъгали. Не в царски палати ще се появи Той!
ИРОД:
Какво говорите, чужденци!? За какво намеквате? Че не съм от царски род и не ми се полага трон?!
ГАСПАР:
И ние, мъдреците, се объркахме. Забравихме, че свещените книги говорят за цар не от този свят, а за Христос, месия и спасител!
ВАЛТАЗАР:
Гледайте, гледайте, братя! Звездата! Дори в светлината на утрото, тя грее и се вижда! Заблудили сме се, не е тук Младенеца, да вървим!

Мъреците бързо излизат.

ИРОД: / на себе си/
Цар Йудейски? Само това ми липсваше! Не стига, дето виждам присмех и в очите на децата...не, на кучетата даже заради долния си произход! Не стига, че всеки нов ден ми донасят за нов заговор, нови тълпи недоволни! Палачите ми едва се оправят!Сега и цар, спасител! И тези дълбокомъдри персийци ще разнасят вестта по цялата земя! Не, в никакъв случай! Ще издам заповед да се избият всички младенци, всички мъжки рожби до две години по цяла Йудея! Аз ще царувам, аз и моят син, Ирод Антипа!

Стаята при Стареца. Огнището свети уютно, по стените играят сенки. Навън, високо в небето свети звезда.

СТАРЕЦ:
И ето, че дошла нощта на Рожеството, тихата и свята нощ. Всяко рождество е едно малко чудо, детето ми. Само в нашата свободна воля е то да се превърне в ежедневно, човешко чудо. Родилият се човек да премине през живота си с любов и радост и да носи на другите също така любов и радост, каквито донесъл в тази нощ Младенецът. По време на Христовото Рождество станали и големи чудеса по цялата земя. Така, в същия този час, в който нашият Господ се родил като светлина от светлината, внезапно в пещерата от скалата потекла вода, извор, който бил чудотворен, целителен. А в Рим от земята избликнал ручей с елей и потекъл в река Тибър. Храм, наричан вечен, се разрушил и пак там на небето се появили три слънца. В Испания през тази нощ се появил облак, по-светъл от слънцето, а в Иудейската страна лозята се раззеленили, въпреки зимното време. Особено чудесно било, когато ангели слезли от небето с песнопение и явно се показали пред хората. Това се случило така. Срещу пещерата, в която се родил Христос се намирала много висока кула, наречена Адер, в която живеели пастири на стада. Там през тази нощ трима от тях бодърствали и пазели стадото си, и ето, върховният сред небесните сили архангел Гавриил им се явил в голямо сияние, блестейки с небесна слава, с която той ги осиял. Като го видели, те много се уплашили.
ГЛАС:
Добри люде! Не бойте се. Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци. Защото днес се роди Спасител, Който е Христос Господ. И ето ви белег: ще намерите Младенеца повит, лежащ в ясли.

Пещера. Ясла. Мария е прегърнала Младенеца. Наоколо са коленичили пастири и тримата мъдреци.

МЕЛХИОР:
Прости ни, Господи, че не разбрахме докрай пророческите думи и търсехме царят йудейски в царските палати. Ти ни научи на скромност и смирение, Господи.
МАРИЯ:
Иисус Му е името.
ГАСПАР:
Иисус Христос се роди в човешка плът, макар и като Бог да е вечен и да съществува преди всички.
ВАЛТАЗАР:
Ангел Господен, звезда пътеводна ни беше в дългия път. Но даде Бог – видяхме Младенеца!
МЕЛХИОР:
Служителите на звездите, водени от Твоята звезда Ти се покланят, Слънце на правдата!
ГАСПАР:
Иудеите очакваха друг цар. Не такъв Младенец, смирен и кротък. А могъщ обвинител, който да ги поведе срещу римските завоеватели.
МЕЛХИОР:
Сбъркали са и те, и ние, мъдреците. Не от този свят е царството на Новия цар. Затова и хората дълго няма да могат да го познаят.
ВАЛТАЗАР:
Необикновен цар е това дете! Това е Живият Бог! Макар и роден в пещера, в ясли, Той е нашият Спасител!
МЕЛХИОР:
Покланяме ти се, Царю! Ето, злато, най-ценното сред драгоценностите! Злато, както се полага за цар, заедно с моята почит.
ГАСПАР:
Лаван, благоуханен сок от царското дърво, радостни, бистри сълзи, отронени из под кората му в чест на Младенеца. Символ на жертвата, приета от Живия Бог да се въплъти в човек.
ВАЛТАЗАР:
Миро! Уханно и бистро като лавана, прозрачен сок от маслина, елей за помазване Владиката на света!
ГЛАС :
Слава във висините Богу, на земята мир и между човеците – благоволение!

Всички повтарят тези думи.
Стаичката при Стареца. Сега тя е осветена и прекрасна, елхата сияе, звучи музика.

СТАРЕЦ:
Тази е моята приказка, чедо. Най- красивата и най- истинската, човешка приказка. Поклонили се на Младенеца и хора, и животни. Дошли и трите дръвчета, палмата, маслината и елата. Палмата му поднесла благоуханното си масло, маслината дала благоуханните си плодове, а елата горко заплакала.
ДЕТЕ:
Защо, дядо?
СТАРЕЦ:
Защото тя нямала какво да поднесе, освен вечно зелените си, бодливи клонки. Палмата и маслината й се присмели, но внезапно сълзите на елата заискрили като ярки съзвездия, самата звезда на Младенеца слязла от небесата и засияла на върха й! Всички ахнали от необикновената й красота. Младенецът протегнал ръце и благословил зеленото дръвче да прославя празника на Рождеството от нине и до века. Завинаги! Хайде, тръгвай сега. Майка ти е приключила с покупките, баща ти е донесъл елхата, баба ти е омесила баницата, дядо ти е наточил виното, всички те чакат за Бъдни вечер, тихата, свята нощ, в която небесата се отварят и ангелите пеят своята песен. Запомни ли я?
ДЕТЕ:
Слава във висините Богу...
СТАРЕЦ:
...на земята мир и между човеците – блага воля. Върви, дете, чакат те.
ДЕТЕ:
А теб ще те видя ли пак, дядо?
СТАРЕЦ:
Ако не ме забравиш, ще се видим в твоите деца, чедо. Честит празник!

На моята внучка Мария

Мария, днес е твоят празник! Ненапразно е в навечерието на Рождество Богородично. Ненапразно и ти носиш името на Присно Девата, избраната, благословената. Ненапразно на 40-тия ден от твоето раждане, майка ти те внесе в храма, за да благодари на небесата за прекрасния дар и да поиска благословията им. Ненапразно едва навършила две годинки, свещеникът от същия храм, отец Димитър, те качи на стол и ти изпя звънко и вярно:“ Богородице, Дево, радуйся, благодатная, Мария, Господ с тобою!“
Всичко това е случи, защото случайни неща в нашия съзнателен живот няма и ти се роди с благословията на Светата Дева. Но вече навлизаш в зрелостта, дете мое. Отиде си пухкавото детство. Спомням си преди години, когато беше на девет или десет месеца, а ние с дядо ти имахме запис в радиото. Родителите ти също бяха заети и аз с радост и гордост те връчих на нашата уредничка, за да се грижи за теб, докато записваме в студиото. Ти беше разперила ръчички и както те оставихме, така те и заварихме. Двете с уредничката бяхте усмихнати и очите ви светеха от радост.
Сега си госпожица, красива, талантлива и разумна. Пожелаваме ти с дядо в този живот да срещнеш радостта, но и скръбта. Защото радостта ни прави небесни, а скръбта ни прави човеци. Да имаш възходи, но и падения. Защото възходите ни носят наградата за таланта, а паденията ни учат да не се възгордяваме.
Запази светлината в душата си и младостта – в сърцето си. Така телесната хубост ще се облече от душевната и ще съхрани младостта ти дълго през годините. Не оставяй сърцето си празно, така то ще се свие и ще изсъхне преди още умът да е разбрал важните неща от живота.
Запази умът си чист и прелюбопитен. Така той ще те води през годините като по-голям брат и ще те пази от миазмите на Греха. Не го натоварвай със завист, злословие и вражди. Защото ще го изсушиш, разболееш и унижиш.
Обичай приятелите си, но не се оставяй приятелството да те води в живота. Бъди искрена и честна, но не вярвай винаги на искреността и честността на другите. Питай първо сърцето си, после и умът как да постъпиш. На кого да вярваш, кой да подминеш. Но никога не заспивай с ожесточено сърце и озлобен ум.
Уважавай родителите и близките си, без да им спестяваш грешките. Прощавай, без да искаш отплата. Върви напред, без да се обръщаш назад. Миналото винаги ни застига, не бива да му позволяваме да ни владее. Уповавай се на Бога, мило дете, първата ти мисъл сутрин и последната вечер да бъде обърната към Него.
Обичаме те, честит рожден ден! Господ с тобою!

Писмо до Захаринка, 2

Мила Захаринке,

Захарче, хич не искам да те притеснявам, ама такава люта мерехлюндия ме е налегнала, че едва дъх си поемам. Като те знам каква си вредна и как въртиш междублоковата програма при вас, вътре и вънка, направо ти завиждам. Щом си те представих и на лицето ми цъфна усмивка....Като написах цъфна, та се сетих!
Вчера ми цъфна гарденията! Нали помниш, че ведъж котката я препика, после пък аз я напръсках вместо с вода, с отрова за плесени, та... едва оживя, горката. Сега е отрупана с цветове, ухае на светски бал. Не че знам какво е това светски бал, но просто така си го представям.Дамите с кринолини, кавалерите с гардения на ревера....
Гарденията цъфна,
слънце я огря,
душата ми отхвръкна
в сини небеса.

Захарче, извинявай, писмото го започнах по съвсем друг повод. Нали ти писах на скайпа, че съм тръгнала да си вадя документи по ТЕЛК. Доста смущаваща история, миличка, сам да се определиш за инвалид, та белким те признаят и околните. Щото то лесна работа да забравиш за байпасите! За другите става дума, за околните, аз няма да ги забравя, докато дишам, нали? Не ям, а пълнея, не дишам, а се задъхвам, не ходя, а ме болят краката, кръста, к,вото се сетиш! Как да те не нагази мерехлюндията!
Нощем и си поплаквам, кака, щото през деня няма как да притеснявам останалите...К,ва бях-к,ва станах! Не ходех, а тичах, летях, по земята не стъпвах, хората се отдръпваха и се усмихваха, харесваха ме! Правех кълбо напред, извивах се на мост, даже докосвах със стъпълата си тила на главата като легнех по корем на пода. Правех се на кърбалка, както казваше баба ми. Пък сега... Тръгнала съм от праг на праг да доказвам на дузината доктори, че не ме бива! На всичкото отгоре пред кабинетите им, да не ти разправям що за люде са се стълпили!
Докторе, приший ми младостта,
годините ми детски ми върни,
подлъгва ме, предава ме плътта,
която ти с байпаси закрепи.

Аз пак за байпасите, едно си баба знае, едно си бае. По съвсем друг повод бях започнала да ти пиша, миличка. А, сега, де, дано се сетя! А, да. Получих значи решението на ТЕЛК-а, 85% инвалид ме изкараха, хората ме поздравяват, честитят ми като че ли имам рожден ден. Това било много добре, втора категория инвалид, представяш ли си? Добра пенсия, безплатен транспорт, по-евтини лекарства, докторките на СТЕЛК-а, защото аз и през такъв минах, каквото и да значи...Та, докторките ме поздравяват.
- Госпожо Геновева, вие направо имате право на всичко! Не само намаление на данъците, но и облекчение при различните плащания, вашите изследвания са съвсем наред, имате право на всичко!
- Като е така, имам ли право на млад любовник? Висок, рус със сини очи?
Докторките се спогледнаха над очилата и се изкискаха, ама аз насериозно си мисля, че като толкоз ме поздравяват, защото вече само 15% съм човек, що да не се смилят и с нещо по...така, а? Не че много ми е притрябвал секс, всъщност това е друга тема!
Прибрах се, значи, аз, кака, с всичките си права и какво мислиш стана?
Друсна земтерсение!

На Тебе, Боже, криво ли се молих,
обърках ли житейските посоки?
Наместо хубавец пред мен да се разголи,
разтресоха се земните Ти кокали!


Да ти кажа, миличка, усетих, ама нещо...не се май развълнувах. Станах от канапето, дето спя, за да си гледам по-лесно телевизията, огледах се и седнах на трикракото столче под арката на вратата. Котето много се учуди, че така рипнах, гледаше ме съжалително и мърдаше с ушички. Беше една от редките нощи, когато то оставаше нощем у дома.
Като написах за котето...то изчезна! Страхотно коте, Къси, от Късоопашатка. Сиво, пухкаво, с рязана опашка, не от мен, разбира се, така го прибрах. С чуканче и раничка отгоре, лекувах го, то порасна, сивата козина бухна, обожавам го! С пухкава опашка, зелени, диви, дръпнати като на азиатка очи и тригълна муцуна на лисиче. През деня само спи и се гушка, мърка като трактор и ме прегръща с лапи в кревата. Но настане ли вечер...зелените очи подивяват, пощуряват, спират да ме разпознават, тихото мъркане се превръща в не толкова тихо, но настойчиво мякане, застава в коридора и като отворя външната врата, хуква сякаш домът гори. А сега го няма, не се прибра, сутрин винаги мяка на вратата, няма го три дена...
Гарденията ми цъфна, мен ме определиха като инвалид, котето ми избяга, земетресение ме люля. Признавам, че тогава точно не се уплаших много, ако е рекъл Господ да ме прибере....Ама сега, захарче, непрекъснато ме люлее, по улиците, в метрото, в трамвая, в редакцията, люлее ме и ме блъска в ушите. Може пак да попитам за младия любовник, любовта разтърсва съществото и намества разместените усещания. Поне аз така си мисля. Но не за това реших да ти пиша, макар че май поради всички тези причини, мерехлюндията ми се увеличи. Всъщност исках да ти разкажа...

Дано се върне сивата ми дружка,
писанката ми с рязана опашка,
да мърка, да се гали, да се гушка,
нощем дивото пък да я лашка.


Та, тръгнах си от поредната инстанция, вече не помня къде точно бях за подписи и заверки, май за печат...Пък краката ме болят, кръста ме дърпа, клатя се като патица из горещините и си мисля за доскорошните дъждове, дето ги ругаех за това, че не спират. За снеговете и ледовете да не говорим! Та, мъчи ме жегата и старото ми тяло, но си чакам чинно и почтително на спирката. Улицата е сравнително пуста и тиха, сенчеста, да имаше къде да поседна...
Покрай мен минава млада жена с наръч вестници в едната ръка и някакъв лозунг, написан на картон в другата. Нормална жена, нормално облечена, да кажеш...Лозунгът така и не успях да прочета, защото тази дама внезапно се развика неудържимо:
-Чака ни гражданска война, това ни чака, всички го знаете, защо си мълчите, а? Все се надявате да ви отмине! Земетресение, барутни погреби, дяволи, бомби, всичко се е събрало, вас чака! А Иван вчера дали се прибра? Видя ли го някой? Оня Иван, дето живее в другия вход..
И тя кимна с глава, указвайки през тихата и сенчеста улица към входа на кооперацията отсреща. Захарче, кака, ние се замотахме всеки подир носа си. Вече напираше жегата, мен ми течеше пот и където не бих си помислила. Отсреща, поклащайки се като огромен паток, се зададе трамвая...
Тук спирам за малко не по моя вина, мила, а защото нещо спират тока при нас. Пък аз, противно на навиците си, ти пиша на компютър. Май отново ще мина на молив.
Леле, миличка, докато продължа то цял век измина! Нека довърша първо разказа за жената, сега като си помисля, пророческо й е било словото!
Зададе се, значи, трамваят, а тя като викна:
-Самолетът ли идва? А? Това самолетът ли е? Виждате ли го? Идва ли?
Ние се замотахме кой накъдето види, докато се дотътри пустия му трамвай, а някои се съгласиха, че наистина това е самолет. Какво да правят?
-Кой го кара? Мъж ли е? Пилот ли кара самолета? Сега ще ви го начука, курви с курви, а вие ще наскачате, ще се накачулите, ама нямааа, няма да станеее! Ще ви гръмнат, защото сте продажни курви всички? Качвате се, а? Качвайте се, ще гръмне, правите се, че нищо не виждате, ама мъж го кара и ще ви...
Няма да продължа, мило, защото горката жена направо взе да псува, да говори мръсотии, докато ние на бегом се попиляхме из трамвая, аз изтръпнах, че и тя ще се качи, но само ни догониха думите й:
- Бомби ще падат, ще гърмят, гражданска война за вас, война и смърт, курви с курви!
Сега, като се замисля...мина вече година, откакто се върнах в този свят, захарче, а още не мога да разбера защо. От вчера съм се ококорила и...котето ми го сгазила някаква кола, така ми казаха, то не се върна и плаках нощи подред...Много умно животинче, само дето искаше да е свободно, горкото! Прати ми го Господ за радост, безпризорно беше, дотича от съседен блок, с рана на отрязаната нескопосно опашка, гладно, слабичко, нежно...Постепенно прие да ми гостува през деня, обичах го, то също...Къде ли скиташе нощем? Кой е карал гадната кола, не го ли е видял, то ли е решило да се довери на неподходящ човек, защо се остави да го сгазят? Беше щастливо коте, обичаха го всички, целият наш блок, междублоковото пространство, магазинчето отсреща, всички го обичаха и го галеха. Може би прекално доверчиво стана, не знам. Празно ми е сега у дома...
Доживях и атентат...Моите четири внучета по майка са еврейчета, кака, много умни и съобразителни деца са. Най-големият е в Израел, чакаме го това лято да ни дойде на гости. Праща ми снимки по скайпа във военна униформа с някакво оръжие, дето е голямо колкото него. Аз си плача, миличка, не дадох на тази държава нито съпруг, нито синове войници! Мразя оръжията, ненавиждам насилието, а то внукът ми...но какво да се прави, такива били изискванията там. А тук, у нас, какви са изискванията, за да живеят хората спокойно?
Какво става? Какво да правя в този свят, дето никой не наказва убийците, не осъжда престъпниците, не помага на жертвите? Дето си живеем толкова безалабрено, че дори когато ни предупреждават, пак пет пари не даваме и после си скубем косите, видите ли? Толкова сме добрички, защо някой ни замеря с бомби? Хората пристигат на почивка, на почивка! Толкова ни се доверяват, на почивка!Ами ако онази луда женица се окаже права? Тогава? Защо Господ ми даде още години да дишам в този свят? Няма ли да се случи нещо?...добро?

Къде са ангелите Твои, Господи?
Да залюлеят пак земята?
Светът под мен за миг да се отвори,
да ни погълне всинца нас змията!

Миличко Захаринче, дано при теб нещата да са по-добри, дано кракът не те мъчи, дано да си успяла с междублоковите конкурси и вече да си издала стихосбирка. Извинявай за тези разсъждения, чакам по-щастливи дни...
Твоя Геновева

Това сме ние

Знаете ли, омръзна ми да ме подканят да се ядосам, да протестирам, да бутам паметници, да не давам гласа си, да правя какво ли не! Знаете ли, младостта ми мина в годините на комунизЪма, където ходех под строй и живеех в лагер, където бъдещето, прекрасното бъдеще, ме чакаше зад необозримите хоризонти, където летувах на море, но не можех да отида да видя роднините си в Македония. После дойдоха промените, ходех по шествия, митинги, нощни бдения, градове на истината, барикади, обсади на Парламента, запалване на Партийния дом, махане не петолъчката и каквото още се сетите. Духовната мизерия от младостта ми се превърна в духовна и физическа мизерия, която постепенно ме заливаше, превръщайки родината ми в чалгясала ченгесарница. Отново същите ченгета раздаваха и пари и власт, същите доносници и техните наследници разполагаха с досиетата ни, комунизЪма не си отиваше, бъдещето отлетя във висините, децата ми обедняха, а внуците ми нямат живот в тази държава. Ядосвах се, протестирах, а излизаше, че ме управляват тъпи, ограничени, незнаещи и прости хора, пази ме некадърна и неработеща полиция, където само кучетата заслужават телешки пържолки.
Преди години осъмнах със заглавието на един небезизвестен вестник :" България уби дете"! Вбесих се, ядосах се, че ме обвиняват в убийството на едно детенце, чиято психично болна майка беше удушила, за да бъде свалено едно дясно правителство. Сега вече съм вбесена от факта, че никое семейство в страната не е защитено, ничие дете не може да бъде опазено от идиоти-престъпници. защото в България дори престъпниците са идиоти, гадни некадърници, с които дори не може да се преговаря, защото смъртта на чуждото дете за тях е равносилно на една обилна закуска. Нямали пари да хранят детето, отгледано, красиво момиче, та го убили!? Разбирате ли? При това единият приятел на семейството, който в тези празнични дни, когато ни заливат със съвети как да се излекуваме от преяждане и препиване, е хранил съвестта си с чуждото нещастие. Ужасена съм, отвратена съм не само от телешките пържолки за кучето, от човешката низост съм отвратена до смърт! Не мога да се впиша в ядосващи се и протестиращи групи, мога само да се моля Бог да не отвръща лицето си от нас! Господи опази добрите люде и приеми още един невинен ангел в селенията си!
Сънувах майка ми. В младостта си нея наричах "майко", а баща ми-татко. Някак...не успях да кажа "мамо", не вървяха при Верчето умалителните май...Майка ми метеше пред блока с голяма метла. Наоколо се беше вдигнала пушилка. Тя беше облечена в копринения си, летен костюм с бялата, плетена на една кука капела, с която толкова я харесвах! Затичах се и я прегърнах, и започнах да й се карам, че мете при нейната тежка, сърдечна операция. Не трябваше да върши тежка, домашна работа, трябваше да се пази и да си почива...моята майчица...Смеехме се...После се събудих. Майка ми отдавна я нямаше. Аз бях претърпяла тежка, сърдечна операция. Навън рехаво прехвръкваха редки снежинки, а до кофите за боклук се бяха приютили оголените, погрознели елхички, изпълнили празничните  си задължения.
Неделните палачинки...на баба, на леля, на майка...После аз станах майка, леля, баба...неделните палачинки останаха. Правя ги в тиганчето от моята баба, цялото черно отдолу, но отгоре не загарят и стават страхотни. Ако имам настроение, добавям и малко ванилия с малко ром. Когато баба си отиде, взех тиганчето от нея и тавата за баници. надявах се да се науча да правя палачинки и баници като нея. Не умея да точа и разтеглям олби, не се научих. Но палачинките...Някога, когато завършвах гимназия с моите съученици заровихме под едно дърво в парка шише с гумена тапа. Вътре бяхме написали нашите желания за живота, който ни предстоеше. Аз споделях, че искам да следвам в Сорбоната и да стана световно известна актриса. Нищо от това не се осъществи. В дневниците си пък пишех, че не съм създадена за семейство, слугуване и готвене, най-малкото трябваше да стана прочута писателка. Е, и това не се осъществи! Но виж неделните палачинки...вече имам почитатели, заминали за Европа и Америка, които ги помнят. Радвам се, че все пак нещичко ще остане след мен, наистина се радвам!
Мисля си от вчера за понятията човек и животно. Гледах филм за хюстънските зоополицаи. Отидоха да конфискуват около десетина животни по сигнал, че стопанинът не се грижи за тях. Стопанинът беше бивш циркаджия, нямаше го и години наред беше гледал огромни диви животни в тесни клетки, затворени, обездвижени и стресирани. Мечки и един тигър. Мечокът беше на 31 години и не знаеше какво е свобода. Тигърът беше с наднормено тегло, защото не се движеше, камо ли да тича из прерията. До тук нищо необикновено, човеците наказваме животните с нашата си, човешка безотговорност, често се случва. Шокът, който изживях беше, когато видях как реагираха дивите животни на свободата. Мечките се подушиха, подушиха и започнаха да реват и да се прегръщат. Така, изправени на задни лапи, сякаш оплакваха досегашната си съдба, прегърнати, ревящи, трогателни...А тигърът...се приближи до едно дърво, погали се целия в него, погали муцуната си като коте и после се изправи, опъна се и прегърна с лапи и тяло дънера на дървото. Остана така, стори ми се, че мърка. Разстроиха ме тези диви животни... И ме замислиха..Животните се радваха на свободата си с всяка частица от себе си, поемаха я по малко и постепенно, но бях сигурна, че никога не биха се оставили да бъдат затворени отново. А ние, хората, как приемаме свободата си? Тигърът се галеше във всяка тревичка и камъче, мечките се прегръщаха и целуваха, а хората, какво правим ние, хората?
Кучета разкъсват хора. Кучетата са глутници, подивели, озлобени, изпълнени с хищническо желание за власт и кръв. Те са нашите най- добри приятели и ловят нашите мисли. Значи не кучетата трябва да виним, а себе си. Ние сме тези кучета и разкъсваме старите, негодните, слабите, изхвърляме ги от живота. Това сме ние...

Душата ми е прескръбна до смърт

Страшно, наистина страшно нещо е сребролюбието!Така възкликва свети Йоан Златоуст и продължава:“ Сребролюбието затваря очите и запушва ушите на човека, прави го по-свиреп от зверовете, не му позволява да мисли за съвест, за дружба, за единение, за спасение на собствената му душа...“А не е ли Църквата именно мястото, където спасяваме душите си? И ако църковните служители, нашите духовни пастири са поразени от сребролюбие, от симония, което е идолослужение, както казва св. ап. Павел, къде тогава да търсим духовна и житейска защита? Нали все пак Църквата приютява бездомните, храни бедните, закриля слабите?
Чия Църква? Тази на самозбравилите се пастири, произвеждащи от мутри-църковни аристократи, при това в нарушение на каноните. На църковните канони и на човешките понятия! Или Църквата на онзи свещеник, добър и кротък човек, която приюти десетки дечица с тежка и стряскаща съдба? И ги храни, облича, обгрижва и дарява с любов. Как да се ориентираме ние, миряните, неофитите, които все още се учим на смирение и покаяние. И знаем, че гордостта е грях.
Спомням си преди години, когато голямата ми внучка още беше в коремчето на мама, съпругът ми, аз, синът и снахата бяхме поканени от дядо Натанаил да гостуваме в манастира „Свети Георги“ в град Хаджидимово. Тихо, красиво и свято място! Място, което събираше на празника на светеца, хора от целия Балкански полуостров, християни и мюсюлмани. Тук бяха дошли на православен лагер момчета, чиито родители вярваха на Църквата. Водеше ги отец Никола, Бог да упокои душата му, светъл, красив и харизматичен свещеник. Той беше банскалия и понякога вечер, след вечеря и след вечернята в църкавата, сядаха в двора със сина ни и пееха. Синът -църковни песнопения, а отец Никола банскалийски припеви. Беше невероятно!Отец Никола намираше прилика в мъжкото, банскалийско пеене и православното такова.
Аз бях написала кратка пиеса по житието на свети Йоан Рилский. Мъжът ми, който е актьор, репетираше с момчетата, за да изненадат родителите си, когато дойдат да ги приберат. А бременната ми снаха и синът учеха децата на богословие. Всеки имаше задачи, но сутрин рано като минеше монахът с клепалото, отивахме в църквата на сутрешна литургия. След общата закуска, която започваше и завършваше винаги с молитва, както впрочем започваха и завършваха и обедът, и вечерята, репетирахме. А понякога се разхождахме в планината и децата пееха тропарът на свети Йоан Рилский:
Отче, свещеноначалниче Йоане, моли Христа Бога за нас.
Най-великият ни светител е пример за покаяние и за послушание, за бедност и вяра, която надвива дори царската власт. Светецът е живял покайно, като монах и дори не се е явил пред лицето на царя, макар че онзи го е молел. Но ни е оставил Завет, който днес достолепните ни пастири нарушават изцяло. Защото тях ги води не вярата, а златото. Тежки, горчиви думи, сълзи пълнят очите ми. Защото тогава, преди години, именно вярата ни водеше. Бяхме бедни, бяха тежки, гладни времена, а дядо Натанаил ни подари прекрасна почивка. Моята внучка още в утробата на майка си беше вцърковена с радост и огромна надежда. Момчето, което играеше вдъхновено свети Йоан Рилский, също се казваше Иван и непрекъснато повтаряше как ще стане монах, ще служи на Църквата, на Бога, на небесния ни светител и покровител на българите. А момчето, което играеше Лука, братът на светеца, тежко заекваше. Но с такава жар ни се молеше да му дадем тази роля, която е с малко думи и която той упорито учеше наизуст, борейки се с недъга си, че се съгласихме. На представлението момчетата бяха чудесни, присъстваше и дядо Натанаил, и родителите на децата. И отец Никола с двамата си сина. Всичко мина чудесно, запяхме тропара на свети Йоан и внезапно двама родители дотичаха при нас.
-Синът ни не заеква!- заекваха самите те.- Говори чисто, това е чудо! Дори не бяхме забелязали, че в процеса на репетициите, по молитвите на момчето, недъгът му наистина беше изчезнал. Не знам каква е съдбата на тези деца днес. Внучката ми е вече тийнейджърка, красавица, има си и приятел. Не съм ходила повече в този манастир, но още помня вечерите, когато пристигаше дядо Натанаил. И говорехме, говорихме...ние споделяхме житейските си несгоди, които не ни оставят и до днес. А пастирът ни утешаваше, защото не на земята трябва да трупаме богатства, а на небето.
И сега? На кого да вярвам? „Как да преставя пред теб страданията на бедния?, пита свети Василий Велики.- Сълзите не извикват в теб съжаление. Ти си твърд и непристъпен, във всичко виждаш злато.“
И сега? Как да убеждавам своите приятели атеисти, некръстените да се кръстят, а невцърковените да се вцърковят? Небесната Църква е Христова, но земната е в ръцете на Неговите пастири. А те, освен че не се покаяха заради агентурното си минало, започнаха открито да се кланят на Златния телец. И то тези, уж най-вярващите, православните фундаменталисти, както на шега ги наричам, които забраняват маршовете на гейове и концертите на отявлени сатанисти, но...Никак не ми харесва това „но“. Искам вярата си обратно, искам Православието си чисто и неопетнено, иначе с какво се различаваме от останалите секти? Те също търсят власт и пари на всяка цена. „Аз съм добрият пастир, казва Нашият Господ Иисус Христос, добрият пастир полага душата си за овцете. А наемникът, който не е пастир, вижда вълка, че идва, оставя овцете и бяга...“ „И тъй, да не се гордеем с благородството, нито с богатството, пише свети Йоан Златоуст в своите беседи, но да презираме тези, които се надуват с подобни неща, да не скърбим за бедността си, но да търсим онова богаство, което се състои в добри дела. Който желае небесното царство, той се смее над сребролюбието. Христовият служител не може да бъде роб на богаството, а негов господар! Погледът върху златото, продължава светецът,не дал възможност на нещастния Иуда да чуе гласа на Господа и го довел още до това, че той се обесил и паднал в геената.“
Аз съм обикновена мирянка, не ми е дадено да съдя, особено висшите представители на Църквата, това е работа на Бога. Но мога да се присъединя към думите на свети Йоан Златоуст, че богатството води само към геената огнена, а купеното архонтсво е подигравка с вярата ми! След като един оръжеен търговец е намерен за достоен от Църквата да бъде неин аристократ, то аз нямам нужда от подобна църква! Но...душата ми е прескръбна до смърт...