15 август, средата на лятото. Горещо. Но утрото е прекрасно, обляно в светлина и радост от предстоящия празник, Успение на Пресвета Богородица.
Успение....Красива дума. Умри, заспи, или пък сънувай? Успението е заспиване, след което животът ти продължава във вечен сън. Сънят на другия живот. Красиво...
Думата смърт е страшна. Грозна и ликвидна. Да бъдеш или да не бъдеш? Кое е по-достойно? Самоубийците стоят по средата, на линията между живота и съня за живот. Крачката им към битието ги връща там, където не искат да се върнат. Крачката им към нищото, ги обрича на нищо, лишава ги от успение, от нещо след смъртта. Унищожавайки живия живот, те унищожават и вечния си сън. Като Юда.
Преди шест години на 17 август, два дена след Успение, си отиде моята майчица. Бях ходила на море и всеки ден й се обаждах оттам, защото и брат ми беше на почивка. Тя ме разпитваше за Ахтопол, нейният град за отмора, не беше виждала морето вече 20 години. А много го обичаше. Успокоявах я, че става все по-населено и мръсно, романтиката си е отишла. И градчето, китно и чистичко някога, е започнало да заприличва на бунище, както цялата ни страна. Разсмивах я, защото как иначе, ако не с усмивка да подминаваме недостатъците на съществуването ни?
После се прибрах, голямата ми внучка Мария остана при мен цяла седмица. Постихме и се подготвихме за изповед и причастие. Тя - за пръв път, а аз - за пореден. 15 август е имен ден на Мария и рожден ден на баща й, моят малък син. Да, два дена не се обадих на майка. Радвах се на първото причастие на внучката, на прекрасния празник, на светлината в живота, толкова рядка напоследък.
И после...Богородица прие душата на моята златна сенчица, както се казва в едно стихотворение за майката, което съм слушала и от нея, и от леля ми.. Майчица, златна сенчица...Два дена и...нямаше на кого вече да звъня за подкрепа, за утеха, за...всичко. Първо причастие за Мария, успение за Вяра.
Пресвета Богородица събрала учениците на Спасителя. Искала да ги види, да се прости с тях, дори с Тома Неверни. Всъщност най - вече с Тома Неверни. За да видят как тя ще се върне в прегръдките на Сина си и ще ги благослови, обичайки ги завинаги. Обичайки всички люде по земята, както ги обикнал и нейния Иисус. Макар че Иисус не е неин. Той принадлежи на небето и земята преди всички векове и до края на времето.
Наскоро чух или четох, не помня, че там, в своето успение, в съня ни след живота ние ще бъдем на 33 години завинаги. Прозвуча ми смешно, защото никому не е дадено да знае какво го чака там. Не се и замисляме, страшно си е. Макар че никого няма да отмине...
Та, опитах се да си спомня каква бях аз на 33, заслужава ли си да мъча небесата, ако Бог ме вземе там, със същността си на 33 – годишна. На 33 нашият Господ Иисус Христос се подложи на кръстни мъки заради греховете ни, изтърпя ги и със смъртта си смъртта победи. Къде ти е, смърте, жилото? А аз?
Аз бях безработна актриса по това време. С две малки деца, без пари, в жилище под наем. Едно таванче, било преди това слугинско помещение на богаташите Чапрашикови, където децата ми трябваше да лазят, за да си легнат под наклонения покрив. Стаята, в която спяхме ние с таткото беше кръгла, с капандури вместо прозорци, които стояха непрекъснато отворени, за да влиза въздух. Е, поне нямаше мухи.
Тоалетната изградихме от фазер, крехка и ляла, с електрическо душче, направено по поръчка, но аз не смеех да къпя децата там. Водех ги в събота при майка ми, където и перях седмичните ни чаршафи и дрехи. По скърцащите дървени стълби за таванчето непрекъснато се качваха приятели, колеги на съпруга ми от театъра. Един от тях, висок два метра и тежък повече от необходимото за тази височина, актьор с тромав говор и тежки движения, не смееше да ползва нашата тоалетна. Той не успяваше да влезе през вратичката и се облекчаваше през капандурите над дивите орехи.
Тогава Коко Азарян ме покани на гастрол в Разградския театър, още не ме бяха забравили като добра актриса. Той беше мой учител и това можеше да се окаже нужното за уреждането ми в софийски театър. Е, не се оказа.
Малкият син замина на село при бабата на мъжа ми, а големият остана да се оправя с училището, компаниите на баща си от театъра и отсъствието на майка си. И с пиянството на двамата.
Разград е красиво градче. Помня пазара му и осмарския пелин, който пиех тогава. Помня и един сценичен работник, рус и синеок, който ме гледаше с обожаващи очи, мен, столичната актриса. Макар да бях безработна такава. Това ласкаеше суетата ми. Бях майка на две деца, жена на 33, остарявах, погрознявах, без работа, без самочувствие. Направо летях от това внимание!
Помня и приятелката му, секретарката на театъра, която хем ме ревнуваше от него, хем ми беше приятелка и всяка вечер се запивахме двете. Имената им обаче, не помня.
Аз звънях на съпруга си у дома всяка нощ, плачех и сърцето ме болеше за децата, но изкуството искало жертви. Така ли? Истина ли е? Кое е по-достойно, да понасяш стрелите на живота или сам да сложиш край? Умри, заспи...
Помня огромната самота, несподелима с никого!
Помня и невероятните репетиции, великолепния Коко, песните на Челентано, които съпътстваха началото на деня. Да, празникът на сътворението на спектакъла, костюма, който подчертаваше моята женственост, хищническият ми монолог, след който публиката избухваше в аплодисменти. После тръгнахме по турнета, пътувах, играех на хора, които идвах организирано, по принуда, не се интересуваха от нас, имаха си свои проблеми. Хора от малките градове и селцата. Самотата ми растеше, обсебваше дните и нощите, изцеждаше душата ми, нямах опора, имах само нея.
И бързах да се прибера, където заварвах или пиянски тайфи на таванчето. Или махмурлия съпруг, който плачеше от моето отсъствие. Дори не помня децата си, какво им е било, какво е стягало сърчицето на големия син, който ходеше на училище...какво е мислел малкия за мама в далечното, дунавско село? Заслужаваше ли си?
Повечето от приятелите в моите спомени вече ги няма, преминаха в другия живот, отидоха си...Дали небесата ги прибраха? Или...не знам.
Стоя права в църквата, изпълнена с люде, дошли за празника. Непрекъснато сноват и ме блъскат, но аз слушам прекрасното песнопение и плача. Болят ме вече краката и пристъпвам от единия на другия. Боли ме кръста, главата, боли ме душата, знам.
Тече Света литургия, а хората продължават да се блъскат, дори коленопреклонните молитви не спират потока им напред-назад, напред- назад... Някои са дошли облечени така, както отиват на плаж. Бързаме да запалим свещичка на празника, а дори не се поглеждаме! Толкова ли не се обичаме, та си позволяваме да пристъпим в храма голи, неумити, невчесани, неприготвени?Други пък не спират да шепнат, да търсят познати, да се бутат около столчетата за сядане. Жените поне ухаят приятно, но мъжете носят домашните си миризми на пърцуца, пот и чесън. Това ме разсейва, свила съм се в един ъгъл, където е прохладно в адската, августовска жега и плача.
Пресвета Богородице, помилуй нас!
Според Светото писание, Божията майка, на 64-годишна възраст, напуска земния живот и отива при сина си. Три дни преди смъртта Архангел Гавраил й съобщава, че Бог е пожелал да я вземе при себе си в своето царство, за да царува вечно с него. Последното й желание е да види Светите апостоли заедно. По чудесен начин те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим. Три дни след това сам Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на майка Си. Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред светицата закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата й. Апостолите чуват ангелско пеене и виждат в облаците пречистата Божия майка, обкръжена от ангели, която им казва: "Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни."
Аз съм вече почти на нейната възраст. Бог единствено знае колко дни са ми отредени. Смъртта и тлението предстоят. Но предстои и успението на вечния сън. Учените доказват чрез телескопа Хабъл, че във всеки миг може би някъде в безкрайната Вселена се ражда една нова земя, с ново небе и нови галактики, нови Слънчеви системи. Черният вакуум е изпълнен от невероятни цветове, от прекрасни картини на Сътворението. Чакащи само Божият пръст да ги посочи и да вдъхне живот на планетите. Може би там ни чака и другият наш живот. А този тук е само един лош сън, кой знае...може би..
Пресвета Богородице, помилуй мен, грешната, бъди с мен през всичките ми дни и бди над моите деца!Амин.
