неделя, 14 юли 2013 г.

 


       БАБИНО УШЕНЦЕ



Онова, което най-силно свети в спомените на моето детство е къщата на дядо и баба в провинцията. Тогава смятах, че всички имат такива дядо и баба и такава къща, където да растат. А като пораснат, да ходят през лятото. Баща ми, на шега, подхвърляше, че тук се пресичат световните паралели и меридиани и аз искрено вярвах дълги години на това. За мен къщата на дядо, макар че той умря преди да навърша пет годинки, си остана дядовата къща и най-прекрасното място за живеене. Центърът на земята.
Тя е двуетажна, цялата от сив камък и тухли, боядисани в бяло, с червен, керемиден покрив и големи, дървени, обковани с метал, врати. Своеобразни козирки от тенекия пазеха от дъжд, сняг и вятър като малки покривчета над заоблените им горни прагове. Те се заключваха нощем, сутрин баба ги отваряше. А аз изтичвах в градината на бегом по стълбите от втория етаж. Там живееше баба, на първия етаж се разполагаха леля и вуйчо, заедно с братовчедите. Стаите са големи, с високи тавани. А от парадния вход, десетина мраморни стълби водят към пътеката за тежката, желязна врата към улицата. На нея с поскърцване се люлееха и стари, и млади, и деца, и възрастни, няколко поколения. Тя е втрадена в двуметровата ограда от сив, шуплест камък. А над основата на оградата, подредени в редица и закачени за острите им ъгли се мъдреха правоъгълници и квадрати пак от сив камък.Като поотраснахме надничахме през дупките им към заветната улица, където не ни пускаха лесно. По первазите на стълбището стояха големи, мраморни кашпи. Там баба засаждаше божури с ярки, тежки цветове. А градината...ох, градината на баба!
От ранна пролет тя хукваше да копае и плеви, да засажда и ашладисва и вече в ранното лято градината се покриваше с пъпки от рози. Бабините рози имаха изумителни цветове и невероятен аромат! От чаени до почти черни, кичести, буйни, огромни, розите на баба бяха известни из цялото градче. Както баниците, домашните, точени юфки, питките и козунаците. Както тортите на леля,тарталетите и сладкишите й. Къщата на моето детство ухаеше на палачинки и домашни кремове.
На втория етаж между спалнята и стаята на дядо, която после баба даваше под наем, се простираше хол със закрита тераса. Остъклена с италиански витражи във всички цветове на дъгата. Така че крушата с люлката за нас, децата, ако я гледаш през разноцветните стъкла, от едно място е жълта, от друго-алена, а от трето си е ярко зелена, изкорубена, но много сладка. Покрай пъстоцветните, прозрачни стени беше разположен миндер, покрит с пухени възглавници. Тук баба опъваше олбите за баниците или домашната юфка да съхнат и винаги миришеше на някаква билка. Обичах да се протягам на миндера, както обичах отоманката в кухнята, откъдето през прозореца можех да се наслаждавам на покритите с цвят вишневи дръвчета. Бабините вишни не приличаха на дугите. Бяха едри и сладки. А пък сладкото от вишни, от бели череши, от круши...
Всички тези благини се криеха зад италианското, кристално огледало, вградено във вратата на гардероба в спалнята. Вадеха се само като идват гости и ние, внуците набързо хапвахме по една открадната лъжица сладко. Баба познаваше белите ни по това, че някое от уханните й произведения се захаросваше. Именно това целяхме. Захаросаното сладко ни се даваше да го изядем с палачаниките и мекичките.
Докато се въртях пред това огледало, а то вълшебно отговаряше с прекрасен образ на девойка, открих една от тайните на къщата. Подозирах, че има такава. Понякога заварвах баба да плаче. Мислех, че е за дядо. Защото той си отиде един ден съвсем внезапно. Донесоха го негови приятели, чиито тежки стъпки още отекват сигурно там, на стълбището. В определни моменти през лятото леля и баба си шушукаха, месеха, носеха някъде. Веднъж ме заведоха и мен. Беше на гробищата. А там, на гроба на дядо, имаше паметник. Прекрасна, млада жена, приседнала с цигулка в нежните, малки длани. Дрехата очертаваше тънка фигура с малки, красиви гърди и замечтано, изящно лице. Косите й бяха вдигнати над челото на букли и навити на кок, но личеше, че са буйни, гъсти и дълги. Никой не поиска да ми каже коя е тази млада жена.
- Твоя леля. - каза баба.
- Моята голяма сестра. - добави леля.- И на майка ти, разбира се.
Толкоз. Нищо повече не научих. И до днес сънувам тази скулпутра. От майка ми разбрах, че е поръчана на най-добрия скулптор тогава от дядо. Голямата ми леля Цеца. Починала много преди да се родим ние с братовчедите. Цигуларка. Имала дълги, бухнали, кестеняво-руси къдрици до кръста. Свирела невероятно виртуозно, но дядо не й позволил да отиде в града да се учи. Момичетата трябвало да стоят в къщи, да гледат деца, да създадат дом, това им е работата. Моят обожаван дядо бил невероятен деспот. Откраднал баба от братята и семейството й, тя така и остана неука, бяха бегълци от Македония.
Дядо бил гуляйджия и шегаджия. В детството на майка ми веднъж донесъл от големия град изкуствено лайно и го сложил зад вратата на бабината кухня. Баба беше чистофайница, чаршафите се белосваха и колосваха, къщата се миеше всеки ден отгоре-додолу, чиниите и тенджерите се преваряваха, дворът винаги беше преметен, колкото и рано да се събудех. Миришеше на рози, цъфнали череши и прясна вода от чешмата, поръсена по плочките.
Та, скрил дядо лайното, баба премитала и миела пода и като го видяла, се развикала:
- Леле, Киро, леле, що е туй?! Ристос и Богоройца! Леле, Ристос и Богоройца!
И взела да се кръсти, ама пък и гнус я било, голям смях паднал!
Във фамилията се говореше, че дядо, търговец от провинцията, имал любовница в столицата, отсядал в някакъв хан и там се срещали. Може и да е клюка или просто...не знам, една от тайните на къщата. На мен той ми подаряваше книжки и особено обичах една, знаех я наизуст. За едно непослушно момченце, което яло много сладолед, разболяло се от дифтерит и умряло. Много сълзи изплаках над тази книжка. И до ден-днешен не обичам сладолед.
Въртях се аз пред огледалото на гардероба, кипрех се пред кристалната му повърхност в бялата си копринена рокля на малки, червени розички с три колосани фусти отдолу и по навик опитвах да отворя чекмеджетата под него. Гардеробът на дядо и баба беше голям, красив, от светло дърво, с метални, черни лайсни по вратите. Средната му част беше изпъкнала в полусфера, такива бяха и чекмеджетата отдолу и винаги бяха заключени. Този път се отвориха!
Аз подскочих! В първото чекмедже имаше документи. Във второто също. Но в третото попаднах на албум със снимки. Млада жена в булчинска рокля, с корона и воал на главата лежеше в ковчег. А наоколо народ, народ, млади хора, плачещи, дядо и баба млади, потънали в сълзи, леля и майка също...Леля ми Цеца. Изглеждаше страшна...
Така разкрих тайната около смъртта на непознатата ми леля. Починала в следствие на таен аборт. Умряла в ръцете на дядо. Носил мъртвото си дете 12 километра до близката болница, а дългата, гъста, къдрава коса се стелела в прахта зад нозете му.
Когато него донесоха, след като паднал на каменните кариери, където го водеха сутрин с милиционер и вечер го връщаха пак с такъв, дядо лежеше усмихнат на голямото, желязно легло, на чиито табли плуваха бели лебеди в тихи езера. Къщата започваше да пази своите тайни като изпращаше стопаните си.
Години по-късно си отиде и вуйчо, паднал по стълбите към мазето. Там държахме през зимата дървата и въглищата, а също консервите и туршиите на баба и леля. Снимки на вуйчо с леля, облечени като цар и царица, според моите детски разбирания, заради короните на главите им, положени от свещеника при църковен брак, също открих в това таинствено чекмедже на гардероба. Вуйчо беше машинист, обожавахме го, защото миришеше на влак. А тези влакове в моето детство тресяха къщата на 15-20 минути, минавайко точно над нея. Ние, децата тичахме през глава на двора, за да махаме на прелитащите вагони с пътници.
После си отиде и баба. Последните години от живота си тя бъркаше дъщерите си, не разпознаваше внуците си, освен мен. Заставаше на площадката на втория етаж и викаше името ми. Питаше ме за пендарите, помнеше, че ми ги е подарила. Пендарите, с които дядо я е крал от братята й. В един тежък период от живота си бях ги продала. Не посмях да й го призная.
И леля...Тя доживя промените, вече беше много болна, но очаквайки да й бъде върната фабриката на баща й, вече раздаваше парите си за библиотеки и читалища. Отиде си от този свят, без да разбере, че почти нищо не ни върнаха, не знам защо, но пък и не се интересувам.
Къщата се промени. Отрязаха трите ели отпред, посадени по повод раждането на трите дъщери на дядо. Там, пролетно време гнездяха скворците и подсвиркваха рано сутрин. Старата круша и дюлята, чиито плодове баба слагаше на гардероба и детството ми ухаеше на дюли, отдавна бяха изсъхнали и унищожени. От оградата остана само основата. Каменните квадрати и ромбоиди, които стояха върху нея вече ги няма. Няма я покритата с цветно стъкло веранда, за която дядо беше довел архитект от Италия, чичо Лука. На снимката и двамата са късо подстигани, чичо Лука с мустаци. Дядо с пронизващо сини очи. Очите на майка ми. Моите очи.
Но аз започнах да се връщам към спомените от къщата на моето детство по друг повод. Баба ми беше разказала за една билка, намирала се много трудно, рано напролет, когато росата не е паднала още. Наричаше я „бабино ушенце“. На излизане от градчето, там, където шосето пресичаше железопътната линия, се издигаше хълм. В моето детство той беше огромен. Останал от римско време, някаква част от крепост може би. Пътеката, по която се изкачвахме беше оградена с люлякови храсти. Обожавам люляка и до ден-днешен! Хълмът сега се е смалил, както къщата е посивяла и остаряла. А железопътната линия вече отдавна не минава над нея и не я разтърсва така, че порцелановите сервизи с изрисувани японки и огнедишащи вулкани прозвънваха в шкафовете.
В подножието на този хълм лениво и небрежно тече реката, а от нея чак докъдето ти виждат очите се простират буйни ливади. Пролетно време покрити с кукуряк, теменужки и минзухари, а лятно-с макове. Като любопитни личица на феи те ни посрещаха и изпращаха. Баба само на тези разходки ме вземаше със себе си. Иначе я беше страх да ме пуска сама навън от къщата и желязната порта.
Една пролет, не помня на колко годинки съм била, аз вече пухтях разплакана след нея, краката ми бяха ожаркани от младата коприва, чорапките ми бяха мокри от росата, баба вървеше все така бодро, макар и накуцвайки с десния крак, неуморима, събираше билки и коприва, а аз исках да се прибираме. Спеше ми се, защото излязохме рано, бях кльощава, злояда и глезена, боляха ме краката, не исках никакво „бабино ушенце“! Баба спря, наведе се и каза:
- Те, чедо, те на! Бабино ушенце!
Моментално млъкнах и в първия момент нищо не видях! После сред тревите и кукуряците, върху един гниещ, изсъхнал клон, явно откършен от дървото при някаква буря, съзрях да грее необикновена, алено-златиста пеперуда. В първия миг помислих, че е пеперуда. Но баба внимателно откъсна цветето-гъба, защото това май беше някакъв вид гъба, разцъфнала като цветна клонка и ми я подаде. Докосването беше неописуемо! Сякаш държах сърцето на самата Пролет в дланта си, то туптеше и грееше алено-златисто, никога повече не изпитах такава неудържима радост. Никога вече и не намерихме „бабино ушенце“. Скоро аз пораснах, тръгнах на училище, прибрах се в столицата при мама и татко. Дядовата къща и „бабиното ушенце“ останаха да греят в детството ми с неугасимата светлина на мечтите и спомените.
Защото детството е онази вълшебна страна, където царуват мечтите, приказките и вълшебствата. Където се случват чудесата. .
После...всички знаем какво се случва после, когато пораснем, нали?

неделя, 17 февруари 2013 г.

УБИЙЦАТА





Докато си почивах на пейка в прегорялата от жега градинка на болничния двор, дочух викове. Кресливи, дразнещи слуха женски гласове се преплитаха в нетърпимо кресчендо. Пообърнах се и на масичката отсреща в болничното кафене, видях две жени. Те се караха, дърпайки кутията с цигари една от друга. На съседната масичка седяха двама санитари, а малко по-далеч, две докторки.
По- възрастната от жените ми се стори някак странно позната. Слаба, кокалеста, с явно добре поддържано лице, чиято кожа въпреки всичко се беше сбръчкала като пергамент. Облечена ярко, тя изглеждаше смешна в старанието си да младее. Съществото насреща й, значително по-младо от нея поне на вид, злостно се опитваше да отключи заключените върху смачканата кутия пръсти на съпреничката си.
В стомаха ми се преплете гаден възел. Нещо във външността и на двете ми напомни минали моменти от живота.
- Дай ми цигарите, гаднярко мръсна!- крещеше младата.- Дай си ми цигарите, ти утре получаваш пенсия, ще си купиш, тия са мои, аз си ги зех, дай ги!
- Миличка, не бива да пушиш толкова, докторите ще ти се карат, пак ще...ще те.. - тя се опита да измъкне кутията, не успя, внезапно стана и отвъртя звучен шамар на момичето.- Пикла с пикла, като си с мензис, не приличаш на човек, опита се да ми отровиш манджата, добре те видях, нищо не хапнах, затова те е яд, нали?! Не те е срам, моя кръв си!
- А теб те е яд, че повече няма да имаш мензис, щото не си жена вече, да пукнеш дано! И мъжете не те искат, вчера видях онзи, готов е да ме чука, мен, мен, не теб! Не те ще, грозна си, стара си, нъц, нъц, нъц!
Младата заудря юмруците си, нейните естествено червени къдри се разпиляха около изпотената от борбата, изкривена от омраза физиономия и тя се изкикоти. По-възрастната опъна гръб, лицето й също се опъна, аз я познах, познах това лице! Цялото й тяло сякаш се издължи, гръбнакът се изви и тя, събаряйки масичката и разсипваки недопитите кафета, заби дългите си, гледани нокти в къдриците на момичето, дръпна я към себе си и блъсна главата й в стената на караваната- кафене, пред което се развиваше действието, като не преставаше да крещи:
- Какво си позволяваш, какво си позволяваш, глупачко!? Аз ли съм стара, аз ли съм грозна, нещастнице! Какво си ти без мен, пикло, какво си без парите и имотите ми, какво си без връзките и любовниците ми, какво си? Парцал! Нищожество! Гнида като баща си!
- Баба,баба,баба,баба! - заповтаря в скороговорка младата като се мъчеше да се отскубне. Като не й се отдаде, тя се изви и запищя. -Садистка, лезбийка, дърта курва, чекнеш се, ма напразно, не те щат, смрадло, ох, пусни ме, курво, путка
такава, путка, путка!
Крясъците й се сливаха с отчаяните опити да се отскубне от желязната хватка на кокалестите, жилави пръсти. Тъмночервените им дълги нокти проблясваха на слънцето. Аз рипнах от пейката. В този миг двамата санитари, допили спокойно кафетата си, се изправиха и без да бързат разтърваха грубо двете жени като не обръщаха внимание на крясъците им. Извиха им ръцете и ги поведоха към отделението на женската психиатрия, в чиито двор се развиваше действието.
- Тия пак ги прихвана.- безразлично отрони по-едрият.
- Пълнолунието, пълнолудието, безебицата...и мен ме прихваща.- изкиска се по- дребният.
Аз стоях и треперех. Познах тази жена, макар че отминалите години бяха я променили до неузнаваемост. Знаех коя е и другата, младата. По-точно, досетих се. Спомените внезапно ме заляха и приседнах от напора им отново на разкривената, изпочупена пейка в болничния двор.
  • **********

Тази вечер се прибрах веднага от училище, защото не бях сигурна, че майка ми е в къщи и има кой да прибере братчето ми от детския дом. Ненавиждах тези вечери, когато навън е прелестна есен, когато по улиците бързат влюбени двойки, когато момчетата и мъжете подсвиркват подире ми, а аз трябва да съм у дома, да дондуркам малкото си братче, защото майка и татко имат представление. Или поетичен рецитал, или нещо друго, все едно какво. Винаги се намираше някакъв ангажимент, който да ги отдалечи от дома, а аз да поема майчинските задължения за изтърсачето.Не стига, че докато се роди и коремът на майка ми растеше, умирах от срам пред съучениците си заради него, да не говорим за двусмислените закачки наоколо, някои от които не разбирах. Не стига, че когато се появи, моите гаджета изчезнаха един по един, защото аз бях непрекъснато ангажирана у дома, а на тях не им се запознаваше с нашите. Не стига, че напоследък се влюбвах само несподелено, защото и нямах време да споделям, трябваше да къпя, да храня, мия и повивам ревящото, дебело сладурче. Ами във вечерите, когато мислех, че ще сме сами и на воля ще пиша поемите в дневника си, родителите ми се оказваха свободни, баща ми дори не беше пил, случваха се и такива дни, седяха си пред телевизора и ме гледаха усмихнато. Гадост!
- Няма ли да излизаш тази вечер?- попита мама над плетката си.
Актриса, която плете! Никога няма да заприличам на нея, никога!
- Госпожицата е меланхолична, дори не се е погледнала в огледалото, сигурно гаджето я е изоставило.- опита се да бъде язвителен татко.
На всичкото отгоре малкият ми брат спеше сладко и непробудно в креватчето
си. Мила, родна картинка!
- Не сме в настроение ли, госпожице?- продължи баща ми.
Щях да му отговоря по достоинство, но в този миг светът сякаш се срина!
Неистов, нечовешки вик се изви около нас, опаса ни като камшик и излетя през отворения прозорец. Външната врата сякаш се огъна от него, защото той нахлу оттам. Майка ми замръзна с плетката, после всичко излетя от ръцете й, тя се хвърли към креватчето на брат ми. Той лежеше спокойно, макар и отворил очички, личицето му още носеше спомена от бебешкия сън. Нищо му нямаше, дори не беше уплашен. Котаракът се метна от коленете на баща ми и се хвърли със съскане към външната врата. Никога преди не беше го правил! Той е тежък, огромен ангорец с огромно его и винаги се държи подобаващо, според името си -Аугусто фон Балантайн. Татко скочи от креслото, аз паднах върху дивана и се свих кой знае защо като треперех неудържимо. Викът се изви отново и се превърна във вой, това не приличаше на човешки глас, на човешка мъка, а на...нещо праисторическо! Господи, какво ставаше?!
Външната врата отхвъркна, сякаш подета от тайфун, блъсна се в стената, разбивайки ключалката и през нея, сривайки се в тясното коридорче, нахлу съседката отсреща. Татко някак успя да я подхване, а аз не смеех да погледна. В този миг усетих най-позорно, че съм в състояние да се напикая и никаква земна сила не можеше да спре този процес!
- Кольо, детето!- изкрещя майка ми като притискаше ужасено братчето ми до гърдите си. Плетката се беше повлякла подир нея и конците се виеха по килима като тънки, свински черва. Доповръща ми се, така че в следващия миг летях към тоалетната, едновременно сваляйки бикините си и притискайки ръка към устата си. В момента преди да трясна вратата след себе си, видях нашия когарак, който никога, ама никога не беше подавал носле по- далеч от балкона, да лети по стълбището надолу към улицата, настръхнал с всяко косъмче от огромната си, лъвска грива! Невероятна гледка!
В банята пикаех, повръщах и се кикотех истерично, кашлях и се миех, задавих се, едва поех дъх, обля ме белият ужас от смърт чрез задушаване. После се услушах.Съседката виеше тихо и жаловито, не, примирено, като животно, което са пребили до смърт и се е примирило с участта си. Аз бавно и опитвайки се да бъда незабележима, излязох от банята. Баща ми беше поставил жената на дивана, не го виждах, сигурно беше излязъл на стълбището. Майка ми все така притискаше до гърдите си братчето ми, а то се хилеше неподходящо. Със сините си очички и руси къдрици приличаше на ангелче.
- Детето ми, детенцето ми, детенцето мииии!- шептеше с последни сили съседката.
Тя имаше две деца. Момче, хлапак, една година по-малък. И момиченце, което още возеха в детска количка.
- Детенцето миии, детенцето миии...
После припадна.
- Кольо!- развика се майка.- Кольо, бързо, доктора!
Самият доктор, който също ни беше съсед, само че от горния етаж, дотича, метнал някакъв халат върху пижамата си. Когато не беше дежурен по нощите, той и жена му си лягаха с кокошките. Зае се със съседката, а аз се изнизах на стълбището. Там се бяха струпали вече всички наши комшии отблизо и далеч. Мъжът на припадналата, бял като платно, с вид на изкормена риба, седеше на мръсните стълби, без да усеща нищо около себе си. Зад широко отворената врата на техния апартамент, под закачалката видях и сина им. Стоеше, нестествено изправен, опънат дори, очите му ококорени, немигащи, изглеждаше издължен и красив, блед, нежен, тих, босите му крака се подаваха изпод белите дънки, но не опираха в теракотения под. Висяха...висяха над плочките...това ми се видя необяснимо, понечих да се приближа, но някой ме дръпна. Цареше тишина
- Краката му висят.- казах.
- Обесил се е.- чух отговор.

******


Вървях по есенните алеи в парка. Нищо не напомняше някогашната им красота. Оставени на доизживяване, продадени може би, неподдържани, мръсни, беше неприятно да се разхождаш, докато не попаднах на някакво оазисче от минала прелест. Явно заведението до алеята беше закупило и земята наоколо.Буйна зеленина, разположена красиво в малки алпинеумчета, нежен ромон на невидими поточета, тежко и наситено цъфтящи, есенни цвеття, чийто упояващ дъх те примамваше да поседнеш на дървените пейки. Малка църквичка в края на алеята завършваше пейзажа. Безрък просяк протягаше здравата си ръка и непрекъснато повтаряше:“ Подарете, госпожо, подарете, господине, Бог да ви благослови!“ Тръгнах бавно, прекъстих се и влязох след като пуснах в чашката му своята лепта.
Църквичката беше нова, още не изографисана, но достолепна с красивия си, владишки стол от масивно дърво, висок почти два човешки ръста и огромния, до тавана почти иконостас. Явно майстори-дърворезбари бяха правили и тях, и поставката за книгите на певеца. Изглеждаха внушителни и старинни под тихия, бял свод. Свещеникът четеше молитва над разплакана жена със запалена свещичка. Много скръб бродеше по земята напоследък. Много пророци вещаеха смърт и запустение. Много убийци оставаха ненаказани и самоубийци наказваха душите си на вечни мъки.
Онова момченце от далечната ми младост, Валентин, Валери ли беше, не помня, с буквата В започваше май, но името му не искаше да изплува, как да запаля

свещичка, как да го спомена? Живееха срещу нашия апартамент, той беше с една година по-малък от мене и това определи отношението ми. Като кака, при това красавица, която ухажваха и малчовците, не му обръщах внимание. Помня, че майка му ходеше всеки четвъртък на фризьор, това помня, а името му...
Но в онези години, една жена, при това попрезряла, родила малко късно второто си отроче, за което идваше детегледачка, както разказваше със завист мама, поглеждайки баща ми...Та, по това време да имаш детегледачка, да ходиш всеки четвъртък на фризьор и козметичка, да чисти всяка събота жена в дома ти, се смяташе за буржоазна отживелица, баща ми презираше такива хора. А мама завиждаше на съпругата и майката, облекчена в дома и тежката домашна работа, която поддържаше женствеността си. Мама също роди късно брат ми, сама се оправяше и у дома, с помощта на баба, разбира се, но в театъра беше изтикана в ъгъла, не я разпределяха вече в централни роли и много страдаше от това. Беше изгубила моминската си фигура и косата й непрекъснато оредяваше, а зъбите й се разваляха.
Онази жена, запазила се слаба и с прилична фигура, за разлика от мама поддържаше старателно външния си вид. Високо топираната й, боядисана коса и ярко лакираните, дълги нокти са останали в съзнанието ми от вечерта, когато така страшно нахлу у дома. Мъжът й не помня, нищо не е останало в спомените ми, дори и ъгълче от оченце, но нейната коса и лакирани, червени нокти...Къде ли е той сега? Сигурно е починал, та те бяха на годините на родителите ми, а татко отдавна..
Приближих се да оставя свещичката си и видях как жената облекчено целуна ръка на свещеника. Лицето й се беше успокоило и сега излъчваше красива, тиха тъга. Завидях й в сърцето си. Нас никой не ни беше учил да се молим, молитвата се смяташе за унижение...Нас ни учеха да бъдем властници, горделивци, да вярваме, че светът започва и свършва с нас, да презираме слабите, колебливите, уплашените. Преодолявайки вътрешната си преграда, пречупих ръка и се прекръстих. Но не намерих покой, не намерих радост, душата ми бе болна, поразена. Време беше да се прибирам. Не че ме чакаше някой, сама си живея, сама съм. Събота и неделя прибирам мама, за да облекча болницата, психиатрията по-точно. Тя е кротка, моята майка, но някак се върна в годините назад като остаря. Никак не искаше да се примири, че не е момиченце, което бърза за училище и ако я оставех сама, тръгваше по улиците, сплела излинелите си, бели коси на две плитки и питаше хората за своето училище, за девическата гимназия отпреди сто години...е, не точно сто, но...
Горката мама! Брат ми замина със снахата в чужбина, чуваме се по Коледа и Великден, аз се разведох, не народихме внуци, за да се радва, татко си отиде рано. Какво друго й оставаше? Тя все се чувстваше недоучила, започна курсове по чужди езици, но парите не стигаха и така...Господи, не се оплаквам! Добре съм, има толкова по-зле от мен, не искам нищо, само здраве за мама, за мама,
Господи!


*************


-Какво каза на следователя!
Мама задъхано дундуркаше брат ми, беше го нахранила и сега чакаше да се оригне.
- Какво да каже? Аз не ги познавам. Дори и фамилията не знам, как е тя?
- Арбалиеви ли, Автанови ли....
- Антонови са.- казах.
Бях го прочела вчера като се връщах от училище.Така, от любопитство.
-Стига се въртя пред огледалотто, ще го изтриеш!- скара се татко, подхвърляйки обичайната си смешка. Много мразех да си е вечер в къщи.
- Само минавах, дори не съм се спряла пред него!
- Вече го изтри, не отразява нищо.- повтори той своята всекидневна шега за мен и огледалото.
- Антонови ли?- учуди се мама.- Вярно, нали на събранието Марчето ги представи. Архитекти са, забравила съм. Той е някаква голяма клечка май, стори вилите на другарите. Пък тя му е била секретарка. Развела го.
- Ей, всичко знаете във входа, леле!
-Прелюбодейци, а?
- Какви са тези думи?- учуди се татко.
- Така се наричат тези, дето...
- Я, колко била информирана наш,та щерка! В училище ли ви учат на тия глупости?
- Не са глупости.
Брат ми се оригна и повърна върху рамотото на мама.
- Дръж го!- подхвърли ми го тя. А аз го тръшнах в креватчето. Миришеше на повръщано! Гадост! Винаги миришеше или на мляко, или на повръщано, или на акано, нежно казано. Няма да имам деца!
Мама отиде в банята да се мие и преоблича. Аз бях с новия анцуг, много ми отиваше на очите и нямах намерение да го цапам с повръщано още първия път.
- Жени, само клюки им в главите.- снизходително промърмори татко.
- Ще излизате ли? - попитах.
- Майка ти нещо...
- Кольо, дръпни ми ципа на роклята, заяжда!
- Не заяжда, ами си напълняла, мецано.- все така добродушно вметна татко, стараейки се тя да не го чуе.
- Не ми говори за напълняване, не ми говори за!....- мама обаче чува тези неща!-
Престанах да вечерям, престанах да закусвам, забравих какво е хляб и сладкиши, нищо не слагам в уста, гладувам като куче и пак пълнея!
- Значи си болна, миличка, но по-вероятно е да е от есграона. Пък и те чувам нощем как тихичко отваряш хладилника...
-Не ми говори за есграон, за години, за килограми, остави ме на мира, два пъти съм раждала, десет аборта съм правила, не може да не се отрази! Виж съседката! Детето й още непогребано, дето е речено, тя хукнала по фризьори! Прелюбодейка ли? Нещо повече! Марчето казва, че била секретарка, некадърна секретарка, ама иначе кадърна да обслужва началници, нали сега такива са вашите секретарки?
- Наши ли? Защо наши?
- Ваши, на комунистите, на големците, партийците...Тия, дето и на теб ти се иска да станеш техен, наше куче, куче, куче, ама наше! Дето те викат да им рецитираш по банкети с младите си колежки...Те си поръчват хубавици, нейният мъж, първият, не този, комшията, разбрал и я изгонил, та този я взел, дето и физиономията не можеш да му запомниш, момчето му било...малко болно, изглежда. Първият й не щял да го признае за свое, та този се съгласил, осиновил го, това, разбира се, подмолно тайно, не на показ, вас ви е страх от дневната светлина, криете кирливите си ризи, да не види света колко сте...какви сте!...
- Детето слуша, спри се, нищо не съм казал. Ето, облечена си, ципът е дръпнат...
- Приличам на сарфалада в тази рокля! Сигурно се е свила от прането, виж как ми е изхвръкнало шкембето! Не, не, махам я, нямам какво да облека, нищо не ми става, пари за ново няма, защо ме наказа, Господи с такъв мъж?! Виж, виж, ще се пръсна, на какво се дължи, защо така се подувам, от мензиса е сигурно, нищо не хапвам, майната му, не мога да се гледам!
Мама хукна към спалнята разплакана, разплака и бебето, започна да тряска вратите на гардероба, хвърли роклята на пода, изобщо изпълни номера „защо се ожених, защо родих деца“. Понякога разбирам татковото запиване, нежеланието му да се прибира у дома, аз също не издържам ежедневните й истерии, никога няма да стана такава, никога няма да позволя животът да ме докара до такова състояние. Бях млада и красива и смятах да покоря Париж като Сара Бернар? Защо Париж? Учех във френска гимазия, пишех си с една французойка от Нанси и се готвех да й отида на гости.
- Какво толкова ти казах, защо не обичаш истината, не разбирам!
- Истината е че бях красива, умна, талантлива, ама дъщеря на враг на народа, това истина ли е, а? Ако не беше твоята партия, ти нямаше да си заслужил артист, ти си...не, достоен си, но нямаше да те забележат, ако не си пратиец, това истина ли е? Теб те държат по милост, защото си пияница и могат да...могат да...Виж ги твоите партийци! Мижитурки! Ето, този, дето не можеш да му запомниш физиономията, с черна „Волга“ го докарват, с такава го вземат за
работа, жена му има прислужници, нали отричате буржуазните...буржуата!? Нали това е експлоятация на човек от човека?
- Нерде Ямбол, нерде Самбол! Какво те питах, къде стигнахме..
- Не, кажи, това не е ли истина?
- Малко преувеличаваш...
-Нищо не преувеличавам! Виж им палатите, виж им колите, виж им любовниците, твойта щерка ще я пуснат ли да отиде във Франция?
- Аз нося репертоара на театъра...
- Защото и партиен секретар, защото някога писа и води битка против учителя си, помниш ли? Това не е ли истина? Той те създаде като артист, вие го...
- Теб щяха ли да те оставят, ако не бях аз?
-Защото обявиха баща ми за враг на народа, диваци! Беше обикновен търговец, търгуваше с италианци и...Защо ли се разправям с теб?
- Не се коси...няма нищо общо с твоето напълняване, нали?
- Баща ми беше пияница като теб, какво му беше вражеското? Пък твоят баща – партиец от 23-та ли, 25-та ли, не помня вече. Ма живеете в мазе, в сутерен пет братя и една сестра, майка ти все болна, все на креват, вътре мирише на мухъл, мръсно, влажно, една манджа не може да сготви! Що ли се ядосвам? Всичките ти братя са пияници като теб! Не отричам, талантлив си, талантлив, докато не се пропи! Едва те търпят, едва те понасят, едва те...Махай се, остави ме!Няма да дойда с теб, ще си остана у дома, що ли изобщо се съгласих, махай се, оставам!
- Твоя работа!- тресна външната врата татко.
Аугусто обидено се протегна на дивана. Не обича шума, не понася, когато се тряскат врати, не търпи затворени такива, истински аристократ. Моментално скача и отваря затворената врата. Дори и тази на хладилника. Впрочем, най-вече тази на хладилника!
- Не ми тряскай вратата, не ми тряскай вратата, до гуша ми е дошло!...
Мама не довърши мисълта си, грабна братчето ми, метна го в количката, намъкна се в домашния ангуцг, дето също се пукаше вече по шевовете и на свой ред трясна външната врата. Брат ми се отнесе философски към събитията и не заплака. В края на краищата, имаше изгода. И двамата печелхеме! Той -разходка в парка, аз- няколко часа спокойствие. Най- възмутен си остана Аугусто фон Балантайн, той не понася домашните скандали измяука и отиде в кухнята да провери какво има в чинийката му. Като истински благородник.
Реших да прегледам пощата. Не очаквах нищо...Всъщност надявах се Боги, Богомил да се е влюбил в мен, както аз в него и да..Глупости! Боги дори не подозираше за моите чувства, макар че половината гимназия знаеше, пронизвах го с поглед в часовете по физическо, където единствено ни събираха двата класа. Също и на училищните празненства, бях му подхвърляла кратки
признания без подпис, бях го причаквала по пътя му към къщи, обикаляйки половината квартал, бях...бях отчаяна! Защото Боги, предметът на моята любов, ходеше с друго момиче от техния клас, а аз се топях от мъка, плачех нощем в кревата и изливах в безкрайните си поеми своите страдания. Особено обичах една от тях, последната със заглавие „Хубавият от Атлантида“.
В пощенската кутия имаше писмо и то беше за мен! Нямаше подател, нямаше марка, само моето име!
************


Не ме познаваш. Или не чак отам, защото скоро се нанесохме. Няма и да ме опознаеш. Скоро ще си отида. Сутрин те виждам как тръгваш на училище, вървя след теб, винаги тичам по стълбите, за да не те изпусна.
Следобед също те следвам. Не ме усещаш, аз това искам. Невидим съм, незабележим, малко момче, което те обожава! Съсед съм ти, това е така тук, другаде няма да бъдем съседи, няма да съм малкото момче, не знам къде другаде, тук не ми харесва, тук...
Майка ми е луда. Тя не ме обича. Нощем я усещам как се чука с онзи, новия й мъж. Тя е дебела и стара, месата й се тресат, а той е кльощав и страхлив. Нейните дрехи винаги се износват първо под мишниците, поти се като свиня, пие всякакви хапчета, но не й помагат. На него му вонят краката. Представяш ли си? Сигурно чаршафите им след ебане са мокри и вонящи.
Те искат да станем като тях.Не се поддавай! Ти си нещо друго. Аз също. Мислят ме за малко момче, за някакво плазмодийче, което трепери пред камшика на мама. Тя ме бие с камшик, купи го специално за тази цел. Но не винаги го намира. Сещаш ли се? Крада го, крия го, изхвърлям го!
Тогава ме погва с колана на мъжа си. Той не ми е баща. Баща е на бебето.
Затова пиша на теб, ти си в същото положение като мен. Имаш братче, имаш родители.Ти си красива, много красива, ходиш гордо, косата ти се развява на вятъра, стъпваш така, сякаш не докосваш земята. Ти си неповторима! Никой не те е докосвал, личи по походката ти, не се оставяй на никого! Аз нямам сили. На мен времето ми изтече...
Това не е любовно писмо. Не умея да пиша любовни писма. Няма и да се науча.. Тук не искам нищо да се уча. Напоследък всичко ми е в мъгла. Тя ме улучи няколко пъти по главата.Беше купила нов камшик и това й достави удоволствие.
Не мисли, че винаги е била такава, беше добра, весела, хубава, поне аз я помня и такава...Преди да срещне този дрешник...Не знам какво му хареса, баща ми е много зает, наистина той пътува, често с месеци, живее по чужбините...А тя иска някой да я чука всеки ден...Мислех да избягам при баща ми..
Една вечер се прокраднах до желязната ограда, която огражда двора и къщата му. През тревата тичаха две огромни овчарки, бяха отвързани, с оголени зъби, входът на дома светеше като коледна елха, през прозореца на първия етаж се виждаха сенки на хора. Баща ми се беше прибрал, новата му жена...или жени, той обича жените, така каза майка ми, го прегръщаше, чуваше се музика...Кучетата лаеха...Махнах се.
Нощем не мога да спя, по цели нощи, в началото четях, четях...Но сега...нищо не запомням, всичко се разпилява, главата ме боли непоносимо, в училище непрекъснато ми правят забележки....Ако Тя разбере, свършено е с мене!
Моля те, не се вълнувай, когато получиш това, сигурно няма да ме има там, при вас, при теб...Затова започнах да пиша, мислят ме за идиот, не мога да решавам задачите, не мога да си пиша домашните, защото забравям какво са иска, всичко забравям, не ми се живее така, никой не ми обръща внимание, татко го няма, има си жени, а Тя...подмениха мама, Тя...не е мама!
Тази вечер скрих отново камшика. Утре като тръгнеш за училище, ще те последвам и ще го хвърля в някоя кофа за боклук...Хубаво е, че Тя не се досеща, мисли, че го забутва сама някъде, кара се на мъжа си, пък той само мънка, иначе изкарва пари...страх ме е за бебето, за сестричката, тя ми е наполовина сестричка, но е от нашето племе...никой не разбира, че Тя е болна, че дъщеря й също ще е болна, че аз съм болен, невъзможно е да ни има, да съществуваме...
Боли ме главата, едва се сдържам да не дотичам при теб, не бива, не бива! Ти си чиста, неопетнена си, не бива! Знам, че тази вечер си сама, дежурна по братче, аз също...по сестричка...а главата ми ще се пръсне...докато все още имам остатъци от мозък, закълни се, никога, по никакъв начин да не им разкажеш за мен! За писмото ми! Закълни се! Те не заслужават!
Хубаво е, че те има...че ще живееш...ще дишаш. Скоро ще си отида...Ще ми бъде леко, не слушай какво ще говорят хората, повярвай, ще ми олекне! Ще избягам от болката, от камшика, от двойката по математика днес, отново двойка, отново по математика, отново камшика, защо не учиш, тъпак, идиот, олигофрен, защо си толкова тъп, защо?! Ще избягам от Нея, Тя няма да ме настигне, нейните викове ще останат тук, в този свят, в този въздух, аз ще съм далече...Оите ме болят, нищо не виждам, спирам...за сега...

********

В апартамента мирише на прах. Не съм прахосмукала, не съм чистила, не съм мила прозорци, не съм прала, не ми се прави нищо. Откакто мама остана окончателно в болницата, в лудницата по-точно, някаква пружина се счупи в мен. Днес обаче реших да подредя и почистя жилището си. Намерих тези писма, скрити толкова години, не помня защо никому не разказах, той така ме
молеше в тях, бяха странни, особено през онези години.
Какво се беше случило? Той пишеше, че е вървял след мен, че ме е следил, къде съм била аз? Защо не съм го усетила? И защо съм запазила това писмо? Толкова ли сляпа и себична съм била? Тогава обвинявах родителите си в тесногръдие, в това, че не ме разбират, че ме ограничават, спъват полета на фантазията ми. Те не виждаха по-далече от техните скандали, от техните разбити илюзии е неизживяна любов.
Баща ми смяташе, че социализмът е велико нещо, водеше братчето ми на летището да гледат и да се гордеят с големите придобивки, самолетите, които излитаха на не знам колко минути. Пътуваха с часове из градския транспорт, обикаляха новите квартали, не можеше да се нахвали колко голям и красив град бил София с тези грозни, панелни килии. Онова, което за останалия свят беше нещо обичайно и съвсем в реда на нещата, татко смяташе за велика придобивка, велико постижение на своята велика Партия!
В отровеният му от алкохола мозък постепенно истина и лъжа се оплетоха, оплетоха и него, отровиха организма му и го убиха. Сега разбирам, че тези пристъпи на пиянска параноя не са били някакви голи фантазии, както мислехме с майка ми и както му се присмивахме тогава. Той ходеше по партийни сбирки, запиваше се с големците, те са му споделяли на чашка своите съмнения и понеже беше човек на изкуството, сляпо им вярваше. Заставаше нощем по бели гащи, с черното кепе на главата и черни очила в мрака и викаше към невидимите врагове, замеряше ги с каквото му попаднеше под ръка. Комунизъм с човешко лице, хаха! Скъсвахме се от смях с майка на другия ден. Той нищо не помнеше.Или се правеше, че не помни, не знам. Горкият татко! Умря, заспал на дивана пред телевизора, след поредния запой и поредния домашен скандал за отеснелия мамин, черен комбинезон.
Синът му, моето ревящо, дрисливо братче, беше и негова лична гордост. Макар че аз го обожавах този мой татко, сега си давам сметка, но никога нищо не споделих с него, не споделих и с мама, как тогава да забележа някакво нещастно момченце, което е търсело мен, търсело е помощ, търсело е спасение?
Заех се с жилището. То не е голямо, прилично е за две сами жени, големият апартамент продадохме, продадох го аз... Когато се разбра, че брат ми няма да се върне, защото мама го пазеше за него и за семейството му. Тя винаги мислеше първо за него, за нея аз съм голяма и сама се оправям. Винаги съм била голяма, винаги сама съм се оправяла.
Пуснах пералнята и поех с прахосмукачката през стаите. Това са всъщност две кутийки, но за нас са достатъчни. После лъснах банята, мъничката вана. Когато е на себе си, мама се смее, че тази вана е правена за джуджетата на Снежанка. Намек към мен и брат ми, че няма на кого да разказва тази приказка. Реших да сготвя празничен обяд и да я взема по-рано от болницата. Докато обработвах телешките котлети, се мъчех да си спомня как изглеждаше майката на момчето,
което се обеси. С предизвикателно напърчен бюст и винаги подредена, тупирана прическа във формата на птиче гнездо. Обувки висок ток, токчетата й чаткаха по стълбите винаги, когато се прибираше. Как бяха пристигнали тези писма седмица след погребението? Кой ги беше пуснал? Защо ги беше написал точно на мен? Някаква неясна мъка стегна сърцето ми. Аз бях красавицата на квартала, дъщеря на известни артисти, по мен се заглеждаха татковците на тези момчета, как да помня кой си В.? Когато следователят ме разпита, казах, което си спомних, нищо повече. Писмата дойдоха ден след това и аз не споделих с никого, дори и с приятелката си. Не зная защо имаше следовател, процедурата при самоубийство сигурно е такава. По онова време не се случваше често някой да сложи край на живота си. Не че живеехме добре, но не познавахме друг вид съществуване. Беше неприлично да се говори за такива неща, те не се случваха в най-прекрасния строй, в който марширувахме към светлото бъдеще. Помня, че всички се чудеха как е успял да увисне на закачалката зад вратата. Пръстите на босите му крака почти опираха мраморния под, беше по пижама. Не, не по пижама, а облечен в бели дънки и бяла фланелка, сякаш специално се беше приготвил...Странно, помня такива подробности, а не си спомням нито лицето му, нито името му...
Оставих готвенето и отидах в спалнята. Тук, в гардероба, в няколко кутии от обувки, бях запазила албум, тетрадка-дневник, пакет с писма от...някого... и, да, писмата, пристигнали толкова мистериозно след погребението на съседчето и написани от него. Не мога да си обясня при толкова пренасяния, при толкова смени на квартири, защо ги бях запазила? Мъжът ми поиска да унищожи всички снимки на гаджетата ми преди него, сякаш животът ми започва с неговото идване. Не че бяха толкова много и гаджетата, и снимките им, но аз бях толкова влюбена, така щастлива, толкова заблудена, че ги унищожих. Дори и снимките от абитуриентския ми бал, нищо, което съм била преди него да не помрачава нашето щастие. Което трая от ден до пладне...
Бяхме студенти, учехме френска филология, общувахме с друг един свят и се чувствахме много повече и по-различни от обикновените простосмъртни около нас. Аз се гордеех с неговата ревност, мама ме предупреждаваше, че това е тъпо, тъпо и тъпо! Не я слушах, тогава вече никого не слушах, освен хормоните си. Особено пък родителите ми, които бяха провалили живота си! Когато оставах в къщи да се грижа за малкото си братче, а това се случваше почти всяка вечер, любимият идваше тайно у дома, играеше си с него, аз приготвях вечеря и се чувствахме като семейство. Каквото не успяхме да станем после. Но това беше много по-късно, много след като съседчето се обеси. По онова време много обичах да се влюбвам несподелено, да страдам и да пиша дълги поеми, без обектът на моите желания да подозира нищо. Бях си самодостатъчна дори в любовта, бях егоистка, не виждах никого освен себе си...Сега си давам сметка колко безотговорно съм постъпила, а може и да съм се уплашила, тези писма...
те бяха като думи от отвъдното.
Загледах се в почерка. Днес по него биха определили състоянието на пишещия. В първото писмо буквите се редяха гладко и красиво. Във второто същите букви постепенно се разкривяваха, изпълваха пространството между редовете неравномерно и някак...страшно. Отново ме сви под лъжичката, спомних си, че и тогава изпитах някакъв неясен ужас от тези разкривени редове, защо?
Огледах се. Апартаментът миришеше на влага и мухъл, колкото и да проветрявах. С години не беше ремонтиран, само го почиствах отгоре-отгоре, това не му помагаше да прилича повече на човешко жилище. Мизерия и самота отвсякъде. До писмата от съседчето видях пакет писма от французойката, която никога не посетих, нито тя мене. Те още ухаеха, нежната, розова хартия не беше остаряла и на снимката Франсоаз ми се усмихваше през годините в градината си от рози. Дали е още жива? Аз жива ли съм?
Хайде, хайде, няма смисъл, мама чака! Ще довърша чистенето, ще простра прането, ще сготвя бифтек, нашето любимо ядене, ще я взема ...ще изхвърля тези кутии писма, тези албуми със снимки, всичките, до една!

********


-Имаш писмо.- мама ми подава плика без адрес, само с моето име отгоре.
-Какво писмо?
Полазват ме тръпки. Мама нищо не подозира. Днес е тих, красив ден, неделя и навън есента прилича на лято. Аз съм с нова рокля, такава, каквато искам, а не каквато би харесала мама. Тя ме води при нейната шивачка, една моя леля, съпруга на татков брат. Пробите траят по цели часове, обикновено на мен ми прилошава. Двете жени прекрасно се разбират за моделите, но никоя не се допитва до мен. Въртят ме насам-натам до припадък, мерят, кроят, забучват карфици, веднъж наистина ми причерня и припаднах. Много мразя да стоя на едно място!
Днес се бях докарала с едно бяло, ленено костюмче, силно вталено, с огромна, колосана фуста под разкроената, бяла пола, с която приличах на камбанка. И тъмносиня, копринена джфука на бели точки под брадичката. Тя подчертаваше дълбочината на сините ми очи. Същинска киноактриса! Симон Синьоре!
По стените на моята моминска стая висяха цветни снимки на Жерар Филип, които Франсоаз ми беше изпратила от Франция. Обожавах го, вечер четях романа „Докато въздъхнеш“ от Ан Филип, съругата му, на френски и плачех за нелепата и ненавременна смърт на моя идол. Имаше и такъв филм с певеца Шарл Азнавур - „Търсете идола“. Аз щях да намеря моя Жерар Филип и щях да покоря Париж, града на мечтите! Моят живот нямаше нищо общо с това, което се случваше около мен, нищо общо!
В голямото огледало се отразяваше същество с издайнически пъпки от акне по челото. Тъкмо се опитвах да ги прикрия с фон дьо тен, когато мама влезе и ми даде писмото.
- Още ли се гримираш? Не слагай толкова мазило по лицето си, като станеш на моите години ще се каеш, кожата ти ще загрубее и ще се сбръчка, сега си млада, лицето ти е красиво с младостта си, не се загрозявай...
Няма да стана на нейните години, дори да не си го помисля! Ако стана, никога няма да заприличам на нея, никога! Белият плик прелетя покрай мен и падна на тоалетката. Подскочих.
- От кого е писмото? Ново гадже? Или е тайна?
От два дена татко се беше запил. Мама започваше репетиции и затова баба щеше да дойде за един- два месеца да гледа брат ми. Това допълнително натягаше обстановката, баща ми се чувстваше предаден и излишен, тъкмо оправдание за денонощните му пиянства! Баба е безгласна буква, но все пак трябваше да се съобразява с нея, нали? Само аз бях много доволна, защото баба готви прекрасно, времето ми щеше да си е само мое и можех да довърша поемата си „Хубавият от Атлантида“. Можех да я подхвърля уж случайно на чина на Боги. Той остана да повтаря класа, сега учим през една врата, за малко да го изключат за някакви хулигански изцепки, но за мен си е Еней! Еней от Седмовратата Тива!
Не знаех какво да правя с писмото. Страх ме беше да го отворя. Нямах опит в получаване писма от мъртъвци, не смеех и да споделя с някого. Грабнах го и го прибрах в ученическата си чанта.
- Виждала ли си съседите напоследък?- попита мама.
Стреснах се.
- Не, не съм...
Сякаш чете мислите ми!
- И аз. Марчето на доктора ми каза, че напускат. Тя не можела да се прибере без да си спомни как висял зад вратата, горкото момче...Ама че ужас! И аз гледам бързо, бързо да отворя нашата врата, сякаш...така де, глупости!
- И мен ми е доста....шмиргяво като се прибирам вечер.
- Какво ти е?
- Абе, страх ме е! Лазят ме тръпки!
- Разбра ли, че тя го биела, наказвала го за всяка лоша бележка или забележка в училище, не смеело да се прибере детето, горкото! Другите деца разправят, че онази вечер го викали да си играят долу, на игрището, но той бил заключен, не можел да излезе.
- Как заключен? А бебето? А ако му стане нещо?
- Детегледачката била там, него го заключила в стаята му, забранила на детегледачката да му отваря, докато не се приберат с оня, нейния...Не й разрешавала да му носи вечеря или нещо такова...Иначе щяла да я изгони. И
друг път е правила така, не мога да си представя каква майка е това! Въпросната вечер се наложило детегледачката да си тръгне по-рано, обадили й се от къщи, не знам защо, тя отворила стаята на момчето, но го заключила отвън...По тялото му открили синини, кръвонасядания, стари рани и белези от побоища, предишни и сегашни....ужас! Съучениците му разправяли, че напоследък не можел да се съсредоточи, забравял и непрекъснато крещял, замерял ги, бягал от училище, напускал класа ей-така, без да каже дума. Класната се била обадила въпросната вечер, говорила с майката и оная се заканила, че като се върнат от опера...Един път в месеца ходели на опера или на балет, моля ти се!
В този миг влезе баща ми. Съжалих безкрайно, че не се бях измъкнала по-рано. Пребледнял, с отсъстващ поглед и виновна усмивка, татко се промъкна през вратата, все още по домашните чехли и скъсания пуловер, с които пред три дена се беше изнизал от къщи да хвърли боклука. Зъзнещ, защото беше без чорапи, бос, както си лежеше пред телевизора на дивана...
- Прибра ли се?- безразлично изрече мама. Когато процежда по този безстрастен начин думите, скандалът ще е грандиозен! Дори Аугусто наостри уши, опашката му се вирна и настръхна.
- Мамо,- казах бързо.- ще изведа брат ми.
Не горях от такова желание, но и тук не ми се оставаше! Жалко за хубавия ден!
- Изхвърли ли боклука?- все така отсъстващо попита майка ми татко.
- Бимбо, много ми се спи...- процеди той и това „бимбо“ му беше грешката! Татко се обръща така към майка ми, когато е или много ипян, или много виновен, или и двете. Това било милото му обръщение от любовните им младини. В този момент нямаше нищо по-неподходящо от „бимбото“! По-добре да я беше назовал „коби“ от „кобра морталес“, както му беше обичайно. Или...не знам, но „бимбо“?! Сега трябваше безмълвно да се промъкне в спалнята, там да се завие през глава и да не обели нито дума повече! Господи, Бимбо, какво е това шантаво обръщение?! Едва се сдържах да не прихна въпреки натегнатата обстановка.
- Спи ти се? Така лиии? Къде си спал последните две нощи, а? Защо не се върнеш там да си починеш? Или те изгониха, а? Скъсан пуловер, съдрани чехли, боси крака, изми ли ги поне? Кой идиот те е приел в такъв вид!? Само се погледни! Някой като теб? Нали всички сме равни? Да се равняваме по водача, моля! Ето го! Брадясал, дано не е и въшлясъл, бос, гол, лишен от имота, останали са му само оковите, нали?
- Нещо....ме боли гърлото...
-Сега ще си болен, нали? Поне три дена ще кашляш и ще кихаш, ще шепнеш и ше страдаш, нали, нали, а? Чудя се как бие още това сърце, как съществува, как още дишаш! Как не си умрял?! Къде беше? На кого се натресе в този вид?! На кого вися на главата тези две нощи?! Или някоя красавица като теб те приюти!?
Великият актьор по чехли! Като те гледам, само си за красавици! Само си за...да доведа майка ти да те види, че според нея синовете й били гении! А как да доведа моята майчица, как? Как да й покажа тоя мой мъж?... Тя ще умре, ще се разболее, защо родих това дете? Мислех, че нещо ще се промени? Помниш ли какви обещания дава, че дори и ги написа, а? Щяхме да започнем отначало, защо все се лъжа, защо все ти вярвам, защо все ти прощавам, защо?
-ШШШт, не викай, тихо, ще те чуят, ще дойдат, моля те...следят ме, подслушват ме, чувам ги нощем под балкона, не искам да ви мешам вас, да не ви уплашат, чувам ги, Верче, миличка...
Той се надигна от шкафчето за обувки, където беше приседнал, заклати се и грабна телефона от тоалетката, после го запрати към стената.
- Подслушват телефона, знам, знам! Ще ти звъннат и ще подслушват, чух ги като разправяха....прибрали са го, помниш ли?...Аз те бях предупредил, моля те...виждах ги, чувах ги под балкона...
- Чий балкон! Къде си бил, като си ги видял? Защо потроши и този телефон, непрекъснато купуваме нови телефони! Не го пипай, не го пипай, че ще те!....ще ти потроша ръцете, така да знаеш! Откъде пари за нов? Махай се, добре, че още работи, марш в спалнята!
- Те обикаляха, аз ги заблудих, уж за боклука...моля те, не им казвай, няма ме...почнали си наред, почнали са да...убиват, самоубиват, докладваха ми, чу ли!? Трябва да...трябва да...ме скриеш...
- Под балкона ли да те скрия? Що не те търсят при твоите, дето си бил с тях? Подивял си от пиене и неспане, откачил си, гласове вече чуваш!
- Ще ме хванат, ще ме приберат, вече ги прибират, сомубиват ги, чух ги...
- Да ви приберат всичките заедно с конспирациите ви, с машинациите ви, с пиянствата ви, с всичкото, махай се!
Мама се разплака. Татко направи втора, фатална грешка, рече да се оправдае и тя го замери с потрошения телефон или...Не видях точно с какво, държеше нещо в ръка, но той отново приседна в коридора върху сандъка за обувки.
- Миличка, не ме....бий...не ме бий...не ме...
Вдигна ръка да запази главата си и аз, грабвайки чантата с писмото и бебето, излетях навън. След мен по тясното коридорче към кухнята профуча и сърдития котарак Аугусто. Вече на стълбищната площадка, дръпнах количката и я потътрих по стълбите. Кикотех се и не можех да спра. Щеше да е фатално, ако избухнех пред тях. Бебето се загледа в мен и също сладко се засмя, гукайки. Веднъж се изтървах, разсмях се в окото на скандала и после мама дълго време не ми продума. А тя това страшно го умее, да млъкне! Милата, все още взема на сериозно тези изпълнения. Аз се опитвам да оцелея след тях, да не се чувствам наранена, да продължа живота си без комплекси...не е нормално. Нищо в моето семейство не е нормално, но моите родители не го знаят.
На излизане, когато сложих ревящото момченце в количката, видях и некролога.
Вгледах се в лицето на В. Нежно, детско, мило личице, все още безполово. Момченце, което е красиво като момиченце. Отворих писмото щом седнах на пейката в градинката. Брат ми се беше успокоил и заспа.

************

Кефиш ли се? Мен ме изкефи как излетя от час и хукна по стълбите след звънеца. Не знаеш какво си! Никой не ти е казал...Дори ученическата престилка, коланчето, дето пристяга кръстчето ти, бялата якичка, белите чорапки, всичко трепти по теб и сияе!Не им се давай, продължавай да се кефиш, аз разбирам колко много има пред теб колко си извинявай не мога да продължа боли ме главата вие ми се свят не изчезвай не си тръгвай толкова съм сам толкова ме мислят за дете не съм дете нищо не съм днес отнова повикаха Нея класната говори с мен отново отново пак ще дойде Тя не е мама мама беше добра с нея се смеехме разказвахме си приказки тогава татко живееше у дома. Извинявай, днес съвсем не съм добре! Може това да е денят!? Ако класната се обади в къщи, защото времето ми е изтекло. Приготвил съм всичко. Страх ме е не искам да си отивам оттук знаеш ли каво е изпитвал Левски на бесилото днес си мислех като учихме по история какво е да се обесиш не се сърди ти не ме познаваш не казвай никому не бива страх ме еТя ще дойде ще ме намери ще грабне камшика не знам къде го е скрила Тя има камшик казах ли ти ще ме набие така че да не се вижда отдолу под дрехите Страх ме е какво ще стане с момиченцето не бива да остане тя ще я аз ще го направя на закачалката зад вратата ще бъде луд кикот като Левски той е бил обесен не е искал сигурно никой не иска да го бесят няма как няма какЩе бъдеш много красива горда недостъпна няма да те притежава никой мойта сестричка мислех да я приспя да се обеся а нея да приспя но Тя остави детегледачката Тя ме познава чете мислите ми жалко за момиченцето.Когато още не беше родено бебето Тя ме обичаше четяхме приказки разказвахме истории и когато татко се прибираше късно вечер Тя ме събуждаше за да го целуна Той винаги миришеше на Те бяха различни всичко се промени Тя ни остави напусна татко в началото мислех че бебето е виновно е бебето не е Не казвай на никого аз ще се обеся на шега да Я уплаша само нищо повече не казвай не ме издавай защото Тя ще убие ще ме улбие не мога повече не мога повеченегомаповече
Страх ме е страх ме е ще опитам страх ме е когато си отиде детегледачката те ще ходят на опера един път в месеца ходят на опера един път на театър Тя иска да е културна това не е мама мама ме обичаше мама ме прегръщашемама ми пееше сега пее на бебето бебето не е виновно Тя е луда чу ли чулилудае страхмееелудае
Извинявай, не виждам, не мога да пиша, чу ли, не казвай на никого! Ще ти изпратя тези писма, един приятел обеща, но първо ще се обеся на ужким зад вратата така изправен на пръсти, искам да Я уплаша, може и да...може да ме съжали ти не ме съжалявай небивадамесъжаляват
Писмата писмата дневникът него ще го изгоря писмата ще изпратя мой приятел ще извинявай никога никога не казвай не ме издавай само ще я изплаша никой няма да зане само ти писмата ще получиш мой приятел ще ги остави после когато всичко мине не казвай никому тянебивадаразберенебива Тя неемама не е страх ме е страх ме е страх ме 
                                                      ****  
-Видя ли кой е тук?- попита мама.Аз приготвях сака с багажа й, прибирах мръсното бельо от шкафчето й.
- Кой?- попитах автоматично.
- Онази съседка, дето синът й се обеси, помниш ли?
- Кой?
Изправих се. Мама ме гледаше и се усмихваше.
- Мисля, че бяха Антонови. Помниш ил? Ти беше малка тогава, брат ти беше бебе. Пък и те, след случая, много скоро след това се преместиха. Ужасна жена!
- За кого говориш, мамо?
Много добре знаех за кого, исках да я изпитам, да разбера какво помни, да ми помогне в наместването на случката.
- Добре съм, не мисли, че ме гони лудостта, видях ги вчера и онзи ден. Сигурно това е дъщеря й, тогава беше бебе като брат ти. Добре съм...
- Да вървим, приготвила съм бифтек, дано го харесаш.
- Не си ли спомняш? Нейното момченце се обеси една вечер, когато се връщаха от опера. Баща ти го намери, тя толкова страдаше, че след една седмица отиде на фризьор. Ходеше всеки четвъртък на фризьор и козметичка. Много се поддържаше.
- Добре, мамо.- казах. Не ми се говореше за тази жена.
- Не ми добрекай, виж ги, седнали са на една пейка с дъщеря си. Дъщерята май е по-зле от майката.
- Мамо, ако не тръгнем сега и аз ще съм по-зле...
- Не се шегувай с тези неща, срамота е. Ти тогава дори не разбра какво стана. Беше дете и не те интересуваха такива неща, а и баща ти не даваше да говорим у дома за това. Той нали винаги...тая еснафщина, да не се разбере, да не разбере детето, като че ли можеш да изтриеш случката като не говориш...да не те чуят хората, така го беше научила майка му. Мислеше, че като се напива, много тайно го прави и не го разбират ...
- Мамо, татко е...
- Знам, че е мъртъв, не ми обяснявай, погледни ги, погледни ги! Много изтупана, соанирана, с прическа, с високи токчета, а е тралалала, хахаха!
- Мамо!
- Не се безпокой, биха ми инжекция депо за целия месец, казаха, че съм добре, ще видиш!
- Защо не оставиш хората на мира и...
- Същата си като баща си! Отдавна ги наблюдавам. В началото се чудех на кого ми прилича младата, после майката, после се сетих, че са майка и дъщеря, разбираш ли, какво наказание! Ти беше малка, не помниш, тогава имаше и следствие, на милиционерите им се видя много странен начина, по който момчето се беше обесило. Детегледачката каза, че цял ден било наказано от майка си, не му позволявала дори до клозета да отиде, представяш ли си?! Цял ден?! Много се страхувал от нея, децата го викали някъде следобед да си играят, той се показал на прозореца и казал, че му е забранено, че трябва да учи, че ще го изключат, нещо такова, не помня точно вече...После се разплакал. Жената, детегледачката беше много разстроена, дойде при доктора вечерта, комшията отгоре, той й беше съобщил, милицията я разпитваха, събрахме се целия вход при доктора после, в първите години ходехме при него да гледаме телевизия, той само имаше от нашия вход...ти не помниш...
- Мамо, помня доктора, дъщеря му беше с една година по-голяма от мене, а синът му...
- Синът му също стана доктор с дамаджаните и пържолите от село, толкова се смеехме с баща ти, да не дава Господ да ни бъде лекуващ доктор! Дъщерята се побърка от учене, следваше в Съюза, тогава там отиваха само деца на заслужили партийци, два факултета завърши, замина за провинцията...
- Дъщерята пишеше писма на Тодор Живков, защото смяташе, че я следят, че й пречат да се издигне, че...
-Като баща ти, помниш ли? Той от пиене, а тя? Тя от какво? От учене!?
- Тя наистина непрекъснато учеше, срещнахме се в провинцията, беше отслабнала, объркана, брат й правеше такива сбирки горе, когато докторът и жена му заминаваха на село, а тя само учеше, учеше..
-Момченцето беше много красиво.
- Глупости, такъв олигофрен беше! Сестра му...
- Говоря за онова, дето се обеси. Бледичко, ама много красиво дете. Учтиво и тихо. Имало някакъв дневник, не можаха да го намерят. Детегледачката каза, че вечерта изгорило някаква тетрадка в легена, не казала на майката, само на милицията, тя също се плашеше от госпожата, другарката, искам да кажа! Бил толкова разсеян, уплашен и разстроен, че не разбрал, че тя го е видяла, детегледачката, искам да кажа. Тя смяташе, че имал температура, затова не го пуснала в детската сатя, а го оставила да легне в хола, дожаляло й, отключила го от килера, макар че й забранила тая горгона! Когато тръгвала и двете деца спели. Родителите трябвало всеки момент да се приберат. Те се забавили май, изпили по един коняк след операта в ресторанта долу, много беше моден по наше време, баща ти обичаше да се запива там...не знам дали го има още, то май и опера няма...
- Мамо, качвай се, ще изпуснем тролея, ще те...
- Тя се обвиняваше за този коняк, майката, смяташе, че ако се били върнали веднага...
-Мамо, млъкни, хората в тролея не са длъжни да...
-Баща ти смяташе...то май и милиционерът...следователят мислеше същото, ама не се доказа...Че момчето само е искало да я сплаши, затова се скрило зад вратата, уж че се беси, а тя, като влезе да го свали и да...
- Мамо!
- Никой не се беси така, зад вратата, на милиметри от пода, в училище много говорили за обесването на Лески, какви мъки е претърпял на бесилото, ей такива работи...
- Мамо, там има място, сядай, че ще те....
- Така, зад вратата може да е само...
-....смачкат.
- ....детска шега.Баща ти каза, че още било топло детето, току що го е било направило. Той, не знам защо, много обичаше да се грижи за мъртъвци, хем беше атеист, нямаше Бог за него. Все така му се падаше, и с комшията на долния етаж, Качулев, той го освидетелства, жена му и дъщеря му бяха...в шок, както му казват днес. И Данката Матев, актьорът, падна в гримьорната, беше се ударил в ръба на мивката, разпитваха баща ти, много се разстройваше, но не му личеше, беше толкова организиран...И дядо ти като умря, и вуйчо ти...
Избутах я да слезем.
- Щото не вярваше в Бога, така се откупваше сигурно, не му се вярваше, че човекът така изчезва, няма го, все едно не го е имало. Все прибираше мъртъвците, и зет ми, и майките ни, всички. И това дете...Ако си е играло с обикновено въже, кой знае...
Топката в стомаха ми се надигаше към гърлото, страхувах се, че ще повърна.
- Само че не беше въже, а някакъв шнур, сезал ли му викаха, не знам. И когато закъснели с половин час, той измръзнал в коридора, сигурно е треперело, горкото дете, уплашено дете, щом превъртели ключа в ключалката, момчето увиснало, сезалът му прерязал артерията, ако е било въже...Тя се разкрещяла, карала му се, блъскала го, мъжът й отишъл в кухнята, мухльото му с мухльо, вместо да го грабне, да го повдигне, да я смаже тази... Нищо не помнеше после този бурсук! А тя неволно дръпнала шнура, прерязала артерията веднага... пък не помня кръв, имаше ли кръв?
- Мамо, лошо ми е, да побързаме...
- Сезалът го....прекъснал му нещо...сънна артерия...изобщо, можел е да бъде спасен, не е бил още мъртъв, когато отворили, така поне мисля аз, само я плашел, горкото дете!
- Влизай в асансьора, не се бави, може някой да...
- Тя го е обесила, без да иска, разбира се, защото така и не разбрала, че шнурът прекъснал артерията, че докато вика, момчето умряло в ръцете й, ти не помниш, то висеше почти опряло пръсти в пода, на закачалката, кой се беси зад вратата?
- Мамо!
-Божа работа!
-Ще си поговорим вътре, като се приберем, щом искаш....
- Толкова се изненадах като го видях! Те бяха богати.
- Добре, добре.
- Божа работа!
Майка ми млъкна. Беше се смалила, отслабнала, редките й, бели косици едва се събираха на тила в кокче. Този словесен поток ме изненада, не го е правила никога, дори и когато беше здрава и с ума си. Нещо я беше разтърсило. Тези две жени. Убийцата и дъщеря й, някогашното бебче, сестричката, за която пишеше В.
- Брат ти обажда ли се?
-Не е.
-Дали ще си дойде за Коледа?
- Сигурно. Винаги го прави.
Мама седна до прозореца в кухнята.
- Ако жена му разреши. Последният път пристигнаха само за три дена. Три дена от една година. Само потрошиха пари, тя не обича да идва тук, не ни обича и нас, двете. Предпочита своите роднини от провинцията, предпочита да го води на село, къща май са купили, ще я ремонтират...Поне имат какво да ядат, имат в изобилие, селяните винаги са били по- добре в тази държава.
- Мамо, да ти сипвам ли бифтек?
-Бифтек? Откога не съм хапвала нещо такова, месце, пържолка. Брат ти в Люксенбург получава голяма заплата, а жена му....май не е необходимо и тя да работи, май...
- От миналата събота?
- Какво?
- Не си яла пържолка. Тогава ти направих пържоли задушени.
- Така ли? Баба ти правеше бифтека много добре, хем беше неука...Горката ми майчица, все скандали, с баща ми, дядо ти, после баща ти, после...
- Мамо, яденето ти ще изстине.
- Баба ти много мразеше изстиналите яденета, дядо ти държеше всичко да е топло, да пари, голям табиетлия беше и голям пияница, Бог да го прости! Баща ти къде е?
- Мамо!
- Да, да, сещам се. Не ме мисли за луда, така си питам. Знам, че е мъртъв.
-Вече повече от трийсет години.
- Толкова ли станаха? Брат ни се ли е обаждал?
- Не.
- Питах ли те вече? Време е да си лягам, нали?
Тя се хранеше шумно и лакомо, забравила за всичко друго, тази моя майчица, дето ме учеше някога как да дъвча със затворени уста и да поемам дребни, дребни хапки. Логореята беше новост от заболяването й, плашеше ме. Тя живееше в друг свят, нереален и сигурно по-поносим от този.
- Тя го е убила, горкото дете, момченцето е било чувствително, страдало е от развода, мъчно му е било за баща му. Дори не разбрах, той дойде ли на погребението?
- Мамо, да си лягаме.
Тя заспа веднага. Хъркаше шумно и доволно.
Седях в кухнята. Оттук се виждаше полето, пътят през него и планината в далечината. Бяха си отишли толкова люде от живота ми, сега и мама си отиваше. Коя ли днес целува моят бивш съпруг? Къде ли играят и се смеят неродинет ми деца? Кой живее в дома на моите мечти? Кой пътува с влаковете към Париж и Нанси? Кой пише ненаписаните ми романи? Кой играе неизиграните ми роли? Къде е моят живот, кой го уби? Кои са неговите убийци, мамо? Присви ме стомах. Хубаво е, че мама е тук. Благодаря ти, Господи, за нейното дишане, благодаря.