събота, 13 февруари 2010 г.

ПИСМО



Преди години моята майчица, докато беше още жива с нежната си усмивка ми каза:“ Сърцето ми вече мъждее. Като кандилце е, ту просветне, ту угасне, скоро съвсем ще се потуши.“ Усмивката й беше бебешка, защото в устата й не бяха останали вече зъби. Но очите й, небесно сини, чисти, ясни светеха с неугасващата си обич. Аз, небрежната й дъщеря, подминавах този поглед и тази усмивка, бързах по пътеките на живота си, гонех кариера, задачи...глупости! Днес никъде не мога да открия нейната усмивка, само в спомените си, и нейните думи, само в миналото си.
Затова, деца мои, спрете на днешния ден и се обърнете към душите си. През годините на безбожие моята вяра мъждееше точно като сърцето на майка ми. Ту присветне и се разгори, ту затихне и угасне. От момиче обичах да влизам в големите храмове, да присядам на дървените скамейки, с часове да се наслаждавам на прекрасните икони, да слушам изумителните песнопения. Но всичко това беше несъзнателно.
Живеехме в грозни времена, нашата младост ги осмисляше. Дори не се досещахме как би трябвало да живеем, как би трябвало да осъществяваме силата и красотата си. Крачехме в единен строй, рапорт даден, рапорт приет!
Никой не ни учеше да тачим родители и старини. Напротив! Знаехме, че сме богоборци, че ще свалим небето тук, на земята, че септември ще бъде май! Живеехме в лъжа, смятахме се за безсмъртни, марширувахме и се кланяхме на едни люде, убоги, тъпи, прости и зли. Самите ние озлобявахме и така наежени тръгнахме в живота.
Ние въобще не пораснахме.
Не знаехме как да създадем семейство, не знаехме как да гледаме деца. Не стъпвахме в църкви, защото религията е опиум за народа! Не познавахме православните празници, не тачехме вековните си традиции, всичко започваше и свършваше с нас, тук и сега!
Деца мои, моля ви за прошка!
Смятайки че градя кариерата си на актриса, аз ви изоставях на баби и вуйчовци. Раснахте почти без майка, защото трябваше да губя младостта, таланта и силата си по малки, провинциални сцени. Да живея с хора, смятащи се за гении, чиято единствена гениалност бе как успяваха да изкарат пари за непрекъснатите си запои. Лъжливата суета на премиерите, когато всичко е прекрасно, когато се чувстваш красив, силен, богоравен, неповторим, бързо угасваше в сутрешни скандали, в махмурлийски обеди, в алкохолни вечери. Дълго и дълбоко затъвах в тази гнусна яма, постепенно унищожавах и талант, и младост, и хубост, стигнах дъното..Голям грях щях да сътворя, ако не ме бе подела ръката на Бога. Без да мисля за вас, за близките, за никого, дори сега ми е трудно да споделя, но...щях да полетя от един балкон!
Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен, грешната!
Спирам за малко, защото...това е страшно...изповядала съм го...
Пресвета Богородице, помилуй нас, грешните!
Деца мои, много малко от вашите празници успях да споделя, не правете същата грешка! Много малко от вашите имени и рождени дни, от вашите възходи и падения помня! Не бъдете като мен!
Знам, че Бог ме е обичал, че моят ангел-хранител години наред е плакал с горчиви сълзи, че смирено и кротко са очаквали да се отворят духовните ми очи.
Големият син напусна семейството още като дете, нямаше 15 години. Грехът ми към него е голям, защото в невежата си младост предпочитах премиерите, рециталите, пътуванията, запоите, компаниите, песните до зори пред факта, че съм майка. И че като майка трябва да науча сина си на истинските християнски добродетели. Самата аз не ги знаех и нехаех за това. Той започна да бяга от къщи, да се събира с наркомани, да...живее своя живот. Така каза, поиска да живее своя живот. Бях се провалила като майка, това ме съсипа.
Сине мой, прости ми!
Когато малкият син влезе в Духовната семинария, постепенно живота ми започна да се преобръща. Да, сътвори се чудо! Постите, които трябваше да пазя, моето вцърковяване, постепенно ме отказаха от алкохола, цигарите, злословията, гордоста, суетата и макар да живея в този грозен и несъвършен свят, който сме сътворили ние самите, започнах да се боря с греховете си. Много ми е трудно и до днес.
Но винаги изпитвам светла радост, когато започнат постите, когато вляза в храма, покрила главата си със забрадка и застана на опашката за изповед. Когато прехвърлям греховете си от причастие до причастие и се изпълвам със светлите сълзи на разкаянието.
Спомням си до днес как преди години, отец Димитър, мой духовен водач тогава, ми забрани по време на Великденския пост да се изповядам в неделята, в която обикновено го правех, защото бях нарушила поста. Бях пила алкохол и бях вдигнала грозен скандал със съпруга си, бях хвърлила едно малко столче по него и му бях разбила веждата. Той нищо не помнеше, защото също много пиеше по онова време. Но аз... знаех, че съм в пост, знаех, че демонът ме дърпа надолу и все пак се бях оставила.
Стоях и гледах как изповяданите миряни се редят на опашка за причастие и горчиво плачех. Три недели стоях и гледах, и се изповядвах, и отец Димитър ми каза:“Защо се нарича пост? Защото стоиш на пост като войник и пазиш душата си от грях!“ И ме пусна в редицата на причестяващите се.
Елици, во Христа крестихте ся!
Е, децата пораснаха, пораснаха и внуците. Ние с дядото минахме през огромни премеждия, блъскахме се в този живот и се опитвахме да живеем вече по християнски. 40 години сме двамата заедно, надявам се да оставим добри спомени за нас.
Но днес, деца мои, моля ви за прошка! „Нека не празнуваме плътски, а божествено, казва свети Григорий Богослов, не по мирски, а духовно, празникът не е наш, а на Онзи, Който го е създал.“
Простете ми, деца мои, от мен простено да ви е!