Чудила съм се през годините на моята някогашна жажда да живея в манастир, да бъда монахиня, моминска мечта, странна наистина. Още повече в едно безбожно време, когато вярата се отричаше, подобни желания, изказани гласно биха били предмет на подигравки, защото Бог нямаше и ние бяхме длъжни да свалим небесата тук, долу, на земята.
Самотата, безмълвието, тишината, различния живот зад манастирските стени ме привличаха, макар че живях съвсем друг живот. Суетен, егоистичен, пълен с приятелства, безсънни нощи и бесовици. Затова и желанието ми за монашески живот се прехвърли върху малкия ми син, който беше семинарист.Хвала на Бога, той остана в този тежък, плътски наш живот да се бори с битието му и ме дари с прекрасна внучка. Но често с ангелогласното си пеене прекрачва за моя радост в онзи, духовния свят, където остана мечтата ми. Свят на безмълвие, вяра и безпределна любов.
Мислила съм често в нощните си безсъници дали някоя далечна прапрабаба македонка не е изоставила тегобите, страданията и вечните бягства и не се е посветила на монашеската тишина, молейки денонощно Бога за милост. Милост за живите, грешните, страдащите, бездомните.
Като огромна река, широка, спокойна, блага, примамваща те в дълбоките си, сомнамбулни дълбини, ни заляха другите вери, сектите, идолопоклонниците, скверноложците, замаяха ни с мантри, йоги, омове, магии...
Деца, последно време е...
Макар че всички времена са последни. Евангелистът го е знаел. Времената винаги са последни.Ние не го знаем, не го знаехме...Последността ни застигна неподготвени. Нищо не направихме...
Имахме приятел по време на прехода, Жоро Магът. Тогава общувахме с магове, екстрасенси, ясновидци...Появиха се от Нищото и ни обсебиха. Жоро съсредоточаваше с магическа гимнастика театралната трупа на един приятел режисьор, където репетираше и после играеше и мъжът ми. Учеше ги на тай-чи, освобождаваше мозъка, сетивата и крайниците им за работа с театралните образи. А на мен даде ксерокопие на книга, където се медитираше с думичката „ом“, с поглед вперен във върха на запалена свещ. Тялото се отпускаше, мислите се изтриваха и духът тръгваше из незнайни земи.
Веднъж гостувахме на Жоро в неговото село, в оклоностите на София. Докато ние, жените, приготвяхме неделния обяд, мъжете се усамотиха. С регресивна медитация Жоро върна моят съпруг през много минали животи в началото. Когато е бил жена на ловец...Или нещо такова, не помня точно, но тогава ми се видя логично. И дори обясни някои раздвоявания в неговия характер...
После се случи онази случка, която преобърна живота ни. Пиян военен едва не уби съпруга ми, а Жоро изчезна. Останахме само аз и неврохирурзите, и поразения мозък на бащата на моите деца и дядото на първите ни внуци. Приятели даваха дневни дежурства край леглото му, аз отивах там нощем. Слагах одеяло върху парното и лягах, колкото мога, а дланите на ръцете ми лежаха върху челото му. Така той утихваше и заспиваше, и не се налагаше да го връзват с каиши за ръцете и краката. Човешкият мозък е нещо странно, непознато и непознаваемо. Докато се възстановяваше, съпругът ми буйстваше, гонеше всички за цигари и бира, държеше се като пиян, като луд, преследваше ме със сексуални желания, ухажваше сестрите. Непрекъснато търсеше дрехите си, за да отиде на представление, помнеше кога има такова или на репетиция. Нощем непрекъснато се молех:
Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните...
Екстрасенсите, маговете и ясновидците изчезнаха от живота ни. Последно се видяхме с маг Мариета, май така се казваше, когато отидохме на посещение при възстановяващия се от мозъчната операция мой мъж. Беше в санаториум близо до София. Разхождахме се в полето, бавно и тежко, той май говореше, той тогава не спираше да говори, а край нас минаваше шосето, по-надолу имаше надлез, май имаше и линия на влака, не помня точно. Изведнъж отсреща излетя кола, тя криволичеше неистово, летеше неудържимо и за мой ужас, макар и да не вярвах на очите си, че това се случва точно сега и точно с нас, хвърчеше право насреща ни! Аз изкрещях на сина си :
-Лягай, лягай в храстите!
Блъснах болния си мъж, сама се хвърлих в тревите, същото направи и Мариета, която миг преди това ни обясняваше как вижда летище за космически кораби в насрещния хълм...Секунди преди да ни смаже, колата се отклони и завъртя около стълба до нас. После спря. От нея излезе неимоверно пиян мъж, дебел, разплут, ужасен, пелтечещ...Плачеше и благодареше...Заряза колата и тръгна да се прибира, залитайки и облян в пиянски сълзи...Обещаваше си никога вече, бил на гости, имаше някакъв църковен празник, пийнали, напил се, благодаря ти, Господи, ще ви даря с нещо, втори живот живеем...Искаше да ни даде пари, незнайно защо, после отмина и забрави, а ние продължихме разходката си.
Странна случка, запомнила съм я, демоните се завъртяха и се отнесоха, пощадиха ни... За пореден път.
Вървя към манастира. Внезапно звън на камбани разлюлява тополите, огромни и красиви, манастирски камбани. Вечерта е тиха, есенна и влажна. Мъртвите, чупливи, кафяви листа пукат и шумолят под краката ми. Прекрасни в своето последно одеяние. В манастирският двор е сумрачно, излънено с радостни обещания. Небето над мен свети с последните слънчеви лъчи и звездите се изсипват огромни, сияйни. Прошумолява дъждец. От някакъв облак, невидим за очите. Нощта разперва криле над водите, необхватни и безшумни...А те просветват с ликовете на звездите и фенерите на безшумните, рибарски лодки. Очите на моите мъртви, защото за Бога всички сме живи, надничаха през тези светлинки, прорязващи спящата вода.
Бяхме млади, любими, покрай които хората се изпълваха с любов и смях. И подминаваха вратите на нашите стаи с пръст на устни и лукава усмивка. Бях самотната жена, любими,седнала в ъгъла на ресторанта, чието лице се отразяваше в тъмното стъкло на нощта. И тъмни мъже обикаляха наоколо, но аз чаках теб. Бяхме влюбени, любими, и животът изтече покрай нас...Последните години, последните десетилетия, любими, приятелите вече си отиват един след друг, последността ни застига.
Вървя през двора на манастира. Тихо и сумрачно. Млад монах ме води по стълбището, отваря някаква врата, прекръствам се. Влизам.
Църквичката е малка и сумрачна. През едно прозорче се процежда последната дневна светлина. Наколо като големи, черни птици безшумно сноват монасите в черните си раса и ме обгръща вятъра на техните стъпки. Замръзвам, вцепенявам се, и постепенно ежедневната суета се влива в жилите ми, тръгва с кръвта, изтича в коленете, те се подкосяват. Някой леко ме подхваща и ме насочва към дървените столове, наредени покрай стената. В олтара гори свещ. Такава гори и пред него. Няма електричество, няма и намек за света отвън. Усещам се като една от първите християнки, обгърната от любовта на своите братя и сестри по вяра. Усещам се закриляна, обичана, преродена. Монасите пеят. Малки канделабри със запалени свещи осветяват само местата, където те четат. Владиката е неразличим от тях, само почтителното им държане подсказва, че той води службата. Чувам и гласа на своя син. Пее с монасите, а аз треперя...Трепет от радост, от жал, от обич...
Тъмно, свещите горят с нашата вяра, сърцата ни пеят с невидимите в мрака монаси, Бог ни обгръща и приласкава.
Деца, последно време е...
Докато се молех в шепнещия мрак на малката, монашеска църква, докато тихо се хранех на масата за гости в монашеската трапезария с питателна, вкусна, постна храна, разнообразявана само с риба след неделната литургия, докато коленичех вечерта след вечернята за нощната молитва, си мислех, не, давах си сметка какво всъщност ме е привличало в този живот. Простотата, външната подреденост и повторяаемост на действията, тихата съзерцателност, точните задължения за всеки, както и пълната свобода на вътрешната изява, външно съзнателно подчинена на един общ живот по Бога.... това е нещо, което много ми харесва сред хаоса на сегашния ми живот. През годините успях да разбера, че аз, разпиляната, свободната, неограничаваната, да, аз обичам реда. Винаги го създавам около себе си, винаги се старая да подредя събитията, нещата, хората...Това ми дава спокойствие, а тук редът дава хармония. Дава усещане за предопределеност, за смисъл в живота. Моето монашеско послушание може би, беше да внеса ред в живота си.
В църквичката, в ранната, празнична утрин влезе млада майка с бебе на ръце. Изтръпнах и едва не изохках. Тя беше висока и красива, сякаш Талевата Ния. Дълги, тежки и лъскави коси обрамчваха бялото, обло лице. Снагата се изправяше стегната,с тънка талия, въпреки отрочето, което спеше. И другото, заловено за полите й. На лицето грееха две огромни, вакли очи, от моето място дори виждах гъстите, черни мигли над тях. Отново ме изпълни радост и благост от споделената вяра. Един монах запали няколко свещи на полилея и го завъртя. Той се залюля и така тихо очертавайки светли пътеки през храма, се люля до края на литургията, когато се наредихме за причастие. Децата най-напред, после мъжете, после ние, жените...Прекрасната майка бе най-отпред с бебето и малкия, подал ръчица от другата страна. Тишина...Само владиката шептеше думите за причастие и обичта на колоните ни обграждаше всички.
Последно време е...
По пътя за София вече пътувахме в мрака на ранната, есенна нощ. Луната ни гледаше отгоре. Внезапно от среща, през пустото шосе изскочи рижаво куче, прибяга пред нас и направо се хвърли под колата. Синът ми дори не намали, не караше бързо, пък и шосето беше празно, не очаквахме кучето да го пресече. Глухо ли беше, гонеше ли нещо?...рижаво, озъбено или на мен така ми се стори...Демоните на ежедневието ни чакаха.
Последността на времената...нека ги изпълним с вяра и любов, можем ли?
