Станало ни е навик на нас, хората, да не обръщаме внимание на чудесата наоколо и да ги приемаме за даденост. Самата ни поява на този свят е чудо, но веднъж стъпили здраво на нозете си, ние вече пренебрегваме светлината на деня, намираме за досадна понякога слънчевата ласка или плисъка на морето, или уханието на цветята. Те са тук и са завинаги, те ни служат. Намираме ги за естествени и необходими, както естествено и необходимо е да говорим езика си. И дори през ум не ни минава, че нашето слово е едно от най-големите чудеса в живота ни. Той ни е даден по Божий промисъл и е стигнал до нас чрез подвига на двамата солунски светители, които са го превърнали в писменост. Да четеш и пишеш е толкова естествено, колкото да дишаш и тичаш. Гордеем се, че сме европейци, а всъщност първите наши представители в Европа, едни от небесните й покровители са именно двамата братя, сътворили славянското четмо и писмо, защитили го пред света и подарили го на нас.
Помня с каква неистова радост се събирахме на празника, аз в първите редици с лента „отличник“, горда и самоуверена. Вървяхме и пеехме през булеварда, а движението спираше и хората ни изпращаха с усмивки.
Бяхме страхотни сладури, момичета и момчета в униформи, лъскави, черни престилки с бели якички, лачени коланчета през кръста, кадифени панделки за конските опашки, зашеметени от хормони, веселие и радост от живота.
Дори през ум не ми е минало, че тази даденост, този наш български език, на който пиша и чета, е дело на един също така млад човек. Константин Философ е бил тийнейджър по днешните измерения, той е бил 14-годишен, когато отива да се учи във Византия, в Магнаурската школа. И още оттогава са го наричали „философ“. Според пространното житие, написано от неговия не по-малко гениален ученик свети Климент Охридски, той е имал предчувствие за мисията си още в ранно детство.
Още като беше на седем години, момчето видя сън и го разказа на баща си и на майка си: "Стратегът събра всички девици на нашия град и ми рече: "Избери си от тях другарка и връстница-помощница, която си искаш." Аз огледах всички и си избрах една, от всички най-красивата по лице, сияйна и украсена с много златни огърлици и бисери. Името й беше София, сиреч мъдрост!"
Този красив, умен и заможен юноша се държи странно. Напуска светските забавления, крие се в манастир, когато решават да го дарят с богата и красива невеста. Но за разлика от днешните младежи, които бягат от къщи, за да се правят на големи, Константин смята Премъдростта за по-благолепна от слънцето и нея тачи като сестра и любима. Когато го дадоха да се учи, продължава житиеписецът му, преуспяваше повече от всички ученици в науките с много бързата си памет, та всички се чудеха. Но един ден, както имат обичай богаташките деца да си правят развлечение с ловуване, и той излезе с тях на полето, като взе своя сокол. Пусна го, но излезе вятър, грабна го и го отнесе. От това момчето изпадна в такова униние и печал, щото два дни не яде. Като си помисли за суетата на този живот, окайваше го и казваше: "Такъв ли е тоя живот, скръбта да измества радостта? От днес нататък ще хвана друг път, който е по-добър, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот!"
Константин, наречен Философ удържа на думите си. Блестящ дипломат, той тръгва да разнася Словото и вярата по диви, неизследвани тогава земи, сред езичници и невежи люде.
Тогава Философът беше на 24 години, пише свети Климент. Царят свика съвета, повика и него и му рече:
-Философе, чуваш ли какво говорят агаряните против нашата вяра? Понеже си служител и ученик на Света Троица, иди и им се противопостави!
Като пристигна, агаряните бяха нарисували демонски образи отвън върху вратите на всички християни за поругание. И попитаха Философа:
- Философе, можеш ли да разбереш какво значи това?
А той отговори:
-Виждам демонски образи и си мисля, че вътре живеят християни, поради което демоните стоят отвън, понеже не могат да живеят с тях. А където няма този знак отвън, там демоните спокойно си живеят с обитателите на дома.
Според днешните ни мерки за човешките знания и възможности, бихме определили свети Константин Философ като гений. Но свърхчовешките му възможности, изумителната му памет и таланта бързо да учи чужди езици са дар Божий. Този велик дар той поставя в услуга на ближните си, в услуга на тези, които живеят в мрак и невежество. И езичници, и мохамедани, и евреи той оборва със силата на своето Слово, говорейки и пишейки на съответния език.
Когато беше във Венеция, против него се събраха като врани на сокол епископи, свещеници и монаси, подигнаха триезическата ерес и казваха:
- Човече, кажи ни, как сега си направил книги за славяните и ги учиш, когато никой друг преди тебе не ги е изнамерил? Ние познаваме само три езика, на които подобава да славим Бога в книгите еврейски, гръцки и латински!
Философът им отговори:
-"Не вали ли дъжд от Бога и слънцето не свети ли еднакво на всички?" И въздухът не е ли еднакъв за всички? И как не ви е срам, като мислите, че езиците са само три, а на всички други народи и племена заповядвате да бъдат слепи и глухи? Бога ли си представяте немощен, че не може на всички да даде това, или завистлив, че не иска? Ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото ще говорите на вятър. Толкова например различни думи има в света и ни една от тях не е без значение. ... И тъй какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум; ще пея с дух, ще пея и с ум. Благодаря на моя Бог, задето повече от всички ви говоря езици; но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат...
Според една легенда, свети Константин, наречен с монашеско име Кирил, е сънувал азбуката. Буквите му се явили като нежни девойки, водени от най-голямата си сестра Премъдростта. Онова, което остава в моята славянска душа е фактът, че и двамата братя са се отказали от светската слава и богатства. Методий дори ние познаваме само под монашеското му име, не знаем истинското. Манастирът и чистия, несветски живот е дарил и двамата със силата да наложат новосъздадения език в Европа. Тяхната вяра и всеотдайност им е помогнала да победят. Затова ги славим и до днес !
Нека завършим с думите на папа Йоан Павел Втори : Основният критерий, вдъхновявал значителното дело извършено от Кирил и Методий, беше Християнската вяра. Културата и вярата не само не влизат в противоречие, но създават помежду си отношения, подобни на отношенията между дървото и неговите плодове. Културното наследство, завещано от Солунските Светци на славянските народи, беше плод от дървото на тяхната вяра, която те посадиха в своите последователи.
Поклон вам, първоучители славянски и небесни покровители европейски !
