Сънувах баща си.
В болницата съм.
Чакам за операция.
***
Здравей татко,
Ето, минаха повече от 36 години, откакто получих последното ти писмо. Сега съм тук, от където ти си отиде, все още на този бряг...
Чакам...
Ти чакаш ли ме?
Все още пазя твоите някогашни писма, писани в друго време. Все още ги препрочитам. Хартията остарява, мастилото изтлява...
Много ме разсмиваха тези твои писма. Дори не си помислях колко щастлива поради младостта си съм била. В сравнение с днешната ми възраст, ти също си бил млад. Млад, жизнен, жаден за лудости, ненаживял се.
Колко тъжно нещо е старостта, татко, ти не я познаваш. Не познаваш болезнената тежест на годините, предателството на тялото, изкривяването, застлъстяването, задъхването.
Да ти разкажа защо ти пиша.
Препрочитам писмата ти от Банкя, когато се наложи да спреш и да лекуваш сърцето си. Трябваше да оставиш театъра, репетициите, вълненията. Позволяваха ти се само записите в радиото. И то, без да са натоварващи. Болното сърце показва твърде много обиди, преглъщани, изригвани, обиди, стягащи душата, така казват. Нашите сърца са поели неимоверно количество обиди и са се задръстили.
Сърцето... Сърцето, което спира.Дори и през ум не ми е минало преди 36 години. Нито за твоето, нито за моето... За секунда не бих допуснала тогава, че днес ще лежа, ще чакам и ще пиша. Ще лежа за операция, ще чакам да се събудя пак в този свят и ще ти пиша на теб, отсъстващият.
Подготвям се, мисля за всяко нещо като за последно. Последната вечеря, последният разговор, последната мисъл, последното писмо...
***
Ами ако се събудя в другия си живот!?
Където никога не съм напускала Университета, станала съм сътрудник на академик Динеков, изучила съм френски и италиански и съм професор по българистика с практика из университетите в Европа. Книгите ми са бестселъри, живея сама и свободна от домашни задължения. Обикалям по света, познавам невероятни люде, пиша и печеля от написаното. Хехехе!
Животът ми трябваше да бъде такъв, татко, трябваше...
Когато получавах писмата от теб, животът ме галеше. А аз се борех с него, дори го мразех. Мразех съдбата си на провинциална актриса, мразех малкия, скучен и дремещ град, където пребивавахме.
Сега си мисля колко прекрасни мигове, какви прекрасни дни и нощи съм преживяла тогава! На сцената и извън нея, в живота, моят истински живот! Сред колеги и почитатели, като актриса, като майка, като любима и...
Моят живот...
Сърцето, това нежно мускулче, ... което крепи живота ни.
Докоснато от Божията длан. Затова се обръщам към теб, татко, защото не мога и не мога да се примиря, че позволих да стигна до тук. До болничното легло, операцията и страха. Нещата, от които ти избяга преди 36 години, вярвайки в безсмъртието си и не вярвайки в Бог.
***
Болестта е занимание самотно.
Макар да усещам любовта на близките си, макар да чувам молитвите им. Макар да благодаря на Бога за изпитанието. Все пак огромна самота ме изпълва, татко, страданието и страхът ме застигнаха и макар да благодаря на небето, че децата и внуците ми са пощадени, болестта ми, смъртоносната, е само мое занимание.
Страхът също е занимание самотно.
Смъртоносната болест и смъртоносния страх. Затова, вероятно, си спомних за теб в часовете преди операцията. Тогава не разбирах нищо от ужаса ти и се смеех на забавните ти писма от Банкя. Сега, ако стигна до санаториума, там... сигурно ще се смея и аз.
Хуморът често прикрива ужасът от настоящето.
А като си помисля... животът ми бе пълен и препълнен. Негодувах, защото не разбирах.
Пиша ти, защото твоят някогашен смъртен страх явно е бил по-непреодолим от моя. Аз се уповавам на Бог и на лекарите, ти нямаше никакво упование.
Лежа на леглото в болницата и си мисля...
Спомням си...
***
Лежа на диванчето у дома и се усещам необичайно.
Тихо е.
В другата стая похърква мъжът ми. Котето се е свило върху дясната ми ръка и доверчиво е положило главица в шепата ми. Децата ми са здрави, внуците са прекрасни, благодаря на Бога, само вие, майко и татко, много ми липсвате. Но в тишината на нощта сякаш се докосвам и до вас, говорим си, чувам ви, усещам се специална.
И си мисля... човек нали винаги си мисли за лошото... кой от нас двамата с мъжа ми пръв ще... Да.
Оказах се аз.
Аз съм тук, в болницата и ти пиша, татко.
Вторият ден от мъчителното пребиваване.
По това време у дома слагам кафето в кухнята. Храня котето, почиствам му тоалетната и въртя велоелгометъра. А после сядам пред компютъра и пиша. Дали всеки номрален човек изпитва такова отвращение от болестта? Смъртоносната болест...
Ти се шегуваше с нея, татко, но мисля, че не си даваше сметка за какво става дума. А може би отвращението си обръщал нарочно в шега, за да понесеш мисълта... за сърцето.
Твоят ужас и омраза са се изостряли от алкохола, цигарите и липсата на вяра. Сега аз разбирам колко безпомощни сме хората.
***
Гълъби... Кацат по прозореца. Наронила съм им трошици от черния хляб, с който ни хранят.
Диабетичка съм като теб, татко.Умът ми е изпълнен със страх и очакване, но тялото диша и живее. Унизеното мое тяло... ще бъде разрязано, закърпено и захвърлено, доказвайки сякаш не Божествения си произход, а този от маймуната.
Представям си те теб, татко, мъж в силите си, красив, умен, актьор и пияница, какво изумление и обида си изпитал, когато са ти казали да спреш. Да заживееш като дядо, да се подчиниш на плътта, да оковеш духа. Защото твоят дух те водеше по дяволски пътечки, унищожаваше те, а ти му се оставяше с радост.
Когато работех за телевизията бях почти на твоите години. Пътувах и откривах из цялата страна чешити за снимане, нямах почивен ден, освен една неделя на две седмици... Беше невероятно, чудех се кога и как ще спра!
Спрях...
Горката аз, горкото ми унизено тяло!
Непрекъснато моля Бога за милост.
***
Ти дори не би могъл да си представиш колко се промени животът, татко. Колко се промени света!
Ти обичаше промените, приписваше ги на своята партия, толкова е смешно днес. Гордееше се дори с тролеите по новите тролейбусни линии, със самолетите, с корабчетата, татко, татко... Обожаваше пътуването с бързите влакове, а от морето сме се връщали дори и с такси. Само че светът и тогава се е променял много по-бързо, отколкото ти гордо обявяваше, сякаш е лична твоя заслуга като партиец. Мили татко...
Днешният живот щеше да бъде огромно изпитание за теб, дали щеше да искаш да го живееш?
Моето изпитание ме сварва напълно неподготвена, както обикновено става с изпитанията. Майка, милата, беше търпелив човек и винаги очакваше от живота неприятни изненади. Много, много ми липсва! Липсва ми мекия, момински глас по телефона: Да, моля.
Тя си остана срамежливото, възпитано момиченце, което неуката ми баба беше отгледала като истинско чудо.
Утре е денят, татко!
Оставям се в ръцете на хирурзите, Бог и Пресвета Богородица!
Лежа и чакам.
Вързаха ми червено конче на дясната ръка като на жертвено агне. Моля се. Не спирам да се моля.
Пресвета Богородице, помилуй мен, грешната!
Дали това са последните ми молитви?
***
Бях такова леко, гъвкаво, щастливо, усмихнато, умно момиче! Толкова мечти ме чакаха по пътя. Хората се обръщаха, когато минавах край тях. Обгръщаше ме лъчезарната вяра в младостта и талантите ми. Носех стройното си тяло, разлюляла свободни от сутиен гърди, гледах право напред и нищо не спъваше самоуверените ми, бързи стъпки. Къде отиде това момиче?
Тук лежи стара жена с тежко, затлъстяло тяло, тежък задух, тежко минало и съвсем неясно бъдеще.
Аз ли съм това?
А ти обичаше да правиш кьопоолу. Странно, не помня пиянствата ти и лудостите, мъката на майка, семейните притеснения, скандалите така ясно и с такава сила, както твоето кьопоолу. Ти само това правеше в кухнята. Но то беше ритуал. Печенето на чушките, много внимателно, да не остане неопечено дори и ъгълче. После същото се повтаряше със сините домати. После още по-внимателното белене и подреждане в голяма чиния. И после... чесънът в дървеното хаванче, леко нарязан, леко осолен, непрекъснато чукане, капка олио и пак чукаш в хаванчето, докато стане на чеснов пастет. И по същия начин чушките една по една, патладжаните...
И нещо разказваш, обясняваш, рецитираш...
Татко...
Не спирам да се моля...
***
Всеки спомен, всяка мисъл за живота вън от болницата, е болезнен. Опитвам се да спя. Сънувам и се будя с ужас!
Защото сънят е много по-хубав от реалността.
Чакането е непоносимо.
Не ми се полага не само храна, но и вода. С тялото ми се отнасят внимателно, но всичко, което му се случва е крайно унизително. А най-голямото унижение всъщност предстои. Моля се...
Мисля за теб, татко, и за милата ми майчица. Не ви казах колко сте важни за мен, колко сте ми нужни, колко е страшно без вас, нищо не ви казах, не можах...
Сега се моля, моля се да ме отмине горчивата чаша. Но нека бъде не моята воля, а Твоята...
Да спра с лошите мисли. Да благославям и благодаря за изпитанието. Да чакам търпеливо. Защо ли така се страхувам?
Душата е безсмъртна и където и да отиде, ще бъде щастлива, не е ли така? Защо ни е даден страх от Бога? Не трябва ли да се радваме, когато отиваме при Него? Или когато чакаме... да се върнем в този живот. Воля Негова...
Пресветая Троице, помилуй нас!
***
Татко, ти смяташе, че човек звучи гордо. Дори и за миг не се усъмни в тази теза.
Човек, това звучи гордо!
Думи на бездомник, на Сатин, отрепка, впиянчен философ, търсещ трансцеденталното. Богоборчески думи, но на дъното на живота звучаха наистина гордо!
Бяхме горди, учехте ни да сме горди, а дори не се замисляхме, че гордостта е един от тежките грехове пред Бога. Ти вярваше в рая на земята и беше убеден, че Бог е мъртъв. Живя в тежка заблуда, че твоята партия и твоят строй са най-справедливите в света. Живя в тази заблуда, но мисля, че някъде дълбоко в душата ти, в някакво скрито кътче, живееше вярата в небесата.
Твърде малко внимание обръщах тогава, в детските си години, на твоя свят, на твоите спомени и не се интересувах от живота ти. Не сме говорили, освен понякога, рядко, когато майка ти се е карала за пиянството, обвинявайки твоите родители за това.
Онова черно, мрачно, миризливо мазе, покрито с петна от влага и лишеи, миришещо на плесен, където вечно легнала в кревата ни посрещаше баба Олга, твоята майка. Но пък чичо Борис като настроеше китарата и започваха песните, весели и безкрайни, песните на твоето и моето детство.
В дядо Петковия двор,
иа-иа-ор!
Навъдили се котенца!
Иа-иа-аа!
И тук мяу,мяу!
И там мау, мяу,
и тук маяу, и там мау,
навсякъде мау, мяу!
Смея се на спомена, прекрасно, татко, мили! Пеехме всички братовчеди и братовчедки и вие, нашите бащи, вуйчовци и лели!
***
Бяхте израсли пет деца в това мазе, в мизерията, смрадта и мръсотията. Но братята ти бяха станали певци, а ти - актьор. Сестрата, която е трябвало да се жертва за вас, беше останала обикновена домакиня, женена за смехотворен и жалък представител на мъжкия пол.. .чичо Кирчо.
Кирчо-свирчо! Водеше ни на походи из Витоша и все си подсвиркваше. Обожавахме тези походи, обожавахме свиркането на чичо Кирчо, обожавахме малките хижи, където обядвахме, вие пиехте вино, ние се наливахме с лимонада, а после тичахме из храстите...
Моето детство и твоята младост, татко.
Денят дойде.
Вече дори не изпитвам страх.
Искам само времето да отмине. Да се върна в къщи, да погаля котето, да полея цветята, да седна в моето кресло с плетка в ръка, да пиша..., да пиша... Да си направя кафе...
Надявам се да се събудя в този свят, където мога да върша всичко това. Дребните неща... колко са прекрасни!
Обичам ви, мили мои, живи и мъртви!
Моля се...
Целувам иконката на Пресвета Богородица...Пак се моля. Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешната!
Над главата ми преминават луминисцентните лампи от болничния коридор, качват ме в асансьора...
Моля се...
***
Тук съм.
Лежа на специалното легло със затъкнато гърло, завързани ръце, неподвижна, разрязана, задушаваща се, зашеметена, неориентирана, жадна, жива...
Тук съм.
***
Нощес бурният вятър едва не ми отнесе прозорците. Котето се скри в шкафа. Гледах дивите му пристъпи и рехавата стена на дъжда, който носеше по пустия булевард и си мислех, че за пръв път след операцията в живота ми духа такъв вятър.
Вчера за пръв път се разходих сама, за пръв път направих покупки в магазина, за пръв път гладих, за пръв път се къпах, за пръв път, след операцията... Странно..
А бях убедена, че нищо вече не може да ми се случи за пръв път!
***
Пътувахме извън София. За пръв път след операцията. През Петрохан, през могъщата планина, малко страшничко ми беше. Спряхме на едно ханче да хапнем. От чешмите течеше минерална вода, топла.
Реших да ползвам тоалетната, беше ми крайно необходимо!
Отворих и вътре видях гола жена, мастита и тлъста, наведена над малката мивка. Бързо затворих, стресната. И започнах да обикалям около смрадливата, крайпътна тоалетна, доста изненадана от случая. Приближи ме мъж, криво усмихнат.
- Тоалетната ли искате да ползвате? - попита.
- Да.
Беше очевадно за всички!
- Жена ми се къпе, налага се да... почакате.
Онемях.
И усетих коленете си празни. Приседнах до нашата маса. Пътувах с мъжа си и неговия братовчед, поканил ни в семейната си къща в едно подбалканско село.
Жената доста дълго се къпа...
Собственичката на ханчето чука по вратата, вика, нищо.
Аз си изядох кебапчетата.
Жената излезе. С мокра коса, млада и дебела, набързо се пъхна в колата на мъжа и потеглиха. Влязох на бегом в тоалетната и онемях!
Как беше успяла да се окъпе на тази малка мивка, с едно късо кранче, от което едва-едва течеше минералната вода?
Загадка.
***
Картина на разрухата.
Подбалканско село. Прашни пътища, тишина, усмихнато дворче. Телена ограда и порта, които едва се държат. Къщата се взира в мен със счупените си прозорци като слепи зеници. Малката къща, макар и някога реставрирана и поддържана, сега е приклекнала сякаш, белите стени се ронят, дървенията по прозорците и терасата е изкривена и изкорубена.Паметникът е висок почти колкото къщата. Донесен е от някое друго място и стоварен тук.
Сивият някога бронз е потъмнял и оцвъкан от птиците. Родителите са живели в сянката на нелепата смърт на единствения си син. Застрелян като партизанин. Ползвали са всички привилегии на тоталитаризма. Разбира се, намразили са ги до такава степен, че са изболи очите им от снимките на гробищата.
Тъжно.
Къщата бавно се руши. Бюстът на младия човек стои нелепо в малкото дворче. Грандоманщината му навява пустота.
На полусчупената пейка пред портата й е седнал старец. Домът, опрял гръб на оградата от другата страна също е пуст. Там живее някакъв безработен дядо, слаб и жилав за годините си. Няма ток, само едно бяло, самотно кученце се радва на хората през телта. Стопанинът се прибира нощем, спи и през деня пак изчезва. Някога е имал жена и три деца.
Кученцето върти опашка на всеки минаващ.
***
Пусто и тихо е наоколо.
Прекрасна, пищна есен се спуска бавно над селцето. Небето е необикновено синьо. Животът е толкова хубав, татко, не спирам да му се възхищавам.
На терасата, където съм седнала и пиша, цъфтят мушкати. Гледам пустото дворче отсреща и си мисля как ли би живял този младеж, ако времената бяха други. Но времената са такива, татко, време на разруха. На отказ да се разделиш с миналото и неумение да живееш в бъдещето.
Бялото кученце все така подскача зад телената ограда.
Чака стопанина си.
Сбогом, татко.
Може би някога отново ще се срещнем.
В другия живот.
