ТУК СЪМ/ писмо до баща ми/

Сънувах баща си.
В болницата съм.
Чакам за операция.

***

Здравей татко,
Ето, минаха повече от 36 години, откакто получих последното ти писмо. Сега съм тук, от където ти си отиде, все още на този бряг...
Чакам...
Ти чакаш ли ме?
Все още пазя твоите някогашни писма, писани в друго време. Все още ги препрочитам. Хартията остарява, мастилото изтлява...
Много ме разсмиваха тези твои писма. Дори не си помислях колко щастлива поради младостта си съм била. В сравнение с днешната ми възраст, ти също си бил млад. Млад, жизнен, жаден за лудости, ненаживял се.
Колко тъжно нещо е старостта, татко, ти не я познаваш. Не познаваш болезнената тежест на годините, предателството на тялото, изкривяването, застлъстяването, задъхването.
Да ти разкажа защо ти пиша.
Препрочитам писмата ти от Банкя, когато се наложи да спреш и да лекуваш сърцето си. Трябваше да оставиш театъра, репетициите, вълненията. Позволяваха ти се само записите в радиото. И то, без да са натоварващи. Болното сърце показва твърде много обиди, преглъщани, изригвани, обиди, стягащи душата, така казват. Нашите сърца са поели неимоверно количество обиди и са се задръстили.
Сърцето... Сърцето, което спира.Дори и през ум не ми е минало преди 36 години. Нито за твоето, нито за моето... За секунда не бих допуснала тогава, че днес ще лежа, ще чакам и ще пиша. Ще лежа за операция, ще чакам да се събудя пак в този свят и ще ти пиша на теб, отсъстващият.
Подготвям се, мисля за всяко нещо като за последно. Последната вечеря, последният разговор, последната мисъл, последното писмо...


***

Ами ако се събудя в другия си живот!?
Където никога не съм напускала Университета, станала съм сътрудник на академик Динеков, изучила съм френски и италиански и съм професор по българистика с практика из университетите в Европа. Книгите ми са бестселъри, живея сама и свободна от домашни задължения. Обикалям по света, познавам невероятни люде, пиша и печеля от написаното. Хехехе!
Животът ми трябваше да бъде такъв, татко, трябваше...
Когато получавах писмата от теб, животът ме галеше. А аз се борех с него, дори го мразех. Мразех съдбата си на провинциална актриса, мразех малкия, скучен и дремещ град, където пребивавахме.
Сега си мисля колко прекрасни мигове, какви прекрасни дни и нощи съм преживяла тогава! На сцената и извън нея, в живота, моят истински живот! Сред колеги и почитатели, като актриса, като майка, като любима и...
Моят живот...
Сърцето, това нежно мускулче, ... което крепи живота ни.
Докоснато от Божията длан. Затова се обръщам към теб, татко, защото не мога и не мога да се примиря, че позволих да стигна до тук. До болничното легло, операцията и страха. Нещата, от които ти избяга преди 36 години, вярвайки в безсмъртието си и не вярвайки в Бог.

***

Болестта е занимание самотно.
Макар да усещам любовта на близките си, макар да чувам молитвите им. Макар да благодаря на Бога за изпитанието. Все пак огромна самота ме изпълва, татко, страданието и страхът ме застигнаха и макар да благодаря на небето, че децата и внуците ми са пощадени, болестта ми, смъртоносната, е само мое занимание.
Страхът също е занимание самотно.
Смъртоносната болест и смъртоносния страх. Затова, вероятно, си спомних за теб в часовете преди операцията. Тогава не разбирах нищо от ужаса ти и се смеех на забавните ти писма от Банкя. Сега, ако стигна до санаториума, там... сигурно ще се смея и аз.
Хуморът често прикрива ужасът от настоящето.
А като си помисля... животът ми бе пълен и препълнен. Негодувах, защото не разбирах.
Пиша ти, защото твоят някогашен смъртен страх явно е бил по-непреодолим от моя. Аз се уповавам на Бог и на лекарите, ти нямаше никакво упование.
Лежа на леглото в болницата и си мисля...
Спомням си...

***


Лежа на диванчето у дома и се усещам необичайно.
Тихо е.
В другата стая похърква мъжът ми. Котето се е свило върху дясната ми ръка и доверчиво е положило главица в шепата ми. Децата ми са здрави, внуците са прекрасни, благодаря на Бога, само вие, майко и татко, много ми липсвате. Но в тишината на нощта сякаш се докосвам и до вас, говорим си, чувам ви, усещам се специална.
И си мисля... човек нали винаги си мисли за лошото... кой от нас двамата с мъжа ми пръв ще... Да.
Оказах се аз.
Аз съм тук, в болницата и ти пиша, татко.
Вторият ден от мъчителното пребиваване.
По това време у дома слагам кафето в кухнята. Храня котето, почиствам му тоалетната и въртя велоелгометъра. А после сядам пред компютъра и пиша. Дали всеки номрален човек изпитва такова отвращение от болестта? Смъртоносната болест...
Ти се шегуваше с нея, татко, но мисля, че не си даваше сметка за какво става дума. А може би отвращението си обръщал нарочно в шега, за да понесеш мисълта... за сърцето.
Твоят ужас и омраза са се изостряли от алкохола, цигарите и липсата на вяра. Сега аз разбирам колко безпомощни сме хората.

***


Гълъби... Кацат по прозореца. Наронила съм им трошици от черния хляб, с който ни хранят.
Диабетичка съм като теб, татко.Умът ми е изпълнен със страх и очакване, но тялото диша и живее. Унизеното мое тяло... ще бъде разрязано, закърпено и захвърлено, доказвайки сякаш не Божествения си произход, а този от маймуната.
Представям си те теб, татко, мъж в силите си, красив, умен, актьор и пияница, какво изумление и обида си изпитал, когато са ти казали да спреш. Да заживееш като дядо, да се подчиниш на плътта, да оковеш духа. Защото твоят дух те водеше по дяволски пътечки, унищожаваше те, а ти му се оставяше с радост.
Когато работех за телевизията бях почти на твоите години. Пътувах и откривах из цялата страна чешити за снимане, нямах почивен ден, освен една неделя на две седмици... Беше невероятно, чудех се кога и как ще спра!
Спрях...
Горката аз, горкото ми унизено тяло!
Непрекъснато моля Бога за милост.

***

Ти дори не би могъл да си представиш колко се промени животът, татко. Колко се промени света!
Ти обичаше промените, приписваше ги на своята партия, толкова е смешно днес. Гордееше се дори с тролеите по новите тролейбусни линии, със самолетите, с корабчетата, татко, татко... Обожаваше пътуването с бързите влакове, а от морето сме се връщали дори и с такси. Само че светът и тогава се е променял много по-бързо, отколкото ти гордо обявяваше, сякаш е лична твоя заслуга като партиец. Мили татко...
Днешният живот щеше да бъде огромно изпитание за теб, дали щеше да искаш да го живееш?
Моето изпитание ме сварва напълно неподготвена, както обикновено става с изпитанията. Майка, милата, беше търпелив човек и винаги очакваше от живота неприятни изненади. Много, много ми липсва! Липсва ми мекия, момински глас по телефона: Да, моля.
Тя си остана срамежливото, възпитано момиченце, което неуката ми баба беше отгледала като истинско чудо.
Утре е денят, татко!
Оставям се в ръцете на хирурзите, Бог и Пресвета Богородица!
Лежа и чакам.
Вързаха ми червено конче на дясната ръка като на жертвено агне. Моля се. Не спирам да се моля.
Пресвета Богородице, помилуй мен, грешната!
Дали това са последните ми молитви?

***

Бях такова леко, гъвкаво, щастливо, усмихнато, умно момиче! Толкова мечти ме чакаха по пътя. Хората се обръщаха, когато минавах край тях. Обгръщаше ме лъчезарната вяра в младостта и талантите ми. Носех стройното си тяло, разлюляла свободни от сутиен гърди, гледах право напред и нищо не спъваше самоуверените ми, бързи стъпки. Къде отиде това момиче?
Тук лежи стара жена с тежко, затлъстяло тяло, тежък задух, тежко минало и съвсем неясно бъдеще.
Аз ли съм това?
А ти обичаше да правиш кьопоолу. Странно, не помня пиянствата ти и лудостите, мъката на майка, семейните притеснения, скандалите така ясно и с такава сила, както твоето кьопоолу. Ти само това правеше в кухнята. Но то беше ритуал. Печенето на чушките, много внимателно, да не остане неопечено дори и ъгълче. После същото се повтаряше със сините домати. После още по-внимателното белене и подреждане в голяма чиния. И после... чесънът в дървеното хаванче, леко нарязан, леко осолен, непрекъснато чукане, капка олио и пак чукаш в хаванчето, докато стане на чеснов пастет. И по същия начин чушките една по една, патладжаните...
И нещо разказваш, обясняваш, рецитираш...
Татко...
Не спирам да се моля...

***

Всеки спомен, всяка мисъл за живота вън от болницата, е болезнен. Опитвам се да спя. Сънувам и се будя с ужас!
Защото сънят е много по-хубав от реалността.
Чакането е непоносимо.
Не ми се полага не само храна, но и вода. С тялото ми се отнасят внимателно, но всичко, което му се случва е крайно унизително. А най-голямото унижение всъщност предстои. Моля се...
Мисля за теб, татко, и за милата ми майчица. Не ви казах колко сте важни за мен, колко сте ми нужни, колко е страшно без вас, нищо не ви казах, не можах...
Сега се моля, моля се да ме отмине горчивата чаша. Но нека бъде не моята воля, а Твоята...
Да спра с лошите мисли. Да благославям и благодаря за изпитанието. Да чакам търпеливо. Защо ли така се страхувам?
Душата е безсмъртна и където и да отиде, ще бъде щастлива, не е ли така? Защо ни е даден страх от Бога? Не трябва ли да се радваме, когато отиваме при Него? Или когато чакаме... да се върнем в този живот. Воля Негова...
Пресветая Троице, помилуй нас!

***

Татко, ти смяташе, че човек звучи гордо. Дори и за миг не се усъмни в тази теза.
Човек, това звучи гордо!
Думи на бездомник, на Сатин, отрепка, впиянчен философ, търсещ трансцеденталното. Богоборчески думи, но на дъното на живота звучаха наистина гордо!
Бяхме горди, учехте ни да сме горди, а дори не се замисляхме, че гордостта е един от тежките грехове пред Бога. Ти вярваше в рая на земята и беше убеден, че Бог е мъртъв. Живя в тежка заблуда, че твоята партия и твоят строй са най-справедливите в света. Живя в тази заблуда, но мисля, че някъде дълбоко в душата ти, в някакво скрито кътче, живееше вярата в небесата.
Твърде малко внимание обръщах тогава, в детските си години, на твоя свят, на твоите спомени и не се интересувах от живота ти. Не сме говорили, освен понякога, рядко, когато майка ти се е карала за пиянството, обвинявайки твоите родители за това.
Онова черно, мрачно, миризливо мазе, покрито с петна от влага и лишеи, миришещо на плесен, където вечно легнала в кревата ни посрещаше баба Олга, твоята майка. Но пък чичо Борис като настроеше китарата и започваха песните, весели и безкрайни, песните на твоето и моето детство.
В дядо Петковия двор,
иа-иа-ор!
Навъдили се котенца!
Иа-иа-аа!

И тук мяу,мяу!
И там мау, мяу,
и тук маяу, и там мау,
навсякъде мау, мяу!

Смея се на спомена, прекрасно, татко, мили! Пеехме всички братовчеди и братовчедки и вие, нашите бащи, вуйчовци и лели!

***

Бяхте израсли пет деца в това мазе, в мизерията, смрадта и мръсотията. Но братята ти бяха станали певци, а ти - актьор. Сестрата, която е трябвало да се жертва за вас, беше останала обикновена домакиня, женена за смехотворен и жалък представител на мъжкия пол.. .чичо Кирчо.
Кирчо-свирчо! Водеше ни на походи из Витоша и все си подсвиркваше. Обожавахме тези походи, обожавахме свиркането на чичо Кирчо, обожавахме малките хижи, където обядвахме, вие пиехте вино, ние се наливахме с лимонада, а после тичахме из храстите...
Моето детство и твоята младост, татко.
Денят дойде.
Вече дори не изпитвам страх.
Искам само времето да отмине. Да се върна в къщи, да погаля котето, да полея цветята, да седна в моето кресло с плетка в ръка, да пиша..., да пиша... Да си направя кафе...
Надявам се да се събудя в този свят, където мога да върша всичко това. Дребните неща... колко са прекрасни!
Обичам ви, мили мои, живи и мъртви!
Моля се...
Целувам иконката на Пресвета Богородица...Пак се моля. Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешната!
Над главата ми преминават луминисцентните лампи от болничния коридор, качват ме в асансьора...
Моля се...

***

Тук съм.
Лежа на специалното легло със затъкнато гърло, завързани ръце, неподвижна, разрязана, задушаваща се, зашеметена, неориентирана, жадна, жива...
Тук съм.


***


Нощес бурният вятър едва не ми отнесе прозорците. Котето се скри в шкафа. Гледах дивите му пристъпи и рехавата стена на дъжда, който носеше по пустия булевард и си мислех, че за пръв път след операцията в живота ми духа такъв вятър.
Вчера за пръв път се разходих сама, за пръв път направих покупки в магазина, за пръв път гладих, за пръв път се къпах, за пръв път, след операцията... Странно..
А бях убедена, че нищо вече не може да ми се случи за пръв път!

***

Пътувахме извън София. За пръв път след операцията. През Петрохан, през могъщата планина, малко страшничко ми беше. Спряхме на едно ханче да хапнем. От чешмите течеше минерална вода, топла.
Реших да ползвам тоалетната, беше ми крайно необходимо!
Отворих и вътре видях гола жена, мастита и тлъста, наведена над малката мивка. Бързо затворих, стресната. И започнах да обикалям около смрадливата, крайпътна тоалетна, доста изненадана от случая. Приближи ме мъж, криво усмихнат.
- Тоалетната ли искате да ползвате? - попита.
- Да.
Беше очевадно за всички!
- Жена ми се къпе, налага се да... почакате.
Онемях.
И усетих коленете си празни. Приседнах до нашата маса. Пътувах с мъжа си и неговия братовчед, поканил ни в семейната си къща в едно подбалканско село.
Жената доста дълго се къпа...
Собственичката на ханчето чука по вратата, вика, нищо.
Аз си изядох кебапчетата.
Жената излезе. С мокра коса, млада и дебела, набързо се пъхна в колата на мъжа и потеглиха. Влязох на бегом в тоалетната и онемях!
Как беше успяла да се окъпе на тази малка мивка, с едно късо кранче, от което едва-едва течеше минералната вода?
Загадка.

***

Картина на разрухата.
Подбалканско село. Прашни пътища, тишина, усмихнато дворче. Телена ограда и порта, които едва се държат. Къщата се взира в мен със счупените си прозорци като слепи зеници. Малката къща, макар и някога реставрирана и поддържана, сега е приклекнала сякаш, белите стени се ронят, дървенията по прозорците и терасата е изкривена и изкорубена.Паметникът е висок почти колкото къщата. Донесен е от някое друго място и стоварен тук.
Сивият някога бронз е потъмнял и оцвъкан от птиците. Родителите са живели в сянката на нелепата смърт на единствения си син. Застрелян като партизанин. Ползвали са всички привилегии на тоталитаризма. Разбира се, намразили са ги до такава степен, че са изболи очите им от снимките на гробищата.
Тъжно.
Къщата бавно се руши. Бюстът на младия човек стои нелепо в малкото дворче. Грандоманщината му навява пустота.
На полусчупената пейка пред портата й е седнал старец. Домът, опрял гръб на оградата от другата страна също е пуст. Там живее някакъв безработен дядо, слаб и жилав за годините си. Няма ток, само едно бяло, самотно кученце се радва на хората през телта. Стопанинът се прибира нощем, спи и през деня пак изчезва. Някога е имал жена и три деца.
Кученцето върти опашка на всеки минаващ.

***

Пусто и тихо е наоколо.
Прекрасна, пищна есен се спуска бавно над селцето. Небето е необикновено синьо. Животът е толкова хубав, татко, не спирам да му се възхищавам.
На терасата, където съм седнала и пиша, цъфтят мушкати. Гледам пустото дворче отсреща и си мисля как ли би живял този младеж, ако времената бяха други. Но времената са такива, татко, време на разруха. На отказ да се разделиш с миналото и неумение да живееш в бъдещето.
Бялото кученце все така подскача зад телената ограда.
Чака стопанина си.
Сбогом, татко.
Може би някога отново ще се срещнем.
В другия живот.

Писмо до Захаринка

Мило Захаринче,
да вземеш да си смениш името, че ми кипва кръвната захар... Хайде, мило Зинче, така е по-добре. Не се споменава бялата отрова, дето ми е забранена, ама то и белият хляб ми е забранен, че и бялото вино... Жива съм за оплакване! Зинче, Зинчеее... От цяла една година се каня да ти пиша и все не сколасвам. То снегове ни затрупваха, то дъждове ни отвяха, то жеги ни морят, ама сега вече писмото е налице. Реших се, щото времето лети, потъва, а ти сигурно и поетичен конкурс по входовете на блока спретна. Може и зимнината вече да си приготвила, пък аз все се офлянквам.

Никакво отлагане повече! Никаква мерехлюндия, направо ще ти разкажа патилата си невероятни. Дето и през ум не ми е минало, че ще ме сполетят, ама то и умът ми... напоследък... Но това е друга история.

Животът ми потъва, умът ми изтлява,
а времето отлита, без да запаметява...

Забравям, мила, отвявам и май не съм с всичкия си вече.

Отидох при моя кардиолог. Той е много добър специалист, приятелче от години, рекох, ще ми каже от какво така бързо се уморявам и задъхвам. Джипито ме гони заради килограмите, натрупала съм била тлъстини, ами то в тоя живот вече само сладкото похапване ми остана. Другите грехове... кучета ги яли! Пиене, пушене, секс... Един хубав секс, миличка, хич няма да е лошо, но и това е друга история.

Не тръпка сексуална ме отнесе,
а байпас животът ми поднесе!

Та, преглежда ме моят приятел и ей така, на шега ме праща на коронарография. Сега, Зинче, аз съм интелигентен човек, знаеш, стихове пиша, двете стихосбирка се канехме да издадем, та... Горе-долу се сетих на какво му викат коронарография и се вдървих от страх! Никога не съм влизала в болница, освен когато раждах и не искам да си спомням. Не съм имала по-тежка рана от ожулено коляно и като видя кръв... Той и малкият ми син припада като види кръв.

А сега - коронарография! Всичко вътрешно ми се вцепени и още съм си вцепенана, да знаеш. Не съм се отцепенила! То е все едно да си вървиш по плажа, например, да дишаш морето, пясъка да гали петите ти, слънцето на жари гърба ти и изведнъж... да те улучи падащо лайно от самолет. Четох някъде, че било тежко и вледенено като гюлле. И можело да се случи на не знам колко милиарда веднъж! На мен ми се случи. Приеха ме в болница, жените ме утешават, че нищо няма да усетя, ама то утешава ли се страхът човешки, питам?

Страх зад прозореца наднича!
Страхът е вечен! Аз съм нищо!
От мене нищо не зависи!

Почуствах се наистина пълно нищожество, преглеждат ме, премятат ме... Аз с всичките си ейвани, коприни, парфюми, гердани, гривни, пръстени, модни гримове, ягодови червила, извити мигли, широкополи капели и – хоп! Дори пижама не си носех, не вярвах, че ще остана в болницата. С Първолетка и Данчето...

Да ти разкажа и за тия две жени, едната Първолетка, другата – Данчето. От някакви села наблизо. Данчето щом отвореше очи и започваше да пее. Та стари градски песни ли не щеш, та народни ли... После преминаваше на мръсни вицове и тогава вече се изключвах, доколкото е възможно, когато си в една стая с гласовита и речовита състайничка. Опитвах се да се правя на заспала. Защото Данчето не пееше, а врещеше и при това фалшиво. А мръсните вицове... сигурно и пожарникар би се изчервил.

Първолетка пък, щом се събудеше и започваше да си разказва историята, та дъщерята с тумор в мозъка ли не щеш, та синът със счупен крак ли не щеш, та вторият й мъж с пиянството ли не щеш! Първият вече бил починал пак от това пусто пиянство... Ако спираше да говори на нас, то започваше същите монолози по тутурутката. Джиесема, искам да кажа. Ама онова, което най ме шашна, беше колко си приличаха двете, май бяха вакарелки, не помня... Данчето от 12 години живее в Италия с децата си, Първолетка не беше мърдала от село, ама и двете имаха еднакви подстрижки, еднакви прически, еднакво накъдрени, еднакво боядисани и спираха да говорят, само когато заспиваха.

Страхът по жилите ми лази,
че утре коронаро ще ме гази.

Стихчетата ме успокояват, Зинче. Дали не съм превъртяла наистина?

Треперих една цяла нощ, пишман станах триста пъти, че си послушах приятеля доктор, на сутринта ме водят за коронарото. Мен краката ми се подкосяват. Тъкмо ме разпънаха на високото легло, една сестра вика:

- Госпожо, слезте, дойде спешен случай! Бързо!

Аз си проклех късмета, че е все такъв и след като се освободи леглото, ти да видиш! На бегом се качих и се заканих да не помръдна дори и мъртвец да ми докарат! Лекарите и сестрите изпопадаха от смях, ама аз бях сериозна!

Зинче, каквото се случи след това, хич не е за разказване! До този момент още не съм повярвала!

Живо чудо било, дето не ме е тръшнал инфарктът. Още по-живо чудо било, дето съм се разхождала по мръсните софийски улици като човек, а не като ковчег, например. Абе, казвам ти, да не попаднеш на доктори!

- Госпожа Геновева, - вика съответния такъв в съответната болница. - Вие сте за операция!

Щях там да си остана от шок! Сърцето ми работело само с десет процента, смъртта стояла на една ръка разстояние и май вече лекичко ме потупвала по лявото рамо. Уау!

Пратиха ме в друга болница, моите ми купиха една синя пижамка да ми отива на очите...Щото то май само сините ми очи останаха, Захаринке, захарно да ти е името, сладко ми е да го изписвам, оф, сладичкото само го мечтая!... Вързаха ми червено конче за късмет, като агне на заколение, направиха ми клизма, забраниха ми дори вода да пия и... зачаках. С моя овнешки късмет, чаках цяло денонощие, защото операцията пред мен била много тежка, та моята я отложиха за другия ден. Пак клизма, пак не пий вода...Седях си гладна, жадна и трепереща и чаках утрото. Какво се случи след това не помня, но ще ти разкажа какво помня като се събудих. Като ме събудиха, леле, Зинче, що ли го направиха!

Простих се със живота тука и сега,
приготвих се за вечното изгнание!
Ала очите си отворих в таз среда,
където пак не съм платила парното.

Сега, миличка, като махнеш нефелното сърце, имам още диабет, астма, дископатия, плексит и шип на врата. Та, помисли си какво усетих като се събудих, защото ни бяха опънали по гръб и така трябваше да спим три месеца. Аз се опитах да дишам и едва не си изтръгнах гръкляна заради джаджите, дето ми ги бяха набутали в гърлото, скараха ми се, щяха да ме набият, десният ми крак не се виждаше от бинтове, от гърдите и корема ми стърчаха тръби, пикаех в торбичка, бях разпрана отгоре до долу и до мен изтъркаляха Стоян от Ихтиман. В тясната стая, наречена реанимация, някъде правеха операция, чуваха се викове и караници, сестрите празнуваха нечий рожден ден, питаха се каква китайска храна да си купят, дали пиле по пекински или императорско пиле. Младите доктори не ме забелязваха, прозорците бяха затворени, а от повредения климатик духаше жега вместо прохлада в жежката, юлска нощ. Устните ми се напукаха и реших, че съм в ада. Моментално започнах да се моля, да шепна, да давам знаци, че искам малко вода. Вода не ми се полагаше, ако някой ме забележеше, намокряше устните ми...

Захарче, що ли човек доброволно се подлага на това, а? Трябва не чавка да му е изпила акъла, ами всички чавки на света да са го налетели!

Нейсе, подбраха ни със Стоянчо, аз се уредих покрай него, защото повечето сестри и болногледачки бяха от този край, ихтиманския. Та ни качиха на по-добро място. Миеха ни, премятаха ни, изпишкваха ни, изакваха ни, сменяха ни превръзките и ни почистваха раните толкова близо един до друг, че сякаш се знаехме от деца. Той си мечтаеше за топли мекици и овнешки пържоли, имаше си ферма човекът. Носеха му голи праскови, аз само при вида им получавах колики и разстройство. Като започнаха да ни раздвижват, болничната ми ношница не можеше да се затваря отзад, та докторът каза:

- Госпожо Геновева, тук всички дядковци са с оперирани сърца, много е опасна такава гледка за тях, да знаете.

Развявах си задника без никакви задни цели, повярвай ми! Рехабилитаторът беше красив, млад, с дълга, копринена коса, вързана на опашка. Много внимателен и миришеше на хубаво. А моята коса се скубеше и вонеше, непрекъснато ми повтаряха колко тежка жена съм, колко големи гърди имам, та манипулациите ставали още по-тежки. Стоянчо имаше огромно шкембе и непрекъснато ги овикваше, на него не се караха. Поне дупето ми, надявам се, беше си останало секси, мъжът ми много го тачи, още от млади години... Е, като ми извадиха непрекъснато кървящия дренаж, тогава направо реших, че сънувам и това просто не се случва с мен. Зинче, нали сме чада Божии? Честно казано, по-близо се усетих до маймуната на оня, дето в края на живота си се отрекъл от теорията си. Бях едно огромно, кървящо, болящо, треперещо и неориентирано парче месо, без мозък, без чувства, без мисли, само с инстинкт за оцеляване.

И оцелях, приятелко любима.
Сега парчетата живот събирам.
Събирам спомените си отново, мила,
че втори шанс небето ми сервира.

Все си мисля за този втори шанс и защо ми е даден, Зинче. Ще си издадем стихосбирката, нали? Няма да те оставя, докато не направим поетична вечер в клубчето при блока ви. Аз не мога да ям и да пия, както едно време, но пък съм ви подготвила толкова нови стихове...

Да ти призная, често си мисля и за Стоян от Ихтиман. Дали си е хапнал мекичките, дето са му забранени, щото и той е диабетик? Тестото го правел негов приятел, дето държал пицария и такова тесто нямало дори в Италия. По специална рецепта било, та мекичките ставали като душички! Дали си е пекнал пържолките? Овнешките, защото ставали меки и ухещи на билки, той ги киснел в марината. По-хубави били от свинските, дето също са му забранени. Толкова интимно се опознахме, лежейки един до друг три дена, през такъв ад минахме, взаимно подкрепяйки се, че бих могла да си представя и къщата му, и жената, и децата, и овцете, и кучетата...

Как мислиш, дали съм още с всичкия си?

Дали тоз светъл ум е вече поразен?
Дали това сърце отново ще е с мен?
Живей живота като за последно!
И радвай се на всичко отредено!

Е, надявам се скоро да се видим. Стихчетата ще ги поогладя, ще ги полирам и ще си направим поетична вечер. Вече си мечтая, Зинче!

Твоя Геновева.