Утрото розовее зад синия хребет на планината. Въздухът ухае на липов чай. Уханието на моето детство. Баба грабваше малката стълба и ние се избивахме кой да се катери по липата и да бере уханните цветчета подобни на златни звездички.
В просветляващия летен ден постепенно се очертават огромните корони на липите и кестените. Долу, точно под мен и под балкона лъскаво просветват вишните. Това са две ниски, кичести дръвчета, растящи на самотек пред импровизираното магазинче, откъдето купувам продуктите за своя живот.
Живот е много силно казано, нали ? Дишам ненаситно. Само в ранното утро можеш да пиеш с пълни гърди липовия мирис. През деня той потъва в грохота и миризмата на коли, камиони, багери...А нощем през балкона в носа ми се навира противната воня на свинарници. Гадост !
Зад мен апартаментът още не се е събудил. Само котката ме дебне с дивите си, зелени очи зад завесата. По стаите пълзи мрак и тишина. Не искам да се връщам. Толкова години се връщам и заварвам пустота, грозота и неплатени сметки.
Мъчно ми е за котето. То не е свикнало да се оправя само, глезено е, домашно коте с див, пустинен характер.
Долу, в ранния сумрак спира кола, лъскава, голяма, не ги разпознавам колите. После внезапно, тя пламва. Май иззад храстите притича някой, метна нещо, не виждам оттук. От колата изхвърча момиче, роклята й гори, то се търкаля в тревата. Млад мъж блъсва вратата на шофьора и също се изтърколва в тревата. Нещо викат, плачат, не ги чувам добре. Пищят.
При мен е тихо.
Седнала съм на перваза. Единият ми крак е преметнат отвън. Другият опира с босата си пета цимента на балкона.
Под балкона плъзва лека, бяла мъгла. Това е горещия дъх на земята, докоснал хладното, чисто небе. С мъглата между горния и долния свят тръгват духове-бродници, усмихнати, неясни, но красиви. Да тръгна ли и аз с тях ?
Трябва само да преметна другия крак. Да го направя ли ?
Няма коментари:
Публикуване на коментар