Момичето със сините очи

Момичето със сините очи се събуди преди изгрева на слънцето. Духаше вятър. Баба й спеше в голямото легло и тихо похъркваше. Малката печица беше угаснала. Беше необикновено тихо. Тих и някак странен, ухаещ на пролет, вятърът се промъкваше през пролуките, през ключалките, под праговете на вратите и будеше синеоките.
-Хайде, хайде, хааайййдеее...- шептеше той.
Момичето се измъкна от топлото, бяло и уютно легло. Отвори тихичко вратата на спалнята и бавно слезе по стълбите с босите си нозе. Като мина покрай голямото, стенно огледало за миг зърна образа си в него. Златистите къдрици сияеха по нежните й рамене и обгръщаха цялата й стройна, момичешка фигура като прегръдка на любим човек. Тя наметна топлия, вълнен шал, оплетен от баба й, обу се набързо и с мъка отвори тежката, външна врата на дома си.
Навън я посрещна пролетният вятър. Замръзналите ледунки на стрехите капеха, стопени от топлата му ласка. Дълбокият до вчера вечерта сняг, покрил пътища и пътечки, за една нощ беше изчезнал. И на ята пристигаха птиците.
-Добре дошлиии, добре дошлиии! - посрещна ги момичето със сините очи.
Птиците кацаха по клоните на трите ели и на крушата, въртяха весело опашки, поздравяваха я, цвърчейки и не вярваха на очите си. Малкото момиченце за една зима се беше превърнало в красива девойка. Очите й сияеха с цвета на пролетното небе, косите й грееха с топлината на пролетното слънце, а бързите й нозе я носеха по пътечката към близката гора, където надничаха очичките на кокичета и минзухари. А кукурякът развяваше зелената си грива изпод есенната шума.
Момичето със сините очи знаеше, че не трябва да ходи сама в гората. Но ранното утро я зовеше и тънката, прозирна мъгла между боровете вече бавно се вдигаше. Тя се остави на топлите пориви на вятъра. Нещо я зовеше, шептеше й, целуваше я и се смееше, нещо ново и необичайно, нещо....неповторимо.
Пред очите й се простря поляна. Тук сякаш цареше знайно лято. Цъфтяха непознати, красиви цветя, ухаеха незнайни, лековити билки, пееше весело, бързоструйно поточе. На полянката танцуваха три момичета. Едната с коси като пшеница, другата с къдри от вятър, третата- червенокоса, буйнокоса и дива като младо животно. Песента им се носеше над тревите, те полягаха от томителна сладост и капките роса обливаха коренчетата им с живота.
- Кои сте вие? - попита момичето със сините очи.
- Ние сме самодиви.Ела при нас, бъди ни посестрима..- отговориха трите девойки. Обърнаха се към нея и доплуваха по въздуха сякаш, така леко дотичаха по пътечката. Синеочка приседна в тревата. Трите я гледаха с ясните си сини очи, дълбоки и нежни при първата, необозрими и потайни при втората, студени и пронизващи при третата.
- Бъди ни посестрима и ние ще те научим на велики тайни. Тайните на тревите и цветята, на небето и земята, на горите и горските пътеки.
- Аз ще те науча как да омайваш хората.- каза Първата. - Хубостта ти никога няма да погасне, младостта няма да те напусне.
-Ще ти разкрия магията на вълшебните билки и треви. - пристъпи втората.- Ще летиш по света с вятъра, ще видиш незнайни земи.
-Аз ще ти подаря Разковниче. Ще имаш всичката любовна власт на земята. Ще можеш да откриваш заровени богатства, да събаряш високи зидове, да отваряш заключени врати. И никой няма да те победи, защото няма да знае как да освободи магията. - добави третата.
-Разковничето ще открие любимия ти човек и ще донесе късмет на теб и на нас, твоите посестрими.- пошепнаха трите.- Само таралеж, захлупен под паничка може да открие тази билка, ние ще го заведем, а той, докосвайки се до нея, ще се освободи от паничката и така ще открие билката.
Внезапно момичето със сините очи се оказа в средата на кръга, образуван от трите магьосници.
- Бял оман ще оплетем, корен от перуника ще вплетем, щастие, любов и успехи ще ти донесем! Никога не изричай имената им на глас, не споделяй с другите, ще им отнемеш магията! Бял имел, да се въртят момците, омайниче, да омайваш душите, перуника да магьосваш за щастие, босилек за здраве, седефче да се пазиш от зли сили, стани ни посестрима!
-Синеочке, Синеочке, не се лъжи, ще те омагьосат злите ветреници, ще ти вземат силата, ще те превърнат в тяхна слугиня, ще вгорчат живота тииииии....- шептеше вятъра в клоните на боровете.
-Ще те научим как да си винаги бяла и червена! - прошепна Първата самодива.- Златната златика лекува жълтия тен на лицето, лошите сънища и лошите болести.
-Лилавият ирис ще изтрие синините и болката, лилави цветове ще те целуват и ще свети белотата на твоята нежна кожа.- допълва Втората.
- Трепетликата ще излекува страха ти, ще те прегърне като стара дружка, а копърът ще пъди злите духове и призраци, малкият напръстник пък ще прогони злите, домашни джуджета...Стани ни посесрима!- запя Третата.
-Синеочке, Синеочке, питай ги къде е другата им посестрима, защо я няма, къде е, къде е? - изчурулика едно птиче. Въртеше опашка в тревата и ги гледаше с едно оченце.
- Питай ги къде е другата им сестра, Синеочке, къде е, къде ееееее.... развя косите им вятъра.- В тъмни езерни, води, вплела коси в плачущи върби, потъна тя в скръбта си там завинагииии!
- Махай се, ветрогонецо! - завъртяха се по поляната трите. Засвяткаха огнените им погледи, засвистяха буйните им къдри, заплющяха леките им поли. Полегнаха от вятъра тревите, вейници и билки се разлетяха над гори и потоци.
-Послушай, послушай, дете! Послушайййййй... - пропя волното дете на въздуха.- Ще ти изпият младостта, ще ти откраднат хубостта, ще пречупят смелата ти воля, ще те погубяяят!
-Сестрицата им се влюби в човешко дете, красив младеж, избяга от гората... - шепнеха тревите.- Къде е тя днес, къде е, къдееее? В тъмни, езерни води завинаги тя потопи скръбта си, попитай русалките....
-Пази душата си, пази душата си, пази душата си! - пропя и птичката.
Срещнаха се духовете на горите с духовете на въздуха, самодивите с елфите, разлюля се водата на мълчаливото езеро, разлюляха водите му водните дъщери- русалките. Те не можеха да говорят, но плачеха, едри сълзи блестяха по страните им, вятърът развяваше зелените им коси, русалките бяха скръбни, езерото беше тъмно и мрачно, а плачущите върби въздишаха в мокрите им къдрици.
- Бягай, не е работа на човешките дъщери да другаруват със самодиви, лъжовни и зли са те, ще те измамят, ще ти вземат сините очи, ще побелеят русите коси, ще се сбръчка бялата кожа, ще окапят бисерните зъбки, ще погрознееш, ще плачеш ден и нощ, ще искаш да се върнеш при хората, но и там няма да си своя , чужда ще бъдеш, чужда за всички и всичко, дете, бягай,бягайййй!
Развилняха се самодивите, раздивяха се, разфучаха се, разлюляха поли, развяха коси, сипна се снежна фъртуна над нежните треви, над разцъфналите, пролетни цветчета, над тихата, горска поляна. Вцепени се от студ и страх Синеочка, хукна по тясната пътечка, босите й нозе се разкървавиха от ледената вихрушка, тъничката й снага се разтрепера от снежната прегръдка. Тичаше, тичаше, тичаше....
- Какво има, детето ми? Нещо страшно ли сънуваш? - попита я баба й. Момичето със сините очи отвори тежките си клепачи. Лежеше в голямото, месингово легло. Баба й беше запалила печката. Дърветата топло припукваха. Миришеше на палачинки.
- Бабо, бабо, много те обичам! - извика тя и прегърна старата жена.- Странен сън сънувах.
-От вятъра е, дете. Нощеска духна топлия чичопей, донесе пролетта, а сега отново се изви снежна вихрушка. Лошо време е това, магьосническо. Ето ти градински чай, пийни си и лошите сънища ще отлетят. После ще сваря дилянка, за да ти върна спокойствието. Върбинката пък ще успокои лошотията, ще те предпази от страха. Имам и пелин, за да те пази от зли сили, и бял равнец за да развалим магията, спокойно, дете мое.
-Бабинко, откъде знаеш всичко това?- взря се в нея момичето със сините очи.
-Е, дълга история, чедо. На всяко момиче се случва в първата пролет на своята младост да срещне магьосниците, горските самодиви. Но е много важно да се опазиш от техните магии, да не им станеш посестрима. Не е дадено на човешките деца да общуват с духовете и магьосниците на горите. Помоли се на Пресвета Богородица да омие очите ти, да отпусне душата ти, да благослови живота ти, чедо.
Момичето със сините очи притвори клепачи, заслуша се във вятъра, в птичето пеене, странно чувство обви душата й...сякаш беше изгубила нещо много скъпо, много обичано, много желано и сега трябваше да се примири с тази загуба. Да я оплаче и забрави...
-Хайде, ставай, палачинките са готови. - чу тя баба си да я вика от кухнята.-С какво сладко ги искаш?
- Сладкото от бели череши, бабо, нали знаеш!- провикна се Синеочка.
После момичето със сините очи изживя живота си. Хубав или лош беше не ни е дадено да знаем. Но никога повече не си спомни това, пролетно утро и самодивите в гората.