Велика събота

Велика събота, денят на мълчанието. Но и денят на очакването. Отминали са дните на съд, на страдания и мъчения, на страхове и надежда. Останала е само мъката, скръбта изпълва душите на Христовите ученици.
Христос е в гроба. Заедно с Него те погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти.
Вървели са след Него и са присъствали на всичките чудеса, извършени от Сина Божий. Благославяли са земята и са благодарели на небето за радостта да докоснат края на Неговата дреха. Бедните галилейски рибари са изоставили семействата си, забравили са роднините си, за да бъдат денонощно със своя Учител. Опивали са се от водата, превърната във вино на сватбата в Кана Галилейска. Прегръщали са възкръсналия Лазар и са хвърляли цветя и клонки под копитата на муленцето, с което техния Учител е влязъл в Йерусалим. И все пак не са слушали внимателно.
Оставили са го да умие нозете им на Тайната вечеря като се подсмихвали смутено, без да разберат огромното смирение на сина Божий пред човешката му природа. Не са изтълкували правилно думите Му : Истина ви казвам: един от вас ще ме предаде. Любимите Му ученици три пъти са заспивали, когато Той се е молел на Небесния си Отец да го отмине горчивата чаша и е плакал в Гетсиманската градина с кървави сълзи.
Не сме ли и ние невнимателни и небрежни в живота си като тях ? Нима разчитаме правилно небесните знаци, които ни се дават ? Смятаме за напълно заслужени победите, които завоюваме в живота си, защото сме се борили за тях и веднага след това ги хвърляме на боклука. Забравяме какво сме постигнали, заживяваме постарому, поддаваме се на предишните съблазни, които сме победили и разрушаваме живота си по своя воля, но виним небето за това ! Победите смятаме за заслужени, загубите са несправедливост, пратена ни незаслужено, не е ли така ? Готови сме да повярваме на всеки, който ни обещава здраве, късмет и лесен живот, макар да виждаме, че е мошеник. И обвиняваме онзи, който ни говори истината, който ни учи да сме смирени, последователни и внимателни. Който ни обещава не царството земно, а царството небесно, ако живеем праведно и чисто. Бързаме да получим богатствата си тук и сега.
-Толкова ли не можахте да бъдете един час будни с Мене ? - пита Христос любимите си ученици.- Душата ми е прескръбна до смърт.
Често подминаваме скърбящите, изоставяме самотните и нуждаещите се от помощ люде, защото просто нямаме сили и време да се занимаваме с чуждите страдания. Не е ли така ? Хиляди пъти сме изоставяли своите ангели- пазители, разплакани от делата ни, хиляди пъти сме преповтаряли грешките си, защото по-лесно е да заспиш и забравиш чуждото страдание, отколкото да съчувстваш и помогнеш.
-Ставайте да вървим ! Ето, предателят иде ! - казва Христос.
Но Неговите ученици и тогава не го разбират. Те чакат Царят йудейски, синът Божий да покаже на света своята сила. Не са подготвени да го видят изтезаван, окървавен, безпомощен и смазан. Не знаят как да опазят вярата си, когато онзи, в когото вярват увисва на разпятието. Дори самият Син Божий изплаква :
-Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил ?
Слаба е човешката ни природа, вярата ни иска непрекъснато потвърждение в живота, ненаситни сме в лакомията си да получаваме, трудно даваме без да искаме да ни се върне поне толкова, колкото сме дали.
Когато Христос издъхнал, земята се потресла, храмовата завеса се раздрала, гробовете се разтворили и телата на починалите светии възкръснали.
Но страхът прогонил вярата.
Да, всички ние чакаме чудесата тук и сега. Чакаме да получим богатствата си в този живот. Така и учениците на Христос са приемали думите му буквално, затова Неговата смърт ги потресла, обезверила и разгонила. Той не само не създадал вечното Царство, но и погинал като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той е безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали.
Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.
Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието.
Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб.
Апостолите са се разпилели, не смеят да признаят, че са Негови ученици, крият се по ъглите. Да, човешката природа е слаба. Нека не бързаме да ги обвиним за слабостта им. Нека си помислим колко пъти през своя живот сме предавали приятелите си. Колко пъти нас са ни предавали ?
Преди години попаднах в зала за реанимация. Тишината беше оглушителна. Една майка вече втори месец живееше с дъщеричката си тук. Обличаше я, хранеше я, къпеше я, четеше й приказки и й разказваше за живота. Детето бе блъснато от камион на ъгъла, където преди седем години пак камион бе блъснал сестричката й и тя загинала. Странното съвпадение, отнело й едното дете и оставило другото в кома, изпълваше с надежда сърцето на майката. Тя вярваше, че малката ще се събуди, ще възкръсне и ще се върне в живота. Тя говореше убедено и усмихнато за това, което ги очаква в бъдеще. Нямах сили да срещна повече тази жена, потънах в моето нещастие тогава и дори не се поинтересувах по-късно какво се е случило. Сега вярвам, че момиченцето расте и поумнява в този свят, сред нас. Но тогава тази среща ме потресе и благодарих от все сърце на Бога, че ми праща изпитания, които мога да понеса. Такова изпитание като това на тази майка, не знам дали бих понесла!
Чакат и учениците Христови, и жените – мироносици, всеки в соя ъгъл, чакат изпълнението на думите Му.
Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.
Гробът е празен.
Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим.
И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!
Иисус е обиколил подземното царство, разтворил е портите адови, носи ни Своето възкресение като победа на доброто над злото.
След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи "камък", който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него.
И все пак в деня на Възкресението Той се явява на Мария Магдалина, тя го познава, разнася вестта навсякъде, но учениците Му са слепи за Него. Едва когато сам се разкрива, те радостно коленичат. Едва тогава от очите им пада пердето на скръбта и незнанието.
- Мир вам !- им казва Той.
Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него..., но и за всички хора въобще, които... желали да видят Христа и да чуят Неговия глас.
Той беше в гроба с тялото Си, в ада - с душата Си, в рая - с разбойника, и на престола - с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем.
Мир вам ! Христос возкресе !- ще се поздравяваме радостно утре.
Воистина возкресе ! - ще отговаряме с думите на Мария Магдалина, казани на римляните, подавайки червено яйце. Кръгло и безкрайно като вярата ни в Него.