Знаете ли, омръзна ми да ме подканят да се ядосам, да протестирам, да бутам паметници, да не давам гласа си, да правя какво ли не! Знаете ли, младостта ми мина в годините на комунизЪма, където ходех под строй и живеех в лагер, където бъдещето, прекрасното бъдеще, ме чакаше зад необозримите хоризонти, където летувах на море, но не можех да отида да видя роднините си в Македония. После дойдоха промените, ходех по шествия, митинги, нощни бдения, градове на истината, барикади, обсади на Парламента, запалване на Партийния дом, махане не петолъчката и каквото още се сетите. Духовната мизерия от младостта ми се превърна в духовна и физическа мизерия, която постепенно ме заливаше, превръщайки родината ми в чалгясала ченгесарница. Отново същите ченгета раздаваха и пари и власт, същите доносници и техните наследници разполагаха с досиетата ни, комунизЪма не си отиваше, бъдещето отлетя във висините, децата ми обедняха, а внуците ми нямат живот в тази държава. Ядосвах се, протестирах, а излизаше, че ме управляват тъпи, ограничени, незнаещи и прости хора, пази ме некадърна и неработеща полиция, където само кучетата заслужават телешки пържолки.
Преди години осъмнах със заглавието на един небезизвестен вестник :" България уби дете"! Вбесих се, ядосах се, че ме обвиняват в убийството на едно детенце, чиято психично болна майка беше удушила, за да бъде свалено едно дясно правителство. Сега вече съм вбесена от факта, че никое семейство в страната не е защитено, ничие дете не може да бъде опазено от идиоти-престъпници. защото в България дори престъпниците са идиоти, гадни некадърници, с които дори не може да се преговаря, защото смъртта на чуждото дете за тях е равносилно на една обилна закуска. Нямали пари да хранят детето, отгледано, красиво момиче, та го убили!? Разбирате ли? При това единият приятел на семейството, който в тези празнични дни, когато ни заливат със съвети как да се излекуваме от преяждане и препиване, е хранил съвестта си с чуждото нещастие. Ужасена съм, отвратена съм не само от телешките пържолки за кучето, от човешката низост съм отвратена до смърт! Не мога да се впиша в ядосващи се и протестиращи групи, мога само да се моля Бог да не отвръща лицето си от нас! Господи опази добрите люде и приеми още един невинен ангел в селенията си!
Сънувах майка ми. В младостта си нея наричах "майко", а баща ми-татко. Някак...не успях да кажа "мамо", не вървяха при Верчето умалителните май...Майка ми метеше пред блока с голяма метла. Наоколо се беше вдигнала пушилка. Тя беше облечена в копринения си, летен костюм с бялата, плетена на една кука капела, с която толкова я харесвах! Затичах се и я прегърнах, и започнах да й се карам, че мете при нейната тежка, сърдечна операция. Не трябваше да върши тежка, домашна работа, трябваше да се пази и да си почива...моята майчица...Смеехме се...После се събудих. Майка ми отдавна я нямаше. Аз бях претърпяла тежка, сърдечна операция. Навън рехаво прехвръкваха редки снежинки, а до кофите за боклук се бяха приютили оголените, погрознели елхички, изпълнили празничните си задължения.
Неделните палачинки...на баба, на леля, на майка...После аз станах майка, леля, баба...неделните палачинки останаха. Правя ги в тиганчето от моята баба, цялото черно отдолу, но отгоре не загарят и стават страхотни. Ако имам настроение, добавям и малко ванилия с малко ром. Когато баба си отиде, взех тиганчето от нея и тавата за баници. надявах се да се науча да правя палачинки и баници като нея. Не умея да точа и разтеглям олби, не се научих. Но палачинките...Някога, когато завършвах гимназия с моите съученици заровихме под едно дърво в парка шише с гумена тапа. Вътре бяхме написали нашите желания за живота, който ни предстоеше. Аз споделях, че искам да следвам в Сорбоната и да стана световно известна актриса. Нищо от това не се осъществи. В дневниците си пък пишех, че не съм създадена за семейство, слугуване и готвене, най-малкото трябваше да стана прочута писателка. Е, и това не се осъществи! Но виж неделните палачинки...вече имам почитатели, заминали за Европа и Америка, които ги помнят. Радвам се, че все пак нещичко ще остане след мен, наистина се радвам!
Мисля си от вчера за понятията човек и животно. Гледах филм за хюстънските зоополицаи. Отидоха да конфискуват около десетина животни по сигнал, че стопанинът не се грижи за тях. Стопанинът беше бивш циркаджия, нямаше го и години наред беше гледал огромни диви животни в тесни клетки, затворени, обездвижени и стресирани. Мечки и един тигър. Мечокът беше на 31 години и не знаеше какво е свобода. Тигърът беше с наднормено тегло, защото не се движеше, камо ли да тича из прерията. До тук нищо необикновено, човеците наказваме животните с нашата си, човешка безотговорност, често се случва. Шокът, който изживях беше, когато видях как реагираха дивите животни на свободата. Мечките се подушиха, подушиха и започнаха да реват и да се прегръщат. Така, изправени на задни лапи, сякаш оплакваха досегашната си съдба, прегърнати, ревящи, трогателни...А тигърът...се приближи до едно дърво, погали се целия в него, погали муцуната си като коте и после се изправи, опъна се и прегърна с лапи и тяло дънера на дървото. Остана така, стори ми се, че мърка. Разстроиха ме тези диви животни... И ме замислиха..Животните се радваха на свободата си с всяка частица от себе си, поемаха я по малко и постепенно, но бях сигурна, че никога не биха се оставили да бъдат затворени отново. А ние, хората, как приемаме свободата си? Тигърът се галеше във всяка тревичка и камъче, мечките се прегръщаха и целуваха, а хората, какво правим ние, хората?
Кучета разкъсват хора. Кучетата са глутници, подивели, озлобени, изпълнени с хищническо желание за власт и кръв. Те са нашите най- добри приятели и ловят нашите мисли. Значи не кучетата трябва да виним, а себе си. Ние сме тези кучета и разкъсваме старите, негодните, слабите, изхвърляме ги от живота. Това сме ние...
Няма коментари:
Публикуване на коментар