Страшно, наистина страшно нещо е сребролюбието!Така възкликва свети Йоан Златоуст и продължава:“ Сребролюбието затваря очите и запушва ушите на човека, прави го по-свиреп от зверовете, не му позволява да мисли за съвест, за дружба, за единение, за спасение на собствената му душа...“А не е ли Църквата именно мястото, където спасяваме душите си? И ако църковните служители, нашите духовни пастири са поразени от сребролюбие, от симония, което е идолослужение, както казва св. ап. Павел, къде тогава да търсим духовна и житейска защита? Нали все пак Църквата приютява бездомните, храни бедните, закриля слабите?
Чия Църква? Тази на самозбравилите се пастири, произвеждащи от мутри-църковни аристократи, при това в нарушение на каноните. На църковните канони и на човешките понятия! Или Църквата на онзи свещеник, добър и кротък човек, която приюти десетки дечица с тежка и стряскаща съдба? И ги храни, облича, обгрижва и дарява с любов. Как да се ориентираме ние, миряните, неофитите, които все още се учим на смирение и покаяние. И знаем, че гордостта е грях.
Спомням си преди години, когато голямата ми внучка още беше в коремчето на мама, съпругът ми, аз, синът и снахата бяхме поканени от дядо Натанаил да гостуваме в манастира „Свети Георги“ в град Хаджидимово. Тихо, красиво и свято място! Място, което събираше на празника на светеца, хора от целия Балкански полуостров, християни и мюсюлмани. Тук бяха дошли на православен лагер момчета, чиито родители вярваха на Църквата. Водеше ги отец Никола, Бог да упокои душата му, светъл, красив и харизматичен свещеник. Той беше банскалия и понякога вечер, след вечеря и след вечернята в църкавата, сядаха в двора със сина ни и пееха. Синът -църковни песнопения, а отец Никола банскалийски припеви. Беше невероятно!Отец Никола намираше прилика в мъжкото, банскалийско пеене и православното такова.
Аз бях написала кратка пиеса по житието на свети Йоан Рилский. Мъжът ми, който е актьор, репетираше с момчетата, за да изненадат родителите си, когато дойдат да ги приберат. А бременната ми снаха и синът учеха децата на богословие. Всеки имаше задачи, но сутрин рано като минеше монахът с клепалото, отивахме в църквата на сутрешна литургия. След общата закуска, която започваше и завършваше винаги с молитва, както впрочем започваха и завършваха и обедът, и вечерята, репетирахме. А понякога се разхождахме в планината и децата пееха тропарът на свети Йоан Рилский:
Отче, свещеноначалниче Йоане, моли Христа Бога за нас.
Най-великият ни светител е пример за покаяние и за послушание, за бедност и вяра, която надвива дори царската власт. Светецът е живял покайно, като монах и дори не се е явил пред лицето на царя, макар че онзи го е молел. Но ни е оставил Завет, който днес достолепните ни пастири нарушават изцяло. Защото тях ги води не вярата, а златото. Тежки, горчиви думи, сълзи пълнят очите ми. Защото тогава, преди години, именно вярата ни водеше. Бяхме бедни, бяха тежки, гладни времена, а дядо Натанаил ни подари прекрасна почивка. Моята внучка още в утробата на майка си беше вцърковена с радост и огромна надежда. Момчето, което играеше вдъхновено свети Йоан Рилский, също се казваше Иван и непрекъснато повтаряше как ще стане монах, ще служи на Църквата, на Бога, на небесния ни светител и покровител на българите. А момчето, което играеше Лука, братът на светеца, тежко заекваше. Но с такава жар ни се молеше да му дадем тази роля, която е с малко думи и която той упорито учеше наизуст, борейки се с недъга си, че се съгласихме. На представлението момчетата бяха чудесни, присъстваше и дядо Натанаил, и родителите на децата. И отец Никола с двамата си сина. Всичко мина чудесно, запяхме тропара на свети Йоан и внезапно двама родители дотичаха при нас.
-Синът ни не заеква!- заекваха самите те.- Говори чисто, това е чудо! Дори не бяхме забелязали, че в процеса на репетициите, по молитвите на момчето, недъгът му наистина беше изчезнал. Не знам каква е съдбата на тези деца днес. Внучката ми е вече тийнейджърка, красавица, има си и приятел. Не съм ходила повече в този манастир, но още помня вечерите, когато пристигаше дядо Натанаил. И говорехме, говорихме...ние споделяхме житейските си несгоди, които не ни оставят и до днес. А пастирът ни утешаваше, защото не на земята трябва да трупаме богатства, а на небето.
И сега? На кого да вярвам? „Как да преставя пред теб страданията на бедния?, пита свети Василий Велики.- Сълзите не извикват в теб съжаление. Ти си твърд и непристъпен, във всичко виждаш злато.“
И сега? Как да убеждавам своите приятели атеисти, некръстените да се кръстят, а невцърковените да се вцърковят? Небесната Църква е Христова, но земната е в ръцете на Неговите пастири. А те, освен че не се покаяха заради агентурното си минало, започнаха открито да се кланят на Златния телец. И то тези, уж най-вярващите, православните фундаменталисти, както на шега ги наричам, които забраняват маршовете на гейове и концертите на отявлени сатанисти, но...Никак не ми харесва това „но“. Искам вярата си обратно, искам Православието си чисто и неопетнено, иначе с какво се различаваме от останалите секти? Те също търсят власт и пари на всяка цена. „Аз съм добрият пастир, казва Нашият Господ Иисус Христос, добрият пастир полага душата си за овцете. А наемникът, който не е пастир, вижда вълка, че идва, оставя овцете и бяга...“ „И тъй, да не се гордеем с благородството, нито с богатството, пише свети Йоан Златоуст в своите беседи, но да презираме тези, които се надуват с подобни неща, да не скърбим за бедността си, но да търсим онова богаство, което се състои в добри дела. Който желае небесното царство, той се смее над сребролюбието. Христовият служител не може да бъде роб на богаството, а негов господар! Погледът върху златото, продължава светецът,не дал възможност на нещастния Иуда да чуе гласа на Господа и го довел още до това, че той се обесил и паднал в геената.“
Аз съм обикновена мирянка, не ми е дадено да съдя, особено висшите представители на Църквата, това е работа на Бога. Но мога да се присъединя към думите на свети Йоан Златоуст, че богатството води само към геената огнена, а купеното архонтсво е подигравка с вярата ми! След като един оръжеен търговец е намерен за достоен от Църквата да бъде неин аристократ, то аз нямам нужда от подобна църква! Но...душата ми е прескръбна до смърт...
Няма коментари:
Публикуване на коментар