Сънят

Момиченце се родих. Кукличка. Златокосо, синеоко, бяло. Градско чедо. Малко расло на село. Всъщност не се усещам добре нито там, нито тук. Пухче някакво. В полето само ми е хубаво като дъщеря на дърветата, слънцето и тревите.
Старата къща се рони. мирише на прах и дюли. Дюли, забравени отдавна върху червясалия, скърцащ гардероб. Спя на железен, стар креват с огромни табли, рисувани гондоли, лебеди и месингови топки. Не бързам за никъде. понякога ми става неспокойно, но не си обръщам внимание. Нощем се услушвам в разните шумове. Лае куче. нощният кучешки лай звучи зловещо. Чувам и човешки звуци. Гласове или стъпки. Плаша се. Изтръпвам, услушвам се. Излишно- нищо не може да ми се случи. Тук нищо особено не се случва, освен да умре някой стар човек от смъртта си или някой заклет пияница да се удави в реката.
Знам,че след два- три дни ще цъфне сестра ми. Доста дълго ме оставиха сама.
Е, ще трябва да посрещна кака ми, няма как ! Човек се примирява с близките си и дори започва да ги харесва, щом са далече. Домиляват му. Нещо като носталгия.
Добре, стига офлянкване ! Трябва да се приготвя за посрещането. Да измета двора, да измия прозорците, да изпера и изгладя чаршафите. Не се научих да пера като хората. Все го претупвам, пустото му пране, та вечно нещо боядисвам в бързината. Сестра ми е виртуоз. Пере бавно и старателно, търка, нервите да те хванат.
Наоколо кънти от слънце, небето сияе. колко много цапаме ние, хората. Всичко мърсиме, състаряваме, захабяваме. Мръсотия навсякъде и то сътворено от мен. ще се пръсна от кихане, носът ми се поду, горкият. Отиде ми хубостта ! Листата на домати те в градината не мога да забърша, с извинение.
На мене въобще ми е чудно, че маминка и какичка ме оставиха толкова дълго време сама. Не че ми е зле, но чакането е неприятно. Тази вечер ще се вдигна и ще отида в града. Ще гледам някой филм, ще отида на ресторант и ще се прибера с такси. Не че съм заритала за всички тези удоволствия, но много евтино ще излезе на моите почивката ми. Мама ми каза да не се грижа за нищо, да почивам и се възродя като феникс от нервите си. Под което разбирам намек за финансова подкрепа.
Ослепително слънце. Уличката блести под него до самия си край. Оттам идва сестра ми. Виждам я ясно. пълничка, но стегната, спретнат, чиста. Оглежда се любопитно и гнусливо. Впрочем, може би бъркам. Може би не е гнусливо, а само любопитно. Така, както съм седнала, пред краката ми падна жълто листо. Първото, жълто листо за тази година. Сестра ми ме видя, спря за миг и забърза. Бледа е. Би трябвало и аз да се затичам насреща й. Правя го. Няма да ми се счупят краката.
-О, не ме целувай ! Мръсна съм, направо от влака. А в автобуса пък беше такава прах...! Много си почерняла. Цялата мириша на влак !
-Аз пък мириша на кокошки.
И я целунах. Видях отблизо очите й- неспокойни и бягащи. Усмихна се.
-Ето моите покои, скъпа, заповядай ! И се чувствай като у дома си.
Тръгва из двора. Ръцете й късат листа. Доматите ми !
-Голям двор. Ти ли си ги поливала ? Пътувах ужасно. Адска жега и толкова хора.... Друсаш се, друсаш, друсаш ! Безкрайно ! Има и кокошки ? Носят ли яйца ? Мога ли да направя някакъв сладкиш ?
- Аз ги гледам. И пера, и готвя, и чистя.
Тя се смее. Става все по-сладка, неописуема като в детството. Виждам я в къщата. Всичко й харесва и аз започвам да мисля, че това не е моята сестра, че са я подменили. Но е остаряла, с лош цвят на лицето, торбички под очите и много бели коси, които не бях забелязала до сега. Сигурно и аз я тревожа покрай всички други.
-Имаш ли телевизор тука ?
-Сигурно има, не помня. Е, разказвай, как е София, преместила ли се е ? Децата как са ? мама ? Носиш ли ми клюки ?
Ходя подире й. От дете обичах да я дразня така- тя си вършеше работата, а аз ходех подире й и я тормозех.
- Слава Богу, тази вечер има интересна серия. Семейна история, но много хубаво направена. Ти не гледаш ли телевизия ?
- Гледам кокошки. Вечер се разхождам. Реката гледам, луната...
- Това там кухнята ли е ? Струва ми се, че бих легнала и не бих станала. Ужасно съм уморена.
- Ами постой при мен. Ще ти олекне.
- Дошла съм не да стоя, а да те прибера.
Подреждам масата под ореха. Сядаме и гледаме слънчевия залез.
- Мама как е ?
- Мама е най-добре от всички, мен ако питаш. Ще ни надживее, както надживя татко. Тя е лесна. Цял живот боледува и цял живот някой е длъжен да я гледа. Мъжът ти се обажда. Казах му, че си тук. Ще те потърси.
Изплю проклетото камъче ! затова е дошла да слухти тук и да злобее. Ама няма да се ядосвам. С него аз приключих окончателно. Когато отидох да живея при него, не ми повярваха. Майка ми се изсмя, баща ми изобщо не обърна внимание, не му беше до мене, достатъчно грижи имаше със себе си. После двамата се харесаха, не оставаха трезви никога, когато татко благоволеше да ни дойде на гости. И накрая ме пъдеха, за да не им развалям пиенето. Сестра ми по това време не говореше с мен. А ние скитахме из провинцията, разнасяхме изкуството по студените и мръсни селски салони и аз преживях всичко, което може да преживее една жена от един мъж. Каквото и да значи...това.
Дотук ! Баща ми умря, любимият ме напусна, какво повече ?
Дете не успях да износя. Не ми беше до това. Като помисля, май за нищо не ме бива.
- Тук се спи чудесно. Ще видиш. Не ти ли се доспива вече ?
Гледа ме като прозрачна. Не ме вижда.
- Вие разделихте ли се окончателно ?
- Да. нали всички го предсказвахте ? Само на татко не му пукаше. Те си се харесваха с любимия. Чашката ги свързваше.
- Защо го наричаш така ?
- Как ? Любимия ? Защото е мой любим, много ясно .
- Омръзнахте ми всички, остарях, погрознях, подивях от вас- деца, мъже, бащи, майки, сестри ! До гуша и е дошъл този живот, поне пари да имах, а то и там сме....
- А така ! Не може да бъде, подменили са те, това ти ли си ? Моята умна, изпълнителна, преуспяваща, давана за пример сестра ? Шашкаш ме, нали успяваше във всичко ?
- Аз и тук смятам да успея. Хич не вярвам на нервното ти разстройство. При първата любовна история, която засучеш и ще се оправиш. Нервно разстройство!
- Нямам такова.
- И аз това казвам. Искам да разбера как ще живеем по-нататък, защото много ми става. Сега аз тичам от къщи при майка и от майка- в къщи. Там готвя, тук чистя и обратно. При това знаеш колко е придирчива. Цял живот ми е пълнила главата с оплаквания и вайкания и аз, глупачката, вярвах от все сърце, че е нещастна жертва. Е, татко умря. А тя награби мене. Ти беше най-удобното средство за мъчение на татковото място- провинциална актриса, любовник, с когото открито живееш, пътуващи, скандални, бездетни и какво ли не още. Скарате се, аз тичам. Ти се тровиш, аз тичам ! Не разбирам защо все аз трябва да съм на топа на устата. Омръзна ми всичко. Така че и с теб няма да се церемоня. Уморих се.
- Споко бе, како !
Разцелувах я . Тогава тя се разплака. конвулсивно някак, мъчително, като човек, който не е свикнал да плаче. Оставих я и отидох в тоалетната. По-точно, нужник, на двора, до него се стига по бетонна пътечка. Като се връщах, видях, че сестра ми седи неподвижно под ореха. Очите й бяха мъртви и вкаменени. дожаля ми за нея. От дете понякога замръзваше така, с очи замрели в някаква точка. И да размахаш ръка пред лицето й, няма да забележи. Баща ни казваше в такъв случай : „ Сестра ти се зачая...“Негов израз.
- Да вървим вътре. Нали искаше да гледаш някаква серия по телевизията ? Успокой се, моля те, че на какво прилича това ? Две луди на едно място.
Погледна ме и се засмя. Обхвана ме сладко спокойствие. Мързелива сладост, от която ти отмаляват коленете. Телевизорът бръмчи, лампата мижи, огромна нощ навън. Нищо не й пречи, ни шум, ни светлина. Удрят се в нея и тя ги поглъща. Нощта, искам да кажа.
Лежа и поглеждам през мигли. Не съм сама. Там е седнала сестра ми. Гледа телевизия и плете. Ще спя спокойно. И нищо няма да ме буди, никаква мисъл, никакъв спомен. Под клепачите ми остава образа й с ръце, отпуснати в скута и очи далече-далече.
Събуждам се от миризмата на палачинки. Толкова е хубаво ! Палачинките са семейна традиция, както лошия сън на чуждо място и вярвам, че тя ще го спомене.
- Много лошо спах, не съм свикнала в това легло... На прозорците няма пердета и тази луна...
Изобщо ние имаме много традиции в нашето семейство. Жените, искам да кажа. Вземам книгата до главата си. Няма за къде да бързам, мога изобщо да не стана.
На вратата се чука и влиза сестра ми.
- Много лошо спах, не съм свикнала в това легло...А и тази луна...Защо нямаш пердета на прозорците ? Защо се смееш ?
- А ти защо чукаш ?
Тя ме гледа неразбиращо.
-Много спиш. Аз не можах.
-Знам.- промърморвам.
Тя не ме чува.
-От въздуха ли, от тишината ли...
-Сигурно от новото легло....
-Възмръсничко е тук.- казва гнусливо. - Не мислиш ли ? Ще ставаш ли ? Време е.
-За кое е време ?
Тя не отговаря.
-Не бързам за никъде.
-Сънувах много сънища, странни...
-И аз сънувам. Цветно при това. Като лудите, нали си чела в дебелите книги ?
-Хайде на закуска ! Има палачинки. Стига мързел ! Добре си живееш, няма що, да можех и аз така да си почивам.
-Кой ти пречи ? Особено тук. Защо прави палачинки ? Можеш да се излежаваш, да си четеш, можем чудесно да си почиваме двете. Пълно бягство.
-Ще изстинат палачинките, казах ли ти ?
-Разбрах с носа си.
Излизам да се мия на двора. Обичам да се развявам по нощница. Дразнех всички в къщи. Баща ми не. Той ходеше по бели гащи, а аз по нощница и щом се звъннеше на вратата, пращахме мама или сестра ми. Баща ми стигна до там, че казваше :“ Дигни телефона, аз съм гол. „
-Защо се смееш ?
-АЗ ?
-Време е за покупки. Доколкото успях да разуча шкафа и хладилника, ти си главно на яйца и вино. Ходиш ли изобщо на пазар ?
-Да. Ходя. За хляб. Чакам на дълга, дълга опашка.
-Вземи, моля те, торбата и обиколи селото. Аз ще изгладя през това време. постарала си се да почистиш,но в прането и гладенето...хич те няма. Само си размазала мръсотията. А гладенето...
-Ненавиждам го от душа и сърце. Това е твоята стихия-дом, семейство и бит. Слава Богу, разбрах, че си дошла, мислех, че са те подменили.
-Знам, че ненавиждаш, знам всичко, знам ви вас, великите бохеми, ти и татко ! Само че трябва и да се яде, нали ? А на мен вече ми е нужно спокойствие, тишина искам !
-Спокойствие и тишина тук, колкото искаш. само не ги нарушавай ! Но ти си свикнала на друго....Баня, топла вода, пералня, сушилня, миялна, чисто бельо, ухаещи чаршафи, добра храна. Аз не мога да ти предложа такива неща. Иди на курорт, на санаториум, на хотел...Там пък ще ти липсва домашния уют, нали ? Не си лесна....
-Права си. Човек сам си създава и удоволствията, и неудобствата.- и се засмя. Олекна ми. Както беше потеглила, не знам до къде щяхме да я докараме. Ужасно е заприличала на мама.
-Ще отидеш ли за хляб ?
-След малко.
-Мразя твоето „ след малко „!Обикновено то значи никога и аз свършвам работата.
-Е, стига вече, де ! Обличам се. Излизам. Върлувай из къщата, горкото ми къще, върлувай, колкото щеш !
Оставям я седнала край масата, с ръце в скута. Странен навик. Не съм го забелязала до сега.
-Кафе има в нощното ми шкафче !- викам през оградата. Мисля, че ме чу. Неспасяемо прашната, моя стаичка с проядените от молци пердета и скърцащия гардероб...леле ! Осигурила съм на сестра ми достатъчно работа до вечерта. Моята стаичка, ухаеща и тиха... Нищо, ще се върна. Не вярвам да ме чака за обяд. Ако ме чака, толкова по-зле за нея.
В автобуса мога да си отдъхна. миризма, друсане, но сама. Ето го и градът. Сив, грозен, мръсен, съвсем като истински. Влизам в най-луксозното заведение. Днес ще съм само луксозна. Новият хотел- като всички хотели. Мрамор, мокет, магазинче. Запазвам стая.. Това е изненада за мен, става ми весело. Я, гледай ти какви номера може да върти моя милост !
Изпращам телеграма на сестра ми от рецепцията. Сама да си прави покупките. Така й е орисано. Донасят ми цигари. И парче торта. Леле, много е диетично !
От терасата на стаята си виждам реката- бавна, ленива, допада ми ужасно. Сладострастна. От едното любопитство дойдох тук, стая като стая. Кафяви тапети, атлаз по леглото, и той кафяв. Банята в по-тъмно, шоколадово кафяво, с вана. И топла вода. Големи, кръгли огледала в бежови рамки. Пълня ваната. Чак сега разбирам от какво съм се лишила на село, с чешмата на двора и душчето във вонящия клозет до кокошките. Ще се цивилизовам. И едно приключение мога да си позволя, лечебно е. дори препоръчват.
Има още телефон и телевизор. Богатска работа. Усещам, че огладнявам. винаги, щом отида на чуждо място ме хваща глад и жажда. Майка ми изпадаше в отчаяние. В къщи можех да не ям с дни, но отидехме ли на гости, ела гледай ! Тя се държи превъзпитано и хапва само някоя и друга хапка. Европа ! А аз омитам чинията, пресягам се към нейната и окото ми вече в десерта. Изяждам и моя, и нейния. Понякога и този на сестра ми, защото тя подражаваше на майка и почти нищичко не хапваше. Най-напред я излагах аз- лакома, непослушна и във вечен конфликт с другите деца. Биех се най-дивашки, обичах да заповядвам. Към края на вечерта пък баща ми се напиваше и не искаше да си ходи. Беше подигравчия, оставаше, докато свърши пиенето и докато се заяде с някого. Обикновено с домакините. С годините престанахме да излизаме заедно. баща ми си скиташе на една страна, ние със сестра ми- да друга, а майка – в къщи.
Стоя на прозореца. Гледам. Какво правя тук ? Къде да ида ? В тихата къща вече е сестра ми. Пак думи, разговори, обяснения. Тя по-рано не говореше толкова. Мълчеше и наблюдаваше. сега не мога да я спра.
В София ? Да се върна ? Там е майка с нейните болести, диети, проблеми, оплаквания. Боли ме главата. това не е добър симптом, лошо е, много лошо. Ще ми се завие свят, ще ми прилошее, ще се задуша, ще ме свие астмата...Пак лекари...
Защото съм глупачка, затова ! Ще се разходя, ще си купя книги, ще обядвам, ще спя. Имам цял ден. И цяла нощ. Най-неприятна е нощта на чуждо място. като дете не исках да си затварям очите, защото под клепачите ми играеха някакви черни точици, които ме плашеха.
Денят успях някак да утрепя. Чака ме по-тежкото – вечерта. Обезателно русо, русо момче, обезателно.
Така си и знаех. Черен и пиян ! Все такъв ми е късмета.
-Мога ли да седна при вас ?
-Не !
-Я, много гордо ! Е, що ? Що, питам ?
То няма и нужда от отговор. Мъжището само си сяда. И ме зашеметява с дъха си. Дебел, пък и фиркан- не ти е работа ! Чудесно се уредих ! Хак ми е, защото си го търсех.
-К,во ше пием ?
Не отговарям.
-Мооого гордо ! Неприятен ли съм ?
- Вървете си, ако обичате.
-Кажи, кажи, дразна ли та ?
Мълча си.
-Начи съм неприятен...кажи нещо лошо, кажи нещо мръсно, ше се чупа...
-Моля Ви, оставете ме на мира...
-Гордо, гордо ! Кажи сега, че съм педерас, кажи нещо обидно. Кажи „педерас“ и ше си хода. Така обичам, айде, де !
Ще ме фрасне, та няма да мога да се събера после. Иди се оправяй ! Ама че тъпа идея-да вечерям сама в провинциален ресторант. Ако се огледам, сигурно няма друга сама жена на маса. Бих си тръгнала, но любезният другар ме спира с ръце и крака, а келнерът го няма.
-Айде, разкарай се, педерас такъв ! Айде ,чупката ! Казах нещо, марш ! Досажда ли Ви ? Той е всеизвестен досадник. Вие не сте оттук, нали ? Разкарай се, ти казах, марш, да те няма ! Дамата не е сам, разбра ли ? Ей-сега ще си отиде, не се безпокойте. Безобиден е, но нахален и като не го знаеш...плаши. Мога ли да седна ?
Така. Уредих се. Хубаво момче, русо. Сяда. говори. Отваря уста. Защо ми е всичко това ?
-Благодаря за...намесата.- казвам.
-Какво ще пием ?
- Моля ?
-Попитах какво ще пием ?
-Трябва ли да кажа, че не бива да пия?
-Бяло вино. Студено бяло вино.- казвам.
-Тогава шампанско. Студено, бяло шампанско. Геле, Геле, бутилка бяло шампанско ! И по-бързо !
Изобщо всичко е толкова лесно в този живот !Чудя се на себе си. Все ми е трудно, все се ровя излишно, все се ядосвам. А то- гърми шампанско, момчето говори, оркестърът свири, певица се кърши, яка работа ! Аз вехна, увяхвам и ще си увехна съвсем, познавам се. какво толкова има за мислене ? Момчето е хубаво, аз му харесвам... Нищо няма да се получи.
ще си тръгна сама, както много пъти до сега. Лошо съм устроена, като сестра ми, като майка ми. Обичаме да сме жертви.
-Тръгвате ли ?
-Да, време е, чакат ме.
-Защо така, защо бързате ? А шампанското ?
-Допийте го без мен. За мое здраве. Сигурно имате приятели тук. Приятна вечер.
-Ще Ви изпратя . В хотела ли сте настанена ?
-Благодаря, няма нужда.
- Моля ви...
- Аз Ви моля !
Разбра ме. Седна си на мястото. Поне не е нахален, макар и разочарован. През прозореца, след като излязох, видях „педераса“ да сяда при него. Сигурно са комбина...
Отивам си в стаята. Вали дъжд. Топли, едри капки. Кога е заваляло ? сега всички мъртви, които са живели в старата къща на село, се прибират на сушинка. Затварят кокошките, викат агнетата, хлопват мазето, залостват вратите. Вървят пред сестра ми и невидимо се взират в очите й. Те идват точно в такива дъждовни, ветровити нощи. Ужасно глупаво беше това мое тръгване ! Сестра ми седи сама в къщата с всички мъртви наоколо....
На рецепцията няма никой. Чува се музиката от бара. Набирам номера. Звукът от гласа ти ме удари внезапно като гръмотевица. Задъхах се.
-Добър вечер.
Мълчим. Чувам дишането ти.
-Добре ли си ?
Това наистина си ти. Твоят глас.
-Откъде се обаждаш ?
-От хотела.- казвам.
-Хотел ? Сама ли си ? Моля те, кажи нещо ! Моля те, не затваряй ! Сама ли си ?
- Сама.
- Ще си дойдеш ли ? Не затваряй ! Добре ли си ?
Сега ще затворя, ще си легна, ще спя. Ще си почина. не мога отново, нямам сили. Мислех, че звъня на майка ми. А съм набрала нашия номер. този глас, тези думи, тези устни, говорещи там. толкова километри между нас.
-Не ми се сърди. Не вярваш, че ще ме потърсиш...Престанах на чакам. А ти звъниш...говорих с майка ти, със сестра ти... Не вярвам, че си болна. Защо мълчиш ?
-Ще се върна.
-Утре ли ?
-Какво ?
-Утре ли...ще се върнеш ?
-Да. Чакай ме.
- Чакам те. Целувам те.
-Лека нощ.
Ето, че всичко пак отново. Ето, че победиха. Ето, че не се познавам. Ето, че се предадох. ще замина утре. Ще тръгнем със сестра ми. Всичко ще й кажа. Тя го знаеше преди мен. Отново, наново, с нови сили. Всичко старо в нов вариант.
Лягам си . Гася. никакво четене. Утре ставам рано, отивам на село, подбирам сестра ми и потегляме. Сега- сън...
Неделя сутринта градът е пуст и прашен. Магазините са затворени, хората ги няма. Мъжете спят, жените готвят поредния неделен обяд, децата гледат сутрешна телевизия. Слава Богу, по автобусите също е празно.
Седя в автобуса и мисля. Защо на мене всичко ми се отдава толкова трудно ? В училище бях вечно за пример. Влюбвах се тайно, пишех стихове, с момчета не се занимавах. Дори 18-тия си рожден ден празнувах на музиката на Бетовен, а алкохола беше...боза. Имала 5- процента алкохол, каза баща ми. И ни беше хубаво, весело, рецитирахме, смяхме се, после моите приятели и татко отидоха на кръчма, а аз останах у дома да пиша поредната си поема...или дневника, вече не помня. Онова, което сестра ми учеше с часове, на мен не ми костваше никакво усилие. Майка ми и баща ми се гордееха с мен. Къде отиде всичко това ?
Встъпих в живота и всичко се обърна с главата надолу. Нищо, нищичко не постигнах. Всяко нещо, до което се докосвах, се разпадаше, при това се разпадаше бавно и мъчително. Първите професионални успехи в началото, големите думи... „Ставаш все по-красива,- казваше ти- ще те загубя. „ Аз се смеех.
вечери, нощи, наздравици...И приятели, приятели...Много хора, много шум. После- пустота. И пак тоново- безсънни нощи, разговори от пусто в празно, приятелства, угасващи с утрото..Дълго чакане в разни коридори, угоднически усмивки, горчиво премълчаване, деликатно напомняне, притеснително мънкане пред силните на деня, хиляди усмивки, хиляди съвети, милиони погалвания и напомняния, че „ си хубава, талантлива, ама...“
Ревността ти и моето упорство, че в този живот човек може да постигне нещо с ума и таланта си, без чужди връзки и чужда намеса.
А виж, сестра ми потегли гладко и спокойно. Може би в това е номерът, в самочувствието ?
Какво сънувах ? Нещо сънувах. Нещо вкаменяващо. Старата къща, дворът, някаква пустота и тишина. Страшна такава. Не беше това. Ужасно ме е яд, когато се събудя след интересен сън, а не мога да си го спомня. Вбесявам се, понеже много сънувам.
В един то кабинетите, през които минах, имаше въпроси и за сънищата. толкова е хубаво да си болен- свиеш се в едно малко ъгълче на живота и си пасуваш. Другите да му мислят. Зависи от болестта, разбира се.
Какво сънувах, дявол да ме вземе ?! себе си ли, тебе ли ? Май никого. Прибирам се и ставам друга, това е решено. Нали все това ме съветваха ? не извърших никаква глупост и сега съм спокойна. Имам чиста съвест, чиста като сълза, не се напих, не се...не изневерих на...не спах с никого ! Мога да се гордея със себе си !
Прашни, мръсни шосета. Пътувам по тях от рождение. Дълги, безкрайни пътища, еднакви села, градове- близнаци. Всичко ми е познато. Вечните дървета. вечните бабички пред дървените порти на дървените пейки. Вечните деца, играещи в прахта.
И аз съм стара. Боли ме главата....
Масата под ореха е подредена за вечеря. Има всичко. И хляб. Но няма палачинки и кафе. Значи е за вечеря...Значи е знаела. Тя винаги всичко знае. Каната с вино. Две умрели мухи вътре. Яйцата са мътни и вкаменени. Птици и котки са гризали храната в чиниите. Нещо е готвила. Нещо вкаменено, сигурно пак е на диета, нейните вечни диети.
Сега знам какво сънувах. Мъртъв сън. няма да влизам вътре. Знам какво сънувах. Тук всичко е мъртво, вкаменено. Няма да влизам ! Сигурно е ! При нея всичко е сигурно ! Тя е педантка ! Знаела е, че няма да се прибера, знаела е...Трябваше да ме почака... Този дъжд нощеска..Стълбите са хлъзгави и мръсни. Само ще надникна...Целият мой сън...
Тя лежи на леглото, смалена и вечна. Не е помръдвала от часове. Нежно и добро момиченце, с печата на незаслужена обида на лицето. И вечност в затворените очи....