Връщането на Младена

МЛАДЕНА ВЪРВИ ПО ПЪТЯ...Босите й пети тупат бързо и равномерно.Смътна сянка на уплаха преминава за миг през сърцето й...Младена МИСЛИ:
„Там е царевичната нива....“
Там, между свиленокосите кулени я чака орисаната й, човешка съдба.Може да се върне, но мислите я теглят, викат я напред по пътя на спомена...тихичък ужас весело пощипва нозете й. Шумоли топла прах .Златни мушички светкат в бистрия въздух. Дългият ден гасне щедро, красиво. Цяла огряна от залязващото слънце, Младена стои и мисли. Дълбоко, с женската си интуиция, успяла да спаси нищожна част от душата й през дългите години на труд, тя разбира, че ще продължи, ще върви, ще види, ще чуе...
Мигът замръзва във въздуха. Звънва тишина. Неподвижност. Спира пукота на царевичните стъбла, раздалечавани от сълна ръка. Спира и Младена. Спира времето. Две лица в замръзналия свят наоколо. Две съдби....
........МЛАДЕНА И ГЕОРГИ СЕ СРЕЩНАХА ЗА ПЪРВИ ПЪТ САМИ край тази нива. Младият мъж протегна към момичето два млечни мамула и зъбите му млечно лъснаха в усмивка. Прошумоля тих ветрец.Младена протегна ръка и жилавите му пръсти щракнаха около тънката китка. Така я заведе у тях.
Тя влезе спокойна, съвсем не уплашена, усмихната. Слисаната й бъдеща свекърва изпусна дървената лъжица, с която бъркаше качамака. Замириса на изгоряло. Влизайки след Младена, Георги сниши глава. Къщата-плетенарка беше строена според ръста на старите. За коравият, мургав момък тя стана вече ниска и тясна.
Тримата замряха с неподвижни погледи.Младена вдигна очи към бъдещия си мъж, Георги забоде своя в пръстения под. Сред одимената стая, белите нозе на момичето искряха като две буци сирене. Устата му сладостно се напълни със слюнка. Той преглътна незабелязано.
- Марш! Вън!- кресна в този миг майка му. Крясъкът се откъсна от гърлото й като граблива птица, готова да забоде нокти в младото, спокойно лице насреща й.Георги излезе и дръпна Младена след себе си.
- Иди си дома, рече той, - И кажи на бащу си, че подир неделю правим сватба. Айде!
Нищо не помрачи ведрата лъчезарност на Младена през тези две седмици. Нито побоя, който трябваше да изтърпят с майка й, нито тежката работа в полето, с която я натовариха смръщените й родители, нито злостните погледи на комшийките, нито приглушения кикот зад гърба й.
Бъдещата й свекърва по цял ден обикаляше селото да разправя, че не я ще за снаха! Не подмина никого, дори побърканата си братовчедка и глухия раздавач.
Защото имаше тъмни думи около бялото лице на Младена, думи за мъже и те не даваха мира на старата, ядяха я отвътре заради нейния Георги. Не я свърташе в къщи, заряза си домашната работа, скара се със сина и мъжа си, подлудя.
А всеки ден Георги причакваше Младена в царевичака с топлите мамули и без да спира дори, загадъчно усмихната, тя ги поемаше, преплитайки пръсти с неговите. По-долу бързичко ги хвърляше, защото зад завоя я чакаше майка й и до къщи я блъскаше в гърба, убедена в тайните им срещи, но без да смее да ги залови.
В началото на първата седмица, Георги събра другарите си и до края на определения срок вдигнаха в дъното на двора едноетажна постройка с коридор и стая. Сложиха вътре легло, маса, печка и няколко стола. Горният праг на вратите си беше според ръста на младоженеца.
Вечер, щом свършеха работа, заслушани в лютите викове на старата, изпиваха по две котлета вино. Никой не обели дума. Само бащата на Георги, седнал на прага насреща им, се подсимхваше под гъстите мустаци, пощипвайки космите на здравата си гръд.Такива си бяха в рода: космати, черни и кокалести.
Мъжете тръгваха по тъмно. Навън, пред портите стояха жените и бабите. Изпращаха ги с мълчаливи погледи. И шепот....
Тънкият кръст на Младена, леката походка и неизменната, ласкава усмивка събираха бабите край дуварите. Кукумявчени очи зорко следяха всяка сянка под прозореца й нощем. Нищо не видяха, нищо не се случи освен, че две от стариците умряха. Камбаната ги изпрати с тежки, бавни, камбанни слова, отмерящи дългия ден.
Погребенията, сватбите и кръщенетата съставяха единствените забавления на село. И някой побой в кръчмата. Домашните крамоли не влизаха в сметката, бяха си ежедневие.
Мома като Младена рядко се появяваше. Другите си бяха моми като моми. Едри, гърдести, тежки, прилични една на друга като любеници. А пред нея мъжете омекваха, укротяваха се. Някои се опитаха да я крадат. Тя не се даде. Но имаше един, дето си заряза дома, остави жена и дете и даже, казваха, бил се обесил ли...или просто умрял в други земи.
Беше левент мъж, другоселец, с особена хубост. Брада и мустаци не красяха гладкото му, момчешко лице. Гласът му не гърмеше нагоре-надолу из улиците. Работеше кротко, без викове и караници, а вечер сядаше пред къщи и плетеше рибарски кошчета за мъжете и малки кошнички за жените. Понякога шареше весели свирки за децата. Не го обичаха, но го търпяха. Рядко се запиваше в кръчмата и тогава пак не беше като другите. Не се караше, не налиташе на бой и не посягаше на жена си у дома. Седеше на прага, загледан в небето, докато заспи с бистра усмивчица на лицето.
Срещна веднъж Младена и се поболя. Не го спряха ни жена, ни дете. Нощем обикаляше около къщата й, денем я причакваше и пресрещаше. Казаха ли си нещо, никой нищо не разбра. Побеля момчешкият перчем за дни, хлътнаха младите му гърди. Младена не смееше да се покаже навън, а баща й до късно седеше пред портата, палейки цигара от цигара.
Другоселецът събра една нощ всички шарени играчки, всички свирки, плетеници и кошници, всичко изработено от леките му пръсти и изчезна, хвърляйки във всеки двор по нещо. Само Младенини подмина. Пътят го грабна и отнесе. Жена му се прижени, детето го забрави, но бабичките още си шушукаха по опашките за хляб, щом Младена се зададеше с бялото си лице, тънката снага и веселата усмивка.
От тогава баща й нямаше мира. Не я пускаше никъде сама и ката ден ги отупваше с майката за всеки случай. Иначе той беше весел човек. Обичаше да пее като пийне. И хубаво пееше, и с никого не се караше напразно....
......СПРЯЛА НА ПЪТЯ , МЛАДЕНА ВИЖДА БЕЗ ДА СЕ ОБЪРНЕ онази, другата Младена назад зад себе си.Седи на малката пейчица пред портата, огряна от умореното, вечерно небе. Не подозира за своята посестрима и тъжно й става наМладена-пътницата. Мисли. Защо е така? Защо? Това ли е?...
....В последните дни на втората седмица, Младена започна да се заседява навън. Очите й топло галеха гъвкавата, котешка снага на пътя, който се изтягаше през нивите и изчезваше през хълма в синевата. Дълго не откъсваше поглед от него, присвила зеници.
- Младено! Скоро да съ приберъш! Бащу ти шъ ти строше ногье! Чуеш, Младено? Младено!
Без да пророни дума, Младена се прибираше.
Съботата на втората седмица Георги зверски ритна портичката и също изрева името й, но победоносно. В падащият мрак зад него се клатушкаха другарите му. Бащата излезе, удариха длани, надигнаха кани с вино и на другия ден вдигнаха сватбата. Тримата мъже, баща, син и сват, се харесаха, та виното тази година свърши по-рано от друг път.
Че пиеше Георги, пиеше. Че я побийваше понякога, ей-така, по бабешки съвети, побийваше я. Но не от това я болеше, защото не туй му беше кусурът. Работлив беше Георги и от нищо нямаше страх. Дворът им- подреден и пълен със земни благини. Къщичката, галена от обичливата ръка на Младена, грееше цяла. И тази гиздавост разяждаше езиците на селските жени. Чистотата се смяташе за порок, понеже издаваше мисъл за плътта и срамните й желания. А плътта на Младена, ухащото й на чистота тяло, дори когато натежа от бременността, си остана гиздаво, лъхащо прохлада и в най-горещите дни.
Друг, друг беше кусурът на Георги. Добра дума не се отронваше от устата му. Как не се мъчи Младена, как не се опитва да разчупи горчивата костилка на душата му. Не и не!
Потъмня светлата хубост на младата жена, сведоха се лъчистите й очи, напукаха се белите пети, стопи се слънчевата усмивка. Скъп беше на ласки Георги, тежък.
Младена роди първия си син. От тъмно до тъмно се навикваха със свекървата през двора. Не се погаждаха как да го гледат. Едната отвиваше, другата завиваше. А детето все ревеше. Пък в неделята, изкъпани и сресани, временно помирени, подмишкосали мъжете си, снаха и свекърва отиваха на хорото. Стояха настрана и гледаха. Мълчеха. Мъжете поемаха към кръчмата. Единствен Георги позволяваше на своята Младена да влезе с него и да изпие една лимонада. Старият харесваше снаха си. Приятно му беше да си каже приказката с нея, да поседне вечер под астмата пред къщичката на младите. Нито веднъж младата жена не повиши глас да го овика, нито веднъж той не й се скара, по жена си викаше от сутрин до вечер. Затова щурееше старата, затова пустосваше и на всеки разправяше, че Младена е вещица-омайница. Чакаше я да роди женско чедо, та да се сбъднат думите й.
Младена спеше лошо, отслабна, повехна. Само понякога, в топлите утрини, когато малкият още придремваше в количката до нея, а тя заливаше мръсното бельо и пелените с гореща вода и тежко търкаше с домашния сапун, нещо дръпваше очите й нагоре към бистрото небе и надолу, по пътя, изчезващ зад хоризонта.
След това бебето се събуждаше и подивялата от умора млада майка го друсаше из двора в раздрънканата количка.
Младена и Георги имаха и други деца. Роди се и чаканото женско чедо. То беше мургаво и кокалесто като двете си братчета, на за зла радост на свекървата със странно различни очи. Едното оченце с дълги, руси мигли и вита веждичка гледаше с ласкавия, небесен поглед на майката. Другото, дълбоко и тъмно мереше с бащиния, суров поглед под тежката, затворена вежда. Тогава всички повярваха, че Младена е вещица-омайница и невестите престанаха да се спират на приказки с нея. Тя се затвори в къщи.
Георги построи още две стаи, после баня според новата мода. Купи крава и овце. Единствените спокойни часове на Младена бяха, когато извеждаше кравичката на паша. Рядко се налагаше да вика по нея или да я гони из полето. Беше кротко животно, единствената й дружка. Вървейки след нея Младена или предеше, или четеше, или двете придремваха на сенчица.
Родителите на Георги обичаха по-големия син, а тези на Младена-малкия. В неделя и празници се надпреварваха кой да даде повече левченца на любимеца си. Те пък криеха съкровищата си из стаите и се дебнеха един друг. От момиченцето никой не се интересуваше. А самото то, заядливо и изпълнено с невероятна енергия, се караше с всички, биеше братята си, посягаше дори на майка си. Не беше дете за ласки. Страх имаше само от баща си.
Младена копаеше и редеше голямата градина. Освен доматите, пипера и лозницата, след смъртта на свекърва си, тя огради къщите с тъмни чемшири , а вътре пося и насади пъстри лехи с ярки, весели цветя.
Нито едно от децата не взе сините очи и бялото лице на майка си, само едното оченце на дъщерята понякога напомняше за някогашната Младена. Никое нямаше ведрата усмивка и леката походка. Самата тя ги забрави. Сега ходеше тежко, тромаво като всички селски жени. Снагата й се разду и напълня неимоверно от лошата храна, лошата вода и лошите думи. Нежната извивка на стъпалото и тънкия глезен се скриха и снишиха.
... МЛАДЕНА ПЪТНИЦАТА ВИЖДА СЪС СЪРЦЕТО СИ как другата Младена задъхано шари из двора с патравата походка на дюстабанлийките. Вижда избелелите очи и изтънялата плитчица на косите й, някога буйни и тежки като ръкойки пшеница. Болка рязва гърдите й. Поема дъх и бистрия въздух звънва ласкаво из кръвта й. Това ли е тя? Защо е така? Защо? Това ли е?
....Месо семейството ядеше само на големи празници и когато си идваха децата от града. Те пък от своя страна, повели снахи и зет, се срамуваха от теснотията на бащината къща. Затова рядко се вдигаха да дойдат. Щерката се ожени първа, още неизкарала гимназията, макар че беше добра ученичка. Не се свъртя на село, но единствена тя дълго целуваше майка си при пристигане и плачеше на изпроводяк. Мъжът й беше военен, обикаляха страната, докато се установиха край морето. Пишеше по някое писмо отвреме-навреме, но с години не се виждаха. Едно пътуване струваше куп пари.
Синовете, затворени и тежки, с коли и къщи в града, освен редовната си работа, въртяха и частна търговия. Трупаха имот и самочувствие. По-малкият, Младен, обичаше да попийва, пушеше все вносни цигари и доста си поживя като ерген. Всяко лято скиташе с приятели и компании по морето и се ожени много късно, според разбиранията на баща си и цялото село. Взе си младичка жена, момиче почти. Тя се гнусеше от чаршафите и чиниите на майка му. По цял ден миеше и переше, когато се излъжеха да дойдат на гости.
Но миризмата на овце си оставаше. В лютите зими Младена гледаше новородените агънца в кухнята при себе си, под кушетката, на топло. Радваше се на крехката им, бебешка безпомощност.
По-големият, Георги, не близваше алкохол и в живота си не беше палил цигара.Освен къщата и колата, той имаше и вила извън града, а също голямо лозе и големи вноски за децата. Братята не се много погаждаха и рядко се засичаха на село. Избягваха да си говорят.
Жената на Георги дойде само един път. Не повтори повече. Самият той със слизането от колата, се хващаше на работа. Мълчаливо и сръчно връзваше, копаеше, чукаше, стягаше и боядисваше до здрач. А вечер, седнал пред портата до късно съветваше баща си как да живее. Дядо Георги кимаше с глава и не смееше да запали вечерната си цигара.
Само че това бяха редки мигове. Иначе старите си живееха сами. Младена ставаше рано, приготвяше закуската, слагаше боба да ври на котлона и изкарваше кравата. В неделя палееше печката и месеше пита. Майсторка беше, макар снахите й да намираха маджите й тежки и мазни. Люти. Дядо Георги ги харесваше, скрил в себе си убеждението, че младите непростимо са си изнежили стомасите. На седемдесетте си и пет години още въртеше педалите на старото колело и беше ходил на лекар веднъж, когато ядоха с бабичката купената от магазина, отровна създърма.
Старецът падна на оседмесетата си година. Нещо то сецна в кръста, после пък краката отказаха да го слушат. Едвам го дотътряха, проклетите, до кръчмата неделно време. Винце вече не пиеше. Само ракийца и то в празник. Иначе с нея вечер си мажеше изкривените пръсти и схванатия кръст. С нея на село лекуваха всичко вътрешно и външно. Така си беше. Така си отлетяха годините, стопиха се....
...И ЕТО, В ТОЗИ МИГ ТЕ ПРЕМИНАХА ПРЕЗ КИПНАЛАТА КРЪВ НА МЛАДЕНА с плавността на две крачки от младите й нозе. Не се обърна, но знае, че са там, зад гърба й, вижда ги...
Спряла сега, лека и щастлива, тя мисли. Пътят се извива под нея, гъделичка петите й, тегли очите й, вика я. Неизминатият път, чиято тиха песен толкова утрини я мамеше отвъд хоризонта.
Насреща, в царевичните ниви, я чака младият Георги.И Младена чака. Две замръзнали, застинали лица. Две съдби.
Може да започне отово и тя започва.Тръгва. Върви бързо, бързо, нозете й весело целуват топлата пръст, радостни със своята лекота. Гъвкавата талия описва красиви дъги в чистия простор. Слънцето позлатява снагата й. Косата й е заплетена от нежни, звънливи нишки. Златното момиче. Приказките. Чува как младият мъж тича и чупи стеблата с отчаян пукот.
-Няма да ме стигне, няма...
- Няма, Младено, няма...
Младата жена се засмива. С онази изгубена през годините усмивка.
- Не бързай, Младено, недей...
- Няма да бързам, няма...
- Недей, Младено, недей...
Тя не спира, не протяга ръка, не поглежда мъжа в царевицата. Отминава.
-Върви, Младено, върви...
-Вървя, не бързам, вървя...
Нещо в нея се скъсва. Плисва светлина. Нозете й летят като криле на птица. Макове и синчец се люлеят пред очите й. Пеят. Тя поглъща света с ненаситността на новородено. Песни, песни навсякъде.
За миг спира да поеме дъх. И си спомня как дъщеря й пищеше, теглейки я за дрехата, давеше се, тръшкаше се в прахта с новата си рокличка. Пищеше непрекъснато, без причина, от злоба и инат. Младена яростно я откъсваше от себе си и я хвърляше в чимшира. Малката оставаше там с часове, докато заспи, уморена от толкова рев.
-Върви, Младено, върви...
- Вървя...
В гърдите й нещо се затъркаля, заблъска, зазвънтя, откъсна се и полетя навян. Младата жена запя. Никога в живота си не беше пяла, не беше се смяла с другарки, не беше пътувала, не беше споделяла болки и радости. Нищо в живота си не беше решавала сама.
-Вървя, не бързам, вървя...
Край пътя, над големите дървета, редом с Младена бърза реката. Бърза бъбрива и пенлива, лакома за събития и хорски съдби. В една от старите върби запява авлига. Жената намалява ход. Разлива се успокоена и голямата вода. Младена бавно, в упоение се съблича и все така бавно, пропита от хладна, синя наслада, влиза в нея. Съблича се не крадешком, а спокойно, без да бърза и без да се оглежда.
След това продължава, освободена от игото на тежките дрехи, носейки младото си, гладко тяло като награда. Наближава краят на пътя.
Пред Голямата порта я чака младият стопанин с тъжните очи. Защо тъгува? Не бива, не бива. Той умря отдавна. Не живя дълго. Грях имаше към него Младена. Грях в ранното моминство. Но сега идва, освободена от греха, заплатила за всичко. Мъжът се усмихва, кимва...Усмихва се и Младена и това е красиво в бистрата тишина. Той протяга ръка с писана свирка. А свирката сама свири. Леко, весело, чудно! Златна пътека, слънчева песен...
После и той остава след нея.
-Върви, Младено, върви...
Насреща й идат нейните мъртви. Очите им галят, устните казват неказани думи.
-Хубава си, Младено, хубава...
- Хубава съм, хубава...
Струи светлина, капе от лъчистото небе златен дъжд. Диша се леко, свободно. Младено вижда огромно поле, окосено и росно. Ухае на билки и прясно сено, на лято и метличина. Майка й и свекърва й седят на ниски столчета и предат златни нишки. Златиста паяжина се люлее във въздуха. Шарени вретена бърмчат в пъргавите пръсти. Бръмчат вретената, звънят пажините, пеят жените. Люлее се цялото поле. Като бели езици светят в зелените му, дъхави пазви спретнати огньове. Там са баща й и свекър й. Замахват със златисти секири като светкавици и ухаещите пънове безшумно се разцепват. Гледа ги Младена, гледат я и те и се усмихват, усмихват...
Нещо звъни, шушне, шумоли. Щурчета, весели детски душички...И те я гледат с мъничките си, кръгли очета. Трият крачета и пеят. Добро е, добро...
ЛЕНИВО ЛЯГА ОГРОМНА ТИШИНА....Стаяват се всички. И сянката на уплаха преминава през гърдите й.
- Ти ли си Младена?
- Аз съм, аз...
Погледнаха я, усмихнаха се. Засмиват се всички пак, звънва бистирят въздух, залюляват се хора и треви. Сърцето я заболява от красота, очите я смъдят от светлина. Кимнаха й.
- Не, не си ти, не си. Друга е, друга...
- Друга коя?
- Друга Младена, Младено...
И всички кимат и нежно я галят с очи, и мило й става като ги гледа...
- Друга е, друга...
- Друга Младена, Младено...
Среща другата по обратния път. Вижда лицето й и пак диша леко, спокойно. Дълбоко, далече се плиска реката. Младена усеща белите езици на огньовете в полето. Потъва в тишина и тъмнина. Топло... Някой диша до нея...Добро е, добро...
Нищо друго не усети....
...ДЯДО ГОГА СТРЕСНАТО отвори очи. Слънцето грееше в лицето му по най-необичайния начин. Седна в леглото и се огледа.И разбра защо е така.Просто беше закъснял тази сутрин. Когато бабата го будеше, слънчевите лъчи още не стигаха до леглото и лицето му.
После осъзна и кое го беше събудило. Навън, в оборчето, спокойно, но упорито мучеше кравата. Бабичката се беше успала. Ядоса се.
- Дадем ти ребра гяол, Младено!
Никой не му отговори. Необичайна тишина лежеше в къщата. Не се чуваше тропане на чинии, не се долавяше сладкия, сутрешен мирис на бобец и пържени яйца. Не шуртеше вода и не се носеше из двора гласът на бабата да пустосва кокошки и крава. Кипна му на дядото.
- Младено, ей, Младено!
Нямаше отговор. Беше тихо.
- Дадем ти млако гяол, да ти дадем!- ругаеше под носа си той за разсънване и „добро утро“. Без да погледне към другия край на леглото, старецът с поскърцване и попъшкване размърда кокали из двора. Чула познатото хлопване на външната врата, кравата спря да мучи и търпеливо зачака. Чакаха и кокошките, дотичали до мрежата, разделила тяхнното царство от съблазните на градината. Но не така търпеливо. Кокоша им работа!
Бабичката, обаче, не се виждаше никъде. Ядът на стареца растеше и след като нацепи дърва и напали печката, което също не му беше работа, тръгна да я търси. Нито за миг не допусна, че е още в леглото. Съвсем случайно забеляза скупчената й до стената дребна фигурка и слисан замря с цепеница в ръка.
- Младено!- рече.- Чуеш, Младено!
Шумно хвърли дървото под печката. Нищо, нито звук. Гледайки успокоеното й в съня лице, старецът се разядоса вече не на шега. Бутна я. Стори му се необичайно хладна и мека, та преди да я блъсне втори път, изненанадано се втренчи в лицето й.
- Младено, що праиш, узел та гяол? Я са дигни!
Отпуснатотот тяло на бабата се стегна чак, когато наистина здравата я разтърсваше и хем хълцаше уплашено, хем трепереше, а сълзите бяха на очите му. Само дето хич не му се вярваше, та си даваше кураж с викове:
- Кравата мучи, кокошките и они са гладни, па и я, чуеш, Младено?!
Внезапно очите й го погледнаха с младия си, весел израз. Дядото стреснато подскочи и кой знае защо още повече се уплаши.
- Печка съм запалил!- вбеси се той. Толкоз по му растеше ядът, колкото повече му беше страхът.
-Йощ не съм закусил! Чуеш?
Обвинението я удари в лицето и то за миг остаря, съсухри се и се примири.
- Божъ, Гога, куде сум била! Божичко!
- Куде си била? У одър, куде...-мърмореше, успокоен вече дядото, намествайки се удобно на стола за обичайната закуска.
Замаяна, стресната и засрамена, бабичката изглеждаше още по-мъничка. Една шепа човешки вълнения. Беше се стопила с годините. Угаснала беше Младена.
-А! Кажи, де! Куде?
- Боже, откуде мъ върну!
- Откуде? От оной свет?
Дядо Гога си резна доматче, сипа си ракийка, а малко след това получи и своите сутрешни пържени яйца. Но вместо да хукне да храни кокошките, вместо да издои и изведе кравата, баба Младена седна на отсрещната страна на масата и подпря брадичка. Гледаше объркано и подплашено,та съвсем заприлича на непослушно дете. Сините й очи светеха на почернялото, сбръчкано лице, необичайно живи и млади.
- Баш от там, от оной свет мъ върну, бех си тръгнала, отивах си. Гога, толко убаво беше, много убаво, божичко!
Дядото сладко цокна ракийцата и каза, без да смее да я погледне:
- Айде, Зоица цел час реве, чуеш ли? Едни глупосте с теб.
- Пък то, друга Младена била. Пак Младена, ма друга. Срещнахме съ наобратно. Не я знам, не е наша.
- Рекох ли нещо? Беж, къ си проста? Узел та гяол!
- Не беа гяоли, други беа, и мама видех, и тате, и твоите. Ама добри, Гога, убави...
Гореща мечтателност просветли погледа й. Беше някак срамно за гледане, сякаш разголи внезапно интимни места от тялото си.
- Млъч, къ съг чъ та убием! Сбърка съ на старос!
- Не знам кви беа, не знам.- тихичко вече си мърмореше бабичката като покорно излезе навън и денят си потече, както обикновено.
Баба Младена умря наколко години след този сън. Пак така си заспала, ама дядото не успял да я събуди. Той я преживя с пет години. Продаде кравата и телето, които имаха тогава. Остави си само кокошките, за да има с какво да посреща децата, ако рекат да го видят. Не отиде в града при синовете. Известно веме живя при щерката. Не беше лоша тя, добра домакиня беше и му готвеше по селски манджите. Весела женичка израстна и като те погледнеше с тези различни очи, сърцето на човека сладко примираше. И с мъжа й, бивш военен, старецът се разбираше, ама не стоя много. Върна се на село, заживя сам.
С една каручка разнасяха безплатна храна за такива като него, дето не можеха сами да се грижат за себе си. Храната беше предостатъчно и разнообразна, та от обеда на стареца му оставаше и за вечеря. С кокошките някак се оправяше, макар че от година на година намаляваха. Не му и бяха нужни. Но градината запустя. Доматите и пипера изгоряха, гроздето подивя, лозницата се разрасна върколашки, разкриви се, а плодът стана кисел, зъл. Чимширите и цветята се изгубиха, изсъхнаха, само тук- там избуяваше по някой тъмен храст като забравен кичур на олисяло теме.
Дядото не си взе друга бабичка да го гледа, въпреки съветите на комшиите и синовете си. Човек по-лесно свиква със самотата, отколкото да си промени навиците. Тежък старец беше.
Последата седмица преди да умре той отслабна, стопи се. Усещаше нещо, изгуби апетит, а и да заспи не смееше. Идваха в съня му неговиге другари, мъртви отдавна. Викаха го от портата, чукаха с пръсти по прозорците, бързаха. Ту на риба го викаха, ту някой покрив да стегнат, ту царевицата да копаят. Нетърпеливо думкаха по вратата, ходеха пъргаво из стаята, мира не му даваха. Надигаха котлета с вино, със здравец закичени, припрени, както винаги. А Гога хем знаеше, че са умрели, хем бързаще да им отвори, хем не можеше да се помръдне от леглото. Така се мъчеше цяла нощ, без да мигне.
Дотегна му и се оплака на съседката. И тя стара жена, с голяма челяд. Беше пъргава и дръжелива като неговата Младена. И от магия разбираше, и баеше, и уроки лекуваше, ама никой вече не я търсеше. Нямаше урочасани на днешното време.
-Стой, - рече му комшийката.- иде ли ти Младена?
- Що?- не разбра дедо Гога.- Коя Младена?
- Твойта, твойта Младена иде ли ти на сън?
- Не, нема я Младена.- поклати глава той.
И се замисли. Бабата чакаше, чепкайки тихо бозавата тазгодишна вълна.
- Не, не я видох. Ей така идеа, ама Младена....не. Що?
- Ако я видиш, за тебе е дошла. Съг не бой съ. Щом я нема, нъ ти е времъ. Имаш йощ дни.
- Имам, а?
- Имаш, имаш, не бой съ. За Младена мотри, она кът дойдъ...
- Не, немаше я, не.
Категорично тръсна глава дядото и се прибра. Пийна си ракийката, па си легна. Срам го беше да признае, че вече втора нощ не смее да затвори очи и лампата му свети до сутринта.
Така, на запалена лапма посред бял ден то намери момчето, дето разнасяше храната и веднага изтича при фелдшера. Но дядо Гога нямаше нужда от фелдшер. Нито от доктор, нито от никой.
Тази нощ Младена се беше върнала.