Денят на момчето

Момчето беше тъничко и нежно, а тялото на момичето под него, гладко и стегнато. И двамата бяха мургави, миришеха на младост, свежест, течаща , бистра вода.
На пръсти, тихо настъпваше утрото. Първи го усетиха птиците. Една се обади, друга я чу, отговори. След минута внезапно сякаш всички се разбудиха, разбъбриха се, разхвърчаха се, разлетяха се нагоре-надолу, засуетиха се.
Децата в кревата още не ги усещаха. Стигаха им звездите в очите . Тъмни очи, лукави, ласкави, жадни. И ненаситните устни. И ръце.
После в стаята просветля. Не много, но достатъчно, за да може момчето да види момичето. Беше дошъл вечерта късно, както винаги, прескачайки оградата. Промъкнал се бе тихо по стълбите и като сянка се бе вмъкнал в стаята й.
Селото още спеше дълбоко. Дремещите в градината цветя надигнаха главички. Момчето също вдигна глава, опря се на лакът, усмихна се. Сложила пръст на устни, тя леко плъзна прозрачната нощница по тялото си. Имаше налято и силно тяло. Момчето я гледаше ненаситно.
В нежния овал на лицето прозираха грубите черти на бъдещата жена, които годините щяха да заострят. Щеше да наедрява и натежава. Буйните, тежки коси щяха да оредяват и капят, докато се превърнат в тъничка, сива плитчица в някой далечен ден.. Но това щяха да видят очите на старата къща, в чиито обятия се бяха раждали и умирали няколко поколения хубавици от рода на момичето.
Момчето гледаше очите, косите, нежните, малки, нейни гърди и все още детското му тяло се изпълваше с огън, въздух и лекота. Десет години след този ден той щеше да бъде хубав, стегнат мъж, баща на две деца, известна личност с буен и непримирим характер, но това щеше да бъде после.
В мекото утро тихо се обаждаха гълъби. Стрелкаха се лястовички и лицето на луната безнадеждно избледня. Това беше последното им утро, момчето щеше да замине без да успеят да се видят, освен някога някъде с бега усмивка и бегло „здравей“, подхвърлени бегло пътьом. Но и това не беше сигурно. Защото той може би нямаше да я познае, а тя щеше да се сети за него веднага, отдалеч, но за нищо на света не би отнела от времето на заетия мъж, който дори не я помни.
Отгоре ги гледаше отчаяното лице на луната, твърде високо в твърде студеното и бледо небе. Децата застанаха за миг усмихнати и напрегнати до отворения прозорец. Време беше.
В съседната стая спеше почти глухата и нищо неподозираща баба на момичето. Време беше, бабите стават рано. Момчето нежно докосна с пръст гъвкавата й гръд, с устни погали лицето й и лек като тополово пухче прелетя над перваза на прозореца, а после през парапета на стълбата.
Тупна меко в лехата с гергините, още веднъж я погледна и изчезна. Лекото подсвирване я увери, че е минал най-неприятната част на пътешествието- оглеждането на улицата,прехвърлянето на оградата и приземяването отвън. Далеч от всички подозрения и надничания през пердета. Успокоено, сънливо и леко настръхнало от утринния хлад, момичето се мушна сладостно в леглото.
От два месеца насам зелената тишина на селската уличка и ледената вода в чешмата горе, на самия й край бяха едно от най-радостните преживявания на момчето след безсънната нощ. Беше твърде младо, за да цени и помни любовните ласки. Преживяванията са за момичетата. На него нощните похождения му носеха повече самочувствие вечер, сред приятелите, които го слушаха с уважение и завист.
Но ранното утро на тази уличка си беше чисто негова радост. Всичко мина благополучно,бабата не се събуди, никой не го видя и ето го пак сам и силен под небето. Гърдите му се пълнеха с шум на криле, шепот на листа и мирис на липи. Долу се протягаше реката. Не мислеше за нея. Тя му бе нужна после, в душния следобед, когато носеше прохлада на горещото му тяло.
Сега той бързаше към чешмата. Винаги спираше тук, за да измие любовната нощ, а след това освежен, мокър и весел като врабче пиеше ли, пиеше сладката, студена вода. Олекваше му. Босите нозе тичаха над прахта и росата, сякаш в самия бисерен въздух. Вдясно от него небето розовееше и върху клепките му утринният ветрец носеше сънища.
Момчето бутна портичката, безшумно изтича по стълбите и се вмъкна в стаята си. Тук беше топло и тъмно от дебелите завеси на прозорците. Не ги вдигаха, за да не влизат мухи и комари. Събличането му отне само миг и десет минути след като момичето се гушна в съня си и момчето потъна в своя.
Години след това той щеше да спи с жена си в този креват и нейното жадно, женско тяло щеше да буди кръвта му, щеше да го направи истински мъж. Мъж, когото жената ще обожава и търси до смъртта си и от когото ще роди децата си. Още по-късно на другото легло срещу тях щяха да спят синовете му, той щеше да похърква, да става сутрин преди тях и да пие кафето си с майка им под черешата навън. Щяха да четат книги, да гледат спектакли и да ги обсъждат заядливо или насмешливо сутрин.
После бащата щеше да минава с въдица по познатата уличка, край любимата някога чешмичка и къщата, в която отдавна не живееше неговото момиче. Всички дървета и огради щяха да му изглеждат снишени, а къщите смалени. И никакъв спомен нямаше да облъхне с топлия си дъх лицето му.
Това щеше да става в редките му отпуски. През дните на тихо опиянение, на бягство от големия град.
Долу все така щеше да се протяга реката и прозорчето, през което с толкова страх и вълнение сутрин се измъкваше момчето, щеше да му се види смешно ниско и тясно.
Сега момчето спеше. Дълбоко някъде в съня му неговата баба тропаше тигани и чинии, приготвяше мекички, печеше месо и пълнеше чаша с топло мляко. Когато се събуди прегладнял, ще засити набързо зверчето в себе си и ще хукне с безгрижното си, леко тяло към реката, към приятелите, към хладните вълни.
Вечерта, изкъпан и сресан, ще чака на пейката в единствената алея на единствената главна улица, своето момиче. За да му съобщи, че трябва да замине, че ще следва, ще стане актьор, ще изпълни мечтите си, но скоро, много скоро ще се върне и всичко ще е пак същото, и никога, никога няма да я забрави, никога няма нищо да се промени, ще бъде все така сладко и непроменяемо до гроба, до смъртта...
Нито сянка от тъга нямаше да премине през очите и ръцете им, понеже децата не страдат от разделите. Те нямат спомен за тъгата. Наслаждението от скръбта е привилегия на възрастните. Тъгата щеше да дойде по-късно и това щеше да е тъга от усещането за безвъзвратния летеж на времето и безсилието на човека да промени нещата. Мъдрост наричат това, усещане, но то си е безнадеждност.
Свито на кълбо, омотало крака в чаршафите, момчето спеше дълбоко, без сънища в леглото, в което след години щеше да се търкаля пияния мъж, да пъшка от лепкаво безсъние, да се буди внезапно от студена пот. Момчето спеше. И никакви мисли не нарушаваха съня му.
Навън призивно, безгрижно гукаха гугутките.