Градината

Пътникът видя градината с розите още горе, на върха на хълма. По-надолу, зад нея, е неговият дом. Отдавна мечтаеше за този миг.
Беше стигнал.
Спря се и въздъхна. После започна да се спуска по хълма.
Бавно. Внимателно. Отдалечаваше мига на завръщането.
Краката сами го водеха, бързаха, стъпките му глухо отекваха в прозрачния въздух.
Спря пред градината с розите.
Розовите храсти цъфтяха неравномерно, скупчени на големи туфи. Вратичката на градината беше отворена приканващо. Пътникът я бутна и влезе.
Отвън остана вятърът, пътят, времето... Наближаваше нощта, последната нощ, която го делеше от дома. Не биваше да бърза, макар че цялото му същество крещеше, виеше, дърпаше го надолу, по-бързо, по-бързо, веднага !
Умората отпусна нозете му в буйната, дъхтяща на мед трева. И златистото спокойствие на залязващото слънце обгърна треперещото му тяло. Успокои го. Облегна се на оградата, затвори очи, наслаждаваше се на неочакваната почивка. Сякаш някой го дръпна в тревите, погали го и го обгърна нежно със сладкото ухание на цъфтящи и вехнещи рози. Когато повдигна клепачи, видя точно пред себе си огромна, чайна роза. Храстът нежно го прие като чакан гост, приспа го.
Разпери криле бялата птица с човешки очи, литна в съня му. Години не беше идвала под уморените му клепачи. Забрави я...
Сега топла радост нахлу в него дори в съня. Затрептя бялата птица с уплашени очи, тревожна и бърза. Отдалечаваше се полъха от прекрасните криле, изчезваше, потъваше дълбоко, дълбоко, далече...Тишина.
В тишината нещо въздъхна. Той отвори очи. Беше замаян, тревожно радостен. Нощ, огромна и безлунна. Розите спяха и просветваха в мрака. Някой безплътен и лек седеше до него. Не можеше да го види, не смееше да го докосне, страх го скова. Звънна тих смях.
-Не се страхувай. Твоят страх ще ме прогони. Всяко силно чувство ме убива, причинява ми болка. Отпусни се. Ти не си страхлив. Не бой се...
Гласът беше нежен, пееше, ромолеше. Олекна му.
-Така...Сега ми е хубаво. В сърцето ти настъпи тишина. Добре е...
-Коя си ти ?- устните му не го слушаха, едва се движеха.
-Аз съм това, което си мислиш. Там съм, където ти е нужно. Ще бъда тази, която си мечтал. Не ми задавай въпроси, не бива.
-Не съм те търсил, не съм те искал. какво си ?
-О, човече, колко си уморителен. мисълта ти ме извика, а тя е различна от думите ти. Не задавай въпроси !
Стана му неловко. Лъхна го ухание на рози. Запя славей. Не беше чувал славеева песен. Нямаше време за това. Животът му минаваше сред магистрали, бетонни мостове, бетонни стени, небостъргачи, метал, бетон и стъкло. Години наред не усещаше, че живее, трябваше да печели пари, да гради кариера, да побеждава съперници. Никога не беше почивал, дори и нощем градеше планове. Живееше не с настоящето, а с бъдещето. Наместваше нещата по местата им. Не беше чувал славей, но веднага го позна.
Тази великолепна песен и тази необикновена нощ му бяха подарени и по-добре, че не ги проспа. Отпусна се и се усмихна, заслушан. Спокойствие...красота.
-Човече, какво значи дом ? Не заспивай, трябва много неща да ми кажеш ! Какво е дом ? Сън ли е ?
-Коя си ти ?
-Не задавай въпроси ! Омръзна ми да ти повтарям. Ти ще разбереш, защото аз не знам.
-Мога ли да те видя ? О, извинявай, пак въпрос...как да...попитам ?...добре, не ! Искам ! Искам да те видя ! Не ми е приятно така...в тъмното...Да те видя ! А?
Прошумоля смехът й. Тихичко.
-Ух, че си...Не знаех, че е така...добре, ето ме !
Пътникът нищо не видя. Лек полъх, бледо сияние...Неясен силует като в съновидение...Уплашен затвори очи. Сърцето му туптеше болно, на прескоци, задъхано...Беше уморено, човешко сърце, мачкано и притеснявано години наред.
-Не се страхувай, моля те ! Недей, ще ме прогониш ! Отвори очи !
Послушно отвори очи,но страхът не можа да прогони. Този страх, наричан по-често интуиция, го беше пазил от съперници и провали. Полъхна шепот с ухание на рози.
-Ти не ме виждаш, разбрах, затова се страхуваш.
-Човек винаги се страхува от неизвестността...
-Само че аз не знам как точно трябва да изглеждам...Не мога да хвана мислите ти. Помогни ми, говори, човече !
Олекна му. Тя беше също така безпомощна като него. И също така самотна. Глупост беше страхът му. Заговори.
-Тук е прекрасно. Никъде по света няма такава градина. А аз обикалях света, много скитах, много видях. Но най-прекрасното е, че там, долу, е моят дом. Аз го строих. Работих много, от дете почти. Сега той вече съществува и си е мой. Вътре е топло и...сладко. Мирише на...дом. На всичко, на което се полага да ухае домът. Не мога да ти обясня по-добре. Тук е красиво, но тъжно. И тихо. Домът е шумен. Пълен с деца, кучета, смях и песни. Скитах, наскитах се. Наработих се. Искам обич и спокойствие. Това е домът, разбра ли ? Радост, смях и спокойствие. Уютно е, затворено, топло. Не може да се обясни, но е много хубаво.
-Човече, колко си смешен, жал ми е за тебе.
Нейният глас звънна до ухото му. лека длан докосна мъжкото рамо и той изтръпна. Сякаш го удари ток. Стисна клепки, не смееше да диша. Сърцето забумтя в клетката на здравата му гръд.
-Не ме наказвай повече със своя страх ! Болно ми е, не разбираш ли ?
- Разбирам, само миг...да отмине...Разбери и ти...Ето !
Обърна се спокойно. Беше прекрасна. Усмихваше се.
-Говори ми, човече, имам нужда от думи.
-Ще се опитам, не ме бива много с думите. Не знам, може би ще мога...Малко съм говорил, повече работих, грижех се за другите. За майка, за жена, за деца, за работата, за клиентите...Но ти...ти си прекрасна ! Ще говоря !
Усмивката й седефено светеше в мрака. Кимна леко с главица. Чудна главица !
-Говори ми, слушам те.
-Две звезди са очите ти, листенца от роза-устните...Ето,чуваш ли ? Говоря, говоря ! Намирам думите ! Топла си, мека, уханна, дай ми ръка !
Ръцете й покорно легнаха в неговите. Беше безкрайно далеч.
-Говори, човече, хубаво ми е.
-Хладна си...И далечна...
-Знаех, че ще ме повикаш.
-Коя си ти ?
-Ти имаш нужда от мен, ти знаеш.
- Не знам..нищо не знам...
-Добра ли съм ?
-Добра си, прекрасна ...Ръцете ти са добри, устните, очите...тази изумителна коса като...звезден прах. И твоите гърди...коприната на кожата ти...Ела, любима моя, моя мечта, прегърни ме !
-Причиняваш ми болка, човече 1 Твоето желание е много силно ! Ще ме убие !
Той се засмя. Гърлено, самодоволно. Отпусна ръце, легна с въздишка в тревата. тя седна до него. Край тях като невидим килим се разстла уханието на спящите рози. Мека и дъхтяща в леката си рокля, с леки сандали на нозете и буйна като река коса.
-Питаш ме какво е дом ? Влизаш, затваряш вратата зад гърба си и ти става хубаво. Чувстваш се беглец. Избягал си от всекидневието, от надпреварата, от бетона, от лъжите и лудостта навън. Сега всичко ти се вижда смешно, в твоя дом. Разбираш колко е...безсмислено, тъпо, скучно, страшно...В дома те чакат, обичат те и те слушат. После топлата храна, студеното вино, горещият душ...И жената до теб... Колко си хубава ! Ела насам !
Той рязко се обърна, ръцете му хищно сграбчиха нежното тяло, вкопчиха се в хладния корем, в седефената, уплашена гръд. Тя тихо изохка в ухото му. разплакани къдри се разпиляха по неговите рамене.
-Колко си жесток, човече !
-Чакай, моля те, чакай ! Не си отивай, недей !
- Ще дойда пак...когато си готов...ако мога...
Остана сам. В очите й видя сълзи. Прекрасни очи. И такова зашеметяващо тяло, не разбра с какво я обиди. Защо я прогони ? Не биваше да я плаши. Не можеше да мисли за нищо друго. Дали ще се върне ? Коя е ? Какъв цвят са очите й? А косите ?Избърза, както винаги. Не успя да се научи на търпение, цял живот не успя.
Огледа се. Не помръдваше нито едно листенце, а беше дошло утрото. Неусетно, на пръсти сякаш. той стана. Докъдето стигаше погледът се простираше градината. На светлината на новия ден не му се видя толкова прекрасна. Беше запусната, храстите растяха безразборно, пречеха си, някои вехнеха, други цъфтяха. Само мирисът беше неописуем. Сърцето го заболя, душата...Ходеше през градината и стенеше. А беше силен човек, постигаше всичко, което поискаше от живота.
-Не съм лаком, повярвай ми, не съм търсил невъзможното, любов моя. това, което имам ми стига, защото е мое. Върни се само за една нощ ! Ще бъда добър и нежен, няма да ти причинявам болка, няма да задавам въпроси, върни се ! Искам...да те видя, да те докосна ! Да те усетя ! За една нощ, не повече, любов моя, любима моя, не знам как да те назова, не знам коя си, но си прекрасна ! Прекрасна !
Беше смешно да ходи така и да си говори. Свикналите му на работа ръце чистеха, подрязваха, подреждаха, храстите, изкореняваха бурените. Отделяха изсъхналите, поливаха разцъфналите рози. Бяха жилести и корави ръце. когато слънцето напече главата му, седна да обядва. Срещу него поскърцваше отворената към пътя врата на градината. Пътят водеше към дома. Пътникът не извърна поглед към него.
С въздишка легна под най-кичестия розов храст в меката трева, с поглед в синьото небе. Заспа здрав сън, до здрач. После седна и зачака. Ръцете му трепереха, целият тръпнеше и това беше странно и непознато за него. Точно на височината на очите му затваряше за нощта листенцата си чайната роза. Последните слънчеви лъчи я галеха, галеха и лицето му. Успокои се. Тихият, вечерен здрач донесе и зефира на спокойствието.
С мрака тя дойде. Пътникът не я видя, но усети присъствието й. Стегна силното си тяло, за да спре тръпките и се обърна. Там беше. Печална и мълчалива. Прекрасна и плаха, със смътен ужас в огромните очи. Косите й светеха като звездна мъглявина.
-Не се страхувай, ела, любов моя ! Седни, подай ми ръка, аз съм тук, ще те пазя, ще те обичам, ще ти говоря. Нали това искаше ? Нали ? Ето, започвам...
Той замълча. Чакаше...тишина. Чуваше се само собственото му дишане. Знаеше, че е там, че великолепното й тяло свети със сиянието на летни звезди. Огромна луна затопли с меката си усмивка спящите, розови храсти. пътека от лунни лъчи с вплете в къдриците й.
-Защо мълчиш ? Много ли те оскърбих ? Не ме мъчи, не ме оставяй, ще бъда добър ! Ще бъда ласкав ! Заради теб не се прибрах в къщи. Цял ден мислих, долу отдавна ме чакат, децата са порасли, кучето ме е забравило, жената само ме помни и копнее за мен, знам го. Останах...дори не мога да си обясня защо...не знам как да се държа, помогни ми. недей да мълчиш, тъжно ми е така, не ме наказвай !
Не намираше думи, с които да се доближи до нея. Пристъпи и я докосна. Беше хладна.
-Дай ми ръцете си да ги стопля. Виж колко са студени. Студено ли ти е ? Ела, седни тук, до мен. Ела, ще те прегърна и ще те стопля, ще изгориш. Виж, аз горя !
Тя покорно седна до него. Лицето й се стопи в черната сянка на храста, а тялото й бавно изстиваше в ръцете му. Леденееше.
-Болна ли си ? Лошо ли ти е ?
Притисна я силно, жадно, гордо, за миг усети трепета на гърдите й през грубия плат на ризата си, после чу нейния вик на мъка :
-О, не биваше да идвам ! Не биваше !
Лицето на смъртта надникна с нейното лице, взря се, впи се в очите му и тя се стопи, изчезна, умря. Отиде си. Вратичката хлопна зад него. Задъхан, пътят бягаше пред нозете му, водеше го...
....Отвори очи. Лежеше в топлата си спалня. През леките завеси денят навън грееше с великолепието на есента. Жена му пееше в кухнята. Детето се смееше из двора. Лаеше кученце...
Неговото кученце и неговото детенце. Неговата жена в неговата къща. Миришеше на дим и печени чушки. Есен...сезон на туршии...
Беше спокойно и тихо.
Не бързаше за никъде, можеше да си почине.
-Закуската е готова, идвайте ! Хайде, момчета !
Гласът на жена му. Стъпките на детето. Веселият лай на кучето. Сияеше прекрасен ден навън. Пътникът се беше прибрал....
Стоеше до прозореца и плачеше...Безнадеждно, безутешно...