Защото Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него. Както очите ни се отварят всяка сутрин за светлината на света, така и сърцата ни още от люлката, та до гроба всеки Божи ден се отварят за любовта. Но човешката любов е егоистична, себична и често пъти безпощадна. Свободната воля често ни води по пътеките на злото до бездната на отчаянието и любовта се изражда в омраза, омерзение и ненавист.
„Който много люби, много страда и трябва да му се прощава. - пише Яворов на своята любима Мина.- Аз бих желал целият ми живот да беше един спомен за теб и цялото ми същество – само една мечта все за тебе. „
Ако разгледаме тази негова страст днес, в нашето съвремие, то трийсет и няколко годишния поет едва ли би бил приет добре в обществото с непозволената си любов към шестнайсетгодишната девойка. Реакцията към него не би била по-различна от реакцията на тогавашната, богата и известна фамилия Тодорови, които не са искали да го допуснат дори на погребението на тяхното дете. И все пак, тази именно страст, тази неосъществена любов даде на българската поезия най-прекрасните стихове, нали ?
„Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение с Бога.- пише поета.- Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое божество, на което тя се кланя в живота. И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми.“
Дарът на любовта е особено нужен на поета. Защото отваряйки прозорците на душата си, той отваря и сетивата си към Отвъдното, непознатото, към демоните на смъртта и саморазрушението. И макар че Любовта е по-силна от смъртта, болката, страданието по недостижимата любима е непоносимо бреме дори за богоизбраните. А Яворов несъмнено е бил белязан от Бога с дара на любовта и на поезията.
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда
душата ти, дете и божество...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
"Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм". Тези думи на свети апостол Павел макар и обърнати към Бога и Божията любов, са думи човешки и ние, човеците, ги разбираме като свои. Защото душа, лишена от любов, е мъртва. Пусти са словата, вдъхновени от омразата. Дори в мъката има любов, дори в смъртта се ражда възкресението.
„И когато аз се опомних, пише в дневника си Яворов след смъртта на Мина.-и повярвах, че ти си загубена на земята вече за мен, аз се спрях и попитах : Къде сега ? За кого сега ? Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
Ти ме попита веднъж защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех чрез тебе.“
Странно признание на мъж, който определя себе си като грешник и вероятно наистина е бил такъв. Девствената му любов към твърде рано починалата девойка, остава в известен смисъл единствена в живота му и той я противопоставя на другата, земната, плътската любов, която коства и творчеството, и живота му. Любов, пламнала над един гроб, любов, възкръснала от една смърт, обречена любов !
„Стоят двама на двата бряга на една река.- пише Лора, другата жена в живота му - Под двама разбирайте, двама влюбени. Мостчето, което ги дели не е опасно,но е неприятно за минуване. Тя е загледана в неговите чудесни очи и е готова не само мостчето, но и през реката право да мине. Но той не се затичва към нея, не му и минава през ум да го направи, а я вика сама тя да дойде. Е, кажете ми, ако бяхте жена, какво бихте казали, ако всички, които срещнехте по пътя, бяха такива ?“
Каква е тази любов, обсебила душата на една красива, интелигентна и необикновена жена, която тя предлага, изправена на гроба на съперницата си ? Тя знае, че така цял живот ще се бори с един призрак. Това е неравна борба, винаги в полза на неземната, на спомена. Откъде черпи самочувствие, та оставя нетърпението да измести съчувствието и иска отговори там, където поета задава все още само въпроси ?
Какво носи тази жена на оболялата душа на поета ?
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена,
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов.
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви казвам: има ад и мъка -
и в мъката любов !
Миражите са близо – пътят е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо – пътят е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе кой зове и стене,
тя – плът и призрак лек !....
Можеш да имаш дар несравнимо по-голям от дара да възкресяваш мъртви, казва свети Йоан Златоуст, да даваш зрение на слепите и да вършиш всичко, което са правили Апостолите. Кой е този дар? Любовта! И продължава : Нека се постараем да придобием този дар - нека започнем да се обичаме един другиго: тогава никой няма да чувствува нужда от нищо; тогава всичко в живота ще бъде леко; тогава всичко ще свършва с успех.
За жалост, природена сестра на Любовта е Ревността и нейната гореща злъч понякога унижава и унищожава нежната красавица, подвластна на Бога. Твърде земни сме ние, хората и Ревността е наша, човешка рожба.
Яворе, пише трескаво Лора, ако не бързаш за обяд, ела след свършването на заседанието към ханчето.
Приятелю, добавя друг ден тя.- ще отида сега веднага в ханчето. Когато излезеш от театъра, върви по шосето, ще ме срещнеш на връщане към края на пепиниерата...
Неделя заран
Страх ме е, че ще ми се сърдиш, но аз искам да те видя непременно тази сутрин.
Ти трябва да дойдеш, защото денят ще ми е изгубен.
Сряда заран
Ще се помъча да ти внуша днес да мислиш за мене...
Грешката беше в това, че те обичах твърде много...
Какво се е случило между двамата влюбени е тяхна, вечна тайна. Не е наша работа да любопитстваме дали тази жена е била нещастна и слаба или този мъж е бил самовлюбен и жесток. Дали тази необикновена, неспокойна душа е търсила само и единствено при поета покой и щастие, което той, за жалост, не е могъл да й даде. Или просто две надарени същества са се вкопчили в смъртна хватка, в любовен двубой, чиито изход е само смъртта.
Няма нищо вече от теб- пише Лора- Нищо – в никое писмо....Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе...
Не ние, земните човеци имаме право да съдим двамата, отнели по собствена или не воля, своя земен живот. Това е работа на Небето. Ние не сме съдници, но ние сме тези, които с възхита четем и препрочитаме днес най-прекрасните стихове за любовта, писани някога по нашите земи. Вдъхновени от Любовта. Защото, по думите на свети апостол Павел, Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада"
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи -музика- лъчи.
не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли !
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те !
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар